Амидару Тохара
Кратък наръчник на сънуващия (2)

Първа глава
Проклятието на звяра от друго измерение

Вече имах зад гърба си над 10 успешни астрални пътувания, когато за първи път попаднах в съзнателен сън. Той беше свързан с нещо, което съм сънувал много пъти като дете, но до момента, в който не го сънувах отново, не помнех абсолютно нищо. Спомените бяха изтривани след събуждане, сякаш вълшебно перо бе заличавало всичко от ума ми. При ставане само след пет минути сме забравили петдесет процента от съня си, а след още десет минути деветдесет на сто от информацията е загубена или по-скоро преместена в подсъзнанието ни. Обикновено като се събудим и сме много сънени, често се чудим: „Станал ли съм, спя ли?“, но с няколко тренировки можем да запазим част от спомените. Например като държим дневник до леглото си и се стараем да си водим записки. Това упражнява съзнанието да запомня повече, а също така е и важна крачка, ако се стремим към осъзнато сънуване.

* * *

Отваряйки очи, първото, което съзрях, бе морето. Тихо и спокойно над него се разстилаше мъгла, придавайки му леко призрачен вид. Този сиво-син хоризонт изглеждаше безкраен. Намирах се на пристан, имаше хора, лодки, докове, а зад тях се виждаха и ниски постройки — най-вероятно къщи. По обстановката ми приличаше на малък град, разположен върху остров насред океана. Обърнах се на изток и зад мен в далечината се разкри гледката на гъста висока гора, през нея се забелязваше криволичещ каменист път. Раздипляше се по хълма и се катереше нагоре, стигайки до мистериозно имение на върха му. Приличаше ми на крепостта на Влад Цепеш^[1] в Трансилвания (поне в този вид, в който я бях виждал по филмите), известен със своята жестокост и прославен с доста имена от легенди и романи, едно от които бе граф Дракула^[2]. Побиха ме тръпки от видяното, погледнах към часовника на ръката си машинално, сякаш да се разсея от чувството, и с изненада установих, че виждам цифрите размазано. Това може би значеше едно… аз сънувах! След като се убедих, че ми е трудно да различа часа, си спомних за един от похватите, чрез който разбираме, че сънуваме. (Числата и думите са трудно различими, когато сънуваме, защото аналитичната част на мозъка ни не е активна, но има случаи, когато ясно виждаме всичко — това зависи главно от фазата на съня, в която сме: бавна или бърза — делта или REM, от Rapid Eye Movement. В делта тялото спи най-дълбоко и си почива от напрежението, натрупано през деня. В нея няма да успеем да прочетем нищо, събудените в тази фаза се чувстват изморени и раздразнителни. А REM — в превод „бързо движение на очите“, се характеризира със забележителни физиологични промени: ускорено дишане, повишена мозъчна активност, бързо движение на очите и отпускане на мускулите. В нея спящият сънува.) В момента, в който осъзнах, че сънувам, се развълнувах, а това беше лошо, защото при притока на чисти мисли човек се събужда. Вдишах дълбоко от влажния морски въздух, запазих спокойствие и издишах бавно. Постоях на пристана още малко, докато се овладея напълно — въпреки че все още бях на острова, не се чувствах напълно убеден, че е сън, затова реших да проверя и за думи. Започнах да се оглеждам за някакъв вид надписи или табели. А такива нямаше — дори и с име на улица, очаквах да видя поне на кръчма с нещо като „Черния гарван“, „Ръждивия пирон“ или „Таверна при Джо“, но нямах късмет. Изглежда, беше време да проверя социалните си умения и да се обърна към някой от местните жители. Те приличаха на крепостни селяни от някоя забравена епоха, дрипави, с уморени изстрадали лица, движеха се бавно, без да обелват и дума един на друг. Сигурно и диалектът им щеше да бъде интересен. Като за начало исках да разбера къде се намирам и изведнъж се замислих „Как ли ще общувам с тези хора?“. Щяхме да си приказваме, но дали щяхме да се разбираме? Тогава се сетих за универсалния език. Сигурно някои от вас са усещали колко лесно говорим с близки или приятели, докато сънуваме точно тях; дори не се замисляме как го постигаме, всичко става естествено и автоматично. На моменти ни се струва, че даже и не мърдаме устни, сякаш го правим мислено. А сега можете ли да си представите следното? Вие сте на извънземен кораб. Пред вас стои същество, приличащо на октопод — сивкаво, слузесто и страшно, а… и си има и пипала! То ви говори, вие не виждате устни, не чувате думи, но някак си го разбирате, може би мислено или пък чрез чувствата си комуникирате. И така, събрах смелост, овладях вълнението си отново и се отправих към стоящия на няколко крачки от мен човек.

— Здравейте! — казах весело, гледайки към рибаря, който тъкмо вземаше мрежата от своята лодка.

Погледна ме отегчено, мигна няколко пъти, но не продума нищо. Беше с дълга коса, брадясало лице и носеше изпокъсана куртка. Хвърли още един бегъл поглед към мен, след което взе мрежата и продължи по пътя си. Опитах се да заговоря една жена с дете и един старец с кош на гърба, но в момента, в който продумвах, те ме поглеждаха сепнато и забързваха крачките си. Местните не бяха особено дружелюбни към чужденците, изглеждаха по-скоро уплашени от мен. Реших да продължа напред към по-горната част на града, можеше пък там да имам късмет. Ходейки по обкованите, скърцащи пътеки на доковете, се оглеждах наляво и надясно. Тъкмо влизах в жилищната част, когато погледнах нагоре към покривите на къщите и останах изумен, защото на един от тях видях малко момиче с дълга черна коса, което стоеше спокойно, вперило погледа си в мен. Спрях и се взрях в нея, но ми беше трудно да забележа каквото и да е друго освен косата й. Наблюдението ми бе прекъснато, когато тя вдигна ръка, посочи ме с пръст и се изпари във въздуха. Това ме озадачи, дали не ми се бе привидяло? Този сън ставаше все по-мистериозен. Човек може да контролира ясните сънища, но на мен ми беше за първи път и дори да бях чел как може да се промени, имах чувството, че тук ставаше нещо повече. Затова реших да не се намесвам в историята, която бе начертана, а просто търпеливо да я проследя до нейния край.

* * *

След, като продължих напред, всявайки паника сред жителите, забелязах, че се смрачаваше, а и огладнявах сериозно. Трябваше да предприема нещо, ако исках да намеря подслон за през нощта. Вероятно изглеждах като извънземен за тях странник, появил се от нищото, та не беше чудно, че се страхуваха от мен. Нямах пари, чувствах глад — това започваше да ми се струва като съвсем реално преживяване, почти излязох от градчето и стигнах до началото на гората, когато едно дрезгаво гласче ме повика иззад ъгъла на последната къща.

— Хей, момче! Ела насам! — гласът се разнесе от тъмнината. Направих няколко крачки и се обърнах, видях силуета на човек, когото едва различих в мрака, понеже уличното осветление все още не работеше (да, и аз бях изненадан, че има такова). За мое щастие разбирах какво ми говори… олекна ми.

— Добър вечер! Името ми е Ивайло и ще съм ви много благодарен, ако ме подслоните! Моля ви! Вие сте първият човек, който ме забелязва от часове насам! — В този момент лампите светнаха и аз разпознах лицето на стареца с коша на гърба си.

— Ха-ха-ха… не се притеснявай, момче, името ми е Джаспър, приятно ми е. Аз се грижа за новите тук. Като те гледам как си се издокарал с тия странни дрехи, си съвсем прясно пристигнал! Ха-ха-ха…

— Новите? — отвърнах аз.

— Да, ще ти обясня, като стигнем в къщата ми, не бива да замръкваме навън! Хайде, недей се ослушва, следвай ме!

Това си беше подозрително, но и добре дошло — все пак помощта си е помощ. Последвах човека. Къщата му беше разположена на стотина метра от последната постройка в града и на около двайсет метра от пътеката към хълма. „Новите — мислех си аз, — това значи ли, че преди мен е имало и други?“

— Извинете, господин Джаспър…

— Не, не, не, какъв ти господин, младежо? Обръщай се към мен само с Джаспър, господа отдавна няма в този забравен от бога град. Ха-ха-ха…

— Разбирам… добре — отвърнах аз с лека усмивка.

Тъкмо приближавахме къщата, когато отвътре се чу лай.

— Сая, спокойно, момиче, татко се прибира — каза старецът. Имаше двор и ограда от дървета около дома му. Представляваше голяма двуетажна сграда, която нямаше нищо общо с тези около пристана в долната част на града. Това бе къща на заможен човек. Той отвори входната врата, кучето изхвърча навън и започна да лае радостно, подскачайки около стопанина си.

— Ще имаме гости за известно време, момичето ми, искам да се държиш мило — говореше й като на дете.

— Здравей, Сая! — казах аз и протегнах ръка да я погаля, тя я огледа недоверчиво, сбърчи муцунката си, подуши я и се прибра обратно в къщата.

— Ха-ха-ха, малко е срамежлива, не й обръщай внимание. Заповядай, чувствай се като у дома си, може да седнеш до огъня, докато приготвя вечерята. По това време винаги застудява — бодро изрече старецът.

— Благодаря за всичко! По кое време застудява, да не би да наближава зимата?

— Не, не, говоря за времето, когато идвате вие, новите… Погледнах го зачудено, но не отвърнах, влязох във всекидневната, а той се отправи към кухнята. Стаята беше голяма, по стените й имаше окачени трофеи на животни. Вероятно моят домакин бе ловец и ако се съдеше по броя на препарираните глави, доста добре боравеше с оръжията си. Над камината висеше картина — беше прашасала, — а на нея бяха изобразени малко момче, млада жена и млад мъж, който ги беше прегърнал. Намирах прилика между Джаспър и младия мъж, вероятно те бяха семейството му, но така и не го разпитах за това — не ми се струваше уместно да задавам повече въпроси, отколкото трябваше. Тъкмо бях преместил погледа си върху малката старинна урна, която красеше горната част на камината, когато чух стъпки от коридора. Преустанових огледа и седнах на канапето. В стаята се появи Сая, а след нея — и нейният стопанин.

— Заповядай, направих малко чай, да те стопли — каза, подавайки ми чашата.

— Благодаря!

— Яхнията от задушен заек става бавно — допълни той с широка усмивка. — А сега нека поговорим, сигурен съм, че вече едва сдържаш въпросите си! Ха-ха-ха…

Смехът му ми напомняше леко закашляне — понякога и Пешо се смееше така, ако точно си дърпаше от цигарата, а аз го разсмивах в същия момент. Джаспър се отпусна в креслото срещу мен, придърпа една от кутиите на масичката до него и извади отвътре лула. Взе тютюн от другата, натъпка го добре и запали. Дръпна си лакомо, после издиша, облегна се и продума:

— Хмм… откъде да започнем? Май ще е най-добре да те оставя да питаш на воля.

Погледнах го изпитателно, отпих малко от чая, който беше все още горещ, оставих чашата на масата до мен и започнах:

— Къде се намираме? Какво имахте предвид с „новите“?

— Намираш се на Острова на забравата… да, знам, че не звучи така добре, както Канзас, но това е положението. А колкото до новите, ти си поредният новопристигнал от друг свят. Не питай колко са били преди теб, защото съм стар и паметта ми изневерява вече.

След като ми отговори, ме погледна съчувствено — явно изражението на лицето ми е издавало объркването, което ме беше обзело. Той се усмихна и продължи:

— Мисли за мен като за комитет по посрещане на новодошлите! Ха-ха-ха… Тук съм, за да ви упътвам и да ви предоставям информацията, която ми е достъпна.

— Мхм… Добре тогава, защо съм тук?

— Защото си бил избран. От вашия свят има малко осъзнати хора, а на него му трябват точно такива! — Старецът отпи от чая си и се загледа замислено към тавана.

— Него?

— Да, скоро ще те повика, но първо трябва да те тества. Не знам как или с какво го прави, знам само, че всеки път е различно.

— Нека предположа… онова страшно изглеждащо имение на хълма е негова собственост, нали?

— Да! Той си почива там, докато времето не стане подходящо да повика новодошлия при себе си.

Потръпнах — какъв е този сън?! Как е възможно да го чувствам толкова реално — все едно бе различен мой живот. Любопитството у мен надделяваше над страха, всичко бе толкова странно, че цялото ми същество крещеше: „Трябва да разбереш истината за това място!“.

— А ти виждал ли си го? — обърнах се към Джаспър.

— Не, нито един от жителите на острова не го е виждал, но хората говорят, че благодарение на него сме живи и че това място би се разпаднало, ако той изчезне. Живеем си мирно и тихо, без да му се месим в делата, и в знак на признателност получаваме вечен живот от него. Е, вярно, вече бях дъртак, когато се озовах тук. И безсмъртието по-скоро ми напомня всеки ден колко всъщност са стари костите ми и колко е силна болката в краката през зимния сезон.

— Как се озова тук?

— За нещастие, никой от нас не помни нищо за миналото си. Как или откъде сме дошли, какви сме били преди това — вече единствената ни мисия е да му служим…

Слушах разказа на стареца с огромен интерес и поглъщах всяка негова дума с идеята, че ще ми бъде от полза, когато се изправя срещу мистериозния владетел на хълма.

— О-о-о, забравих за храната! Трябва да е готова, ще отида да приготвя и масата.

С тези думи той излезе от стаята. Останах сам за известно време и това ми позволи да се замисля за моя живот в Пловдив. Сърцето ми се изпълни с носталгия и любов — семейството, приятелите… липсваха ми в този самотен град. Трябваше да съм настроен позитивно, независимо че ние, хората, попиваме по-бързо и по-добре негативните емоции в повечето ситуации, с които се сблъскваме. Това не е задължително лошо за нас, защото благодарение на тях успяваме да оценим наистина хубавите моменти от пътя си. Въпреки всичко нещата се развиваха добре за мен поне засега, спокойствието ме обземаше и се отпуснах на канапето; вдигнах чашата и изпих последните глътки от изстиналия вече чай. Сънят е забележителна мистерия! Като монета с две страни — едната кротко лежи в леглото си, докато не заспи, а след това другата обикаля през знайни и незнайни земи, кръстосва измерения, попада в различни светове и в един момент се връща обратно без спомен — отново да си лежи. Страните са хем разделени, хем и едно цяло. Издишах бавно и затворих очи за кратко, после ги отворих и се запътих към кухнята. Умореният пришълец, гостуващ на Острова на забравата, умираше за храна.

* * *

Вечерята беше вкусна, хранехме се мълчаливо — Джаспър изглеждаше потънал в размисли, аз пък бях гладен. Когато тишината, придружена с мляскане, приключи, той ми показа стаята, в която щях да спя. „Просторна, уютна, с голям прозорец и изглед към градината“ — това бяха думите му, въпреки че в тъмнината не се виждаше нищо. Заведе ме до втория етаж, посочи ми една бледосиня врата, пожела ми „Лека нощ“ и се спусна надолу по стълбите толкова бързо, сякаш беше забравил нещо във фурната. Усмихнах се наум и затворих след него. Огледах наоколо, след това си легнах. Умората надделяваше, но не можех да заспя. Взирах се в тавана, а през ума ми препускаха неспокойни мисли: „Какво ли ще стане, ако заспя в съня си? Дали няма да се събудя вкъщи?“. Не знаех отговорите и се лутах във въпросите притеснен, докато постепенно всичко в съзнанието ми се разсея и се унесох в дълбок сън.

На сутринта, като отворих очи, ме обзе лудешка радост — все още бях в къщата на стареца! Как бе възможно? Явно в сън всичко е възможно. Очаквах всичко да е свършило, но останах изненадан и въодушевен, че приключението продължава. Извиках на глас:

„О-о-о, даааа!“, станах, облякох се и хукнах надолу по стълбите. Сая се разлая, като ме чу, а Джаспър се обади:

— Внимавай да не паднеш! Дъските са стари! Ей, направил съм закуска, чакай-й-й…

Чух, профучавайки покрай него. В движение погледнах часовника си и виждайки размазаните цифри, се усмихнах. Погледнах домакина си и му отвърнах:

— Благодаря, но ще хапна после, сега отивам да разгледам града, ще пробвам да поговоря с хората отново!

— Ех! — въздъхна той. — Добре, но внимавай да не направиш някоя глупост! А и жителите ще ти мълчат вероятно… не им е позволено да говорят с вас, новите.

— Добре! Аз ще проверя все пак, до довечера!

На излизане ме обля топла слънчева светлина и пред мен се разкри пленителна гледка. Това място изглеждаше страхотно през деня — сияещата вода от отражението на слънцето в нея, летящите птици в небето, полюляващите се от вятъра палмови дървета, будните щъкащи хора по доковете и лодките, плаващи грациозно, невдигащата се мъгла придаваха съвсем друг вид на острова. Все едно се намирах на друго място — живо, красиво, без тревоги, място, което нямаше нищо общо с вчерашната картина. Наслаждавайки се на пейзажа, стигнах до центъра на града и неволно погледнах нагоре към покрива, на който бях видял малкото дългокосо момиче. В същия момент се вцепених от изненада и страх, защото тя стоеше пак там и ме гледаше! Направих крачка напред и се втренчих в нея, но дори и на светло косата й покриваше лицето толкова обилно, че нищо не се различаваше като черти. Тя вдигна ръката си и вместо да ме посочи отново, този път ми направи знак да я последвам, след което скочи на покрива на съседната къща и продължи да бяга към следващия.

— Чакай-й! — извиках аз, протягайки ръка.

Като видях, че не ми обърна внимание, и се втурнах подире й. Жителите бяха удивително хладнокръвни — дори това, че изкрещях, не ги накара да излязат от вцепенението си. Бях невидим за тях. Тичах след нея — въпреки че бе набрала няколко покрива преднина, трябваше да я настигна! Тя и Джаспър бяха единствените до момента, които не ги беше страх да общуват с мен и знаеха нещо за случващото се на острова. Състезанието се проточи през седем-осем покрива и тъкмо започвах да издъхвам (за малко момиче притежаваше нечовешка бързина), когато тя внезапно спря — посочи с ръка тавана на къщата, върху която стоеше, и отново изчезна… Погледнах сградата, свлякох се на колене, дишайки тежко; на втори поглед ми заприлича на ковачница, както тези от едно време — с висящите подкови, грамадната наковалня отпред и остриета, закачени с вериги по стените до входа й. Предполагам, че целта на чернокосото девойче е била да ми покаже точно тази постройка, а защо, тепърва щях да разбера. Като си поех дъх, се огледах наоколо и пред сградата забелязах един младеж, който метеше и явно ме беше гледал досега, защото от погледа и изражението на лицето му се четеше: „Странен субект наблизо — внимание!“.

— Привет… извинете, но видяхте ли малкото момиче, което беше на покрива ви току-що? — попитах го бодро аз.

Той ме погледна, сякаш обладан от ужас, разтрепери се, хвърли метлата, крещейки, и се затича към къщата, нахълта в нея и залости вратата. Нямах сила да се засмея, но вероятно щях да падна от смях, ако можех, след тази негова истерична реакция. Постоях известно време на място, за да си почина, като се надявах, че момчето ще се престраши и ще излезе поне да прибере метлата си, но уви! — то не се показа. Изправих се и се запътих към вратата с идеята да почукам — нямаше да позволя следата, която ми остави чернокосата спринтьорка, да бъде похабена… Отказах се. Щом след двайсетина почуквания и увещания да отвори не го разчувствах, трябваше да предприема други действия. Обърнах се към океана да помисля и се загледах — комбинацията от вятъра, шума на водата и мъглата създаваха усещането за реене във времето. Все едно бяхме в Бермудския триъгълник — откъснати от света и погълнати от мистериозна загадка. Докато се любувах на гледката си, мислех как да подходя, а хората все така продължаваха да ме подминават и игнорират. Дали не бях поредният призрак за тях, който днес е тук, а утре няма да го има и като си тръгне, спокойствието на Острова на забравата ще се възвърне. Дори да е така, това момче ме забеляза, значи то също има роля в историята. Гледайки втренчено към прозореца на ковачницата, забелязах как ме наблюдаваше, прикрито зад завесата. И тогава ме осени идеята да се престоря, че нещо не ми е добре, да се строполя на земята и да се моля да има съвест у него. Така и направих — както си стоях прав, се олюлях, хванах се за главата и тупнах на земята като чувал с картофи. Около десет минути си лежах без ефект — минувачите оставаха безучастни, нямаше нито лека гримаса, нито усмивка по лицата им. Тъкмо щях да се предам и да се изправя, когато чух скърцането от входната врата. Отворих едното си око и видях момчето да се запътва към мен — планът проработи, не беше от най-умните, но пък свърши работа.

— Ей, добре ли си? Чуваш ли ме? — запита то.

Идваше с плахи, ситни стъпки; въпреки че ми беше смешно, не помръдвах — трябваше да издържа поне докато се приближи достатъчно.

— Ехоо, чуваш ли ме? Какво ти стана?

— Здравей! — казах аз, изправяйки се рязко в седнало положение.

— А-а-а… Какво, по… — изпищя то от изненада и залитна назад, падайки, като се приземи по задник.

— Не се страхувай, искам само да поговорим. — Изражението му показваше объркване като на човек, който току-що е бил залят с кофа студена вода и мислено се пита: „Защо мен?“.

— Приятно ми е, Иво! — казах аз и подадох ръка. Помогнах му да се изправи и след като се изтупа хубаво от прахта, ми отвърна:

— Аз съм Карл! А това… това беше много подло от твоя страна! — тросна се ядосано то.

— Съжалявам, Карл, но трябваше някак да привлека вниманието ти — допълних с лека усмивка, за да смекча ситуацията, но не се получи особено добре.

— Защо!?

— Моля те, не се плаши и не бягай, няма да ти сторя нищо, просто едно странно малко момиче ми показа твоята къща и аз мисля, че…

— Спри! — прекъсна ме Карл с малко по-сприхав глас. — Спри да говориш! Тук не е безопасно, всички хора са негова собственост и ни подслушват! Джаспър е станал немарлив — това трябваше да е първото нещо, за което да те предупреди.

Аз го гледах въпросително, но девойчето, изглежда, не ме бе подвело — явно Карл беше част от пътя ми.

— Добре. Разбирам, а защо не се разходим в гората, там ще е по-спокойно — предложих му аз.

— Да, там е тихо — съгласи се той.

Двамата тръгнахме към края на града. Въпреки че имаше вид на нормален младеж, по докачливото му поведение се разбираше, че не обича да дава отговори. Пък кой знае — може и да не съм бил първият „нов“, застанал пред дома му с въпроси.

* * *

Вървяхме около километър навътре, Карл водеше уверено нанякъде. Не след дълго минахме през пещера и зад нея се разкри една поляна с малка скала, водопад и езеро. Той се огледа във всички посоки — да се убеди, че никой не ни е последвал. Като видя, че на мястото няма случайни посетители, ме погледна и седна на един камък близо до водата, въздишайки тежко. Бях твърде любопитен, за да се разсейвам със забележителностите, и нямах търпение да започнем разговора. По пътя мълчахме главно защото все още се чувствах гузен заради номера, който му бях скроил. Но в момента, в който седна, се канех да го разстрелям от упор с три-четири директни въпроса, когато той наруши тишината внезапно и аз изтървах нишката на мисълта си.

— Ето тук, сега е подходяща атмосфера за разговор! Обичам това място! Идвам тук, като ми е тревожно и съм неспокоен. Е, хайде, страннико, казвай, каквото ще казваш… — каза той с благ глас.

Вече беше позабравил за случката с легналия „нов“ пред дома му. Успокоих се и седнах до него на друг камък. „Направо хвана бика за рогата, а? Добре!“ — помислих си аз.

— Заговорих ти за момичето с черната коса… Какво знаеш за нея?

— Знам само, че тя е неговата дясна ръка и преценява кои са достойни да бъдат допуснати при Господаря — отвърна той с лека нотка на носталгия в гласа.

— А случайно ти да си бил един от „новите“?

Погледна ме, а от очите му излизаха пламъци. Изправи се, сви дланта си в юмрук, стисна здраво и изрече почти през сълзи:

— Значи си личи, а? Не ме бива в преструвките; да, бях един от вас преди време. А ти… ти и представа си нямаш какво се случва тук! Всичко е толкова зле и толкова объркано, че… че толкова хора изчезнаха…

— Хей, хей, Карл, успокой се, приятел, дишай! Не исках да те разстроя — отвърнах аз, като се изправих и сложих ръка на рамото му. — Виж не знам какво се е случило, но знам, че аз съм в същото положение, в което си бил и ти и е напълно възможно да ме очаква същата участ. Затова те моля… съвземи се и ми разкажи какво се е случило с теб и какво знаеш за Острова на забравата. Добър слушател съм, а и може да си помогнем взаимно — прекъснах го аз с тих глас.

Карл ме гледаше тъжно, но изглежда, се беше овладял. Очите му се избистриха, той ги избърса с ръкава си и седна отново. После извади от джоба си комат хляб, раздели го на две, като ми подаде едната половина с думите:

— Вземи да хапнеш, вече е обяд и времето тук лети неусетно! Съжалявам, че ме виждаш такъв, но имам тежки спомени, които не спират да ме преследват, а и това място сякаш е самият символ на всичките грешки, които съм допускал. Седни, нека хапнем. Ще ти разкажа всичко, което знам!

Младежът не се шегуваше, времето в сънищата тече неопределено. Ден, нощ; закуска, вечеря; седмица или година не значеха нищо. В един момент сме в бъдещето, в следващия гледаме своето минало. Хората мислим, че времето е като река и тече в една посока, но грешим. То е многолико, с много посоки, а лицето, което ме гледаше сега, беше като океан сред буря и неизвестното, което носеше със себе си, ме държеше все по-здраво в своята прегръдка, готово да ме погълне, без да се замисли. Взех хляба от ръката му и седнах на съседния камък. Отхапах и се насладих на вкуса, напомни ми за ръжения хляб от моя свят. И така, под звука на шумящия водопад този среден на ръст, с благо лице, къса коса, големи кафяви очи кльощав човек с изтъркани дънки и стара риза започна да ми разказва своята история.

— Тук съм от четири години. Роден съм в Питсбърг и там съм отраснал със семейството си. Баща ми почина, когато бях на пет, от инфаркт… Майка беше съсипана, остана сама с мен и сестра ми, а и плащаше ипотеката на къщата. Животът ни бе много труден тогава, но някак си успявахме да се справим. „Ти си мъжът в семейството, Карл, винаги пази Линда и никога не я оставяй сама!“ Това бяха последните думи на майка ми. Бях на 18, когато почина от преумора и ни остави сами — той погледна надолу към пръстта, развълнуван, отхапа парче, задъвка го и продължи, след като преглътна. — Една вечер се прибирах от работа и ми беше много тъжно, като че ли светът ще свърши всеки момент. Бях отчаян, толкова силно исках да променя живота си и да го направя по-добър за Линда, че бях готов на всичко. Помня онази вечер, сякаш бе вчера. Влязох вкъщи, събух се и погледнах към канапето в хола — сестра ми седеше и гледаше някакво предаване, казахме си по едно „Здравей“ и без да й обърна внимание, се отправих към стаята си. Веднага легнах, чувствах се пребит, не можех да държа очите си отворени и щом главата ми докосна възглавницата, моментално съм заспал. Цялата ситуация беше неестествена, но аз не забелязах нищо, веднага започнах да сънувам и тогава я видях за втори път… девойката с черната коса. Първия път бе след смъртта на татко, яви се и ме попита: „Ако можеш да избягаш от света, би ли го направил?“. Тогава й отказах, защото майка и Линда ми даваха сили да продължавам напред, но втория път ми каза точно това, което исках да чуя: „Аз мога да променя живота ти — само трябва да ме хванеш за ръката… ще го направиш ли?“. Дори не се замислих, изборът ми бе ясен, хванах я и така се озовах на Острова на забравата.

— Значи тя те е взела… хмм, при мен беше по-различно. Озовах се случайно тук — една сутрин след събуждането ме осени странен спомен за сън от детството, не знаех подробности, но ми се стори много познат и впоследствие, като легнах същата вечер, се озовах на острова, може би точно споменът е отворил вратата за мен към това измерение. Извини ме, че те прекъснах, продължи, моля.

— Няма нищо — отвърна той и продължи разказа си: — Първото нещо, което видях тук, беше Джаспър, той ме заговори, упъти ме и всичко мина, както си му бе редът. Помогна ми да се настаня в ковачницата, в която постепенно се учех на занаята, и ме развеждаше наоколо, всичко бе толкова истинско, че за известно време бях забравил своя живот. Да направя толкова ужасно нещо… да забравя за Линда! Все едно бях омагьосан и градът ми се струваше идеален. Скоро видях и момичето, тя ме заведе при Господаря в имението („… на прочутия граф Дракула“ — допълних мислено аз). И това е последното нещо, което помня, всичко друго е изтрито, но дори забравил за него, помнех всичко за себе си, сестра ми, както и факта, че нямаше как да се върна. Бях в капан тук, като се събудих след срещата, лежах пред къщата си. Нямах голям избор и заживях сред хората. Джаспър ме навестяваше от време на време, но не можеше да ми помогне по никакъв начин. Опитвах различни начини да избягам, плувах до преумора с надеждата, че ще се удавя и ще се върна, но уви! — събуждах се всеки път пред ковачницата. Ходих и до замъка на хълма, ала вратите винаги бяха затворени и колкото и да ги блъсках и да крещях, никой не се отзоваваше. Търсих две години начин да се спася и накрая отчаянието ме съкруши и се предадох. Оставих Линда сама, без закрила заради своята глупост и сега си плащам прескъпо. Вероятно се е притеснила до лудост за мен. Такъв съм глупак… — довърши той и се разрида. Сложих ръката си на рамото му в знак на подкрепа и сведох поглед към земята, като че ли тя ще ми даде думите да го успокоя. Краткото мълчание ми се стори цяла вечност и накрая го наруших, казвайки:

— Сигурен съм, че е добре! Времето тук тече различно — може за нея да са минали само няколко дни или дори още да сме същата вечер, в която си изчезнал. Не унивай, има надежда!

Той ме погледна тъжно и отвърна:

— Благодаря ти! И аз се надявам да е така.

— В момента сънуваме и знаем, че това е така, т.е. ние сме в осъзнат сън!

Въпросителният поглед на Карл ми подсказа, че е редно да му обясня малко нещата. Усмихнах се и му разказах за своя път. Той ме изслуша търпеливо и като обсъдихме някой и друг план за действие, се разсея от тъгата. Исках да помогна, затова обещах, че ще направя всичко по силите си да намеря отговора на тази загадка и да го върна при сестра му. Младежът не беше срещал други „нови“ освен мен, което значеше, че е останал последният оцелял. Другите сигурно не бяха мъртви, поне не в прекия смисъл на думата. Сигурно като стареца не помнеха нищо за себе си и просто са послушни кукли в ръцете на владетеля, загубили своето време и близки, оставени да изгният тук, на този забравен от бога остров.

* * *

След разговора и двамата се чувствахме добре. С бърза крачка се отправихме към дома на Джаспър с идеята да проведем повторен кръстосан разпит с него. Като стигнахме, Сая ни посрещна, махайки с опашка на входа. Входната врата беше широко отворена, но следа от нашия любим кмет или каквото там бе за този град нямаше. Може би услугите му бяха нужни другаде.

— Ей, Джаспър, тук ли си? Дошли сме да довършим един стар разговор и да уточним някои неща! — провикна се гръмко Карл. Почакахме малко, но отговор не получихме.

— Сигурно е в града или пък вече е при своя господар и ни порти! Тази стара невестулка! — добави гневно той.

— Може да събира съчки, все пак се застудява и…

Преди да довърша мисълта си, кучето изскимтя уплашено и се шмугна обратно в дома си. Небето притъмня зловещо и над нас започнаха да тътнят гръмотевици, над къщата се образува нещо, наподобяващо торнадо, което я обви с вятърната си фуния, сякаш да й помогне да отлети.

— Иво-о-о! Приготви се, тя идва за теб!

След тези думи Карл се вторачи в комина на покрива; преди да му отговоря каквото и да било, аз също погледнах нагоре, впоследствие и двамата останахме като вкаменени от гледката. Пред погледите ни се изпречи момичето, което стоеше неподвижно там, в окото на бурята! То изглеждаше безстрашно и решително, все едно беше последният оцелял воин от своя клан, който нямаше нищо за губене. Вятърът развяваше косите му, разкривайки за първи път лицето на тази мистериозна фигура. Невинно, дете с благи черти и искрящо сини очи. Зяпнах я с отворена уста, като хипнотизиран, и преди да се усетя, светът извън погледа й замлъкна и изчезна. За момент ми се стори, че чух гласа на Карл: „Човече, съвземи се! Не я гледай в очите, защото…“, но беше късно — потънах в тишината, все едно бях напълно глух, сляп и безчувствен. Светкавици, гръмотевици, буря — притеснено момче, което те разтърсва толкова силно, че главата ти би се отделила от раменете… Всичко това вече беше без значение и тогава чух този медно божествен звук, който бе нейният глас. Прекрасната мелодия се носеше по вятъра, вливайки се директно в съзнанието ми, превръщайки всички други емоции и звуци в бледо ехо.

Страннико, време е да се срещнеш с Господаря ни! Той ще прецени дали си достоен да преминеш и да научиш истината за Острова на забравата!

Когато мелодията стихна, аз се съвзех от транса. „Истината!“ Какво ли точно е имала предвид? Умът ми заработи трескаво, мислите в главата ми препускаха и преди да се усетя, от устата ми се отрониха думите:

— Добре! Съгласен съм и ще дойда, но първо имам молба към теб… Кажи ми името си.

— Име нямам! А и не ми трябва! — каза тя вече с нормален човешки глас.

А това за мен, драги читатели, си беше направо зловещо! Представете си малко момиче, между девети дванайсетгодишно, облечено със сива нощница, в средата на буря, левитиращо над комина, със светещи сини очи… което твърди, че ще ви вземе и ще ви откара при владетеля, и… Бях уплашен — напълно нормална реакция, която можеше да ми навреди, ако не се овладеех навреме. Все пак ние сме логични същества и преди да ни обземат страхът и паниката, се вкопчваме в порядъка и в така добре познатите ни неща от ежедневието. Те симулират сигурност у нас, а от тази сигурност подсъзнанието ни започва да търси начини, чрез които да ни успокои. Припомня стари положителни емоции, какво се е случило на работа онзи ден, натрапчивия билборд „Любовта ще спаси света!“ или нещо простичко — като името на сервитьорката от „High life coffee“. И всичко това — с една-единствена цел: да запазим хладнокръвието си, защото така сме устроени! Аз се хванах точно за името и „Кое е това нещо, което ти притежаваш, а всички други използват?“. Нещо ме дразнеше, не бива да има хора без имена, някак си те ни определят като личности — удостоверението, че си тук, на Земята, където всички хора имат имена. На Марс може да са били с цифри, но ние бяхме с имена. Пък и е по-лесно да се обърнеш към нещо с име, затова и кръщаваме всичко, по този начин го чувстваме по-близко до себе си, по-познато и вероятно по-човешко. Карл стоеше вцепенен, побелял като платно — по реакцията му предположих, че тя не бе продумвала преди, поне не в негово присъствие.

— Тъжно е човек да няма име… Може ли да ти дам едно? — рекох аз. А нейното лице трепна от изненада и забелязах, че не знае какво да ми отговори.

— Аз, аз, не ми… име… — започна тя и преди да довърши, я прекъснах:

— Какво ще кажеш да ти викам Мим?

Погледна ме многозначно, но после устните й се извиха в красива усмивка, все едно току-що беше намерила загубената си плюшена играчка на пътя. След това стана по-сериозна и добави:

— Добре, Ивайло от Пловдив, съгласна съм с твоите условия! И това беше последният път, когато видях Карл, защото след тези нейни думи не помня нищо, все едно съзнанието ми бе прескочило такт. Обви ме гъст черен дим и в следващия момент вече стоях пред една огромна порта. Момичето беше до мен и то ни бе телепортирало (поне аз така си го обяснявах) пред имението на граф Дракула. Наведох глава и срещнах очите й — бяха студени, пронизваха ме като ледени висулки и минаваха през мен. Изтръпнах.

— Какво се случи? Къде е Карл? — попитах я аз.

— Той изпълни своята задача и вече не е нужен. Преминеш ли през прага, няма връщане назад и оставаш сам — каза тя с тъжно изражение на лицето, сочейки към портата.

Приклекнах до нея, погледнах я в очите, усмихнах се и казах:

— Не съм сам! Имам си една нова приятелка, името й е Мим, малко е страшничка, но е добро дете! — Лицето и се смекчи, нослето й се сбръчка и тя продума през сълзи:

— Звучи странно, но е хубаво, когато някой те нарича някак — кара те да се чувстваш значим! Ще те запомня, Ивайло, нищо, че си отдалече!

Усмихнах се и реших да й отговоря подобаващо:

— Приемам скромно вашите благодарности, млада госпожице, и преди да продължа по пътя си, ще ви кажа смисъла на вашето име!

Тя ме погледна въпросително:

— Смисъла му?

— Да. Всички имена имат значение, те са от древни времена с нас и се е вярвало преди, че каквото име носи човек, такава ще е същността на душата и характерът му. Мим значи малко искрящо момиче! Мисля, че ти подхожда.

Изправих се и тръгнах към входа, зад мен лицето й сияеше от щастие — сълзите й бяха спрели и всички тъмни облаци около нея се бяха разсеяли, а небето над острова се избистряше. Не я видях ясно, но почувствах радостта й.

— Чао, Мим! Радвам се, че те срещнах, бъди добра и се усмихвай по-често!

Тя не ми отговори, защото още отсега беше заета с усмихването.

Изискваше известно усилие да отворя триметровата порта пред себе си. Направена от плътна стомана, с множество плоскости, прикрепени една за друга, за да подсилят здравината й, изглеждаше така, все едно някой наистина се бе постарал затвореното вътре да си остане там. Любопитството ми се обаждаше:

„Отговорите са там, само отвори вратата!“.

* * *

Направих няколко крачки навътре. Озовах се в двор, дълъг стотина и широк петдесет метра, ограден от високите (поне двуметрови) стени на имението. От лявата ми страна се виждаше запустяла розова градина, обрасла с бурени, но въпреки това розите не бяха престанали да цъфтят борбено. Формата й все още се разпознаваше — беше S-образна, като във вдлъбнатите участъци се извисяваше жив плет, а по лентата се виеха розите. Отдясно ме наблюдаваше един стар дъб, надвесен спокойно над малко езеро, сякаш взиращ се в отражението си. В езерцето имаше лилии, който се носеха нежно по водата, а до дървото се виждаше и стара пейка. Приличаше на място, извадено от приказка, напомняше ми на величествените градини, красящи огромните имоти на старата аристокрация — с лабиринти от живи плетове и фонтани, украсени със съвършено направени орнаменти. В подходящо време това място би могло да бъде и романтично, но сега изглеждаше по-скоро запустяло и някак призрачно. Пред мен в далечината се издигаше мрачна кула. Беше с масивна врата на входа и трябваше да премина през нея, за да стигна до най-вътрешната част на замъка. Докато вървях натам, за момент ме обзе чувството, че се унасям и ще се събудя. Съзнанието ми беше замъглено — дали от мястото, или от собственика му, все още не бе ясно, но наближавайки кулата, се окопитих и се върнах в нормалното си състояние с мисълта: „Какво ли може да иска владетелят от нормален човек?“. Стигайки до вратата, забелязах, че е направена съвършено, всеки детайл бе изпипан с изключително майсторство, а изображението, запечатано на тази „Порта на мъдростта“ (така ми дойде наум да я нарека), представляваше два вълка с корони на главите, носещи на гърба си по един бухал — крилата на птиците бяха позлатени и разперени победоносно. Спрях се пред тях и се замислих: „Как пък да не почукам на такава врата?“, след което се разкисках. Подпрях дясното крило на вратата и забутах с всички сили, но тя не поддаде дори и сантиметър. В този момент портата, до която Мим ме беше съпроводила, се затръшна — обърнах се, но там нямаше никого. „Това ще е интересно!“ — помислих си и усетих студени тръпки да лазят по гърба ми. След това се почесах по главата и започнах да оглеждам вратата за някакъв вид механизъм, който ще я отвори, а това може би беше един тест дали „новият“ ще успее да проникне в кулата.

* * *

В началото пробвах да я напъна откъм пантите, но беше безсмислено; след това се вгледах внимателно в изображенията — някое око може би щеше да подскаже нещо и да я отвори… После проучих стените, но и там нямаше нищо, което да ме упъти. Обърнах се отново към градинската порта — здраво затворена, и тогава случайно видях Мим, която съвсем свободно си вървеше по керемидите над портата. След това скочи от лявата страна върху оградата и се втурна към мен. Като мина половината път, се спря и започна да ми маха. В отговор и аз й махнах, но продължавах да я гледам все така въпросително — тогава тя ми посочи лявото крило на вратата, почти в самия й ъгъл, точно до оградата. Като се вгледах, видях малък отвор, който изглеждаше много съмнително. Пъхнах ръка в пролуката и задърпах силно към себе си. Тогава крилото поддаде и лявата част на вратата се отвори на обратно (от пантите към дръжката). Обърнах се назад, но Мим беше изчезнала. През отвора се виждаше път, които се виеше нагоре като стълба по стената на кулата, но беше широк колкото двете ми педи, а долу, на около 150 метра, имаше бурно море с огромни вълни, който се разбиваха гневно в едни симпатични 3 — 4-метрови назъбени скали, които сякаш казваха: „Време ти е за плуване!“. Изтръпнах от ужас, прибрах главата си обратно през дупката, поех дълбоко въздух, избърсах в тениската запотените си длани и се заизкачвах бавно-бавно.

„Падането от тази височина би било катастрофално, ако не и смъртоносно“ — само това се въртеше като развалена грамофонна плоча в главата ми. Продължавах да пъпля нагоре, но така и не се появяваше пролука или прозорец, през който да вляза вътре. Вятърът се усилваше и трудно пазех баланс, а съвсем скоро започнах да чувам само свистенето му и мислите си: „Истината е там и те чака, НЕ бива да се отказваш сега!“. Така след около десет минути изкачване, които ми се сториха към два часа, се озовах на върха на кулата. Пред мен се откри неописуема гледка — място, което приличаше на тренировъчен лагер, но не съвсем. Площадката изглеждаше направо смахнато… Стълби, излизащи от всички посоки — хоризонтално, вертикално, диагонално, дори обърнати, прави и криви, на една страна… Големи каменни блокове лежаха върху някои от тях, отделно към някои стълби имаше прикрепени врати, а от други зееше голяма черна дупка на мястото на вратата. И всичко това беше разхвърляно във всички посоки — хаос в пълен цвят. Предполагам, така би изглеждало в нечие съзнание: пълно е с мисли — хем навсякъде, хем наникъде реещи се в нещо, което по-скоро прилича на нищо. От самата гледка ми се завиваше свят, подпрях се на камъка пред мен и се прехвърлих от вътрешната страна на оградата. Успокоих се малко и пак се взрях в сюрреалистичния изглед отпред.

— Владетелю-ю-ю, странно чувство за хумор имаш! — казах аз на глас и седнах на едни хоризонтални стълби да си отдъхна.

Чудех се наред ли съм с главата и тъкмо щях да си отговоря на въпроса, когато тъмна фигура на мъж се появи срещу мен в центъра на лабиринта. Това бе той — Господарят на острова! Погледна ме пренебрежително, без да продума, и седна на скалата пред него. Не ми изглеждаше страшно, по-скоро ми приличаше малко на рокер, облечен в тъмна роба, който се кани да запали фас, за да убие скуката. Имаше ехидна физиономия, допълнена от дълга коса и брада, придаващи му крайно изтънчения вид на свещеник, който току-що е загубил свещта си, но хич не му пука. Тръгнах към него крачка след крачка и като приближих достатъчно, на един метър се спрях и тогава забелязах очите му — черни като катран, ирисът им липсваше. Тръпките от гърба се забиха в петите ми. Свещеникът рокер като първо впечатление постепенно се стапяше и сега бях в присъствието на някакъв древен магьосник, който май бе от първо коляно роднина на Смъртта^[3].

Краищата на робата му се вееха от вятъра във всички посоки, внасяйки зловеща нотка, която правеше заговарянето на този образ още по-трудно. След като изкорених думичките „призрак“ и „демон“ от речника си и се опитах да отворя уста с идеята да проговоря, останах разочарован, защото от нея и звук не излезе. Чувствах паниката, която ме обземаше, и сякаш сърцето ми бе заседнало в гърлото. Тогава той ме погледна с безизразните си очи и процеди през зъби с ирония в гласа:

— Ех, момче, момче! Време беше да се върнеш тук! Ха-ха-ха… — протягайки ръка към мен с длан нагоре. В нея имаше нещо… едно перо, голямо колкото писалка.

* * *

Аз продължавах все така смело да си мълча. После той протегна и другата си ръка, която разкри парче хартия, навито на ролка като папирус. В този момент на едно от далечните стълбища се появи Мим, вероятно мъжът в черно я беше призовал. За миг отклоних погледа си от него към нея. И срещнах искрящо сините й очи, които бяха пълни със сълзи — тя плачеше… Какво ставаше, дявол да го вземе? Сигурно и Карл е изпитал това ужасно усещане! Мислите ми се удряха в стените на съзнанието ми. Представях си картината от трето лице: неразбиращ младеж, тъмна фигура, владееща това измерение, и малко момиче на стената — може би се бяха събрали за чаено парти? Абсурд! Като осъзнах всичко, се заковах на място, защото установих, че дясната ми ръка съвсем своеволно е започнала да се пресяга към въпросното перо, игнорирайки всички мои команди да се подчини и да спре. Какъв спасител бях само! Себе си не можех да спася, камо ли хората от този проклет остров. Точно преди ръката ми да вземе перото, в главата ми отекна силен глас, който изчисти всички други мисли и превзе съзнанието ми. Оставаше ми само да стоя и да слушам като послушно кученце. За осъзнат сън този определено не се поддаваше на моя намеса — каквато и манипулация да исках да направя, не се получаваше (представях си, че се връщам при доковете, край езерото, при Карл, но нямаше как — бях закотвен тук), сякаш сънят си имаше свой собствен план за изпълнение…

„Предсказанието гласи: в това измерение е заключена същност, тя е злонамерена и над нея тегне проклятие. Чрез измама примамва хора от други светове тук с надеждата, че някой от тях ще успее да я освободи. До момента такъв човек не е намерен и знамението остава в сила — то е кръговратът, затвореният цикъл на това проклятие! Същността не е сама, с нея има и демон, който е под формата на малко момиче — той е неин верен слуга, отговарящ за новодошлите на Острова на забравата. Аз съм пазителят и гласът, който чуваш в момента! Сега съм при теб отново, да те накарам да си спомниш, Иво!“

След като чух това, в съзнанието ми започнаха да нахлуват различни картини отпреди десет години, тогава бях малък, но пак съм бил тук! Спомних си Мим и лицето на владетеля, как отново стоях пред него в лабиринта, а той отново държеше перото на мъртвеца в ръката си пред мен. Сега всичко ми се върна като на лента, умът ми се избистри, поех контрол над тялото си и взех перото. Мъжът в черно, или по-точно злонамерената същност, която приличаше на човек, протегна и лявата си ръка с хартията, на която знаех, че трябваше да запиша своето име. В този момент всичко отново сякаш спря и гласът на пазителя прозвуча в главата ми.

„Ти трябва да напишеш името си с перото на мъртвеца върху папируса и така ще му дадеш пълен контрол над себе си, но ако перото те убоде и отпие от кръвта ти… същността ще загуби!“

Звучеше объркано, но именно това бе условието съществото да бъде освободено — ако аз не замърся мастилото с кръв и се подпиша, все едно му давам власт над името си, заличавайки своята личност. А с това — и разрешението да използва тялото ми, за да напусне това измерение, което, както изглеждаше, беше планът му. Чувствах се объркан и уплашен, но някак си успях да запазя хладнокръвие, от обикновен осъзнат сън това бе прераснало в нещо на съвсем друго ниво. Истината вече се виждаше ясно, но последиците от нея можеха да бъдат сериозни — дали беше само сън, или имаше и нещо реално, нещо, което ние, хората, не разбирахме, нещо отвъд границата на възможното, скрито някъде в дълбините на нашето съзнание. Сега знаех какво трябваше да направя с перото, усмихнах се на съществото пред мен, което все още търпеливо ме чакаше, погледнах го в катранените очи и го попитах:

— Случайно да си виждал Джаспър? Исках да му благодаря лично за гостоприемството… въпреки че не всичко, което ми каза, бе истина…

Той се усмихна ехидно, погледна ме изпитателно и ми отговори:

— В момента е зает с по-важни работи. Радва се, че ти е бил полезен, ха-ха-ха… А сега е време, подпиши, момче! Хайде, какво чакаш?!

— Съжалявам, но мисля, че днес не съм в настроение да подписвам каквото и да било! — отвърнах аз.

След което бързо забих перото в лявата си ръка.

— Не-е-е-е! — дочух сякаш в далечината гневния вик на владетеля.

Всичко се замъгли, очите ми се насълзиха и аз излязох от Острова на забравата. Потънах в пълен мрак за известно време, като че ли бях паднал в черна дупка. Докато се реех, в съзнанието ми се явяваше лицето на Мим, което сякаш ми се усмихваше с тези големи искрящо сини очи. А когато най-после се събудих и погледнах познатия таван на стаята ми, въздъхнах с такова облекчение, както когато човек си казва: „Ех, ударих джакпота! Късметлия съм си!“. Приятен вятър нахлу през отворения прозорец. Бях си вкъщи. Чувствах се изтощен и грохнал от умора, импулсивно затворих очите си за секунда и тогава чух гласа на пазителя за последен път.

„Защитният механизъм, който поставих на перото, бе този: в момента на взимане, ако човек не е осъзнат и се води от волята на Господаря, то автоматично го убожда и спасява. Макар че съществото успя да заобиколи това, като складираше всички провалили се хора при себе си и се хранеше от тяхната енергия… ти, Иво, се справи добре, а сега си почини.“

Заспах отново, но не сънувах. За моя изненада всичко бе продължило само няколко часа от нощта. Като станах, погледнах дали ръката ми е добре, и с облекчение установих, че й нямаше нищо: нито болка, нито кръв, нито в нея имаше перо с размера на писалка… Спомних си за Карл и останалите хора от острова. Дали той бе намерил пътя към сестра си? Какво ли се бе случило с тях?

Дали се бяха прибрали по домовете си? Искаше ми се да вярвам в това — не удържах на думата си да ги спася и вината се бе забила в сърцето ми като трън. На няколко пъти се опитах да повикам пазителя, но така и не се получи. Първото ми приключение завърши с много повече въпроси, отколкото отговори, и въпреки че не знаех каква бе съдбата на тези хора, се чувствах отговорен. Ако бях малко по-силен или по-запознат с нещата, може би изходът би бил друг, но уви — макар че дадох всичко от себе си, то не бе достатъчно. Този случай стана стимул да продължавам напред и да търся отговорите на въпросите, които никой не си задава. Все пак в природата ни е да търсим порядъка в нещата, дори такъв да няма. Страхът да разбием тези стени, между които живеем, ни ужасява, но това, че не знаем за нещо и не го разбираме, далеч не значи, че то не съществува.