Амидару Тохара
Кратък наръчник на сънуващия (3)

Втора глава
Храмът на времето

Чудили ли сте се дали някой не ви наблюдава, докато спите? А какво бихте направили, ако знаехте, че това е така? Щяхте ли да се поддадете на паниката и да направите опит за бягство, или щяхте да подходите хладнокръвно и вие самите да наблюдавате наблюдателите си? Тази история се разви, след като прочетох книгата „Изумрудените скрижали на Тот атланта“ — книгата е доста особена, бих вметнал, но за мен тя бе изключително ръководство. Има много мъдрост, скрита сред страниците й, стига да умеете да четете между редовете. Според мен, когато човек сънува, той отваря съзнанието си за комуникация, като минава в определена честота на вибрация и по този начин прави връзка с космоса или висшия си Аз, или може би с нещо друго. В моите представи е, като да гледаш телевизия — ако не ти харесва предаването, просто сменяш канала. Но гостенинът, който си стои кротко и ви наблюдава, смята, че сънят ви е скучен, и решава да вкара малко цвят, като променя изцяло игралното поле. Ако вие сте наясно, че сънувате, ще имате шанс да се защитите, но в противен случай, нямайки представа какво се случва, вие се превръщате в марионетка от чужда пиеса, която се разиграва във вашия театрален салон.

„Защото човекът е входът към мистерията и ключ, който един в едно е. Отвори входа вътре в теб и със сигурност ще живееш. Само онзи, който търси, може да се надява някога да бъде свободен.“^[1]

Беше понеделник, тъкмо бях приключил с астралното си пътуване, когато се отпуснах в леглото и започна сънят — около три месеца след първия, вече бях свикнал с похватите, затова ще пропусна споменаването им както в тази, така и в следващите истории. Отпуснах глава на възглавницата си и се отправих към неизвестното…

— Ей, Иво… ехо, тук ли си, човече?

Дочух познатия глас на Митко зад гърба си — когато погледнах, го видях седнал на едно дървено столче и подпрял лакти на голяма дървена маса. На нея бе разпъната карта и той се взираше в нея изпитателно. Стоеше под шатра в средата на пустиня, имаше и три палми около него. Димитър беше среден на ръст младеж, тъмноок и тъмнокос, а неговото мото бе „Аз искам да правя някакви неща, ама точно като ги почна, ми омръзват и искам да правя други“. Весел, с топла усмивка, притежаваше упоритост, способна да премести и планина.

— А… ъ… би ли повторил, моля? Нещо не чух добре — отвърнах аз.

— Пфф, я дай по-сериозно, тоя артефакт няма да се намери сам… събери си сивото вещество в черепа и ми помогни да разшифроваме тая карта, че йероглифите ме затрудняват сериозно.

След тези думи, които ме плеснаха като мокър парцал през лицето, реших, че е време да се огледам къде съм се дянал този път. Хмм, маса, стол, сенник, палми, пясък, видимо изнервен Митко и, о, да, грамаден майски храм на три часа! Имаше две камили на петстотин метра от нас, които си пийваха водица в оазиса, в който се извисяваха цели четири палми. А в далечината всичко беше в пясък, докъдето ти стига погледът. Дали от вида на археолога, седнал на стола в стил „с чукче и длето камъни трошим, брато“, пясъка в очите ми или слънчасването, което обезателно вече започваше да се случва, ме напуши як смях. Подпрях се на масата и изцепих:

— Да, сър! Слушам и изпълнявам, сър! — при което получих укорителен, но леко развеселен поглед и с радост установих, че си е заслужавало.

— Е? Какво, мислиш, значат тези символи? — запита той, като ми посочи три символа над входа на храма.

— Я да видя — загледах ги аз.

Те се виждаха съвсем ясно, но записките, които той си бе нахвърлял под тях, бяха размазани. Първият наподобяваше буквата Ф, вторият приличаше на Я, а третият — на У. Тъкмо се замислих, и като картечница устата ми изстреля съвсем сама отново:

— Светлината ще ти покаже пътя! — казах и замигах като ветрило. Явно, мигайки, си проветрявах мозъка, че нещо беше прегрял от това четене и разгадаване на знаци, които виждах за първи път.

— Аха… разбирам… и откога, викаш, четеш древноегипетски йероглифи!? — и той правеше опит за проветряване, ама не му се получаваше.

— Те са атлантски всъщност.

— Ясно… Добре, взе ме за мезе, а сега може ли да не се шегуваш? — усърдно, но безнадеждно, мигането му беше съпроводено и с объркване.

— Митак, напълно съм сериозен, това значат! Знам го. — Тъй си беше — знаех го, но как и защо, нямах намерение да го шокирам повече. Достатъчно си беше шокиран и без това.

— Прилича ми на код или загадка. Тъй като те са гравирани над единствения вход към храма — продължи археологът.

— И между първия и втория знак има малък отвор, който гледа навътре — допълних аз.

— Да, точно може би той е в основата на загадката!

Той беше напълно прав. Това, което ме притесняваше, бе откъде аз знаех тези неща, които сякаш сами изникваха в съзнанието ми. Не казах нищо, не исках да го притеснявам. А Митко се държеше точно така, както би се държал на живо, изглежда, този път щеше да участва в това мое приключение. Поне до половината път.

* * *

„Светлината ще ти покаже пътя“ — ясно бе, че ще трябва да светнем с нещо в отвора между символите. И както си стояхме и блеехме в картата, Митака бръкна в един от джобовете си и извади триумфално едно фенерче с думите: „Това е!“. Отправихме се с бодра крачка към входа. Храмът беше огромен, изграден от големи каменни блокове, като на всяка една от четирите му страни имаше дълго стълбище по средата й. Погледнах нагоре — сигурно имаше над двеста стъпала. Представих си как на върха му стърчи статуя на някой забравен бог или е издигнат зловещ олтар, по който все още се забелязват следите от изсъхналата кръв след жертвоприношенията. Маите, ако изобщо беше техен храм (това, че ми прилича на такъв, далеч не значи, че е), се славеха главно с две неща — забележителна мъдрост и отнемане на живот с цел почитане на боговете. Митко ме увери, че горе нямало нищо интересно, няколко камъка и някакъв календар на кръгла плоча. Вратата се намираше на северния край на постройката — висока около метър, направена от масивен, с изсечени в него букви камък, който изобщо не даваше вид на нещо, което ще се отмести с помощта на джобно фенерче и малко светлинка. Приятелят ми насочи лъча на фенерчето в пролуката между „Ф“ и „Я“. Наблюдавах го безмълвно, накрая, след петминутна безплодна борба с дупката, процеди:

— Хмм, не се получава с тоя фенер…

— Може би ни трябва друг източник на светлина? Като слънцето например, само да имахме и едно огледало, с което да насочим лъча…

— Иво, мисля, че това е най-добрата идея, която излиза от устата ти за тази година! Не като онази с количката за сладолед и двете момичета.

— Ех, значи… нямаше как да знам, че те не обичат сладолед, пък и после върнахме количката на човека — заоправдавах се аз.

— Ха-ха-ха, добре, добре. Мисля, че имам едно джобно огледало в сака — отвърна той и се затича към „лагера“.

След малко се върна, развълнуван и с огледало в ръка. Дойде му идеята да изчакаме слънцето да стигне най-високата си точка. Тъй като не знаех колко е часът (часовникът ми беше безполезен), реших, че приятелят ми ще знае, и го попитах:

— Митак, колко е часът?

— Единайсет и четиресет — отвърна с вълнение в гласа.

— Чудесно, ще изчакаме да стане дванайсет и тогава ще отразим светлината към отвора. Да се надяваме, че това ще е достатъчно — рекох аз.

— Ще се отвори! Знам го! — ликуваше той малко преждевременно.

Времето се проточи повече от очакваното, но за щастие младши археологът беше взел един термос с ароматно кафе. В реалния си живот Димитър бе счетоводител, затова намирах тази му роля в съня за крайно забавна. В единайсет и петдесет и осем бях на позиция с малкото квадратно огледало в ръка — на около два метра от входа. Както се смаляваше сянката на храма, така аз се приближавах стъпка по стъпка, когато точно в дванайсет бях на метър от входа. Отразих светлината успешно и задържах позицията си за около двайсет секунди. Той беше впил поглед в ръката ми с такова вълнение, което беше трудно за описване — напомни ми малко дете, току-що получило сладоледа си. На двайсет и първата секунда се чу силен шум с приглушено изщракване от вътрешността, придружено със звук от мощно търкане на скала в скала. Вратата се вдигна и пред нас зейна квадратен отвор метър на метър, който продължаваше навътре под формата на черен тунел. Оставих огледалото на пясъка, затаихме дъх с Митака и зачакахме. Главно да видим дали механизмът ще се задейства отново, но това не се случи и входът си остана отворен. Той клекна до тунела да го огледа и каза с разочарование:

— Иво, трябваше да си вземем наколенки, защото ще се лази оттук нататък, братле.

— Яко! — казах с усмивка аз.

* * *

Митака ми подхвърли резервното си фенерче, застана на четири крака и започна да лази смело напред. Изчаках петнайсет секунди и сторих същото. Пълзяхме през тунела и ми правеше впечатление, че стените бяха изписани с йероглифи, а на някои места ясно се различаваха дори рисунки, по облик приличаха на древноегипетските богове. Но това бе така според моите оскъдни знания по темата — навярно са били атлантски пророци.

— Мите, ако пръднеш, ще си имаш фенерче в ауспуха — пошегувах се аз.

— Ха-ха-ха… О, приятел, ако го направя, ще ти обръсна перчема! — отвърна той.

И тунелът закънтя от бурния ни смях. Тъмнината продължаваше да се ниже в права линия без завои; почти бяхме стигнали до центъра на храма, когато се чу изщракване под дясната ръка на Митко. Беше задействал някакъв капан, вследствие на което се чу тътенът от входната врата. Тя постепенно се затваряше. Подът под нас бе започнал да се разтваря и светлината от фенерчетата не достигаше, за да разберем накъде ще падаме. „Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ, Иво-о-о-о“ — се дочу на пресекулки и преди да се усетя, вече се сгромолясвахме в бездната. Пълен мрак ни обгръщаше на този етап; бях сигурен, че като отворя очи, ще си лежа спокойно в уюта на стаята ми. Не се случи. Едни от най-честите ни сънища са, че падаме в пропасти, от сгради, в кладенци, от скали и други високи обекти — този тип сънища изразяват вътрешната ни борба, когато ни предстои някой важен за нас избор, и страха от последствията му. Докато пропадахме, си мислех колко спокойствие има в тъмнината, има една опияняваща тишина също… ако не броим двете дерящи се гърла на буквата „А“, но преди да се насладя напълно, се чу звучно „плясс“, придружено с бълбукане на мехурчета. И така се озовахме в нещо като подземен басейн. След като изплувах, се огледах за Митака. Разбира се, абсолютно нищо не видях и преди да успея да извикам, чух:

— Иво! Добре ли си? — гласът на приятеля ми звучеше ясно и с леко ехо.

— Да! Добре съм. А ти?

— Аха… пфу, какъв късмет изкарахме! — каза той с облекчение.

— Сега остава да намерим малко светлина и краищата на този съмнителен водоем. Ей, Мите, дойде ми идея — плувай срещу посоката на гласа ми, така все ще стигнем очертанията му.

— Добре — послуша ме археологът.

Не след дълго намерихме брега и двамата излязохме на различни страни от басейна — подгизнали, задъхани и леко уплашени, но все пак невредими. Така се изправихме лице в лице с пълния мрак и ако фенерчетата не бяха решили да отидат да поплуват, поне щяхме да имаме известна представа къде се намираме.

* * *

Отне ни около пет минути, докато очите ни свикнат с тъмнината, но все още не можехме да различим нищо. Движехме се много внимателно, като на всяка крачка се спирахме и казвахме по някоя друга дума за ориентиране и успокояване.

— Иво, фенерчето случайно да остана у теб?

— Не. Цопна във водата.

— Митак, ти пушиш ли все още?

— О, да! И още как! — усети накъде бия, бръкна в джоба си и извади мократа запалка, която по чудо запали.

Първото нещо, което се подаде от мрака, бе носът на моя приятел. Той започна умело да си свети и да върви към звука от гласа ми. Стигна сравнително бързо, спря се и изцепи:

— Ох… оцеляхме! Тези маи имат извратено чувство за хумор! — раздразнението му си личеше ясно.

— Да, така е, все пак е храм, без капани не може! — добавих аз.

— Трябва да потърсим нещо, което гори, защото газта в запалката няма да изкара много.

— Да, прав си. Нека се движим близо до стените — все някоя факла ще е останала, нали? — казах окуражително с усмивка в мрака.

Отправихме се към дясната стена. За наше щастие, наистина имаше факли, които горяха чудесно. След като всеки се сдоби с по една, запалихме две близо до басейна — за ориентир, в случай че се наложи да се върнем до него. Тогава успях да огледам мястото бегло — тип обществена баня с колони в средата, които, добре че не бяхме уцелили, докато падахме. Този сън започваше да ми напомня за „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“ или на някое RPG (ролева игра), в която двамата герои търсят реликва, с която ще спасят селцата си. Това далеч не бе така, опитах се да си представя врата за изход, която ще ни отведе обратно на горещия пясък. Видях картината, напрегнах съзнанието си да я материализирам, но без успех — нещо ми пречеше. Този сън беше един от „онези“, за които все още не бях намерил подходящ израз за описание, държах ги в графа „нов вид“. Отличаваше се с това, че някой или нещо оказваше влияние върху мен, като ясно искаше да предизвика действие от моя страна. Опитваше се да ме научи на нещо или се стремеше да ми покаже пътя на живота, ако щете, но факт бе, че аз нямах абсолютно никаква власт над този тип сънища — осъзнати или не, нямаше никакво значение. Движехме се бавно, като внимателно оглеждахме пода и стените за още изненади. Рисунките и йероглифите бяха сходни с тези в тунела, имаше монети и скъпоценни камъни, разхвърляни около нас. Блещукаха примамливо, но ние ги игнорирахме. Тъкмо тогава се сетих, че той дори не ми бе описал артефакта като отличителни белези, предполагаеми свойства и цвят, нищо. Наруших тишината, докато вървяхме по дългия коридор, казвайки:

— Хей, я ми кажи нещо повече за тази реликва!

— Ами знам само, че трябва да го вземем от центъра на храма. Малко кубче, посребрено, с шест знака, по един на всяка страна. Те са издълбани прецизно руни, за които се вярва, че датират от създаването на света. Историята мълчи за този артефакт, но аз се надявам да промени всичко, което знаем до момента.

— Да! Напълно възможно е — отвърнах аз. — Може откриването му да промени човечеството или поне представите ни за произхода ни.

Докато си вървяхме бавно и мечтаехме за величие, пътят пред нас се раздели. Самотният коридор имаше два ръкава — вляво и вдясно. Спогледахме се, но си мислехме едно и също нещо. Ако искахме артефакта, трябваше да се разделим. Сигурно това и беше планът на „госта“, който наблюдаваше представлението. Дали се забавляваше?

— Пази се, Иво! Успех, приятелю, ще се видим на изхода! — продума Митко.

— Точно така! Който излезе последен, ще купува бирата и ще връща количката за сладолед!

— Аааа, не, не, чакай! Ха-ха-ха!

Разсмяхме се весело и той пое към левия ръкав, а аз — към десния. Неизвестността е страстта на приключението, би казал всеки авантюрист, който се е върнал жив от походите си.

* * *

Гледах внимателно къде стъпвам, и дотук се справях добре. На моменти се притеснявах, че сме се разделили, но после си казвах: „Сън е, всичко ще бъде наред“, и продължавах. Коридорът се точеше монотонно известно време, докато не стигнах до една триъгълна стая. В центъра й имаше саркофаг — лицето, изобразено на него, наподобяваше лицето на Анубис. Известен като бога, предвождащ душите към отвъдното в египетската митология. Казусът за живота и смъртта вълнува всички открай време. Има ли отвъдно, няма ли, как ли изглежда и още много въпроси, за които няма да изпадам в подробности. Тайничко се надявах да обменим по някоя дума с божеството. Не се оправдаха надеждите ми. В стаята ме гледаха още три статуи, две от които приличаха на воини, поставени откъм краката на божеството — вероятно личната му стража, и една — до главата му, която беше на котка. Реших, че няма нужда да се опитвам да отварям саркофага — едва ли артефактът ще е толкова близо до началото. Хвърлих последен поглед и продължих към другия вход на стаята. „Доскоро, господин Анубис“ — отекна в съзнанието ми. Дали наистина имаше сила в тази реликва? Ускорих крачка, мозъкът ми бе потънал в размисли. Всичко секна, когато факлата ми освети задънения край на коридора. Пред мен се издигаше голяма плоча, на нея имаше много символи, странно изглеждащи, от атлантската азбука вероятно — поне разпознах трите, които бяха над входа на храма. „Светлината ще ти покаже пътя“ — спомних си и ги натиснах последователно, все едно бях кърмен с тази азбука, и хоп — плочата се вдигна, а устата ми зяпна. За пореден път се убедих, че нещо ме предвожда, нямаше друго обяснение откъде знаех това, което знаех. Очите ми съзряха огромна кръгла зала с платформа, стояща на три колони точно в центъра й. Освен тази врата, от която дойдох, имаше още седем, които бяха затворени. До платформата можех да стигна по моста, до който водеше само тази пътека, по която вървях. Усмихнах се бодро и закрачих към платформата. Приближавайки все повече, забелязах, че подът е метален, а в центъра й имаше друга статуя. Дясното й око блестеше бледо, а колкото повече доближавах факлата, толкова по-ярко ставаше то. След като запалих факлите на платформата, ми направи впечатление, че от нея излизаха седем пътя, които бяха означени с по една факла. „Хмм, може пък Митето да успее да стигне дотук по друг път“ — поогледах се малко, но той не се появяваше. Тогава се чу звук от тракане и превключване на скорости, обърнах се и видях как мостът, по който бях дошъл, се връщаше към платформата. Надникнах долу, след като се отдръпна, и с неудоволствие установих, че под мене, на около два метра, стърчаха остри шипове, подобни на копия, — падането оттук беше равно на смърт. Преглътнах нервно и се насочих към статуята. С изненада установих, че това в окото й беше кубично, подобно на скъпоценен камък трупче. Това бе артефактът! При по-внимателен оглед стана ясно, че грамадната купчина прецизно поставени триметрови камъни изобразяваше Хор — „Този, който е горе“, с глава на сокол и скиптър в ръка. Добре, че египтяните имат само 44 божества… В основата до краката му забелязах йероглифи — много странно се чувствах през цялото време, докато ги гледах, все едно думите са точно на езика ми, но той не можеше да ги изговори. Постоях малко в очакване на Митака и премисляне на опциите ми — имах седем избора за път и вероятно единият от тях бе изходът. Втренчих се пак в надписите — изведнъж ми проблесна и те почнаха да се нареждат в съзнанието ми. Текстът значеше:

„Пред теб, човеко, са седемте избора на живота и смъртта, греховете на тялото и пороците на душата. Премини ги успешно ти и кубът на тайните ще те освободи.“

Как щях да се докопам до него, беше съвсем друга тема. Разбрах загадката по този начин: трябва да направя своя избор и да се изправя срещу греха на тялото си и порока на душата си… каквото и да значеше това… поне образно казано…

Думата „грях“ е една стара дума, датираща от древни времена. Интересна е, защото в човешките ни разбирания я определяме по един начин, въпреки че нашите представи за нея са изцяло базирани на социалния ни строй и настоящата ни правосъдна система. А какво е грехът всъщност? Думичка, която символизира неспазването на моралния кодекс на вида ни или престъпването на поставени от самите нас граници/закони. Усмихнах се наум:

„Все пак ние сме само хора!“. Както този сън бе част от моето съзнание и аз се мъчех да си го обясня на базата на това, което съм научил и преживял, но никой освен мен в конкретния случай не би могъл да знае — истина ли беше всичко това, или форма на изкушение (грях или порок на душата ми), което спасяваше моето съзнание от системния ми живот. Обикновено търсим вината у другите и рядко се вглеждаме в самите себе си. Има много хора, които се губят в границите, правилата и ограниченията, те са толкова стриктни в спазването им, че каквото и да е нарушаване приемат като непростим грях. Дори целият свят да прости на тези хора, няма полза от това, защото не простят ли те сами на себе си, постигайки покоя и равновесието, нужно за едно здраво съзнание, пътят им винаги ще е заблуден, тъмен и тъжен. Добре, че е изкушението, та да поддържа мита за греха. В крайна сметка точно то играе ролята на желанието за свобода у нас — да искаш нещо, което нямаш… Може да бъде изразено от най-малките неща с леки последици до огромните с големи последствия. Класическият пример е изневярата. Представете си семейство… женен мъж — с годините жена ви се променя, вие също, но не се приспособявате един към друг добре, освен това се чувствате потиснат, неразбран и като че ли сте окован във вериги. Виждате симпатична млада дама и започвате да флиртувате с нея — докъде ще стигне това, няма никакво значение за вас, защото вие се чувствате отново свободен и отново жив. „Изкушение — грях? Моля ви!“ Проблемът е изцяло наша отговорност, ние сме поставили клетката и единствено ние можем да се махнем от нея… не обвинявайте другите за своите постъпки и не ги съдете прекалено за техните, опитайте се да изслушвате и разбирате хората около себе си. Така се отплесваше съзнанието ми, докато вървях по моста на третата пътека — от ляво надясно. Винаги мислех за поне пет неща наведнъж. Сънят си оставаше все така осъзнат и аз все така нямах власт над него, но бях уверен в себе си. Крачех си спокойно с факлата в ръка и този път развивах теории за реликвата и нейното приложение. Да, да знам, съзнанието ми лудва понякога. Тъкмо стигнах края на моста, когато той бе придърпан към централната платформа, затваряйки ми входа. Супер — сега, ако случайно срещнех нещо по коридора, като мумия или чудовище от тъмнината, нямаше как да избягам обратно и исках или не — щеше да трябва да се сприятелявам с тях. Надявах се поговорката да се окаже вярна: „Това, което не можеш да видиш, не може да те нарани!“ — в моя случай — докато не го осветиш с факлата; тогава може да те прави каквото си поиска…

* * *

Продължавайки напред, стигнах до друга малка стая с четири статуи вътре, по една във всеки ъгъл. Под всяка имаше цифра от едно до четири, придружена със символ, значещ думата „бог“. Какво ли означаваше това? Може би четири божества пазеха артефакта? Или четири теста, които трябваше да се преминат, за да те оценят като достоен? Огледах статуите — не ми се сториха познати изобщо, приличаха на монаси с роби, а лицата им бяха скрити от качулките. Излязох от стаята; вървейки, забелязах на пода странна плоча — на нея бяха гравирали рисунка с образите на двама воини, които се сражаваха. Намирах се в задънен коридор, но плочата, изглежда, имаше механизъм за натиск, беше малко по-висока от пода. Стъпих на нея — и камъкът пред мен се размърда и откри врата. Топла светлина обля лицето ми, докато пристъпвах натам. Като излязох, се оказах на някаква площадка, от която съзирах небето, слънцето и усещах вятъра по тялото си. Нима това бе върхът на храма? Не, не, нямаше начин, Митко каза… Все едно стоях сред Акропола в Атина — изработката на пода, който наподобяваше мрамор, и перфектно издяланите каменни колони бяха просто забележителни! Направо ахнах — чувствах се като дете на международна екскурзия, изпълнено с вълнение и гледащо с жадни очи… След това обаче ги видях и цялото вълнение не спаси кръвта ми от замръзване; течен азот пъплеше по вените ми. Четири трона. На тях седяха четири странни фигури, които се взираха в мен, без да ме гледат. Всички те бяха облечени в златисти роби („Охо, виж ти статуите от плът и кръв“ — краката ми се подкосиха при мисълта), лицата им бяха забулени, покрити с тъмни качулки — ако изобщо имаха лица… Бях изтръпнал до мозъка на костите си. Тридесетсекундната тишина бе нарушена от тържествен хоров глас:

— ПРИСТЪПИ НАПРЕД, ЧОВЕКО!

Кашкавалените ми крака бяха толкова сковани от аурата им, че едва не се спънах и пльоснах по лице пред тях. С мъка направих три крачки и застанах пред боговете. Нямаше лица — все едно робите бяха пълни с въздух.

— НИЕ СМЕ ГЛАВНИЯТ ТРИБУНАЛ — продължаваха да говорят.

— ТУК СИ ДНЕС, ЗА ДА БЪДЕШ СЪДЕН ЗА ДЕЛАТА СИ.

— Но аз не съм извършил престъпление… — казах с пресипнал глас.

— ТИШИНА, ЧОВЕКО! ЩЕ ОТГОВАРЯШ САМО АКО ТИ БЪДЕ ЗАДАДЕН ВЪПРОС.

Преглътнах и се опитах да запазя самообладание. Вече ми се искаше да си бях стоял в лагера. Имаше ли изобщо реликва, или Те бяха реликвата, или цялото бе тест, чрез който да примамват нищо неподозиращи хора към гибелта им.

— ПО ПРАВИЛНИК СМЕ ДЛЪЖНИ ДА СЕ ПРЕДСТАВИМ НА ПОДСЪДИМИЯ. АКО ТРЯБВА ДА БЪДЕМ ЧЕСТНИ, ТИ СИ ПЪРВИЯТ ЧОВЕК ТУК ОТ 400 ГОДИНИ НАСАМ. ПОЧТИ НЕ ВИЖДАМЕ ХОРА ТУК, СТАНАЛИ СА МНОГО НЕМАРЛИВИ И СА ЗАГУБИЛИ ПЪТЯ СИ ОТДАВНА — говореха сякаш с един глас.

Стоях и слушах в захлас, страхът ми си бе отишъл и неговото място беше заето от „господин любопитство“.

— В ТЕБ ИМА ИСКРА, КОЯТО ГОРИ СИЛНО, НО ТЯ МОЖЕ ДА ТЕ ОСВОБОДИ, ЧОВЕКО, ИЛИ ДА ТЕ ПОГУБИ!

Тогава гласът се промени — хоровата нотка изчезна и той придоби ясно изразен твърд и решителен тембър.

— АЗ СЪМ СЪЩНОСТТА, КОЯТО СЪЗДАВА И ОТНЕМА ЖИВОТ — рече първият глас и замлъкна.

— АЗ СЪМ СЪЩНОСТТА, КОЯТО ИЗГРАЖДА РЕАЛНОСТТА И ПРОСТРАНСТВОТО — каза втория глас.

— АЗ СЪМ ТАЗИ, КОЯТО ВЛАДЕЕ ВРЕМЕТО — отсече третата с мек властен глас, напомнящ женски.

Четвъртата си стоеше и мълчеше, една дума не обели.

— ТЪРСЕНЕТО НА ИСТИНАТА Е ОПАСНО НЕЩО! — започнаха отново хорово гласовете. — ОБВИНЕН СИ ТОЧНО В ТОВА!

Гледах многозначително, бях учуден и някакъв смях се опитваше да се надигне от гърдите до устата ми, но го задържах.

— Моля!? — отвърнах с леко раздразнение.

— ОПИТВАШ СЕ ДА ОТВОРИШ ВРАТА, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ЗАТВОРИ. А ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ТОВА МОЖЕ ДА СА ПАГУБНИ ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО.

Предположих, че явно реликвата е ключът към тази врата, което ме подсети къде ли се губи този смотан археолог/приятел и дали бе минал през трибунала.

— И каква е процедурата в този случай, уважаеми съдии? — запитах любезно.

— ИЗПРАВЕН СИ ПРЕД ДВА ИЗБОРА!

— Да! Кажете ми какви са те?

— ПЪРВИЯ — ОТКАЗВАШ СЕ ОТ ТЪРСЕНЕТО И ЗАБРАВЯШ ЗА ВСИЧКО, КОЕТО СЕ Е СЛУЧИЛО В ТОЗИ СЪН, КАТО ПРОДЪЛЖАВАШ ЖИВОТА СИ НОРМАЛНО.

— А втория?

— ВТОРИЯ — ИЗПРАВЯШ СЕ ПРЕД ИСТИНАТА И ИЗПИТАНИЯТА И АКО Я РАЗБЕРЕШ, ЩЕ ПОМНИШ ВСИЧКО И ЩЕ СЕ ПРИБЕРЕШ ВКЪЩИ, НО АКО НЕ УСПЕЕШ, ТЯ ЩЕ ТЕ ПОГЪЛНЕ ЗАЕДНО СЪС СТРАХА ТИ ДА ПРИЕМЕШ ФАКТИТЕ И ТОВА ЩЕ ТЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

„Хмм, това е сън, колко зле може да е?“ — разсъждаваше мозъкът ми трескаво и преди да се усетя, чух:

— Избирам втория вариант!

— ДОБРЕ, НЕКА БЪДЕ ТАКА — отвърна тържествено гласът и замлъкна.

* * *

Ярка светлина ме погълна и изплю пред масивна планина. Ушите ми бучаха, а трибуналът ми се струваше като далечен спомен. Изведнъж главата ме заболя силно, но за кратко и чух в съзнанието си: „Здравата душа се намира в здраво тяло със здрав ум. В това ще се състоят изпитанията ти“ — думите секнаха като глухо ехо. Хмм, пред мен — скала, зад мен и под мен — гъсти облаци като мъгла, а навсякъде другаде — непрогледна тъмнина, придружена със сковаващ студ. Косата ми се поизправи малко, ей тъй, за спорта, да ми напомни, че тук е така приятно и забавно, че няма търпение да си идем вкъщи. Облаците, по които стъпвах, бяха твърди като бетонна настилка, странно и не особено удобно се ходеше по тях. Планината ме гледаше с възторг, имаше три върха, единият от които беше най-висок и заснежен, а отгоре му се забелязваше съвсем лека мъждукаща светлина.

„Добре, Ивайло, време е да се катериш“, не че го бях правил преди, но мотивацията ми бе непоколебима. Повтарях си като грамофон на 16 оборота: „Можеш, можеш, гледай нагоре, не надолу!“. Всичко вървеше добре, минус 4 — 5 приплъзвания, 2 — 3 търкаляния и 1 — 2 „Ей сега ако не литна, кога ще е…“. Това, че беше сън, ме крепеше — рано или късно щях да се събудя. Почти бях изминал половината път, когато установих, че имам сериозен проблем — светлината, вместо да се приближава, сякаш се отдалечаваше все повече и повече. Тялото ми натежаваше, ръцете ми се сковаваха от студа, тъкмо вече си представях как летя надолу, когато пред мен се простря един склон, а на него съзрях една уютно изглеждаща пещера. Едва стигнах до нея и колабирах. Като се освестих, с тялото ми единодушно взехме решението, че това не е правилният начин и с това катерене доникъде не стигам — имах нужда от друг план. Лежах по гръб, гледах свода на пещерата и си мислех колко нечовешки ме мързи, не можеше ли просто да си представя, че съм стигнал върха? Речено и преди да кажа сторено, вече лежах под дървен покрив и се намирах в колиба, но не коя да е колиба, а тази, която гледах отдолу, преди да тръгна да мисля като първия човек и да забравя, че се намирам в съня си.

— А, пристигна вече! — сепна ме тих старчески глас.

След като се изцъклих от изненада, подобаващо поздравих човека с фразата:

— Къде съм? — по инстинкт, защото вече всичко започваше да прилича на каша в главата ми.

— Що за въпрос? На върха на планината, разбира се! — отвърна леко сприхаво старецът.

Беше страхотен образ: брадата му — до пода, косми от ушите и облякъл бяла роба… приличаше на… бих казал, на Дядо Коледа, само че по-кльощав, много по-кльощав.

— Младежо, какво ще кажете за една чаша топъл чай? Да се сгреете.

Тъкмо сядах на пода, олюлявайки се от умора, и да ви кажа право — един чай щеше да ме върне към живота.

— Да. Благодаря! — отвърнах му аз.

— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса? — запита ме той.

— Не, разбира се, питай каквото те интересува.

Старецът стана от трикракото си дървено столче и се насочи към камината, в която на верига висеше котле с чай. Не, цял казан си беше!

— Какво научи от катеренето?

— Това, че тялото ни е идеалното средство за вършене почти на всичко, но без мисъл е само една празна обвивка.

— Правилно, липсваше ти само още едно нещо — отвърна той, като ми подаде чашата с чай. — Волята да продължаваш, когато тялото достигне предела си. Това не става само с мисълта, по-скоро е като чувство.

— Да, което е ръководено от душата — допълних аз.

— Точно така! Добре, справи се идеално. А сега си пий чая — нареди ми той, като продължи да говори: — Тяло, душа и ум трябва да са в синхрон, получи ли се дисбаланс — същността ти се променя.

Гледах го внимателно, докато отпивах от чашата — чаят бе с точната температура за пиене.

— Значи, това беше първото изпитание? — попитах го аз.

— Да! Никога не забравяй, че в тези три неща се крие неизмерима сила. Осъзнай го, почувствай го и използвай тялото си като приемник на тази енергия. Не го забравяй!

— Няма. Благодаря, така и не те попитах как ти е име… — преди да довърша изречението си, колибата изчезна, влязох в тунел, черен като нощта, едва долових думите на стареца:

— Вече сме се срещали няколко пъти… и ти ме познаваш. Чао и успех!

Знаех си аз, че беше Дядо Коледа, макар и хърбав… Затворих очи и търпеливо зачаках тунела да ме прати бог знае къде.

* * *

Мятах се като топка вътре. Нагоре-надолу, наляво-надясно пред очите ми изскачаха светлини с жълт, червен и син оттенък. Преди да ги оценя както трябва, задникът ми се запозна със скалата, на която тупна звучно. Доста грубо запознанство беше, бих отбелязал. Седях на ръба на каньон, който се намираше в средата на нищото, а под склона ме наблюдаваха една дузина кактуси, имаше и силует, напомнящ камила. Сетих се за двете камили при лагера и вътрешно ме напуши смях, просто не се сдържах. Казах на глас: „Поне едната от двете камили знае къде съм“, и както се кикотех, до мен се пръкна от нищото една синьо-сива светеща топка. Гледах с удивление, докато топката постепенно заемаше човешка форма. Така си се местеше известно време, оформяйки крайниците; аз се отдръпнах на една-две крачки от нея и едва не паднах до кактусите, когато тя ми проговори.

— Аз съм Отвъдният! (Май не беше „тя“, а „той“.) — заяви тържествено светлинката.

— Ъъъ… аз съм Иво — отвърнах с глас, който едва ли беше моят — по-скоро ми звучеше като гласа на 7-годишно изплашено момиче, което тъкмо се канеше да извика „мамо“.

Като ми проговори, направо ме отряза през кръста. Представете си как би ви звучал гласът на вселената? Звукът от тази светлина бе нещо несравнимо за мен. Всяка клетка от тялото ми усещаше вибрацията и се чувстваше нищожно смирена в присъствието на това създание.

— Знам кой си, Ивайло, Аз те създадох — тук нещо в мен се обади: „Трябваше да скочиш в кактусите, докато имаше време!“. Преглътнах с мъка, абстрахирах се от синьо-сивото му сияние и го попитах с най-хладнокръвния глас, който успях да докарам (вече гордо звучах като 7-годишно момченце):

— Защо съм тук? И защо ми казваш това?

— Защото, преди да продължиш, трябва да знаеш някои неща.

Повдигнах вежда, докато го гледах там, където би следвало да бъде лицето му, и го попитах:

— Къде сме?

— Никъде и навсякъде, Ивайло!

Като хвърлих поглед наоколо, разбрах, че беше точно така: под нас — каньон, над нас — черно небе без нито една звезда, все едно се намирахме в черна дупка. Пространствено разположени в нищото.

— Светът, който познаваш, е лъжа — започна да говори „Отвъдният“. Това име му подхождаше изключително много.

— Погледни — посочи ми той с пръст надолу, а когато го направих, се изненадах, защото на мястото на кактусите се беше появила една напълно нормална магистрала, претъпкана с автомобили.

Той махна с ръце и се издигнахме нагоре във въздуха, вече не бяхме на скалата, а и той вече не бе сфера, а оформен човек! Приликата му със „Сребърния сърфист“ (от „Фантастичната четворка“) беше поразителна. Вероятно бе приел този облик, за да мога да възприема нещата по-спокойно. Носехме се свободно над автомагистралата. Това бе добре позната картина от моята реалност, и по-точно — от последното ми пътуване до морето. Взрях се в него въпросително, в очакване да обясни какво цели с това представяне.

— Всеки един човек във всеки един автомобил… Това си ти!

— А… ъ… Не те разбирам. Какво имаш предвид? — отвърнах смаяно.

— Всички те са твои животи… т.е. това си ти в различните си животи.

— Как е възможно? Нима прераждането съществува? — казах с треперещ глас.

— Всичко е възможно и един ден, като се преродиш отново, ще разбереш… — отговори ми той.

— Като умра, не губя ли спомените и знанието, придобито от сегашния живот?

— Не, не губиш нищо. В себе си пазиш преживяванията от всичките си минали животи. Просто не ги помниш в този момент. Душата ти е по-великолепна, красива и огромна, отколкото можеш да си представиш. Човешкият мозък може да задържи едва малка порция фрагменти от това, което си всъщност. По този начин ти докосваш всяка една човешка обвивка с парче от душата си и когато тя извърви своя път, се връща обратно към цялото, към едното, като получаваш знанието от живота й.

Мълчах, прикован в транс. Думите на „Отвъдния“ резонираха в мен, крещейки с пълна сила в съзнанието ми — едновременно се чувствах смазан от тежестта им, но и някак по-лек, сякаш всичко си беше дошло на мястото. Странното бе, че се чувствах като у дома си.

— В този живот си човек само от 25 години и още не можеш да усетиш влиянието на колективното си съзнание. Ако постоим в това пространство известно време, ще се свържеш с „едното“ и ще започнеш да си спомняш, но тъй като цикълът на тази обвивка не е завършен, няма нужда от това.

— Значи съм прераждан много пъти? — запитах спокойно аз.

— О, да! Хиляди пъти… Може следващия път да бъдеш някой пълководец от династията Мин.

— Ъ-ъ… може да се прераждаш и назад във времето?! — на този етап бях сигурен — това не може да е просто сън.

— Да, разбира се. Времето, така както го разбирате вие, съществува само във вашата вселена. Нещата са много по-различни в моето измерение.

— Откъде идваш ти!? — попитах, обзет от вълнение.

— Аз…? Отнякъде… някъде другаде. Има и други като мен. Знам, че искаш да знаеш как е там, но честно казано, няма изобщо нищо да разбереш.

Продължавахме да се носим, а аз продължавах да си цикля от прекаленото количество информация, което бях получил — мозъкът ми се въртеше в омагьосан кръг и ми викаше: „Спри се! Давя се! Давя се! Вие ми се свят!“. Тъкмо се наслаждавах на това колко смотан може да се окаже един човек, попаднал в непозната за него ситуация, когато синьо-сивата същност поде отново диалога.

— Този път стигна по-млад дотук, напредваш — погледна ме той и допълни: — Ако се съди по изражението на лицето ти, урокът за днес е научен.

Сигурен съм, че някъде измежду тази светлинка, дето уж му беше лицето, той ми се смееше, но така мило, от сорта: „Ти си 3678-ия един и същ пич, с когото водя същия този разговор, ама пак ми е забавно да ти гледам реакциите“.

— Ще се видим отново, Иво, следващия път — да, хилеше ми се, нямаше как просто.

Не отговорих. Не можех. Само си стоях и блеех — в момента бях като дъска, която си лети свободно из синьото небе или ако предпочитате — бе влачена в пространството. Дъска, която си мислеше, че мисли. Умората ме довърши и затворих очи, за части от секундата всичко потъна в божествена тишина, а аз се реех в нея, обзет от спокойствие и малка доза надежда това да беше истината. Защото, по дяволите, звучеше ми адски убедително.

* * *

Когато най-накрая паднах, първото нещо, което видях, беше носът от муцуната ми. Да, муцуна, тук бях с моето си съзнание, но в тялото на вълк. Защо вълк? Много добър въпрос, на който, за съжаление, не мога да ви отговоря. О, да, имах си и четири страхотни крака, както и една чудесна опашка. Ако преди си мислех, че съм леко мръднал, то вече нямах и грам съмнение, че бе точно така. Мога да кажа с ръка на сърцето, че това беше едно от най-вълнуващите ми преживявания — да бъдеш в тялото на друго същество и да виждаш през неговите очи. И като си помисли човек, че всичко това се дължеше на търсенето на въпросната реликва. Сега разбрах — този артефакт никога не е бил истината, а просто пътят, по който да стигна до нея. Като се вземат предвид животите ни, този мой сън бе направо революция за съзнанието ми. В нормалните ни дни — работа, вкъщи, работа, вкъщи — не казвам, че е лошо или неправилно, понякога скучното е добро, но ние сме способни на толкова забележителни неща! Защо се оставяме животите ни да минат по този начин? Не исках моят да мине така, нито този на моите деца — исках нещата да са различни! Светът да е по-различен. Единствено ние може да го променим, като първо започнем от себе си. След това прозрение се чувствах гневен и безсилен, но това, че бях в друго тяло, ме развеселяваше.

„Иво вълкът“ — намирах се на висока метална конструкция с бетонна тръба в средата, а около нея се въртяха в спираловидна форма стълби. Напомняше ми кула, но цялата от метал; забелязах, че на някои нива се виждаха и врати, имаше също и малки платформи на всеки етаж. Движението като четириного си беше предизвикателство, но в сравнение с разговора с „Отвъдния“ беше като разходка в парка. Докато си търчах нагоре-надолу и изучавах терена, видях, че около мен беше паднал пълен мрак; единствено осветлението, което имаше постройката, помагаше да различавам очертанията на парапетите, стълбите и вратите. Преброих девет етажа. На всеки имаше определен брой входове, които водеха нанякъде. Какво ли би казал трибуналът? И сякаш викнах гласовете им в мозъка си и ги чух…

— ВСЕКИ ЕТАЖ СЪОТВЕТНО ИМА ОПРЕДЕЛЕН БРОЙ НИВА НА ИЗРАСТВАНЕ.

На всеки имаше различен брой врати и може би те символизираха нивата, през които трябва да минеш, преди да се качиш на по-горния етаж.

Първият, вторият и шестият имаха по един вход. Третият, четвъртият и петият имаха по два входа.

Седмият, осмият и деветият етаж нямаха входове. Общо имаше девет врати.

— ТОВА СА ПЪТЕКИТЕ, ПРЕЗ КОИТО ТВОЯТА СЪЩНОСТ ТРЯБВА ДА ПРЕМИНЕ, ЗА ДА СЕ УСЪВЪРШЕНСТВА — поясняваше ми гласът.

— ТИ ЩЕ ИЗБЕРЕШ НАКЪДЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖИШ; СЛЕД КАТО СИ БИЛ ДОПУСНАТ ДОТУК, ЗНАЧИ, ПРИТЕЖАВАШ НУЖНОТО.

— Притежавам? Аз?!… А защо съм вълк? — продължих с въпросите си.

— ТОВА ЖИВОТНО Е СИМВОЛЪТ НА ТВОЯТА ПРЕДСТАВА ЗА ТЕБ, В ТОВА ИЗМЕРЕНИЕ СЪЩНОСТТА ИЗБИРА НАЙ-ЧИСТАТА СИ ФОРМА.

Можех да вляза навсякъде, представяте ли си да имате възможността да се срещнете със създания от четириизмерна реалност или дори петизмерна… Сърцето ми се готвеше за отлитане, биеше лудо от страха, който бе примесен с бурното вълнение от възможния сблъсък с неизвестното. Толкова много неща не знаех, че ми се завиваше свят от всичките сценарии, който бушуваха в съзнанието ми. „Ако минеш и не се върнеш? Ами ако пък отидеш на място, което ти хареса повече? Какво значи думата ДОМ за теб?“ Някак си вътрешно знаех, че няма да има място за мен при четириизмерните създания, кой ли знае как общуват те. Бях наистина уплашен в този момент, имах чувството, че мога да загубя всичко, което ценя в живота си. Отправих се към първия етаж, краката ми се движеха сами, но същността ми знаеше, че това е правилният избор. Спрях се пред вратата, погледнах нагоре, поех жадно дълбока глътка въздух и влязох във входа. Ярка светлина обля лицето ми, отново бях себе си, поне този аз, когото познавах, лапите изчезнаха, а вълкът заспа дълбок сън. За моя огромна изненада от другата страна на светлината се озовах в първоначалния ни лагер с археолога.

— Ей, Иво… тук ли си, човече?

Да, нямаше грешка, това бе гласът на моя приятел, който кротко си стоеше в лагера и явно не помнеше нищо от случилото се.

— Митак, добре ли си?! — попитах го напрегнато.

— Да, разбира се, а ти?

— Ха-ха-ха! — изсмях се звучно и продължих: — Да, мисля, че съм добре.

— Хубаво, хайде, дай го малко по-сериозно, този артефакт няма да се намери сам…

Засмях се отново и отворих очи — лежах в леглото си и всичко беше свършило. Около трийсет минути след това не можех да спра се хиля на цялата случка. В мен преливаха всякакви емоции — от радост и вълнение до страх и още страх. Така и не намерих реликвата, но чух много вълнуваща хипотеза от Сребърният сърфист и намерих своя път… а това винаги е за по-добро.