Майкъл Конъли
Последният койот (20)

20

Бош спря колата на паркинга зад сградата на районното управление в десет и пет. Убеден бе, че оня педант Паундс вероятно вече е в кабинета на главния шеф със сводката за престъпленията от нощната смяна. Оперативката се провеждаше всяка сутрин и в нея задължително участвах, шефът на районното управление, капитанът на патрула, дежурният лейтенант и Паундс, шефът на детективите, Тези рутинни сбирки не продължаваха повече от двайсетина минути. Хората от ръководството на управлението просто изпиваха по чашка кафе, прехвърляха докладите от нощната смяна и текущите проблеми, обсъждаха постъпили оплаквания или евентуални по-специални разследвания.

Бош мина през входа на отрезвителното отзад, поел сви по коридора към помещенията на детективите. Сутринта явно бе доста натоварена: на пейките в коридор вече стърчаха четирима мъже с белезници. Един от тя) отявлен наркоман, му поиска цигара. Бош го бе вижда и друг път в ареста, а понякога дори го бе използва като информатор, макар и не особено надежден. Забранено беше да се пуши в общинска сграда, но Бош запали цигара и я тикна в устата му: покритите с белези от спринцовки ръце бяха заключени с белезници зад гърба му.

— За какво си тук този път, Харли?

— Ако някой смотаняк остави гаража си широко отворен, приемам, че ме кани да го отараша. Прав ли съм?

— Много умно. Защо не го кажеш и на съдията?

Бош се отдалечи, съпроводен от крясъка на друг от задържаните:

— Хей, а цигара за мен?

— Нещо недочувам — отвърна Бош.

— Да ти го начукам, кучи сине!

— Пробвай да те видя!

Бош влезе в помещението на следователите през задната врата. Първо се увери, че стъкленият кабинет на Паундс е наистина празен. После хвърли поглед на закачалката отпред — очакванията му се оправдаха. Поздрави няколко колеги, докато вървеше по пътеката между бюрата.

Едгар седеше на работната маса на отдел „Убийства“, а срещу него на стола на Бош се мъдреше новият му партньор. Едгар долови един от поздравите „Здравей, Хари“ и се извъртя на стола си.

— Хей, Хари! Какво те води насам?

— Здрасти, приятел. Дойдох само да взема някои неща и ще се отбия при теб след миг… Ега ти жегата навън.

Бош мина в предната част на офиса, където старият Хенри от „Дремещия отряд“ седеше зад бюрото си и се потеше над някаква кръстословица. Бош забеляза няколко замазани от гумата му квадратчета.

— Хенри, как е? Справяш ли се?

— Горе-долу, детектив Бош.

Бош свали спортното си яке и го закачи на кукичката до сиво сако на дребни карета, собственост на Паундс. После застана с гръб към помещението и Хенри, плъзна длан във вътрешния джоб на Паундс и измъкна служебния му портфейл. Знаеше, че ще го намери там: Паундс беше човек на твърдите навици, а Бош и друг път беше виждал портфейла му на същото място. Пусна го в джоба на панталоните си и се обърна, преди Хенри да бе завършил приказката си. Изпита само мигновено колебание, въпреки че осъзнаваше ясно сериозността на постъпката си. Да вземеш значката на друг полицай беше престъпление, но от гледна точка на Бош именно Паундс бе причина за отнемането на неговата, а според личните му морални принципи постъпката на Паундс спрямо него бе също толкова незаконна.

— Ако си дошъл да се видиш с лейтенанта, той е на оперативка в кабинета на шефа — дърдореше Хенри.

— Не искам да се виждам с лейтенанта, Хенри. Дори не му споменавай, че съм идвал. Не бих искал да му се качи кръвното, нали се сещаш. Ще взема само някои неща и си тръгвам, става ли?

— Дадено. И аз не искам да му вдигам кръвното.

Едва ли някой друг от отдела ще каже на Паундс, че се е отбивал. Тупна приятелски Хенри по гърба, за да скрепи споразумението им. Тръгна към масата на отдел „Убийства“ и щом се приближи, Бърнс започна да се надига от работното му място.

— Оттук ли ще минеш, Хари? — попита го той нервно.

Бош разбираше неудобството му и нямаше намерение да вгорчава живота му още повече.

— Да, ако не възразяваш — отвърна той. — Сметнах, че ще е най-добре да си взема личните вещи, за да можеш да се нанесеш както трябва.

Бош заобиколи бюрото и отвори чекмеджето. Върху някакви стари и отдавна забравени книжа имаше две кутии с ментови бонбони „Джуниър Минтс“.

— О, те са мои, извинявай.

Бърнс взе двете кутии и ги задържа в ръце — приличаше на голямо хлапе в костюм. Бош прехвърляше документите в чекмеджето.

Взе наслука няколко листа, пъхна ги в картонена папка и подкани с жест Бърнс да прибере обратно бонбоните си.

— И бъди нащрек, Боб.

— Всъщност… казвам се Бил. Нащрек за какво?

— За мравки.

Бош се приближи към шкафа на картотеката, който заемаше цялата стена отстрани, и отвори чекмеджето, надписано с името му. То беше третото поредно от пода нагоре на височината на кръста и бе почти празно, както му бе добре известно. Застана с гръб към масата, извади портфейла със значката от джоба си и го сложи в чекмеджето. После, с ръце в него и съответно извън полезрението на другите, отвори портфейла, извади от него значката, пусна я в единия си джоб, а портфейла — в другия. За по-достоверно измъкна някаква папка от чекмеджето и го затвори.

Обърна се и погледна Джери Едгар.

— Това е. Прибирам някои лични вещи, които могат да ми потрябват. Нещо ново при вас?

— Нищо.

Отиде до закачалката, застана пак с гръб към помещението и върна портфейла на Паундс в джоба на сакото му. После облече своето, сбогува се с Хенри и се приближи към бюрото на отдел „Убийства“.

— Измитам се — заяви той на Едгар и Бърнс, вземайки двете папки. — Не ми се ще Деветдесет и осем паундовия да ме види и да изпадне в истерия. Късмет, момчета.

На път към изхода Бош спря и даде нова цигара на наркомана. Задържаният, надал протестен вой на влизане, вече не беше на пейката, иначе Бош щеше да ощастливи и него.

Качи се в колата, метна папките на задната седалка и извади от куфарчето собствения си празен служебен портфейл. Плъзна значката на Паундс на свободното място до личната си служебна карта. „Ще свърши работа-реши той, — ако не допускам да се вглеждат в нея отблизо.“ Най-едрите букви изписваха „лейтенант“. А в служебната карта на Бош се казваше, че е детектив. Несъответствието не беше кой знае какво и не го притесняваше. В най-добрия случай Паундс можеше и да не забележи липсата известно време. Той доста рядко отиваше на някое местопрестъпление, така че почти не му се налагаше да се легитимира. Съществуваше голяма вероятност липсата й да остане незабелязана. Трябваше да се постарае да я върне на мястото й, като свърши работата си с нея.