Тахере Мафи
Възпламени ме (48)

Четирийсет и осма глава

Уорнър закъснява.

Двамата с Кенджи имахме тренировка с половинчат успех, която се състоеше главно в спорове около това кой къде се намира и накъде гледа. Следващия път ще трябва да измислим по-удачни сигнали, защото провеждането на упражнение между двама невидими се оказа доста по-трудно, отколкото звучи. Което говори достатъчно красноречиво.

В резултат на това сега сме уморени и леко разочаровани от незадоволителния напредък за деня и стоим на същото място, където Уорнър ни остави по-рано.

А Уорнър закъснява.

Това е необичайно поради множество причини. Първата от които е, че Уорнър никога не закъснява. За нищо. А втората е, че ако имаше шанс да закъснее, определено нямаше да е за среща като тази. Ситуацията ни е прекалено опасна, за да подходи лекомислено към нея. Не би я приел несериозно. Сигурна съм в това.

Затова обикалям нервно в кръг.

— Убеден съм, че е добре — казва Кенджи. — Предполагам, че просто се е забавил с каквато и работа да е имал. Сещаш се, командирстване и други такива.

— Командирстване не е истинска дума.

— Съставена е от букви, нали така? Звучи съвсем истинска.

Прекалено разтревожена съм, за да се задявам с него в момента.

Кенджи въздъхва. Чувам как крачи по студената земя.

— Ще дойде.

— Нещо ме гложди, Кенджи.

— И мен ме гложди нещо — отвръща той. — Вълчи глад.

— Уорнър не би закъснял. Не е в стила му.

— Ти пък откъде знаеш? — изстрелва Кенджи. — Познаваш го от колко време? Пет месеца? И си мислиш, че го познаваш напълно? Може пък да членува в таен джазменски клуб, където ходи да пее акапелно, носи лъскави елечета и се мисли за готин, като танцува канкан.

— Уорнър не би носил лъскаво елече — контрирам го аз.

— Но смяташ, че би тропкал канкан?

— Кенджи, обичам те, и то много, но в момента съм толкова притеснена и ми е толкова лошо, че колкото повече говориш, толкова повече ми се ще да ти извия врата.

— Не ми говори мръсотии, Джул.

Изпуфтявам нервно. Боже, толкова се тревожа.

— Колко е часът?

— Два и четирийсет и пет.

— Нещо се е объркало. Трябва да го потърсим.

— Та ние дори не знаем къде е отишъл.

— Аз знам — казвам. — Знам къде е.

— Какво? Как така знаеш?

— Спомняш ли си къде срещнахме Андерсън за пръв път? — питам го. — Можеш ли да стигнеш до улица „Сикамор“?

— Да… — проточва бавно Кенджи. — Защо?

— Той е на около две пресечки оттам.

— Хм. Чакай малко. Каква работа има там?

— Ще дойдеш ли с мен? — питам го тревожно. — Моля те? Още сега?

— Добре — отговаря неубедително той. — Но само защото съм любопитен. И защото е кучи студ и трябва да раздвижа краката си, преди да са замръзнали.

— Благодаря ти — казвам аз. — Къде си?

Следваме гласовете си, докато не се блъсваме един в друг. Кенджи пъхва ръката си в моята. Притискаме се рамо до рамо, за да се стоплим.

И той ме повежда.