Майкъл Конъли
Последният койот (33)

33

Ървинг остави Бош сам в залата и след няколко минути при него влезе Кармен Хинойъс. Тя зае същия стол, на който бе седял Брокман. Погледна Бош с очи, в които се четеше едновременно гняв и разочарование. Обаче Бош не трепна под взора й.

— Хари, не мога да повярвам…

Той допря пръст до устните си, за да я накара да замълчи.

— Какво има?

— Нашите сеанси още ли са лични?

— Естествено.

— Даже тук?

— Да. Какво има?

Бош стана и пристъпи към телефонния апарат отстрани. Натисна бутона, който прекъсваше връзката със заседателната зала. Върна се на мястото си.

— Надявам се това да не е оставено умишлено. Ще поговоря с Ървинг за случая.

— Вероятно в този момент също говориш с него. Телефонът бе прекалено очебиен. Залата вероятно се подслушва и по друг начин.

— Стига, Хари, това да не е ЦРУ.

— Не, не е. Понякога е даже още по-зле. Единственото, което исках да кажа, е, че има вероятност Ървинг или ОВР все още да подслушват по някакъв начин. Внимавай какво говориш.

Кармен Хинойъс изглеждаше раздразнена.

— Не съм параноик, докторе. Просто и преди съм минавал през това.

— Добре, няма значение. Всъщност не ме е грижа кой слуша. Още не мога да повярвам на това, което направи. То ме натъжи и разочарова. За какво бяха срещите ни? За нищо ли? Седях там и слушах как в крайна сметка завърши със същия тип насилие, заради който те пратиха при мен в началото. Хари, това не е някаква си шега. Това е истинският живот. А на мен ми се налага да взема решение, което може изцяло да промени твоето бъдеще. Така нещата стават още по-трудни.

Изчака, за да се увери, че тя е завършила словото си.

— Била си там заедно с Ървинг през цялото време?

— Да, той се обади, обясни ми положението и ме помоли да присъствам. Трябва да кажа…

— Чакай малко. Ти говори ли с него? Каза ли му за нашите сеанси?

— Не, разбира се, че не.

— Добре, заради записа, просто искам да уточня още веднъж, че не се отказвам от защитата, която ми дава професионалната връзка доктор — пациент. Разбрахме ли се?

За първи път тя извърна очи от него. Бош забеляза как лицето й се помрачи от гняв.

— Знаеш ли каква обида ми нанасяш? Какво, да не би да си мислиш, че бих му казала за срещите ни само защото ми е наредил?

— Нареди ли ти?

— Ти ми нямаш никакво доверие, нали?

— Нареди ли ти?

— Не, не е.

— Добре.

— И не само към мен. Ти нямаш доверие на никого.

Бош проумя, чу беше прекалил. И все пак долови, че тя бе повече засегната, отколкото ядосана.

— Извинявай, имаш право. Не биваше да го казвам. Просто… Не знам. Притискат ме в ъгъла, докторе. В такива моменти човек понякога забравя кой е на негова страна и кой не е.

— Да, а ти съвсем спонтанно реагираш с насилие към тези, които смяташ, че не са на твоя страна. Това никак не ме радва. Много, много жалко.

Бош отмести очи от нея и погледна палмата в саксията. Ървинг я беше засадил отново, цапайки ръцете си с черна пръст. Забелязваше се, че тя още бе леко килната наляво.

— Та защо си тук? — попита Бош. — Какво искаше Ървинг?

— Той искаше да отида в кабинета му и да слушам разговора от залата за заседания. Каза ми, че го интересува личната ми преценка, базирана на отговорите ти, дали ти би могъл да си отговорен за смъртта на лейтенант Паундс. Благодарение на теб и на нападението ти срещу твоя колега на него вече не му е необходима моята преценка. На този етап е очевидно, че си склонен и напълно способен да упражниш насилие над свои колеги полицаи.

— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш. По дяволите, онова, което направих тук с онзи тип, който се правеше на полицай, е съвсем различно от това, което си мислят, че съм извършил. Става дума за неща, отдалечени на светлинни години едно от друго и ако не го разбираш, значи си си сбъркала професията.

— Не съм чак толкова убедена.

— Да си убивала някога, докторе?

Като изричаше въпроса, се сети за изповедите им с Джасмин.

— Естествено, че не.

— Е, а пък аз съм. И повярвай ми, това е далеч по-различно, отколкото поотръскването на лустрото от някакъв си полицейски задник в костюм. Много по-различно. Ако ти или те смятате, че от едното следва другото, то значи имате още много да учите.

Двамата потънаха в дълго мълчание, за да поуспокоят гнева си.

— Добре — изрече той най-после, — сега какво следва?

— Не знам. Началникът Ървинг просто ме помоли да поседя тук с теб, да те успокоя. Предполагам, че в момента обмисля следващия ход. Освен това май не се справям особено добре с успокояването.

— Какво точно ти каза той, когато те повика тук?

— Просто звънна, обясни ситуацията и каза, че би искал да чуе моята гледна точка за разговора. Трябва да проумееш нещо: въпреки конфликтите ти с началството той е един от хората, които са на твоя страна. Не вярвам, че сериозно вярва да си замесен в смъртта на своя лейтенант — поне не пряко. Обаче разбира, че си възможен заподозрян, който се налага да бъде разпитан. Според мен, ако се беше сдържал по време на този разговор, всичко щеше да свърши бързо и без последствия. Те щяха да проверят твоя разказ за Флорида, и край. Аз даже им казах, че си споделил с мен за намерението си да ходиш там.

— Не искам да проверяват разказа ми. Не искам да забърквам онези хора.

— Ами малко е късно за това. Той знае, че си се захванал с нещо.

— Откъде?

— Когато ми се обади, за да ме извика тук, той спомена папката с документи по случая с майка ти. Следствието за смъртта й. Каза, че е била намерена в дома ти. Освен това каза, че там са открили и кутията с веществените доказателства…

— И?

— И ме попита дали знам за какво са ти.

— Значи все пак е искал да разкриеш естеството на разговорите ни.

— По заобиколен начин.

— На мен изобщо не ми звучи заобиколно. Той спомена ли направо, че става дума именно за случая на майка ми?

— Да.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че не е редно да обсъждам с никого конкретни факти от сеансите. Това никак не го задоволи.

— Не съм изненадан.

Последва нова вълна от мълчание. Нейният поглед започна да блуждае из стаята. Очите на Бош останаха приковани в лицето й.

— Слушай, какво знаеш за случилото се с Паундс?

— Почти нищо.

— Ървинг сигурно ти е казал нещо. Убеден съм, че си го питала.

— Каза ми, че тялото на Паундс е било намерено в багажника на колата му в неделя вечерта. Предполагам, че е бил там от известно време. Един ден може би. Шефът каза, че той е… че по тялото е имало следи от мъчения. Особено садистични травми, така каза. Не навлезе в подробности. Измъчвали са го, докато е бил още жив. Знаели го със сигурност. Каза, че е минал през много болка. Искаше да знае дали ти си такъв тип човек, който би могъл да го извърши.

Бош премълча. Мислено си представяше сцената на престъплението. Връхлетя го унищожително чувство за вина и за миг едва не получи пристъп на гадене.

— За нищо на света, отвърнах аз.

— Моля?

— Казах му, че не би могъл да извършиш подобно нещо.

Бош кимна. Ала мислите му вече бяха на километри оттук. Това, което се беше случило с Паундс, започваше да придобива ясни очертания и Бош носеше вината за задвижването на тези събития. Макар и невинен в юридическия смисъл на думата, той бе морално отговорен. Презирал бе Паундс и имаше по-ниско мнение за него, отколкото за някои от убийците, които бе виждал през живота си. Ала бремето на вината се бе стоварило върху него. Прокара длан през лицето и косата си. Тялото му се разтресе.

— Добре ли си? — попита Хинойъс.

— Да.

Бош извади пакета си с цигари и започна да пали една със запалката си „Бик“.

— Хари, по-добре недей. Не се намираме в моя кабинет.

— Изобщо не ми пука. Къде са го намерили?

— Моля?

— Паундс! Къде е бил намерен?

— Не знам. Имаш предвид къде е била колата? Не знам. Не попитах.

Тя го загледа и забеляза, че ръката му с цигарата трепереше.

— Добре, Хари, това е. Какво има? Какво става?

Бош се взря в нея и кимна.

— Добре, искаш да научих? Аз го направих. Аз го убих. Лицето й мигновено реагира, сякаш беше очевидец на убийството и самата тя бе опръскана с кръв. Гримасата бе ужасна. Отвратена. Тя даже се дръпна назад в стола си, сякаш й беше необходим всеки сантиметър, който би могъл да я отдели от него.

— Ти… Искаш да кажеш, че тази история за Флорида е…

— Не. Нямах предвид, че аз съм го убил. Не със собствените си ръце. Имах предвид това, което направих, това, с което съм се захванал. Аз причиних убийството му. Да, аз го предизвиках.

— Откъде знаеш? Не можеш да си сигурен, че…

— Сигурен съм. Повярвай ми, съвсем сигурен съм. Той извърна очи от нея и погледна една картина на стената. Беше пейзаж на морски бряг. Пак погледна Хинойъс.

— Странното е, че… — започна той, но не довърши. Просто поклати глава.

— Кое?

Той се изправи и протегна ръка, за да загаси угарката в черната пръст на саксията.

— Кое е странното, Хари?

Той отново седна и я погледна.

— Най-цивилизованите хора в света, тези, които се прикриват зад култура, изкуство или политика… даже и зад закона, те са тези, с които човек трябва да внимава най-много. Те притежават идеалното прикритие, разбираш ли? Обаче са най-коварните. Те са най-опасните хора на планетата.