Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (4)

Фаталният недостатък на света

Много хора смятат, че основната задача на християнството — ако то изобщо има такава — е да се занимава с моралните въпроси и човешките ценности: да разобличава лъжата, кражбата и прелюбодейството и всички подобни индивидуални грехове, и в същото време да учи хората да прощават на враговете си, да се обичат и да бъдат мили един към друг. Ако споделяме това мнение, ще бъдем шокирани, когато отворим първите страници на историята на Лука и прочетем неговия разказ за най-първите проповеди на християните. Те не се занимават с разобличаване на индивидуалните грехове, нито насърчават хората да градят у себе си достойни добродетели. И това не е защото ранните християни са били безразлични към етичните въпроси и човешките ценности — писмата, които апостолите пишат до своите ранни последователи са пълни с нравствени напътствия.

Разказът на Лука показва, че привидната липса на интерес у ранните християни към индивидуалните грехове се дължи на това, че вниманието им е било изцяло погълнато от един конкретен грях с изключително значение. Възкресението мощно е изявило Христос като Божия Син и неизбежният извод е ужасяващ: Израил е разпънал своя изпратен от Бога Месия; човешките същества са убили Източника на своя живот (3:15); човечеството е умъртвило своя Създател. Разпъването на Христос (както според Библията го разбират ранните християни) е проява на човешката ярост срещу Бога — съвместните усилия на юдеи и езичници да отхвърлят Божиите ограничения и претенции спрямо тях (4:23-31).

Това не е преувеличение. Кръстът на Христос поставя диагнозата на основния проблем на целия свят за всички времена. Основният проблем не е враждебността на човека към човека, а враждебността на човека към Бога. Разпятието на Божия Син е само кратерът на вулкан, от който в определен момент и на определено място в историята е изригнала дълбоко таената омраза, бунтът срещу Бога, който още от първия грях тлее в сърцето на всеки човек, религиозен или нерелигиозен, древен или съвременен.

Притчата за настойниците на лозето (Лука 20:9-15), която нашият Господ разказва най-вече заради религиозните водачи от своето време, изразява същата мисъл. Светът, в който живеем, има личен притежател, и това не сме ние! Ние сме само наематели и настойници. А наследникът на лозето е Синът на Собственика.

Но хората не са доволни като наематели. Те живеят така, сякаш няма господар, или ако има, сякаш той няма право да очаква от тях любов, почит, посвещение и служба. Действат така, сякаш имат пълна власт над своя живот, сякаш светът им принадлежи. Нямат любов към Сина на Собственика, за когото всъщност е направена вселената, който е участвал в нейното сътворяване, поддържа я в съществуване сега, изкупил я е и накрая ще я възстанови напълно.^[1]

Докато стои надалеч, разбира се, светът няма нищо против него. Хората може дори да си позволят известна религиозност. Но само да се приближи, да предяви някакви претенции за собственост и да изисква онова, което му дължат — и съпротивата веднага започва. Хората отхвърлят изискванията му като абсолютизъм, борят се за своята независимост. Може, подобно на псевдо-християнския апостол Юда, да говорят много колко са загрижени за бедните (Йоан 12:4-6); но също като него с готовност биха се отрекли от Бога и Христос, за да спечелят или да запазят място за себе си в света (1:15-20). Но да продадеш собствения си Създател за тридесет сребърника означава да проявиш една ценностна система, която е фатално погрешна. Като продадеш своя Създател за каквато и да е сума, с това ти автоматично и катастрофално смаляваш стойността и на другите създания като теб. И после не бива да се учудваш, че в резултат мълчаливо одобряваш премахването на хиляди човешки същества, щом социалният или политически прогрес сякаш го изисква.

Както казва Достоевски: „Ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено.“ Твърденията на атеизма, че моралът може да се отдели от всяка идея за Бог и етиката да се основе само върху присъщата на човека стойност, са измамни. Това е все едно да премахнеш банковите резерви и въпреки това да очакваш хората да уважават банкнотите. Това няма да излекува хаотичната ценностна система на човека — напротив, тъкмо това е причината за трагичното обезценяване на човешкия живот.

Ако това е диагнозата на ранните християни за основния човешки грях, то не само от историческа гледна точка е интересен разказът на Лука за удивителното предложение за милост, прошка и помирение, което Бог упълномощава Петър да отправи към самите убийци на неговия Син. Предложението е на първо място за „прощаване на греховете ви“ (2:38). Обърнете внимание на множественото число на „грехове“, както и на личното местоимение „ви“ (2:38). Това означава прошка не само за конкретния грях за разпъването на Христос, но и за всички грехове — пълно очистване на сърцето от вината за всяко престъпление. И в добавка — предложение за дара на Светия Дух, който ще установи жива и лична връзка между Бога и всеки вярващ, участие в самия живот на Бога.

Ако Петър определя така спасението, какви изисквания и условия поставя за получаването му? Те са самата простота. Ключовото изискване е: Покайте се!

Но какво се разбира под покаяние в тази ситуация? Първо, нека проследим хода на мисълта от края на пророчеството на Йоил, което Петър цитира в началото на своята проповед (2:17-21), до кулминацията, с която завършва (2:36). Йоил предупреждава, че ще дойдат дни, когато слушателите ще трябва да се изправят пред Божия гняв заради своите грехове. Ако искат да се избавят от този гняв, трябва да призоват името на Господа.

И така, за хората от тълпата в Ерусалим тогава покаянието би означавало на първо място да се обърнат назад и да си дадат сметка за факта, че въпреки цялата си дотогавашна религиозност, се нуждаят от спасение от Божия гняв.

Второ, това би означавало да се изправят пред тревожния (за тях) факт, който е изявило възкресението: същия този Иисус, когото те са разпънали, Бог е направил и Господ, и Христос (2:36). И ако сега искат да се спасят, само обещания за по-добро поведение в бъдеще едва ли ще бъдат достатъчни. Те ще трябва да преглътнат гордостта си, да се обърнат в обратна посока, да призоват точно този Иисус, когото са разпънали, да го признаят за Господ и да поискат милост от него. Именно той лично ще им даде Светия Дух и ще възстанови взаимоотношенията им с Бога.

Трето, макар да имат ясното уверение на Библията, че ако призоват с искрено покаяние името на Господ Иисус, със сигурност ще се спасят, от тях се иска да демонстрират, че покаянието им е истинско.

„Да призоват името на Господа“ трябва да бъде нещо повече от просто рецитиране на някаква религиозна формула. Това трябва да бъде пълно капитулиране пред Иисус и приемането му като Господар на всичко, което са и което имат. Това означава и да го изповядат публично като Господ — не само на думи, но и с действия. „Покайте се, казва Петър, и нека всеки от вас се кръсти в Името на Иисус Христос“ (2:38).

Разбира се, трябва да внимаваме да не привнесем в идеята за християнското кръщение от тези ранни времена значенията, които са се развили в по-късните векове. В Деяния на апостолите няма свидетелства, че първите християни са разглеждали кръщението като ритуал, който осигурява дара на Светия Дух. Историческите свидетелства дори твърдят обратното. Корнилий и приятелите му, които Лука по-късно представя като пример за обръщане на езичниците, приемат Светия Дух, преди да се кръстят (10:47). Очевидно в такъв случай това не зависи от кръщението. Както обяснява по-късно Петър, тези езичници са го слушали да проповядва, че всеки, който вярва, ще получи прошка за греховете си. Те са повярвали и тогава Бог, който познава техните сърца, им е дал публично свидетелство за факта, че действително са се покаяли и вярата им е истинска. Той им е дал Светия Дух на място и веднага, като е очистил сърцата им единствено заради вярата им. Едва по-късно те се кръщават, и то единствено въз основа на това, че вече са приели Светия Дух (10:44-48; 11:15-17; 15:7-9).

От друга страна, само ужасяването на ерусалимската тълпа и тревогата й от разпъването на Иисус не гарантират истинско покаяние. Няколко седмици преди това тези хора публично са отрекли пред Пилат, че Иисус е Христос (3:13-14). Ако сега се покайват искрено, трябва да го покажат. Трябва да вземат назад предишната си присъда; трябва да признаят, че Иисус е Христос, и да го направят също така публично, както преди това са го отрекли. Начинът да го направят е, като се кръстят „в Името на Иисус Христос“. Те публично са застанали на страната на убийците на Иисус и заедно с тях са викали за неговото разпъване. Сега трябва „да се избавят от това извратено поколение“ (2:40). Не могат да продължават да стоят заедно с убийците, а да твърдят, че са се покаяли за убийството. Трябва да преминат на другата страна и кръщението в името на Иисус е начин да покажат, че са го направили. Ако не са готови да сторят това, как ще убедят когото и да е, и най-вече Бога, че тяхното покаяние е истинско?

Нещо повече, покаянието и кръщението им в името на Иисус Христос не са еднократни събития без последващ ефект върху начина им на живот. Лука ни казва, че от този момент нататък те постоянстват в „учението на апостолите, в общуването, в разчупването на хляба и в молитвите“ (2:42) — това е естественият резултат от тяхното искрено покаяние. Тъй като сега вярват, че Бог е направил Иисус от Назарет и Господ, и Христос, те са жадни да чуят с още повече подробности това, което Светият Дух ще им открие чрез апостолите за взаимоотношенията на Христос с Бога и с вселената.

Когато се казва, че ранните християни са постоянствали в общението, това, разбира се, не означава, че те просто за започнали да се срещат с апостолите. Това говори за изявата на общия живот, който всеки индивидуално е получил чрез Светия Дух, и който ги свързва с апостолите и с техния Господ.

Те са постоянствали в разчупването на хляба, казва още Лука (и прави впечатление простотата, с която е назован обичаят в този ранен период, което съответства на простота на самия обичай). Преди да умре, Христос призовава своите ученици постоянно да си спомнят за него, като ядат заедно хляб като символ на неговото тяло, и пият вино като символ на неговата кръв — не за да получат прошка, а в памет на този, чрез чиято жертвена смърт вече имат прошка. Дори простата благодарност, ако не нещо друго, би ги накарала да изпълняват с любов тази заръка.

По същия начин те са постоянствали и в молитвата. Сега, след като са примирени с Бога и в общение с възнеслия се Господ, молитвата престава да бъде просто формален обичай, а се превръща в живо и активно общуване с Владетеля на вселената.

Нещо повече, Лука подробно описва (2:42-47), че евангелието и неговите следствия радикално преобръщат не само техния духовен живот, но и отношението им и към светските неща. То променя дори отношението им към частната собственост. Но за това ще научим повече в следващата глава.