Джон Броснан
Войната на небесните господари (6)

Глава пета

Този път планерът така се стовари върху корпуса, че ги разтресе до мозъка на костите, пилотът очевидно повече следеше странната машина, която не изоставаше от тях. Зъбите на дука изтракаха от удара, усети вкуса на кръв в устата си. Накрая планерът спря подскоците си, но на стотици ярдове от пистата за кацане. Фигурките на техниците се сториха на дука потискащо дребни в далечината. Той чу отварянето на вратичката. Неговите рицари излизаха от планера.

— Сир, останете тук — каза Шпанг, докато разкопчаваше предпазния си колан.

— Не! — отсече дукът.

Чувстваше се като в капан. Ако има опасност да бъде убит, по-добре да е на открито. И той изскочи навън веднага след барона.

Загадъчната летяща машина се беше разположила само на двадесетина стъпки зад планера. Тя тихо бучеше. Звукът бавно затихна и нещото замря безмълвно. Дукът приклекна до планера. Двамата негови рицари се прикриваха, доколкото можеха, зад опашката. Бяха насочили пистолетите си към нашественика.

До рамото му баронът се обади сред свистенето на вятъра:

— Знаете ли, мисля си, че…

Прекъсна го отварянето на люк в средата на металния апарат. Дукът погледна назад. Техниците идваха към тях през разделящото ги пространство на корпуса. Надяваше се да са дали сигнала за обща тревога, който ще доведе горе и воини. Пак насочи вниманието си към нахлулия при тях апарат, точно навреме — от него се измъкна с краката напред един мъж.

— Не стреляйте! — предупреди баронът.

Дукът се запита дали това е разумно решение. При по-внимателен оглед мъжът се оказа доста млад. Носеше плътно прилепнала бяла униформа в яркозелено и като че нямаше оръжие. Застана до машината си с ръце на хълбоците и ги заразглежда едва ли не нагло. Очите му се спряха на дука и усмивката му грейна още по-широка.

— Кой сте вие? — викна баронът. — Откъде идвате? И какво искате от нас?

Чужденецът не отговори. Все така ги оглеждаше и явно се забавляваше.

Техниците дойдоха най-после. Присъствието им задължаваше дука да опази достойнството си, той стана и вдигна ръка към младежа.

— Аз съм дук дьо Люсан, владетел на този Небесен Господар — „Господаря Мордред“ — извика със заповеден тон. — Назовете се!

Все още усмихнат, младежът каза:

— Рин… Робин.

— Откъде сте? — попита баронът, който също стана. — И как така говорите нашия език?

Чужденецът сви рамене.

— Преди да ви кажа откъде идвам, трябва да обсъдим делово някои въпроси. Колкото до езика ви, аз говоря много езици. Може да се каже, че имах предостатъчно свободно време за такива занимания.

Дукът беше озадачен. Делово? Погледна Шпанг. Баронът не криеше вълнението си. Наведе се към дука, почти допря устни до ухото му.

— Разбирате ли какво означава всичко това, сир?

— Не — отвърна дукът.

Казваше истината.

— Значи Ел Рашад е бил прав! Станцията съществува! Този младок и машината му би трябвало да са оттам!

На дука му трябваше време да осъзнае налагащите се изводи. Излизаше, че Ел Рашад не е гонил призраци. Имаше станция, пълна с технологии от Старата Наука.

— Той е техен представител! — възбудено каза на барона. — И дойде при нас!

— Точно така — каза баронът.

— Но това променя всичко, нали? — промърмори дукът, все още изумен.

— Наистина е така, сир.

 

Рин заповяда на Играчката да лети точно зад опашката на крехкия планер, когато той се насочи надолу към Небесния господар — искаше да е сигурен, че няма никой да стреля по него. По време на цялото спускане Играчката не спираше протестите си. Рин не я слушаше. Ясно беше, че в това положение и в границите на определената територия от програмата тя няма власт да отменя заповедите му.

Кацна върху корпуса на Небесния Господар съвсем близо до планера. Гледаше екрана и чакаше. Почти веднага от планера се измъкнаха двама мъже. Носеха ризници и държаха в ръце пистолети. Прикриха се зад опашката на своя летателен апарат. Появи се още един мъж, после още един. От далечината идваше друга група мъже.

— Излизам — осведоми той Играчката.

— Наистина не те съветвам да правиш това, Рин. Тези хора са въоръжени. Предлагам да се връщаме у дома. Какво ще кажеш, Рин? Какво ще правим? Сигурно вече си гладен.

— Казвам да насочиш сензорите и лазерите към двамата мъже с пистолетите. В мига, когато прецениш, че искат да стрелят, унищожи оръжията им. Сега отвори люковете.

Играчката се подчини. Свеж студен въздух нахлу в кабината. Рин се измъкна навън и скочи върху корпуса на въздушния кораб. Вятърът беше силен. Сърцето му биеше ускорено — от вълнението и донякъде от страх. Погледна мъжете пред себе си. С любопитство отбеляза, че носеха средновековни дрехи или поне много приличаха на такива. Развесели се, защото му напомни за героите от „Приключенията на Робин Худ“. А единият от тези хора даже носеше корона, украсена със скъпоценни камъни. Мъжът беше с приятна външност, имаше остра черна брада и дрехите му изглеждаха великолепни в сравнение с останалите. Явно това беше господарят.

Мъжът до него извика някакъв въпрос, след кратък размисъл Рин определи езика като вариант на Американо. В това време пристигна друга група. Макар че всички носеха различни инструменти на коланите си, нямаха оръжия. Първият мъж се изправи и с дълбок плътен глас съобщи кой е. Тогава вторият мъж повтори въпросите си. Рин бързо обмисляше ставащото. Късметът му работеше. Веднага бе установил контакт с владетел на Небесен Господар. А сега е време за втората част от неговия план…

Каза на втория мъж с червеникава коса и буйна брада със същия цвят, че иска да обсъди с тях делово предложение. Двамата си зашепнаха, после чернокосият каза:

— За мен е голямо удоволствие да ви приветствам като наш гост в „Господаря Мордред“. Ако сте склонен да приемете, бихме могли да продължим нашия разговор на по-уютно място.

Рин му се усмихна.

— Ще бъда щастлив да приема, но първо трябва да се погрижа за нещо.

Те го гледаха с подозрение, докато се обръщаше и влизаше през отворения люк на Играчката. Настани се в кабината.

— Най-после — въздъхна Играчката. — Ще затворя люковете и веднага отлитаме.

— Не си прави труда — каза й Рин.

Пресегна се и натисна бутона, с който изключи компютъра. Екраните угаснаха, изчезнаха всички светлини по пулта. Сега Играчката беше напълно бездейна. Рин се върна навън, сам затвори и херметизира люка. Обърна се към вече доста голяма тълпа от наблюдаващи го небесни хора.

— Моля ви, не ме разбирайте неправилно — гръмко започна той с поглед в дука, но за да го чуят и всички останали, — но първо трябва да се освободим от някои неприятни въпроси. Моят апарат е миниран. Всеки опит някой да влезе или да го разглобява ще завърши с взрив, който ще изкорми този Небесен Господар от носа до опашката. — Спря за миг и отново заговори: — Освен това, в главата си имам присадка, даваща ми пряка връзка с компютъра, който управлява моя апарат. Разбирате ли какво ви казвам? — Той се потупа по главата.

Дукът кимна.

— Радиовръзка, така ли?

— Точно така. Разбира се, сигурен съм, че общувам с безупречно честни хора, но трябва да подчертая възможността да изпратя мигновена заповед на компютъра да се самоунищожи. И пак ще последва взрив. За съжаление се налага да отбележа, че моята смърт също ще накара апарата да се самоунищожи. — Той пак спря за малко. — Остава ли поканата в сила, след като прецените риска за вас и вашите хора от присъствието ми във въздушния ви кораб?

Дукът и неговият съветник се спогледаха. От тълпата около тях се чу приглушено мърморене. Рин забеляза лекото кимване с глава на съветника. Дукът се обърна към Рин с напрегната усмивка.

— Разбира се, поканата остава в сила, ъ-ъ-ъ, Робин. Давам ви моята дума, че в „Господаря Мордред“ няма да ви се случи нищо лошо.

Рин беше доволен. Сега можеше да бъде сигурен, че неговият блъф е успял.

 

— … и за да се справим с тази надвиснала заплаха, дойдохме да търсим вашата океанска станция, с надеждата, че бихме могли да купим технологии от Старата Наука, за да ги използваме като оръжия. Вашата станция беше последният ни шанс и не липсваха съмнения, че още съществува. Компютърните записи, в които се споменаваше за нея, са и твърде стари, и не особено богати на подробности. Някои сред нас даже бяха готови да се откажат, но… — дукът изразително вдигна ръце, — … ето ви пред нас като живо потвърждение за съществуването на станцията.

Младежът се бе изтегнал удобно в огромно кресло. Сега изглеждаше напълно спокоен, макар че преди това бе помирисал недоверчиво чашата с вино, поднесена от един слуга. „Не! — бе го уверил дукът. — Няма упойка! Уменията на моите хирурзи съвсем не са достатъчни, за да премахнат присадката, ако изобщо я открият, без да ви убият. Освен това, сигурен съм, че само ако усетите въздействието на упойка, ще имате предостатъчно време да изпратите на апарата сигнал за самоунищожение“. Младежът се поколеба още миг и отпи от чашата.

— Е добре — каза дукът, — разказахме ви защо се намираме във вашето небе. Ваш ред е да ни разкажете за своя дом.

— Да — добави барон Шпанг, наведе се напрегнато напред в креслото си. — Къде точно се намира?

Младежът се разсмя.

— Даже ако можех да ви заведа в Шангри Ла, страхувам се, че би било невъзможно да се договорите за нещо с Елоите.

Баронът се намръщи и погледна дука. Не по-малко озадачен, дукът каза на Робин:

— Шангри Ла? Елои? Какво искате да кажете?

Преди Робин да отговори, чу се настоятелно почукване по вратата на личната приемна на дука. В първия миг той се подразни, но веднага се разтревожи. Бе заповядал да не ги безпокоят. Значи се е случило нещо неприятно…

— Влез? — викна той и в стаята нахлу един доста задъхан техник.

— Сир, получихме съобщение от „Меча на исляма“, лично от Ел Рашад. Иска да се свърже направо с вас, сир. Незабавно.

Дукът се отпусна. Сигурно телескопите на „Меча на исляма“ са проследили обратния полет на неговия планер и са засекли и машината на Робин. Усмихна се на мисълта какво би трябвало да се върти в ума на Ел Рашад. Метален летящ апарат, който несъмнено принадлежи на Старата Наука, бе кацнал на „Господаря Мордред“. Какво би могло да означава това? Какво става? Дукът се разсмя неудържимо и каза на потящия се техник, който май бе тичал по целия път от обсерваторията:

— Кажете на преславния повелител, че в момента съм твърде зает, за да общувам с него. Ще му се обадя по-късно.

Техникът се втренчи в него, после кимна колебливо.

— Да, сир — и тичешком напусна стаята.

Все още ухилен, дукът пак се обърна към Робин.

— Та какво казвахте?

— Точно щях да ви кажа, че „Шангри Ла“ е името, дадено на убежището от обитателите му, а „Елои“ е името, което тези обитатели избрали за самите себе си. Това, разбира се, станало отдавна, когато Елоите още имали чувство за хумор.

Робин изпразни чашата си и я протегна. Слугата му наля още, без да се бави. Дукът пак не можеше да разбере казаното.

— Нещо не схващам — каза той.

— Аз също — обади се барон Шпанг. — Какво имахте предвид, като казахте, че би било невъзможно да се договорим с Елоите?

— Много отдавна Елоите се променили. До такава степен, че вече не бих ги нарекъл човешки същества.

— Но вие — отбеляза дукът, — идвате от станцията и сте човек.

— Да, но аз не съм Елои. Аз съм отклонение. Грешка.

— Моля ви, обяснете — каза дукът.

— Ще се опитам. Вижте, Елоите не се размножават, но имат доста солиден запас от сперма и яйцеклетки. Генетичен материал от Висшия стандарт, взет от самите тях още когато били хора. Елоите са безсмъртни и Шангри Ла е почти неуязвима, но винаги има вероятност от злополуки. Последната била преди точно двадесет и една години. Нарушила се херметизацията на един от люковете и част от убежището се наводнила, преди централната програма да направи нещо. Двама Елои загинали. Така че взели от запасите две яйцеклетки и ги оплодили с два от сперматозоидите. После в зародишите трябвало да бъдат вкарани цяла поредица синтетични вируси, за да променят тяхната ДНК и те да се превърнат в Елои. Но това се случило само с единия от зародишите. На другия било позволено да се развива непроменен, поради, както ми казаха, обикновена повреда в някаква част от компютърния хардуер. Смешно е, но за всяка грешка софтуерът обвинява хардуера. Но както и да е, появил съм се аз.

Робин дръпна мощна глътка от виното. Дукът погледна въпросително барона, който леко сви рамене.

— Ъ-ъ, тези Елои, щом не са хора, какво са? — каза баронът, опитвайки се да прикрие скептичния тон в гласа си, макар че дукът веднага го забеляза. Сам той трудно се справяше с недоверието си. — Да не са чудовища?

Робин помълча, преди да отговори.

— Да, в определен смисъл, но никога не бихте го помислили, ако ги видите. Те са дребни и с крехко телосложение, приличат на елфи. И са доста хубави…

— И мъжете ли, не само жените? — любопитно каза дукът.

Робин завъртя глава.

— Те не са нито мъже, нито жени. Просто Елои. Казах ви, те не се размножават. Нямат полови органи. Безполови са.

Дукът се стресна.

— Кастрирали са се? Но защо? Да не са монаси?

— О, точно обратното. Въобще не можете да ги наречете аскети.

— Но защо са си причинили това?

Младият мъж пак протегна чашата си. Щом слугата я напълни, той каза:

— За да ви обясня какво са Елоите, трябва да се върнем към времето преди Генетичните войни. Според това, което са ми казвали, убежището първоначално било изследователска станция под контрола на Обединените нации. Учените с различни специалности били там, за да наблюдават въздействието върху околната среда в Антарктика от разработването на полезните изкопаеми. Те се занимавали и с атмосферните процеси, и с дълбоководни изследвания на южните морета. После, в годините непосредствено преди Генетичните войни, станцията давала подслон на учени — предимно микробиолози, които не искали да работят за Корпорациите. По това време вече не била под защитата на Обединените нации — те отдавна се били разпаднали. Но я издържали съчувстващи богати хора, които се противопоставяли на Корпорациите. И станцията се превърнала в плаваща крепост, която могла да се крие дълбоко под водата.

В тази изолирана среда учените не били засегнати от Генетичните войни… поне физически. Докато наблюдавали разрухата след войните и опустошенията, които проектираните епидемии сеели сред остатъците от населението на света, те стигнали до извода, че човечеството е обречено. Точно тази обща безнадеждност за бъдещето на човешката раса породила идеята да превърнат себе си в … ами, нещо друго.

— И всички тези хора решили да станат безполови? — попита барон Шпанг неразбиращо. — Трудно ми е да повярвам.

Робин се намръщи и сведе очи към чашата си. Накрая каза:

— Много ми е трудно да ви обясня точно какво представляват Елоите и как са стигнали дотук. Елоите съществуват в постоянно състояние на… — той вдигна чашата, — … на наркоза. Но не тълкувайте това неправилно, те не са просто пияни. Така променили химията на телата си, че мозъците им непрекъснато се къпят в някои естествени вещества и те ги правят щастливи до опиянение. Но за да стигнат до това състояние, трябвало да бъдат променени и самите тела, затова нямат полови органи. Свързано е по някакъв начин с поддържането на хормоналното равновесие — хормоните, отделяни от половите органи, биха направили невъзможно това състояние. — Той погледна двамата си събеседници. — Успяхте ли да разберете?

Дукът кимна, защото вярваше, че смътно е схванал смисъла на обяснението. Тези елфи, чрез магията на Старата Наука, си бяха осигурили вечно пиянство. Изглеждаше привлекателно, но не му харесваше идеята да се раздели с ташаците си, за да постигне блаженството.

Тази част от разказа явно мъчеше и барон Шпанг, защото той каза:

— Все пак, трудно ми е да повярвам, че всички тези хора са се съгласили да ги осакатяват хирурзите.

— Не е имало никаква хирургия — малко уморено му каза Робин. — Но вие сте прав, не всички били съгласни с промяната, която означавала завинаги да се откъснат от човечеството. Някои се опитвали да докажат, че възможностите на станцията трябвало да се използват в помощ на оцелелите от войните, колкото и безплодни да бъдат подобни опити. Тези хора, малцинството, един по един напуснали станцията, готови да срещнат рисковете на външния свят.

Всички замълчаха. Дукът стрелна с поглед барона, който замислено подръпваше брадата си.

— Е, барон Шпанг, какво бихте казал?

Баронът промълви бавно:

— Струва ми се, нашият гост ни обясни, че тези елфи не могат с нищо да ни бъдат полезни.

— Напълно прав сте — каза младежът. — Общуването с тях или по-скоро опитите за общуване с тях са истински кошмар. Аз най-добре зная това, опитвал съм години наред. А и не бихте могли да стигнете до тях по никакъв начин. Убежището е под леда някъде из шелфа, даже аз не зная точно къде. Компютърът в моя апарат знае, но няма да ви свърши работа. Приятели мои, забравете елоите, защото и без това вече имате каквото ви трябва.

— Наистина ли? — обади се дукът.

— Ами да — ухили му се младежът и протегна чашата си за още вино. — Имате мен. Оръжията в моя апарат — под мой контрол, са предостатъчни да се справим с онзи тайнствен Небесен Господар, който ви вдъхва такъв страх.

Дукът го погледна недоверчиво.

— И защо имате желание да ни помогнете?

— Защото ми давате средството да избягам от Елоите и досадното им убежище. Най-после ще бъда свободен!

Озадачен, дукът каза:

— Но нали си имате средството. Онзи апарат.

Робин поклати глава.

— Не е с голям обсег. Но вашият въздушен кораб може да пренесе и него, и мен на север и обсегът му няма да е пречка. Обаче това е само част от моята цена.

Дукът се наведе напред в креслото си.

— А мога ли да попитам каква е останалата част?

— Първо, искам дрехи като вашите… и сабя — настоятелно каза младежът.

Дукът бе очаквал всичко друго, но не и това.

— Искате… дрехи?

Робин посочи своя цял комбинезон.

— Толкова е скучен в сравнение с вашите облекла. Вие тук имате стил, съвсем като в „Приключенията на Робин Худ“!

— Като в какво? — тъпо попита дукът с поглед в барона, но и той явно не разбираше молбата на младежа.

— Няма значение. Само ми дайте от вашите хубави дрехи, една сабя и…

Той се запъна смутено и гласът му замря.

— И какво? — попита го дукът.

Лицето на младежа почервеня.

— Казах ви, на двадесет години съм и целия си живот прекарах с Елоите в онова убежище. А нали Елоите са безполови…

На дука му трябваха няколко секунди да разбере за какво му говори, после се разсмя.

— А, искате жена! — Но му хрумна друга мисъл и той добави: — Или предпочитанията ви са към другия пол?

Младежът се изчерви още по-силно.

— Не. Всичко, от което имам нужда, е една жена. Предполагам, сред вашите поданици има и проститутки.

Дукът потри брадичката си.

— Да, момчето ми, така е. Всъщност в „Господаря Мордред“ те май са прекалено много. Но като наш почитан гост и съюзник заслужавате нещо по-добро от обикновена проститутка.

— О, нима?

Явно бе събудил интереса на младежа.

— Да, струва ми се, че зная идеалната жена за вас. Тя е аристократка. По-точно, принцеса. — Дукът отново гръмко се разсмя.