Александър Драганов
Чеда на Магията (1)

1.

Езерото край малкия град Мартинстаун не беше много голямо и погледа на човек можеше да го обхване цялото, но въпреки това имаше нещо магично в него. Разположено в края на малка, но гъста горичка, то имаше тъмни, дълбоки води, често покривани с мъгли, а плуващите по него дънери придобиваха причудливи форми и често заблуждаваха местните жители и туристите, че в него живее нещо подобно на Неси — макар учените неуморно да повтаряха, че дори в Лох Нес да има нещо, то езерото край Мартинстаун категорично няма нито размера, нито дълбочината за да приюти подобно същество. Местните хора обаче бяха суеверни и избягваха да ходят до него. В древни времена тук имало дракон, нашепваха легендите, пронизан от слабо известен английски мъченик, умрял от отровата му. Според друга легенда самия сър Гауейн бил победил съществото.

Шумата издаваше неприятен трошащ се звук под краката на Майкъл, а и той не искаше да идва на проклетото място. Момчето нервно прокара ръка през русата си коса и продължи изкачването по тясната горска пътечка, която щеше да го изведе до брега.

Джеси беше там, както и очакваше. Дребната му кльощава фигура седеше неподвижно до брега и само вятърът, рошещ черната коса на другото момче разваляше впечатлението, че то е неподвижна статуя, изваяна от неизвестен скулптор досами мрачните води на езерото, чиито дребни вълнички хипнотично привличаха погледа, сякаш мамейки се да те погълнат в себе си.

— Джеси! — извика Майкъл и другото момче виновно се обърна. Зелените му очи бяха тъжни и уплашени.

— Джеси! — повтори Майкъл и седна до доведения си брат. Висок и снажен, той изглеждаше много по-висок от него, макар всъщност да бяха на една възраст, шестнадесетина годишни.

— Пак си избягал от училище — каза Майкъл и сините му очи гневно проблеснаха. — На всичко отгоре пак са те скъсали по химия.

По-малкото момче сви рамене.

— Точните науки не ми се удават.

— Та ти не полагаш никакви усилия да им помогнеш да ти се удадат! — избухна Майкъл. — Отсъстваш от часове, вкъщи не учиш нищо, цялото си време прекарваш до тоя гьол. Мартинския динозавър ли чакаш да видиш?!

— Не започвай и ти — помоли го Джеси. — Не се дръж като господин Клостърс. — Имаше предвид учителя по химия.

— Господин Клостърс е прав! За нищо не ставаш! — викна за последно Майкъл и после веднага съжали за думите си. Джеси се сви като коте, подгонено с вестник.

— Извинявай — каза по-тихо Майкъл, — знаеш, че не исках да кажа това.

Джеси не отговори.

— Страх ме е за теб, братле — рече Майкъл. — Сякаш те губим. Какво става?

Джеси помълча за миг, продължавайки да гледа тъмните води на езерото.

— Пак почнах да сънувам кошмари — каза накрая и в очите му блеснаха сълзи.

— О, Джеси — въздъхна Майкъл и го прегърна. По-дребното момче се сви до него.

Джеси бе сирак, с неизвестен баща, майката умряла още докато е бил съвсем малък. Семейството на Майкъл, заможни и добри хора, го бяха осиновили и отгледали заедно със собствения си син. Майкъл бе мечта за всеки родител. Старателен ученик, макар и без да е зубрач, добронамерен към всички, винаги встрани от всякакви бели, висок и хубав — пример за цялото училище на Мартинстаун.

Джеси бе по-проблемен. Добър и чувствителен, но много затворен в себе си и не показваше интерес към почти нищо. Като по-малък бе измъчван от ужасяващи кошмари. Един и същи сън, повтарящ се неколкократно — как бяга, а майка му — поне той твърдеше, че е майка му — бива повалена от черно същество, излязло като от филм на ужасите — с черни прилепоподобни криле, с очи, червени като въглени.

Джеси твърдеше, че това същество е живо и че то е причината за смъртта на майка му, а не инфаркта, констатиран от лекарите.

Считаха го за луд дълго време и Майкъл не знаеше дали тези, които го казват не са донякъде прави. Но за него нямаше значение. Той винаги бе до доведения си брат, винаги го подкрепяше и го успокояваше. Постепенно кошмарите на Джеси престанаха, но ето че отново се бяха върнали.

Майкъл погледна дребната фигурка на доведения си брат и го укори нежно:

— Защо не ми каза досега?

Джеси преглътна избилите сълзи и прошепна в отговор:

— Мислех, че ще ми се смееш.

— Аз да ти се смея? — Майкъл бе шокиран. — Но това е пълен абсурд. Не помниш ли, че винаги бях до теб?

— Тогава бяхме на осем — отвърна Джеси, — бяхме малки. Сега вече не сме. А и ти нямаш време за глупостите ми.

Майкъл хвана брат си за брадичката и вдигна лицето му срещу своето.

— Хей, глупчо — каза той, — когато има проблем, ми казваш, окей? Преди заедно изгонихме онова черно същество от сънищата ти. Сега пак ще го разкараме. Ясно?

Джеси кимна и признателно прегърна Майкъл.

— Благодаря ти — каза той.

— За нищо — смутено отвърна Майкъл, но след това отново стана мрачен. — Загазил си, братле.

— Оф, ще я оправя тая химия… — изсумтя Джеси, но Майкъл го прекъсна.

— Не е това. Плъховете искат да те бият.

— Плъховете? — зяпна Джеси.

Плъховете бяха изметта на училището. Много тъпи младежи, прекарващи свободното си време като изглаждаха и без това малкото си мозъчни гънки с джойнт и тъмна бира.

— Но защо?

Майкъл помълча.

— Надявах се ти да ми кажеш — каза накрая.

— Никога не съм ги предизвиквал с нищо — възмути се Джеси. — Защо ще искат да ме нападат? Знаеш какъв съм!

— Знам — усмихна се Майкъл и шеговито разроши черната коса на брат си. После пак стана сериозен. — Мисля, че искат да те набият, защото са тъпи.

— Това е ясно — ухили се Джеси, но Майкъл го прекъсна.

— Сериозен съм. Ти не влизаш в координатната им система. Не си зубрач, като мен, нито „пич“ като тях самите. Имат те за „сдухан“ и искат да си го върнат за това, че не те разбират.

— Но те… — Джеси увеси нос, сетне вдигна изплашено глава. — Те могат да се опитат да нападнат и теб, ако решиш да ме защитиш.

— Тц, няма да стане — отговори Майкъл. — Аз съм първенец в училище. Участвам в пиеси, плувам в училищните надпревари и тъй нататък. Ако ме пипнат, ще ги изхвърлят. Но те и теб могат да изхвърлят, де. Обещай ми, че ще спреш да бягаш от часовете.

Джеси се намръщи, но кимна.

— Обещавам. Но го мразя това гадно даскало.

— Дай му шанс — настоя Майкъл. — По литература си добър, поне когато става дума за творчество.

Джеси сви рамене.

— А сега нека да идем вкъщи, че ще се простудим до това гадно езеро. Никога не съм разбирал какво толкова му харесваш…

— Ами, това например — Джеси го прекъсна и вдигна ръка.

Майкъл се извърна и замръзна.

На двадесетина метра навътре във водата нещо се издигаше. И не беше дънер. Беше като змийска шия, с две гърбици отзад.

— Мартинския динозавър! — прошепна той. — Значи е истина!

— Да — сви рамене Джеси, — но не знам дали е динозавър. Виждал съм го много пъти, но някога си мисля, че идва от мъглите над езерото, а не от дълбините му.

— Но защо никога не си ми казвал? И как така от мъглите? — не разбра Майкъл.

— Щеше ли да ми повярваш? — отговори Джеси. — Аз твърдя, че майка ми е убита от чудовище. Няма да е голяма крачка напред да кажа, че виждам друго чудовище в езерото.

— Джеси! — Майкъл го погледна обвинително. — Мислех, че си имаме по-голямо доверие!

— Аз ти имам доверие. Не знам обаче дали ти ми имаш.

Майкъл се жегна в първия момент, но после осъзна, че Джеси е прав. Двамата се бяха отчуждили в последно време.

— А за мъглите — продължи брат му, — смятам, че този „динозавър“ е по-скоро видение от някаква друга реалност. Толкова тъп по биология не съм. То не може да живее в толкова малко езеро.

— Не знам — отвърна Майкъл, наблюдавайки как странното създание отново се потапя във водата. — Не знам — повтори той.

Внезапно духна студен вятър и двамата потрепериха.

— Искаш ли да ходим в сладкарницата за горещ шоколад? — внезапно се ухили Майкъл.

— Да — нахили се Джеси в отговор, — понякога ти идват страхотни идеи.

И двамата се спуснаха надолу по горските пътеки.