Тахере Мафи
Възпламени ме (71)

Седемдесет и първа глава

В стаята има огромно легло и голям прозорец с красив изглед към океана. Толкова е широка и просторна — прекрасна е. А още по-прекрасни са обитателите й.

Соня и Сара ме гледат смаяно.

Прелестни са. Живи.

По-красиви от всякога.

Спускам се към тях, едва сдържайки сълзите си от облекчение.

— Добре ли сте? — питам ги задъхано, неспособна да се овладея. — Има ли ви нещо?

Те се хвърлят в прегръдката ми, сякаш се връщат от ада, толкова изтерзани вътрешно, че ми се иска просто да ги изнеса от този проклет кораб и да ги отведа вкъщи.

Но веднага щом първоначалната бездиханна радост отшумява, Соня казва нещо, от което сърцето ми спира.

— Кенджи те търсеше — казва тя. — Мина оттук преди малко и попита дали сме те виждали…

— Каза, че сте се били разделил… — добавя Сара.

— И че не знаел какво ти се е случило — довършва Соня.

— Разтревожихме се, че са те убили — казват двете в един глас.

— Не — успокоявам ги, усещайки как лудостта набъбва в мен. — Не, не, нищо ми няма. Но трябва да вървя. Вие останете тук. — Казвам им. — Не мърдайте. Не тръгвайте наникъде. Ще се върна, обещавам ви. Но първо трябва да намеря Кенджи… да намеря Андерсън…

— Стаята му е през две врати от тази — казва с изцъклени очи Сара.

— В дъното на коридора — добавя Соня.

— Със синята врата — поясняват двете в хор.

— Чакай! — спира ме Соня, когато се обръщам да тръгна.

— Внимавай — казва Сара. — Говори се…

— Че носел някакво оръжие със себе си — казва Соня.

— Какво оръжие? — питам аз, докато ритъмът на сърцето ми се забавя.

— Не знаем — отговарят те заедно.

— Но много го обичал — прошепва Сара.

— Да, много — потвърждава Соня.

Стисвам юмруци.

— Благодаря ви — казвам им аз. — Благодаря… ще се видим след малко. След съвсем малко… — Отстъпвам назад, излизам от стаята, спускам се надолу по коридора и ги чувам да викат след мен: казват ми да се пазя и ми желаят късмет.

Но вече не ми е нужен късмет. Нужни са ми само тези два юмрука и този стоманен гръбнак. Отправям се решително към синята врата. Вече не изпитвам страх.

Не се колебая. Няма да се поколебая. Никога вече.

Изкъртвам вратата с ритник.

— ДЖУЛИЕТ… НЕ…