Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (73)

72

— Стига ти толкова, Джони! — каза Р. Л., насочи дистанционното устройство към телевизора и го изключи.

Хлапашката усмивка на Джони Карсън изчезна с пукот от телевизионния скрап.

Р. Л. метна дистанционното върху нощното, шкафче и погледна малкия лъскав будилник „Тифани“. Минаваше полунощ. Нищо чудно, че грамадната спалня изглеждаше така пуста!

Той отпусна глава върху меките памучни възглавници. Чувстваше се толкова самотен и изоставен, но дяволите! Какво я задържаше толкова?

Впи поглед в тавана и тихо въздъхна. Беше наел тази къща в Хемптънс за уикенда от един партньор в бизнеса, като смяташе, че двамата с Едуина ще могат да се насладят на малко тишина и спокойствие посред трескавия моден сезон.

Явно беше сбъркал.

Извърна глава и погледна телефона. Дали да се обади в изложбената къща? Веднага отхвърли мисълта. Не. Само щеше да издаде нетърпението си и щеше да я притесни още повече. А това бе последното нещо, от което Едуина се нуждаеше в този момент. Освен това, не беше ли го предупредила, че може да се върне късно.

Да, беше го предупредила. Но толкова късно? След полунощ?

Отегчен, той отново вдигна дистанционното устройство и включи телевизора. Започна бавно да сменя каналите. Първи, втори, трети. Търговски реклами, среднощни шоу програми, търговски реклами, интервюта, търговски реклами. Въртящи се рок звезди под скрибуцането на стържещи по дъска нокти. Забавлението на деветдесетте години. Нищо интересно. И как иначе? Като нямаше нито един стар филм.

Р. Л. изключи отново телевизора. Полежа известно време. Боже, колко беше тихо! Жестоко му липсваше Едуина.

По дяволите, какво толкова я задържа? Липсваше му. Страшно му липсваше.

Е, ако не се върне скоро, ще се облече, ще отиде с колата и ще я чака тихо навън, докато излезе. Ще я изненада приятно и ще я доведе обратно тук в тази взета под наем къща.

Но ще изчака още три четвърти час. Не, по-скоро половин.

Чудесно!

 

 

Снейк не издържа на изкушението и влетя с мотоциклета в къщата. Запрати шлема в единия край и изкусно поведе грамадната машина през коридорите и стаите на първия етаж. Гумите пищяха върху бясно въртящия се под. По безценните килими покапа масло. Скъпият мрамор почерня от горещите гуми. Дръжките на мотоциклета жулеха тесните рамки на вратите, но това ни най-малко не го безпокоеше. Той беше моторист, драги! Ако трябваше, можеше да развърти тази хала само върху една плочка. Да-а!

Миризмата на изгорели газове изпълни стаите.

Направи едно кръгче в безкрайно дългия коридор.

На първия етаж нямаше никой. Но това не го отчая. Трябваше само да се поогледа малко и зайчетата сами щяха да изскочат от дупките си.

Върна се с гръм и трясък във фоайето и подкара бавно по цялата му дължина. После нацели предната гума във витата стълба, превключи на първа скорост и отпусна спирачката.

Сякаш се изкачваше по назъбена мраморна планина. Металът стържеше грозно, докато долната част на рамката и ауспуховата тръба драскаха по всяко стъпало.

Не го интересуваше това, че мраморът се разваля и моторът се чупи. Не му пукаше за вътрешната декорация, а що се отнася до мотоциклетите, никога не беше купувал такива. Всички бяха откраднати. Щом се развалеше този — бай бай, бейби. Щеше просто да го захвърли или да го „изтъргува“ за нов.

С дълго и протяжно скрибуцане машината взе последното стъпало и стъпи с двете гуми върху площадката. Снейк спря и завъртя ръчката. Погледна в единия, после в другия край на коридора.

„Къде са всички?“ — почуди се той. Дали го бяха чули и побягнали или какво?

Той изгаси мотора. Настъпи напрегната тишина, в която тихото пукане на охлаждащия се мотор приличаше на цъкането на бомба със закъснител.

Снейк сви мечешките си лапи във фуния:

— Шърл! — изрева той. — Зная, че си тук някъде! Размърдай задника си и ела или аз сам ще те измъкна!

Той наведе косматата си глава на една страна и се ослуша.

В къщата бе тихо. Прекалено тихо за място, където вратата зееше широко отворена.

— Добре, шибана курво! — изръмжа той. — Почакай и ще те пипна! Ще съжаляваш, кучко!

После почти се изправи на мотора и удари с крак стартера. Внезапният силен рев раздрънча две огледала в позлатените им рамки.

Той освободи спирачката и се понесе към далечния край на коридора. Там забави ход, запълзя и изведнъж сви остро в първата стая. Щеше да започне оттам и бавно да потегли към другия край, като проверява внимателно всяко помещение, ъгълче и цепнатина.

 

 

„По-лошо и от кошмар!“ — помисли си Били, докато ужасеният вой се приближаваше неотклонно. Тя сподави стон. Сигурно така изглеждаше адът! Нямаше нищо по-лошо.

Пристисна се до Алелуйа, а Алелуйа се сгуши до нея — и двете потърсиха утеха и сила една от друга. Бяха на втория етаж, свити зад трикрилия параван, поставен диагонално в ъгъла на украсената детска стая. От съседното помещение долетя силен трясък на счупени мебели — мотоциклетът на Снейк помиташе всичко по пътя си.

— Страх ме е — каза тихо Алелуйа и погледна с очакване Били. — Какво ще нравим сега?

Били я стисна още по-здраво.

— Ш-ш-ш-шт! — прошепна тя и бързо запуши устата на Алелуйа с ръка.

Моторът бе отново в коридора и беше спрял пред тяхната стая.

Машината влетя с грохот. Вибрациите и шумът разтърсиха стъклата на прозорците.

Затаила дъх, Били се наведе напред към паравана. Надникна с едно око през тънката цепка между двете крила.

Снейк въртеше бавно глава и очите му шареха из стаята. Същият Снейк от едно време — изобщо не беше се променил. Груб, мазен, миризлив, облечен в същите стари парцали. Чудно, какво толкова беше намерила в него. „Господи, сигурно съм била много отчаяна!“

После всичко в нея се смрази. Очите му се бяха извърнали към паравана и гледаха право към нея. Тя не смееше да диша. После погледът му се отмести нататък и тя почувства безкрайно облекчение. Но внезапно той обърна отново очи към нея и ги впи в прикритието. Остана така, приковал хищен поглед, сякаш се мъчеше да прозре през материята.

Тя не смееше да помръдне. Ами, ако я забележи през цепнатината? Той имаше изключително зрение. Можеше да различи и най-малкото движение с ъгълчето на окото си.

Секундите сякаш се нижеха безкрайно дълго. По челото й избиха ситни капчици пот. Молеше се той да се откаже и да си отиде. Защо се бяха скрили в това толкова очебийно място? Защо изобщо беше срещнала Снейк?

Снейк!

Само близостта му караше червата й да се свиват на топка. Странно, какви номера играеше понякога паметта на човека? Почти беше забравила колко едър, груб и силен е той. Огромното му тяло сякаш изпълваше стаята. Не беше забравила обаче убийствената му жестокост. Тук спомените й бяха кристално ясни!

От него извираше неистова злоба и ненавист.

— Шърл! — изрева той. — Там ли си?

О, господи! Били се дръпна бързо назад и заби пръсти в ръцете на Алелуйа.

Момичето я погледна в лицето. Никога не беше виждала толкова уплашен човек. Такъв поглед, изпълнен с див ужас.

— Мръсна кучка! — ревеше Снейк. Чу се внезапен трясък от разбита лампа. — Отговори ми!

Били и Алелуйа отскочиха назад.

Снейк завъртя застрашително ръчката на газта.

— Шърл!

Гласът му се извисяваше над гърма на мотора.

— Дявол да те вземе, зная, че се криеш там отзад.

Той запрати бебешкото кошче през стаята с един ритник на тежкия си ботуш.

Били стисна още по-здраво Алелуйа.

Внезапно Снейк се разсмя.

— Шъ-ъ-ъ-ърли-и-и… — изграчи той. — Е-хей, Шъ-ъ-ъ-ърли-и-и…

Стомахът й се сви. „Значи той знае! — мислеше ужасена тя. — Знае, че съм тук! Божичко, няма къде да се дяна!“

Моторът гръмна още по-силно, когато Снейк освободи спирачката и тръгна право напред. Предната гума докосна паравана и той затрепери. После той върна машината няколко крачки назад и отново потегли напред.

Играта продължаваше.

Същия свят. Същия час в света на Мис Бич

Мис Бич бе изпаднал в трескаво вълнение.

Със стиснати устни и див поглед тичаше по коридора толкова бързо, колкото позволяваха високите токчета. Нямаше никаква представа откъде се беше взел този тип с мотора, но едно нещо бе ясно — никакъв воин на Сатаната нямаше да му отнеме плячката!

Облеклото на Мис Бич изглеждаше значително по-зле отпреди. Не можеш просто да режеш, режеш, режеш, и да останеш чист и неопетнен. Мокрият, сплъстен от кръв скалп на Анук стоеше накриво на темето му. Внимателно нанесеният грим бе грозно зацапан и сухи съсиреци, полепнали по цялото тяло, му придаваха вид на ръждивокафяво чучело. Черните чорапи бяха покрити с множество отвесни бримки.

Мис Бич стискаше здраво дръжката на автоматичния си нож, готов да замахне и убива, убива отново. Той избърсваше внимателно острието след всяка употреба и сега, отново чисто, то отразяваше блясъка на стенните лампи и лъщеше като къс сребърно огледало.

Мис Бич стисна ножа още по-здраво. Нямаше да позволи на никой да го спре. Особено този недодялан, рошав, див пещерен човек, който препускаше от стая на стая на отвратителния си мотоциклет. За нищо на света! Каква наглост! Как се осмелява това животно да наруши неговото собствено царство на смъртта! Как дръзва да посегне на най-хубавия екземпляр на Мис Бич! Това вече е прекалено! Идеше му да скочи върху него и да впие зъби във врата му като Дракула.

Но Мис Бич никога не убиваше отзад. Мис Бич изпитваше наслада, когато жертвите го гледаха, когато се свиваха като уплашени малки червейчета и когато — пук! — изскачаха червата и мехурите им.

О, да — отпред е по-добре. Убийството в лицето на жертвата е най-приятно. Единственият възможен начин.