Тахере Мафи
Разнищи ме (22)

Двайсет и втора глава

— Престани да ме замеряш с кутии, дръвник такъв. Това е моя работа. — Уинстън се засмива, грабва един кашон, плътно опакован с целофан, и го мята по главата на другото момче. Което стои точно до мен.

Навеждам глава.

Момчето изсумтява, хващайки пакета, после се ухилва и предлага на Уинстън отлична гледка към средния си пръст.

— Много изискано, Санчес — казва Уинстън и му хвърля още една кутия.

Санчес. Името му е Иън Санчес. Научих го едва преди няколко минути, когато с него и още няколко човека се събрахме и образувахме жива верига.

В момента се намираме в един от официалните складове на Възобновителите.

С Кенджи успяхме да стигнем уреченото място точно навреме. Всички се събрахме при сборния пункт (който се оказа просто претенциозно име за най-обикновено дере) и тогава Кенджи ми стрелна остър поглед, посочи ме, ухили се и ме остави с групата, докато той самият и Касъл се заеха да обсъждат следващата част на мисията ни.

Която беше проникването в склада.

Иронията обаче беше там, че излязохме на бял свят, за да се сдобием с провизии, а те ни чакаха под земята. В общи линии складовете са невидими.

Представляват подземни помещения, пълни с какво ли не: храна, лекарства, оръжия. Всичко нужно, за да оцелееш. Тази сутрин, по време на инструктажа, Касъл ни обясни всичко. Каза, че макар съхранението на провизиите под земя да е хитър метод за укриването им от гражданите, всъщност действало в негова полза. Напомни ни, че е способен да усеща и движи различни предмети от голямо разстояние, дори въпросните предмети да се намират на близо 8 метра под земята. Каза, че щом се доближи до някой от складовете, вграденият му радар веднага го отчитал, понеже разпознавал енергията на всеки отделен предмет. Именно това му позволявало да ги движи с ума си: има досег до естествената енергия на всичко. Касъл и Кенджи са успели да открият 5 склада в радиус от 30 километра от базата на Пункт Омега, и то само разхождайки се наоколо; Касъл използва ума си като радар, а Кенджи прави и двама им невидими. Набелязали са още 5 на разстояние от 80 километра.

Възползват се от провизиите във всеки от складовете на ротационен принцип. Никога не взимат едни и същи неща от едно и също място и никога еднакви количества; освен това крадат отколкото може повече складове. Колкото по-далечен е комплексът, в който се намират, толкова повече се усложнява мисията. Този специално е най-близкият, следователно мисията е относително лесна. Което пък обяснява защо ме взеха със себе си.

Подготвителната работа е свършена.

Брендън вече знае как да смути електроинсталацията, за да деактивира всички аларми и охранителни камери, Кенджи лесно се сдоби с кода за достъп, проследявайки един войник, който набра цифрите на таблото. Така разполагаме с 30 минути да пренесем всичко необходимо до сборния пункт, където ще прекараме по-голямата част от деня в очакване да натоварим плячката си в колите, предвидени за превоза й.

Системата им е удивителна.

Имат общо 6 различни микробуса, всеки от които пристига по различно време. Така се снижава шансът да спипат всички ни наведнъж и се увеличава този поне един от тях да се върне безпроблемно в Пункт Омега. Касъл ни запозна с поне стотина различни резервни планове, към които да прибегнем в случай на опасност.

Но май само аз се притеснявам. В интерес на истината, всички останали, с изключение на мен и още трима, са посещавали този комплекс по няколко пъти, затова се шляят наоколо, сякаш са си у дома. Действат предпазливо и чевръсто, но и се чувстват достатъчно спокойни, че да се смеят и да пускат шеги. Знаят точно какво правят. Още щом влязохме, се разделиха на 2 групи: едната образува живата верига, другата се спуска да събира необходимото.

Някои имат по-важни задачи.

С фотографската си памет Лили слага истинските снимки в малкия си джоб. Влезе преди нас, за да огледа помещението, запаметявайки и най-малката подробност. Работата й е да се увери, че не забравяме нищо на тръгване и че нищо друго, освен отмъкнатото, не липсва и не е сложено на грешното място. Брендън е електрогенераторът ни. Успя да изключи охранителната система, запазвайки обаче осветлението на иначе тъмното помещение. Уинстън следи работата на двете групи, посредничи между носещите и поемащите и наблюдава дали взимаме правилното количество от правилните неща. Ръцете и краката му са пластични и се разтягат както пожелае, което му позволява да достига и двата края на помещението бързо и лесно.

Касъл изнася провизиите навън. Застанал е накрая на живата верига и поддържа постоянна радиовръзка с Кенджи. Ако районът е чист, с един жест на ръката си Касъл може да насочи стотиците килограми запаси към сборния пункт.

Кенджи, разбира се, стои на пост.

Ако него го нямаше, всичко това щеше да е невъзможно. Той е невидимите ни очи и уши. Без него нямаше да се чувстваме толкова сигурни и подготвени за такава опасна мисия.

Не за пръв път днес започвам да си обяснявам защо е толкова важен за движението.

— Ей, Уинстън, я накарай някого да провери дали има шоколад. — Емъри, още едно от момчетата в моята групичка, се усмихва на Уинстън с надеждата, че ще получи добра новина. Но пък Емъри вечно се усмихва. Познавам го едва от няколко часа, но е усмихнат още от 6:00 часа, когато всички се срещнахме в стаята за инструктаж. Страшно висок е, страшно едър и има страшно огромна афроприческа, която вечно му влиза в очите. Прехвърля кутиите, сякаш са пълни с памук.

Уинстън клати глава и се опитва да сдържи смеха си, предавайки въпроса нататък по веригата.

— Да ти се чуди човек. — Стрелва един поглед към Емъри и побутва пластмасовите очила нагоре по носа си. — Толкова неща има тук, как се сети точно за шоколад?

Усмивката на Емъри посърва.

— Млъквай, човече, знаеш, че майка ми умира за него.

— Все така разправяш.

— Защото е истина.

Уинстън казва на някого нещо за още един кашон със сапун, преди отново да се обърне към Емъри.

— Да ти кажа, май никога не съм виждал майка ти да яде шоколад.

Емъри казва на Уинстън да направи нещо доста неблагоприлично с необичайно гъвкавите си крайници и аз свеждам поглед към кутията, която Иън току-що ми е подал, оглеждайки я отвсякъде, преди да я предам нататък.

— Ей, знаете ли случайно защо всички кутии имат печат „СВН“?

Иън се обръща. Смаян. Поглежда ме, сякаш току-що съм го помолила да се съблече.

— Мътните да ме вземат — казва той. — Тя можела да говори.

— Разбира се, че мога да говоря — отвръщам аз, загубила всякакво желание да говоря.

Иън ми подава още една кутия. Свива рамене.

— Е, поне вече знам със сигурност.

— Да, знаеш.

— Мистерията е разбулена.

— Наистина ли не си вярвал, че мога да говоря? — питам го след малко. — Мислил си, че съм няма ли? — Чудя се какви ли други слухове се разнасят за мен из базата.

Иън ме поглежда през рамо, усмихва се, като видимо сдържа смеха си. Поклаща глава вместо отговор.

— Печатът — сменя темата после — е просто изискване. Обозначават с него всички кутии, за да могат да ги проследяват. Нищо особено не е.

— Но какво значи абревиатурата? Кой слага печатите?

— СВН — повтаря трите букви той, като че ли очаква от мен да ги разпозная. — Световни възобновени нации. Вече всичко е глобално. Търгуват помежду си. А това — казва той — е неизвестен факт. И поредната причина управлението на Възобновителите да е същински фарс. Установили са монопол върху всички ресурси на планетата и ги държат само за себе си.

Спомням си нещо по въпроса. Спомням си, че с Адам го обсъждахме, когато бяхме заключени заедно в психиатричната клиника. Във времето, когато още не знаех какво е да го докосвам. Да бъда с него. Да го наранявам. Възобновителите поначало са глобално движение. Просто не знаех, че имат друго име.

— Да — казвам на Иън, внезапно разсеяна от всички неканени мисли в главата ми. — Разбира се.

Иън задържа за момент следващата кутия.

— Е, вярно ли е? — пита ме той, изучавайки лицето ми с поглед. — Че нямаш никаква представа какво е сполетяло света?

— Знам някои неща — наежвам се аз. — Просто някои подробности ми убягват.

— Е — казва Иън, — ако докато се върнем в Пункта, не си забравила как се говори, може да обядваш с нас някой път. Тъкмо ще те просветлим.

— Наистина ли? — обръщам се към него.

— Да, малката. — Той се засмива и ми подава следващия кашон. — Наистина. Не хапем.