Джон Броснан
Войната на небесните господари (13)

Глава дванадесета

Рин с лекота отрази първия натиск на принц Дарси и му отвърна със серия лъжливи атаки, които принудиха принца да отстъпи. Рин се забавляваше. Вълнуващо беше най-после да се бие с жив противник. Оръжието бе по-тежко от онова, с което бе свикнал, но не му създаваше трудности.

Развеселяваше го и изражението на принца, докато той трескаво се опитваше да се защити срещу някого, в когото изненадващо откриваше превъзхождащ го фехтувач. Той отстъпваше по площадката за танци и хората бързо се отдръпваха, за да му направят място. Накрая гърбът му опря в един от прозорците — оказа се в капан. Във вихрушка от лъжливи движения и отбивания Рин лесно преодоля жалките останки от защитата на принца и го притисна в прозореца. А върхът на сабята му гъделичкаше гърлото на принца. Чуха се въздишки от зрителите наоколо, и някой започна да пляска с ръце.

— За мене би било удоволствие да продължим — каза му Рин, — но се боя, че някой може да пострада. Така че предлагам да се предадете. Съгласен ли сте?

Устните на принца се разкривиха като от ръмжене, но той тихо каза:

— Да… да, проклет да си.

Рин се дръпна назад. Канеше се и да прибере сабята, когато с яростен пронизителен крясък принцът го нападна. Той отби настрани острието на Рин с тромава ветрилна атака и замахна да го съсече. Неподготвен за неочакваното нападение, Рин едва успя да отдръпне главата си, докато отстъпваше. Сабята на принца го удари по бузата на косъм от лявото око и я разсече до костта. Въпреки шока и болката, Рин се опомни бързо. В яростта си принцът дивашки размахваше сабята и все още отстъпващият Рин успя да отбие продължението на атаката. После принцът неловко се откри и Рин се стрелна напред. Сабята му промуши бицепса на ръката, държаща оръжието. Принцът изрева от болка и изтърва сабята си, в момента когато Рин дръпна назад своята. От двойната рана веднага шурна кръв. Принцът се хвана за ръката и впери в Рин поглед, жадуващ смърт. Двамата му придружители забързано дойдоха да му помогнат. Рин усещаше кръвта, изтичаща от собствената му рана.

— Предупредих ви! — каза на принца.

— Копеле! — изсъска принцът. — Ще те пратя в ада!…

После всичко се обърка. Дукът се оказа между двамата, крещеше на сина си, а Андреа обви с ръце Рин и заплака:

— Лицето ти, горкичкото ти хубаво лице! Какво ти направи този?

На Рин му се зави свят. Притисна кърпичка към разпраната си буза и помоли Андреа да го заведе до някой стол. За миг загуби съзнание, после видя барон Шпанг, коленичил до него да оглежда раната. Баронът цъкна.

— Гадна работа. Май ще имате нужда от доста шевове…

 

Не след дълго Рин установи, че баронът не бе преувеличил. Лежеше в непозната стая на леглото, а един хирург се занимаваше с лицето му. Наложи му се да установи, че средновековният живот в „Господаря Мордред“ бе засегнал и методите на лекарите в него. Припадна, преди хирургът да завърши работата си.

Когато дойде на себе си, намери до леглото си дука и барон Шпанг, които неспокойно чакаха да се събуди. Зад тях се мотаеше и някакъв слуга. Рин изстена. Лявата страна на лицето му туптеше непоносимо. Вдигна ръка и пипна дебелата превръзка около главата си. Болката го жегна още по-силно.

— Искате ли нещо за пиене? — обади се баронът.

— Ъхъ — изграчи Рин.

Баронът му помогна да седне в леглото, а слугата припряно приближи с голяма чаша в ръка.

— Това е вино, смесено с билка за успокояване на болката — каза му баронът, докато Рин жадно надигна чашата.

— Ужасно съжаляваме! — каза дукът. — Синът ми ще бъде жестоко наказан… щом здравето му се подобри.

Рин върна чашата на слугата и се облегна на възглавниците.

— Бих ви посъветвал да не правите това. Вашият син и сега ме мрази прекалено силно.

— Не мога да го оставя да се измъкне просто така, Робин. Той едва не ви уби… Вас, моя почетен гост и…

— … ценен съюзник — довърши Рин вместо него. — Не се притеснявайте. Аз не свързвам действията на вашия син с любезното ви държане към мен.

Дукът като че ли си отдъхна малко.

— Но — продължи Рин, — щях да оценя, ако ме бяхте предупредили, че връзката ми с вашата дъщеря ще бъде приета като оскърбление в някои среди.

— Уверявам ви, Робин, единствената „среда“, която смята това за оскърбление, е моята съпруга, а тя не влиза в сметката.

— Нима? — Рин посочи превръзката на лицето си. — Боя се, че не мога да се съглася с вас. Вашият син очевидно е под нейно влияние, а сигурно има и други поддръжници.

— Ами да… няколко — призна дукът. — Но не мислете повече за нея и моя син. Обещавам ви, че никой от тях няма да създава нови неприятности. Вие сте под мое покровителство.

— Това ме кара да се чувствам много по-добре — сухо каза Рин.

На лицето на дука се появи страдалческо изражение.

— Кажете ни, Робин — бързо се намеси баронът, — как успяхте да достигнете такова майсторство със сабята? Разказахте ни, че сте живял сам във вашия подводен свят, ако не броим Елоите. Такива същества едва ли биха си дали труда да ви обучават на фехтовка или пък да ви бъдат учебни партньори?

Рин се усмихна на представата как някой от Елоите би изглеждал като партньор по фехтовка.

— Не, естествено не от Елоите — каза той. — Намерих програма за тренировки в библиотеката още като съвсем малък. — Не им каза, че фехтовката го привличаше още откакто за първи път гледа „Приключенията на Робин Худ“. — Моят противник беше само холографско изображение. Много е трудно човек да се усъвършенства във фехтовката, когато партньор му е една сянка. В сравнение с това боят с вашия син беше смешно лек.

Дукът и барона се спогледаха.

 

Когато те си отидоха, влезе Андреа. Лицето й изобразяваше измъчена загриженост.

— Бедничкият ми ти, как се чувстваш? — попита тя наведена над него.

— Като някой, на който са му нарязали лицето със сабя — каза й той.

Даже гледката на люлеещите се пред очите му гърди не го ободри много, макар че болката вече спадаше. Може би билката във виното наистина помагаше. Тя стисна ръцете му.

— Брат ми е абсолютно чудовище. Винаги е бил такъв. Какви неща ми правеше, когато бяхме малки… не бих могла да говоря за тях!

Тя потръпна пресилено.

— Разкажи ми, моля те, май ще е интересно.

— Не, наистина не мога! — Тя пусна ръцете му и докосна превръзката. — Боли ли те?

— О-о-х! Да, особено когато правиш така!

— Хирургът каза, че ще имаш страхотно симпатичен белег по цялата буза.

— О, възхитително! Имаш ли за мен още някоя хубава новина? Да не би случайно да имам и гангрена?

— Аз пък си мисля, че белегът от дуел прави мъжа по-привлекателен.

— Повярвай ми, Андреа, белег от дуел с нищо не би допринесъл за твоята привлекателност — сериозно й каза той.

Тя се засмя и лекичко го целуна по устните.

— Глупчо. Жените не се дуелират. Само мъжете.

— Някоя жена трябва да е измислила това правило. Между другото, как е твоят брат?

— А, той ли? Ами добре е. Освен ръката.

— Много лошо ли съм го пробол?

Тя сви рамене и каза безгрижно:

— Както чувам, доста зле. Почти не си усеща ръката. Хирургът смята, че било само временно, но не е много сигурен. Дарси е побеснял.

Рин отпусна глава на възглавницата.

— Страхотно! — въздъхна той.

 

Андреа излезе и Рин заспа. Стресна се, когато се събуди — до леглото му седеше мъж, облечен в яркочервено расо. Носеше на главата си висока и издута червена шапка.

— Здравейте, млади човече. Аз съм кардинал Флюк.

Той му протегна ръка.

— Не се учудвам — каза Рин, стискайки ръката на мъжа.

Мъжът смръщи вежди за миг, после се усмихна милостиво.

— Доколкото разбирам, Робин, никога не сте бил кръщаван, нито приеман в лоното на църквата, затова се явявам при вас като настойник, ще ви помогна да се подготвите за светото кръщение, после и за конфирмацията.

Рин се загледа в нелепата фигура пред него. Пак му хрумна, че всичко, което му се случваше, е пряко внушение от една от програмите и все още е в убежището, потънал в дълбок управляван сън. Той каза:

— Много съм ви благодарен за проявеното внимание, кардинал Флюк, но не може ли друг път да се занимаваме с това? Вероятно забелязвате, че състоянието ми в момента не е най-доброто и съм твърде уморен.

— Няма по-добро време да се устремите към спасителните обятия на църквата, Робин. Какво би станало, ако внезапно раната ви се влоши и след няколко дни умрете от треска? Къде ще бъдете цяла вечност, ако умрете некръстен?

„Ама че начин да се вдъхне бодър дух на болен!“, каза си Рин. Опита се да си припомни каквото знаеше за римокатолическите догмати.

— В чистилището ли? Не. — Той се намръщи. — Това не е правилният отговор. Преддверието на ада, така ли беше?

— Да, преддверието — потвърди кардинала, отново навъсен. — За да избегнете тази участ, трябва да бъдете кръстен в името на Исус Христос, нашия Спасител.

— Спасител… ясно! — бавно каза Рин. Дразнеше се, че този човек беше прекъснал съня му. — Учил съм и за вашата религия.

— Значи приемате Исус Христос като ваш спасител и ще се прекланяте пред него като такъв?

Рин поклати глава.

— Както казах и на дука, учил съм за множество различни религии и нито една от тях не ми се стори особено привлекателна. Според думите на един от моите учители, религията или по-скоро сблъсъците между привържениците на различните религии, или даже секти на една и съща религия, може би са най-големите причинители на нещастия в човешката история. След болестите, разбира се.

Кардиналът стисна устни неодобрително. После каза:

— Дукът ми каза, че са ви учили бездушни машини. Те са развратили ума ви с атеистичните си лъжи.

— Аз всъщност не зная в какво вярват моите програми дълбоко в себе си, даже не зная за какво мислят, но подозирам, че не им е нужно да вярват в някой бог. Те поне, в края на краищата, знаят за какво са били създадени — за да служат на хората. Ние от своя страна като че ли сме в неведение…

— Аха, но виждате ли, млади момко — пак се усмихна кардиналът, — ние сме точно като вашите компютърни програми. Ние съществуваме, за да служим на Бог. И затова Той ни е създал.

— И как можем ние да служим на Бог? — попита Рин.

— Като се прекланяме пред Него. И като славим Неговите творения.

— Това е един от възможните отговори, признавам, чувал съм го и преди. А колкото до Неговите Творения, някои от тях е пресилено да бъдат славени. Например чумата, рака, СПИН, проказата и беса, за да споменем само някои. Преди човекът да го надмине с Генетичните войни, Бог е бил страхотен в изобретението на зарази за масово унищожение.

— Не можете да смятате Бог отговорен за тези неща! — твърдо каза кардиналът.

— Разбира се! — усмихна се Рин. — Заслугите на Бог са винаги само за добрите творения, но не и за лошите. — Той завъртя глава. — Вижте какво, за да бъда искрен, трябва да призная, че зад самото съществуване на Битието има някаква необятна тайна. Ако искате да я наричате Бог — добре. Но за Неговата истинска същност аз не мога и да се досещам. Имам своите съмнения и относно всички онези пророци от всякакъв вид, които претендират, че са възприели Истината чрез пряко общуване с Бог. Извън въпроса за неразгадаемата тайна, всички религии не са нищо повече от кълбо противоречащи си догми, песнопения, безсмислени ограничения в храненето, безсмислени норми на половия живот, безсмислени правила как да се обличат хората и безсмислени ритуали.

Кардиналът стана и впи свиреп поглед в Рин.

— Значи отказвате да бъдете покръстен?

— Преддверието на ада не ме плаши с нищо, кардинале — весело каза Рин. — Аз идвам от там.

— Но то може да се окаже най-малката от неприятностите ви, млади човече! — произнесе кардиналът и вихрено изхвърча от стаята.

 

Майлоу се събуди от писъка си.

Изтъркаля се гол по леглото и падна от него, повличайки чаршафа със себе си. Ударът го свести донякъде. Придърпа колене към брадичката си, обви ръцете си около краката и поседя така, трепереше. Картините и усещанията още отекваха в съзнанието му. Онези големи метални крака се вдигаха и спускаха отново и отново, стъпкваха го в калта, смесваха го с калта. Да, той беше още жив, усещаше всеки съкрушителен удар. Тялото му, създадено за вечно съществуване, се вкопчваше в живота, дори когато вече беше само кърваво тесто. И накрая — смъртта!…

Но това беше невъзможно! Не можеше да има такива спомени! Всичко, което знаеше за своята смърт, беше от оплетения разказ на Джан. Спомените за предишния му живот свършваха даже преди това — Майлоу да заплоди Джан с химическия коктейл, съдържащ не само цялата му ДНК, но и всички негови спомени до този момент. Нямаше начин да си спомня как е умрял дни по-късно. Но кошмарът беше толкова ярък! Нервите му и досега се свиваха от отзвуците на последната агония. Разтресе се.

— Лоши сънища ли? — Беше Ашли.

— Да. Моля те, би ли включила осветлението? Да не е прекалено силно.

Светнаха лампи. Той се надигна от пода и седна на края на леглото.

— Липсват ми сънищата — каза Ашли. — Липсва ми сънят. Липсва ми всичко.

— Този сън не би ти харесал — увери я той.

— За какво беше?

— Моята смърт. По-точно, смъртта на Майлоу.

Защо не признае поне пред себе си. Той не беше Майлоу. Имаше спомените на Майлоу, ума на Майлоу, но не беше Майлоу, а нещо различно. Не чувстваше, както си спомняше чувствата си в предишния живот на Майлоу. Заради това тяло е. Той погледна надолу към детските си ръце и крака. Твърде млад беше. Проклета да е онази Сирай с желанието й да го убие. Тя обърка времето. И затова още го преследваха остатъците от личността на Саймън, избледняващите негови спомени. Не на шега каза на Джан, че една част от него още я вижда като своя майка, в същото време той преживяваше и призрака на сексуалното желание, което някога бе предизвиквала в него. Усмихна се криво на тавана.

— Аз съм само смесица от призраци, Ашли. Всъщност аз съм мъртъв.

— И аз съм мъртва. Но ти поне имаш тяло.

— Ти това ли наричаш тяло? — Той се изправи. — Я ме погледни, призракът на мъж, преживял четиристотин години и отгоре, в тялото на момченце, което още не е навлязло и в пубертета. — Той повдигна с пръсти малкия си пенис и се разсмя. — Можеш ли да повярваш, че някога съм бил свръхчовек?

— Но ти продължаваш да растеш — напомни Ашли.

— Вярно, но никога няма да стана мъжа, който бях. Аз… тоест Майлоу се погрижи за това. Не притежавам всички негови генетични усъвършенствувания. Никога няма да имам неговата сила или бързина.

— Но нали си негов клонинг? — попита Ашли. — Предполагам, че имате еднаква ДНК.

Той врътна глава отрицателно.

— Не, моите генинженери измислиха начин да подсигурят, че аз няма да съм еднакъв със… себе си, какъвто бях. Не съм пълен клонинг. Квазиембрионът, закачил се за матката на Джан е отмъкнал малко и от нейната ДНК, за да намали някои от първоначалните генетични предимства на Майлоу.

— Но нали все пак си безсмъртен?

— О, да! — каза той и се ухили цинично. — Поне толкова безсмъртен съм, колкото беше и Майлоу. Да се надяваме, че с по-голям успех ще бъда безсмъртен.

— Но днес вече почти се провали.

— Да не би аз да не зная това.

Той искрено се уплаши, когато два паяковидни робота го сграбчиха в коридора след излизането му от спалнята на Джан. Един от тях се канеше да му пререже гърлото с някакъв инструмент, но острието замря на сантиметри от плътта му. Досети се, че Джан е заповядала да го убият, но не са й стигнали сили да го направи. В последния миг е отменила заповедта си.

— Ако се бях включила към Карл по онова време, щях да ги спра — каза Ашли. — Знаеш това, Майлоу. Но бях заета да стрелям по птици.

— Не е нужно да се извиняваш — неискрено каза той. — Но би могло пак да се случи. Рано или късно омразата й към мен ще надделее нежеланието й да нарани тялото, принадлежало на нейния син.

Ашли въздъхна.

— Преди харесвах Джан, но напоследък е нетърпимо скучна.

— Ще трябва нещо да направим с нея, нали? — попита Майлоу гладкия таван.

— Ами ще трябва! — съгласи се Ашли.