Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (39)

Трийсет и девет

Реално погледнато, задълженията на Съюзническото военно правителство на провинция Неапол не включваха извършването на чудеса, но четирите години война бяха дали на Съюзниците непоклатимата вяра, че могат да се справят с всяка криза. Американците си бяха все така самонадеяни и убедени в своите възможности, докато британците най-вероятно помнеха колониалното си минало и отговорностите, които имаха към хората, живели под техния флаг. Отделни войници от всякакви националности, от новозеландци до французи, изведнъж си спомниха за малките прояви на добрина от страна на обикновените италианци — бутилка вино, дадена им от някоя женица по време на дългия и изморителен преход към Касино, усмивката или помахването на красиво момиче, кратките разговори, по време на които войната сякаш се отдръпваше, за да отстъпи място на човешката топлина и близост. Сега, почти без да се замислят, те решиха да върнат жеста.

Всичко започна с евакуационния план, но той беше едва началото. В Черкола беше отворена полева кухня на Червения кръст, където хиляди бежанци бяха нахранени с топла супа. В Полена-Трокиа беше изграден център за снабдяване с провизии. Съюзническите помощни сгради, кината и офицерските столове из целия район бяха превърнати във временни жилища за останалите без дом. Всяка свободна машина беше вкарана в употреба — от булдозери, които да чистят пътищата, до камиони за транспортиране на добитъка. Британците от полка Ланкашир събраха достатъчно пари, за да възстановят цяло село. За да не останат по-назад, Кралските инженерни войски запретнаха ръкави, натовариха камионите си с дървени материали и желязо, след което се заеха с поправката на повредените при бедствието къщи. Сапьорите с ентусиазъм се заеха да взривяват опасните сгради, които бяха на път да се срутят. Ентусиазмът им всъщност бе толкова голям, че създадоха на инженерите малко повече работа, отколкото принципно би била необходима при по-скромна употреба на експлозивите. От Кралските военновъздушни сили спускаха сандъци с храни, от ветеринарния корпус се погрижиха за ранените животни, а от тиловото управление на бойните действия подариха цял кораб с картофи, докарани от Канада за храна на войниците, но в момента предназначени за безценен посевен материал.

Най-изненадващо обаче беше поведението на самите войници. Мъже, които бяха прекарали месеци във възможно най-кошмарните условия на фронтовата линия, доброволно решаваха да прекарат скъпоценните си отпуски, като помагат в разчистването на пътищата, поправката на къщите или изриването на сгурията от нивите. От ентусиазма, с който правеха всичко това, човек би могъл да предположи, че предпочитат тежката работа пред пиянството и ходенето по жени, а някои висши офицери бяха чути да казват, че им се иска вулканът да изригва по-честичко, защото оказва много позитивен ефект върху бойния дух.

 

 

Когато се завърна в Палацо Сатриано, Джеймс го намери доста преобразен. На два огромни пилона пред сградата британското и американското знаме се вееха гордо едно до друго. Входът бе охраняван от двама военни полицаи, а някакъв италианец се беше заел да заличава неприличните фрески с кофа бяла боя.

Джеймс забеляза Хорис и го попита:

— Какво става тук?

— Ще имаме посещение от генерала. Благодарение на теб ще дойде и някакъв филмов екип, за да заснеме срещата. Очевидно в момента сме светъл пример за сътрудничеството между съюзниците.

Докато минаваше покрай стаята на Карло и Енрико, Джеймс хвърли един поглед през отворената врата и остана стъписан. Мястото беше неузнаваемо. Документите бяха подредени, бюрата — почистени, а двамата италианци носеха вратовръзките и гетите, които принципно пазеха единствено за операциите, включващи употребата на автомати „Томпсън“. В добавка и двамата си бяха пуснали тънки мустачки и бяха намазали косите си с брилянтин, подобно на някои от по-отворените американци.

— Здрасти, пич — поздрави го Карло с тежък американски акцент. — Как я караш?

— Ами… добре.

Карло щракна с пръсти.

— До скив тогава, готин.

Напълно слисан, Джеймс продължи към собствения си офис. В негово отсъствие помещението очевидно бе използвано като мястото, където всички си бяха стоварвали боклуците. Кашони с документи бяха струпани навсякъде, а върху масата се мъдреше огромен полилей, видимо поочукан след немската бомбардировка. Приличаше на есенно дърво, защото голяма част от висулките бяха изпадали и в момента по него имаше повече метал, отколкото стъкло. Опита се да го свали на земята, но установи, че проклетото нещо е изненадващо тежко.

Майор Хийткоут прекрачи прага.

— Няма да е лошо да поразчистиш това място, Гулд.

— Да, сър.

— Генералът ще пристигне в четвъртък по обяд. — Майорът огледа критично униформата на Джеймс, която не бе изглеждала особено представително дори и преди изригването, а в момента състоянието й беше направо плачевно. — И да не забравиш да си вземеш нова униформа.

— Няма, сър.

Майорът се поколеба:

— Между другото, Гулд, трябва да ти кажа нещо за тази операция. Изглежда сякаш тя е направила впечатление на всички, най-вероятно защото става дума за първите добри новини от доста време насам. Както и да е, от Бюрото смятат, че е най-добре да я представим като плод на съвместни усилия. Така че за пред обществеността ти и Винченцо сте измислили плана заедно, а аз, като ваш главнокомандващ, съм контролирал всичко и заслугата е основно моя.

Джеймс установи, че изобщо не му пука кой ще получи овациите за успешната операция.

— Няма проблем, сър.

— Така те искам, Гулд. Разбира се, ние си знаем, че реално ти свърши по-голямата част от работата, но така нещата ще изглеждат по-добре за хората в родината ни.

След като майорът си тръгна, Джеймс се захвана с почистването. Имаше доста работа и трябваше да минат няколко часа, преди дори да се забележи някакво подобрение в цялата бъркотия.

Внезапно до носа му достигна някаква миризма. Цялото помещение се изпълни от прекрасен, богат аромат. Би могъл да го познае винаги и навсякъде — това беше уханието на приготвяното от Ливия фетучине ал лимоне. Той хукна към кухнята, преизпълнен с щастие.

Момичето, което готвеше, се обърна с учтива усмивка.

— О… — отрони той разочаровано. — Мислех, че сте Ливия.

Хорис стоеше до готвачката и режеше тиквички.

— Позволих си волността да наема временно Мария — обясни той. — Докато госпожа Пертини се върне.

— Да, разбира се. Извикайте ме, когато обядът е готов. — Хорис и Мария го погледнаха в очакване да си тръгне, но Джеймс остана на мястото си още малко, гледайки Хорис в ръцете. — По-добре ще е да ги режеш под лек ъгъл — посъветва го той. Докато затваряше вратата зад гърба си, чу как двамата тихичко си говорят нещо. Последва сподавен смях.

 

 

На следващия ден и двата флага бяха изчезнали от пилоните, а търговците на Виа Форчела предлагаха последния писък на модата — раирано бельо. След този случай пилоните бяха преместени във вътрешния двор. Новите флагове висяха тъжно заради липсата на вятър, но поне бяха на сигурно място.

Самият вътрешен двор също беше неузнаваем. Джиповете на американците бяха почистени, излъскани и подредени в съвършена редица, все едно бяха коли в автосалон. Масите, лампите и останалите доказателства за вечерите им на открито бяха прибрани, а столовете бяха подредени на подиум, за да има къде да сядат италианските големци. От Бюрото за психологическа война бяха в стихията си, разигравайки показна постановка, подсилваща впечатлението за признателността на благодарното население към неговите освободители.

 

 

Нино спа още пет дни като отваряше очи само за да види кой промива раните му и сменя превръзките. Понякога това беше Ливия, но по-често край леглото му стоеше Мариса.

— Dov’e Livicil — промълви той немощно. — Къде е Ливия?

— Ще дойде по-късно. Сега заспивай.

Всеки ден Ливия използваше една от ампулите, които Алберто й беше дал, докато най-накрая Нино се оказа достатъчно силен, за да седне. Дъщерите му донесоха бульон от месото на последното им пиле и прясно издоено мляко от Присила. Те намачкаха последните си скъпоценни запаси от домати, за да му приготвят пасата, нещо средно между сок и храна, лесносмилаемо и пълно с витамини. Баща им беше слаб и Ливия все още не смееше да спрат пеницилина, но поне изглеждаше така, сякаш наистина скоро ще се оправи.

Същия следобед тя отиде при Алберто, както се надяваше, за последен път.

Бугатито беше паркирано пред къщата, вдлъбнатините от камъните ги нямаше, а колата бе прясно пребоядисана и блестеше на слънцето.

Тя пристъпи вътре. Алберто я чакаше в кухнята, облечен в тъмен костюм. От бравата на кухненската врата висеше окачена из закачалка рокля.

— Това е за теб — каза дебелият мъж, след като откачи дрехата и я подаде на Ливия. — Облечи я.

— Не искаш ли първо да сготвя нещо? — Продуктите вече бяха приготвени върху кухненската маса — жив омар в пълна с вода тенджера, бутилка вино и купчина патладжани.

— Ще готвиш по-късно.

Той я наблюдаваше, без да каже нищо, докато тя сваляше дрехите си и обличаше роклята. Беше къса, а тънкият копринен плат бе покрит със стотици малки черни мъниста.

— Трябва ми огледало — каза Ливия, докато се оглеждаше наоколо.

— Аз ще бъда твоето огледало. — Той нагласи деколтето. — Ето. Изглеждаш просто съвършено, Ливия. — Изпъна напред двете си ръце, свити в юмруци. — Избери си едната.

Тя се намръщи. Какво щеше да стане сега, да я удари ли? Чукна с пръст върху левия му юмрук и той разтвори дланта си, в която лежеше сребърно колие.

— Обърни се.

Докато го закопчаваше, Ливия усети дъха му върху шията си, дълбок и спокоен. После Алберто отстъпи крачка назад и й подаде елегантна шапчица.

— Хайде, ще се поразходим с колата.

Пътят до Маса все още беше покрит с малки камъчета, които хрущяха под гумите. Алберто караше бавно, явно внимаваше да не повреди новата боя.

Градът беше обезлюден, а много от сградите — разрушени. На площада обаче видяха паркиран камион с включен двигател. Двама мъже изнасяха разни неща от оцелелите къщи — свещници, огледала, всичко, което изглеждаше ценно — и ги хвърляха в каросерията.

— Но тези мъже ограбват изоставените домове! — възкликна Ливия ужасено.

— Така изглежда. — Алберто спря колата си до камиона. — Джузепе, Салваторе — повика той мъжете, — как върви?

Единият сви рамене.

— Зле. Повечето неща не струват. Тези хора са били пълни мизерници.

— Може би не търсите на правилните места. — Алберто посочи с палец към Ливия. — Вижте аз какво си намерих.

Мъжете я огледаха щателно. Алберто включи на скорост със смях и подкара надолу по пътя.

Ливия затвори очи. За момент си беше помислила, че ще се случи нещо наистина ужасно. Но всъщност точно това беше целта, нали така. Алберто й показваше ясно, че докато сделката им с пеницилина не приключи, тя е негова и той може да прави с нея, каквото си пожелае.

— Къде отиваме сега? — попита тя.

— В Неапол.

 

 

Докато караха по неаполските улици Алберто изглеждаше замислен, сякаш нещо го мъчеше. Веднъж или два пъти се опита да започне разговор с Ливия, но тя не му обърна внимание и продължи да гледа през прозореца.

По някое време стигнаха до една тиха уличка зад Куестурата и той изгаси двигателя на колата. Карабинерът, който стоеше на пост край вратата, му кимна.

— Приятел ли ти е? — проговори Ливия най-накрая.

— Да. Вършим доста съвместна работа с хората в тази сграда.

— И какво общо имам аз с това?

— Днес ти си работата, която съм дошъл да свърша.

Тя не попита за какво става въпрос. Каквото и да бе решил да прави с нея Алберто, беше сигурна, че ще бъде неприятно. Както обикновено, просто щеше да изключи съзнанието си, докато всичко не приключи.

— Ливия… — започна той. — Бих искал да те питам нещо.

 

 

Джеймс седеше зад бюрото си, сияен в чисто новата си униформа. Обувките му бяха лъснати до огледален блясък, месинговата катарама на колана му искреше, докосната от нахлуващите през прозореца слънчеви лъчи, а фуражката му висеше в готовност на закачалката зад вратата. Преструваше се, че работи, но работата в момента бе невъзможно начинание, защото беше непрестанно прекъсван от останалите офицери в отдела, които час по час промушваха глави през процепа на вратата, за да му пожелаят късмет или да го похвалят, че се е справил чудесно. В съседния офис Карло и Енрико бяха зарязали всякакви опити за имитация на трудова заетост и използваха новопочистените прозорци като огледала, за да наместват шапките и папийонките си. Карло беше намерил отнякъде чифт тъмни очила е отразяващи стъкла, от онези, които използваха американските летци, и им се наслаждаваше.

От двора се чу дрезгавият вой на микрофона:

— Проба — промърмори колебливо нечий многократно усилен глас.

Джеймс погледна през прозореца. Дори и сега, в последните минути от подготовката, върху микрофона, на който генералът щеше да изнесе речта си, продължаваха да окачват знаменца. Някакъв мъж от армейската радиостанция се мотаеше наоколо с магнетофон, а операторът от армейската филмова част изпробваше различни гледни точки към подиума с идеята разрушенията от бомбардировката да не бъдат запечатани на лентата.

Джеймс вдигна писмо от бюрото си и го отвори. На плика пишеше: „От жителите на Черкола“.

Скъпи господине,

Като управници на този град, бихме желали да изкажем признателността си и да благодарим от името на местното население за помощта, оказана ни по време на скорошното изригване на Везувий. Специално бихме искали да споменем бързата реакция на съюзническите сили в усилията им да осигурят безопасността на над 500 семейства, които бяха транспортирани заедно с техните вещи благодарение на съюзническите камиони, както и за щедрото осигуряване на провизии…

Той го хвърли върху купчината с други подобни писма. Нямаше съмнения, че благодарностите са искрени, но след като възползвалите се от помощта на Съюзниците италианци бяха научили, че от тях се очаква да изкажат признателността си максимално гръмко с пропагандни цели, всеки се опитваше да надмине останалите с прочувствеността и многословието си. Много от авторите на тези писма дори в момента се събираха на столовете в двора, накипрени с екстравагантни шапки с пера и роби, окачили на вратовете си веригите, символи на властта им като италиански сановници.

Ерик подаде глава през вратата. Той също носеше чисто нова униформа и се готвеше за визитата на генерала, но поне бе имал благоприличието да се позасрами от сценария, в който публично му се приписваха чужди заслуги.

— Ще се видим долу, друже — каза той. — Колата на генерала в момента пътува насам.

Джеймс кимна.

— След малко слизам.

Отвори друго писмо.

Скъпи капитан Гулд,

Просто исках да знаете, че двамата с ефрейтор Тейлър вече си имаме бебенце. То е прекрасно малко момченце, тежи четири килограма, има сини очи и непрекъснато е гладно. Ако ни позволите, бихме искали да го кръстим Джеймс в знак на признателност за всичко, което направихте за нас.

С най-добри пожелания:

Джина Тейлър (по баща — Тесали)

Той се усмихна и отвори следващия плик:

Скъпи Джеймс,

Съжалявам задето се разделихме с лошо, когато дойде да ме видиш във Фишино след изригването. Така или иначе обаче това е без значение в момента. Нещата, които се каня да напиша, нямат нищо общо с нашата разправия.

Реших да не се връщам в Неапол и да се откажа от работата си като твоя готвачка. Моят живот вече пое по различен път, за което искрено съжалявам, но не мога да сторя нищо по въпроса. Във всеки случай мисля, че това е за добро. Двамата с теб си прекарахме страхотно, по аз никога не бих могла да бъда щастлива в Англия. Всъщност никога няма да бъда на друго място, освен тук, където да се грижа за баща си. Реших, че това ще правя до края на живота си, вместо да се омъжвам повторно. Причините, довели до това ми решение, са много и доста сложни, но бих искала да знаеш, че няма начин да ме разубедиш. Най-добре ще бъде просто да забравиш за мен.

Пиша всичко това с мъка в сърцето и бих искала да те помоля за една последна услуга: не прави нещата още по-болезнени с опити да ме накараш да размисля.

С пожелания за щастлив живот:

Ливия

Той гледаше невярващо писмото. Това беше невъзможно. Прочете го още два пъти. Първата му реакция беше, че тя не мисли всичките тези неща в действителност, просто му беше сърдита. Но последният параграф не оставяше никакво място за извинения. Пък и тонът бе примирен и дори тъжен, а не гневен. Той погледна листа от по-близо. Мастилото на реда с пожеланието й към него бе замазано. Дали това не беше следа от сълза?

С известно закъснение ужасът от това, което се бе случило, го застигна. За втори път го бяха зарязали. Никога повече нямаше да я целува, никога нямаше да види отново дяволитата й усмивка и страстта, проблясваща в погледа й. Никога вече нямаше да слуша неспирното й бръщолевене, нямаше да усети с устните си омайния вкус на кожата й, никога нямаше да стои рамо до рамо с нея, докато двамата режат тиквички. Той вече не беше част от живота й.

Всичко това не е правилно, помисли си Джеймс отчаяно. Изобщо не е правилно.

 

 

Ливия вече бе забелязала, че Алберто я гледа по странен начин, но задържа погледа си върху предния капак на бугатито, когато произнесе бавно:

— Ако искаш да ме питаш нещо, просто го направи.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя рязко извърна глава.

— Какво? След всичко, което направи? Ти си дори по-луд, отколкото смятах.

— Получи се голяма каша. Бях бесен. Ти си толкова прекрасна, Ливия, но и толкова надута, дяволите да те вземат. Не, почакай — той вдигна ръка, когато видя, че тя се опитва да каже нещо. — Понякога наистина исках да те поставя на мястото ти. Но всичко, което съм направил, е защото те обичам.

— Това е абсурдно!

— Обичам те. Това е причината да сторя всичко възможно, за да те притежавам. — Той замълча за момент. — Дори ако за целта се налагаше да те нараня. Поне сега трябва да ти е ясно, че не искам само тялото ти. Ливия, ти видя колко много власт имам на това място. След войната ще бъда много богат човек. И имам нужда от жена, която да бъде до мен. Имам нужда от теб. Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Кълна ти се, че никога повече няма да те нараня. Ще се отнасям с теб като с принцеса, каквато всъщност си.

— Ами… — тя преглътна. — Ами ресторантът?

— Иска ли питане? Разбира се, че ще го възстановим. Нещо повече — ще вложа пари в него и ще го превърна в истински бизнес. При това успешен, защото аз ще стоя зад него. Ще направим добри пари. Ще има работа за Мариса и баща ти, а ако той реши да се оттегли, за да се наслаждава на старините си, ще бъде финансово обезпечен.

Тя гледаше през прозореца на колата с невиждащи очи. Знаеше, че това, което й предлага Алберто е повече, отколкото би могла да получи от когото и да е другиго. Както често се случваше напоследък, Ливия нямаше избор.

 

 

— Гулд — на вратата стоеше майор Хийткоут. — Дяволите да те вземат, човече, размърдай се.

— Да, сър.

Въпреки шока, който беше преживял, Джеймс тръгна след майора, докато командирът му бързо слизаше надолу по стълбите към двора. Когато видяха двамата британски офицери да маршируват заедно, някои от италианските големци по столовете заръкопляскаха. Чуха се дори викове „Браво!“.

— Още не, още не — промърмори майорът, поглеждайки изпод вежди ръкопляскащите. — Изчакайте генерала.

Двамата спряха и застанаха в поза свободно. Италианците започнаха да ги аплодират отново, този път — малко по-кротко.

— Това да не ви е някакъв шибан парад — промърмори майорът отвратено.

Външно Джеймс изглеждаше впечатляващо, но в душата му бушуваше истинска буря. Тя го беше зарязала! Защо? В това нямаше никакъв смисъл. Какво я бе накарало да промени мнението си за него?

Бронираната кола на генерала зави по Ривиера ди Киая и двамата изтупани военни полицаи пред входа отдадоха чест. Миг по-късно всички съюзнически войници в двора заеха стойка мирно. Виждайки това, кротко ръкопляскащите италианци направо полудяха и станаха на крака. Последваха поне двуминутни бурни овации, над които на моменти се извисяваха викове „Vivono gli Alleati“.

Колата на генерала паркира и висшият военен излезе от нея. Майор Хийткоут пристъпи напред и козирува.

— По-спокойно, народе — повиши глас генералът в опит да надвиха крясъците и аплодисментите на италианците. — Камерата работи ли?

Мъжът от армейската филмова част потвърди, че работи.

— Чудесно. Това ли са момчетата?

Генералът застана между Ерик и Джеймс. Светкавиците на фотоапаратите блеснаха. Той вдигна ръка във въздуха, давайки знак присъстващите да запазят тишина, и тълпата бързо утихна.

 

 

— Алберто — каза тя. — Съжалявам. Просто не мога да го направя. Предложението ти е много щедро, но моят отговор си остава не.

Той въздъхна:

— Очаквах да кажеш това.

— Просто не мога — повтори тя.

— Това има ли нещо общо с англичанина?

Колкото и да се страхуваше за себе си, Ливия се уплаши далеч повече за Джеймс, знаейки, че Алберто би поръчал убийството му без никакво колебание, ако сметнеше това за нужно. Тя поклати глава:

— Не. Двамата с него се разделихме.

Той я наблюдава напрегнато известно време, след което изсумтя и посочи към полицейското управление.

— Там вътре — каза той — определени хора имат задачата да арестуват жените, заразени със сифилис, и да ги изпращат на север, при германците.

Тя усети леден спазъм в стомаха си.

— Какво общо има това с мен?

— Казах им, че имам едно момиче, което могат да приберат.

— Но те ще установят, че…

Алберто извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб. Когато го разгърна, Ливия видя, че това е някакъв документ.

— Съюзнически военен лекар е прегледал Ливия Пертини и е установил, че тя носи заразата. Вече е подписано. Всичко, което трябва да направя, е просто да попълня датата. — Той направи пауза. — Разбира се, освен ако…

— Значи това е изборът, пред който ме поставяш? Брак или… това?

— Бих предпочел да се беше съгласила доброволно. Така или иначе, всичко, което ти обещах, остава в сила. Ливия, разбери ме, аз просто трябва да те имам.

— Определено знаеш как да направиш романтично предложение, Алберто.

— Е, какво избираш? — настоя той.

 

 

— Дойдохме тук не за да завладеем тази древна страна, а за да я освободим — каза генералът в микрофона и гласът му отекна във вътрешния двор. — Тези двама чудесни офицери край мен са светъл пример за нашето уважение към вас. Чрез бдителност, самоотверженост и демократични усилия те ни показаха, че сме готови да се изправим срещу тиранията във всичките й форми. — Той продължи да разгръща темата за тиранията. Скоро Джеймс вече бе убеден, че вулканът е бил ако не пряко действие от страна на Хитлер, то най-малкото зловеща нацистка конспирация, която, както се кълнеше генералът, щеше бъде смазана, ако пак посмее да се покаже отнякъде. — Битката срещу Хитлер е едва началото — продължаваше висшият военен — на една далеч по-мащабна война срещу тиранията. — В един момент той намекна за „тъмни сили“ сред цивилното население, които „искат да подронят устоите на демокрацията“. Говореше за фашизма, но Джеймс осъзна, че думите му със същия ефект биха могли да се отнасят и за комунистите.

— Най-накрая — заяви генералът — бих искал да се обърна срещу тираните и да им кажа следното: докато в нашата армия има такива достойни воини като тези двама мъже край мен, вие никога няма да успеете в жалките си опити да разрушите идеалите ни. А на тези смели офицери ще кажа: свободният свят ви поздравява!

Хората в публиката, повечето от които не бяха схванали и думичка от казаното, но бяха разбрали по интонацията му, че речта е приключила, избухнаха в аплодисменти.

— Вие всъщност какво точно сте направили? — попита тихичко генералът, докато окачваше медал върху гърдите на Джеймс.

— Организирахме евакуацията на цивилното население при изригването на Везувий, сър.

— А, да. Добра работа. — Генералът им отдаде чест, а младите офицери му козируваха на свой ред. — Някой от вас случайно да говори италиански?

— Аз, сър — призна тъжно Джеймс.

— Кажи им няколко думи, става ли? — той махна с ръка към тълпата.

— Сър?

— Изкажи някакви благодарности. Ако споменеш и войната срещу тиранията един-два пъти, ще бъде чудесно.

— Добре, сър.

Генералът вдигна ръка и тълпата веднага утихна. Джеймс се приведе към микрофона.

— Бих искал да благодаря на генерала за добрите думи. И да… ъъъ… повторя, че войната срещу тиранията е… ъъъ… много важна за нас.

Ехото от усиления му глас, който кънтеше из двора, го разсейваше и му пречеше да си събере мислите. Той огледа очакващите лица и изведнъж осъзна, че не може да продължи с тези глупости.

— Вижте — каза той. — Аз не съм герой. Всъщност не съм дори и добър войник. Истината е, че създадох този евакуационен план заради едно момиче.

Италианците започнаха да си шушнат нещо, видимо заинтересувани. Политическите речи не бяха лошо нещо, но романтичните истории бяха далеч по-интересни.

— Тя живее край Везувий, нали разбирате. Това беше цялата идея — исках тя да бъде в безопасност. Но когато започна бедствието, вместо да се погрижа за нейната безопасност, аз като пълен идиот отидох на летището в Терциньо, за да се уверя, че всичко ще бъде наред със самолетите.

Събралите се хора ахнаха като един при мисълта за това колко глупаво е постъпил Джеймс. Тези на задните редици проточиха вратове напред, за да виждат по-добре.

— Какво казва? — прошепна в ухото на Ерик генералът.

— Ами, ъъъ, говори малко бързо и ми е трудно да проследя мисълта му, сър.

— Взех погрешното решение — произнесе бавно Джеймс. — Сега вече го осъзнавам ясно. Нейният дом, семейният й ресторант, беше лошо повреден при изригването. Все още не знам какво точно се е случило в тези десет дни и през какво е преминала, но знам, че това някак я е накарало да промени мнението си за мен. И въпреки че няма да сваля този медал тук и сега, защото мъжът зад мен ще нареди да ме разстрелят, без колебание бих го хвърлил в морето, ако можех да си я върна.

— Всичко това е забележително, Джеймс — промърмори Ерик на италиански с крайчеца на устата си, — но ако бях на твое място, щях да се замисля над идеята да млъкна максимално бързо.

Джеймс погледна към тълпата от италиански лица, които го гледаха със съчувствие. Емоциите, които бе държал в себе си толкова дълго време, внезапно избиха на повърхността. Усети, че в гърлото му е заседнала буца, а очите му се пълнят със сълзи.

— Обичам я — каза той простичко. — Обичам я повече от всичко. Тя иска от мен да я забравя! Но това е единственото нещо, което никога, абсолютно никога не бих могъл да сторя.

Публиката въздъхна. На първия ред кметът бършеше очи с ръкава на церемониалната си роба.

— А сега ще ви помоля да ме извините — каза Джеймс, — защото отивам да се напия.

Тишината избухна в гръмки аплодисменти. Много от италианците плачеха. Един или двама станаха на крака и дойдоха, за да прегърнат Джеймс, опирайки мокрите си от сълзи бузи в неговите.

— Забележително — отбеляза генералът, докато се оглеждаше смаяно наоколо. — Крайно забележително.

В „При Тереса“ нямаше никой, като се изключи барманът, който лъскаше чашите. Джеймс отиде при него и си поръча скоч.

— Затворено е — започна барманът, но точно тогава Анджело подаде глава от задната стаичка, за да види кой е дошъл, и бързо направи знак на мъжа да ги остави насаме.

— Би ли искал компания, Джеймс? — попита той, докато постарае чаша пред него.

— Честно казано, в момента ми е нужна единствено компанията на бутилката.

Анджело повдигна вежди. Джеймс извади от джоба си писмото от Ливия и го бутна през бара към него.

— Ето. Виж сам за какво става въпрос.

Анджело прочете мълчаливо писмото. После бръкна под бара и извади оттам бутилка без етикет, пълна със светлокафява течност.

— Скочът няма да ти помогне в такъв момент. Да не говорим, че това, което пиеш, дори не е припарвало до Шотландия. — Той изсипа чашата на Джеймс в мивката, отвори новата бутилка и наля две тумбести чаши. Джеймс вдигна едната и помириса предпазливо течността.

— Какво е това?

— Грапа. Тройно дестилирана и отлежала в бъчва повече от век. Ако, не дай си Боже, се намирахме във Франция, това питие щеше да се нарича коняк, а германците щяха да ми отмъкнат всички бутилки, които имам.

Джеймс сви рамене и изпи чашата си на екс. Дори и в сегашното си мрачно настроение нямаше как да не отбележи нежния древен аромат, който погали ноздрите му и остави богат, тежък остатъчен вкус в устата му — вкус, шепнещ на сетивата му истории за стари, влажни изби, изпълнени с уханието на тамян църкви и прашни дървени греди. За един миг видя всичките си проблеми по начина, по който тази стара, стогодишна течност би погледнала на тях — дребни, незначителни и преходни.

Сякаш прочел мислите му, Анджело каза:

— Когато тази грапа е била запечатана в дървените бурета, Италия дори не е била държава, а вашата кралица Виктория все още е била дете. Понякога помага да видиш нещата от перспективата на времето. — Той допълни чашата на Джеймс и после я докосна със своята. — За историята.

Този път Джеймс пи малко по-бавно.

— Е — каза Анджело замислено, — значи Ливия е решила да не се омъжва за теб. Избрала е дълга си пред любовта.

Джеймс бутна чашата си към собственика на ресторанта, за да му сипе още.

— Сега осъзнавам, че вие двамата май си приличате доста повече, отколкото си мислех. — Анджело напълни чашата на Джеймс и вдигна своята. — Не е трудно да предположа, че в момента се чувстваш доста зле.

— Предадох я — промълви тихо Джеймс. — Не бях до нея, когато тя имаше нужда от мен.

— Разбирам. — Известно време двамата пиха в мълчание, после Анджело продължи. — Смятам обаче, че си прекалено строг към себе си. Според мен Ливия би ти простила нещо подобно.

— Да ми прости? Та тя изобщо не иска да ме вижда повече! — Той зарови лице в шепите си. — Анджело, как можах да постъпя толкова глупаво?

— Истина е, постъпил си глупаво. Но си мисля, че в момента това няма никакво значение.

— Какво искаш да кажеш?

Анджело завъртя чашата в ръката си, загледан в движението на течността.

— Понякога, когато човек надзърне в толкова стара грапа, почти може да си представи, че вижда бъдещето. — Той сръбна малка глътка и я задържа за няколко мига в устата си. — А после, след като отпие, почти може да повярва, че е способен да го промени.

— Накъде биеш, Анджело?

— Нека го кажа направо. Някога споделял ли си с Ливия, че я обичаш? Че би искал да прекараш живота си с нея? Че нито едно препятствие, независимо колко непреодолимо изглежда, не би могло да те спре в желанието ти да бъдете заедно?

Джеймс въздъхна.

— Не — призна той. — Сам знаеш, цялата ситуация беше доста сложна. Като сватбен офицер…

— Джеймс, Джеймс. Припомни ми защо Великобритания участва в тази война.

Младият офицер сви рамене.

— Предполагам сме решили, че в този живот има неща, за които си струва човек да се бори.

— Като например?

— Ами… справедливостта. Това, че трябва да помогнеш на по-слабия. Че не бива да позволяваме животът ни да бъде направляван от някаква долнокачествена военна диктатура.

— И въпреки това, когато става въпрос за собственото ти сърце, ти си готов да позволиш на други хора да ти казват какво да правиш. Оставяш се животът ти да бъде направляван от военните, дори на цената на милосърдието, достойнството, справедливостта… и да, дори на любовта. Ти си решил, че си струва да се бориш за нашата страна, и всички ние сме ти благодарни за това. Мислиш ли обаче, че си струва да се бориш за народа й? Че си струва да се бориш за Ливия? — Той постави показалец върху писмото и го плъзна през бара към Джеймс. — Можеш да държиш това писмо близо до сърцето си. Да го носиш със себе си, докато думите избелеят, а хартията се разкъса дотолкова, че да заприлича на стара дантела. Или можеш да си кажеш, че това е просто един лист, а не житейски избор. Че една любов, отхвърлена по подобен начин, всъщност не е отхвърлена, а просто е подложена на изпитание. Не може да се говори за раздяла, докато и двамата не се съгласите, че е дошъл краят, и не се примирите с това. Накратко казано, приятелю мой, ако наистина смяташ, че това е кауза, за която си струва да се бориш, просто събери смелост и се бори за нея.

— Но тя ми написа да не правя опити да я разубеждавам.

— Тя е жена, Джеймс. Ако я накараш да промени решението си, ще ти бъде благодарна за това. А ако не успееш — той сви рамене, — кажи ми какво точно ще се промени спрямо настоящата ситуация?

— Бога ми, Анджело! — възкликна Джеймс, загледан със светнали очи в собственика на „При Тереса“. — Ти си съвършено прав!