Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (11)

Неприкосновеността на човешката личност

Някъде през 49 г. сл.Хр. християнският апостол Павел прави една епохална стъпка с неизмерими последствия за целия западен свят. Той за първи път напуска Азия и проповядва евангелието в един европейски град. И почти веднага си навлича проблеми. В града има група бизнесмени, които притежават, или поне управляват, една жена-медиум. Павел изгонва духа от нея, което слага край на доходите, които бизнесмените получават от народа за консултациите с нея. Затова с помощта на разярената тълпа, те завличат Павел и неговия другар Сила пред магистратите. „Тези хора — обвиняват ги те_ — са юдеи и смущават града ни, и проповядват обичаи, които на нас, като римляни, не ни е позволено нито да приемаме, нито да спазваме.“_

Изправени пред гражданско неподчинение, магистратите не си правят труда да проведат истинско разследване. Те разпореждат християнските мисионери да бъдат съблечени публично, жестоко бити и след това хвърлени в най-добре охраняваната килия в местния затвор (Деяния 16:11-40).

Естествено, загубата на доходи е достатъчна причина за съпротивата на бизнесмените, но тя трудно може да обясни яростта на тълпата, която при други обстоятелства едва ли толкова би се разстроила от спадането на печалбата на някои богати бизнесмени. Истината е, че пристигането на християнските мисионери засяга три области от живота на тези хора по такъв начин, че те инстинктивно усещат заплаха за собствената си идентичност и сигурност. И тъй като благовестието все още може да оказва такова въздействие върху хората, си заслужава да анализираме тези причини в подробности.

На първо място е националната култура. Град Филипи, макар и разположен в Македония, е римска колония. Той е независим от заобикалящата го провинциална администрация, а организацията му на управление е устроена по модела на самия Рим. Неговите граждани са не само европейци, те са и граждани на Рим и се гордеят с това. Обличат се като римляни и често говорят латински, а не гръцки.

А мисионерите са не само азиатци — те са евреи! Самата идея азиатски евреи да си въобразяват, че могат да учат европейските римски граждани от Филипи на каквото и да било, се приема като оскърбление за тяхната превъзхождаща западна култура (което впрочем е ирония, защото днес жителите на много азиатски страни гледат на евангелието като на западна религия и оскърбление за тяхната превъзхождаща азиатска култура!).

Нещо повече, в едно огромно мултинационално, космополитно общество, каквото представлява Римската империя, хората държат на собствената си национална култура като средство за утвърждаване на своята уникална идентичност, за да не се изгубят в безличното униформено море на човечеството. Това е така и днес. Особено там, където едно тоталитарно управление потиска местната култура, както Франко в продължение на много години потиска каталунския език и литература в Испания, е разбираемо, че щом това потисничество изчезне, местната национална култура ще се самоутвърждава още повече и ще отхвърля навлизането на чужда култура.

Освен това трябва да признаем, че в много части на света идващи отвън християнски проповедници често не успяват да направят разлика между фундаменталните истини на евангелието и културните добавки като музика, архитектура, стил на представяне и пр., които са се натрупали около християнството в родните им страни. По този начин те объркват представата за благовестието в умовете на своята чуждестранна публика и ненужно предизвикват отхвърляне.

Апостол Павел обаче ясно осъзнава тази опасност. Собственото му чувство за уважение към културата на другите народи личи в едно писмо, което той по-късно написва до вярващите от един друг гръцки град:

„Въпреки че съм свободен от всички хора, аз сам станах роб на всички, за да спечеля още повече хора. За юдеите станах като юдеин… за тези, които са под (Моисеевия) закон, станах като под закон… на тези, които нямат (Моисеевия) закон, станах като че нямам закон — въпреки че не съм без закон пред Бога, а съм под закона на Христос… за всички станах всичко, така че по всякакъв начин да спася неколцина“ (1 Коринтяни 9:19-22).

Затова можем да бъдем сигурни, че Павел нито атакува, нито се опитва да потиска по някакъв начин доброто и полезното в културата на филипяните, нито пък би се опитал да им наложи неща, които са само културни особености на собствения му азиатско-юдейски произход.

Това обаче ни води към втората област, в която филипяните се чувстват — или казват, че се чувстват — заплашени от християнското благовестие. Те твърдят, че законите на държавата не им позволяват като римляни да приемат и практикуват юдейски обичаи. Разбира се, за хора, които живеят под строго тоталитарно управление, е разбираемо да се страхуват от проблеми с властите. Последното нещо, което биха искали, е да бъдат заловени на незаконно религиозно събрание. Но специално в този случай страховете им са били неоснователни. В този конкретен период от историята (за разлика от времето, настъпило след около двадесет години) нито юдаизмът, нито християнството са забранени от римската власт. И макар че на теория римската власт си запазва правото да забранява на гражданите си да практикуват чужди религии, несъвместими с националната религия на Рим, на практика тя не ги ограничава в това отношение.

От друга страна е крайно незаконно — и за това централната власт на империята следи строго — съдии да бият римски граждани публично и да ги затварят в затвор, без преди това да са провели подробно и законосъобразно разследване. А християнският мисионер Павел, макар и юдеин, също е римски гражданин, равен на който и да е гражданин от Филипи! Ако разярената тълпа не я е грижа за това, магистратите би трябвало да постъпят по-разумно. Но това не е последният път, когато магистрати и съдии са действали противно на конституцията и законите на собствената си страна, за да вкарат нежеланите християни зад решетките. Все пак обаче това прави позоваването на филипяните на закона не съвсем убедително.

Така стигаме до третата и може би най-съществена причина, поради която филипяните чувстват, че християнското благовестие заплашва личната им сигурност. Действията на Павел, който слага край на ясновидските способности на гадателката, пресичат един източник на свръхестествено водителство, за който много хора в града копнеят и го смятат за абсолютно необходим за успешния си живот и дори оцеляване в трудните условия на древния свят. Затова те намразват Павел, още повече, че когато мисионерите пристигат, гадателката ги посреща положително и им създава известност. Павел обаче отхвърля това и изгонва духа. В момента това сигурно прави християнството да изглежда като чужда, безсърдечна, пуританска, месеща се в чужди работи религия, която не проявява разбиране или състрадание към психологическите нужди на отделния човек, заплетен в плашещата сложност на живота. Нищо чудно, че тълпите изпадат в ярост.

Защо тогава Павел прави това? Точно заради състраданието си и уважението си към свещената неприкосновеност на човешката личност. Гадателката е обхваната и завладяна от една чужда сила. От описанието на Лука на този дух като „дух на Пития“^[1] разбираме, че когато демонът е изричал пророчества чрез жената, гласът, който е излизал от нея, не е бил нейният собствен естествен глас, а странен, неестествен звук. Това вероятно е правело впечатление на филипяните като доказателство, че пророчествата й идват от свръхестествен източник. Но у християнина Павел това предизвиква само състрадание към жената, отвращение от деформацията на една човешка личност, причинена от зъл дух и истинско негодувание, че безсъвестни бизнесмени „притежават“ едно човешко същество и правят пари от неговото страдание.

Ако това е част от културата на филипяните, то тази част е откровено зла. Опитайте се да я защитите, и ще се наложи по същия начин да защитавате и наркобароните и наркопласьорите, които правят пари от унищожаването на човешки умове, или (вече забранения) индийски обичай, при който под натиска на заобикалящата я култура вдовицата се чувства длъжна да се пожертва на погребалната клада на своя съпруг.

В същото време Павел прави това и заради клиентите на гадателката. Спиритизмът всъщност изобщо не се интересува от човешката личност, а напротив — подкопава я и в крайна сметка я унищожава. Той претендира, че може да предупреди за идващи опасности и беди, така че хората да се опитат, ако е възможно, да ги предотвратят. Но това е напразно, защото когато дойдат катастрофата, болестта и смъртта, което рано или късно става, спиритизмът не познава любовта и верността на Бога-Творец, който прави вярващия способен да извика победоносно: „Аз съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещото, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римляни 8:38-39).

Евангелието дава възможност на човека да познае Бога като любящ Баща, да преживее неговото спасение, грижа и ръководство. То развива доверие в мъдростта на неговото провидение дори когато то излиза извън човешкото разбиране. Разкрива славата и величието на крайните цели на Бога за неговия народ и дава сигурност, че всички междинни подробности от живота ще съдействат за това крайно добро. Спиритизмът не прави абсолютно нищо за нравственото развитие на човешката личност, докато водителството на Светия Дух е насочено най-вече към развитието на моралния характер и нарастващата святост на човека.

Следователно спиритизмът се опитва да промени фундаменталните условия, които един любящ Творец е заложил за човешкия живот на земята, и така извращава основополагащите принципи за развитие на стабилна и зряла човешка личност. Той предлага поглед в бъдещето вместо настояща вяра в мъдростта, любовта и верността на Твореца. А без лична вяра в Бога, своя Творец и Изкупител, човешката личност в крайна сметка ще се разпадне — ако не в този живот, то в идния.

И така, след като вярата в Бога чрез Христос е така жизнено необходима, ние трябва добре да я отличаваме както от езическия спиритизъм и псевдохристиянските суеверия, така и от искрените духовни усилия, които обаче също не са това, което християнското евангелие разбира под вяра. Това е и смисълът на една от последните истории, които Лука разказва в този раздел от Деяния на апостолите.

След като напуска Европа, Павел прекарва известно време в Ефес (Деяния 19:1-7). Там той среща дванадесет души, които са били ученици на знаменития пророк Йоан Кръстител, предшественика на Иисус. Тези хора в никакъв случай не са езичници, но според тяхната собствена изповед, не са получили Светия Дух. Защо? Защото, макар да са осъзнали необходимостта от покаяние и несъмнено да са се покайвали постоянно за този или онзи конкретен грях, те не са разбирали какво всъщност означава да вярваш в Господ Иисус — да вярваш на думите му и да разчиташ на тях, да установиш лични взаимоотношения с него. Научени от Павел, те за първи път в живота си повярват в Господ Иисус и получават Светия Дух. И за да се отбележи фактът, че едва сега са станали християни в истинския смисъл на думата, те се кръщават в името на Иисус.

И така, както вече казахме, Светият Дух отнема страха от бъдещето, дебнещия кошмар на провала, ужаса от смъртта и небитието, безнадеждното отчаяние от загубата на близки — точно нещата, които тласкат хората към опасностите на допитването до медиуми с тяхното аморално ръководство, измамни утехи и последващо доминиране над човешката личност. Светият Дух излива Божията любов в сърцето на вярващия, в дълбините на неговата личност (Римляни 5:1-11), и така дава сигурна основа и за настояща стабилност, и за бъдещо нравствено развитие. И това със сигурност не е оскърбление за културата на никой народ.