Амидару Тохара
Кратък наръчник на сънуващия (4)

Трета глава
Ритуалът на страха

Всички се страхуваме. Страхът е най-първичното ни чувство. Нищо не може да ни стимулира да запазим себе си по-добре от това да изпитваме страх. Той е както могъщо оръжие, така и голяма пречка главно защото живеем животи, които са пропити от него. Сметки, задължения, работа и постоянен стрес е борбата, която водят повечето хора всеки един ден… до края на дните си. А вие от какво се страхувате най-много? Мен винаги ме е било страх от провала толкова силно, че някой път съм се спирал сам, преди да започна начинанието, което е можело да се окаже успешно. Докато човек има какво да губи в своите представи, той ще е подвластен на чувството, така че то ще ръководи неговите действия и мисли.

С течение на времето се научих да следя сънищата си много добре — вниквах във всеки детайл и забелязвах всяко нещо, което не си беше на мястото (пример — като малка химера^[1], която кротко си пълзи по стената и те наблюдава, докато ти усърдно си работиш и се правиш, че не я забелязваш с идеята да разбереш каква е целта й в твоя сън). Не мога да скрия, че осъзнатите сънища и астралното пътуване добавиха един вълнуващ цвят в живота ми. Това все пак си имаше цена. Нормалното ежедневие ме убиваше… ден след ден еднообразие без грам магия. А през нощта — безброй други светове, които да разучавам, и много нови истории и усещания за изживяване — чувствах как съзнанието ми се пристрастяваше към това, и тогава ме обзе най-логичният страх, който съм изпитвал някога. Страхът да не загубя нормалното в себе си. Знаете как всички се вкопчваме в своите „зони на комфорт“ — в тях са спокойствието, равновесието и… еднообразието. На някои етапи страхът от отхвърляне от обществото също бе реалност за мен. Тези хора, които ни натискат да не сме различни, а да сме системни като тях, често те са нашите най-любими: приятели, родители, възлюбени, братя и сестри! „Родени сме оригинали, нека не умираме копия!“ Впоследствие установих, че да изгубиш „нормалното“, не е чак толкова фатално, промяната невинаги е лошо нещо — макар че ние винаги се страхуваме от нея. Трудно е да се борим едновременно със себе си и страха, който се е загнездил в душите ни, но няма начин, оцеляването ни изцяло зависи от това… Колко ли време ще е нужно на расата ни да се вгледа по-дълбоко в тази нормалност, която ни обкръжава?!

* * *

Всичко започна в един спокоен и нормален сън. Бях на работа, с колегите ми бяхме насядали около масата в стаята, в която обикновено минаваше обедната ни почивка. Хапвахме си сладко, приказвахме, смеехме се и до този момент нямах ни най-малка представа, че сънувам; това беше един нормален сън, от който нямаше да имам и най-блед спомен на сутринта. Обаче нещо се случи, нещо необичайно, което разбуди съзнанието ми, като така разбрах, че сънувам. Тогава я видях — черната котка, която стоеше в дъното на цеха, имаше малки крила и ходеше по стената… Определено не се вписваше добре в картинката, почувствах се отново така, все едно някой ме наблюдава, а тя му беше очите. Погледите ни се срещнаха — злобата и любопитството преобладаваха в нейния, изхъска ми, показа зъбки и се затича към ъгъла на тавана. Погледна отново и сякаш мина през него! Колегите продължаваха да си бърборят спокойно, само аз видях малката химера, и логично — все пак беше моят сън. Станах, без да кажа нищо, и я последвах към работното помещение. Намирах се в сграда като склад — един етаж, който има по една голяма стая за отдих, където са и съблекалните за работния персонал, а до нея е едно огромно помещение, в което се извършва производството на детайлите. Котката стоеше в дъното и се беше спуснала по стената до моето работно място. Като приближих, тя се завъртя в кръг и изчезна, в този момент с периферното си зрение забелязах силует, застанал на масата ми, който подозрително си люлееше краката, якаш се намираше на люлка. Не приличаше на никого от колегите ми, поради простата причина че отново нямаше лице. Вътрешният ми глас се обади: „Какво им става на тези същности и тези безлики появявания?!“. Посрещнах го с въпроса:

— Кой си ти? — последвано от гробна тишина за около трийсет секунди, с продължението: — Не те познавам, не съм те виждал…

Безликият ми гост отвърна саркастично:

— Не ме ли помниш!? Аз съм Боб! Втрещен съм! Как няма да ме помниш, Иво! Срамота!

Само мигах мълчаливо и кимах в знак на съгласие (с надеждата той да не е Боб от „Туин Пийкс“^[2]).

— Не може ли да сложиш някакво лице? Направо ме побиват тръпки, като те гледам такъв!… — отвърнах студено аз.

— Ха-ха-ха — за теб винаги, приятел! — И тутакси физиономията му се заформи на един обикновен силно брадат човечец с необикновено зловещ блясък в очите.

— Хъ… да не мислиш, че на мъртвите им пука как изглежда една себеуважаваща се същност?… — Ако имаше звук в този момент, той беше от ченето ми, ударило пода.

— Моооля?! — облещих му се аз. — Извинявай, но аз съм си напълно жив!

— Не… не… не си! Ако помнеше къде се запознахме, щеше да си съвсем наясно…

— Какво искаш да кажеш? Къде сме се запознали с теб?

— Ха-ха-ха! Как къде — на твоето погребение, Иво! Беше в черен костюм, но хич не се държеше сериозно предвид случая…

Думите му звъняха в ушите ми… Какво, по дяволите?… Умрял съм? И съм го пропуснал, че и съм се запознал с него… срамота! Той ме погледа известно време — изглежда, се наслаждаваше на изражението ми.

— Спри, спри да мислиш, че мен ме заболява главата само като те гледам! — поде той леко ядосано. — Подай ми ръка и ще ти покажа какво се случи — протегна към мен ръка с кокалести и криви пръсти, а движението беше придружено с ехидната му усмивка.

Погледнах го сериозно, подадох му своята и стиснах здраво. Кой не би искал да разбере как ще умре? Вероятно повечето хора не биха искали да знаят края си. Скуката от това знание би била брутална, но пък си има и хубавите страни — може да промениш нещо или поне да се опиташ да го направиш. Щом хванах Боб, цехът започна да избледнява и сенките заедно със стените подозрително заприличаха на очертанията на един средностатистически погребален дом. Обърнах се към него… но водача ми го беше хванала липсата — бе изчезнал с вятъра.

* * *

Огледах се малко стреснато — залата бе пълна с познати тела, носещи различни лица, но и идея си нямах откъде познавам повечето от тях. Беше едно далечно чувство, сякаш тепърва ми предстоеше да ги срещна в живота си. Бях облечен в черен костюм и имах букет с цветя в ръката, с която се бях здрависал с Боб… Някъде зад мен се чуваха гласовете на опечалените: „Добър човек, а млад… си отиде“, „Ех, не можахме да довършим партията шах…“, „Ще ми липсва…“. Погледнах към центъра на салона и видях семейството на починалия. Стояха до ковчега: майка с двама синове. Всяко от децата се бе вкопчило в майчината ръка, бяха потънали в сълзи. Тя се опитваше да запази самообладание, но стичащите се реки от очите й й пречеха. Обзе ме неописуема тъга, смесена с чувство за вина, все едно аз им бях отнел любимия човек. Понечих да се приближа до тях, но защо в тази тълпа от хора никой не отиваше да ги утеши?! В най-тежките моменти имаме най-голяма нужда от едно приятелско рамо… а при тях нямаше никого! Намирах го за доста грубо. Цялата картина ме накара да се замисля сериозно: разбира се, смъртта е едно ново начало за нас, но и един трагичен край за близките ни. За нас е миг, а за тях един живот!… Тъкмо направих първата крачка, и една малка ръка ме хвана за ръкава, карайки ме да се обърна. Видях малко момиче с шапка на цветя… Погледна ме с тъжното си лице и продума:

— Не бива да ходиш там, Ивайло… Знам, че цялата ти същност крещи да го направиш, но ако го сториш, тя ще те види и ще те познае, тогава всичко ще свърши!…

— Какво… какво искаш да кажеш? — отвърнах аз с изненада и лека уплаха в гласа.

— Това е твоето семейство, а в ковчега лежиш ти! Естествено, че съпругата ти ще те познае.

— К-к-какво?! — повторих като заекващ папагал.

— Ела да излезем на въздух, атмосферата тук е прекалено тежка…

Момичето ме поведе към изхода на залата. Движех се механично; че бях шокиран, е меко казано. На няколко момента ми се стори, че ще се спъна и ще се блъсна в някоя врата, но за моя изненада краката ми не ми изневериха. Пред погребалния дом имаше пейка, на която тя седна и се усмихна, изричайки:

— Така е по-добре! Слънцето е прекрасно в този пролетен ден.

— К-какво става?! Какво, за бога, е всичко това?! — попитах с почти фанатичен тон; спокойствието ме бе напуснало и сега бях изпълнен с голяма доза притеснение.

— Как какво? Не видя ли? Ти си мъртъв, а аз ще те придружа до отвъдното…

— Чакай, чакай… — поопомних се аз. — Сънувам! Не съм умрял! Преди малко лежах в леглото си и аз…

— И ти?… Хммм… значи, ти не си съвсем той? — прекъсна ме тя. — Интересно! А какво правиш тук тогава?

— Ами Боб ме доведе… — изплюх с мъка камъчето.

— А-а, о-о, е-е — ясно, Боб, значи? Добре. Тогава аз нямам работа тук!

— Почакай! — спокойствието ми се възвръщаше. — На колко години съм? — попитах смирено.

— В ковчега ли? Ами там си на 43. Случи се нещастие и на един автобус му отказаха спирачките… точно когато ти пресичаше. Ударът не беше много силен. Лошото бе, че си носил куфарчето си с теб. Та като те е блъснал, си политнал леко назад, а ръбът на куфара, който все още упорито си стискал и който се е наместил някак си под главата ти… е пробил черепа ти, убивайки те на място! — довърши тя и се усмихна отново.

— Страхотно! — процедих през зъби с физиономия, която индикираше, че съм хапнал нещо развалено за закуска…

— Боб ще ти обясни. Той е… с особено чувство за хумор, чудя се какво ли мисли да прави с теб, но в крайна сметка това не ми влиза в работата.

Още ми се въртеше картината с автобуса и куфарчето.

— Ще се видим пак след седемнайсет години! Ха-ха-ха! Довиждане, Ивайло! — допълни тя с усмихнати очи и грейнало лице. Не се вслушах в думите й… просто си стоях и гледах в една точка. Идеята, че на трийсет крачки от мен е бъдещото ми аз, което лежи мъртво в ковчег, ме беше обладала. Какво ли бе планувал Боб? Сигурно да показваш тези неща на хората, които все още са живи, не е редовна практика. Не е редно човек да знае кога ще ритне бакърчето, защото според мен това ще спъне пътя на развитието в живота му. Да не говорим какво може да направи с мотивацията и че всичко, което е планувано за душата му, може да пропадне… пък и се разваля изненадата. Кофти ситуация отвсякъде!

* * *

Слънцето блестеше в очите ми, докато седях размазан на пейката пред погребалния дом. Бях потънал в мисли. Собственото ми погребение… Ах, този шегаджия Боб, някак си исках да го запозная с десния си юмрук — просто бях сигурен, че ще се получи страхотно приятелство!

— Охо! Виждам, че попиваш добре чутото, пък и добре се справяш с шока… Хммм… идеално, значи, няма нужда да си губим повече времето тук! — заяви брадатият Боб, облечен в изискан син костюм. Беше се пръкнал на пейката до мен от въздуха и ме гледаше победоносно с малките си мазнички очи. Пронизах го мълчаливо с поглед.

— Хей, приятел, я го дай по-ведро! Зяпаш ме така, сякаш съм ти свил ковчега! Ха-ха-ха, чаткаш ли, а? Ха-ха…

Мда… официално това брадато същество ми лазеше по нервичките. Особено тази негова самодоволна физиономия, която сякаш ми казваше: „Не че нещо, ама аз шофирах автобуса, дето те блъсна! Ха-ха-ха…“.

— Какво искаш от мен, Боб? — запитах го аз с раздразнение.

— Аз ли? Хах, искам да се забавлявам, пич, и като те гледам как добре запази спокойствието си след тази сцена, мисля направо да премина към следващата…

— И ти искаш да науча нещо? — гадаех напосоки.

— Май сблъсъкът е бил по-тежък, отколкото очаквах. Ти луд ли си? Хах, не съм учител, приятел… Да го уча, аз??! Леле, пази боже! Ще се забавляваме! След като ти събуди съзнанието си след погребението, това е идеалният материал за купона, който замислям! Да видим дали ще си така хладнокръвен и сигурен след сътворението…

* * *

Сътворението на света… нямам си и идея вие как сте си го представяли, но това, което ми показаха, нямаше нищо общо с моите представи. Паднах по лице в пясъка с глухо тупване, изправих се, като се изкашлях няколко пъти, за да прочистя гърлото си. Пред погледа ми се бе разкрила обширна пустиня. Жаркото слънце, което прегаряше всичко живо наоколо, и промишлените количества пясък правеха тази картина доста неприветлива.

— Ехо-о-о-о, Бо-о-об!! Къде си-и-и?! — извиках гръмко аз, но изглежда, отново го бе хванала липсата.

Повъртях се още малко като муха без глава… и изведнъж… в далечината, на около 200 — 300 метра, ми се мярна силует на човек. Махаше с ръце и подскачаше като гламав на едно място.

„Горката душа, какъв ли номер са му свили на него!“ — обади се вътрешният ми глас. Запътих се към него със сигурна крачка, като си мислех, че е възможно да се намираме в едно и също положение… та вероятно ще си помогнем взаимно. Докато се приближавах, мистериозният господин изобщо не ме отразяваше, а усърдно продължаваше със своя танц — сякаш бе индианец, молещ се за дъжд. На около 30 — 40 метра се видя, че човекът е с черна мантия и каубойска шапка, но подскачаше с гръб към мен. Чак на 4 — 5 крачки от сянката му ме усети и се спря като прикован. Не се обърна, докато не проговорих.

— Извинете… къде се намираме? — попитах плахо. Той се завъртя към мен, без да отговори, протегна ръката си напред и посочи с пръст надолу към пясъка.

Мъжът имаше благо изражение, спокойни черти на лицето и излъчваше една ярко изразена увереност в стил: „Напълно съм наясно к’во се случва тука, пич, а ти чаткаш ли, а?“. Под краката ми на земята лежаха малки лилави кристалчета, сияещи в приятно розов оттенък. Мъжът в черно започна отново да маха с ръцете си, а кристалите реагираха на движенията му и запулсираха с енергия, ставайки по-ярки. Тогава той ме погледна и продума:

— Опитай и ти!

— А? Какво да опитам? — отвърнах с недоумение.

— Вдигни ръцете си и се фокусирай върху камъните. Почувствай енергията в тях, усети живота в тази енергия.

Повдигнах вежда, погледнах го, погледнах кристалите, мислено си казах: „Луда работа!“, послушах заръката му, протегнах ръка и се концентрирах, заглеждайки камъните. За миг почувствах лека топлина, а кристалите от леко розов смениха за секунди цвета си на зеленикав.

— Браво! А сега по-силно! Вложи цялата си енергия в тях, така че да чувстваш как пулсират заедно със сърцето ти.

Така и направих — лицето ми придоби видим червен оттенък от всичкото това напъване, но важното бе, че се получаваше! Известно време той ме наблюдаваше, за да се убеди, че съм хванал цаката на заръките му; след като видя, че се справям, продължи своя танц. Това, което схващах от ситуацията, беше, че аз трябваше да ги правя зелени, а той — лилави, и изглежда, бяхме впримчени в някакъв странен дуел по повод на цветовете им.

— Каква е целта на това? — запитах задъхано аз.

— Да преобразуваш всички кристали в един вид. Моите трябва да станат аметисти — това са така наречените „камъни на смъртта“. А твоите трябва да се превърнат в зеолит, или „камъните на живота“. Защо играта е измислена така, и аз не знам и не мога да ти обясня.

Слушах го внимателно, опитвайки се да вникна в същността на изреченото.

— Виждаш ли, Иво… Аз мразя хората!… Те са най-големият и смъртоносен паразит за тази планета. Използват всичко, без да се замислят за последствията. Тяхното мото е: „Ако не можеш да го поробиш — убий го!“.

— Не! Не всички сме такива! Има и много добри души, които искат да променят нещата… — възразих му гневно аз.

— Ха-ха-ха! О, Ивайло, ще разбереш рано или късно какво имам предвид, но сега да оставим тези философски теми. И нека се съсредоточим върху задачата пред нас! Знаеш ли какво му е нужно на живота, за да съществува? — отвърна мъжът в черно с лека усмивка.

— Място… Среда? — изстрелях аз отговора инстинктивно.

— Точно така! — каза с видимо задоволство. — А сега, ако искаш да видиш отново своя живот, дай всичко от себе си да промениш всички кристали в зеолити, докато аз ги преобразявам на аметисти! Приеми го като схватка, от която зависи зараждането на твоя свят!

Изтръпнах при тези думи. Вътрешно чувствах необяснима тревога, трябваше да се справя, иначе нещо ми подсказваше, че щеше да стане много, много по-лошо. Концентрирах съзнанието си, фокусирах мислите си и се отдадох на сътворяването. Отбелязвам — нито един от похватите за осъзнато сънуване не можеше да ме измъкне оттук или да измени каквото и да било в тази ситуация, бях тотално безсилен да избягам или да я променя. Оставаше ми само да играя играта — не че се оплаквах, беше едновременно страшно и вълнуващо!

* * *

Вятърът се вихреше около кристалите на живота и смъртта, докато дуелът между двамата избрани неуморимо продължаваше. На този етап бях толкова погълнат от „целта“ си, че дори не се замислях каква точно бе тя и какъв бе смисълът на всичко това. Сигурно Боб ме гледаше отнякъде и ми се смееше отново. Мъжът в черно беше достоен противник — все едно се борех със себе си, бяхме напълно равностойни, просто той бе моята по-тъмна версия. Двамата махахме с ръце и правехме крачки ту назад, ту напред, в синхрон, досущ като двама луди танцьори, развихрили се пред своята публика на сцената в магичен ритъм.

— Бързо се учиш, Иво. Браво! Поздравления! — процеди той с усмивка.

— И ти не се справяш зле! — отвърнах аз.

Странното беше, че колкото повече моят зеолит растеше, толкова повече лицето на каубоя започваше да ми напомня на някого. И нищо чудно — този крив нос, тези зелени очи и тази продълговата брадичка… нямаше съмнение, това си бях аз. Да, в сън всичко може да се случи! Мозъкът ми беше ангажиран с поуката от разказа „Най-големият ти враг е не друг, а самият ти“. Парадоксът беше налице отново — хем бях животът, хем смъртта. В момента, в който се замислих, всичко спря, все едно времето замръзна. Пейзажът застина, а моето тъмно аз си взе шапката под мишницата и се изпари, сякаш с Боб бяха първи братовчеди. Тогава от земята на около трийсет метра зад мен се издигнаха едновременно шест каменни плочи, приличащи на надгробни камъни, зад всяка една изваяна перфектно скала стоеше по една старица. Те протегнаха костеливите си ръце и посочиха вкупом участък зад мен, който все още лилавееше от аметиста. „Пич, май трябваше да го преобразиш в зеолит, а?“ — казах си риторично и започнах да махам чевръсто с ръце отново, за да премахна оставащата смърт от моето творение. След като приключих, се обърнах към „старейшините“ — така бих ги описал: като шест много мъдро изглеждащи възрастни жени на около 80 — 90 години. Те спряха да сочат и ми направиха знак да се приближа към тях. Погледнах ги със страхопочитание и се приближих към тази, най-близко до моето дясно. Когато достигнах плочата, тя отпусна ръката си, заедно с нея и останалите също свалиха ръце. Погледна ме със своите сиви очи и посочи с пръст написаното върху камъка. Първоначално не се разбираше нищо — бе написано на древен език, който само те разбираха. Очите ми шареха между нея и плочата, когато най-накрая не издържах и избъбрих нетърпеливо:

— Здравейте! Не разбирам какво пише. Бихте ли ми казали, моля?

Гласът ми бе пресипнал и сух, все едно имах буца в гърлото. Думите ми бяха посрещнати с една сбръчкана усмивка и отговор:

— О, дете, за теб — разбира се! Крайно време е да разбереш!

Плочата беше от мрамор, в средата й имаше издялан един правоъгълник и в него бяха написани букви от древния език, които едва се забелязваха под слоя прах.

— Ти си живял много пъти, но твоят любим човек винаги е умирал преди теб. Моята работа е да ти казвам неща от сегашния ти живот, по-точно тези, които евентуално могат да те сполетят… а пък на мен винаги ми е било приятно да говоря за миналото, хи-хи-хи — закиска се тя.

— Е, какво искате да кажете за сегашното ми аз? — попитах я с усмивка.

— Хмм, да видим какво ще ни каже скалата…

Тя погледна към нея с изморените си сиви очи, сякаш правеше това за хиляден път. Събра сили и издуха леко праха от плочата. Усетила дъха й, плочата засия в ярка светлина. Буквите оживяха и започнаха да се движат, все едно всяка бе със собствено съзнание. Нареждаха се, разместваха се и формираха нови думи, но не излизаха от очертания правоъгълник. Старицата ги изчака търпеливо да се укротят и като изгубиха блясъка си, тя отново ме погледна.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш това, млади момко? Питам, защото един вид ще ти издам част от твоето бъдеще… Хи-хи-хи… То може да се променя, не се притеснявай, както и сам видя, знаците се местят постоянно. Казано другояче, бъдещето зависи изцяло от твоите избори.

— Разбирам. Благодаря ви… Моля, започнете — казах с мек и спокоен глас. (Естествено, исках да знам бъдещето! Може би само обичайните неща: намирам ли щастие, любов, огромна сума пари, с която да замина на една дъ-ъ-ълга екскурзия. Дали пък нямаше да ми стане скучно, ако разбера? Ха, какви ги говоря! Нямаше шанс да ми е скучно, защото животът ни е това, което правим всеки един ден! Дали ще го променим, ще се борим за успех, или ще се предадем, зависи изцяло от нас самите.)

Жената прекъсна мислите ми, като каза три кратки изречения — изглежда, с тях се изчерпа моето настояще в този ми живот.

— Ще загубиш любимия си човек! Скъп за теб приятел ще почине на 65 години! Ще направиш нещо, с което хората ще те запомнят.

Интересно изказване — направих си няколко бързи асоциации за първите две изречения. Третото го игнорирах — пфу, дори в съня ми моята мания за величие не спеше. Втората старица ме избави от гадаенето, като протегна своята ръка нагоре. Това бе знакът да отида към нея. На разстояние метър — метър и половина една от друга стояха тези мистериозни старейшини. В очакване да мина покрай всяка една. Впрочем много си приличаха, подобно на близначки.

* * *

Старица номер две ме погледна хладно, помилва плочата си с ръка и рече:

— Има една девойка, която винаги е с теб през всичките ти животи. Все се преследвате в безкрайна гонитба. Един път тя те обича, друг път — ти нея. Не ви е писано — и двамата сте инати, но тя те следва по-усърдно. Всеки живот момичето сънува „онази вечер“, в която сте за първи и последен път заедно. В онези времена, където магията и любовта живееха у хората, често ви виждам ръка за ръка заедно пред нейната къщурка. Усмихнати и безгрижни — ти си странстващ магьосник, а тя местната девойка от механата. И ти решаваш да спечелиш сърцето й с красота. Чу се лек гръм, поклатиха се листа, покрай вас се разразяваше буря! Отвън силен дъжд, а вътре — перфектната хармония. Ти я пусна, прошепвайки: „Оставям ти сърцето си“… Махна с ръце и дъждът секна. Капките се събираха, формирайки сфери, които летяха пред вас. Тогава ти изрече нещо на нашия древен език, от който и дума не помниш сега. Водата те послуша и образува формите на стадо жребци. Танцуваха ли, танцуваха те под дъжда. Игриви и жизнени около младите си господари. Гледаше те с мокро лице и изпълнени с любов очи. В този момент тя разбира, че ще те гони през вековете, но не обелва и дума, не и на теб. Прави го, за да те предпази. Не може да ти го причини…

Старицата престана да говори. Погледна ме с големите си очи, после наведе глава към мрамора и помилва плочата с майчина ласка, като каза с мек глас:

— Това е от мен, момко, върви към следващата ми сестра.

Погледнах я с насълзени очи, бях си спомнил за нея. Момичето от механата. Усещането бе като чужд спомен, който чувстваш на най-първичното си ниво, дълбоко в себе си, мозъкът ти го отрича, а тялото ти трепери, защото с цялото си същество иска отново да се вкопчи в него. Едва смотолевих:

— Благодаря… — с хлипащ тъжен глас. Защото знаех, че за този живот отново я бях изпуснал… за пореден път, който тайно се зарекох да ми бъде последният.

* * *

Приближих се плахо, все още подвластен на емоциите. Третата ме погледна с тъга в очите, протегна ръка към плочата си, която сякаш безжизнено се взираше в мен — нямаше нищо общо с предните плочи. Издялана от чист мрамор, излъчваше тържественост. Старицата я докосна и мигом по повърхността й се появиха кости, връв и пера. Заемаха форми, които приличаха на думи, непознати и незначещи нищо за мен. Тя започна мудно да ги опипва и да мърмори нещо под носа си. От костите започна да се стича кръв и така камъкът заприлича на миниатюрна операционна маса. Зловеща работа, драги читатели, зловеща! Тъкмо извръщах глава от потискащата картина, когато чух гласа на старицата.

— Ти, момче, ще запишеш всичко в живота си по странен начин. Ще е труден път, пълен с премеждия, но… — тя се усмихна ехидно — присъствието в теб е силно и ще ти се наредят нещата. Може и да се справиш, малко си шашав и вероятно ще ти е трудно да се впишеш, ама ще ти се изясни всичко накрая…

Жената отпусна ръка и спря, тогава четвъртата вдигна своята ритуално и ме повика. Информацията във всички тези сънища или пътешествия, както прецените — така ги наречете, беше прекалено подредена, страховито поднесена и някак забавно показана. Мозъкът ми прегряваше — беше твърде много и ставаше трудно да помня всичко това… Къде ли ме водеше историята? Боб приятел ли беше в крайна сметка? Или просто една същност, на която й бе скучно и искаше да се забавлява? Давех се в мисли, а не биваше. „Замислиш ли се прекалено дълбоко за сегашната си ситуация, това значи край и евентуално събуждане“ — обади се вътрешното ми аз. Ако събудим рационалното си мислене в съня и се фокусираме прекалено много върху детайл или дадена информация или събитие, което превъртаме постоянно в съзнанието си, предизвикваме осъзнаване, че нещо не е наред, и съответно мигновено събуждане. Затова е ключов момент да оставим информацията да мине покрай нас, отразяваме я, че е там, но не се напъваме да вникнем в нейната същина. После, докато е все още прясна, може да станем от леглото и да я запишем в дневника си — така няма да се изгуби или забрави. Четвъртата възрастна дама ме чакаше все по-нетърпеливо.

* * *

Като я приближих, тя ме погледна сериозно със съсухреното си лице — напълно безизразна, посегна към своята плоча, която този път беше от сребро. Буквите се очертаваха една след друга, следвайки нейното докосване. Тя започна да изговаря думите на древния език, а те звучаха толкова тържествено, че освен тялото, и душата ми трепереше. Не разбирах нищо от това, което казваше старицата, но определено резонираше в цялата ми същност. Тя изрече всичко от плочата, а аз си стоях тихо в транс — треперех като малко дете. Тази плоча имаше много мощ, толкова бе силна, че пред нея никой не би могъл да остане равнодушен. Не знаех какво става, но бях вцепенен, прикован да слушам всяка дума. Като приключи с рецитала и отново усетих, че крайниците ме слушат, се успокоих и далече в съзнанието ми се чу гласът й като приглушено ехо:

— Тази плоча е символът на душата ти. В нея са описани всички пътища, които трябва да изминеш, преди отново да се завърнеш в цялото. Ние сме едно, но и същевременно сме изцяло различни! Мога да ти покажа пътя на душата ти… — и както си говореше старицата, така внезапно от нищото до нея се появи Боб и я прекъсна:

— Охо, друже! Пак се срещаме, а? Готов ли си да се чупим оттук?

— Не! Има още неща, които искам да знам! — отвърнах раздразнено аз.

— Знам, знам… проблемът обаче е, че нямаме време… Петата и шестата старица, и те… ще ти кажат хубави неща, но не бива да ги знаеш още — рано е, Ивайло, не си готов… Затова стягай куфарите и да се омитаме, приятелче!

— Къде ще ходим?

— Как къде?! На финалната сцена от цялото това бродене из непонятното! Там, където ще направиш своя избор.

— Избор? Пак сигурно някоя от твоите шеги, нали? Добре, съгласен съм, пък и вече ми показа достатъчно, получих интересна главозамайваща информация, така че ще те последвам… Давай, друже, ти си!

— Не че и да не искаше, пак нямаше да те завлека с мен! Ха-ха-ха — отвърна той с гръмък смях, а лицето му си оставаше все тъй изкривено от ехидната, гадна усмивчица, а той — вперил поглед в мен с онези лъскави очи.

— Да вървим! — нададе силен вик и щракна с пръсти (за секунда помислих, че това ще е краят и аз ще се събудя).

Пустошта се минимализираше, а стариците продължаваха да гледат и да махат безмълвно за сбогом. Този кът или свят, ако щете, беше завършен, финализиран. И до ден-днешен не мога да се върна там, за да се видя с петата и шестата старица. Както изчезваше в далечината зад гърба ни старото, така пред нас постепенно се приближаваше новото, един друг свят — мрачен, страховито изглеждащ, все едно бе изваден от роман на Стивън Кинг^[3]. А на Боб не му дремеше, стоеше си кротко, сякаш замръзнал с идиотската си усмивка.

* * *

Почвах да се чудя защо се озовавах всеки път в такива светове. Сигурно отговорът на това се криеше в сбърканото ми подсъзнание. Може да е съвсем нормално за мен… или пък не. Чувствах се уморен, ръцете и краката ми сякаш се бяха превърнали в метал и тежаха по сто килограма парчето. Беше и доста тъмно на пръв поглед — виждах само блестящите зъби на Боб, който, както се досещате, се хилеше. Беше излязъл силен вятър, духаше от земята и по кожата ми се удряха малки песъчинки. Като свикнаха очите ми, погледнах надолу към краката си от любопитство, да не би да се носим още, въпреки че чувствах твърдина под ходилата си. Стоях върху суха и напукана земя, невиждала дъжд от години. Зад мен се чуваше скърцането на старо дърво. Обръщайки се, забелязах една поовехтяла мелница, която вероятно бе от времето на Дон Кихот^[4]. Перката се въртеше бързо и на моменти бе на косъм да се откъсне и понесе по въздушните течения, породени от бурните ветрове.

— Къде сме? — попитах аз.

— В нейния свят — отвърна студено той.

— Това е нейното измерение и всичките случки бяха с цел да те подготвят да можеш да понесеш тежестта на въздуха тук.

И той бе прав — имаше нещо много зло тук, аурата му изцеждаше всичките ми сили.

— Коя е тя?

— Тя няма име на вашия език, може да й казваш, както си прецениш ти.

— Хмм… добре, като я видя, ще си харесам име и ще я кръстя някак. А с нея ще си приказваме както с другите? Или!?

— Ха-ха-ха, не ти ли стигат толкова приказки? Време е за малко действие. Тя е тук, за да направи нещо, което не е особено редно… — отвърна Боб — а ти си тук, защото ще избереш дали да допуснеш това да се случи, или ще се намесиш и ще го спреш.

— За какво по-точно говориш, Боб?

— Като го видиш, ще разбереш! Пази се, Иво! А и последно нещо — напомням ти, че сънуваш, приятел, което значи, че имаш известна власт дори в това проклето пространство. Използвай я мъдро! Нямаш много време за губене, затова те съветвам да се запътиш към онези каменни постройки ей там — допълни той и посочи с пръст на север.

Един от другите начини да разбереш, че сънуваш, е, когато съзнанието ти принуди някой от образите в твоя сън да ти каже, че сънуваш. Получава се парадокс — все едно го казваш сам на себе си, но и в същото време усещането е, че го чуваш от съвсем различен източник. В далечината на около един километър се забелязваха каменни блокове, поставени един върху друг — приличаха на огромни каси за врати. Напомняха на Стоунхендж^[5].

— Това е от мен, приятел. Моята роля се изчерпа, оставям останалото на теб — изрече той и преди да му отвърна, силуетът му избледня и той изчезна. Накрая чух гласа му като ехо: „Беше ми приятно, друже, надявам се отново да бъда твой водач!“. Погледнах по посока на гласа и се усмихнах ехидно в знак на съгласие. Поех смело към Стоунхендж 2.

Мъждукаше бледа светлина измежду колоните — вероятно лагерен огън. Супер — отново ще се впускам в пряко общуване с местните обитатели. С весело настроение и бърза крачка се отправих към неизвестното. Ако трябва да бъда честен, нямах търпение да видя изхода от това пътуване, въпреки че и представа си нямах какво ще ми се случи всъщност. Самата идея, че ти си значим и нещо зависи от теб, те кара да се чувстваш нужен и радостен, че присъствието ти има някаква стойност.

* * *

Скалната площадка в центъра на постройката ми напомняше на олтар. Беше правоъгълен блок с размери, малко по-големи от човешкото тяло. Подобно на някое древно племе, приличаше на плоча, на която са извършвали жертвоприношенията си. Мястото бе празно — сигурно „церемонията“ щеше да започне по-късно. В съзнанието ми не спираха да препускат мисли и най-вече въпроси. Ставаше ми още по-зле. Бях неспокоен, оглеждах се за някакви други сгради наоколо, но уви — такива нямаше. Пейзажът си оставаше безлюдна пустош, в която май липсваха хора, въпреки че Боб каза, че има… Отправих се към камъните с надеждата да открия символи, които да ми подскажат нещо за ритуалното място и да хвърлят малко светлина върху положението. Всичко бе непознато, единствено на третия камък видях знак като стрелка (→), сочеща на юг. Реших да последвам посоката, въпреки че в близките километри нямаше нищо. Имах време и си рекох да взема да го убия. Не знам дали ви се е случвало на вас, но при мен това да сънуваш, че ходиш, е почти винаги равносилно на пътечката за бягане в местния фитнес. Хем чувствам, че ходя нанякъде и уж се движа, пък не отивам наникъде.

Грубо след около шест километра ходене, жарко слънце и брутална жажда за вода плюс изцеждането на енергия пред мен се извиси силуетът на мелница. Да, точно така, онази мелница, при която бях пристигнал с Боб. Изглежда, в това джобно измерение имаше само нея и една камара стари камъни… Влязох вътре изтощен и видях, че в единия й ъгъл имаше кладенец. Бързо и сръчно награбих кофата, която си стоеше вързана за талпата над него, и я спуснах надолу. По-сладка вода не бях пил. След като утолих жаждата си, се отпуснах и се зазяпах в тавана, докато неусетно потънах в приятна дрямка. Почивката ми бе нарушена от ритмичното биене на барабани. Като излязох от мелницата, сумракът ме обгърна — в далечината огънят се издигаше като въже нагоре в небето и вместо да е едва забележим, сега приличаше на буйна клада. Ритуалът започваше.

* * *

Крачех бавно, вътрешно чувствах, че нещо ще се случи… нещо лошо — колкото повече се приближавах, толкова повече ми призляваше. Аурата бе отвратителна — ако имаше комбинация между главоболие, болки в стомаха, изтръпнали крайници и липса на каквато и да е енергия… точно това бе общото ми състояние в момента. А бях все още далече от ритуалното място. Хм… „ритуал“ — накара ме да се замисля, дори в днешно време на определени „празници“ ние, хората, продължаваме да принасяме в жертва различни неща, като визираме стари „езически“ традиции, главно за здраве, берекет, многобройна челяд и т.н. Времето, в което живеем, се променя, но вярванията продължават да се предават от поколение на поколение. Сега сме ги маскирали, добре прикрити зад порядъчни намерения, естетика или така наречената куртоазия… Умът ми се избистри при вида на пламъците; приближавах мястото и тъкмо стигнах до първия камък… когато кръвта ми замръзна и сякаш пирон се заби в главата ми — болката беше толкова силна, че едва държах очите си отворени. С премрежен поглед зърнах сянката на женска фигура, но в нея имаше нещо много нередно. После погледнах към голямата плоча в центъра, оставайки шокиран. На нея бе проснато възнак малко момче, като всеки негов крайник беше вързан съответно за ъглите й. Фигурата мърмореше думи на непознат за мен език. Докато стоях и я наблюдавах, в главата ми прозвуча „Мерилит“ — да, така ще те назова. Тя бе самото въплъщение на изкусителната неустоима жена, но с дяволска опашка, демонски крила и подобни на овен рога… Не приличаше на нищо сънувано в краткия ми живот до този момент и будеше страхопочитание на съвсем друго ниво! Поне разбрах кой бе източникът на тази тъмна, хаотична аура. В ръцете си държеше кинжал, покрит със скъпоценни камъни и с бляскаво смъртоносно острие. Сигурно бе видял доста различни видове вътрешности, а в колко ли жертвоприношения е бил главният герой? Тръпките плъпнаха към петите ми, сковавайки всичките ми крайници. Странното в случая — момчето не издаваше и звук, очите му бяха широко отворени, но то изобщо не реагираше. Мдам… намирах се в казус с два гласа в главата си, единият твърдеше: „Човек, това дете не е твой проблем! Продължи, забрави и избягай от това прокълнато от бога измерение“. А вторият: „Ако не направиш някакъв опит да спасиш това дете, ще загубиш себе си и ще се превърнеш в празна обвивка, която си мисли, че има душа!“. Не знам за вашето мнение, драги читатели, но за мен доводите на „втория“ направо цепеха мрака и ме плеснаха като шамар! Съответно събрах всички налични сили, които все още шаваха в настръхналото ми тяло… казах си: „Споко, пич, това е сън и имаш власт в него…“, и мигом се телепортирах при детето. Действието ми очевидно свари неподготвена адската мацка, която се оцъкли от изненада, хванах момчето за ръката и се опитах да се върна в реалното си тяло, като предположих, че това ще върне момчето в неговото тяло. До последно се надявах да се развият така нещата… обаче изобщо не ми се получи толкова добре. Енергията ми не стигна и едва успях да телепортирам жалките ни задници до мелницата, но точно в този момент малката ми победа бе заглушена от разярения рев на смесицата между човешки крясък и воя на вълк, излизащ от пастта на един бесен, но много красив демон. Погледнах клетото изплашено дете и преди да успея да проговоря… очите ми започнаха да се затварят. Знаех, че съм стигнал до границата на възможностите си — докарах една тъжна усмивка, тип: „Това беше всичко, приятели!“… и се строполих на земята в прахта. За части от секундата отворих очи и с облекчение огледах позната за мен стая, олекна ми, затворих ги… тогава чух гласа й, който сякаш ме прониза и ме накара да замръзна като статуя във времето:

„НЯМАШЕ РАБОТА ТАМ, ЧОВЕКО! ПРЕКАЛЕНО СИ НАПРЕД!“

Образът й се приближаваше все повече към мен — сякаш ползваше моето съзнание като врата, през която да премине в това измерение. Бях прикован в леглото си и не можех да помръдна, да говоря, дори да си отворя очите — пълна парализа. Докато сънуваме, мозъкът ни парализира, това е естествено състояние на тялото по време на сън: „заспало тяло — будно съзнание“ бе, един вид преждевременно събуждане или фалшиво. По принцип, докато спим, е нормално да не можем да се катерим, бием или тичаме, ние го виждаме и усещаме така, но това се случва само в съзнанието ни. Както казват, „напълних гащите от страх, брато!“. Сърцето ми се канеше да гръмне, полудяло от адреналина и конската доза страх. Бях се превърнал в напълно неподвижна торба от кожа, кокали и косми. Тя се носеше над мен и ме пронизваше с очи така, сякаш й бях свил закуската, а аз си стоях кротко, безсилен да й се опълча. Огледа ме с презрение и отново продума:

„НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ИДВАШ, ЗНАЕШ ПРЕКАЛЕНО МНОГО!“

След това изпъна пръстите на дясната си ръка, все едно се готвеше да ръкопляска на някого, усмихна се зловещо и ги заби в стомаха ми! Изпитах странна — за първи път след толкова много астрални пътувания и осъзнати сънища, — но не силна болка, тогава предположих, че се дължи главно на всичките емоции, които бушуваха, и най-вече на страха. Тя извади ръката си и изчезна. Тялото ми вече възвърна своята способност да се движи… затова се сгърчих в ембрионална поза, поех си жадно въздух и си казах наум: „Ох, добре, че свърши!“. Чувствах как смъртната умора ме обземаше, не ми оставаше нищо друго, освен да й се подчиня и да заспя. Необезпокояван от мислите „Какво, по дяволите, се случи?!? Защо?! Какво стана с момчето? Спасих ли го? И къде се дяна Боб, дявол го взел?“. Не намерих отговорите веднага… всъщност ми отне много време, преди да събера смелост и отново да предприема астрално пътешествие, и още повече време, преди да отида да потърся момчето.

* * *

След един месец мисли и потънало в страх съзнание намерих силата в себе си да потърся клетото момче. Само при мисълта за нея сърцето ми падаше в гащите! Ужасът ме обземаше дори ако си оставех една секунда време да се сетя за Мерилит. Разликата в силите ни и превъзходството й бяха, меко казано, плашещи. Толкова смел се чувствах, бях си измислил план и резервен също, че и резервен на резервния… Естествено, нито един от тях не ми свърши работа, защото просто се озовах в съвсем друго измерение. Адската дупка, драги читатели, място, пропито с пълна тъмнина, в нея смътно се виждаше бяла мъгла, която горе-долу ставаше за ориентир. Все едно краката ми бяха вързани… движех се мудно, непохватно, все едно съм до глезените в тиня. Но пък стъпвах на мекичко… не изпадах в подробности защо е така мекичко, но жвакането ми подсказваше, че може би е някакво тресавище. Както си ходех кротко и се лутах необезпокоявано, достигнах постройка с голяма ограда, която я заобикаляше. Срещу нея от другата страна на улицата съвсем ясно се различаваше (дам, беше станало светло, незнайно как, сънена му работа) блокът на Митко. Тогава малка крушка в главата ми цъкна и загрях къде се намирам. Това измерение бе изградено от моя спомен за основното ми училище „Райна Княгиня“, блесна табелката на физкултурния ни салон. В момента, в който си наредих пъзела и осъзнах това, пред мен в далечината се чу страховит вой на разярен звяр, последван от сподавен плачлив вик на беззащитно дете. Затичах се на помощ, без да се замисля, като следвах пътеката от бялата мъгла, която се бе появила под мен и се усещаше твърда като асфалтова настилка. Тя ме отведе до доста страховита гледка. Малко дете, свило се на кълбо долу на земята, покрило с ръце главата си, плачеше отчаяно жално. Впрочем виждах го единствено защото бе осветено от два големи червени фенера… които, ама разбира се, се движеха в перфектен синхрон. Ръмженето ставаше все по-жестоко, а воплите — все по-трагични. Забавих темпо и запристъпвах предпазливо — каквито и да бяха тези фенери, определено не исках да дойдат да ми светнат на мен! Но понеже съм известен с куция си крак… та от цял училищен двор, откъде се пръкна тази метална кутия, в която да се спъна, не знаех — пък като й забих един шут, издрънча достатъчно мощно по настилката, за да покаже съвсем точно на червените светлини къде се намирам. Настъпи напрегната тишина, в която мислено се псувах, но за кратко, защото бе нарушена от воя на съществото. Досещате се какво се обърна право към моя милост. Готините червени очи вървяха в комплект с огромна озъбена паст. Всъщност съществото стоеше на няколко метра от мен, бе ме придърпало към себе си, виждах всичко ясно. Подуши ме и сигурно сметна, че не представлявам заплаха, или пък ме разпозна, но тотално ме игнорира и отново се обърна към хлапето. Това същество от бездната — то се хранеше със страха ни… а вътрешният ми глас допълни: „и с душите ни“!

* * *

Превърнах се в свидетел на ужасяваща гледка. Момчето стоеше свито, с лакти към коленете си, и хлипаше сърцераздирателно, погълнато и удавено от страха. Злокобната черна твар го гледаше търпеливо със своите яркочервени кървави очи, в готовност да го превърне в закуска. Крещях и махах с ръце като бясна мажоретка, но нямаше никаква реакция. Мисля, че ролята ми тук бе да наблюдавам, независимо от изхода на ситуацията. „Соул ийтър“ (този, който поглъща души) — това изникна в съзнанието ми за позивна на грамадното черно куче. Неговата муцуна бе на една ръка разстояние от детето. А самото момче беше едва една десета от размера на туловището на страховитото животно…

— Това е сън, хлапе!!! Събуди се! — виках аз сякаш сам на себе си. — Не се страхувай, така само го правиш по-силно, погледни към мен, не си сам!…

Докато приближавах, „Куджо“^[6] ме усети, но продължаваше да ме игнорира, вероятно ме пазеше за десерт. Хрумнаха ми няколко идеи за действие, но стигнах до извода, че за да ме остави наблюдател, Боб е имал нещо предвид — може би някаква скрита символика, гласяща: „Ако продължаваш по този път с тези астрални щуротии, приятелче, ще се превърнеш в нечий обяд!“. Вкарах малко въображение и почнах пак с магическите трикове… нито дупката под звяра, нито опитът за телепортация дадоха резултат. Чисто и просто аз бях гост в неговото измерение. Мозъкът ми се печеше на бавен огън. А тъмата около нас се сгъстяваше все повече и повече, оградата зад мен изчезна, както и всички други очертания. Пъклената твар потриваше зъби доволно, а лигите й капеха в небитието. Заплашителното ръмжене даде началото на атаката на кучето — това, че бях успял да спася малчугана от ритуала, нямаше никакво значение, защото просто стоях и чаках безсилен да бъде погълнат. Соул ийтърът отвори грамадната си паст и се устреми бясно напред към жертвата. За своя изненада протегнах двете си ръце и се хвърлих към тях. Беше си инстинкт, от онези смотаните, дето все се проявяват, когато най-малко очакваме. И за моя още по-голяма изненада и тримата светнахме като крушки, светлината излизаше предимно от ръцете ми и ги осветяваше изцяло. Хванах детето за главата, а кучето — зад врата, едновременно. Случващото се след осветяването ми бе много трудно за разбиране и ще се опитам да ви го обясня, както го почувствах и осмислих с ограничените си възможности. Мхм… така… Аз погълнах и пъклената твар, и детето чрез ръцете си и за кратко време бяхме три души в едно тяло! Гладът на кучето, страхът на момчето — двете ми бяха толкова познати и събудиха огромна носталгия у мен, но и някак ме завършиха, сякаш пак бях цял, счупената чаша най-накрая си събра парчетата. Пъзелът се нареди, тъмнината от измерението се разсея и сцената доби вида на основното ми училище. Поех си дълбоко въздух, докато оживелите спомени нахлуваха в съзнанието ми, успокояваха ме и ме накараха да се усмихна. Всичко бе ясно. Върнах се в леглото си доволен и изпълнен с облекчението от преборен детски страх. Дълбоко в мен страхът така и не ме бе напуснал. Соул ийтърът беше сянката, а момчето бях аз и то отново не успя да се пребори с него, но по-възрастната ми версия този път бе там и успя да си прости и да разбере защо беше допуснала нещата да се развият по този начин. Да приеме факта, че не сме сами в този свят, и да продължи напред с живота си в мир и хармония… поне доколкото бе възможно според този тип сънища. Не мога да ви опиша чувството на цялост и завършеност, навярно мнозина от вас са го изживели. Една дума… страхотно! Камъкът от гърба ми тупна тежко на земята и сякаш за първи път се почувствах наистина жив.

Никога не е късно човек да се пребори със страха си, независимо колко време го е носил в себе си. В нашия забързан и труден живот, от който същностите са неразделна част, е нормално да не ги забелязваме и усещаме — макар всеки от нас да може да го направи, просто в повечето случаи подсъзнателно ги пренебрегваме. Тогава тези безформени тежести, които се прикрепят към нашата енергия, когато сме най-уязвими, уплашени, съкрушени или пък опиянени от разни други нехармонични състояния на духа ни, се възползват от нас. Те невинаги са злонамерени, понякога просто търсят помощ, а друг път искат да ни помогнат. И все пак, ако попаднете на лоша същност, за да се пречистите и да се освободите от нея, трябва да направите едно от следните неща:

1. Да следите себе си и ако случайно забележите нещо у вас, което не ви съответства (внезапно желание да правиш нещо неприсъщо за теб — рязка смяна на държанието в определен тип емоционални ситуации) — усетите ли това, следва по-трудната част — да си припомните точно онзи момент, в който сте изгубили себе си и сте станали гостоприемници по неволя. Ако успеете да си го спомните и след това повярвате, че това е така — може да успеете да се освободите, като постигнете мир.

2. Да отидете при човек, който се занимава с такъв тип практика и енергийни търсения. Обикновено не е нужно да казвате нищо конкретно — този човек ще усети сам и евентуално, ако има нужда, ще ви пречисти. Нередностите в аурата ни около нас издават добре какъв тип човек сме, какво чувстваме в даден момент и колко същности са се пъхнали в една опаковка! Бъдете бдителни, ние сме едно цяло, макар и понякога да сме на парчета.

Това, драги читатели, бе моят „Кратък наръчник на сънуващия“, дано да е успял да ви позабавлява и да ви научи на нещо ново.