Лорънс Блок
Убиец на повикване (2)

2. Каубоят Келър

От летищната будка за вестници Келър си купи евтин каубойски роман. Корицата беше най-банална, с висок, сух мъж като от реклама на „Марлборо“, крачещ по прашните улици на малко градче, с пистолет на хълбока. Нито заглавието на книгата, нито името на автора говореха нещо на Келър. Беше го привлякла една фраза на корицата, която се хвърляше в очи.

„Той язди хиляда мили, за да убие един непознат.“

Келър плати книгата и я пъхна в ръчния си багаж. Когато самолетът излетя, той я извади, разгърна я и се запита защо изобщо я беше купил. Той четеше малко и никога каубойски романи.

Може би не трябваше да чете книгата. Може би трябваше да я носи като талисман.

С изключение на това изречение. Какво ли е да изминеш хиляда мили на кон с каквато и да е цел, да не говорим, ако е за да убиеш непознат човек. За колко време се изминават хиляда мили на кон? Чистокръвните животни правят една обиколка на хиподрума за около две минути, но не биха могли да поддържат такова темпо цял ден, както маратонците бягат по двайсет и шест мили наведнъж.

Колко могат да се изминат на кон? Около петдесет мили дневно? За десет дни петстотин, за двайсет — хиляда. Три седмици, в края на които човек е готов да убие всеки, бил той роднина или непознат.

Дали каубоят не е пропътувал своите хиляда мили за пари? Дали не е бил от занаята? Келър завъртя книгата в ръцете си и прочете текста на гърба. Не звучеше обещаващо. Историята беше за някакъв бродяга в Аризона, тръгнал да отмъщава за стара неправда от Гражданската война.

Прости и забрави, посъветва го Келър.

Келър, който трябваше да измине доста повече от хиляда мили, макар и не на кон, а със самолет, също имаше за задача да убие напълно непознат човек. Това трябваше да стане в стария Запад, като първо стигнеше до Денвър, после до Каспър, Уайоминг, и накрая до малко градче, наречено Мартингейл. Това се беше оказало достатъчна причина да си купи книгата, но дали беше достатъчно, за да я прочете?

Направи опит. Прочете няколко страници, преди да дойде количката с напитките, и още няколко, докато отпиваше от своя плодов сок и хапваше осолени ядки. Изглежда, по някое време беше задрямал, защото го събуди стюардесата, извинявайки се, че нямат плодовото плато, което беше поръчал. Той я успокои, че няма значение, и си поръча стандартната вечеря.

— Има останала индийска храна, която се моли някой да я изяде — каза тя.

Той си представи самолетна табла за храна, облечена в минзухареножълта роба, която проси със събрани длани милостиня. Вместо това си поръча стандартната вечеря, от която изяде повечето, оставяйки само загадъчните мръвки. След това задряма и се събуди чак когато започнаха да се спускат над летище „Стейпълтън“.

Беше пъхнал книгата в джоба на седалката пред себе си, бе решил да я остави да потъне в залеза, заклещена между торбичката за повръщане и пластмасовата схема на аварийните изходи. В последния момент промени решението си и взе книгата.

 

 

Прекара един час на земята в Денвър и още един във въздуха по пътя за Каспър. Приветливият младеж на гишето на „Авис“ пазеше автомобил, резервиран на името на Дейл Уитлок. Келър му показа шофьорска книжка, издадена в Кънектикът, и кредитна карта на „Американ Експрес“, а младежът му връчи връзка ключове и му пожела приятен ден.

Ключовете бяха от бял шевролет каприс. Докато пътуваше на север по междущатската магистрала, Келър реши, че всичко в колата му харесва, освен името. В работата му нямаше място за капризи. Да биеш хиляда мили път, за да убиеш някого — това не беше прищявка.

В идеалния случай, помисли си, щеше да се движи по стар двулентов път с форд мустанг или може би бронко. Дори пинто сякаш щеше да е по-подходящ избор за суров и жилав разбойник като Дейл Уитлок, отколкото каприсът.

Все пак автомобилът беше комфортен и се управляваше лесно. Цветът също беше добър. Не би го нарекъл бял. Според него колата беше светлобежова.

 

 

Мартингейл, десетхилядно градче, се намираше на междущатската магистрала I-25 между Каспър и Шеридан, на един час път с кола. Един поглед наоколо беше достатъчен човек да разбере, че е далече от източния бряг. В далечината се виждаха планини с огромно сиво небе, надвиснало над тях. Право напред се издигаха дървени постройки като декор от филм с Рандолф Скот. Закусвалня, магазин за дънкови облекла и стар хотел, в бара на който човек очакваше да види Дивия Бил Хикок, стиснал аса и осмици, или пък Док Холидей, давещ се от кашлица в стая на втория етаж.

Разбира се, имаше и два-три магазина и бензиностанции, кино с два екрана, представителство на тойота и заведение „Тако Джон“, така че все пак се усещаше кой век е. От „Тако Джон“ излезе мъж с каубойски ботуши и шапка, който силно напомняше младия Рандолф Скот, но илюзията се разпадна, когато мъжът се качи в някакъв пикап.

Хотелът, който беше вдъхновил фантазиите за Хикок и Холидей, се наричаше „Мартингейл“ и се намираше на широката главна улица, точно в центъра на града. Келър си представи как влиза в хотела и плясва кредитната си карта на гишето. След което служителят — във филмите тази роля винаги се изпълнява от Хенри Джоунс — щеше да заяви, че не приемат пластмаса.

— Нито х-х-хартия — при което очите му щяха да огледат нервно обстановката в търсене къде да се скрие, когато започне стрелбата.

Тогава Келър щеше да завърти на гишето един сребърен долар.

— Ще остана няколко дни — трябваше да заяви той. — Ако нещо стане, купи си с рестото нови тиранти.

И Хенри Джоунс щеше да погледне какво му има на тирантите.

Той въздъхна, поклати глава и подкара към „Холидей Ин“ до изхода за междущатската магистрала. Имаха много свободни стаи и му дадоха точно това, което искаше — стая за непушачи на третия етаж откъм задната страна. Зад рецепцията стоеше жена, много млада, много руса и много отзивчива, нищо в нея не напомняше за Хенри Джоунс. С ясен поглед и без заекване тя каза:

— Приятен престой, господин Уитлок.

Престани, каза си той. Не се заплесвай. Пропътува няколко хиляди мили, за да убиеш напълно непознат човек. Просто си свърши работата. Залезът може да почака.

 

 

Не познаваше човека, но знаеше името му. Макар да не беше сигурен как се произнася.

Мъжът от Уайт Плейнс му беше връчил листче с два реда написани на ръка печатни букви.

— Лаймън Дич — прочете той, римувайки името с „бич“. — А може би е Дих? — изрече го в рима с „тих“.

В отговор получи само свиване на рамене.

— Мартингейл, щата Уайоминг — продължи да чете Келър. — Виж ти. Къде е това Мартингейл, освен че е в Уайоминг? Близо ли е до нещо друго?

Още едно свиване на рамене плюс снимка. Или по-точно част от снимка; очевидно изрязана от по-голяма фотография, на която се виждаше от кръста нагоре мъж на средна възраст с обветрено лице. Едър мъж. Келър не знаеше по какво отгатна ръста му. Краката му не се виждаха и нямаше с какво друго да го сравни. Но по нещо отгатна.

— Какво е направил?

Още едно свиване на рамене, но този път то говореше нещо на Келър. Щом другият не знаеше какво е извършил Дич, значи го беше извършил спрямо някого другиго. Което пък означаваше, че мъжът от Уайт Плейнс не е лично заинтересован. Което означаваше, че става дума единствено за бизнес.

— Кой е клиентът?

Поклащане на глава. Което означаваше, че не знае кой плаща или може би знае, но не иска да каже. Мъжът от Уайт Плейнс не беше словоохотлив.

— Какъв е графикът?

— Графикът — изрече мъжът с видимо удоволствие — не е спешен. Една до две седмици. — Той се приведе напред и потупа Келър по коляното. — Не бързай — каза му, — прекарай времето приятно.

На излизане той показа картончето на Дот и каза:

— Как ще го произнесеш? Като „бич“ или като „бих“?

Дот сви рамене.

— Господи — възкликна той. — Ти си по-лоша и от него.

— Никой не е по-лош от него — каза Дот. — Келър, какво значение има как Лаймън произнася името си?

— Просто се чудех.

— Можеш да изчакаш погребението — каза тя — и да чуеш как ще го каже свещеникът.

— Благодаря за съвета — рече Келър.

 

 

В телефонния указател на Мартингейл имаше само един Дич. Лаймън Дич, с телефон, без адрес. Близо една трета от абонатите в книгата бяха такива. Келър се запита защо. Дали тези хора считаха, че в такъв малък град всички знаят къде живеят? Или бяха прелетни птици с клетъчни телефони и без постоянни жилища?

Вероятно адресът беше извънградски. Сигурно човекът живееше на някакъв третостепенен път и си взимаше кореспонденцията от пощенската станция, така че за какво да си помества адреса в телефонния указател?

Страхотно. Жертвата му живееше в предградията на град, който не е достатъчно голям, за да има предградия, а Келър дори не разполагаше с адреса му. Имаше телефонния му номер, но каква полза? Не можеше да му се обади и да помоли да го упътят. „Здравейте, обажда се Дейл Уитлок. Не се познаваме, но току-що изминах хиляда мили и…“

Глупости.

Той пообикали наоколо и влезе да се нахрани в заведение на име „Сингълтрий“^[1]. То се намираше в стара дървена постройка малко по-надолу от хотел „Мартингейл“. Името на заведението беше изписано с въже, заковано към дъските на фасадата. Това име извикваше у Келър представата за самотен бор или дъб по средата на широко поле — ориентир за фермерите и защита от безмилостното слънце.

От менюто научи, че „сингълтрий“ е приспособление за впрягане на кон или няколко коня. Не му стана съвсем ясно какво представлява и как точно се използва, но със сигурност не протягаше клони по средата на прерията.

Келър си поръча специалитета — пилешка пържола с пържени картофки, които се оказаха меки и мазни. Беше толкова гладен, че можеше да изяде всичко, независимо от вкуса му.

Не бих се заселил тук, помисли си.

От тази мисъл му олекна. Докато шофираше из Мартингейл, Келър си спомни за Роузбърг, щата Орегон. Роузбърг беше по-голям и му липсваше западняшката атмосфера на Мартингейл, но и двата града бяха малки и провинциални, от типа, който Келър рядко навестяваше. В Роузбърг Келър беше оставил въображението си да се развихри малко повечко и не искаше това да се повтори.

Докато влизаше в „Сингълтрий“ обаче, не можа да не си спомни за малкия мексикански ресторант в Роузбърг. Ако храната и обслужването тук бяха на същото ниво…

Но не. Нямаше такава опасност.

 

 

След като се нахрани, Келър излезе през летящите врати и се разходи нагоре-надолу по улицата. Стори му се, че в походката му има нещо необикновено, сякаш току-що беше слязъл от коня.

Келър беше яздил кон само веднъж през живота си и не помнеше как се ходи след това. Така че тази походка не беше свързана със спомените му. Вероятно беше нещо, научено от филмите и телевизията, събирателен образ на всички онези ездачи от екрана.

Вече знаеше, че няма да изпита копнеж по това място. Защото фантазията му не беше на заселник, а на скитник, на прелетната птица, на самотника с твърд поглед, който си свършва работата и продължава по пътя.

Помисли си, че тази фантазия е добра. Тя нямаше да му донесе неприятности.

 

 

Когато се прибра в стаята си, Келър отново пробва книгата, но не можеше да задържи вниманието си върху прочетеното. Включи телевизора и прегледа програмите с помощта на дистанционното, занитено към шкафчето. Хрумна му, че уестърните са като ченгетата и такситата — когато ти потрябват, никога ги няма. Струваше му се, че не е имало случай да прегледа програмите и да не попадне на Джон Уейн, Рандолф Скот или Джоел Макриа или пък да не дават някъде „Пушечен дим“, „Камшик“ или някой спагети уестърн с Истууд или Лий ван Клийф. Или пък някой от великите злодеи — Джак Елам, Стръдър Мартин, младият Лий Марвин в „Човекът, който уби Либърти Валанс“.

Ако любимият ти актьор е Джак Елам, това сигурно означава нещо.

Той спря телевизора и потърси телефонния номер на Лаймън Дич. Можеше да го избере и когато някой вдигне и каже „Домът на Дич“, вече ще знае как се произнася името. „Само проверявам“, щеше да каже той и да ги остави озадачени.

Разбира се, той нямаше да отговори по този начин, а щеше да се оправдае със сгрешен номер, но дали такъв контакт изобщо си струваше? Може би по този начин щеше да предизвика подозрението на Дич. Може би Дич вече беше станал подозрителен. Това е проблемът, когато изпълняваш поръчка на сляпо — не познаваш нито жертвата, нито клиента.

Ако се обади на Дич от хотела, ще остави следа, което да свърже Лаймън Дич и Дейл Уитлок. Това не плашеше особено Келър, който щеше да се отърве от самоличността на Уитлок с напускането на града, но нямаше нужда да създава допълнителни неприятности за истинския Дейл Уитлок.

Защото съществуваше истински Дейл Уитлок, комуто Келър създаваше достатъчно главоболия и без да го превръща в заподозрян в убийство.

Човекът от Уайт Плейнс го беше нагласил много хитро. Някакъв негов познат имаше машина, с която изработваше съвършени копия на кредитни карти на „Американ Експрес“. Друг негов познат имаше достъп до личните данни на почтени собственици на кредитни карти. По такъв начин се изработваха абсолютно точни копия на съществуващи кредитни карти. Нямаше опасност притежателят на картата да съобщи, че е открадната, тъй като тя си стоеше в портфейла му. Ти харчиш някъде като бесен, а той хабер си няма, докато не получи месечното извлечение от банката.

Шофьорската книжка също беше истинска. На теория, разбира се, бе фалшификат, защото на снимката беше Келър, а не Уитлок. Някой обаче беше проникнал в базата данни на автомобилната администрация на Кънектикът и така фалшивата книжка на Уитлок беше със същия регистрационен номер и адрес.

Келър си помисли, че едно време нещата са били по-прости. За да яздиш кон, не ти е трябвала шофьорска книжка, нито пък кредитна карта, за да го наемеш. Купуваш или открадваш кон, а когато влезеш в града, никой не ти иска документ за самоличност. Може дори да не те попитат за името ти, а ако го направят, не очакват точен отговор. Подмяташ „Викайте ми Текс“ и те ще те наричат така, докато потъваш в залеза.

„Сбогом, Текс — ще извика блондинката след теб. — Надявам се да ти е харесало при нас.“

 

 

Барът на първия етаж се оказа централното заведение на Мартингейл. Умората накара Келър да слезе долу за едно питие. Той се озова в помещение с дебел килим, меко осветление и добра озвучителна система. Вътре имаше петнайсет-двайсет души, които или се забавляваха, или търсеха забавление.

Келър си поръча бутилка „Корс“^[2] на бара. От джубокса се носеше песен на Барбара Мандрел за изневяра. Когато свърши, започна някакъв непознат дует, който също пееше за измамена любов. След това дойде ред на класиката на Ханк Уилямс „Твоето невярно сърце“.

Започна да му просветва.

— Обожавам тази песен — каза блондинката.

Беше друга блондинка, не жизнерадостното момиче от хотела. Тази беше по-висока, по-възрастна и по-закръглена. Носеше пола и нещо като каубойска блуза с ширити и бродерия.

— Старият Ханк — отвърна Келър колкото да каже нещо.

— Аз съм Джун.

— Викай ми Текс.

— Текс! — Тя изпищя от смях. — Някой викал ли ти е някога Текс?

— Не — призна той, — но това не означава, че никога няма да се случи.

— Откъде си, Текс? Не, извинявай, но не мога да те наричам така, засяда ми в гърлото. Ако искаш да ти казвам Текс, трябва да започнеш да носиш ботуши.

— По външността ми се познава, че не съм каубой.

— По външността, по акцента, по прическата. Ако ти не си от източните щати, аз съм девица.

— От Кънектикът.

— Знаех си.

— Казвам се Дейл.

— Можеш да си оставиш името. Ако ще ставаш каубой, искам да кажа. Трябва да промениш начина си на обличане, на говорене и прическата, но името може да си остане Дейл. А презимето?

Ако ще е гарга, да е рошава.

— Уитлок — каза той.

— Дейл Уитлок. Мамка му, това е направо съвършено. С такова име „Агуей“^[3] ще ти отпуснат кредит за нула време. Дори няма да те карат да попълниш формуляра. Женен ли си, Дейл?

Какъв беше правилният отговор? Тя самата носеше брачна халка, а от джубокса се носеше поредната песен за изневяра.

— Не и в Мартингейл — каза той.

— Това ми хареса — каза тя с блеснал поглед. — Харесва ми идеята за регионалния брак. Аз съм женена в Мартингейл, но ние не сме в Мартингейл. Градът свършва на „Фронт стрийт“.

— В такъв случай — каза той — може ли да те почерпя едно питие?

— Големи бързаци сте вие от източните щати.

 

 

Трябва да имаше уловка.

Келър се справяше прилично с жените. Късметът му излизаше от време на време. Само че външността му не беше такава, че да им завърта главите, нито пък беше посветил живота си на изкуството да прелъстява. Преди няколко години беше прочел книгата „Как да сваляме момичета“, която беше пълна с лафове, гарантиращи успех. На Келър те се сториха глупави. Щеше му се да вярва, че носят успех, но някак си не можа да повярва, че помагат.

Тази жена обаче започна да се сваля с него от първата секунда. Случват се и такива неща, особено с омъжени жени в барове, където се пее за изневяра. Всеки знае за какво са там другите и никой няма време за мотаене. Такива неща се случват, но той беше подозрителен.

Нещо щеше да се прецака. Тя щеше да се обади вкъщи и да разбере, че някое от децата й е с температура. Съпругът й щеше да влезе тъкмо докато звучи „Намери кога да избягаш, Люсил“. Щеше да я загризе съвестта или пък да изгуби свяст от питието, което Келър й предложи.

— Бих те попитала у вас или у нас, но и двамата знаем отговора на този въпрос. В коя стая си? — Келър й каза. — Качи се, аз идвам след малко. Не почвай без мене.

Той си изми зъбите и си сложи малко афтършейв. Няма да дойде, помисли си. Или пък ще поиска да й плати, което ще развали нещата. Или пък ще цъфне съпругът й и ще се опитат да го изнудват.

Или пък тя ще се напие като свиня, или той няма да успее да го вдигне. Или кой знае какво.

 

 

— Иха — каза тя. — Май не ти трябват ботуши. Ще ти викам Текс или Слим, или каквото поискаш, стига само да се държиш така добре. За колко време си в града, Дейл?

— Не съм сигурен. За няколко дни.

— Предполагам, по работа. С какво се занимаваш?

— Работя за голяма корпорация — каза той. — Те ме командироват да проучвам разни неща.

— Звучиш, сякаш не бива да говориш за това.

— Изпълняваме някои държавни поръчки — отговори той, — затова не е редно.

— Ясно — каза тя. — Господи, колко е късно.

Докато тя си взимаше душ, той взе книгата и мислено пренаписа текста на корицата. Той уби хиляда мили, за да язди непозната жена. Понякога на човек му излиза късметът. Когато звездите са благоприятно разположени, силите, които движат вселената, решават, че заслужаваш подарък. Невинаги има уловка, нали така?

 

 

Тя спря душа и той чу последната фраза от песента, която си тананикаше.

— А Силия е в „Джаксън Парк Ин“ — изпя тя, а малко по-късно излезе от банята и започна да се облича.

— Какво е това? — попита го. — „Той язди хиляда мили, за да убие един непознат.“ Знаеш ли, това е странно, защото току-що, докато сапунисвах розовата си гладка кожа, ми хрумна една откачена мисъл.

— Така ли?

— Това, последното, го казах, за да не забравиш какво се крие под тази блуза и тази пола. Но за какво говорех. Онова, дето каза за държавните поръчки. Рекох си, може би човекът е от ЦРУ, може да е наемен убиец, може да е отговорът на моминските ми молитви.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че вечерта си я биваше, Дейл, но щеше да е направо райско, ако беше дошъл в Мартингейл, за да убиеш проклетия ми съпруг.

 

 

Господи, нима тя е клиентът? Нима свалката в бара беше само хитър начин да се запознаят? Възможно ли е да прояви такава глупост, като се натиска на публично място с мъжа, когото е наела да очисти съпруга й?

Но как го беше разпознала? Само човекът от Уайт Плейнс и Дот знаеха името, под което се движеше. Те не биха го издали. А и тя се насочи към него още преди да узнае името му. Дали го беше разпознала? „По дрехите ти виждам, че си професионален убиец.“ Възможно ли беше това?

— Ярнел — продължи тя. — Хобарт Лий Ярнел, който иска хората да го наричат Барт, но вместо това всички му казват Хоби. Това говори ли ти нещо за този мъж?

Че той не е човекът, когото съм дошъл да убия, помисли си Келър. Тази мисъл му донесе голямо облекчение, но тя чакаше отговор на въпроса си.

— Че нищо не става както му се иска — каза Келър.

Тя се изсмя.

— Нищичко — каза. — Не че не полага усилия. Харесваш ми, Дейл. Готин си. Но ако не беше ти тази вечер, щеше да е някой друг.

— Аз пък си помислих, че е заради неустоимия ми афтършейв.

— Да бе. Бракът ми е такъв, че все насам ме тегли. Доста монети съм пуснала в джубокса през последната година.

— И доста песни за изневяра си изслушала.

— И доста изневери съм извършила. Но не помага. Когато се събудя на сутринта, пак съм си женена за това копеле.

— Защо не се разведеш?

— Мислила съм.

— Е?

— Учили са ме да не смея да искам развод — отвърна тя, — но не това е причината. Защото са ме учили да не смея да извърша изневяра. — Тя се смръщи. — Едната причина са парите — призна тя. — Няма смисъл да ти обяснявам подробностите, но ако се разведа, ще изпадна в трудно положение.

— Това е проблем.

— Макар че какво ми пука за парите? Човек се задоволява и с малко, а баща ми е доста заможен. Няма да ме остави да умра от глад.

— Тогава?

— Той обожава Хоби — каза тя и се втренчи в Келър гневно, сякаш вината за това беше негова. — Ходи с него на лов за елени, лови с него пъстърва и сьомга, смята го за дар божи. Не иска и да чуе думата „развод“. Като в онази песен на Тами Уинет, където изрича думата буква по буква. Залагам си шапката, че той ще излезе от стаята още преди буквата „о“. Бих казала, че ако дъщерята на Лаймън Дич се разведе, това ще разбие сърцето му.

Вярно било. Ако си държиш устата затворена и ушите отворени, винаги ще научиш нещо важно. Това, което той научи, беше, че Дич се римува с пич.

И сега?

След като тя си тръгна и той си взе душ, закрачи напред-назад из стаята, мъчейки се да подреди мислите си. За няколко часа от пристигането му в Мартингейл беше преспал с жена, която се оказа любящата дъщеря на жертвата и по всяка вероятност — нелюбящата съпруга на клиента.

А може и да не беше така. Лаймън Дич беше богаташ с голямо ранчо на север от града, което той поддържаше като хоби. Беше натрупал състоянието си от нефт, а в този бизнес никой не печели дребни суми. Или банкрутираш, или ставаш баровец. Баровците имат врагове. Хора от бизнеса, които са прецакали, или хора, които биха спечелили от тяхната смърт.

Все пак имаше логика клиентът да е Ярнел. В тази хипотеза имаше известна художествена правдивост. Забърсва го в бара и не стига че е дъщеря на жертвата, ами се оказва и жена на клиента. Просто идеално.

Какво трябваше да направи — това той знаеше добре. Трябваше да се наспи и на сутринта, свеж и бодър, да обърка клишето и да потъне в изгрева. Да се качи на самолета, да слезе в Ню Йорк и да впише Мартингейл в графата приятна авантюра. Някои мъже изминават и по-големи разстояния с надеждата да изчукат нещо.

Щеше да каже на човека от Уайт Плейнс да наеме друг. Такива неща се случват. Няма да му го пишат като черна точка, стига да не му стане навик. Щеше да им каже, че е прегорял.

Макар всъщност да се оказа, че е загорял. За жена.

 

 

На сутринта си събра багажа. Щеше да се обади в Уайт Плейнс от летището или когато пристигне в Ню Йорк. Не искаше да звъни от стаята. Когато истинският Дейл Уитлок се обадеше бесен на „Американ Експрес“, те щяха да проследят всякакви трансакции като плащането в „Холидей Ин“. Нямаше смисъл да оставя следи.

Сети се за Джун и споменът предизвика у него игриво настроение. Погледна часовника. Осем часът, на изток беше два часа по-късно, не е неудобен час за звънене.

Обади се в дома на Уитлок в Роуейтън, Кънектикът. Вдигна някаква жена. Той се представи като служител на известна социологическа агенция. С помощта на няколко въпроса успя да я задържи на телефона.

— Много ви благодаря — каза накрая. — Приятен ден.

Да видим сега как Уитлок щеше да обясни това пред „Американ Експрес“. Събра си багажа и вече беше на вратата, когато забеляза каубойския роман с меки корици. Дали да го прибере? Или да го остави на камериерката? Какво да направи?

Той го взе, прочете отново текста на корицата и въздъхна. Така ли щеше да постъпи Рандолф Скот? Или Джон Уейн, или Клинт Истууд? Или пък Джак Елам?

Разбира се, че не.

Защото така нямаше да стане филм. В града пристига мъж, оглежда обстановката, среща жена, забърква се с нея, после се отказва и си тръгва. Ако направиш такъв филм, няма да го пускат дори в салоните за авангардно кино.

Само дето това тук не беше кино.

И все пак…

Той погледна книгата и понечи да я захвърли. Но само въздъхна отново. И разопакова багажа.

 

 

Докато пиеше кафе, оттатък улицата спря пикап, от който слязоха двама души. Единият беше Лаймън Дич. Другият беше малко по-нисък, десет кила по-лек и двайсет години по-млад. Човек би го взел за син на Дич.

Но се оказа неговият зет. Келър ги последва в магазина, където човекът зад тезгяха ги поздрави като Лаймън и Хоби. Дич поръчваше от дълъг списък с неща, които Келър не би се сетил за какво да използва.

Докато продавачът изпълняваше поръчката, Келър разгледа изложените ръчно шити ботуши. В Ню Йорк острите им върхове можеха да служат за убиване на хлебарки в ъглите. Токовете бяха три сантиметра високи. Запита се дали би се чувствал странно в такива ботуши, като момиче, което за първи път се е качило на високи токове. На Лаймън и Хоби очевидно им беше удобно в техните каубойски ботуши с остри върхове и солидни токове, както и с тесните им вратовръзки и широкополи шапки, с каквито Келър би се чувствал смешен.

Хрумна му, че двамата са лика-прилика. Изглеждаха еднакво, обличаха се еднакво, говореха еднакво и изглеждаха силно привързани един към друг.

 

 

След като се върна отново в стаята си, Келър се зазяпа през прозореца към паркинга отпред и планините отсреща. Преди няколко години работата му го беше завела в Маями, срещайки го с един кубинец, който го посъветва никога да не наема стая, по-високо от втория етаж. „Представи си, че трябва да избягаш бързо. От приземния етаж ще го направиш без проблем. От втория етаж ще го направиш без проблем. От третия етаж ще си счупиш глупавия крак.“

Тази логика направи на Келър силно впечатление и в продължение на известно време той се съобразяваше с този съвет. По-късно научи, че този кубинец не само не живее по високите етажи, но също така не се качва на асансьор и не лети със самолет. Професионалната тактика се беше оказала обикновена фобия.

Келър си даде сметка, че през целия му живот не му се беше налагало да напуска хотелска или каквато и да е друга стая през прозореца. Това не означаваше, че няма да се случи, но той реши да поеме този риск. Обичаше високите етажи. Може би дори обичаше риска.

Вдигна слушалката и набра номера. Когато чу гласа й, каза:

— Обажда се Текс. Представяш ли си, бизнес уговорката ми отпадна. Сега се чудя какво ще правя цял следобед.

— Още ли си там, където те оставих?

— Не съм мърдал оттук.

— Не мърдай оттам — каза тя. — Идвам.

 

 

Около девет часа същата вечер Келър пожела питие, но не в компанията на прелюбодейците и тяхната музика. Повъртя наоколо със светлобежовия си каприс, докато намери някакво заведение на края на града, което изглеждаше подходящо. Наричаше се „При Джо“. Отвън мястото изглеждаше невзрачно. Отвътре миришеше на стара бира и канализация. Осветлението беше приглушено. На пода имаше трици, а по стените — глави на мъртви животни. Клиентелата беше изцяло мъжка и в първия момент Келър се стресна. В Ню Йорк имаше гей барове, които много приличаха на това място, макар Келър да не знаеше защо. „При Джо“ обаче нямаше нищо общо с гей бар.

Той седна на един разклатен стол и си поръча бира. Останалите посетители не му обърнаха внимание, също както не обръщаха внимание един на друг. Джубоксът свиреше от време на време, когато на някого му омръзнеше тишината и той отиваше и пускаше монета.

Келър забеляза, че песните вървяха по азбучен ред. Бяха песни от типа „пия, за да забравя“ или „този мой скапан късмет“. Нищо за Силия в „Джаксън Парк Ин“ или за рая, отстоящ на един грях разстояние. Тези песни бяха за пиене и мъка.

— Още един скапан ден — каза някакъв глас до лакътя на Келър.

Той разбра кой е човекът, без да се обърне. Стори му се, че позна гласа. Но по-скоро беше познал неизбежността. Разбира се, това беше Ярнел, който го бе заговорил в този бар, в който никой не говореше с никого. Нямаше как да е иначе.

— Още един скапан ден — съгласи се Келър.

— Май не съм те виждал наоколо.

— Само минавам оттук.

— Правилно си се ориентирал — каза Ярнел. — Казвам се Барт.

Ако ще е гарга, да е рошава.

— Дейл — отвърна Келър.

— Драго ми е, Дейл.

— И на мен, Барт.

Барманът застана пред тях.

— Здрасти, Хоби — подвикна. — Обичайното ли?

Ярнел кимна.

— И още едно от тези за Дейл.

Барманът наля на Ярнел обичайното, което се оказа бърбън с вода, и отвори нова бира за Келър. Някой не издържа, пусна четвърт долар и джубоксът засвири „Налей още едно“. Ярнел каза:

— Чу ли как ме нарече?

— Не обърнах внимание.

— Нарече ме Хоби — продължи Ярнел. — Всички го правят. И ти ще започнеш да ми казваш така, щеш не щеш.

— Светът е ужасно място — заключи Келър.

— Много вярно — съгласи се Ярнел. — Идеално го каза. Семеен ли си, Дейл?

— В момента не.

— В момента не. Какво не бих дал да можех да кажа същото.

— Проблеми ли имаш?

— Женен съм за една, а обичам друга. Може да се каже, че имам проблем.

— Да.

— Най-сладкото, най-милото, най-нежното, най-обичливото божие създание — продължи Ярнел. — Когато тя шепне „Барт“, няма значение дали останалата част от света крещи „Хоби“.

— Не говориш за жена си — догади се Келър.

— Не, за бога! Жена ми е безсърдечна, гадна мръсница. Мразя жена си. Обичам любовницата си.

За известно време се възцари тишина, споделяна от цялото заведение. След което някой пусна „Самотата е моят приятел“.

— Вече не пишат такива песни — отбеляза Ярнел.

Как ли пък не.

— Сигурен съм, че не съм първият, който ти задава този въпрос — каза Келър, — но не си ли мислил…

— Да напусна Джун ли? — попита Ярнел. — Да избягам с Едит? Да се разведа?

— Нещо такова.

— Не минава и час, в който да не мисля за това, Дейл. Мисля за това ден и нощ. Мисля за това и пия за това. Но единственото нещо, което не мога да направя, е точно това.

— Защо?

— Заради един човек — отвърна Ярнел, — който е баща и най-скъп приятел за мен. Най-свестният човек, когото познавам, чиято единствена грешка е, че е създал дъщеря, а моята най-голяма грешка е, че се ожених за нея. А ако има нещо, в което този човек вярва, то е светостта на брака. За него „развод“ е най-мръсната дума.

Значи Ярнел дори не можеше да сподели с тъста си, че бракът му е ад, камо ли да предприеме нещо, за да се отърве. Той трябваше да пази авантюрата си с Едит в тайна. Единственият човек, с когото можеше да споделя, беше Едит, а тя отсъстваше от града цяла седмица, което го съсипваше от самота и го караше да излее сърцето си пред първия срещнат непознат. И той започна да се извинява.

— Няма проблем, Барт — отвърна Келър. — Човек не трябва да таи нещата в себе си.

— Благодаря ти, че ме наричаш Барт. Наистина. Дори Лаймън ми казва Хоби, а той е прекрасен приятел. Но не може да се въздържи. Мамка му, рано или късно всички започват да ми викат Хоби.

— Е — каза Келър, — аз съм упорит.

 

 

Останал сам, Келър обмисли възможностите.

Можеше да убие Лаймън Дич. Така щеше да си свърши работата, без да си усложнява живота. И щеше да реши проблемите на всички. Джун и Хоби можеха да получат развода, за който и двамата копнееха.

От друга страна, и двамата щяха да загубят човека, когото смятаха за най-великото нещо след изобретяването на микровълновата печка.

Можеше да хвърли ези-тура и да очисти или Джун, или съпруга й, изпълнявайки функцията на бракоразводен съдия от последна инстанция. Ако се падне ези, Джун ще прекара остатъка от живота си, изневерявайки на спомена за съпруга си. Ако се падне тура, Ярнел ще го удари на живот с Едит. Въпрос единствено на време е тя да спре да го нарича Барт и да започне да се обръща към него с Хоби, а скоро след това да цъфне в „Холидей Ин“ и да пусне четвърт долар в процепа, за да чуе „Любов втора ръка“.

На Келър му хрумна, че трябва да има и решение, което да не включва намаляване броя на населението. Но си знаеше, че не е той човекът, който ще намери такова.

Ако имаш здравословен проблем, лечението ще зависи от това към кого се обръщаш за помощ. Не можеш да очакваш от хирург да ти направи масаж или да ти предпише отвара от билки и клизма, или пък да коленичи с теб за молитва. Какъвто и да е проблемът, първото нещо, което хирургът ще потърси, ще е инструмент за рязане. Така е обучен той, така възприема света, така прави.

Келър също имаше склонност към хирургическия подход. Докато другите предлагат консултации или програма от 12 стъпки, Келър посяга към скалпела. Понякога обаче е трудно да решиш къде да направиш разреза.

Избий ги, помисли той свирепо, и остави Бог да се погрижи за тях. Ако ли не — изчезни в залеза, подвил опашка.

 

 

На сутринта Келър отиде с колата до Шеридан и хвана полета до Солт Лейк Сити. Плати билета си в брой под името Джон Ричардс. На гишето на „Транс Уърлд Еърлайнс“ в Солт Лейк Сити той закупи еднопосочен билет до Лас Вегас и отново плати в брой, като този път използва името Алан Джонсън.

На летището в Лас Вегас той се помота из паркинга, сякаш си търсеше колата. Не след дълго плешив мъж с карирано сако паркира нов плимут, извади от багажника няколко куфара и ги сложи в алуминиева количка. Където и да отиваше, носеше със себе си достатъчно багаж, за да остане там доста дълго.

Веднага щом си тръгна, Келър падна на коляно и опипом намери магнитния резервен ключ под колата. Правеше това винаги преди да проникне с взлом в автомобил и приблизително веднъж на пет опита щастието му се усмихваше. Въодушеви се. Намирането на ключа беше добро начало. Добро предзнаменование.

Келър беше ходил във Вегас много пъти. Не обичаше града, но се чувстваше уверен в него. Пристигна в „Сийзърс Палас“ и остави колата на пиколото. Потропа няколко пъти на вратата на стая на осмия етаж, докато обитателката й запротестира, че се опитва да спи. Той каза:

— Нося вести от Мартингейл, госпожице Бодийн. Отворете, за бога.

Тя открехна вратата, без да свали веригата. Беше на годините на Джун, но изглеждаше по-стара, черната й коса беше разрошена, очите й бяха мътни, а по лицето й имаше следи от вчерашен грим.

— Дич е мъртъв — каза той.

Можеше да реагира по най-различни начини, от „Какво се случи?“ до „Какво ми пука?“, но тази жена мина направо към същината.

— Глупак — каза тя, — какво търсиш тук?

Грешка.

— Пусни ме — каза той и тя го послуша.

Втора грешка.

 

 

Пиколото докара колата на Келър и остана доволен от бакшиша. На летището някой беше паркирал своята тойота камри на мястото, на което плешивият беше оставил плимута си, така че най-доброто, което Келър успя да измисли, бе да вкара колата в съседния ред, десетина места по-нататък. Келър прецени, че онзи ще си я намери, но може да се притесни, че е сполетян от ранна фаза на Алцхаймер.

До Денвър Келър летя като Ричард Хил, а до Шеридан — като Дейвид Едуардс. По пътя се замисли за Едит Бодийн, която, изглежда, се беше подхлъзнала на мокра плочка в банята си в хотел „Сийзърс“ и си беше разцепила черепа на ръба на голямата вана. Не се знаеше колко време ще остане така, с включен на максимум климатик и табелка „Не безпокойте“, окачена от външната страна на вратата.

Беше се досетил, че тя е клиентът. Не можеше да е нито Джун, нито Хоби, защото и за двамата светът се въртеше около Лаймън Дич, така че кой друг? Самият Дич, в пристъп на самоубийствено настроение? Стар враг или бизнес конкурент?

Не. Едит беше най-логичният вариант. Клиентът или ще иска да се срещне с Келър, и то по предварителна уговорка, а не случайно, както съпрузите Ярнел, или ще направи така, че да остане далеч от сцената на събитията. Което обясняваше екскурзията й до Лас Вегас.

Мотивът? Богатството на Дич, разбира се. Хоби Ярнел беше луд по нея, но той не би напуснал Джун, за да не съсипе Лаймън Дич, а дори да го направи, няма да получи нищо от парите. Ако Джун бъде убита, това също не разрешава проблема, защото тя няма свое състояние. Но ако старият умре, Джун наследява цялото му богатство, а по-късно винаги може да се случи нещо и на Джун.

Такива бяха разсъжденията му. Ако искаше да разбере истинските мисли на Едит, трябваше да я попита, а това за него беше загуба на време. А и никак не искаше да я опознае по-добре. Това би развалило всичко.

Ако си яздил хиляда мили, за да убиеш непознат, най-добре е да си останеш безмълвен странник. Няма смисъл да разговаряш с никого — нито с мишената, нито с клиента, нито с когото и да е другиго. Ако искаш нещо да споделиш, прошепни го на коня си.

 

 

Той слезе от четвъртия си полет за деня в Шеридан, качи се на каприса, чието име придобиваше все повече смисъл, и пропътува обратно пътя до Мартингейл. На северната лента на шосето разчистваха катастрофа. Това не би трябвало да забави движението по южната лента, но, разбира се, го бавеше, тъй като всички намаляваха скоростта, за да позяпат.

Когато се върна в хотела, той събра багажа си и осъзна, че няма къде да ходи. Клиентът беше мъртъв, но това не променяше нищо; той не можеше да знае нито дали тя е клиентът, нито дали клиентът е мъртъв, мисията му оставаше непроменена. Можеше да се прибере у дома, да заяви, че не е съумял да свърши работата, и да изчака новината, че не е останала работа за вършене. Това щеше да му спести по-нататъшни разправии, но нямаше да го издигне в очите на шефа и нямаше да му донесе хонорар. Клиентът почти сигурно беше платил предварително и дори да имаше посредник между клиента и човека от Уайт Плейнс, посредникът беше превел парите, а вероятността човекът от Уайт Плейнс да върне парите на мъртъв клиент беше нищожна, тъй като едва ли някой щеше да повдигне този въпрос. Но човекът от Уайт Плейнс нямаше да плати на Келър за работа, която не бе свършил. Човекът от Уайт Плейнс щеше да задържи всичко.

Келър се замисли. Може би най-добрата тактика беше да чака. Колко време щеше да е нужно някой крадец или камериерка да се вмъкне в стаята на Едит Бодийн? И колко още преди новината за смъртта й да стигне до Уайт Плейнс?

Колкото повече мислеше, толкова повече му се струваше, че всичко това ще отнеме много време. Ако имаше няколко посредници, както понякога се случва, то новината можеше никога да не стигне до Гарсия.

Може би най-простото решение беше да очисти Дич и да приключи.

Не, реши той. Тъкмо беше извършил допълнително пътуване, дълго повече от хиляда мили, на собствени разноски, само и само да не убие този легендарен непознат. Проклет да е, ако го убие сега, след всичко, което се случи.

Щеше да почака. Не искаше да шофира никъде, а и не можеше да понесе гледката на самолет, камо ли да се качи на борда му.

Той се опъна на леглото и затвори очи.

Присъни му се кошмар. В съня си той вървеше през нощната пустиня премръзнал, сам и отчаян. После отнякъде се появи галопиращ кон, язден от жена с разкошна грива и очи, които блестяха на лунната светлина. Тя му подаде ръка и Келър скочи на коня зад нея. Тя беше гола. Келър също се оказа гол, макар да не бе забелязал това по-рано.

Те бяха влюбени. Безмълвно си казваха разни неща и се познаваха като сродни души. Тогава Келър я погледна в очите и я позна. Това беше Едит Бодийн, която беше мъртва, защото той я бе убил, без да знае, че тя ще се окаже жената на мечтите му. Но то беше извършено, то не можеше да се поправи и сърцето му бе разбито вовеки.

Келър се събуди разтреперан. Няколко минути крачи из стаята, борейки се да отдели реалност от сън. Не беше спал дълго. Слънцето залязваше, слагайки край на същия този безкраен ден.

Господи, какъв кошмар.

Не можа да се разсее нито с телевизията, нито с книгата. Той я остави, взе телефона и избра номера на Джун.

— Обажда се Дейл — каза той. — Седя си и…

— О, Дейл — прекъсна го тя. — Толкова мило, че се обаждаш. Колко ужасно! Каква трагедия!

— О — промълви той.

— Не мога да говоря — каза тя. — Дори не мога да мисля. Не съм била толкова разстроена през живота си. Дейл, благодаря ти за загрижеността.

Тя затвори и го остави зяпнал в слушалката. Ако не притежаваше някакъв неподозиран актьорски талант, в гласа й наистина звучеше потрес. Той беше изненадан, че новината за смъртта на Едит Бодийн е стигнала до нея толкова скоро, но още по-учуден, че тя го приема толкова навътре. Нима под повърхността на нещата се криеше нещо повече? Нима съпругата и любовницата на Хоби са били близки приятелки? Или дори повече от приятелки?

За Рандолф Скот нещата са били далеч по-елементарни.

* * *

На смяна в „При Джо“ беше същият барман.

— Приятелчето ти Хоби май няма да се появи тази вечер — каза му той. — Сигурно си чул новината.

— Ъхъ — отвърна Келър. Много тайна любов, няма що, помисли си Келър. Целият град се е засилил да утешава Хоби, а трупът още не е изстинал.

— Ужасно нещо — продължи мъжът. — Ужасна загуба за целия град. Без него Мартингейл няма да е същият.

— Тази новина — каза Келър внимателно — май съм я пропуснал. Какво е станало?

 

 

От хотелската си стая се обади на авиолиниите. Следващият полет от Каспър беше чак на сутринта. Разбира се, ако не му се шофираше до Денвър.

Не му се шофираше до Денвър. Резервира си място за първия полет на сутринта на името на Дейл Уитлок с кредитната карта на Дейл Уитлок.

Вече нямаше смисъл да се мотае наоколо, докато пълнят трупа на Лаймън Дич с формалин. Загинал при пътна злополука на междущатска магистрала I-25 — катастрофата, която беше забавила Келър на връщане от Шеридан.

Той нямаше да остане за погребението, но дали да не изпрати цветя? Повече от ясно беше, че не бива. Все пак усети такъв подтик.

Набра 1-800-цветя и изпрати дузина рози на госпожа Дейл Уитлок в Роуейтън, като ги заплати с кредитната карта на Уитлок. Поиска да приложат картичка с надпис „Просто защото те обичам — Дейл“.

Това беше най-малкото, което можеше да направи.

 

 

Два дни по-късно той докладваше в Тонтън, Уайт Плейнс. Злополуките са винаги добре дошли, каза му човекът. Злополуките и естествените причини са най-доброто. Понякога се налага да се извърши нещо по-зрелищно за назидание, но по принцип няма по-добро от злополуката.

— Браво, че си успял да го нагласиш така — каза човекът.

Ега ти гласачът трябва да съм, помисли си Келър. Първо да наглася Лаймън Дич да пътува на север с пикапа си. После да наглася някакъв безработен овчар на име Дани Васко, пиян като кирка, да лети към Мартингейл със своя пикап — тия хора друго освен пикапи знаят ли да карат? — с деветдесет мили в час в лентата за насрещно движение. После да наглася няколко разминавания на косъм. След това да наглася Васко да забърше един училищен автобус, да блъсне един миниван и да се забие челно в Дич.

Сериозно нагласяне.

Ако човекът от Уайт Плейнс знаеше за това, че клиентът е мъртъв или изобщо кой е клиентът, той не даде да се разбере. На излизане Дот го попита как се произнася името на Дич.

— Римува се с „пич“ — отвърна той.

— Сигурна бях, че ще разбереш — каза тя. — Добре ли си, Келър? Виждаш ми се променен.

— Просто се дивя на обратите на съдбата — отвърна той.

— Аха — каза тя.

 

 

Във влака на път за града той се замисли над обратите на съдбата. Преди това беше убеден, че допълнителното му пътуване до Лас Вегас се беше оказало само загуба на време, пари и човешки живот. Трябваше само да изчака един ден Дани Васко да си свърши работата.

Но това нямаше как да се случи.

Ако не беше неговото пътуване до Вегас, нямаше да се случи и катастрофата. Едното събитие беше отключило вратата за нови събития. Не можеше да го обясни, но някак си знаеше, че това е така.

Всичко се беше развило по единствения правилен начин. Да попадне на Джун в свърталището на прелюбодейците, а после да се запознае с Хоби в онзи бар. Не би могъл да избегне тези срещи, както и не би могъл да се въздържи от купуването на евтиния каубойски роман, който зададе тона на цялата последвала история.

Дано госпожа Уитлок се зарадва на букета.