Майкъл Конъли
Последният койот (22)

22

Самолетът се приземи на международното летище в Тампа в четири и четиридесет сутринта калифорнийско време. Бош се наведе със зачервени очи към кръглото прозорче до него и за първи път видя флоридски изгрев. Докато самолетът маневрираше по пистата, свали часовника си и премести стрелките му с три часа напред. Изкушаваше се да наеме стая в най-близкия мотел и да се наспи като Хората, но нямаше време. Според пътната карта, за да стигне до Венеция с кола, му трябваха поне около два часа.

— Какво прекрасно чисто синьо небе! — възкликна жената до него на мястото откъм пътеката. Беше се привела над него, за да хвърли и тя поглед през прозореца. Изглеждаше някъде около четиридесетте с преждевременно побеляла коса. Поговорили си бяха малко в началото на полета и Бош знаеше, че за разлика от него тя се връщаше във Флорида завинаги. Живяла бе в Лос Анджелис пет години и те й стигаха. — прибираше се у дома. Бош не я попита при кого или при какво се връща, но се зачуди дали косата й е била бяла, когато за пръв път е стъпила в Лос Анджелис преди пет години.

— Да — отвърна той, — тези нощни полети траят цяла вечност.

— О, не, имах предвид въздуха… Тук няма смог.

Бош я погледна, после пак се взря в небето навън.

— Да, все още няма.

Права беше — небето над Лос Анджелис рядко имаше цвета на вода в басейн с реещи се пухкави бели облачета високо горе.

Самолетът спря плавно. Бош стана, протегна се, за да освободи напрежението в гръбнака си, и прешлените му изпукаха. Извади пътната си чанта от багажника над главите им и тръгна към изхода.

Влагата го обгърна като мокра кърпа още щом излезе от самолета и заслиза по стълбичката. Почувства се като в инкубатор. Влезе в снабдената с климатик зала на летището, решен да се откаже от идеята да наеме кола с подвижен гюрук.

Половин час по-късно се носеше в друг мустанг под наем по магистрала 275, прекосяваща залива Тампа. Затворил бе плътно прозорците и климатикът работеше на пълни обороти, но по тялото му пак се лееше пот — нужно бе време да свикне с повишената влажност тук.

При тази първа среща с Флорида го порази най-много равният като тепсия пейзаж — цели четирийсет и пет минути не стигна до нито едно възвишение или нанадолнище! Най-сетне пред него се издигна мостът „Скайуей“, потискаща грамада от бетон и стомана, струпана след рухването на стария мост. Бош мина безстрашно през него със скорост над допустимата — идваше от постземетръсния Лос Анджелис, където неофициалната скорост за минаване по мостове и по пътни надлези запращаше стрелката в най-тясната страна на скоростомера.

След моста магистралата се сля с шосе 75 и то го отведе до Венеция само за два часа. Мина бавно край множеството примамливи мотели с фасади в пастелни тонове, но преодоля умората си и продължи да търси магазин за сувенири и телефонен автомат.

Намери и двете в търговския център „Коръл Рийф“. Магазинът „Такис Гифтс енд Кардс“ отваряше в десет-имаше още пет минути. Бош отиде до близкия автомат и потърси информация за пощата в указателя. В града имаше две пощенски станции и Бош извади бележника си, за да уточни кой е пощенският код на Маккитрик. Обади се на едната от пощите и разбра, че районът с търсения пощенски код се обслужва от другата. Благодари на служителката и затвори.

Магазинът отвори и Бош избра от щанда за поздравителни картички една за рожден ден с яркочервен плик. Занесе я на касата заедно с карта на града, без дори да прочете написаното пожелание.

— Хубава картичка — подхвърли възрастната жена на касата. — Сигурно ще й хареса.

Движенията й бяха забавени като под вода; прииска му се да се наведе и да натисне клавишите вместо нея.

Влезе в колата си, постави картичката в плика, запечата го и го адресира до Маккитрик и пощенската му кутия. После запали колата и отново излезе на пътя.

Трябваха му петнайсет минути, за да стигне с помощта на картата до пощенската станция на Маккитрик. Влезе в почти празна приемна. До плота висеше някакъв старец и бавно надписваше плик. Пред гишето чакаха две възрастни жени и Бош застана зад тях. Интересно, срещаше предимно възрастни хора. Приказките за Флорида се оказаха верни.

Огледа се и забеляза видеокамерата на стената зад гишето. От положението й прецени, че я бяха поставили тук заради клиентите и евентуален обир, а не за надзор на самите служители, макар че работните им места навярно също влизаха в обсега й. Чудесно. Извади банкнота от десет долара, сгъна я и я хвана заедно с плика. После отброи точно сумата за марката. Служителят се пипка цяла вечност с двете жени пред него.

— Следващият.

Бош се приближи до гишето, зад което седеше пълен мъж на около шейсет години с внушителна снежнобяла брада и силно зачервено лице — създаваше впечатление на вбесен от нещо.

— Искам марка.

Постави на плота дребните монети и плика с десетачката отгоре. Бялата брада се престори, че не я забелязва.

— Дали вече са разпределили днешната поща по кутиите?

— Правят го в момента.

Подаде марка на Бош и със замах прибра дребните от плота, без да докосне банкнотата и плика.

Бош близна марката, залепи я върху плика и го постави върху десетачката. Знаеше, че маневрата му беше забелязана.

— Това тук трябва да стигне до чичо ми Джейк — днес е рожденият му ден. Има ли начин някой да го пусне в пощенската му кутия още сега? Искам да я получи, като дойде за днешната си поща. Бих я предал лично, но се налага да се връщам в службата.

Бош плъзна плика и десетачката отдолу по-близо до Бялата брада.

— Ще видя какво може да се направи.

Човекът изви леко тяло вляво, за да прикрие размяната от окото на камерата. Взе плика и десетачката от плота, прехвърли чевръсто банкнотата в другата си ръка и я мушна в джоба си.

— Веднага се връщам — обяви той на оформилата се опашка.

Бош излезе в приемната, намери пощенска кутия номер 313 и надникна в нея през малкото прозорче. Червеният плик беше вътре заедно с още две бели писма. Отчасти се виждаше адресът на подателя на единия от тях:

ОБЩИН

УПРАВЛЕНИЕ

ЛОС АНДЖЕЛИС

900021–3

Вероятно точно в него бе пенсионният чек на Маккитрик — беше успял. Излезе от пощенската станция, купи две чаши кафе и кутия понички от закусвалнята наблизо и зачака в мустанга. Горещината се засилваше, а беше още краят на април. Какво ли ставаше тук през лятото?

След час му писна да следи вратата на пощенската станция и включи радиото. Хвана някаква лекция на южняк евангелист, но му трябваше време, докато осъзнае, че темата на лекцията бе земетресението в Лос Анджелис. Заслуша се в ужасния акцент.

 

„… И ви питам случайно ли се разтресе земята точно в дяволското царство на порока? Аз казвам не! Божият удар по града на неверниците, валящи се в планини от грешно злато, е предупреждение! Знак, приятели, поличба за бъдещето…“

 

Бош изключи бързо радиото: от пощенската станция току-що беше излязла жена на около шейсет години. Наред с другите неща в ръцете й се открояваше и червеният плик. Тя пресече паркинга и се насочи към сребристосив линкълн. Бош инстинктивно записа номера на колата, макар че тук нямаше удобни познанства в съответни служби, за да направи проверка. Очакваше мъж, но възрастта й бе подходяща и Бош реши, че тя е неговият човек. Запали мустанга и я изчака да потегли.

Жената пое на север по главната магистрала в посока Сарасота. Движението бе убийствено бавно и след около петнайсетина минути и вероятно около три километра колата сви наляво по Вамо, после почти веднага кривна вдясно по частен път, засенчен от високи дървета и буйна зеленина. Бош се движеше само на десет секунди след нея. Наближиха алея за коли и Бош намали. Сред дърветата имаше голяма табела:

 

„ДОБРЕ ДОШЛИ В ПЕЛИКАН КОУВ МАЛКИ БЛОКОВЕ, ПРИСТАНИ“

 

Сребристосивият линкълн мина край охранителната будка и зад него веднага се спусна червено-бяла бариера.

— По дяволите!

Не бе очаквал да налети на опасана с ограда комунална площ. Живял бе с илюзията, че това го има само в района на Лос Анджелис. Погледна пак табелата, обърна колата и се отправи към търговския център наблизо.

В обявите за продажба в местния „Сарасота Хералд трибюн“ фигурираха осем къщи от „Пеликан Коув“, но само три се продаваха директно от собственика. Бош се обади на първия номер в списъка. Отговори му телефонен секретар. Премина на втория номер. Този път се обади жена, която го уведоми, че съпругът й играе голф и не смята за удобно да развежда непознат из парцела в негово отсъствие. Жената, която отговори на третия номер, го покани да отиде веднага на оглед и добави, че ще приготви прясна лимонада, докато дойде.

За миг Бош изпита угризения на съвестта: смяташе да се възползва безогледно от една непозната, която само се опитваше да продаде къщата си. Но пристъпът отмина бързо — нямаше друг начин да се добере до Маккитрик, а тя никога нямаше да разбере, че е била използвана.

Разбра се с охранителя от будката, получи указания как да стигне до дамата с лимонадата и бавно подкара по алеите сред дървените постройки, оглеждайки се за сребристата кола. Почти веднага разбра, че в комплекса живеят предимно хора в пенсионна възраст. Много от тях караха коли или се разхождаха по алеите и всичките бяха с бели коси и загорели от слънцето лица. Бързо откри сребристата кола, свери местонахождението си с картата, получена от пазача при портала, и вече се канеше да поеме към къщата на жената с лимонадата: трябваше поне да се разпише там все пак — защо да събужда излишни подозрения? Но в този момент съзря още една сребриста кола. „Изглежда, тук си падат по този модел и цвят“ — помисли той. Извади бележника си и свери номерата на двете сребристи коли със записания там: нито един не съвпадаше.

Продължи да обикаля из комплекса, докато най-накрая съзря търсената кола, паркирана в най-отдалечената част на комплекса пред двуетажна дървена сграда, изградена сред прохладна дъбрава. Лесно ще открие Маккитрикови — в сградата едва ли имаше повече от шест апартамента. Направи сверка с картата и най-сетне наистина се отправи към лимонадената дама. Тя живееше на втория етаж на сграда, разположена в другия край на комплекса.

— Много сте млад — учуди се жената, когато му отвори.

Бош за малко щеше да й каже същото, но се въздържа. На вид бе или в средата, или към края на трийсетте — поне с три десетилетия по-млада от обитателите на това място, които бе зърнал до момента. Привлекателно лице с равномерен тен, кестенява коса с дължина до раменете, сини джинси, светлосиня риза и черна мъжка жилетка без ръкави с цветни шарки отпред. Допадна му липсата на силен грим, харесаха му сериозните й зелени очи.

— Казвам се Джасмин. Вие ли сте господин Бош?

— Да. Хари. Обадих се преди малко.

— Бързо дойдохте.

— Бях наблизо.

Тя го покани да влезе и се захвана с изброяването.

— Както е посочено в обявата, тук има три спални. Голямата е с отделна баня. Втората баня е в коридора. Но най-хубавото нещо тук е гледката.

Посочи остъклената стена с плъзгащи се панели, откъдето се откриваше широка панорама към огромно водно пространство и живописни островчета с мангови горички, из клоните на които се стрелкаха стотици птици. Имаше право — гледката бе великолепна.

— Какво гледаме в момента? — запита Бош.

— Литъл Сарасота Бей. Не сте оттук.

Бош кимна и отбеляза наум грешката си: не трябваше да допуска необмислени въпроси.

— Вярно, не съм тукашен, но имам намерение да се преместя.

— Откъде?

— От Лос Анджелис.

— Много хора го напускат. Земята там явно не желае да се укроти.

— Така е.

Поведе го по един от коридорите към спалнята. Бош веднага усети противоречието между атмосферата на дома и излъчването на жената. Тук всичко беше старо и тъмно: тежко махагоново писалище, нощни шкафчета в същия стил, нощни лампи с орнаменти и абажури от брокат. Стаята миришеше на старост и определено не бе не ината спалня.

Обърна се и на стената до вратата забеляза маслен портрет на жената до него. Там бе по-млада, с по-слабо и по-сурово лице. Бош тъкмо се питаше що за човек би закачил собственият си портрет в спалнята си, когато забеляза подписа в долния ъгъл на платното-Джаз.

— Вие сте художникът.

— Да. Баща ми го искаше тук. Трябваше да го сваля.

Пристъпи към стената и се залови да сваля картината.

— Баща ви ли?

Бош се приближи да й помогне.

— Да. Подарих му я преди, много години. Навремето бях благодарна, че все пак не я окачи в хола, за да е постоянно пред очите на гостите му, но и тук е прекалено натрапчиво.

Обърна картината и я облегна на стената. Бош най-сетне се ориентира.

— Този апартамент е на баща ви.

— Правилно. Тук съм заради обявата. Искате ли да видите банята? Има и джакузи. Не е отбелязано във вестника.

За да стигне до банята, Бош мина много близо до нея. Погледна инстинктивно ръцете й и отбеляза, че няма пръстени. Лъхна го жасминов аромат — като името й. Нещо го теглеше към нея, но не знаеше дали се дължеше на възбуда от лъжливия претекст, довел го тук, или бе истинско притегляне. Накрая реши, че причината вероятно е силното физическо и психическо изтощение: Защитните му прегради бяха свалени. Хвърли на банята бърз поглед и излезе.

— Сам ли живееше?

— Баща ми ли? Да, сам. Майка ми почина, когато бях дете. Той почина по Коледа.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. Какво още ви интересува?

— Ъъ… Нищо. Обикновено любопитство — исках да разбера кой е живял тук.

— Имах предвид какво друго желаете да научите за имота.

— О… ъъ… нищо. Тук е много хубаво. Още опипвам почвата — не съм сигурен какво точно искам. Аз, ъъ…

— Защо дойдохте тук, господин Бош?

— Моля?

— Защо сте тук, господин Бош? Не сте дошли за жилището. Та вие дори не го оглеждате.

В тона й нямаше гняв. Той изразяваше само увереност в умението да разчита правилно намеренията на хората. Бош усети, че се изчервява — бяха го разкрили.

— Аз просто… разглеждам наоколо…

Обяснението направо издишаше, но в момента не успя да измисли нищо друго. Тя долови затруднението му и милостиво охлаби натиска.

— Извинявайте, не исках да ви смутя. Желаете ли да видите останалата част от апартамента?

— Ъъ… три спални ли казахте? Прекалено голям е за мен.

— Да, три. Написано беше в обявата.

Слава Богу, че нямаше как да почервенее повече.

— О… сигурно съм го пропуснал. Ъъ… благодаря, че ме разведохте. Жилището е много хубаво.

Прекоси бързо дневната и се насочи към вратата. Отвори я и се обърна да я погледне. Тя го изпревари:

— Нещо ми подсказва, че историята си я бива.

— Моля?

— Нещото, с което се занимавате. Ако случайно изпитате желание да я споделите с някого, телефонният номер е във вестника. Но вие вече го знаете.

Бош кимна онемял. Прекрачи прага и затвори вратата зад гърба си.