Лорънс Блок
Убиец на повикване (5)

5. Кармата на Келър

Келър поседя двайсетина минути с Дот в кухнята на къщата в Уайт Плейнс. Телевизорът беше включен на някакъв телепазарен канал.

— Само това гледам — рече Дот. — Но никога не си купувам нищо. За какво са ми бижута от кубичен цирконий?

— Тогава защо го гледаш?

— И аз това се питам, Келър. Още не съм намерила отговора, но мисля, че знам какво най-много ми харесва в тази програма — че е непрекъсната.

— Непрекъсната ли?

— Цялостна. Никога не прекъсват за реклами.

— Но тук дават именно реклами.

— Това е друго — отвърна тя.

Прозвуча звънец. Дот вдигна интеркома, послуша за секунда и кимна многозначително на Келър.

Той се качи на горния етаж и прекара със стареца десет-петнайсет минути. На излизане се спря в кухнята и си наля чаша вода. Изпи я бавно, застанал прав до мивката. Дот поклащаше глава, гледайки телевизора.

— Само бижута — каза тя. — Кой купува толкова много бижута? Какво ги правят?

— Не знам — отвърна той. — Мога ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Той добре ли е?

— Защо?

— Просто се питах.

— Да не си чул нещо?

— Не, нищо подобно. Само ми се видя уморен.

— Всеки е уморен — отвърна тя. — Животът е тежка работа и хората се уморяват. Но иначе нищо му няма.

Келър взе влака до „Гранд Сентръл“ и после такси до апартамента си. Нелсън го посрещна на вратата с каишката между зъбите. Келър се засмя и привърза каишката към нашийника на кучето. Трябваше да направи няколко телефонни обаждания и да организира пътуването си, но това можеше да почака. Сега щеше да изведе кучето си на разходка.

Той се отправи към реката. На Нелсън му харесваше там, макар че всъщност на Нелсън му харесваше навсякъде. Той просто обожаваше да се разхожда. Енергията му никога не свършваше. Човек можеше да се съсипе от ходене и десет минути по-късно той отново беше готов за разходка.

Разбира се, не трябва да се забравя, че той имаше двойно повече крака от човека. Келър си даде сметка, че това има значение.

— Ще трябва да замина — каза той на Нелсън. — Мисля, че няма да е за дълго, но проблемът е, че никога не се знае. Понякога заминавам сутринта, за да се върна същата вечер, а понякога се проточва цяла седмица. Но не се тревожи. Веднага щом се приберем, ще се обадя на Андрия.

Когато чу името на момичето, ушите на кучето щръкнаха. Келър беше виждал списъци на породите, подредени по интелигентност. Не знаеше точно къде се нарежда австралийският кетълдог, но трябваше да е някъде в челото. Нищо не убягваше от вниманието на Нелсън.

— И бездруго утре е ден за разходка с нея — каза Келър. — Мога направо да оставя бележка с напътствия до каишката ти, но защо да рискуваме? Веднага щом се приберем, ще звънна на пейджъра й.

Тъй като жилищното положение на Андрия все още не беше уредено, Келър разполагаше само с номера на пейджъра, който тя носеше у себе си по време на разходките. Още щом се прибраха в апартамента, той го набра и остави собствения си телефонен номер. Тя се обади след петнайсет минути.

— Здрасти — каза, — как е любимият ми австралийски кетълдог?

— Добре е — отвърна Келър, — но ще му трябва компания. Утре сутрин заминавам извън града.

— Знаете ли за колко време?

— Не знам. Може да е за ден, може да е за седмица. Това проблем ли е?

Тя побърза да го увери, че не е.

— Даже моментът е съвсем подходящ — добави. — От известно време живея при едни приятели, но вече става тягостно. Казах им, че се махам утре, и се чудех къде ще се подслоня. Не е ли изумително, че винаги в труден момент някой ни напътства как да се справим?

— Изумително — съгласи се той.

— Разбира се, само ако нямате нищо против да живея там, докато ви няма. Вече се е случвало, но може този път да възразите.

— Не, няма проблем — увери я Келър. — Нелсън ще се радва на повече компания, така че защо да възразявам? Ти не си разхвърляна и поддържаш жилището чисто.

— Да, определено имам домашни навици. Също като Нелсън. — Тя се засмя, после млъкна и добави: — Наистина много съм ви задължена, господин Келър. Приятелите, при които живея, не се разбират добре, а аз само им преча. Тя се е превърнала в ревнив звяр, а той смята, че трябва да й даде повод за ревност, и снощи за малко да уморя един дакел от ходене само и само да не се прибирам рано. Така че ще е много приятно да се махна оттам утре сутрин.

— Слушай — каза той импулсивно. — Защо да чакаш? Ела още довечера.

— Но нали ще заминете чак утре сутрин?

— Какво от това? Тази вечер ще се прибера късно, а утре имам ранен полет, така че няма да си пречим. А ти ще можеш по-скоро да напуснеш жилището на приятелите си.

— Иха — каза тя, — това е направо страхотно.

 

 

Келър затвори и отиде в кухнята да си направи чаша кафе. Защо ли й предложи? Такова поведение определено беше нетипично за него. Какво го интересуваше, че тя ще трябва да прекара още една вечер между злобните погледи на жената и похотливите ръце на мъжа?

В желанието си да оправдае нейното съгласие той дори си измисли работа до късно вечерта и ранен полет на другата сутрин. Още не беше резервирал място за полета, нито имаше някакви планове за вечерта.

Време беше да резервира билет. Време беше да си направи планове за вечерта.

Полетът бе резервиран с едно телефонно обаждане, а плановете за вечерта също бяха съставени лесно и бързо. Келър се приготвяше, когато Андрия пристигна, облечена в раиран гащеризон и с тревистозелена раница на гърба. Нелсън се втурна към нея и тя свали раницата от раменете си и коленичи да го погали.

— Е — каза Келър, — сигурно ще си заспала, когато се върна, и още няма да си се събудила, когато изляза, така че ти казвам довиждане още сега. Знаеш нуждите на Нелсън и знаеш къде е всичко.

— Благодаря — каза Андрия.

Келър взе такси до ресторанта, където имаше среща с жена на име Ивон и с която се беше срещал три-четири пъти след запознанство на курса „Мистериите на балтийската кухня“ в Свободния колеж. Двамата бързо се обединиха около заключението, че истинската мистерия е как може някой да е толкова нахален, че да нарече това кухня. След което няколко пъти я беше водил на ресторанти, никой от които балтийски. Тази вечер бяха избрали италиански и двамата прекараха голяма част от времето в споделяне на радостта, че се хранят в италиански ресторант, а не в латвийски.

След това отидоха на кино, а след киното взеха такси до апартамента на Ивон, който се намираше на осемнайсет преки северно от този на Келър. Докато пъхаше ключа в ключалката, тя се обърна към него. Бяха стигнали до момента на целувката за лека нощ, но той някак почувства, че тя не желае да бъде целуната и той също не желае да я целуне. И двамата бяха яли чесън, така че не това беше проблемът. Не можа да определи точно какво е, но реши да се съобрази с него.

— Е — каза той, — лека нощ, Ивон.

За миг тя сякаш се изненада, че няма да я целунат, но бързо се окопити.

— Да, лека нощ — каза тя, като взе ръката му и я стисна приятелски. — Лека нощ, Джон.

Лека нощ завинаги, мислеше си той, докато крачеше надолу по Второ авеню. Нямаше да й се обади повече, нито пък тя щеше да го чака да се обади. Всичко, което ги свързваше, беше неприязънта им към северноевропейското готвене, а това не е кой знае каква основа за интимна връзка. Химията липсваше. Тя беше привлекателна, но между тях нямаше комуникация, нямаше искра.

Често се получава така.

 

 

На половината път за дома той се отби в някакъв бар на Първо авеню. Беше пил малко вино с вечерята, а искаше на сутринта главата му да е бистра, затова не стоя дълго, изпи бавно една бира, заслушан в джубокса и загледан в отражението в огледалото зад бара.

Ти си един самотен кучи син, каза той на отражението си.

Когато започват да ти хрумват подобни неща, значи е време да се прибираш. Но той не желаеше да се прибере, преди Андрия да си е легнала, а кой знае какъв й беше режимът? Остана да седи там над бирата си, а след това направи още една спирка за чаша кафе.

Когато се прибра, апартаментът тънеше в мрак. Андрия лежеше на канапето. Или спеше, или се преструваше на заспала. Нелсън, който се беше свил на топка в краката й, стана, отърси се и тихо изприпка при Келър. Келър влезе в спалнята, следван от Нелсън. Когато затвори вратата на спалнята, Нелсън издаде необичаен гърлен звук. Келър не знаеше какво означава звукът, но отгатна, че се дължи на затворената врата и това, че Андрия е останала от другата страна.

Той си легна. Кучето застана до затворената врата, сякаш очакваше да се отвори.

— Хайде — каза Келър. Кучето се обърна към него. — Хайде, Нелсън — каза Келър и кучето скочи на леглото, завъртя се ритуалните три пъти и легна на обичайното си място. На Келър му се стори, че Нелсън не е напълно доволен, но за нула време заспа. Малко по-късно заспа и самият Келър.

Когато се събуди, кучето го нямаше. Андрия също я нямаше, както и каишката. Келър се обръсна и облече и излезе, преди те да са се върнали. Хвана такси до „Ла Гуардия“ и пристигна на летището доста време преди полета до Сейнт Луис.

Нае един форд темпо от „Херц“ и остави момичето да отбележи на картата маршрута до „Шератон“.

— Трябва да завиете при мола — посочи тя.

Той взе отбивката за мола и намери свободно място за паркиране, като внимателно запомни местоположението на колата, за да може да я открие пак. Преди няколко години му се случи да паркира взета под наем кола на някакъв мол в предградията на Детройт, без да запомни мястото. Колата може и още да си стоеше там.

Той се разходи из мола, търсейки спортен щанд, където се предлагат ловджийски ножове. Сигурно имаше такъв, защото имаше всякакви други, включително бижутерии, в случай че човек е пропуснал да си попълни колекцията от украшения с кубичен цирконий от телешопа. Той намери щанда за домакински принадлежности и разгледа кухненските прибори. Избра един нож за обезкостяване с тринайсетсантиметрово острие.

Можеше да вземе своя нож, но щеше да му се наложи да чекира отделен багаж, а винаги се стремеше да избегне това. Съвсем просто е да си купиш каквото ти трябва на съответното място. Трудното беше да убеди продавача, че не желае останалата част от комплекта, както и да изтърпи ненужните и досадни уверения, че ножът няма да се нуждае от острене с години. И без това щеше да го използва само веднъж.

* * *

Той намери форда, намери „Шератон“, намери празно място на паркинга и остави чантата в багажника. Щеше да е хубаво, ако ножът имаше калъф, но при кухненските ножове случаят не е такъв и му се наложи да импровизира, като взе един картонен плик на куриерска служба „Федерал Експрес“ от пощенската кутия на входа. Влезе във фоайето на хотела, стиснал под мишница плика, в който беше пъхнат ножът.

Това го подсети. Извади листчето от джоба си и го погледна. „Сейнт Луис, «Шератон», ст. 314“.

— Човекът е от профсъюзите — беше му казал мъжът от Уайт Плейнс. — Някои хора се притесняват, че може да разкаже онова, което знае.

Неотдавна едни хора, управляващи клиника за наркомани в Бронкс, се бяха притеснили, че счетоводителката им може да разкаже онова, което знае, и бяха платили на двама тийнейджъри 150 долара да я очистят. Двамата я изчакали да излезе от офиса, проследили я по улицата и две пресечки по-надолу шестнайсетгодишният я застрелял в главата. Двайсет и четири часа по-късно те се озовали в следствения арест, а още два дни след това — и геният, който ги наел.

Качество според цената, заключи Келър.

Той застана пред вътрешния телефон и избра 314. Телефонът звъня толкова дълго, та за малко да повярва, че стаята е празна. После някой вдигна и каза:

— Да?

— „ФедЕкс“ — каза Келър.

— Ъ?

— Куриер. Имам доставка за вас.

— Глупости — каза мъжът.

— Стая 314, нали така? Качвам се.

Мъжът възрази, че не очаква никаква доставка, но Келър затвори по средата на изречението и взе асансьора до третия етаж. Коридорите бяха безлюдни. Той намери стая 314 и почука рязко на вратата.

— „ФедЕкс“ — каза високо. — Доставка.

— Невъзможно — чу се гласът на мъжа. — Сбъркали сте стаята.

— Стая 314. Това пише на пакета, същото пише на вратата.

— Има някаква грешка. Никой не знае, че съм тук. — „Ти така си мислиш“, каза си Келър. — До кого е адресирана?

Ха сега де?

— Не се чете.

— Кой е подателят тогава?

— И това не се чете — отвърна Келър. — Целият ред с името на получателя и подателя е зацапан, но пише стая 314, хотел „Шератон“, така че е за вас, нали?

— Глупости — каза мъжът. — Не е за мен и точка по въпроса.

— Тогава подпишете и вижте какво има в пакета — предложи Келър — и ако наистина не е за вас, можете после да го оставите на рецепцията или да ни се обадите да го приберем.

— Оставете го пред вратата.

— Не може — каза Келър. — Трябва ми подпис.

— Тогава си го вземете, защото не го искам.

— Отказвате пратката, така ли?

— Именно — отвърна мъжът. — Много си досетлив. Отказвам пратката.

— Добре — каза Келър. — Но пак ще ми трябва подпис. Намерете колонката, в която пише „Отказ“ и се подпишете.

— Господи — изстена мъжът. — Само така ли ще се отърва от теб?

Той свали веригата, завъртя дръжката и открехна вратата.

— Само да ви покажа къде да подпишете — каза Келър, като посочи плика и вратата се отвори още малко, разкривайки висок, оплешивяващ мъж с едра фигура и гол, ако не се брои хавлията, препасана през кръста му. Той посегна за плика, Келър се вмъкна в стаята с ножа за обезкостяване в ръка и го заби между долните ребра, натискайки нагоре към сърцето.

Мъжът падна заднишком, разперил ръце на килима пред неоправеното двойно легло. Келър забеляза, че стаята е в безпорядък, с отворена бутилка скоч на масата и недовършени питиета върху нощните шкафчета от двете страни на леглото. Навред имаше разхвърляни дрехи, негови и нейни.

Нейни?

Келър насочи погледа към затворената врата на банята. Господи, каза си. Трябва да изчезвам. Само да взема ножа и пощенския плик… Вратата на банята се отвори.

— Хари? — каза тя. — Какво, за бога…

Тогава забеляза Келър. Погледна право към него и видя лицето му. Всеки момент щеше да се разпиши.

— Инфаркт — извика Келър. — Хайде, помогнете ми.

Тя не схвана смисъла на думите му, но видя Хари проснат на пода и някакъв симпатичен мъж с костюм, който се приближаваше към нея и обясняваше нещо за изкуствено дишане, за сърдечен масаж и бърза помощ, като говореше успокоително с мек и равен глас. Не го разбра, но не изпищя и миг по-късно Келър беше при нея.

Тя не беше част от сделката, но се озова там и вместо да си стои в банята, където й беше мястото, тъпата кучка трябваше да отвори вратата и да види лицето му.

 

 

Ножът за обезкостяване, измит от кръвта и избърсан от отпечатъците, потъна в една канавка на миля от хотела. Пликът на „ФедЕкс“, скъсан на четири, замина в някаква кофа за смет на летището. Фордът се върна при „Херц“, а Келър, заплатил билета си в брой, отлетя с „Американ Еърлайнс“ за Чикаго. Той си устрои късен, продължителен обяд в изненадващо добър ресторант на летище „О’Хеър“ и си купи билет за полет с „Юнайтед“, който щеше да го върне на летище „Ла Гуардия“ доста след часа на вечерните задръствания. Уби времето в един бар, седнал до прозореца, откъдето можеше да наблюдава как самолетите излитат и кацат. След като прекара известно време така, отпивайки от австралийската си бира, Келър премести поглед към телевизора, където Опра Уинфри си говореше с шест джуджета. За щастие звукът беше твърде слаб и той не чуваше разговора. От време на време камерата даваше публиката, в която имаше необичайно голям брой малки хора. Келър се захласна в екрана, въздържайки се от асоциации със Снежанка.

Запита се дали не беше грешка да се прибере в Ню Йорк същия ден. Какво щеше да си помисли Андрия?

Все пак й беше обяснил, че работата може и да стане бързо. Пък и какво значение имаше какво ще си помисли?

* * *

Той изпи още една австралийска бира и проследи още няколко излитания. В самолета пи кафе и изяде две малки пакетчета фъстъци. Когато кацна на „Ла Гуардия“, вдигна първия срещнат телефон и се обади в Уайт Плейнс.

— Много скоростно — забеляза Дот.

— Фасулска работа — отвърна той.

Хвана такси и каза на шофьора да мине по моста на Петдесет и девета улица, като го упъти как да стигне дотам. Когато стигна до апартамента си, натисна два пъти звънеца, преди да отключи. Нелсън и Андрия бяха навън. Сигурно цял ден са навън, помисли си. Беше отишъл до Сейнт Луис и беше убил двама души за времето, в което момичето и кучето са си направили една дълга разходка.

Той си приготви сандвич и включи телевизора. Докато сменяше каналите, се зазяпа в реклама на спортни сувенири по един от телепазарните канали. Топки, бухалки, шлемове, шапки и тениски, всички с автографи на известни спортисти и със сертификати за оригиналност, самите сертификати можеха да бъдат сложени в рамка. Кубичен цирконий за мъже, помисли си той.

— Когато чуете думата „стойност“ — изрече говорителят, — какво си представяте? Защото аз лично си представям Мики Мантъл^[1].

Келър не беше сигурен какво си представя, когато чуе думата „стойност“, но беше съвсем уверен, че не е Мики Мантъл. Още разсъждаваше върху това, когато в стаята влетя Нелсън, следван от Андрия.

— Когато чух телевизора — започна тя, — първата ми мисъл беше, че съм го забравила включен, но как, след като изобщо не съм го пускала? После си помислих, че е влязъл крадец, но защо ще пуска телевизора? Той няма да го гледа, а ще го краде.

— Трябваше да се обадя от летището — каза Келър, — но не се сетих.

— Какво стана? Да не отмениха полета ви?

— Напротив, пътувах — отговори Келър, — но цялата работа стана за нула време.

— Иха — учуди се тя. — А пък ние с Нелсън си прекарахме страхотно, както обикновено. Той е истински разкош.

— Много е възпитан — съгласи се Келър.

— Не само това. Много се радва.

— Да, знам.

— Толкова се радва на всичко, че на човек му е драго да е с него. И му е интересно. Взех го с мен да полея цветята и да нахраня рибките в онзи апартамент на „Парк авеню“. Стопаните са в Сардиния. Ходили ли сте там?

— Не.

— Нито пък аз. Но ми се ще някога да отида. А вие?

— Не знам, не съм мислил.

— Все едно, трябваше да видите как Нелсън зяпа рибите, които плуват насам-натам в аквариума. Ако някога решите да си купите, ще ви помогна да го инсталирате. Но по-добре си вземете сладководни. Аквариумите със солена вода се поддържат адски трудно.

— Ще го имам предвид.

Тя се наведе да погали кучето, след това се изправи и каза:

— Може ли да ви попитам нещо? Ще може ли да пренощувам тук тази вечер?

— Разбира се. Предполагах, че вероятно ще го направиш.

— Ами не бях сигурна, а вече е малко късно да уреждам нощувка другаде. Но може да искате да останете сам след пътуването…

— Не съм отсъствал дълго.

— Сигурен ли сте, че нямате нищо против?

— Абсолютно.

Те погледаха телевизия, пиейки какао, което Андрия приготви. Когато програмата свърши, Келър изведе Нелсън на разходка.

— Наистина ли искаш аквариум? — попита той кучето. — Аз си имам телевизор, ти можеш да получиш аквариум. Но да не вземе да ти омръзне за една седмица и да престанеш да го гледаш?

Това им е хубавото на кучетата, помисли си. На тях нещата не им омръзват както на хората.

Две преки по-нататък вече разказваше на Нелсън какво се беше случило в Сейнт Луис.

— Нищо не ми бяха казали за жена. На бас се хващам, че не е била регистрирана. Не мисля, че му беше съпруга, така че е била там неофициално. Затова я беше изпратил в банята, преди да отвори вратата, а преди това изобщо не желаеше да отвори. Ако беше останала в банята още минутка…

И какво ако беше? Щеше да опищи хотела още преди Келър да го е напуснал и щеше да разкаже доста неща на полицаите. Като например как убиецът е успял да влезе.

По-добре, че нещата се бяха развили така, мислеше си той. Но историята продължи да го човърка. Не бяха говорили за никаква жена.

 

 

Имаше само една баня. Андрия я използва първа. Келър чу шума от душа и нищо повече, докато тя се появи отново, облечена в розова безформена дреха, която я покриваше от врата до глезените. Келър забеляза, че ноктите на краката й бяха боядисани в различни цветове.

Той си взе душ и облече халат. Андрия седеше на кушетката и четеше списание. Пожелаха си лека нощ, той щракна с пръсти на Нелсън и кучето го последва в спалнята. Когато затвори вратата, кучето отново издаде онзи звук.

Келър съблече халата, легна си и потупа леглото до себе си. Нелсън остана на място до вратата и отново издаде същия звук, този път една идея по-настойчив.

— Искаш да излезеш ли?

Нелсън размаха опашка, което Келър прие като знак на съгласие. Отвори му вратата и кучето мина в другата стая. Затвори вратата и се върна в леглото, опитвайки се да прецени дали ревнуваше. Хрумна му, че изпитва ревност не само към кучето за това, че Нелсън беше предпочел компанията на момичето пред неговата, но също така и към момичето, защото Нелсън можеше да спи при нея, а той — не.

Малки пръсти, всеки с различно боядисан нокът…

Още се бореше с тези мисли, когато вратата се отвори и кучето изприпка вътре.

— Иска при вас — каза Андрия и затвори вратата, преди Келър да успее да отговори.

Дали наистина беше така? Животното сякаш не знаеше какво иска. То скочи на леглото на Келър, завъртя се веднъж, дваж, скочи на пода и отиде при вратата. Отново издаде онзи звук, но сега вече жално.

Келър стана и отвори вратата. Нелсън излезе наполовина навън. Келър също се показа в коридора и каза:

— Изглежда, затворената врата го притеснява. Може ли да я оставя отворена?

— Разбира се.

Той остави вратата открехната и пак си легна. Нелсън се възползва от възможността и се върна в хола. Няколко секунди по-късно отново беше в спалнята. След още няколко секунди отново се запъти към хола. Защо ли, запита се Келър, това куче се държи като мъж в родилното? За какво е цялото това сноване насам-натам?

Келър затвори очи, чувствайки се толкова далече от съня, колкото и от Сардиния. Запита се за какво й е на Андрия да ходи там. Заради сардините? Тогава да се отбие и в Корсика за корсет и да продължи към Пиза за пица. После в Малта за соколи, а на Крит за кретени…

Тъкмо се унасяше, когато кучето се върна.

— Нелсън — надигна се той, — какво ти става? А? — Посегна да почеше кучето зад ухото. — Добро момче. Да, добро момче си, но си луд.

На вратата се почука.

Той се изправи в леглото. Беше Андрия, разбира се, а вратата беше отворена; тя просто чукаше, за да привлече вниманието му.

— Не може да реши с кого иска да остане — каза тя. — Може би ще е най-добре да си събера багажа и да си тръгна.

— Не — отговори той. Не искаше тя да си тръгне. — Не, не си тръгвай.

— Добре, тогава ще остана.

Тя влезе в стаята. Беше включила лампа в хола, преди да влезе, но слабата светлина не разкриваше много. Розовата памучна дреха беше плътна и Келър не можеше да различи тялото й. После с едно движение тя съблече нощницата през главата си и я захвърли настрани, така че Келър вече различаваше всичко по тялото й.

— Имам чувството, че правя голяма грешка — каза тя, — но не ми пука. Разбираш ли ме?

— Много добре те разбирам — каза Келър.

 

 

По-късно той каза:

— Сигурно си мислиш, че съм подучил кучето да се държи така. Ще ми се заслугата да беше моя, но идеята беше изцяло негова. Той беше като магарето в онази логическа дилема, където не може да избере коя от двете купи сено предпочита. Къде ли изчезна?

Тя не отговори, той се наведе да я види отблизо и забеляза, че плаче. Господи, да не би да я разстрои с тези думи?

— Андрия? Какво има?

Тя седна в леглото и кръстоса ръце под гърдите си.

— Уплашена съм — каза.

— От какво?

— От теб.

— От мен?

— Само ми обещай, че няма да ме нараниш — каза тя. — Можеш ли?

— Но защо ще те наранявам?

— Не знам.

— Тогава защо го казваш?

— Господи — простена тя. Вдигна ръка към устата си и загриза едно от кокалчетата. Ноктите на ръцете й не бяха лакирани, само ноктите на краката. Интересно. Тя продължи: — Когато имам връзка с някого, аз съм напълно откровена.

— Е?

— Не че това е връзка, искам да кажа, че само сме преспали веднъж, но почувствах, че нещо ни свързва, а ти?

Келър се питаше какво иска да каже тя.

— Затова трябва да съм напълно честна. Знам какво правиш.

— Знаеш какво правя?

— По време на пътуванията си.

Глупости. Откъде можеше да знае?

— Кажи — подкани я той.

— Страх ме е да го кажа.

Господи, да не би наистина да знае?

— Давай — каза той, — няма от какво да се притесняваш.

— Ти…

— Продължавай.

— Ти си убиец.

Опа.

— Защо мислиш така?

— Не мисля — отвърна тя. — Някак си го знам. Но не знам как го разбрах. Мисля, че го разбрах още първия път, когато се срещнахме. Нещо в енергията ти. Тя е някак неосезаема, но я има.

— Така ли?

— Усещам тези неща. Моля те, не ме наранявай.

— Никога няма да те нараня, Андрия.

— Разбирам. Надявам се да е така.

Той се замисли.

— Ако наистина мислиш това нещо за мен, или го знаеш, както предпочиташ, и се опасяваш, че мога да те нараня…

— Тогава защо влязох в спалнята ти?

— Именно. Защо?

Тя го погледна в очите.

— Не можах да се въздържа — отвърна.

В гърдите му се появи чувството, че сърцето му дълго време е било стегнато в железен обръч, който току-що се е скъсал. Той се пресегна към нея и я придърпа.

На пода до леглото Нелсън спеше като агънце.

 

 

На сутринта разходиха Нелсън заедно. Келър си взе вестника и купи мляко. Когато се върнаха в апартамента, той приготви кана кафе, докато тя сложи масата за закуска. Каза й:

— Слушай, не ме бива много по тази част, но има няколко неща, които трябва да ти кажа. Първото е, че няма защо да се страхуваш от мене. Работата ми е едно, а личният ми живот — съвсем друго. Нямам причина да те нараня, а дори да имах, пак не бих го направил.

— Знам.

— Така ли?

— Снощи се страхувах, но сега не ме е страх.

— Разбирам — каза той. — Освен това ми е известно, че нямаш къде да живееш, и що се отнася до мен, нямам нищо против да останеш тук колкото искаш. Дори би ми било приятно да останеш. Можеш дори да спиш на кушетката, ако желаеш и ако Нелсън го позволи. Но не съм сигурен, че той ще позволи.

Тя се замисли какво да отговори, но телефонът звънна. Той направи гримаса и вдигна слушалката. Беше Дот.

— Младежо — заговори тя с треперещ старчески глас, — мисля, че е редно да навестиш старата си леля Дороти.

— Направих го съвсем скоро — напомни й той. — Това, че работата стана бързо и лесно, не означава, че нямам нужда от пауза между два ангажимента.

— Келър — изрече тя вече със своя глас, — хвани следващия влак, чу ли? Спешно е.

— Спешно ли?

— Възникна проблем.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли как обясни, че работата била фасулска.

— Е?

— Ами фасулът ти не е уврял — каза Дот. — Схвана ли?

 

 

На гарата в Уайт Плейнс не го посрещна никой и той взе такси до голямата викторианска къща на „Тонтън Плейс“. Дот го чакаше на верандата.

— Е — каза тя, — докладвай.

— На теб ли?

— След това аз ще доложа на него. Той така иска.

Келър вдигна рамене и рапортува. Къде е ходил, какво е правил. Нужни бяха само няколко изречения. Когато приключи, замълча за миг и каза:

— Жената не трябваше да е там.

— Мъжът също.

— Как така?

— Убил си други хора — отвърна тя. — Почакай тук, Келър, става ли? Трябва да предам това на Негово Високопреосвещенство. Ако искаш кафе, в кухнята има цяла кана прясно сварено. Почти прясно.

Келър остана на верандата. Имаше стар люлеещ се стол и той седна в него да се полюлее напред-назад, но това занимание му се стори лекомислено при така стеклите се обстоятелства. Той се премести на обикновен стол, но пак не го свърташе на едно място. Когато Дот се върна, го завари изправен. Тя заговори:

— Ти каза стая 314.

— И тъкмо там отидох — отвърна той. — В тази стая позвъних от фоайето и този номер беше изписан на вратата, когато се качих. Стая 314 в „Шератон“.

— Това не е правилната стая.

— Записах си номера. Той ми го каза и аз го записах.

— Пазиш ли бележката?

— Как не — отвърна той, — пазя си всичко на масичката за кафе, плюс ножа за обезкостяване, както и часовника и портфейла на жертвата. Разбира се, че не я пазя.

— Разбира се, че не, но щеше да е хубаво да беше направил изключение в този случай. Набелязаната жертва се е намирала в стая 502.

Той се намръщи.

— Какво е станало, да не си е сменил стаята? Ако разполагах с име или снимка, нали се сещаш…

— Сещам се. Не си е сменял стаята.

— Дот, не мога да повярвам, че съм записал номера погрешно.

— Аз също, Келър.

— Ако бях сгрешил една от цифрите или бях разбъркал реда им, можех да повярвам, но да превърна 502 в 314…

— Не знаеш ли какво е 314, Келър? — Той не знаеше. — Това е кодът на Сейнт Луис.

— Кодът ли? Телефонният код?

— Да, телефонният.

— Не разбирам.

Тя въздъхна:

— Напоследък много му се струпа. Беше подложен на голямо напрежение. Между нас да си остане, сигурно е прочел погрешното листче и вместо номера на стаята ти е дал телефонния код на града.

— Видя ми се уморен. Даже ти казах.

— А аз, доколкото си спомням, ти казах, че животът уморява хората. И двамата се оказахме прави. А ти между другото заминаваш за Тълса.

— Тълса ли?

— Там живее обектът. Изглежда е отложил всичките си срещи за този следобед и се прибира направо у дома. Не знам дали това е съвпадение, или случката два етажа по-долу го е подплашила. Клиентът не желаеше ударът да стане в Тълса, но вече нямаме избор.

— Току-що свърших работата и сега трябва да я върша наново — каза Келър. — Когато тя излезе от банята, сделката стана двама на цената на един, а сега ще се превърне в трима на цената на един.

— Не точно. Тук той ще трябва да спасява репутацията си. Затова идеята е, че ти си се наакал и сега ще трябва да поправиш грешката си. Но когато всичко приключи, в коледното ти чорапче ще има допълнителен подарък.

— Коледното ли?

— Образно казано. Ще получиш бонус, но няма да го чакаш чак до Коледа.

— Клиентът ще плати бонус?

— Казах, че ще получиш бонус. Не съм казала, че клиентът ще го заплати. Заминаваш за Тълса. На летището ще те посрещнат, ще те разведат наоколо и ще ти покажат целта. Бил ли си в Тълса?

— Не мисля.

— Ще ти хареса. Ще пожелаеш да заживееш там.

А на него дори не му се пътуваше дотам. По средата на стълбите пред входа той се завъртя и се върна нагоре. Попита:

— А мъжът и жената в 314? Кои бяха те?

— Кой знае? Във всеки случай не са били Генар Рутвен, това мога да ти кажа.

— Него ли ще срещна в Тълса?

— Да се надяваме. Колкото до двамата в 314, не знам имената им. Той бил местен бизнесмен, собственик на фирма за химическо чистене или нещо такова. За нея не знам нищо. Двамата са били женени, но не един за друг. Доколкото разбрах, прекъснал си сутрешно представление.

— И на мен така ми се видя.

— Спуснал си завесата — заключи Дот. — Какъв свят, а?

— Името му беше Хари.

— Казах ли ти, че не е бил Гунар Рутвен. Какво значение има, Келър? Нали не смяташ да пратиш цветя?

 

 

— Този път ще отсъствам по-дълго — каза той на Андрия. — Трябва да отида… на едно място да… свърша една работа.

— Аз ще се грижа за Нелсън — отвърна тя. — И двамата ще бъдем тук, когато се върнеш.

Самолетът му излиташе от Нюарк. Той приготви багажа си и се обади да поръча такси до летището.

— Нали не те притеснява? — каза й.

— Онова, което вършиш ли? Би ме притеснявало, ако го вършех аз, но аз не бих могла да върша такова нещо, така че е безсмислено да разсъждавам. А дали ме притеснява това, че го вършиш ти? Не мисля. Просто това ти е работата.

— Но не смяташ ли, че е грешно?

Тя се замисли.

— Не мисля, че е грешно за теб. Такава е твоята карма.

— Това нещо като съдба ли е?

— Нещо такова. То е нещото, което трябва да извършиш, за да научиш урока, който трябва да научиш в този живот. Защото ние не идваме на този свят само веднъж. Живеем много животи.

— Вярваш ли в това?

— Това е не толкова въпрос на вяра, колкото на знание.

— Аха. Карма значи. А хората, които навестявам? И тяхното ли е карма?

— Не ти ли изглежда логично?

— Не знам — каза той. — Ще трябва да помисля.

 

 

Разполагаше с премного време да мисли върху кармата. Прекара в Тълса пет дни, преди да получи възможност да закрие досието на Гунар Рутвен. Младеж с тъжни очи на име Джоел го посрещна на летището, за да направят обиколка на града, която включваше дома на Рутвен в предградията, както и офиса му в центъра. Рутвен живееше в двуетажна къща в псевдотюдорски стил с двор от половин акър и държеше офис в сградата на банка „Грейт Саутуестърн“, на една пряка от съдебната палата. След това Джоел го закара в мотел „Ол-Американ“, един от двайсетината, струпани на около миля от летището.

— Идеята на името — поясни Джоел — е човек да знае, че хотелът не се държи от индийци. Не индианци, а именно индийци от Индия. Те притежават повечето мотели. А собствениците на това място промениха името му на „Ол-Американ“ и дори бяха сложили голяма табела отпред, на която пишеше, че мотелът се притежава и управлява от стопроцентови американци.

— Но са ги накарали да махнат табелата?

Джоел поклати глава.

— Около година по-късно продадоха мотела и новите собственици я махнаха.

— Не им е харесал намекът?

— Никак. Работата е там, че те са индийци. Но иначе мястото е прилично, а и не е нужно да влизаш през фоайето. Всъщност ти вече си регистриран и стаята ти е предплатена за цяла седмица. Предположих, че така ще поискаш. Това е ключът от стаята ти, а това са ключове за кола. Те са от онази тойота ей там, третата от края. Документите са в жабката заедно с малък автоматичен, двайсет и втори калибър. Кажи, ако предпочиташ нещо по-голямо.

Келър го увери, че този ще свърши работа.

— Най-добре се настани — каза Джоел — и си поръчай нещо за вечеря, ако си гладен. Ресторант „Сизлър“ от другата страна не е лош. Ще те взема след два часа и ще отидем да ти покажа човека, за когото си дошъл.

Джоел го взе в уречения час, двамата се придвижиха до центъра и оставиха колата на платен паркинг. Седнаха във фоайето на сградата, където работеше Рутвен. След двайсет минути Джоел каза:

— Излиза от асансьора. Вълнен костюм, очила с рогови рамки, алуминиево куфарче. Изглежда модерно, но аз предпочитам естествена кожа.

Келър внимателно го разгледа. Рутвен беше висок и слаб, с остър нос и изпъкнала брадичка. Попита:

— Сигурен ли си, че това е той?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо?

— За всеки случай.

Джоел го закара обратно до „Ол-Американ“ и му даде карта на Тълса, на която бяха отбелязани различни обекти: мотел „Ол-Американ“, къщата на Рутвен, офисът на Рутвен и един ресторант, за който Джоел каза, че бил изключителен. Освен това даде на Келър и листче, на което беше записан телефонен номер.

— Ако поискаш нещо — каза му. — Ако поискаш момиче или игра на карти, или да посетиш бой с петли, само се обади на този номер и аз ще имам грижата. Гледал ли си бой с петли?

— Не.

— А искаш ли?

Келър се замисли.

— Мисля, че не.

— Е, ако промениш решението си, обади ми се. Или ако поискаш каквото и да е. — Джоел се поколеба. — Искам да ти кажа, че изпитвам силно уважение към теб — каза той, като избегна погледа на Келър. — Мисля, че не бих могъл да върша това, което вършиш ти. Липсва ми кураж.

Келър се прибра в стаята и се опъна на леглото. Кураж, помисли си той. Какво общо има куражът, по дяволите?

Той си спомни Рутвен, който излизаше от асансьора, висок и слаб, и осъзна, че външният вид на този човек го смущава. Не беше онова, което Келър очакваше. Нямаше нищо общо с Хари от 314.

 

 

Дали Рутвен знаеше, че е поръчан? Докато се разкарваше с тойотата и следеше мъжа, Келър заключи, че онзи знае. Той сякаш беше постоянно нащрек. Келър прецени, че начинът да се справи с това е като изчака да му мине. След няколко спокойни дни Рутвен щеше да се върне към нормалното си мислене. Щеше да реши, че Хари и приятелката му са били очистени от ревнив съпруг, щеше да изостави предпазливостта и да се открие и тогава Келър щеше да си свърши работата и да се прибере.

Пистолетът беше добър. На третия следобед той излезе с колата от града, зареди пълен пълнител и го изпразни в пътен знак „Възможна поява на домашни животни“. Никой от изстрелите не улучи мишената, но той прецени, че едва ли проблемът е в оръжието. Та той беше на петнайсет метра, а знакът беше не по-широк от двайсет сантиметра. Келър не беше особено добър стрелец, но нареждаше живота си така, че да не му се налага да бъде. Ако застигнеш някого в гръб и опреш дулото на пистолета в тила му, остава само да дръпнеш спусъка. Не ти трябва да си снайперист. Трябва ти само…

Какво? Карма? Кураж?

Той презареди и този път вложи цялото си старание, благодарение на което два от изстрелите удариха мишената. Невероятно е на какво е способен човек, когато се стегне.

 

 

Трудното беше да намери начин да си прекарва времето. Отиде на кино, разходи се из мола и изгледа сума ти телевизия. Пазеше телефона на Джоел, но така и не му се обади. Не желаеше женска компания, нито му се играеха карти или гледаха петли.

Постоянно се бореше с желанието да се обади в Ню Йорк.

По един от телепазарните канали една жена беше споделила задушевно с дружката си: „Вече и двете знаем, че обеците никога не са прекадено много“. Келър не можеше да избие репликата от главата си. Нима това може да е вярно? Ами ако имаш хиляда чифта или десет хиляди? Ами ако имаш един милион чифта обеци? И тогава ли няма да са в повече?

Жената в 314 беше без обеци, но на шкафчето до леглото лежеше чифт. Колко ли още е имала у дома си?

 

 

Най-сетне една сутрин той стана призори, изкъпа се и се обръсна. Събра си багажа и избърса отпечатъците от стаята. Това той правеше всеки път, преди да напусне хотела, за да не се налага евентуално да се връща, но тази сутрин почувства, че е време да приключи. Той отиде с колата до къщата на Рутвен и паркира зад ъгъла до бордюра. Мина по алеята и пресече двора на една къща в страничната уличка, прескочи телената ограда, висока метър и двайсет, и отвори с лост един от прозорците в гаража на Рутвен, след което се вмъкна вътре. Колата беше отключена, той седна отзад и зачака търпеливо.

Най-после вратата на гаража се отвори и Келър клекна долу, за да не се вижда. Рутвен отвори шофьорската врата и седна зад волана.

Келър бавно се изправи. Рутвен се мъчеше да напъха ключа в стартера. Ако наистина беше Рутвен. Стегни се, за бога. Кой друг може да бъде?

Келър опря пистолета зад ухото му и изпразни пълнителя.

 

 

— Прекрасни са — каза Андрия. — Не трябваше да ми носиш подарък.

— Знам.

— Но се радвам, че го направи. Прекрасни са.

— Не знаех какво да ти купя — каза Келър, — защото не знам какво имаш. Но реших, че обеците никога не са прекалено много.

— Това е абсолютно вярно — отговори Андрия, — но малко мъже го разбират.

Келър скри усмивката си.

— Откакто те няма — продължи тя, — постоянно мисля за това, което каза. Че ще ти е приятно да остана. Но трябва да знам дали още мислиш така, или е било само хрумване.

— Ще ми е приятно да останеш.

— Е, и на мен ще ми бъде приятно. Харесва ми да усещам твоята енергия. Харесвам кучето ти, харесвам апартамента ти, харесвам и теб.

— Липсваше ми — каза Келър.

— И ти на мен. Но ми хареса да бъда тук, докато те няма, да живея в жилището ти и да се грижа за кучето ти. Трябва да си призная нещо. Спах в леглото ти.

— Разбира се. Къде другаде да спиш?

— На кушетката.

Келър я изгледа. Тя се изчерви и той каза:

— Докато бях далече, мислих за пръстите на краката ти.

— Пръстите на краката ми ли?

— Всички са боядисани в различни цветове.

— Аха — каза тя. — Ами не можех да реша кой цвят предпочитам и ми хрумна, че когато Бог не могъл да се спре на един определен цвят, създал дъгата.

— Пръсти на краката с цветовете на дъгата — каза Келър. — Мисля, че ще посмуча всеки един от тях поотделно. Какво ще кажеш?

— Ух — отвърна тя.

 

 

По-късно той каза:

— Представи си, че някой бъде убит по погрешка.

— Как е възможно това?

— Да речем, че телефонен код се превърне в номер на стая. Човешка грешка или компютърна грешка, или нещо такова. Грешки се случват.

— Нищо подобно.

— Нима?

— Хората правят грешки — каза тя, — но грешки не съществуват.

— Как така?

— Възможно е да направиш грешка — отвърна тя. — Може например да размахваш гира и тя да изхвърчи през прозореца. Това е пример за извършена грешка.

— Определено.

— А някой, който търси адрес на погрешната улица, може да слезе от таксито си и гирата да го уцели. Той също е извършил грешка.

— И то последна.

— В този му живот — съгласи се тя. — Така и двамата ще сте извършили грешка, но ако се вгледаш в общата картина, грешка няма. Човекът бил уцелен от гира и умрял на място.

— И няма грешка?

— Няма грешка, защото така е трябвало да стане.

— Но ако не е трябвало да става така…

— Тогава е нямало така да стане.

— А щом е станало, значи е трябвало да стане.

— Именно.

— Това карма ли е?

— Карма.

— Розови пръстчета — каза Келър. — Радвам се, че сте тук.