Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (13)

Християнството и свободата на словото

Мнозина смятат за очевидно, че религията е нещо лошо. Тя е била и продължава да бъде причина за безкрайни борби и кръвопролития и следователно заслужава да бъде отхвърлена. Но по тази логика би трябвало да отхвърлим и политиката! Защото, ако религията е убила хиляди, то политиката е убила десетки хиляди. Въпреки това никой не твърди сериозно, че заради това политическото мислене трябва да бъде изоставено и политическите дейности — забранени!

Проблемът, казват други, не е в религиите изобщо, а в монотеистичните религии като юдаизма, християнството и исляма. Убеждението им, че техният Бог е единственият истински Бог, и че тяхната религия е единственият път към него, ги изпълва с мисионерска ревност да налагат вярата си на другите хора, като спасяват техните души дори, ако се налага, с цената на погубване на телата им. Тоталитарните идеологии са осъдителни по същата причина. И те с подобна мисионерска ревност карат хората да изнасят своите политическите системи по целия свят и да принуждават други народи да приемат тяхното верую и практика с цената на огромно човешко страдание. Според този възглед, политеистите, напротив, са готови миролюбиво да оставят хората да вярват в каквито богове искат, и не биха и сънували да налагат на някого своя собствен вкус към боговете. По същия начин либералните демокрации са готови да позволят на всеки народ да прегърне онова политическо верую — както и религия — което му харесва, без външна намеса.

Ако е така, християнството, което е монотеистично и изпълнено с мисионерска ревност от самото си раждане, има да отговаря за много неща. Но това не е нищо ново. Когато Лука сяда да пише своята история за разпространението на християнското евангелие, той не може да пренебрегне факта, че в много градове — Филипи, Солун, Берея, Коринт, Ефес, Ерусалим — проповядването на Павел е последвано от граждански размирици, и то до такава степен, че въпросът стига до вниманието не само на местните магистрати, но и на римските областни управители, на цар Агрипа и накрая на самия император Нерон.

Разбира се, за Лука е много по-лесно да отговаря за проповядването и поведението на християнските апостоли и евангелизатори от първи век сл.Хр., отколкото би било за някой, който днес би се опитал да защити някои тежки провинения на по-късния християнски свят. В първи век християните се подчиняват на забраните на Христос и не използват меча нито за да пропагандират християнството, нито за да го защитават. Никъде в Деяния Лука не записва, че християните сами започват размириците или дори че отвръщат на онези, които често ги нападат или гонят.

Нещо повече, както отбелязва градският писар в Ефес, ранните християни не ходят да оскверняват храмовете и свещените места на другите религии (19:35-37). Въпреки че Павел вярва и в своите публични проповеди заявява, че езическите богове не са истински богове, той, според думите на същия градски писар, не ги заклеймява с оскърбителен и невъздържан език, който би засегнал чувствителността на езичниците.

Да вземем още един пример — в Ерусалим влизането на езичници в свещените дворове на храма се е считало за оскверняване и е било строго забранено не само от юдеите, но и от римляните, които са искали да предотвратят евентуални размирици. Разбира се, Павел, като християнин, вярва, че ерусалимският храм бързо се превръща в отживелица. Средната стена (Ефес. 2:14), която разделя езичниците от юдеите в храма, няма място в християнското благовестие. В християнските църкви, които Павел основава, вярващите юдеи и езичници общуват свободно като равни, без каквото и да било преграда помежду им или между тях и Бога.

Въпреки това, когато Павел посещава храма в Ерусалим за последен път, той напълно уважава неговите правила и наредби, колкото и да са остарели. Той не се опитва да въведе християните езичници в храма, нито да налага християнски възгледи и практики на вече остарялата юдейска религиозна система.

Впоследствие той въпреки това бива обвинен, че е въвел езичници в храма. Това предизвиква вълнения и става причина за арестуването му от римските власти. Обвинението обаче е лъжливо и не може да бъде подкрепено, както Лука подробно обяснява.^[1]

В по-късните векове християнството действително се държи по съвсем различен начин. Обхванато от езическо суеверие и напълно пренебрегвайки забраната на Христос, то изпраща цели армии на кръстоносни походи и убива хиляди турци, за да си възвърне тъй наречените „свети места“. Но да се убиват Христовите врагове е драстично и осъдително извращение на евангелието, което провъзгласява, че Христос е умрял за враговете си, така че те да не погинат (Римл. 5:10).

И все пак, ще кажат някои, макар ранните християни да не нападат физически хората с друга вяра, те твърдят, че техният Бог е единственият истински Бог, а Иисус Христос е единственият Спасител, и проповядват това на хора, за които знаят, че това ще бъде много оскърбително. Следователно християните са отговорни за яростните реакции, които техният мисионерски плам предизвиква. Защо не си пазят вярванията за себе си?

Това повдига въпроси с много сериозни последствия. Ранният гръцки философ Анаксагор е бил съден в Атина по времето на Перикъл, защото е учел, че Слънцето и Луната не са богове. Трябвало ли е да си мълчи за истината, за да не разстройва атиняните? Да заклеймим ли Галилей, защото е разпространявал своето убеждение, че Земята се върти около Слънцето, като е знаел какво оскърбление и брожение ще предизвика това? Напротив, не му ли се възхищаваме за това?

Правото на свободно слово е крехко растение, което и днес често бива смазвано от политически и религиозни тирании, тъй като тяхната власт зависи от убеждението на хората, че техните доктрини са единствените, които може безопасно или законно да се приемат. Затова те задължително се стараят да попречат на хората дори да чуят каквито и да било други възгледи.

Нещо повече, често наблюдавана човешка слабост е, че докато едно движение е още в положение на малцинство, то се бори за свободно слово и протестира срещу забраната му, но когато същото движение стане мнозинство, то на свой ред потиска всички други малцинствени движения.

За жалост това се е случвало и в християнския свят. Правото на свободно евангелизиране, което апостолите и ранните християни са отстоявали с цената на големи жертви, е било отнето на други хора, когато християнството се е съюзило с държавата и е станало официална религия. За чест, а не за срам на истинското и оригинално християнство е, че то винаги е заставало редом с онези, които са отстоявали всеобщото право и задължение на човека да прогласява — с цялото нужно уважение — онова, което вярва, че е истина, и мирно да убеждава другите в тази истина.

Разбира се, има една област, в която християнското евангелие много лесно може да бъде представено невярно. То прокламира Иисус като Цар или, формулирано с еврейски понятия, като Божия Месия (Помазаник). Затова за враговете на християнството е било лесно да придадат на това твърдение политически смисъл и да го представят като измяна срещу управляващия цезар.

Лука дава един такъв пример (17:1-9). В Солун юдеите обвиняват християните пред местните власти, че „действат против указите на императора, казвайки, че имало друг Цар — Иисус“. Обвинението е правдоподобно, защото в самия Израил има отделни личности и партии, които тълкуват старозаветното обещание за изпратен от Бога Месия в политически смисъл и от време на време издигат кандидати за тази роля, които, според техните надежди, ще прогонят омразните римски империалисти от Палестина със силата на оръжието и ще възстановят политическата независимост на Израил. Именно такива са причините за по-късните юдейски въстания през 66–70 г. и 130–133 г. сл. Хр.

Но ранните християнски църкви не вярват и не проповядват подобно нещо. Когато множествата идват да вземат Иисус и насила да го направят цар, той се скрива. По време на съдебния процес пред римския управител Пилат Иисус абсолютно ясно показва, че неговото царство не е политическо, земно царство, което трябва да се защитава или налага с оръжие. То е духовно царство, което се разпространява чрез проповядването на Божията истина. И когато въпреки това юдейските първосвещеници се опитват да убедят Пилат, че Иисус е политически активист, и Пилат, и Ирод произнасят своята присъда, че това не е вярно (Евангелие от Лука 23:1-25).

По същия начин, когато Павел е обвинен пред римския съд в подривна политическа дейност, и Галий, римският управител на Коринт, и губернаторът Фест, и цар Агрипа в Кесария след подробно разследване обявяват Павел за напълно невинен по всякакви такива обвинения (Деяния 18:12-17; 26:31-32).

Лука, от своя страна, ясно показва какво има предвид християнството, като провъзгласява Иисус за Цар (17:1-3). Програмата, която Старият Завет начертава за обещания Месия, не предвижда той де се яви като политически съперник на другите земни владетели, а пророкува, че той ще страда, ще умре, ще бъде възкресен от мъртвите и ще се възнесе на небето. Това е програмата, която, според Павел, Иисус е изпълнил. Когато дойде отново, за да установи царството си на земята, той няма да го стори просто като един човешки политик, който се бори с другите политици за дял от управлението на земята, а като Господаря и Твореца на цялото човечество, който идва с божественото си право да съди света и да въведе своето творение в следващия етап от неговото развитие.

За нещастие християнският свят е проявявал явна тенденция да забравя тези различия и на практика буквално да отъждествява християнското благовестие с тази или онази политическа система: в четвърти век — с римския империализъм; в средновековието — с феодализма, абсолютната монархия и божественото право на царете; в по-нови времена — с либералната демокрация; а в още по-ново време — с една християнизирана форма на марксизма, така нареченото богословие на освобождението. И наистина е жалко, че този порочен навик е създал тежки предразсъдъци срещу християнството у хора и народи, предпочитащи други политически системи.

И така, има остра нужда да се върнем назад през вековете към авторитетните думи на самия Христос:

„Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. Но сега царството Ми не е оттук.

Затова Пилат Му каза: Тогава, Ти Цар ли си?

Иисус отговори: Прав си, като казваш, че съм Цар. Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас“ (Йоан 18:36-37).

В такъв случай, каква е истината, която прокламира Павел, когато обикаля Римската империя и проповядва Божието царство (20:24-25)? Вероятно не бихме могли да я обобщим по-добре от Лука в разказа му за явяването на Павел пред цар Агрипа и римския управител Фест (Деяния 26). След като преминава многократни съдебни разпити, Павел в крайна сметка е принуден от интригите на своите обвинители да се отнесе, през главата на местните съдилища, до император Нерон. Тогава, отчасти за да може да докладва на императора за Павел и отчасти за да задоволи искрения интерес на цар Агрипа, Фест организира изслушване, на което Павел да разкаже за себе си и за своите вярвания, като знае, че думите му вероятно ще стигнат до ушите на императора и ще формират основата за процеса срещу него. Тази реч на Павел остава като една от най-великите речи в историята, защото, каквото и да мислим за Павел, неговото влияние върху света е било огромно.

Той започва, като разказва за ранния си живот и религиозното си образование и за съществената причина, поради която ожесточено е преследвал ранните християни. „Наистина, и аз си мислех – обяснява той — че трябва да върша много неща против Името на Иисус Назарянина.“ Забележете — да се противопоставя не толкова на християнството като религия, а лично на Иисус Христос. Според вярването на Павел по онова време, Иисус е бил мъртъв. Но колкото повече е гонел християните, за да изкоренява тяхната вяра, толкова повече е откривал, че се бори не срещу набор от религиозни възгледи, още по-малко срещу практикуването на система от религиозни ритуали, а срещу една личност — срещу Иисус. Християните претендирали, че той е жив и че те по някакъв начин са в личен контакт с него.

За Павел това е било пълна глупост; но докато жертвите на неговите гонения страдали, Павел сам можел да види, че тях ги подкрепя не просто набор от религиозни възгледи, а реалното за тях присъствие на живия Господ Иисус. За да унищожи християнството, той трябвало да унищожи този Иисус. Неуспехът го влудявал и го тласкал към все по-ожесточени усилия до деня, в който възкръсналият Господ го срещнал му казал: „Савле, Савле, защо Ме гониш? Трудно е за теб да риташ срещу остен.“

Защо Павел не бил разбрал това по-рано? Повърхностният отговор би бил, че тогава той все още не е бил преживял свръхестественото видение на светлина, засенчваща слънчевия блясък. Но от неговите жертви малцина или дори никой не бил преживял такова свръхестествено видение, и въпреки това те виждали с вътрешна яснота и убеждение, даващи по-голяма сигурност дори от физическото зрение, че Иисус Христос е жив и достъпен за тяхната лична вяра и общение с него.

Защо Павел не осъзнавал това по-рано? Не поради липса на интелект (той се е доказал като един от най-блестящите умове на човечеството). Не и поради липса на религиозна ревност. Тогава защо?

Истината е, както казва Павел на Агрипа (26:18), че вътрешното зрение на човешките сърца е заслепено не само от тяхната собствена горда независимост от Бога, егоизъм и грях — макар че всички тези неща дават своя принос — но и от една свръхчовешка сила, чието зло намерение е да заслепява хората за реалността на Бога и неговата любов и да ги вдъхновява за същата ирационална и в крайна сметка сатанинска съпротива срещу Бога, която е движила и неговия своеволен дух. „Богът на този свят, самият Сатана — както пише Павел на друго място (2 Коринтяни 4:4) — е заслепил умовете на невярващите, за да не би да ги озари светлината на благовестието на славата на Христос, който е образ на Бога.“ Човек може да има съвършено физическо зрение, но ако между него и слънцето застане облак, той няма да вижда слънцето.

Има обаче нещо, което разсейва облака, и Павел хиляди и хиляди пъти го е виждал да въздейства на хората. Това е евангелието, което възкръсналият Христос му е възложил да проповядва по целия свят — „да им отвориш очите, за да се обърнат от тъмнината към светлината и от властта на Сатана към Бога и да приемат прощение на греховете и наследство между онези, които са осветени чрез вяра в Мен“ (26:18).

С мощна увереност Павел предлага това благовестие на самия цар Агрипа. В този момент от процеса обаче управителят Фест се провиква през съдебната зала: „Полудял си, Павле! Голямата ти ученост те докарва до лудост“ (26:24). Невероятно е колко нелогична може да бъде реакцията на някои хора спрямо евангелието. Преди обръщането си Павел е бил фанатик и гонител от най-лошия вид. Но хората не са го наричали луд заради това, както не наричат и Сталин луд затова, че е изпратил милиони на смърт само защото не са били съгласни с неговата политика и са отстоявали свободата си да заявят това. Но когато вярата в евангелието превръща Павел в проповедник на Божията любов, който вече не гони никого, и чиито писания впоследствие даряват на милиони хора мир с Бога, Фест го нарича луд. Ако Павел действително е луд, може би трябва да се молим за повече такава лудост! Или, още по-добре, да се обърнем към Иисус Христос и да се помолим с молитвата, с която безбройни множества духовно слепи хора са се молили успешно: „Господи, искам да прогледна!“