Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (8)

Осем

Само за четири години всичко се бе променило до неузнаваемост.

Когато Мусолини обяви войната, някои от жените казваха, че също като останалите италиански мъже той се прави на отворен и е започнал битката, за да се изфука. Разбира се, никоя не би посмяла да каже това пред мъжете, повечето от които смятаха, че Дучето е спасил страната от икономически колапс. Съюзът с Хитлер беше просто поредното доказателство, че Мусолини знае от коя страна е намазана с масло филията на управляваната от него държава.

Енцо напусна дома си с целувка и помахване с ръка за довиждане, убеден, че ще се прибере до няколко месеца. После започнаха да идват първите официални писма. От Африка, от Гърция, а после и от Русия. Почитаеми синьор и синьора, с дълбоко прискърбие правителството желае да ви информира за героичната саможертва на вашия син… В някои отношения беше дори по-страшно да не знаеш дали близките ти хора са живи или мъртви, когато в един момент писмата от тях просто спираха да пристигат, какъвто бе случаят с тези от Енцо. Мариса писа на Ливия, че понякога селяните от Фишино я молят да използва дарбата си, за да им каже дали техният син или съпруг все още е сред живите. Тя винаги им отказваше, обяснявайки, че не може да вижда какво се случва толкова надалеч, макар понякога да споделяше с Ливия, че този и този човек никога няма да се върне.

В гарнизона при Торе ел Греко имаше германски войници, първите синеоки мъже, които Ливия виждаше в живота си. На пръв поглед изглеждаха дружелюбни въпреки униформите и оръжията си — в крайна сметка всички те бяха съюзници, при това заели печелившата страна в този конфликт. Но младите мъже, които отказваха да се присъединят доброволно към армията, биваха отвеждани от домовете си насила по време на мащабните растреламенти — арести, и изпращани в трудови лагери. Немците претърсваха къщите в малките часове на нощта, отваряха гардеробите, чукаха по стените, за да търсят скривалища, ритаха вратите с тежките си кубинки, а кучетата им лаеха толкова яростно, че събуждаха целия квартал.

Белият хляб, произвеждан преди войната в местните пекарни, изчезна. Купоните за храна осигуряваха единствено изсъхнал черен самун, чиято твърда като камък кора прикриваше факта, че вътрешността му бе просто въздух, примесен с жилаво тесто, което трудно можеше да мине за питателно. След заминаването на мъжете в апартамента на родителите на Енцо живееха само четирима души, но обединените им купони едва стигаха за един самун на седмица, малко паста и боб.

Една нощ Ливия се събуди от странна светлина, струяща през прозореца, придружена с оглушително боботене на двигатели. Тя стана от леглото, което сега делеше с Кончета, по-малката сестра на Енцо, и излезе да види какво става. Ахна. Самолетите се носеха в небето като зловещи черни облаци, а нощта бе осветена от призрачната сребриста светлина на стотиците сипещи се авиационни бомби кандила.

Ливия знаеше какво трябва да направи: да потърси сигурно убежище в големия тунел, пронизал хълмовете под Неапол. Тя бързо измъкна рокля и разтърси Кончета, за да я събуди, но бомбите кандила вече бяха изпълнили задачата си, осветявайки града, и първите истински бомби започваха да се сипят от небесата, докато те бягаха към тунела. От поразените сгради хвърчаха дървени и каменни отломки, небето бе изпълнено със свистящия грохот на падащите бомби, а в далечината, към пристанището, сребристият блясък на кандилата бе заменен от жълтото сияние на бушуващите пожари. Въпреки това улиците бяха пълни с хора, щуращи се във всички посоки, сякаш беше ден. Докато притичваха покрай някакви сгради, горещата ударна вълна от близка експлозия почти успя да повали Ливия на земята. Тя чу как разлетели се късове метал забарабаниха по стената зад нея. Над Неапол бушуваше буря, буря от огън и стомана, през която трябваше да тичаш приведен, блъскан от парещия вятър на взривовете.

Когато стигнаха до тунела, той беше претъпкан с народ. Неколцина си бяха донесли одеяла, но повечето хора просто стояха, треперейки във влажния мрак, и очакваха зората — дори и след като самолетите си бяха отишли, все още бе прекалено опасно да се върнат по домовете си.

На сутринта градът, разкрил се пред очите им, беше напълно променен. Сякаш из Неапол бяха върлували разбеснели се великани, които бяха разрушавали с огромните си юмруци всичко, попаднало пред очите им. Дори улиците, които не бяха пострадали от бомбардировките, бяха покрити с дебел пласт червеникава прах. На места бяха горели дори пътищата и сега от почернелия, огрян от слънцето паваж се издигаха тънки струйки дим. Под стъпките им хрущяха стъкла. Минаха покрай някакъв магазин, зад чиято разбита витрина калаените изделия се бяха разтопили и слели в една безформена блестяща маса. Две жени се опитваха да я съберат, увили ръце в роклите си, защото металът все още беше горещ. Малко по-надолу някакво куче лижеше локва кръв на паважа, докато немски войници товареха трупове в камион.

Всяка вечер след този случай четирите жени вземаха дюшеците си и отиваха да спят в тунела. Там беше тъмно като в рог и смърдеше на влага, изпражнения, пот и Бог знае още какво, но поне беше сигурно. Стотици хора правеха същото, а дори повече се събираха в старите акведукти и катакомби, прокопани във варовиковите скали под града. Ливия дори започна да свиква с непрестанния нощен шум — хъркането, скандалите, двойките, които правеха любов в мрака, писъците на децата, а понякога дори и първия плач на някое новородено бебе. Свикна и с начина, по който земята трепереше под нея, и със силещите се парчета от тухлите над главата й, когато някоя бомба паднеше прекалено близо. Далеч по-голям проблем бяха въшките: големи, тлъсти бели изчадия, които пъплеха по всяко одеяло и всеки дюшек, пропълзяваха във всяка гънка на дрехите. Разпространяваха ги — или поне така си мислеха стаените в тунела хора — тичащите в мрака подивели от глад плъхове, които понякога дори отхапваха пръстите на някое бебе. Нощ след нощ звукът от моторите на съюзническите самолети и взривовете отекваха между влажните стени, ден след ден хората откриваха, че познатите сгради са се превърнали в поредния куп димящи руини.

В хода на войната взаимоотношенията между италианците и немците ставаха все по-обтегнати. Разстрелваха хора заради най-дребни провинения. Наоколо вече нямаше мъже, които да ги спрат, като се изключат малкото висшестоящи политици, избегнали военната повинност, но пък скуниците, уличните бандити, бяха започнали да сформират нещо като неофициална съпротива. Те нападаха на тълпи немските танкове, пъхайки бутилки, пълни със запален бензин, в процепите под оръдията. Немските войници от своя страна им отвръщаха с автоматичен огън и после оставяха труповете им да се разлагат по улиците.

Нервите на Куартила вече не издържаха заради непрестанните бомбардировки и един ден, след като намери мъртво тяло пред прага на дома си, каза на Ливия, че е най-добре да се прибере у дома, във Фишино, където е далеч по-безопасно. Ливия предложи семейството на Енцо да дойде с нея, но Куартила не искаше и да чуе:

— Родена съм в Неапол — заяви тя твърдо. — И ще умра в Неапол, ако такава е Божията воля.

Железопътните линии бяха разрушени от бомбардировките и пътуването беше бавно. Провинцията не бе пострадала толкова, колкото Неапол, но храната беше оскъдна и Ливия се оказа принудена да сервира гозби, от които се срамуваше. Дори шопарът Гарибалди измършавя до неузнаваемост, след като остатъците храна от ресторанта бяха намалели до минимум. Не им остана нищо друго, освен да го превърнат в наденички, но и те им стигнаха едва за няколко седмици.

Ливия не спираше да се тревожи за Енцо. Молеше сестра си да й каже дали е жив или мъртъв, но в отговор Мариса винаги свиваше рамене и промърморваше:

— Тази дарба е като радиосигнал от далечна станция. Понякога просто знам, друг път не съм сигурна, но най-често долавям единствено прашене. В случая с Енцо чувам само прашенето. Каквото и да се е случило с него, знай, че е нейде много, много далеч.

Германските войници, които сега бяха основната клиентела на ресторанта, обичайно се държаха доста прилично. Докато една вечер някъде от селцето не се чуха пиянски викове на немски, последвани от изстрели. На следващата сутрин откриха вдовицата Есмералда да лежи мъртва пред дома си. Същата вечер Мариса посипа машинно масло в прахта на площада и направи заклинание, примесвайки кръв от гребен на петел и яйчени черупки. Ливия така и не можа да реши за себе си дали беше съвпадение, но когато след няколко дни край Фишино преминаха немски танкове, нещо в един от тях изхрущя и машината спря насред полето, обвита от гъст, смрадлив дим.

Най-накрая дойде моментът, за който всички вече знаеха, че ще настъпи рано или късно. В пристанището акостираха няколко бойни кораба, а отблясъците и трещенето на огромните им оръдия, напомнящо за зловеща гръмотевична буря, караше Присила и Пупета да тропат изнервено с копита. На следващия ден Неапол бе разтърсен от нови експлозии — германците взривяваха всичко, което не можеха да опазят. Инвазията на съюзническите войски беше започнала.

За известно време атмосферата във Фишино беше почти празнична. Хората казваха, че нацистите са се предали, че съюзниците вече са завладели бреговата ивица, а Рим вече е в тяхно владение. Тези слухове обаче се оказаха доста далеч от истината. Американските и британските войници всъщност трябваше да се борят за всеки сантиметър земя. По-рано през годината поне бе имало какво да се яде, но когато есента отстъпи пред ледения полъх на зимата, хората започнаха да гладуват. Остерията остана отворена единствено благодарение на хора с пари и връзки като Алберто, които обикновено сами си носеха продуктите за поръчваните от тях ястия. За останалите клиенти менюто бе ограничено до малкото неща, които семейство Пертини можеше да задели за тях. Понякога дори сервираха супа, направена от водата, в която бе варена вчерашната паста, овкусена с малко билки, или пък салата, приготвена от накиснати в мляко залци сух хляб. Единствено неоспоримият готварски талант на Ливия превръщаше тези импровизирани гозби в нещо не само годно за ядене, но и сравнително вкусно. До Коледа обаче дори и пастата вече се намираше трудно, а чувал брашно струваше колкото седмичната заплата на местните.

Много преди съюзническите войници да конфискуват останалата в дома на семейство Пертини стока, беше станало ясно, че освободителите не просто не са по-добри, но в някои отношения дори са по-лоши от немските окупатори. Италия се беше превърнала в бойно поле, на което нито една от сражаващите се страни не беше италианска и нито една не се интересуваше от мизерстващото цивилно население, защото основната и единствена цел беше да се спечели войната.