Джо Холдеман
Да съответства на престъплението (11)

11

От прозореца на квартирата Кроуел забеляза как посланика се отправи към лечебницата. Той свали пълнителя на лазерния пистолет и провери заряда — стигаше за близо две минути постоянно излъчване. Напълно достатъчно да спре щурма на рота войници. Кроуел прибра пистолета в куфарчето с останалите инструменти, преметна през него сакото си и се отправи към къщата на посланика. След като я заобиколи, той се приближи към нея от задната страна. Спря до прозореца, извади от куфарчето парченце креда и нарисува върху стъклото голям черен кръг. За кратко време черното побеля и плексигласовият кръг се отлепи. Доста усилия му костваше обаче, да прокара едрото си тяло през отвора. Пътьом глътна една таблетка Гравитол — предпоследната — и почти мигновено почувства как тялото му олеква.

Радиоапаратът се намираше в третата по ред стая — кабинета на посланика. Клавишът за връзка имаше специално покритие. Кроуел тихичко изруга, след като го разгледа по внимателно и забеляза, че върху него има ключалка с пръстов отпечатък. Щеше да му отнеме часове, докато се справи с нея.

Не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането на Фитц-Джоунс и след това да го принуди да отключи апарата. Докато се настаняваше ядосан в креслото, усещайки тежестта на виброножа в джоба си, мина му злокобната мисъл, че всъщност, единственото, което му трябва е палеца на посланика.

Не след дълго си спомни за запасите от „Шатьо дьо Ротшилд“. Защо да не поразведри малко скучното очакване? Кроуел приближи до бюфета, извади една чаша и се наведе към бурето с вино.

— Не прави глупости, Айзък.

Ото се обърна съвсем бавно. Стар лазерен модел „Вестингхузе“, модификация II, свален предпазител, на пълна мощност, в дясната ръка, разстояние три метра, никакъв шанс.

— Здравей, Джонатан. Изненадан съм, че те срещам тук.

Ръката му трепери, но на пълна мощност не би могъл да ме пропусне, все още не е натиснал спусъка и може би няма, мисли, мисли, мисли…

— Аз също съм изненадан от теб, Айзък. Всъщност, ти не си Айзък, нали? Колкото онези двамата бяха геолози. Така или иначе, скоро ще те изпратим при тях… Айзък. Можете да си припомняте старите времена в пясъчния кладенец.

— Млъквай! — от съседната стая се появи непознат мъж с превързана дясна ръка. — Дай ми пистолета — той пое лазера в здравата си ръка. Ото забеляза, че трепери дори повече от Джонатан, вероятно от гняв, болка и изтощение. — А сега го разоръжи.

Убий го, използвай тялото като щит, не, твърде съм бавен в това туловище и при тази гравитация… Джонатан измъкна затъкнатия в колана му пистолет и се отдръпна назад.

— Не си чак толкова опасен, колкото казваше Стюарт.

— Не се подвеждай, достатъчно опасен е, но ние му изтръгнахме ноктите. А сега се върни в офиса, Линдхам. Ние с Фитц ще свършим останалата работа.

Джонатан се отправи към задния изход.

— И така, мистър МакГевин, обзалагам се, че за професионалист като вас, обратът е доста неприятен. Но какво да се прави, тази сутрин имахме възможността да изслушаше разговора ви с доктор Норман. От известно време радиотелефонът му не работи — също и този на доктор Стръкхаймер — но затова пък и двата предават всичко произнесено в обсега им направо тук. Но, моля ви, мистър МакГевин, седнете. Наслаждавайте се на виното. Бих ви правил компания, но единствената ми здрава ръка е заета — както сам виждате.

Кроуел седна в старомодното кресло и се зачуди кога ли ще настъпи развръзката.

— Нима си мислите, че ще се измъквате вечно? — запита той.

— Избрал съм ви дълбок кладенец, един от най-дълбоките. Страхувам се, че доктор Норман и Стръкхаймер също ще ви последват в него. Знаят прекалено много.

— Ако не се свържа с когото трябва, — погледна го в очите Кроуел, — съвсем скоро ще си имате големи неприятности. Първо десант на космодрума и после цялата планета ще бъде поставена под карантина.

— Интересно защо не го направиха след изчезването на първите двама агенти. Доста неудачен блъф, МакГевин.

— Защото предишните двама бяха само агенти. А аз съм първи оператор, такива като мен са само дванадесет. Попитайте Фитц-Джоунс какво значи това веднага щом се върне.

— Дотогава може вече да не сте сред живите. Той не искаше да ви убиваме тук, защото ще се затрудним да пренесем тялото ви до кладенеца. Но сега си мисля, че бихме могли да го носим на няколко пъти.

— Злокобна перспектива. Наистина ли си мислите, че ще можете да разрежете човек сякаш е бифтек? Гледката е ужасяваща.

— Не бих казал, че имам избор…

— За какво си говорите? — на вратата стоеше Фитц-Джоунс. — По пътя срещнах Джонатан. Той трябваше да е при теб докато се върна.

— Казах му да си върви. Подозрително е да остава. А и никога не съм му вярвал кой знае колко.

— Може би си прав. И все пак, не исках да оставаш насаме с един експерт-убиец.

— Е, още не ме е убил. Фитц, той твърди, че бил първи оператор. Това говори ли ти нещо?

Фитц-Джоунс вдигна удивено вежди и погледна Кроуел.

— Това не е възможно. Планетата е прекалено затънтена, за да изпратят тук първи оператор.

— Винаги изпращаме първи за да разследва смъртта на агент — отвърна Кроуел. — Независимо от важността на случая.

— Възможно — рече замислено Фитц. — Ако е така наистина, то аз съм поласкан — той се поклони подигравателно. — Но и най-умелият картоиграч може да изгуби, ако не му потръгне в играта. А това е вашата позиция, сър.

— Знаете ли какво ще се случи, ако си позволите да ме премахнете, посланик?

— Не казвайте „ако“. След като ви премахнем… та какво ще последва тогава? Може би ще изпратят още един първи оператор? Скоро ще им се свърши запасът.

— Ще поставят планетата под карантина и ще задържат всички ви. Нямате никакъв шанс.

— Напротив, имаме шанс — и това е възможността вие да лъжете. Нищо чудно, като се имат пред вид обстоятелствата. Не тая нищо лично против вас, мистър МакГевин. На ваше място бих се държал по същия начин.

— Хайде стига сме дрънкали. Да намерим едно въже. Ръката ми се умори да стиска пистолета.

— Великолепно хрумване — Фитц-Джоунс излезе и след малко се върна с дълго въже.

— Изпите си виното, Айзък. Приближи се, Киндъл. Не искам да ме изпечеш заедно с него, ако намисли нещо.

Докато Фитц-Джоунс усукваше непохватно въжето около него, Ото се постара да надуе гърдите и мускулите си докрай. Стар и не особено хитър номер, но Фитц изглежда не забеляза нищо. Начинът по който го завърза напомни на Ото, че си има работа с неопитни аматьори и той отново се прокле, че е бил толкова невнимателен. Та те дори не го претърсиха, виброножът си стоеше необезпокояван в джоба му.

— Ще трябва да почакаме няколко часа, мистър МакГевин. Съветвам ви да подремнете — Фитц-Джоунс изчезна в кухнята и почти веднага се появи с пистолета на Ото и бутилка сода. Той се приближи с бързи стъпки към Ото и замахна с бутилката. МакГевин направи опит да се дръпне, но бутилката го халоса по главата и стаята избухна в искри. После всичко изчезна.

Близо час лежа с отворени очи, пред Фитц-Джоунс да се появи отново. Наведе се над него и изля на лицето му чаша вода.

— Събудете се, МакГевин. Полунощ е, светлините угаснаха и дойде време за малка разходка.

Ото се изправи, олюлявайки се и напъна мускули за да изглежда въжето опънато.

— Знаеш ли, Фитц, едва сега се сетих, че съм си забравил нощните очила. Имаш ли втори чифт?

— Какво? Не носиш ли твоите?

— Няма навика де си ги слагам посред бял ден.

— Добре, добре, аз ще се погрижа за него.

— О, не. Не съм съгласен. След онова, което ми стори, бих предпочел да го изпека собственоръчно — и бавно.

— Да, но току виж по пътя си пропаднал в някой пясъчен кладенец. Няма да те пусна навън без нощни очила, нито ще те оставя насаме с него. Ти не би могъл да оцелиш земята с камък, пък дори и ако мяташ с дясната ръка.

— Фитц, той е невъоръжен и завързан. И не може да вижда в тъмното.

— Невъоръжен, завързан и сляп, той пак ще е по-опасен отколкото ти, на мостика на боен крайцер. Край на разговора.

— Добре де. Само ми позволи аз да го премахна. Обещавам да ти вися на колана.

Фитц-Джоунс погледна към МакГевин, който се усмихваше на малкия спор.

— Разговорът ни май изгуби аристократичната си нотка. Виждам, че нашият приятел се забавлява. Добре, ела с мен, но ако предприеме нещо, ще оставиш аз да действам.

— Разбрано, Фитц. Нищо няма да му сторя, дори ако започне да ме замеря с атомни бомби по пътя. Но стигнем ли веднъж на мястото, ще ме оставиш да го посгрея на лазерна светлина.

— Да приключваме тогава. Мистър МакГевин, за нас ще е чест да ви последваме. Ако обичате — излязоха през вратата на кухнята и мракът навън ги погълна.

Ото знаеше, че му остава съвсем малко време за да предприеме нещо. Той започна да брои крачките.

Вървяха мълчаливо, само Фитц-Джоунс от време на време коригираше посоката. Ото преброи триста стъпки, след това незабележимо се премести в ляво. Той подпъхна лявата си ръка под въжето нагоре и не след дълго я освободи. Беше с гръб към Фитц-Джоунс. Имаше съвсем ясна представа за местоположението на човека зад него и можеше във всеки миг да нанесе смъртоносен удар в някоя витална точка.

Ото ненадейно спря и Фитц-Джоунс го подбутна в гърба с лазера, давайки му още по-точен ориентир. МакГевин се завъртя рязко, изби лазера от ръката му и преди още пистолета да тупне в праха нанесе страхотен удар в слабините на посланика. И двамата мъже се претърколиха от удара, а Ото вече търсеше пистолета. Но на третата стъпка краката му се оплетоха във въжето, той изгуби равновесие, строполи се напред и се преви за да се претърколи през рамо… но вместо това внезапно потъна.

Повърхността на пясъчния кладенец се затвори над главата му и Ото потъна в кошмарния свят на лепкавия прах. Затвори уста и се помъчи да задържи дъха си, докато ноздрите му се пълнеха с пясък. След това, като се бореше със завладяващата го паника той се изправи и протегна ръка нагоре. Не можеше да определи дали ръката му се подава над повърхността. Дробовете му горяха, той направи няколко несигурни крачки в посоката, от която бе пропаднал, после изведнъж осъзна, че е невъзможно да се ориентира. Опита се да върви в права линия, всяка посока бе правилна, диаметърът на кладенеца едва ли щеше да е повече от няколко метра. Но беше невъзможно да се върви и той запълзя, докато най-накрая след цяла вечност главата му опря в каменната стена. Ото бавно се изправи и с невероятни усилия притегли тромавото тяло на Кроуел нагоре по стената, сантиметър по сантиметър, с готови да се пръснат бицепси и пламтящи от праха очи. Губеше сетни сили, когато в лицето го блъсна вечерния вятър и той вдъхна дълбоко и жадно въздух.

Ото пое няколко пъти, издиша шумно и прехапа ядно език. Недалеч от него Киндъл крещеше с пълно гърло.

— Нищо те виждам! Счупил си ги, дявол да те вземе! — Фитц-Джоунс стенеше като ранено животно. Изведнъж цялата сцена бе озарена от блясъкът на лазерен лъч. Киндъл завъртя пистолета наоколо, използвайки го вместо фенерче. Глупаво, ако в града имаше будни, със сигурност щяха да забележат светлината. макар е, малко вероятно бе да дойдат нощем тук.

Фитц-Джоунс, който дори не трябваше да е жив, се полюшваше близо до него, превит от болка. Бясно мятащият се лъч го удари в крака, той се завъртя, обхванат от пламъци и изчезна. Още един пясъчен кладенец.

Светлината угасна.

— МакГевин! Дано да си жив, кучи сине! Защото скоро ще дойде денят! Ще почакам! И тогава… тогава ще те убия!

МакГевин предпазливо се измъкна от кладенеца и разви въжето. После се ориентира, при последният блясък на лазера бе забелязал скално струпване само на тридесетина метра в ляво. Бавно, безшумно, като опипваше на всяка крачка почвата пред себе си, той запълзя натам. На няколко пъти ръката му пропадна в топлата мекота на пясъчния кладенец и той внимателно го заобикаляше. Най-сетне стигна възвишението и се подпря зад един по-голям отломък.

Време за равносметка. С какво разполага — вибронож, две ръце, два крака и изобилие от камъни. А също въже. Значи имаше следните възможности — да удуши Киндъл, да го нареже на парченца или просто да изпочупи всички кости от тялото му. Срещу невъоръжен човек всяка една от тези техники щеше да е детска играчка. Ала срещу лазер това си беше чисто самоубийство.

И беше уморен, по-уморен от когато и да било. Разклати шишенцето с Гравитол. Само една таблетка, трябва да я запазя до зазоряване.

В главата му се блъскаха десетки възможни и невъзможни планове.

Изведнъж чу стъпки… Киндъл! — не, едва ли ще върви толкова непредпазливо в мрака. Беше един брушианец, който се приближи и седна само на метър от нето. Ото ясно чуваше дишането му.

МакГевин прошепна в разговорен стил:

— Познавам ли те/ приятеля, който стъпваш в мрака?

— Кроуел-който-се-шегува/ Аз съм Порнууран от семейството на Туурлг./ Не ме познаваш/ но аз те познавам./ Ти си приятел на моя брат/ Киндъл-който-води — брушианецът също шепнеше.

— Киндъл-който-води/ е от твоето семейство?

— Да/ жреците разрешиха на семейство Туурлг/ честта да осинови/ най-изтъкнатия сред хората/ Киндъл-който-води/ и преди него/ Малатеста-най-високият.

— Братко-на-моя-приятел-Порнууран/ можеш ли да ме изведеш/ от това място/ преди слънцето да огрее пустинята?

Брушианецът се засмя почти безшумно.

— Кроуел-който-се-шегува/ ти наистина си много забавен. / Братята ми и аз/ дойдохме за да наблюдаваме/ ритуалът на безмълвието при хората. / Разбира се, че не можем да се намесваме. Жреците зърнаха светлина в пустинята/ и ни изпратиха със заръката/ да ви помогнем/ в отнасянето на безмълвния.

— И къде са твоите братя?

— Моите по-млади и по-стари братя/ седят близо до нашия човешки брат/ Киндъл-който-води. Той също поиска/ да го заведем в мрака при теб/ но ние отказахме/ защото така ни заръчаха жреците.

Слава Богу, поне за това, помисли си Ото. За миг помисли, че би могъл да използва туземецът като щит, но веднага се отказа — беше просто неморално. После изведнъж осъзна, че вече различава очертанията му в мрака. Той побърза да погълне последната таблетка Гравитол. И незабавно изчезна умората.

Ото надзърна иззад скалата. Все още не виждаше Киндъл, но само след няколко минути ще настъпи зората. И тогава ще е във властта на Киндъл.

И тогава му хрумна план… удивително прост, но и ужасно рискован. Но нямаше друг избор.

Ото събра по-едрите камъни и се запрокрадва в полето. Най-сетне достигна един кладенец, опипа края, след това остави камъните и виброножа и бавно се потопи в топлия ситен пясък, борейки се с желанието да изскочи обратно. Стъпи на дъното и подреди камъните така, че главата му да е скрита зад тях, когато се потопи до брадичката.

Натисна бутона на виброножа, но острието излезе едва до половината. Ото внимателно опипа с пръст острието, което не помръдваше. Вероятно в механизмът бе попаднал пясък. и все пак си беше оръжие.

Чуваше ясно как Киндъл се движи недалеч от него. Не можеше да го види, но запрати един камък натам.

В отговор блесна лъчът на лазера. Един от камъните пред него изпука нажежен до червено, замириса на озон.

— Топличко ли ти става, МакГевин? Знам къде си — чух, когато моят малък приятел се изкатери на скалата при теб.

Вече почти различаваше фигурата на Киндъл. Близо до него вървяха тримата брушианци. Мъжът пристъпваше предпазливо и гледаше в краката си. Ото побърза да се потопи чак до носа.

— Краят е близо, МакГевин. Приготви се да умреш.

Ото си претърколи през ръба на кладенеца и зърна гърба на Киндъл само на пет метра. Ако само работеше ножа, щеше да го порази дори от тук. Но сега трябваше да се приближи още.

Ото вдигна ножа пред себе си и се понесе безшумно през пустинята. Всичко изглеждаше толкова лесно, Киндъл продължаваше да се взира в скалите, с насочен натам лазер.

И тогава един от брушианците го зърна и изви глава. Киндъл забеляза това и се обърна. Ото плонжира ниско за да го блъсне в краката. Лъчът го опърли по рамото и лицето, пластотъканта избухна в пламък и почти веднага загасна. Двамата се затъркаляха в облак от прах. Ото прикова ръката с лазера към земята, после подивял от болка и гняв заби ножа в гърба на Киндъл. От сътресението острието се включи и плавно проникна през плът, кости и органи. Киндъл изви гръбнак и застина.

Ото се надигна и една тогава забеляза, че в лазерът в стиснатата ръка на Киндъл продължава да работи. Скалата наблизо пукаше от страшната топлина. Беше невъзможно да се изтръгне оръжието от здраво стиснатия му юмрук. Отказа се, когато почувства как го заливат една след друга вълни на непоносима болка. После си спомни за тренировките.

Приседнал край трупа на Киндъл, Ото затвори очи и започна тихичко да нашепва самовнушението, което постепенно изолираше болката във все по-малко и по-малка точка. Когато точицата стана като върху на топлийка и бе нажежена, колкото повърхността на звезда, той я премести на един милиметър извън тялото си и я задържа там. А после освободи онази част от ума си, която бе необходима за други действия.

Докосна лицето си и когато отдръпна ръка, по нея бяха полепнали нишките на разтопената пластотъкан. Отдолу се подаваше истинската кожа, зачервена, покрита с едри мехури, на места изгоряла до черно. От пропусканата кожа течеше тъмно-виолетова кръв, но Ото безстрастно реши, че раната е твърде малка, за да я превързва.

Иззад скалата се появиха двама млади брушианци и застанаха до тялото на Киндъл. По-възрастният, който накуцваше промърмори нещо в разговорен стил, което Ото не можа да схване.

Двамата вдигнаха вкочаненото тяло на Киндъл и го метнаха на рамене, сякаш и отсечено дърво. Изведнъж Ото осъзна, че Киндъл не е съвсем умрял, брушианците го бяха подготвили за безмълвието, докато МакГевин го е пронизвал с ножа си. На лицето на Киндъл беше застинало изражение на болка и Ото си спомни за откритието на Уолдо.

Киндъл не беше мъртъв, но той умираше. И щеше да умира все така бавно, поне още няколко стотин години. Ото се усмихна.

Някъде към обед откъм града се зададоха доктор Норман и двама санитари с носилка. Те внимателно заобикаляха многобройните пясъчни кладенци в пустинята.

Дори трийсетте години лекарска практика не бяха подготвили доктора за странната гледка на приседналия в пясъка човек, с полуобгоряло, размазано и стичащо сe лице, чиято здрава половина се усмихваше щастливо.