Лорънс Блок
Убиец на повикване (4)

4. Грижи за кучета и цветя по домовете

— Ето как стоят нещата — каза Келър. — По принцип разполагам с много свободно време. Извеждам Нелсън на дълга разходка най-малко два пъти дневно и понякога, ако времето е хубаво, оставаме навън целия следобед. На мен ми доставя удоволствие, а той е буквално неуморим. Това е австралийски кетълдог — порода, създадена да пази стада добитък при дълги преходи. Можете да го разходите до Йонкърс и обратно и пак няма да му стигне.

— Не съм ходила в Йонкърс — каза момичето.

Келър също не беше ходил, но бе минавал оттам на път за Уайт Плейнс. Нямаше защо да разискват този въпрос.

— Проблемът е — продължи той, — че понякога се налага да пътувам по работа, а рядко получавам предизвестие. Звънят ми по телефона и след два часа съм прекосил половината страна, където мога да се забавя със седмици. Последния път качих Нелсън с мен на самолета и повече не искам да го правя.

— Ясно.

— В хотелите за кучета искат да направиш резервация цяла седмица предварително, мисля, че и кучето страда. Последния път, когато си го взех обратно, не приличаше на себе си. Не знам как да го обясня, но му трябваха няколко дни, за да се оправи.

— Разбирам.

— Затова трябва да мога да ви се обадя, когато разбера, че ще пътувам — продължи той. — Тогава ще идвате всеки ден да го храните, да му сменяте водата и да го извеждате на разходка два пъти дневно. Нали можете да правите това?

— Точно това правя — отговори тя. — Имам редовни клиенти, които нямат достатъчно време, за да обръщат внимание на любимците си, а имам и други клиенти, които ме наемат само когато им се налага да напуснат града и аз поемам грижата за техните домашни любимци и цветя.

— Преди това обаче — продължи Келър — няма да е зле да се запознаете с Нелсън, защото не се знае как ще реагира, когато един ден замина, а няколко часа по-късно вие влезете в апартамента. Той си пази територията.

— Но ако двамата с Нелсън се опознаем…

— Точно това имам предвид — каза той. — Да кажем, че го разхождате например два пъти седмично. Той не е глупав и бързо ще разбере. А когато се наложи да отпътувам от града, вече ще сте стари приятели. Няма да побеснее, когато влезете в апартамента или се опитате да го изведете навън. Как ви се струва това? И какво възнаграждение ще искате?

В крайна сметка се разбраха. Тя щеше да разхожда Нелсън по един час два пъти в седмицата, вторник сутрин и петък следобед, за което Келър щеше да й плаща по петдесет долара седмично. Когато замине обаче, тя ще получава по петдесет долара дневно, в замяна на което ще се грижи за водата и храната на Нелсън и всеки ден ще го извежда по два пъти на разходка.

— Защо да не започнем още сега? — предложи тя. — Какво ще кажеш, Нелсън? Излиза ли ти се на разходка? — Кучето разпозна думата, но се поколеба. — Разходка, разходка, разходка! — каза тя и опашката започна да се поклаща.

След като излязоха, Келър се притесни. Ами ако не се върне с кучето? Какво ще прави тогава?

Грижи по домовете за кучета и цветя пишеше в обявата. Отговорна млада жена предлага качествени грижи за вашата флора и фауна. Търсете Андрия.

Обявата беше залепена на кварталния магазин, откъдето той купуваше пудинг за себе си и кучешки бисквити за Нелсън. Той преписа телефонния номер от обявата, позвъни и ето че сега кучето му се намираше под опеката на уж отговорна млада жена, а единственото, което знаеше за нея, беше, че не може да си напише името правилно. Ами ако вземе да отвърже Нелсън от каишката. Ами ако го продаде на някой садист? Или се влюби в него и го открадне?

Келър влезе в банята и се взря в огледалото.

— Порасни — каза строго.

 

 

Един час и десет минути след като излязоха, Нелсън и Андрия се върнаха.

— Удоволствие е да го разхожда човек — каза тя. — Не ми плащайте за днес. Това ще е все едно да платите на актьор за прослушване. Можете да започнете да ми плащате от вторник. Между другото да ви кажа, че заплащането, което ми предложихте, е по-високо от обичайната ми тарифа.

— Няма проблем.

— Мислите ли? Благодаря тогава, не са ми излишни. Ще се видим във вторник сутринта.

Тя дойде във вторник сутринта, а после в петък следобед. Когато се върна с Нелсън в петък, попита Келър дали иска пълен отчет.

— За какво? — попита той.

— За разходката — отговори тя. — Какво е правил. Нали разбирате.

— Да не е ухапал някого? Да не е измислил някаква страхотна рецепта за чили?

— Някои стопани искат отчет дърво по дърво.

— Наречи ме безотговорен — каза Келър, — но мисля, че човек не бива да знае всичко.

 

 

Две седмици по-късно той й даде ключ.

— Няма защо да вися тук само за да ти отворя — обясни той. — Ако ме няма, ще оставя парите в плик на бюрото.

Седмица по-късно той се насили да излезе половин час преди тя да пристигне. Когато написа името й с печатни букви на плика, то му се стори странно и при следващата им среща той повдигна въпроса.

— На обявата името ти беше написано с „и“ — каза той. — Така ли се пише наистина, или е просто грешка?

— И двете — отвърна тя. — По принцип го пишех с „е“, както е навсякъде по света, но хората често го произнасят по европейски — Андреа, което ми е неприятно. А като го напиша по този начин, почти винаги го произнасят правилно, макар от време на време някой да го казва Андрая, което дори не прилича на име. Май ще е най-добре направо да сменя цялото име.

— Това ще е малко прекалено.

— Нима? Сменям го всяка година, откакто навърших шестнайсет. Постоянно си измислям възможни имена. Как ви се струва Хейстингс?

— Много е характерно.

— Да, но дали пасва на амбициите ми? Ето това не мога да преценя. Мислех си също за Джейн, но тези две не могат да се сравняват, нали?

— Като да сравняваш ябълки и портокали — отговори Келър.

— Когато му дойде времето — каза Андрия, — ще знам кое е правилното.

 

 

Една сутрин Келър излезе с Нелсън към девет и нещо и не се прибра чак до един. Тъкмо разкопчаваше каишката на Нелсън, когато телефонът звънна. Дот каза:

— Келър, разтъжих се за теб, не сме се виждали отдавна. Да беше минал на гости?

— Някой ден — каза той.

Напълни съдинката за вода на Нелсън, после излезе и хвана такси до „Гранд Сентръл“, където се качи на влака за Уайт Плейнс. Никой не го посрещна и той взе такси до старата викторианска къща на „Тонтън Плейс“. Дот го посрещна на прага по домашна рокля на цветя, като отпиваше от висока чаша леден чай.

— Той е горе — каза му, — но в момента има посещение. Седни и си налей малко леден чай. Днес е доста горещо.

— Не е толкова зле — каза той, придърпа един стол и си наля чай от термоса в чаша с рисунка на Уилма Флинтстоун. — Нелсън обича жегите.

— Преди няколко месеца каза, че обича студа.

— Просто обича времето — каза Келър. — Сигурно и земетресение ще му хареса. — Той се замисли. — Може би греша. Земетресението няма да му е приятно.

— Нито на мен, Келър. Ще ме запознаеш ли с Нелсън, кучето чудо? Доведи го някой път.

— Някой път. — Той завъртя чашата й, за да види картинката върху нея. — Пебълс — каза. Звънецът прозвуча с един дълъг сигнал, последван от два кратки. — Какво казваше Фред? Ще се побъркам. На езика ми е, но не мога да се сетя.

— Яба даба ду?

— Яба даба ду, точно така. Има песен „Аба даба хънимуун“, но тя май няма общо с Фред Флинтстоун.

Дот го погледна.

— Звънецът означава, че той те очаква — каза тя. — Но не бързай. Ако искаш, си допий чая или го вземи със себе си.

— Яба даба ду — отговори Келър.

 

 

Закараха го до гарата и двайсет минути по-късно той беше във влака за Ню Йорк. Веднага щом се прибра, се обади на Андрия. Понечи да набере номера от обявата, която беше видял в магазина, после си спомни какво му беше казала предния петък или вторник. Беше се преместила и още нямаше нов телефон. Междувременно разполагаше с пейджър.

— Когато се сдобия с телефон, ще си запазя пейджъра — обясни тя, — защото постоянно разхождам разни кучета, а така ще можете да се свързвате с мен при спешност.

Той набра номера на пейджъра й, а след сигнала въведе своя телефонен номер. Тя се обади след пет минути.

— Няма да ме има няколко дни — каза той, — но може да се проточи и повече от седмица.

— Всичко е наред — увери го тя. — Имам ключ, портиерът вече ме познава, а Нелсън ме мисли за лудата си леля. Ако кучешката храна свърши, ще купя още. Има ли друго?

— Не знам. Дали да му оставя телевизора включен?

— Така ли правите, когато го оставяте сам?

Истината беше, че той почти не оставяше Нелсън самичък. Напоследък или взимаше кучето със себе си, или и той си стоеше вкъщи. Нелсън несъмнено беше променил живота му. Ходеше пеш повече от обикновено и прекарваше доста време в дома си.

— Май няма да го оставя — каза той. — Нелсън не се интересува от нещата, които гледам.

— Доста е изтънчен — отвърна тя. — Пробвахте ли да му пуснете телевизионен театър?

 

 

Келър отлетя за Омаха, където мишената му беше шеф на фирма за телемаркетинг. Казваше се Динзмор и живееше с жена си и децата си в красива къща с поляна. Работата щеше да е елементарна, ако някой преди Келър не беше направил неуспешен опит, та сега човекът знаеше какво го очаква и беше станал по-предпазлив. Къщата му беше оборудвана с модерна система за сигурност, а пред входа от сутрин до вечер пазеше частен охранител. Полицейски патрулки, с означения или без, минаваха пред къщата по всяко време.

Беше наел и частен бодигард, който го взимаше всяка сутрин, не се отделяше от него през целия ден и го изпращаше до входа на къщата му всяка вечер. Бодигардът беше рошав рус младеж с хипертрофирали мускули. Приличаше на професионален кечист, навлякъл костюм.

Келър не виждаше друг начин да свърши работата, освен да наеме самолет и да го забие в къщата. Охраната в офиса беше много строга и достъп имаха само хора с пропуски със снимка. Но дори да се промъкне покрай охраната, пред кабинета на Динзмор го чакаше русият бодигард с измачкано списание „Айрън Мен“.

Прецени, че най-правилното нещо ще бъде да се прибере у дома и да се върне отново след шест седмици. Дотогава бодигардът щеше да се е разкарал, подлуден от своите стероиди, или пък Динзмор щеше да го е разкарал, вбесен от мускулестото му присъствие. Ако ли пък не, то горните два фактора щяха да са притъпили вниманието на гарда. Ченгетата също щяха да са се отпуснали.

Келър беше склонен да изчака удобен момент, какъвто не след дълго щеше да настъпи. Но това беше невъзможно. Онзи, който беше поръчал жертвата, не желаеше да чака.

— Само времето е кът — беше обяснил човекът за свръзка. — Всичко друго имаме — наемници, оръжия и прочие. Може няколко коли да го засекат на пътя или някой да го блъсне, не е проблем.

Няма що. Омаха, запознай се със специален отряд „Делта“. Неотдавна Келър си беше въобразил, че е мълчалив странник в Дивия запад, пристигнал в града да убие непознат човек. Сега се беше превърнал в Дий Марвин, повел група неудачници, събрани от кол и въже, на специална мисия.

— Ще видим — каза си. — Ще измисля нещо.

* * *

На четвъртата вечер излезе да се разходи. Вечерта беше приятна и той слезе с колата до центъра, където нямаше да изглежда подозрително, ако вървеше пеша. Нещо не беше наред и минаха цели петнайсет минути, преди да разбере точно какво.

Липсваше му кучето.

От дълги години Келър живееше сам. Беше свикнал със самотата и това сам да си прави компания. Още като дете беше саможив и потаен, а занаятът му превърна тази склонност в професионална черта.

Веднъж в Сохо видя британски плакат от Втората световна война. На него имаше мъж с присвити клепачи и стиснати устни. Надписът гласеше: „Дръж си езика зад зъбите“, очевидно английският еквивалент на американското „Издайникът носи смърт на своите“. Мисълта за плаката не даваше мира на Келър и на следващия ден той се върна да го купи. Цената не беше висока, но докато се пазареше, той осъзна, че това бдително лице с постоянно примижали очи постепенно ще започне да го гнети в дома му. Човекът на плаката, призоваващ към дискретност, скоро щеше да се превърне в натрапник. Как ще целунеш жена под погледа на това лице? Как ще си бръкнеш в носа?

Но той запази онова впечатление. Във влака на път за Уайт Плейнс, в самолета на път за някой далечен град, където имаха нужда от услугите му, по време на обратния полет за дома мотото на англичанина не спираше да звучи в съзнанието му като мантра. Каквото знаеше, той таеше у себе си.

Психотерапията го затрудняваше. Процесът не можеше да протече, ако той не пожелаеше да се открие. Но как да разкаже на префинения психолог неща, които не би споделил нито с непознат във влака, нито с жена в леглото? Затова разказваше най-вече сънища и спомени от детството си с надеждата, че доктор Джеролд Брийн ще запази за себе си онова, което знаеше. В крайна сметка, разбира се, Брийн беше отнесъл онова, което знаеше, в гроба, позволявайки на Келър да се върне към своята обичайна мълчаливост.

Докато Нелсън не сложи край на тази мълчаливост.

Може би най-хубавото на кучетата е това, че можеш да приказваш с тях, мислеше си Келър. Кучето е много по-добър слушател от човека. С него не се притесняваш, че го отегчаваш или че вече знае някоя история, нито ще започне да те презира за това, което си му разкрил за себе си. На едно куче можеш да разкажеш всичко и да знаеш, че ще си остане между вас. Нито ще вземе да каже на някой друг, нито ще ти го хвърли обратно в лицето, когато се сдърпате.

Което не означава, че кучето не те слуша. Келър знаеше много добре, че Нелсън го слуша. Когато приказваш с куче, нямаш чувството, че говориш на стена или на хамстер, или на златна рибка. Нелсън може и да не разбираше всичко, което му се говори, но слушаше много внимателно.

А Келър му казваше всичко. Копнежът, зародил се по време на терапията — да се отвори и да изкаже старите си тайни, да се разкрие пред друг човек, — намери пълно изражение в дългите разходки с Нелсън и дългите вечери, прекарани у дома.

— Никога не съм мислил, че ще се захвана с това — каза той на Нелсън един следобед в парка. — Известно време беше просто щуротия, която съм правил един-два пъти. Тогава изобщо не бях това, което съм сега. Но после изведнъж се промених, без да разбера как. Разбрах го после, при срещите ми с хора, които знаеха за мен и се отнасяха с мен по неочакван начин, дали с уважение или със страх, не знам. Те внимаваха с мен като с убиец и това ме озадачаваше, защото не знаех, че съм станал такъв.

Спомням си как в гимназията провеждаха курсове по професионална ориентация, където ти помагат да разбереш с какво искаш да се занимаваш в живота и те насочват в дадена област. Май ти споменах, че тези години са ми като в мъгла. Движех се през тях като човек, претърпял леко сътресение на мозъка, виждах всичко като през пелена. И когато започна тази професионална ориентация, аз просто нямах никаква идея. Трябваше да попълним някакъв тест с въпроси от сорта какво ти харесва повече — да плевиш или да продаваш зелки, или да плетеш дантели, и аз не успях да попълня теста. Въпросите просто ме слисаха.

Но по-късно един ден се събудих и осъзнах, че имам професия и тя се състои в това да убивам хора. Не че съм проявявал специален интерес към това занятие или съм притежавал някакви способности, това не е нужно. Нужно е само да си способен да го вършиш. Първия път го направих, защото някой искаше да го направя, втория път го направих, защото някой искаше да го направя, и докато се усетя, това се беше превърнало в моя професия. И щом веднъж се осъзнах, започнах да овладявам техническата страна. Оръжия, други инструменти и способи, как да влияя на хората. Задължителните неща.

Истината е, че няма чак толкова много за учене. Не е като с професиите, към които те ориентират в гимназията. За това нещо не се подготвяш. Може би определени случки в живота ти те подготвят, но това са неща, които не можеш да избираш.

Какво ще кажеш да си разделим един хотдог? Или да се прибираме?

* * *

Когато се върна от своята самотна разходка, Келър погледна телефона и му се дощя да може да се обади на Нелсън. Нямаше телефонен секретар, тъй като го считаше за потенциална опасност, но сега би му свършил работа. Щеше да се обади и да говори, а Нелсън щеше да чуе гласа му.

Само че ако се отпусне и се разприказва за това, което мисли, всичко ще бъде записано на лента и може да попадне в чужди ръце. Не, по-добре, че нямаше телефонен секретар.

По обед на следващия ден той проследи Динзмор и бодигарда му, които слязоха с автомобила си в центъра и паркираха пред един ресторант в района на „Олд Маркет“. Келър изчака няколко минути, после намери място, където да паркира, и влезе след тях в ресторанта. Сервитьорката настани Келър през две маси от Динзмор. Келър си поръча скариди с масло и чесън и проследи как Динзмор и неговият кечист излапаха по една грамадна пържола.

Два часа по-късно се обади на Дот в Уайт Плейнс.

— Този тип е с двайсет кила наднормено тегло и току-що видях как погълна бифтек с размера на резервна гума, а преди това изсипа половината солница отгоре му — каза той. — Тези хора много ли бързат? Защото съвсем скоро някой инфаркт или удар ще свърши моята работа.

— Нищо не е по-добро от естественото — отвърна Дот. — Но нали знаеш какво казват хората за времето, Келър?

— Че е много ценно ли?

— Яба даба ду.

 

 

На следващия ден Динзмор и бодигардът му заеха същата маса в ресторанта. Сега с тях седеше още един човек. Изглежда, беше бизнес партньор на Динзмор. Келър не можеше да чуе разговора, защото този път беше седнал малко по-далече, но виждаше, че Динзмор и другият мъж си говорят, докато бодигардът внимаваше в чинията си и в останалите посетители. Келър си беше купил вестник и се зачете в него, преди бодигардът да премести поглед в неговата посока.

По някое време Динзмор се изправи и пулсът на Келър се учести. Преди да успее да реагира обаче, бодигардът стана и двамата мъже се запътиха към тоалетната. Келър остана на място и си дояде спагетите карбонара.

С крайчеца на окото си проследи как двамата се върнаха на масата. Бодигардът се забави секунда, за да огледа помещението, докато Динзмор веднага седна на мястото си и поръси още сол върху преполовената си пържола.

Почти несъзнателно Келър също взе солницата си в ръка. Тя беше стъклена и пасваше в юмрука му като фишек монети. Ако забиеше юмрука си в нечие лице, солницата би придала на удара му допълнителна тежест.

Това нещо беше направо смъртоносно.

 

 

След вечеря Келър изпи две-три питиета. Когато се върна до хотела си, още усещаше ефекта от алкохола. Поразходи се из околните улички, за да изтрезнее, и щом се прибра в стаята си, вдигна телефона и се обади на Нелсън.

Не беше чак толкова пиян да си помисли, че кучето ще вдигне слушалката. Просто му хрумна, че това е начин да осъществи минимален контакт. Телефонът щеше да звъни. Кучето щеше да го чуе. И макар че нямаше да разпознае в звъненето гласа на стопанина си, Келър все пак щеше да е посегнал към него, както се казва в рекламата на телефонната компания.

Беше безсмислено, разбира се. Беше безсмислено да набира номера. Но не струваше нищо и нямаше да остане регистрирано повикване, така че какво лошо има?

Линията даваше заето.

Първото чувство, което изпита — съвсем мимолетно — беше на ревнива подозрителност. Кучето говореше по телефона с някой друг и обсъждаха Келър.

Мисълта отлетя мигновено и Келър поклати глава, учуден от мистериите на своето съзнание. После го заля поредица от други обяснения, всяко от които беше много по-вероятно от първата му догадка.

Може би Нелсън се беше ударил в ъгловата масичка, на която стоеше телефонът, и беше съборил слушалката. Андрия беше ползвала телефона преди или след разходката и, връщайки слушалката неправилно, беше оставила вилката повдигната. А най-вероятно линиите за далечни повиквания бяха претоварени и всяко обаждане в Ню Йорк биваше отхвърлено.

Няколко минути по-късно опита отново и отново чу сигнал заето.

Той закрачи напред-назад, възпирайки импулса да се обади на оператора, за да провери линията. Накрая отново взе телефона и набра номера трети път, но този път телефонът отсреща даде свободно. Той го остави да звънне четири пъти, представяйки си реакцията на кучето с наострени уши и напрегнат блясък в очите.

— Няма страшно, Нелсън — произнесе на глас. — Ще се прибера скоро.

* * *

На следващия ден, петък, той остана цялата сутрин в хотелската си стая. Към единайсет се обади в ресторанта в „Олд Маркет“. При предните си две посещения Динзмор беше пристигнал в ресторанта в 12:30. Келър си запази маса за 12:15.

Пристигна навреме и си поръча бяло вино със сода и сок от червени боровинки. Хвърли поглед към масата на Динзмор, наредена за двама. Ако работата мине добре, помисли си, ще успее да се прибере навреме, за да изведе Нелсън на разходка преди лягане.

В 12:30 масата на Динзмор още беше празна. Десет минути по-късно на нея се настаниха две бизнес дами. Келър си изяде храната, без да усети вкуса й, изпи чаша кафе, плати сметката и си тръгна.

 

 

В събота отиде на кино. В неделя пак отиде на кино и се разходи из „Олд Маркет“. В неделя вечерта той седеше в стаята си, загледан в телефона. Вече се беше обадил два пъти, оставяйки телефона да звъни, внушавайки си, че установява някакъв психически контакт с кучето. Не беше пил нищо и добре знаеше, че онова, което върши, няма никакъв смисъл, но въпреки това го направи.

Посегна към телефона и понечи да набере друг номер, после се усети и излезе навън. Направи обаждането от телефонна кабина, като избра номера на пейджъра на Андрия и след сигнала въведе номера на уличния телефон, от който звънеше. Не знаеше дали ще се получи, не знаеше дали пейджърът на Андрия помни повече от седем цифри, не знаеше дали тя ще е склонна да отговори на далечно повикване. Освен това можеше да разхожда някое куче, Нелсън или кучето на друг клиент, и освен това беше ли той готов да виси един час на този телефон в очакване тя да позвъни? Не можеше да се обади от стаята си, защото повикването щеше да мине през централата и тя нямаше да знае кого да потърси. А дори да се досетеше, че е той, името Келър нямаше да говори нищо на служителя в телефонната централа, тъй като никой в Омаха не трябваше да знае това име. Затова…

Телефонът звънна почти веднага. Той грабна слушалката и каза ало, а тя каза:

— Господин Келър?

— Андрия — изрече той и се запъна, без да знае как да продължи. Попита за кучето и тя го увери, че кучето е съвсем добре.

— Но мисля, че му липсвате — добави тя. — Ще се радва да се върнете.

— Аз също — каза Келър. — Затова се обаждам. Надявах се да се върна онзи ден, но нещата се проточиха. Ще се забавя още няколко дни, а може и повече.

— Няма проблем.

— Просто да знаеш — каза той. — Благодаря, че се обади. Може пак да се обадя, ако работата тук се удължи. Ще те компенсирам за разговора.

— Вие вече плащате този — отвърна тя. — Обаждам се от апартамента ви. Надявам се, че не възразявате.

— Не, разбира се. Само че…

— Просто бях тук, когато пейджърът ми звънна, и си казах кой друг може да ме търси извън града освен вас? И прецених, че мога да използвам телефона ви, след като вероятно звъните вие.

— Разбира се.

— Всъщност — продължи тя — прекарвам тук доста време. Апартаментът е уютен и тих, а и Нелсън се радва да има компания. Наостри уши, като си чу името. Мисля, че знае с кого разговарям. Искате ли да му кажете здрасти?

— Ами…

Чувствайки се като идиот, той каза на кучето здрасти и че всичко е наред и скоро ще се видят.

— Развълнува се — каза Андрия. — Не лае, но той по принцип не лае много…

— Заради дингото у него.

— Но сумти и тъпче пода с лапи. Много му липсвате. Ние тук сме добре двамата с Нелсън, но той много ще се радва да ви види.

 

 

Келър се появи в ресторанта в 12:15 в понеделник. Сервитьорката го позна и го настани на същата маса, на която беше седял в петък. Той погледна към масата на Динзмор и забеляза, че е наредена за четирима и с табелка „запазена“.

В 12:30 на масата на Динзмор настаниха двама души в костюми. Келър не познаваше никого от двамата и започна да се отчайва, че планът му няма да успее. Тогава се появи Динзмор, придружаван от своя кечист.

Келър ги наблюдаваше, докато се хранеше. Трима души, които сръбват питиета, поглъщат пържоли, говорят си задушевно и жестикулират весело. Докато четвъртият, бодигардът, седеше напрегнат като навита пружина.

Прекалено голяма навалица, каза си Келър. Друг път.

 

 

На следващия ден се появи по същото време и сервитьорката го настани на масата, която беше резервирал. Масата на Динзмор беше наредена за двама, с табелка „запазена“. Келър се изправи и отиде в тоалетната, където се заключи в една от кабините.

Няколко минути по-късно излезе от тоалетната и се върна между масите, закачи масата на Динзмор, залитна и се подпря, за да запази равновесие.

Доколкото забеляза, никой не му обърна внимание.

После се върна на своята маса, седна и зачака. В 12:30 масата на Динзмор все още беше празна. Какво ли щеше да прави, ако там седне някой друг? Вече не можеше да промени стореното. Не виждаше как ще стане в присъствието на други хора.

Рискован план, помисли си. Имаше твърде много неизвестни. Ако можеше първо да го обсъди с Нелсън…

Стегни се, каза си.

Тъкмо се опитваше да направи това, когато се появиха Динзмор и кечистът, шефът беше в кисело настроение, а бодигардът беше мълчалив и отегчен. За един ужасен миг сервитьорката се поколеба къде да ги настани, но после си спомни и ги отведе на обичайната им маса.

Келър нямаше търпение да се махне оттам. Чоплеше бифтека си без апетит. Струваше му се безвкусен, но в този момент всичко би му се сторило безвкусно. Не можеше ли просто да хвърли малко пари на масата и да си тръгне? Или ще трябва да седи и да чака.

Петнайсет минути след пристигането си Динзмор изкрещя, хвана се за гърлото и падна напред върху масата. Половин час след това Келър върна колата си на летището и си купи самолетен билет за дома.

 

 

Докато се возеше в таксито от летището, Келър с мъка потисна желанието си да накара шофьора да спре, за да купи нещо за Нелсън. В Сейнт Луис смени самолета и прекара по-голямата част от времето между двата полета в магазина за сувенири, опитвайки се да хареса нещо за кучето. Но за каква му е на Нелсън розов шейкър или оригинална чаша за кафе? Какво да прави с бейзболна шапка на „Кардиналс“ или потник с Арката на Сейнт Луис?

— Дори не го опитахте — беше казала сервитьорката в Омаха за бифтека му. — Искате ли да ви го увия за вкъщи?

Той се засуети.

— Съжалявам — каза най-сетне. — Малко се стреснах. Горкият човек — посочи той масата, на която беше седял Динзмор.

— Сигурна съм, че ще се оправи — отвърна сервитьорката. — Вероятно в този момент си седи в болничното легло и се закача със сестрите.

Келър не беше убеден в това.

 

 

— Здравейте, гос’ин Келър — каза момчето от асансьора. — Май ви нямаше напоследък.

— Хубаво е, че се прибрах.

— Кучето много ще ви се радва — каза момчето. — Този Нелсън е наистина чудесно куче.

Но не си беше у дома — факт, който момчето пропусна да спомене. Келър отключи и влезе в апартамента, като извика кучето по име, но не получи отговор. Той разопакова багажа си и реши да изчака с душа, докато кучето се прибере и момичето си тръгне.

Чака достатъчно дълго, за да си вземе няколко душа. Изтекоха цели четирийсет минути. Той седеше пред телевизора, когато чу ключа на Андрия във вратата. С отварянето на вратата Нелсън прелетя през стаята и скочи върху Келър, размахвайки бясно опашка.

Келър се почувства прекрасно. Заля го вълна от доволство и той клекна да си поиграе с кучето.

* * *

— Съжалявам, че сте се прибрали в празна къща — каза Андрия. — Ако знаехме, че ще се приберете…

— Няма значение.

— Най-добре да тръгвам. Сигурно сте уморен и искате да си легнете.

— Не в близките часове — каза той. — Само че искам да си взема душ. Цял ден по летища и самолети…

— Знам за какво говорите — отвърна тя. — И така, Нелсън, какво сме днес — вторник? Значи ще се видим в петък. — Тя погледна към Келър. — Нали все още искате да го разходя в петък?

— Разбира се.

— Добре, защото ще очаквам това с нетърпение. Той е любимият ми клиент. — Тя погали кучето. — Благодаря за заплащането и за бонуса. Много мило от ваша страна. Сега ако се наложи да наема стая в хотел, ще мога да си го позволя.

— Стая в хотел ли?

Тя сведе очи.

— Не исках да го споменавам, но щях да се чувствам гузно, ако не го направя. Не знам какво ще си помислите, но просто ще го кажа, става ли?

— Става.

— Аз малко се бях настанила тук — каза тя.

— Ти малко…

— Един вид живеех тук. Нещата с последната ми квартира се разсъхнаха, имам един или двама души, на които мога да се обадя, но си помислих какво пък, двамата с Нелсън се разбираме отлично, ще мога да прекарвам повече време с него и просто…

— Се настани тук.

— Да — призна тя. — Не съм спала в леглото ви, господин Келър…

— Защо?

— Помислих си, че това няма да ви хареса, освен това кушетката е много удобна, наистина.

Тя обясни, че се старала присъствието й по никакъв начин да не се отрази на апартамента, всяка сутрин махала постелките от кушетката и ги скатавала в дрешника. Освен това съвсем не висяла през цялото време в апартамента, защото когато не разхождала Нелсън, имала други клиенти, за които да се грижи.

— Грижи за цветя и кучета по домовете — каза той.

— А също така за котки, риби и птици. На Шейсет и пета улица има едно семейство, което гледа седемнайсет птички, а птиците в кафези са малко странно нещо. Постоянно изпитвам желанието да отворя клетките и прозорците и да ги пусна да отлетят. Все пак не го правя — отчасти защото те ще откачат и отчасти заради самите птици. Едва ли ще оцелеят дълго на свобода.

— Не и в този град — каза Келър.

— Онзи ден една от тях излезе от клетката и си помислих, че с нея е свършено. Прозорците бяха затворени и нямаше къде да избяга, но тя се носеше, издигаше и спускаше с голяма скорост и не знаех как да я прибера обратно в клетката.

— И какво направи?

— Какво направих ли — отвърна тя, — събрах цялата си енергия в своята сърдечна чакра и отправих мощна вълна от успокояваща сърдечна енергия към птицата, която веднага се укроти. След това просто отворих вратата на клетката и тя влетя вътре.

— Сериозно?

Тя кимна утвърдително.

— Трябваше веднага да се сетя за това, но когато човек се паникьоса, често не успява да види очевидното.

— Съвсем вярно — отговори той. — Може ли един въпрос: имаш ли къде да пренощуваш?

— Още не.

— Още не?

— Ами не знаех, че ще се приберете днес, но мога да се обадя на разни хора…

— Ако желаеш, можеш да останеш тук — каза той.

— В никакъв случай.

— Защо не?

— Ами нали сте си вкъщи. Не беше много правилно да живея тук и докато ви нямаше, така че…

— Няма проблем. Кучето се е радвало на добра компания.

— Както и да е, вече сте си у дома. Със сигурност не са ви притрябвали гости.

— За една вечер няма да е проблем.

— Ами тогава — каза тя, — и без това е малко късно да почна да звъня.

— Оставаш тук.

— Но само за тази нощ.

— Добре.

— Благодаря — каза тя. — Много съм ви задължена.

 

 

Току-що изкъпан, Келър стоеше пред огледалото и се колебаеше дали да се обръсне. Но кой се бръсне преди лягане? Човек се бръсне сутрин, а не вечер.

Освен, разбира се, ако не очакваш бузата ти да се притиска о нещо различно от възглавница.

Я стига, нареди си той.

Легна си и угаси лампата, а Нелсън скочи на леглото до него, завъртя се задължителните три пъти и легна.

Келър заспа. Когато се събуди на сутринта, Андрия беше изчезнала. Единствената следа от присъствието й беше бележка, с която потвърждаваше, че ще дойде да разходи кучето по обичайното време в петък. Келър се обръсна, разходи кучето и взе влака до Уайт Плейнс.

Денят отново беше жарък и този път Дот седеше на верандата с кана лимонада. Тя каза:

— Келър, забрави да се обадиш. Страхотен диагностик си. Остави човека да поживее още малко и той почина от естествена смърт.

— Случва се.

— Така е — съгласи се тя. — Чух, че паднал в храната си. Сигурно няма да успеят да изкарат петната от вратовръзката му.

— Беше хубава вратовръзка — каза Келър.

— Пише, че сърцето му спряло — продължи Дот, — и съм склонна да повярвам, защото рядко се случва някой да умре, а сърцето му да продължи да бие. Как го направи, Келър?

— Събрах цялата енергия в своята сърдечна чакра — отвърна той, — след което изпратих към него мълния от положителна енергия, която сърцето му не успя да понесе.

Тя го изгледа.

— Ако трябваше да гадая, бих предположила калиев цианид.

— Добро налучкване.

— Но как?

— Просто си сменихме солниците. В тази, която му дадох, горният слой сол беше размесен с цианидни кристали. Той прекаляваше със солта.

— Пише, че е вредна. Но не би ли усетил вкуса на цианида?

— При количеството сол, което използваше, едва ли би усетил и вкуса на пържолата. Не съм сигурен какъв е вкусът на цианида. А и докато ти дойде на ума, че не ти допада…

— Вече си забил нос в лазанята. Но цианидът остава в тялото. Няма ли да го открият при аутопсия?

— Само ако го потърсят.

— А ако изследват солницата?

— Когато Динзмор получи сърдечния пристъп, хората се втурнаха да му помагат.

— Добри хора. Да не би някой от тях да е прибрал солницата?

— Не бих се учудил.

— И я е изхвърлил някъде между ресторанта и летището?

— Това също не би ме учудило.

Той се качи на горния етаж да докладва. Когато се върна долу, Дот каза:

— Келър, започвам да се тревожа за теб. Струва ми се, че си започнал да омекваш.

— Така ли?

— Има само една причина да вземеш солницата.

— Да не открият цианида — каза той.

Тя поклати глава.

— Ако изобщо решат да търсят следи от цианид, ще ги намерят в недоядената храна. Не, ти си преценил, че няма да я открият и някой ще вземе да я използва и ще се отрови случайно.

— Защо да предизвиквам излишна суматоха?

— Ъ-ъ.

— А и защо да убивам безплатно?

— За това си много прав, Келър — каза тя, — но въпреки това си мисля, че започваш да омекваш. Да си събираш сърдечния чарк и тям подобни.

— Чакра — поправи я той.

— Извинете. А какво означава?

— Нямам представа.

— Скоро ще получиш, щом си почнал да си я събираш. Келър, започваш да ставаш човечен. Първо си взимаш куче. После сигурно ще почнеш да спасяваш китовете. И да подслоняваш бездомните. Внимавай.

— Глупости — отвърна той.

Но във влака на връщане се улови, че мисли върху думите й. Имаше ли в тях истина?

Едва ли, но все пак не беше напълно сигурен. Налагаше се да обсъди въпроса с Нелсън.