Станислав Лем
Фиаско (7)

Лов

В афелий на Дзета, далече от най-големите й планети, Стеергард изведе кораба на елиптична орбита, за да могат астрофизиците да извършат първите наблюдения на Квинта. Както обикновено в такива системи, в пространството се носеха остатъци от стари комети, обелени от газовите им опашки и накъсани на огромни отломъци при многократните преминавания край звездата. Сред тези разпръснати безразборно парчетии и прахови облаци ГОД забеляза на четири хиляди километра обект, който не приличаше на метеорит. Опипан с радиолокатора, той даде метално отражение. Формата му бе прекалено правилна, за да бъде магнетитов отломък с високо съдържание на желязо. Приличаше на нощна пеперуда с късо, дебело тяло и отсечени, тъпи криле. По-топъл с четири градуса от вледенена скала, той не се преобръщаше насам-натам, както подобава на метеорит или парче от ядрото на комета, а се носеше равномерно напред, макар и без следи от двигатели. ГОД го огледа в целия спектър и накрая откри причината за неговата стабилност; слаба струя от аргон — силно разреден поток и затова почти невидим. Би могъл да бъда космическа сонда или малък кораб.

— Ще уловим тази пеперуда — реши Стеергард. „Хермес“ се понесе към обекта по преследваческа траектория и когато се приближи на една миля до преследвания, изхвърли ракета с манипулатори. Над гърба на необичайната пеперуда капанът отвори широко челюстите си и я сграбчи отстрани като в менгеме. Но подвижният обект като че ли летеше послушно в клещи те, но след миг температурата му се повиши и газовият поток отзад се сгъсти. На монитора, който досега показваше съвпадане на програмата за преследване с протичането му, се появиха въпросителни знаци.

— Да включа ли енергопоглъщателите? — попита ГОД.

— Не — отвърна Стеергард. Гледаше болометъра. Уловеният обект се нагорещи до триста, четиристотин, петстотин градуса по Келвин, ала тягата му нарасна незначително. Температурната графика потрепера и се огъна надолу. Плячката изстиваше.

— Какво е задвижването? — попита командирът.

Всички в залата за управление мълчаха, местейки поглед от визуалния монитор към мониторите за извънсветлинна емисия отстрани. Светеше само болометричният.

— Радиоактивност нула?

— Нула — увери командира ГОД. — Изтичането на аргон намалява. Какво да правя?

— Нищо. Ще чакаме. Дълго летяха така.

— Дали да го вземем на борда? — предложи накрая Ел Салам. — Или да го облъчим най-напред?

— Не си струва труда. Той вече издъхва — тягата му изстина. ГОД, покажи го отблизо.

През електронните очи на държателните механизми видяха черно покритие с белези от безброй удари.

— Абордаж? — попита ГОД.

— Още не. Чукни го няколко пъти. Но внимателно. Измежду дългораменните клещи се подаде прът с объл край. Той заудря методично в държания корпус, разпръсквайки люспички пепел.

— Може би има детонатор, който не реагира на удар — отбеляза Полассар. — Аз обаче бих го облъчил…

— Добре — съгласи се неочаквано Стеергард. — ГОД, спинографирай го повторно.

Двете вретеновидни сонди, изстреляни от носа на кораба, настигнаха тумбестата нощна пеперуда и се спряха на необходимата дистанция. Горните монитори оживяха, като разкриха преплетени ивици, линии, сенки, а в края на екраните изскачаха атомните символи на въглерода, водорода, силиция, мангана, хрома, все по-дълъг списък, докато Ротмонт каза:

— Няма смисъл. Трябва да го вземем на борда.

— Рисковано е — измърмори Накамура. — По-добре да го демонтираме дистанционно.

— ГОД? — попита командирът.

— Може. Ще отнеме от пет до десет часа. Да започвам ли?

— Не. Изпрати телетом. Да разреже бронята на най-тънкото място и да даде картина на вътрешността.

— Със свредел?

— Да.

Към сондите около плячката се присъедини още една. Диамантеният свредел срещна не по-малко твърдо покритие.

— Само лазер — реши ГОД.

— Няма как. Но с минимален импулс, за да не разтопи вътрешността.

— Не гарантирам — отговори ГОД. — Да лазерирам ли?

— Деликатно.

Свределът се прибра и изчезна. На грапавата повърхност пламна бяла точка, а когато димното облаче се разнесе, главата на телеобектива се пъхна в разтопената дупка. Мониторът показваше обгорели тръби, влизащи в обла плоча, а целият образ лекичко трептеше — и тогава се обади ГОД:

— Внимание: от спинографията следва, че в централната част на обекта се намират ексцитони, а виртуалните частици са смачкали конфигурационното пространство на Ферми.

— Интерпретация?

— Налягане във фокуса над четиристотин хиляди атмосфери или квантови ефекти на Холенбах.

— Вид бомба?

— Не. Най-вероятно източник на задвижваща мощност. Реактивната маса — аргон. Вече се изчерпва.

— Можем ли да вземем това нещо на борда?

— Да. Сумарната му енергия е равна на нула. Никой освен физиците не разбираше разменяните реплики.

— Вземаме ли го? — обърна се командирът към Накамура.

— ГОД най-добре знае — усмихна се японецът. — А ти какво ще кажеш?

Запитаният Ел Салам каза „да“. Трофеят бе издърпан във вакуумната камера в носовата част на кораба и за по-сигурно заобиколен с енергопоглъщатели. Едва бяха извършили тази операция, и ГОД съобщи за ново откритие. Бил забелязал обект, значително по-малък от заловения, покрит с вещество, поглъщащо лъчението на радиолокаторите — той го бе открил по спиновия резонанс на материала, от който бе изграден. Представляваше издута пура с маса около пет тона. Орбитерите полетяха отново, подпалиха изолационната обвивка и я обелиха от лъскавото метално вретено. Опитите да събудят реакциите му не дадоха резултат. Беше труп — отстрани зееше широка дупка. Състоянието на краищата й говореше, че е възникнала не много отдавна. И този трофей бе натоварен на кораба.

И тъй, ловът не им създаде трудности. Проблемите възникнаха едва при разглеждането и двойната дисекция на трофеите.

Грапавата, нагризана при безбройните сблъсъци с микрометеорити и прах черупка на първия обект, който в халето приличаше с двайсеттонното си туловище на грамадна костенурка, издаваше столетна възраст. Орбитата му излизаше в афелий извън последните планети на Дзета. Анатомията на костенурката със солидна броня изненада „патологоанатомите“. Протоколът се състоеше от две части. В първата Накамура, Ротмонт и Ел Салам описваха в един глас съоръженията в обекта, а във втората тяхното мнение относно предназначението на тези съоръжения значително се различаваше. Полассар, който също бе взел участие в изследването, оспорваше предположенията на двамата физици. Протоколът има такава стойност — заяви той, — каквато и описанието на египетска пирамида, направено от пигмеи. Единомислието относно градивния материал с нищо не обяснява неговото предназначение. Старият спътник е притежавал специфичен източник на енергия — батерии от пиезоелектритни елементи, какъвто физиците срещаха за първи път. Електритите, притиснати в менгемето на многостъпални усилватели, на натиск даваха при разширяването си електрически ток — на импулси, дозирани от дроселна система с фазов импеданс, но можеха също да дадат внезапно и пълно разреждане, когато сензорите на бронята затворят дросела на късо. Тогава целият ток, който минава през бобина с двойна намотка, би я взривил в магнитна експлозия. Между акумулаторите и външната обвивка имаше торби или джобове, пълни с шлака. През нея минаваха стъклоподобни проводници с потъмнели вътрешности — може би ерозирали светловоди. Накамура предполагаше, че този разрушен спътник някога е бил подложен на прегряване, което е разтопило част от подсистемите и е унищожило сензорите. Ротмонт обаче оценяваше повредите като каталитични — предизвикани при ниска температура. Като че ли някакви микропаразити, мъртви естествено, са разяли мрежата от проводници в предната част на обекта. Вътрешната повърхност на бронята бе покрита с няколко слоя от решетъчни образувания, подобни на пчелна пита, но със значително по-малки клетки. Едва чрез използуването на хроматографски методи в пепелта им бяха разпознати селикокиселини — силициев еквивалент на амонокиселините с двойна водородна връзка. И точно тук изводите на учените се различаваха основно. Полассар смяташе тези остатъци за вътрешна изолация на бронята, докато според Кирстинг те бяха преходно звено между живата и мъртвата тъкан, плод на биотехнологии с неизвестен произход и функции.

Дискусията, разгоряла се над протоколите, трая дълго. Хората от „Хермес“ бяха изправени пред свидетелства за равнището на технологията на Квинта отпреди сто години. Теоретичните основи на тази инженерна дейност можеха най-общо да се сравнят с равнището на земната наука от края на XX век. И по-скоро интуицията, а не веществените доказателства им подсказваше, че още тогава главното направление на чуждата физика се е отклонявало от земното. Нито синтетичната вирусология, нито технобиотиката могат да съществуват, ако преди това не е била овладяна квантовата механика, а на свой ред тя, макар и едва развита, води към разбиване и синтез на атомните ядра. В тази епоха най-подходящият източник на енергия за спътниците и космическите сонди са атомните микрореактори. В чуждия спътник обаче нямаше и следа от радиоактивност. Възможно ли беше квинтяните да са прескочили етапа на експлозивната и верижна нуклеоника, за да преминат направо в следващия етап — конверсия на гравитацията в кванти на силните взаимодействия? На такова допускане противоречеше пиезоелектритната батерия от стария спътник. По-лоша беше работата с втория обект. Той притежаваше батерии за отрицателна енергия, която възниква при скорост, близка до скоростта на светлината, при движение в гравитационните полета на големи планети. Неговата пулсационна система на задвижване бе унищожена от онова нещо, което го бе уцелило така точно — може би гигаджаулов изстрел на кохерентна светлина. Той също не бе радиоактивен. Вътрешните разпънки бяха от мономолекулярен въглерод на влакнести снопчета — не лошо постижение на инженерството на твърдото тяло. В неразрушената част зад енергетичната камера бяха открити спукани тръбички от свръхпроводящи съединения, за съжаление прекъснати точно там, където — тюхкаше се Полассар — сигурно имаше нещо интересно. Какво ли би могло да има там? Физиците подхвърляха различни хрумвания, каквито едва ли биха им дошли наум при условия, по-близки до земните. Може би разрушеният спътник е съдържал генератор на нетрайни свръхтежки ядра? На аномалони? Но защо? Би имало резон, ако той представляваше автоматична изследователска лаборатория. Но беше ли? И защо стопеният метал зад пробитата дупка приличаше на архаичен искров разрядник? На свой ред свръхпроводимата ниобиева сплав в съхранените проводници разкриваше прекъсвания, разядени от ендотермична катализа. Сякаш заедно с електричеството или по-скоро със свръхпроводниците там са се появили някакви „еровируси“. Тъй че най-заинтригуващи се оказаха малките огнища на разрушения, открити и в двата спътника. Те не бяха предизвикани от насилствени външни действия. Най-често проводниците изглеждаха като подложени на прегризване и сдъвкване, от което те бяха заприличали на броеница. Ротмонт като химик бе извикан на помощ. Той прецени, че това е резултат от дейността на особени активни високомолекулярни частички. Беше изолирал доста от тях. Имаха форма на асиметрични кристалчета и запазваха избирателна агресивност. Едни от тях атакуваха само свръхпроводниците. Той показа на колегите си в електронния микроскоп как тези мъртви паразити се вгризват в нишките на свръхпроводимото съединение на ниобия, с което се хранеха, понеже се размножаваха за сметка на поглъщаните вещества. Ротмонт не допускаше „вироидите“, както ги беше нарекъл, да са възникнали в утробата на спътника автономно. Предполагаше, че апаратурата е била заразена с вироиди още при монтажа. С каква цел? Експеримент? Ала в такъв случай кому и защо е било нужно да извежда спътниците в космическото пространство?

Налагаше се мисълта за съзнателен саботаж при изграждането на тези съоръжения. Хипотезата бе доста рискована — при такова разглеждане на явленията трябваше да се признае, че зад тях се крие някакъв конфликт. Сблъсък на противоречиви намерения. Други учени смятаха, че тази концепция понамирисва на антропоцентричен шовинизъм. Можеше ли да се изключи с абсолютна сигурност несъвършенството на апаратурата на молекулно равнище? Нещо като рак на мъртвите създания с фина и сложна микроструктура? Химикът изключваше такава възможност за първия, по-стария спътник — костенурката, наричана по време на гонитбата нощна пеперуда. Не смееше да твърди същото с еднаква сигурност и за втория спътник. Въпреки че не беше ясно с каква цел са били конструирани двата космически обекта, очебиен бе техническият прогрес, настъпил в периода между изграждането на първия и втория спътник. И все пак „еровирусите“ бяха открили и в двете космически тела слабите им места — под формата на храна. Веднъж тръгнал по тази следа, химикът не искаше и не можеше да я изостави. Направи бързо микроелектронни изследвания на пробите, взети от заловените обекти, като използваше анализатора под контрола на ГОД. Без участието на компютъра и цяла година не би стигнала за разгадаване на въпросната некроистория. Полученият резултат разкри, че някои елементи от двата спътника са придобили своеобразен имунитет към каталитичното изяждане, и то по толкова тясно специализиран начин, че можеше да се говори за имунни реакции по аналогия с живите организми и инфекциите. Фантазията на учените вече обрисуваше картината на микровоенни действия, водени без войници, оръдия, бомби — война, в която ролята на извънредно прецизно тайно оръжие играят полукристалните псевдоензими. И както обикновено става при настойчиво търсене, вместо да се изяснява при по-нататъшната работа, общият смисъл на откриваните явления започва да се комплицира.

Кирстинг, химикът и физиците почти не напускаха централната лаборатория. Бяха размножили в мъртва хранителна среда двайсетина типа „съединения за отбрана“ и „съединения за нападение“. Междувременно обаче границата между това, което бе неделима част от собствената техника, и това, което бе нахълтало в нея, за да я унищожи, изчезна. Кирстинг забеляза, че изобщо не може да се говори за граница в абсолютно обективен смисъл. Да предположим, че на Земята пристига извънредно умен суперкомпютър, който не знае нищо за явленията на живота, защото неговите електронни предци вече са забравили, че са ги построили някакви биологични същества. Той наблюдава и изследва човек с хрема и Esherichia coli в червата. Дали присъствието на вируси в носа на този човек е негово неделимо, естествено свойство или не? Да речем, че по време на изследванията въпросният човек се препъва и на главата му излиза цицина. Цицината представлява подкожен кръвоизлив. Увредени са кръвоносни съдове. Ала тази цицина може да бъде разглеждана и като амортизатор, създаден за по-добра защита на черепа от един следващ удар. Не е ли възможно да се направи такова интерпретиране? На нас то звучи смешно, но поводи за смях няма, понеже става дума за извънчовешката изследователска позиция.

Като изслуша спорещите специалисти, Стеергард само поклати глава и им даде още пет дни. Това беше същинско божие наказание. От половин век земната технобиотика вървеше по коренно различни пътища. Така наречената „некроеволюция“ бе призната за нерентабилна. Не се и предполагаше дори, че е възможно някога да възникне каквато и да е „машинна еволюция на видовете“. Никой обаче не би могъл да твърди с абсолютна сигурност, че на Квинта не съществува нещо подобно. Накрая командирът започна да задава само въпроса дали трябва да се приеме хипотезата за конфликт между жителите на Квинта като съществен постулат при по-нататъшните етапи на разузнаването. Но колкото повече напредваха в анализите, специалистите не искаха да говорят за никакви сигурни постулати. Сигурно твърдение и хипотеза са две различни неща. Вече знаеха достатъчно, за да разберат на колко нестабилни начални предположения се опира тяхното познание. Допълнителни проблеми създаваше фактът, че — дори в по-младия спътник — нямаше системи за връзка, които поне малко да приличат на онова, което следва от теорията на крайните автомати и информатиката. Може би вироидите са изплюскали до шушка тези псевдоневронни мрежи? Но от тях все пак би трябвало да останат следи. Остатъци. Може и да бяха останали, а земните учени не съумяваха да ги открият. Дали някой би могъл да изведе теорията на Шенън или на Максуел въз основа на джобния калкулатор, изпуснат под хидравлична преса?

Последното съвещание се провеждаше в извънредно напрегната атмосфера. Стеергард не разчиташе вече на позитивни резултати. Интересуваше го само може ли да се допусне с висока вероятност, че квинтяните са овладели сидералното инженерство. Смяташе този въпрос за най-важен. Но дори някой да се досещаше защо той настоява така упорито за отговор, си мълчеше. Пилотите Харрах и Темпе слушаха изказващите се на съвещанията, без да вземат думата. Лекарите също не се обаждаха. Араго не носеше монашеските си дрехи. Четиримата бяха свикнали да сядат заедно на горния етаж на командната зала и при разговорите той нито веднъж не се върна към думите си: „А ако там господствува злото?“ Когато Герберт каза, че при съпоставяне с действителността очакванията винаги губят, Араго му възрази. Колко препятствия били покорили досега, въпреки че прадедите им от XX век са ги смятали за непреодолими. Колко гладко било преминало пътешествието, без никакви загуби били изминали доста светлинни години, „Евридика“ била навлязла безпогрешно в Хадес, а те самите се били добрали до дълбините на съзвездието Харпия и от населената планета ги делели часове или дни.

— Това психотерапия ли е, отче? — усмихна се Герберт. Само той се обръщаше така към доминиканеца — не му беше удобно да му вика „колега“.

— Казвам истината — нищо повече. Не знам какво ще стане с нас. Наше вродено състояние е да бъдем несведущи.

— Знам какво имате предвид, отче — импулсивно изтърси Герберт. — Че Създателят не е желаел такива експедиции — такива срещи — такова „общуване на цивилизациите“ — и затова ги е разделил с бездни. А ние не само направихме от райската ябълка компот, ами и плюем върху дървото на познанието…

— Ако искате да научите какво мисля, аз съм на вашите услуги. Смятам, че Създателят не ни е ограничил в нищо. А освен това не се знае какво ще израсне от ашладисванията по Дървото на познанието…

Пилотите не изслушаха докрай теологичния диспут, защото ги извика командирът: вземаше курс към Квинта. Той ги запозна с навигационната траектория и добави:

— На борда цари необяснимо за мен настроение. И полетът на въображението също трябва да има граници. Както ви е известно, непрекъснато се говори за неразбираеми конфликти, микромашини, нанобалистика война. Това обаче е баластът на предразсъдъците, които ни заслепяват. Ако им се поддадем и се разтреперим от дисекцията на няколко разрушени спътника, ще се объркаме и всяка наша постъпка ще ни се струва щур хазарт. Казах същите неща на учените, затова ги казвам и на вас. А сега — на добър час! До Септима можете да поддържате курса чрез ГОД. После държа да поемете лично управлението — за останалото ще се договорите помежду си.

Корабът вече се движеше с тяга и силата на тежестта, макар и слаба, се върна. Харрах отиде с Темпе за една стара книга, която той бе взел от „Евридика“. Разделяйки се с Марек на вратата на каютата му, по-високият Харрах се понаведе, сякаш се готвеше да издаде някаква тайна, и рече:

— Бар Хораб е знаел кого да изпрати с „Хермес“. А? Познавал ли си по-добри?

— Може би. По-добри не. Такива като него.