Станислав Лем
Фиаско (2)

Съвещанието

Разположил се удобно, с пухкаво одеяло върху краката, доктор Герберт седеше до широко отворения прозорец и разглеждаше купчина хистограми, подвързани с фолио. Въпреки че беше посред бял ден, в стаята цареше полумрак. Той се подсилваше от черния, като опушен таван и кръстосващите се по него, напоени със смола греди. Подът бе от плоско свързани дървени плочи, а стените — от дебели дънери. През прозореца се виждаха гористите склонове на Ловеца на облаци, по-нататък масивът Кракаталк и вертикалната урва под най-високия връх, който приличаше на бивол с прекършен рог, а индианците го наричаха Възнесеният в небето камък. Над сивата от каменни блокове долина се издигаха необятни стръмнини, с проблясващ лед в сенките. Отвъд северния проход се синееха равнини. Там, в нечуваната далечина пронизваше небето тънка ивица дим — следа от действуващ вулкан. Доктор Герберт сравняваше отделните снимки и на някои отбелязваше нещо с химикалка. Не се дочуваше и най-лек шум. Пламъчетата на свещите бяха изправени неподвижно в студения въздух. Светлината им очертаваше гротесково очертанията на мебелите, резбовани според староиндиански образци. Големият фотьойл с форма на човешки череп хвърляше върху тавана кошмарна сянка от зъбатите си облегалки с извити бивни на края. Над камината се усмихваха безоки дървени маски, а масичката до Герберт бе опряна върху навита змия, чиято глава лежеше на килима, просветвайки с очните си кухини. В тях искряха със стъклен блясък полускъпоценни камъни.

Разнесе се далечен звук на звънец. Герберт остави настрана проучвания филмов материал и стана. Стаята мигновено се преобрази. Превърна се в просторна столова. Масата в средата беше без покривка. Среброто и ясписовата зеленина на приборите сияеха върху черните дъски. През отворената врата премина инвалидна количка. В нея седеше пълен мъж с месесто лице и малък нос, почти губещ се между бузите. Облечен бе в кожено яке. Той поздрави любезно Герберт, който седна на масата. Междувременно влезе слаба като клечка дама с побелял кичур, разсичащ по средата черната й коса. Срещу Герберт се появи дебел, нисък мъж с апоплектично лице. Когато прислужникът във вишнева ливрея поднесе супата, в стаята влезе забързано побелял мъж с разцепена брадичка. Спря пред иззиданата от масивни камъни камина и сгря ръцете си над огъня, преди да седне на мястото, което му посочи парализираният домакин.

— Брат ви още ли не се е върнал от излета? — попита слабата жена домакина.

— Сигурно седи на Зъба на Мазумак и гледа към нас — отвърна той, пъхайки се в празното място между столовете, нарочно оставено за него.

Ядеше бързо, с апетит. Освен тези реплики обядът премина в мълчание. Когато прислужникът наля последната чашка кафе, слабата жена пак се обади.

— Вантенеда, днес трябваше да ни разкажете продължението на историята с Окото на Мазумак.

— Да, да — подкрепиха я всички.

Малко попреял, Мондиан Вантенеда сплете пръсти върху дебелия си корем. После хвърли поглед към всеки от присъствуващите, сякаш затваряше кръга от слушатели. В камината изпука догаряща цепеница. Някой остави вилицата си. Издрънча лъжичка и настъпи тишина.

— Докъде бях стигнал?

— Докъдето дон Естебан и дон Гилелмо, научили легендата за Кратапулк, потеглят в планината, за да стигнат до Долината на червените езера…

— През цялото време на пътешествието им — започна Мондиан, след като се намести в количката си — двамата испанци не срещнаха нито хора, нито животни и само навремени дочуваха свистенето на пикиращи орли, а понякога над тях прелетяваше лешояд. Доста се измъчиха, докато се изкачат на ръба на Мъртвата ръка. Тогава пред очите им щръкна висок хребет, досущ изправен на задните си крака кон, насочил към небето безформената си муцуна. Острият като конска шия ръб бе обвит с мъгла. Тогава дон Естебан си припомни странните думи на стария индианец от низините: „Пазете се от гривата на Черния кон.“ Двамата се посъветваха какво да правят по-нататък; както си спомняте, на ръката на дон Гилелмо бе татуирана ориентираща скица на околността. Макар че вървяха едва шести ден, запасите им бяха на привършване. Затова изядоха остатъците от соленото месо, изсушено на слънцето, и утолиха жаждата си от изворчето под Отрязаната глава. Татуираната карта бе неточна и им беше трудно да се ориентират в местността. Преди залез мъглата започна да се издига като море при прилив. Те се закатериха по гърба на Коня, но въпреки бързия ход, от който скоро в главите им забуча, а устата им гълтаха въздуха като издъхващи животни, мъглата се оказа по-бърза и ги догони над самата шия на Коня. На мястото, където ги обви бялата пелена, ръбът се стесняваше и не бе по-широк от дръжката на мачете. Когато повече не можеха да вървят напред, те седнаха на ръба разкрачени, точно както се сяда на конски гръб, и така залазиха напред, чак докато падна мрак — забулени отвсякъде с непрогледна, влажна белота. Ръбът свърши, когато съвсем бяха останали без сили. Не знаеха дали пред тях е пропаст или пътят към Долината на седемте червени езера, за които им бе разказвал старият индианец. Затова преседяха така цялата нощ, като подпираха гърбове и се топлеха един друг, давайки отпор на острия вятър, който свиреше по ръба като нож о камък. Всяка дрямка ги грозеше с рухване в бездната, затуй не мигнаха цели седем часа. После слънцето изгря и разсея мъглата. Видяха, че под краката им скалата се спуща надолу вертикално, все едно че седяха на края на зидана стена. Пред тях зееше осемфутово свлачище. Мъглата се кълбеше парцаливо по шията на Коня. В далечината те различиха черната Глава на Мазумак и видяха смесените с бели облаци, избликващи във висинето, стълбове червен дим. Разкървявайки си ръцете, слязоха по тясната клисура и стигнаха до горната котловина на Долината на седемте червени езера. Тук обаче последните сили напуснаха Гилелмо. Дон Естебан първи се изкатери на скалната площадка, надвиснала над пропастта, и поведе другаря си за ръка. Така наближиха един сипей, на който можеха да си отдъхнат. Слънцето се изкачи високо и Главата на Мазумак изведнъж започна да плюе върху тях каменни блокове: отломваха се от скалните навеси. Мъжете побягнаха надолу. Когато Главата на Мазумак надвисна над тях, мъничка колкото детско юмруче, видяха първия Червен извор сред облак ръждива пяна. Тогава дон Естебан извади от пазвата си връзка ремъчета, боядисани в цвета на растението акант; по червените ресни бяха навързани многобройни възли. Той дълго мърда пръсти по тях, разчитайки индианското писмо, докато накрая откри верния път.

Пред тях се разкри Долината на мълчанието. Вървяха по дъното й по огромни камъни, между които зееха бездънни пукнатини.

— Дали наближаваме вече? — попита Гилелмо шепнешком, гласът му едва излизаше от пресъхналото гърло.

Дон Естебан му даде знак да мълчи. В един момент Гилелмо се спъна и ритна камък, който повлече подире си други. В отговор на този звук вертикалните стени на Долината на мълчанието забучаха и хиляди каменни мачетета рухнаха надолу. Дон Естебан, който тъкмо преминаваше под един сводест навес, придърпа приятеля си под това прикритие. Лавината ги настигна с грохот и премина като буря напред. След минута настана тишина. Дон Гилелмо имаше по главата си кръв — скално парче го бе одраскало. Другарят му свали ризата си, разкъса я на ивици и му превърза челото. Най-сетне, когато долината стана толкова тясна, че небето над тях не бе по-широко от река, видяха да тече по каменните отломъци ручей, чиято вода, прозрачна като шлифован диамант, се вливаше в подземно корито. Сега трябваше да нагазят до колене в бързия и леденостуден поток. Той подсичаше краката им с ужасна сила. Не след дълго обаче водата се отби встрани и те застанаха на сухия жълт пясък пред пещера с многобройни прозорци. Дон Гилелмо се наведе изтощен и забеляза как странно блести този пясък. Шепата, която поднесе към очите си, бе неимоверно тежка. Приближи ръка до устните и загриза онова, което изпълваше дланта му. Позна, че е пълна със злато. Дон Естебан си спомни думите на индианеца и огледа пещерата. В единия й край блестеше вертикален, замръзнал, напълно неподвижен пламък. Беше кристал, полиран от водата, а над него в скалата зееше отвор. През него просветваше небето. Той се приближи до прозрачния блок и надникна в дълбините му. Веднага съзря дълбоко вътре милиарди блуждаещи огънчета — главозамайващо сребърно зрелище. После му се стори, че всичко наоколо притъмнява, а вътре се разтварят големи късове брезова кора. Когато те изчезнаха, видя в самия център на кристалния блок, че някой гледа към него. Лице с цвят на мед, покрито с дълбоки бръчки, тесни като острие на нож очи. Колкото повече го гледаше, толкова по-ясно се различаваше все по-широката злобна усмивка. Дон Естебан изруга и удари с кинжала си в блока, но острието се плъзна по него безпомощно. Изкривеното в усмивка медно лице тутакси изчезна. Понеже дон Гилелмо май имаше треска, другарят му реши да държи в тайна видяното.

Продължиха нататък. Пещерата се разширяваше в мрежа от коридори. Избраха най-широкия и след като запалиха донесената факла, тръгнаха навътре. На едно място страничен коридор отвори черната си паст под краката им. От нея бълваше горещ като огън въздух. Трябваше да прескочат това място. Известно време пълзяха на четири крака, докато стигнаха до толкова тесен проход, че се наложи да запълзят. После пространството изведнъж се увеличи. Можеха да клекнат. Последната факла догаряше. Под краката им нещо изхрущя. Факлата все още хвърляше малко виделина. Бяха клекнали върху чакъл от чисто злато. Ала и това не им стигаше. След като бяха видели Устата на Мазумак и неговото Око, те искаха да видят и Утробата му. В един миг дон Естебан прошепна на другаря си, че вижда нещо. Гилелмо напразно надничаше през рамото му.

— Какво виждаш? — попита.

Краят на горящата осмолена факла вече пареше пръстите на Естебан. Той рязко се изправи: стените отстъпиха нейде далече, остана само дълбокият мрак, в който факлата дълбаеше червеникава пещера. Гилелмо видя другаря си да пристъпва напред, пламъкът в ръката му трепереше, хвърляйки гигантски сенки.

Неочаквано из дълбините изникна огромно призрачно лице, обърнато с очите надолу, увиснало във въздуха. Дон Естебан изкрещя. Това бе ужасен вик, но Гилелмо разбра думите. Неговият другар призоваваше Исус и неговата Майка, а хора като Естебан изричаха тези думи само очи в очи със смъртта. Когато екна викът, Гилелмо закри лице с ръцете си. После се разнесе гръм, обхвана го пламък и той загуби съзнание.

Мондиан Вантенеда се отпусна назад и мълчаливо се загледа някъде между фигурите на седналите хора, тъмни на фона на прозореца, чиито очертания, разсечени от триона на планините, лилавееха в падащия мрак.

— В горното течение на Аракерита индиански ловци на елени извадили трупа на бял човек, към чиито рамене била прикрепена издута от въздуха биволска кожа. Гърбът му бил разсечен, а ребрата счупени назад във форма на криле. Индианците се бояли от войските на Кортес и искали да изгорят останките, но в селото им се отбил конен патрул на Понтерон, наричан Едноокия. Трупът бил закаран в лагера и в него разпознали дон Гилелмо. Дон Естебан никога не се върнал.

— Тогава откъде се знае тази история?

Гласът прозвуча като изскърцване. Прислужникът донесе канделабър. В подвижната светлина на пламъчетата се разкри лицето на питащия — лимоновожълто, с безцветни устни. Усмихваше се любезно.

— В началото ви предадох разказа на стария индианец. Той казвал, че Мазумак вижда всичко с окото си. Може би се е изразявал митологично, ала по принцип е имал право. Било в началото на шестнадесети век и европейците слабо познавали възможностите за усилване на зрението с помощта на шлифовано стъкло. Двата огромни планински кристала, неизвестно дали създадени от природни сили или изваяни от човешки ръце, стояли на Главата на Мазумак и в пещерата в Утробата — така че при гледане в единия се виждало всичко в близост до другия. Това бил необикновен перископ, получен от две огледални призми на разстояние трийсет километра една от друга. Застаналият на върха на Главата индианец виждал двамата светотатци, навлизащи в Утробата на Мазумак. Може би не само ги е виждал, но и е причинил гибелта им.

Мондиан направи бързо движение с ръка. В кръга оранжева светлина на масата падна връзка ремъчета, завързани в единия край в дебел възел. Кожата с олющена боя се бе напукала дълбоко. Когато падаше, прошумоля, знак, че беше суха и стара.

— Значи е имало някой — завърши Вантенеда, — който е следял експедицията и е оставил описанието й.

— Тогава вие знаете и пътя към пещерата със златото?

Усмивката на Вантенеда ставаше все по-равнодушна, сякаш отплуваше заедно с планините, изчезващи отвъд прозореца в леденостудената, мълчалива планинска нощ.

— Тази къща стои точно на входа към Устата на Мазумак. Котловината на мълчанието повтаряла с гръмовит екот всяка дума, изречена в нея. Това е бил естествен каменен високоговорител, хиляди пъти по-силен от електрическите.

— Как…?

— Преди векове светкавица ударила в огледалната плоча и я превърнала в купчина от кварцови отломъци. Котловината на мълчанието е тъкмо тази, към която гледат нашите прозорци. Дон Естебан и дон Гилелмо са дошли откъм Портата на ветровете, но Червените извори навярно отдавна са се изчерпали и днес гласът не предизвиква каменна лавина. Най-вероятно долината е била резонатор и определени звукови трептения са предизвиквали разместване на варовиковата основа на върховете. Подземен трус затворил входа към пещерата. Там имало един висящ камък, който като клин отблъсквал една от друга двете стъклени стени. Трусът го изтръгнал, а стените се съединили навеки. Какво е станало по-късно, когато испанците направили опит да форсират клисурата, кой е съборил каменната лавина върху колоната пешаци на Кортес — не е известно. Мисля, че това никой никога няма да узнае.

— Е, драги ми Вантенеда, нали скалите може да се вдигнат във въздуха, да се пробие проход с машини, водата да се изпомпа от подземията… Не съм ли прав? — обади се дебелият нисък мъж в края на масата. Пушеше тънка пура със сламка.

— Така ли мислете? — Мондиан не криеше иронията си. — Няма сила, която би отворила Устата на Мазумак, ако Той не желае това — каза и рязко се отблъсна от масата. Течението угаси две свещи. Другите горяха със синкав блясък, а саждите хвърчаха над тях като малки нощни пеперуди. Той промуши между лицата окосмената си ръка, сграбчи от масата връзката ремъчета и на място завъртя количката с такава сила, че гумите на колелата изсвистяха. Гостите станаха и започнаха да напускат стаята.

Доктор Герберт седеше все така загледан в колебливия пламък на свещите. От отворения прозорец повя леден полъх. Той потрепера от пронизващия хлад и обърна очи към прислужника, който внесе и остави пред решетката на камината, обгорена в тъмносиньо, тежък наръч цепеници. Умело разрови жарта и майсторски изгради над нея покрив от върлини. Тогава някой отвори другата врата и докосна с ръка стената до нея. Камината от грапави камъни, прислужникът пред огнището, столовете с резбовани облегалки, свещниците, свещите, прозорците и планинската нощ отвъд тях изчезнаха в розовата матова светлина; изчезна и голямата маса с приборите и съдовете и в бялата, неголяма зала под сводестия таван остана само Герберт — на единствения стол пред една квадратна плоча с неговата чиния и недояденото печено. Бе оцеляла само тази част от масата.

— Играеш ли си? Точно сега? На стари небивалици? — попита дошлият. След като спря прожекцията, той не без мъка взе да се освобождава от издутото, прозрачно фолио, което покриваше закопчания до шията мъхест комбинезон. Най-после го разкъса, без да може да освободи от него краката си в лъскавите, като от метал ботуши. Смачка фолиото и го захвърли. Драсна с пръст по гърдите си, комбинезонът се разтвори широко. Беше по-млад и по-нисък от Герберт, с гола, мускулеста шия над блузата без ръкави.

— Един часът е. Бяхме се уговорили за два. А хистограмите и без това знам наизуст. — Герберт повдигна плика малко смутен.

Другият разкопча дебелите кончови на ботушите, потътри се до металния бордюр по протежение на стените и бързо, като че ли разбъркваше с пръсти колода карти, започна да пуска холографските образи в обратна последователност: пиршеството, равнината с група стръмни варовикови върхове, белеещи се на лунната светлина като призрачен скелет на прилеп, блеснала в слънчев пек джунгла с пърхащи сред лианите разноцветни пеперуди, накрая пясъчна пустиня с високите конуси на термитници. Образите възникваха изневиделица, заобикаляха ги и изчезваха, за да преминат в следващите. Герберт търпеливо чакаше тази игра да омръзне на колегата му. В примигващата игра на светлини и багри, с папката с хистограмите в ръка, мислено той вече бе далеч от спектакъла, с който може би бе искал да заглуши изпълващото го безпокойство.

— Има ли някаква промяна? — попита накрая.

По-младият му колега върна на залата аскетичния й вид и със сериозно изражение на лицето промърмори малко неясно:

— Не. Нищо не се е променило. Само Араго ме помоли да се отбием при него преди съвещанието.

Герберт примигна, неприятно изненадан от тези думи.

— Ти какво му каза?

— Че ще отидем. Защо ме гледаш така? Тази визита не ти ли е по вкуса?

— Не съм във възторг. Не можеше ли да откажеш? Ясно. И без теологичен компонент обаче проблемът ни е достатъчно гаден. Какво ли ще иска от нас? Спомена ли нещо?

— Не. Той е не само порядъчен, но и умен човек. И дискретен.

— Значи аз дискретно трябва да му разкрия, че сме канибали?

— Глупости. Впрочем той не ни вика да ни съди. Взехме ги на борда само за да ги съживим. И той добре го знае.

— За кръвта също ли знае?

— Нямам представа. Толкова ли е страшно? Хората са преливали кръв двеста години.

— В неговите очи това няма да е кръвопреливане, а оскверняване на тленни останки. Най-малкото. Кражба от трупове.

— На които и без това нищо няма да помогне. Трансплантациите са стари като света. Религиите — знам ли, не разбирам от тези въпроси, във всеки случай неговата църква не е била против тях. А изобщо — откъде са се взели у теб тези скрупули спрямо едно духовно лице, един монах? Командирът се съгласи, болшинството също, ако и не всички. Араго дори няма право на глас. Лети с нас като ватикански или апостолически пратеник. Като пасажер и зрител.

— Уж е така, Виктор. Но хистограмите се оказаха фатална изненада. Не биваше да допуснем да се вземат тези трупове на „Евридика“. Тогава аз бях против. Заир не ги закараха на Земята?

— Сам знаеш — така се получи. Освен това смятам, че ако някому се полага този наш полет, то — именно на тях.

— И голяма полза ще имат от това, щом в най-добрия случай ще успеем да реанимираме един за сметка на другите.

Виктор Терна гледаше Герберт с недоумение.

— Какво става с теб? Я се овладей! Не ние сме виновни. Условията на Титан не позволяваха да се постави диагноза. Да или не? Иска ми се да знам с кого всъщност отивам при този доминиканец. Да не си приел вярата на прадедите си? Виждаш ли нещо лошо в това, което трябва да направим, да поискаме? Грях?

До този момент спокоен, Герберт потисна обзелото го за кратко време раздразнение.

— Прекрасно знаеш, че ще поискам същото, което ти и главният лекар. Познаваш и възгледите ми. Възкресяването не е никакво зло. Злото се крие там, че от двама, подлежащи на реанимиране, можем да съживим само един и че никой няма да направи избора вместо нас… Стига сме се туткали. Върви. Ще ми се вече всичко да е свършило.

— Трябва да се преоблека. Ще ме изчакаш ли?

— Не. Ще отида сам. Ела у него. На коя палуба беше?

— Трета в централния отсек. Ще бъда там след пет минути.

Излязоха заедно, но се качиха в различни асансьори. Герберт натисна съответните цифри и се понесе с овалната сребриста кабина. Яйцевидното транспортно средство спря леко, облата стена се разтвори спирално като бленда на фотоапарат. Отсреща, в светлината без видим източник, се редяха вдлъбнати врати с високи прагове като в някогашните океански кораби. Откри вратата с номер 84, с малка табелка „К. Р. Араго, МА., ДР. ДА.“ Преди да съобрази дали зад ДА се крие Делегат Апостолически^[1] или Doctor Angelicus — тази мисъл бе толкова глупава, колкото и неуместна, — вратата се разтвори. Герберт влезе в просторна каюта със стени, покрити с библиотечни рафтове зад стъкло. На двете срещуположни стени от тавана до пода имаше картини в светли рамки — отдясно „Дървото на познанието“ от Кранах с Адам, Ева и змията, а отляво — „Изкушението на свети Антоний“ от Бош. Преди да успее да разгледа странните създания, носещи се по небето на това „Изкушение“, всмукнатият от библиотечните рафтове Кранах разкри проход, в който се появи Араго в бяла монашеска сутана, и преди картината да се върне на мястото си като врата, лекарят забеляза зад доминиканеца черен кръст на бялата стена. Поздравиха се с ръкостискане и седнаха до ниската масичка с безразборно разхвърляни книжа, графики и разтворени дебели томове със стърчащи от тях разноцветни листчета. Араго имаше слабо, доста мургаво лице с проницателни сиви очи под почти белите вежди. Сутаната изглеждаше прекалено широка за него. В жилестите си ръце на пианист държеше обикновен дърводелски метър. Герберт неохотно плъзгаше поглед по гръбчетата на старите книги. Не му се щеше да заговори пръв. Очакваше въпроси, които не му бяха зададени.

— Доктор Герберт, моите познания не могат да се сравняват с вашите. Мога обаче да говоря с вас на езика на Ескулап. Преди да облека тези дрехи, бях психиатър. Главният лекар ми предостави данни за… тази операция. Тяхното красноречие е перфидно. Поради несъвпадение на кръвните групи и тъканите нас ни интересуват двама от замразените, но само един може да бъде събуден.

— Или нито един — изплъзна се от устата на Герберт почти мимоволно. Сигурно защото монахът избегна точния термин: възкресяване от мъртвите. Доминиканецът го разбра светкавично.

— Формулировката е важна за мен, за вас навярно е без значение. Безпредметно е да се дискутира на есхатологично равнище. Някой на мое място би казал, че човекът е наистина мъртъв, когато е в състояние на разлагане — след настъпване на необратими промени в тялото. И че на кораба има седем такива. Знам, че се налага да се посегне на техните тленни останки. Разбирам необходимостта, която нямам право да одобря. От вас, докторе, и от вашия колега, който ще дойде във всеки момент, очаквам само отговора на един въпрос. Можете да откажете да отговорите.

— Слушам ви — отвърна Герберт, усещайки, че настръхва.

— Несъмнено се досещате. Става дума за избора.

— Мнението на Терна се покрива с моето. Не разполагаме с никакви обективни критерии. А вие, след като сте се запознали с данните, също го знаете… отче Араго…

— Знам. Оценката на шансовете е свръхчовешките сили. Медиконите направиха не знам колко си билиона изчисления и дадоха на двама от деветимата шанс деветдесет и девет процента, с отклонение на границите на неизбежната грешка — като шансове в алтернатива. Обективни критерии няма и затова се осмелявам да попитам какви са вашите критерии.

— Пред нас стоят два проблема — с известно облекчение заговори Герберт. — Като лекари ще поискаме от командира известни промени в навигацията. Не се съмнявам, че ще бъдете на наша страна, отче?

— Аз нямам право на глас.

— Така е. Но вашата позиция не може да не повлияе…

— Върху резултата от съвещанието ли? Та той е вече предопределен. Не допускам да има възражения. Повечето ще се изкажат „за“. А окончателното решение е в ръцете на командира и аз бих се учудил, ако лекарите не го знаят.

— Ще искаме по-големи промени, отколкото възнамерявахме първоначално. За нас деветдесет и деветте процента не са достатъчни. Важен е всеки пореден знак след десетичната точка. Енергетичните разходи заедно със забавянето на експедицията ще бъдат огромни.

— Това е нещо ново за мен. А… другият проблем?

— Изборът на трупа. Напълно безпомощни сме, тъй като поради скандалните недоглеждания, елегантно наречени от радиоспециалистите „претоварване на каналите за връзка“, не можем да установим нито имената, нито длъжностите, нито биографиите на тези хора. В действителност станалото е нещо повече от небрежност. Когато взехме на борда контейнерите с тях, не знаехме, че както паметта на старите компютри от мината в Граал, така и на изчислителните машини в Рьомбден е била до голяма степен увредена при демонтирането. Лицата, отговорни за съдбата на онези, които нашият командир взе на борда, заявиха, че бихме могли да получим данните от Земята. Не е известно само кога, кой, кому е дал такова нареждане — известно е, че всички са си измили ръцете, тъй да се каже.

— Така става, когато задълженията и отговорностите на много хора се покриват. Което не е никакво оправдание…

Монахът замълча, погледна Герберт в очите и тихо попита:

— Вие бяхте против вземането на труповете на борда, нали?

Герберт потвърди с неохотно кимване:

— В суматохата преди старта ничий самотен глас, при това на лекар, а не на опитен астронавт, нямаше да бъде чут. Ако съм бил против, изпитвайки известни опасения, сега не ми е по-леко.

— Тогава какво? На какво ще разчитате? Зарове ли мислите да хвърлите?

Герберт настръхна.

— Изборът ще зависи само от нас. След съвещанието, ако нашите искания бъдат приети в чисто технически аспект. Навигационен. Ще направим ново медицинско и всякакво изследване и ще претърсим съдържанието на витрификатора — до последната прашинка.

— Какво влияние ще окаже върху реанимирания неговото идентифициране?

— Може би никакво. Във всеки случай то няма да бъде съществен признак в медицински аспект.

— Тези хора — монахът внимателно претегляше всяка своя дума, говореше бавно, сякаш стъпваше по все по-тънък лед — са загинали при трагични обстоятелства. Едните — като са изпълнявали обикновените си задължения на работници от мините и предприятията. Другите — като са отивали на помощ на първите. Вие допускате ли такова разграничаване като критерий — ако възникне?

— Не.

Отговорът дойде незабавно и категорично. Стената с книгите пред седналите се разтвори. Терна влезе и се извини за закъснението.

Монахът стана. Герберт го последва.

— Научих всичко, което можех да науча — каза Араго. Беше по-висок от двамата лекари. Зад гърба му Ева се обръщаше към Адам, а змията пълзеше по райското дърво. — Благодаря ви, господа. Нашите специалности имат допирни точки. Ние не оценяваме никого по заслугите и вината, така както вие не спасявате никого съгласно тези критерии. Не ви задържам повече. Ще се видим след съвещанието.

Излязоха. Герберт предаде накратко на колегата си разговора с пратеника на папския престол. От идеално кръглата площадка, където се събираха няколко коридора, влязоха в яйцевидния, матовосребрист асансьор. Светлинките на палубите, край които преминаваха, примигваха зад кръглите прозорци. Седнали един срещу друг, лекарите мълчаха. Кой знае защо, и двамата се чувствуваха засегнати от сентенцията, с която монахът обобщи срещата. Ала това впечатление бе твърде смътно, за да си струва да го обсъждат преди това, което ги очакваше.

Заседателната зала се помещаваше в петия отсек на „Евридика“. Наблюдаван, в полет отдалече, корабът приличаше на дълга бяла гъсеница с издути, сферични сегменти, при това крилата гъсеница, защото отстрани стърчаха носещи плоскости с разположените в края им хидротурбини. Сплесканата муцуна на „Евридика“ бе заобиколена с множество антени, като с мустачки или щипци. Когато космическият кораб се ускоряваше, движеше се с пълен ход или спираше, сферичните отсеци, свързани с къси цилиндри с трийсетметров диаметър, се закрепваха и обездвижваха чрез двоен вътрешен кил. Двигателите, наричани хидротурбини, бяха в действителност правопоточни термоядрени реактори, като за гориво служеше водородът от космическото пространство.

Това задвижване се оказа по-добро от атомното. Коефициентът на полезно действие на атомните горива намалява при скорости, близки до скоростта на светлината, защото по-голямата част от кинетичната енергия се отнема от реактивната струя, безполезно биеща в пространството, и само малък процент от освобождаваната мощност се предава на ракетата. На свой ред фотонното, тоест задвижване със светлинен двигател, изисква да се натовари корабът с милиони тонове материя и антиматерия като анихилационно гориво. Затова пък правопоточните термоядрени двигатели^[2] се зареждат с междузвездния водород. Неговите вездесъщи атоми са обаче така разпръснати в галактическия вакуум, че двигателите от този тип започват да работят ефективно само при скорост над 30 хиляди километра в секунда, а пълната си мощност достигат при скорост, близка до тази на светлината. Поради това корабът с такова задвижване не може нито да стартира сам от планетата — прекалено тежък е, нито сам да се ускори до момента, когато атомите, нахлуващи във входа на реакторите, се сгъстят достатъчно, за да бъдат запалени. И тогава той се понася така устремно, че и най-високият космически вакуум натъпква в тяхната паст достатъчно количество водород, та в горивните камери да пламнат изкуствено запалените слънчеви лъчи. Коефициентът на полезно действие нараства и звездолетът, необременен със запаси от собствено гориво, може да лети с постоянно ускорение. След по-малко от една година ускоряване, равно на земното ускорение, той постига почти деветдесет и девет процента от скоростта на светлината и когато на борда му текат минути, на Земята изминават десетилетия.

„Евридика“ бе изградена на орбита около Титан, който щеше да й послужи за стартов трамплин. Конвенционалните ядрени реактори превърнаха милиони тонове от масата на спътника в енергия за генераторните системи, а лазерните стартови оръдия удариха със снопове светлина в гигантската кърма на „Евридика“ — както барутните газове в дъното на артилерийски снаряд. Най-напред с астроинженерни работи бе обелен спътникът от гъстата му атмосфера и върху плочата на екваториалния континент бяха изградени радиохимични инсталации и хидроядрени електроцентрали, след като планините му бяха разтопени чрез кумулативни топлинни удари от спътници за еднократна употреба. Техните залпове превърнаха планинския масив в лава, а после температурата бе понижена чрез криобалистични бомби, така че червеното разтопено море да се превърне в гладката, твърда равнина на изкуственото Mare Herculaneum. Върху дванайсетте хиляди квадратни мили на тази равнина израсна гора от лазерни излъчватели — истинският Херкулес на експедицията. В критичния ден и секунда той даде огън, за да изхвърли „Евридика“ от стационарната й орбита. Издължаващият се сноп кохерентна светлина тласкаше с все сила кърмовите огледала, докато корабът напусна Слънчевата система. С отслабването на ускоряващия лъч корабът започна да си помага със собствените стартови двигатели, чиито изгорели степени изхвърли в пространството след Плутон. Едва там засвириха неговите зинали във вакуума хидротурбини.

Понеже те щяха да работят през целия път, корабът се ускоряваше равномерно, поради което притеглянето на него бе почти равно на земното. То действуваше само по надлъжната му ос. Затова всеки сферичен отсек на „Евридика“ беше самостоятелна единица. Палубите в него се простираха от борд до борд, да вървиш нагоре означаваше да се приближаваш до носа, а надолу — към кърмата. Когато целият кораб спираше или променяше курса си, оста на тягата се отклоняваше от оста на отделните отседи; в резултат таваните биха се превърнали в стени или — най-малкото — палубите биха се наклонили. За да се избегне това, всеки сегмент съдържаше сфера, въртяща се в своето бронирано термоизолационно легло като в търкалящ се лагер. Жироскопите имаха грижата реактивната сила да бъде винаги перпендикулярна на всички палуби От осемте жилищни сегменти от корпуса. При подобни маневри палубите на отделните сфери се отклоняваха от главната килова ос на кораба. Но и тогава можеше да се преминава от един сегмент в друг — благодарение на тунелната система от допълнителни шлюзове, наричани „охлюви“; промените в силата на тежестта или отсъствието й биха се усещали само когато асансьорът преминава от сегмент в сегмент.

Когато обстоятелствата наложиха да се свика спешното съвещание, първото след старта, на „Евридика“ й предстоеше цяла година непрекъснато ускоряване, тъй че силата на тежестта в нея оставаше непроменена.

За събрания на екипажа служеше петият отсек, наричан парламент. Под сводестия таван се простираше не много висок амфитеатър — зала с четири реда пюпитри, разсечени на равно разстояние с наклонени преходи. До единствената плоска стена имаше дълга маса, всъщност блок от непрекъснат ред пултове с монитори. Зад тях, с лице към присъствуващите, заемаха местата си навигаторите и подчинените им специалисти.

Особеният състав на командуването бе предопределен от специфичните задачи на експедицията. Полета командуваше Бар Хораб, за двигателите отговаряше главният енергетик Каргнер, за връзката — радиофизикът Де Вит, а начело на групата учени — заангажирани още по време на полета или очакващи да се изявят след пристигане в целта — стоеше полистор Номура.

Когато Герберт и Терна се изкачиха на горната галерия, съвещанието вече бе започнало. Бар Хораб четеше постулатите на лекарите. Никой не погледна влизащите, само главният лекар Хрус, седнал между командира и главния енергетик, изрази неодобрението си, като смръщи вежди. В пълната тишина се разнасяше флегматичният глас на Бар Хораб:

— … изискват намаляване на тягата до една десета. Смятат това за необходимо при съживяването на тленните останки, които се съхраняват в хладилните камери. Това означава снижаване на тягата до долната граница. Мога да го направя. По този начин цялата програма на полета, всички направени изчисления ще отпаднат. Бихме могли да подготвим нова програма. Първата бе изготвена от пет независими проектантски групи на Земята, за да се намали вероятността за грешка. По нашите сили е да изготвим нова програма. Тя ще бъде подготвена от два наши колектива — поради което ще се окаже не така сигурна както предишната. Рискът е малък, но реален. Затова питам вас: ще гласуваме ли по искането на лекарите без обсъждане, или най-напред ще им поставим някои въпроси?

Повечето се изказаха за обсъждане. Хрус не взе лично думата, а я даде на Герберт.

— В думите на командира се съдържа известен упрек — започна той, без да става от мястото си в най-горния ред на пюпитрите. — Насочен е към тези, които ни предадоха намерените на Титан трупове, без да се погрижат за тяхното състояние. В тази насока може да се проведе разследване, за да се открият виновните. Но дали те са сред нас или не, положението не се променя. Наша задача е да бъде възстановен човек, запазен малко по-добре от фараонска мумия. Тук се налага да навляза в историята на медицината. Опитите за витрифициране започват през XX век. Богатите старци се оставяли да ги погребат в течен азот с надеждата, че някога ще бъдат възкресени. Явна глупост. Замразеният труп може да се затопли само за да изгние. След това хората се научили да замразяват дребни фрагменти тъкани, яйцеклетки, сперма и прости едноклетъчни организми. Колкото по-голям е обектът, толкова по-трудна е витрификацията. Тя означава светкавично превръщане на всички течности в организма в лед, като се прескача фазата на кристализация, защото кристалите предизвикват необратимо увреждане на деликатната клетъчна структура. Витрификацията обаче превръща за части от секундата тялото и мозъка в стъкло. По-лесно би било да се загрее произволен обект до висока температура. Да се охлади той толкова бързо до почти нула градуса по Келвин е несравнимо по-трудно. Звънчевите витрификатори на жертвите от Титан са били примитивни и са действували много брутално. Когато приемахме контейнерите, ние не познавахме устройството им. Затова състоянието на тленните останки беше такава изненада.

— За кого и защо? — попита някой от първия ред.

— За мен като психоник, за Терна като соматик и, разбира се, за нашия главен лекар. Защо? Получихме контейнерите без каквато и да било спецификация, без схема на витрификаторите от миналия век. Не знаехме, че звънците със замразените хора са били частично смачкани от ледника и че после, след откриването им на място са били поставени в термосни резервоари с течен хелий, за да бъдат прекарани с космическа совалка до нашия кораб. През четиристотинте часа от старта, през които „Херкулес“ ни ускоряваше, имахме двойна сила на тежестта и едва след това можахме да пристъпим към оглед на контейнерите.

— Това беше преди три месеца, колега Герберт — обади се същият глас ниско в залата.

— Така е. През това време установихме със сигурност, че няма да можем да съживим всички. Трима изключихме веднага, понеже мозъците им бяха смачкани. От останалите можем да съживим само един, макар че по принцип подходящи за реанимация са два трупа. Работата е там, че тези хора са имали в сърдечно-съдовата си система кръв.

— Истинска кръв ли? — попита някой от друго място в залата.

— Да. Еритроцити, плазма и тъй нататък. В холотеките имаме данни за кръвта, но, не можем да направим кръвопреливане, защото нямаме кръв. Затова размножихме еритобласти, взети от костния мозък. Осигурихме кръв, но възникна една друга трудност — несъвместимост на тъканите. Подходящи за реанимация са два мозъка. Ала жизненоважните органи стигат само за един човек. От двамата може да се сглоби един. Фатално, но нищо не може да се направи.

— Защо да не се възкреси мозъкът без тяло? — предложи някой.

— Не възнамеряваме да правим това — отвърна Герберт. — Не сме тук, за да извършваме кошмарни експерименти. При съвременното равнище на медицината ще бъдат кошмарни. Впрочем въпросът не е в дефинициите; а в правата и отговорността. Намесваме се в сферата на космоплаването като лекари, а не като астронавти. Никой страничен човек не може да ни нарежда какво да правим. Затова няма да навлизам в подробностите около операцията. Налагаше се да извлечем калция от скелета и да го метализираме. Да премахваме с хелий излишъка от азот в тъканите, да канибализираме няколко трупа заради един. Това си е наша работа. Ще поясня само в какво се състои нашата задача. Нуждаем се от възможно най-слаба гравитация по време на реанимирането на мозъка. Най-добре би било — пълна безтегловност. Само че тя не би могла да се получи без изключване на двигателите, което би разстроило из основи програмата на полета.

— Не си струва да си губим времето за обяснения, колега — не криеше раздразнението си главният лекар. — Командирът и присъствуващите искат да знаят как ще обосновете това искане.

Не каза „нашето“, а „това искане“. Герберт се престори, че не е забелязал неточната формулировка — убеден впрочем, че не е случайна, — и рече с привидно спокойствие:

— Нормално невроните в човешкия мозък не се делят. Не се размножават, защото представляват материал за индивидуалната самоличност, като паметта и другите черти, наричани популярно характер, душа и прочие. В мозъка на хората, витрифицирани на Титан по такъв примитивен начин, са възникнали липси. Бихме могли да накараме съседните неврони да се делят, но по този начин ще унищожим индивидуалността на така третираните и запазените нервни клетки. За да спасим индивидуалната самоличност, трябва да направим така, че да се размножават възможно най-малък брой неврони; производните неврони са като бебешки — нови и празни. Дори при нулева сила на тежестта няма гаранция дали възкресеният мозък няма да страда от амнезия. И до каква степен. При витрификацията известна част от паметта се унищожава безвъзвратно дори при най-съвършените криостати, защото деликатните връзки на синапсите получават увреждания на молекулно равнище. По тази причина ние не твърдим, че възкресеният ще бъде същият човек, който е бил преди сто години. Твърдим само, че колкото по-слаба е силата на тежестта по време на реанимирането на мозъка, толкова по-големи ще са шансовете за спасяване на индивидуалността. Свърших.

Бар Хораб хвърли бегъл поглед към главния лекар, който изглеждаше напълно погълнат от разглеждането на някакви книжа.

— Смятам, че гласуването е излишно — каза той. — С правото си на командир нареждам да се изключи тягата в срока, който определят лекарите, и за необходимото им време. Закривам съвещанието.

Цялата зала се размърда. Бар Хораб стана, леко докосна рамото на Каргнер и двамата се насочиха към долния изход. Герберт и Терна почти хукнаха към горния изход, преди някой да успее да ги заговори. В коридора срещнаха доминиканеца. Нищо не каза, само им кимна и тръгна по пътя си.

— Не очаквах това от Хрус — подхвърли Терна, докато се качваха с Герберт в асансьора. — Затова пък командирът е — о! — мъж на място. Предчувствувах как ще се нахвърлят върху нас колегите от „братските професии“ и най-вече „психонавтите“. А той отсече като с нож…

Асансьорът вече забавяше ход, светлините край тях примигваха все по-бавно.

— Остави го Хрус — измърмори Герберт. — Ако държиш да знаеш, преди съвещанието Араго е говорил с Хораб.

— Откъде знаеш?

— От Каргнер. Араго е бил у Хораб преди разговора с нас.

— Мислиш, че…?

— Нищо не мисля. Знам само едно: той ни помогна.

— Като теолог обаче.

— Не разбирам от това. Но той разбира от медицина и теология. Как свързва едното с другото, си е негова работа. Ела да се преоблечеш, трябва да подготвим всичко. И кажи кога започваме.

Преди операцията Герберт прочете още веднъж протокола, изпратен от холотеката.

При работата на Титан най-тежките земекопни машини спрели, защото индикаторите им показвали близост на метал и затворена в него органична материя. Последователно изпод бърнамските ледове били извадени седем стари гигантохода, а от тях — шест трупа. Два от диглаторите лежали на разстояние само неколкостотин метра един от друг. Първият бил празен, а вторият съдържал човек в звънчев витрификатор. В ледника се вгризали багери от осмо поколение, в сравнение с които диглаторът бил джудже. Ръководителите на обекта спрели автоматите-исполини и изпратили за издирване на останалите жертви — бърнамската депресия била погълнала девет души, — самоходни сонди с високочувствителни биосензори. Не били открити никакви следи от онзи, който бил напуснал диглатора. Броните на диглаторите били смачкани под натрупваните пластове лед, но витрификаторите се били съхранили учудващо добре. Контролният екип възнамерявал да ги изпрати незабавно за реанимиране на Земята, но това означавало замразените тела да бъдат подложени на претоварване трикратно: при старта на малката космическа совалка от Титан, при ускоряването на транспортната ракета по линията Титан–Земя и при кацането на Земята. Рентгеноскопията на контейнерите разкрила тежки увреждания на всички трупове и сред тях счупвания на черепната основа, поради което този толкова сложен начин за транспортиране бил оценен като рискован. Тогава някому хрумнало да предадат витрификаторите на „Евридика“, която разполага с най-съвременна реанимационна апаратура, а нейното ускорение при старта вследствие на гигантската маса на кораба би трябвало да бъде незначително. Открит оставал въпросът за идентифицирането на тленните останки — невъзможно без отваряне на витрификаторите. Хрус, главният лекар на „Евридика“, се договорил с командуването и щаба на SETI, че точните данни и имената на изтръгнатите от ледовете на Титан хора ще бъдат предадени от Земята по радиото, понеже всички дискове на компютърната памет, демонтирани преди тези събития, вече лежали в архивите на швейцарския център на SETI. До старта каналите за връзка били претоварени, някой или нещо — човек или калкулатор^[3] — бил приписал на емисията с данните ниска степен на важност и „Евридика“ бе напуснала околоспътниковата орбита, преди лекарите да разберат за липсата на тази информация. Главният лекар и Герберт реагираха, но безрезултатно, защото корабът вече се ускоряваше, пришпорван от лазерите на „Херкулес“. В тази фаза на полета Титан приемаше цялата мощност на светлинния обратен тласък и планетолозите се опасяваха, че той може да се разпука. Опасенията не се оправдаха, но ускоряването не протичаше така гладко, както предвиждаха проектантите. „Херкулес“ натика кората на спътника навътре в литосферата, бурните сеизмични вълни приведоха в движение лазерната площадка и макар че тя издържа това земетресение — или по-скоро титанотресение, — светлинният лъч трепереше и се отклоняваше. Наложи се да намалят излъчваната мощност, да изчакат трусовете да престанат и тогава отново да насочат колимираните лазери към огледалната кърма на кораба. Това създаде трудности във връзката, натрупаха се неизпратени съобщения и което бе още по-лошо, Титан, две години преди това избутан от околностите на Сатурн и забавил въртенето си, за да може „Херкулес“ да пришпори „Евридика“ със светлина в относителен покой, сам започна да се поклаща. Стотици хиляди стари бойни ядрени глави, забити като аварийна резерва в тежкия спътник, спряха накрая и това клатушкане. Не беше лесно да се направи това. По тази причина и реаниматорите не можеха да пристъпят към работата се, след като „Евридика“, уцелвана и изпускана в течение на седмици, приемаше поредното завръщане на лазерния сноп върху кърмата като разпространяващи се по целия кораб трусове.

Трудностите с колимирането на лазерите, сеизмичните трусове на Титан, незапалването на няколко от помощните двигатели отложиха операцията по възкресяването, което много хора от екипажа оправдаваха с факта, че шансовете да се върнат намерените хора към живота и без това не бяха високи. С всеки ден на равномерното вече ускоряване връзката със Земята се влошаваше, а предимство имаха радиограмите, предопределящи успеха на експедицията. Накрая корабът получи от Земята имената на шест от замразените жертви и техните снимки и биографии, но те не бяха достатъчни за идентифицирането на всяка от тях. Лицевите части на черепите бяха смазани при експлозивно протичаща витрификация. Повторните имплозии вътре в криотейнерите бяха смъкнали от замръзващите хора дрехите, които са носели под скафандрите, а кислородът от спукваните скафандри бе избутал остатъците от тях в азотните ковчези, превръщайки ги в прахан. После се говореше, че от Земята ще предадат отпечатъци от пръсти и данни за състоянието на зъбите, но те дойдоха само да увеличат конфузната бъркотия. Поради прастарото съперничество между Граал и Рьомбден компютърните дневници на обектите били водени небрежно, пък и никой не знаел дали част от оцелелите дискове на паметта не са били унищожени, или са били изпратени в архивите извън Швейцария. Човекът, който можеше да бъде съживен на „Евридика“, без съмнение е носел едно от имената: Ансел, Навада, Пирко, Кохлер, Парвис, Иллума. На лекарите не им оставаше нищо друго, освен да разчитат, че след като излезе от амнезията след реанимирането, спасеният ще познае името си в списъка — ако изобщо си го спомни. Хрус и Терна хранеха такава надежда, а Герберт като психоник се съмняваше. Щом установиха срока на операцията, той отиде при командира да сподели с него затруднението на лекарите. Практично мислещият Бар Хораб се съгласи, че си струва да изследват още веднъж съдържанието на изпразнените от телата витрификатори.

— Най-подходящи тук биха били криминолозите и съдебните вещи лица — отбеляза. — Но щом нямаме такива на борда, ще ви помогнат… — замисли се той — Лакатош и Бела. Физиците също са своего рода детективи — добави с усмивка.

Физиците изкачиха на етажа на главната лаборатория почернелия като опушен от огън криотейнер. Приличаше на изкривен саркофаг. Масивните клещи го стиснаха и щом ключовете освободиха външните скоби той се отвори бавно, с пронизително скърцане. Под открехнатия капак на ковчега се разкри черната му вътрешност. Скафандърът в нея бе сплескан, неговия собственик от седмици пребиваваше в течен хелий заедно с азотния блок, в който бе замразен. Лакатош и Бела извадиха празния скафандър и го проснаха върху ниска метална маса. След изваждането на трупа го бяха огледали, ала не бяха намерили нищо друго освен парченца тъкан и преплетени проводници от климатичната инсталация. Сега разпориха заскрежения скафандър от пръстена за прикрепване на шлема, по протежение на торса и дългите крачоли, до солидните обувки. Демонтирах от него спиралните тръбички заедно с частите от натрошените кислородни маркучи, а накрая Бела се мушна с ръчна лампа в цилиндричния криотейнер. За да го облекчи, манипулаторът разсече бронираните ламарини и ги разтвори широко. Скафандърът се бе спукал по шевовете, свързващи ръкавите с корпуса — или когато диглаторът е попаднал под нарастващото налягане на срутилия се върху него бърнамски ледник, или от вътрешното налягане на експлозивната витрификация. Ако затвореният в него човек е имал лични вещи, те биха могли да изпаднат при разкъсването на скафандъра и заедно със струите замръзващ азот и човешка кръв да отидат в контейнера — в мига, когато върху неговия дотогава разкрит отвор е паднал калпакът от специална стомана, изолиращ от външния свят умиращия в скафандъра човек.

Наложи се да използуват хидравлично менгеме, за да издърпат калпака, понеже челюстният манипулатор се оказа прекалено слаб. Двамата физици и лекарят отстъпиха назад на няколко крачки от платформата — операцията беше доста груба. Преди приличащият на огромен артилерийски снаряд калпак да потрепери и почне да се изхлузва от горната част на контейнера, изпод ванадиевите зъби отхвръкнаха големи парчета от бронята. Хората чакаха края на манипулацията. Едва когато черните като сгурия парчета престанаха да хвърчат и снетият от криотейнера звънец обърна към тях черната си вътрешност, Лакатош го вдигна с четирилостовия манипулатор под тавана. Бела реши още веднъж да изследва резервоара. И тогава всички неволно се вцепениха — отчупващите се докрай по шевовете ламарини потрепнаха и бавно паднаха на пода като повторение на вече преживяната някога агония. Дистанционно управляваните челюсти пренесоха във въздуха тежката качулка в другата част на залата и я оставиха там като половинка от празна бомба толкова внимателно, че тя стъпи върху алуминиевата ламарина, без да издрънчи. Бела се приближи до разтворения резервоар. В Средата тъмнееха остатъците от вътрешното покритие, изсъхналите слоеве приличаха на увехнали и обгорени листа. Лакатош надничаше през рамото му. Беше достатъчно добре осведомен за витрификацията. По времето на Граал и Рьомбден калпакът бил нахлузван върху човека чрез взривни заряди, за да може процесът на вледеняване да протече възможно най-бързо. Макар да оставал облечен със скафандъра си, витрифицираният човек трябвало най-напред да свали шлема си. Калпакът бил тапициран с пневматични възглавници, за да не смаже главата му при удара. При спукването си те предпазвали, общо взето, замразявания човек, в чиято уста впръскващият конус помпал течен азот, най-често строшавайки зъбите и дори челюстните кости. Целта била мозъкът да се замрази изведнъж, от всички страни, следователно — и отдолу, непосредствено над небцето. Не било по силите на тогавашната техника да избегне тези травми. Физиците обелваха постепенно слоевете трошливо покритие и ги поставяха един до друг, докато инструментите оголиха металното дъно на криотейнера. Сред натрошените, овъглени остатъци те попаднаха на обект също смачкан, но със запазена форма на малка книжка с обгорени ъгли. Полуовъгленият предмет бе така крехък, че при докосване се разпадаше на пепел, затова го сложиха под стъклен похлупак — и дъхът на човек можеше да го повреди.

— Прилича на малък калъф. Може дори да е от животинска кожа. Porte feuille. Тогава хората са носели такива. А документите са били предимно от целулоза, преработена на хартия.

— Но и с пластмасови полимери — добави Герберт.

— Не звучи особено обнадеждаващо — отвърна физикът. — При тези условия старите пластмаси не са по-устойчиви от целулозата. Това нещо как ли е попаднало в контейнера?

— Лесно можем да си представим. — Лакатош доближи ръцете си една до друга. — Когато той е натиснал контакта, долният звънец е влязъл откъм краката до гърдите му, а горната част, изстреляна едновременно с долната, се е нахлузила върху нея. Зарядите са били имплозивни, но, разбира се, не такива, че да смачкат човек. Азотът е изпълнил скафандъра, той се е спукал под мишницата, а излизащият от него въздух би могъл да съблече човека до голо. Въздушната вълна неведнъж е разголвала по подобен начин войниците при близка експлозия…

— Какво ще правим с находката?

Герберт гледаше как физиците най-напред запълниха купола с втвърдяваща се течност, как извадиха отливката, в която плоската дрипа се чернееше като насекомо в кехлибар, и я взеха за анализ. Откриха химикали, използувани някога при печатането на книжни пари, органични съединения, типични за щавената и боядисвана животинска кожа, както и нищожни следи от сребро. Те навярно бяха останали от фотографии, съдържащи соли на среброто. Като променяха твърдостта на лъчите, физиците фиксираха извадените от отливката останки и накрая получиха сложен палимпсест — нещо като безразборно разхвърляни букви и малки кръгчета — може би печати. Хроматографът отдели сенките на печатните знаци от мастилото на ръкописните букви, защото за щастие мастилото съдържаше минерален компонент. Останалото извършиха филтрите на микротомографа. Резултатът бе скромен. Ако действително бяха открили документ за самоличност, името не подлежеше на разчитане, а от фамилията установиха само първата буква: П. Тя можеше да наброява от пет до осем букви. С П започваха фамилиите на двама души — от които имаше възможност да се съживи един. На мониторите бяха излъчени спинограмите на всички, които почиваха в течния хелий. Това заснемане по слоеве, далеч по-прецизно от някогашния рентген, позволяваше да се установи възрастта на жертвите с точност до десет години въз основа на калцинирането на ставите и кръвоносните съдове, защото по времето, когато са живеели тези хора, медицината не е умеела да предотвратява промените, наричани склероза. Двамата мъже, подходящи за реанимиране, си приличаха по телосложение, лицевите части на черепите им се нуждаеха от възстановяване чрез пластична хирургия, кръвните им групи съвпадаха, а лекото калциниране на ребрата и аортата говореше за възраст от тридесет до четиридесет години. От биографиите им, които съдържаха и историята на прекараните болести, се виждаше, че нито един не е бил подлаган на оперативна намеса, оставяща белези по тялото. Лекарите знаеха този факт, но искаха и физиците да хвърлят едно око и да си кажат мнението. Изследването използуваше магнитния резонанс на атомните ядра в организма. Физиците само поклатиха глава — ядрата на стабилните елементи са добри, но нямат възраст. Друга работа, ако в телата на тези хора имаше радиоактивни изотопи. Всъщност изотопи се намериха, но и това с нищо не помогна — и двамата някога са били облъчени с доза от порядъка на 100–200 рема. Вероятно през последните часове от живота им.

Разглеждането на вътрешните органи на човека в различни срезове е анонимно и абстрактно занимание. Но видът на голите трупове, вкочанени в азотния лед под хелия и особено на техните лица бе такъв, че Герберт предпочиташе да го спести на физиците. Очните кухини на двамата мъртъвци бяха ненарушени, кое прибави към проблемите на лекарите още един — слепотата на единия би предопределила независимо от тях избирането на другия за съживяване. След като физиците си отидоха, Терна седна върху платформата с разпорения криотейнер и остана там, неподвижен и мълчалив, докато Герберт не издържа напрежението.

— Е? — попита. — Кой?

— Да бяхме се консултирали с Хрус… — промълви колебливо Терна.

— Защо? Tres faciunt collegium?^[4]

Терна стана, чукна по клавиатурата, екранът послушно показа две успоредни колони цифри с една червена отдясно. Тя мигаше тревожно. Лекарят изключи апарата, сякаш не можеше да гледа картината. После пак посегна към клавиша, но Герберт го прегърна през раменете и го спря.

— Недей. Няма смисъл. Другият го гледаше в очите.

— Можем да се посъветваме с… — не довърши изречението.

— Не. Никой няма да ни помогне. Хрус…

— Нямах предвид Хрус.

— Знам. Исках да кажа, че формално погледнато, Хрус ще вземе решение, ако се обърнем към него. Като главен лекар е длъжен да го направи, но от наша страна това би било недостойно изклинчване. Впрочем нали го видя как се измъкна… Нека не опъваме струната прекалено. След един час… вече след по-малко от час Каргнер ще спре тягата. — Той пусна Терна и натисна клавиша за състоянието на готовност на реанимационната зала, продължавайки да говори:

— Умрелите ги няма. Не съществуват, като че ли никога не са се раждали. Няма да убием никого. Ще създадем отново един живот. Погледни нещата от тази страна.

— Чудесно — отвърна Терна с блеснали очи. — Прав си. Това е красива постъпка. Отстъпвам ти я. Ти ще избереш.

Бялата змия, увила се около чашата, изобразена на стената, светна в знак на готовност.

— Добре — каза Герберт. — При едно условие. Работата ще си остане между нас и никой няма да научи. Преди всичко ТОЙ. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Размисли добре. След операцията всички трупове ще отидат зад борда. Аз ще изтрия данните в холотеката. Но ние двамата, аз и ти, ще го знаем, ще го знаем, защото не можем да го изтрием от собствената си памет. Ще можеш ли да забравиш?

— Не.

— А да мълчиш?

— Да.

— Пред всички?

— Да.

— Докрай? Терна се поколеба:

— Слушай… нали всички знаят… Ти Сам каза на съвещанието, че се налага да избираме…

— Принуден бях. Хрус знаеше как стоят нещата. Но след като изтрием данните, ще кажем, че този човек е имал обективно предимство, открито от нас тук и сега.

Терна наведе глава.

— Съгласен съм.

— Ще напишем протокол. Ще го напишем заедно. Ще фалшифицираме две позиции. Ще подпишеш ли?

— Да. Ако и ти подпишеш.

Герберт отвори шкафа до стената. В него бяха закачени сребристи комбинезони с бели ботуши и стъклени маски за лицето. Взе своя и започна да се облича. Терна го последва. В централната кръгла колона на залата се отвори врата, която разкри осветената вътрешност на асансьора. Вратата се затвори, асансьорът отплува надолу. Опустялата зала притъмня, само над светлите точки по табелката на стената се белееше змията на Ескулап.