Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (15)

Петнайсет

За своя огромна изненада Джеймс най-накрая се срещна с неаполитанска жена, която без никакви съмнения беше наистина благопристойна.

Адресът го насочи към красива къща в предградията на Вомеро. Когато пристигна за разпита, бе въведен в гостна, обзаведена с много вкус и още повече пари. Емилия ди Каталита-Госта беше сгодена за офицер от генералния щаб, говореше малко английски и очевидно бе получила много добро образование. Деликатните й черти всъщност малко напомниха на Джеймс за неговата Джейн. Баща й също присъстваше, изискан джентълмен на около шейсет години, облечен в безупречен костюм. Той разказа на Джеймс за семейните имоти в Тоскана — до които понастоящем за съжаление нямаше достъп, защото се намираха отвъд фронтовата линия — и двамата скоро установиха, че споделят общ интерес към творчеството на Данте.

За Джеймс беше истинско удоволствие да прекара известно време в компанията на толкова приятни и учтиви хора. Когато избледняващата светлина на деня го подсети, че вече е крайно време да си върви, изобщо не му се искаше да се разделя с домакините си. Възможно най-деликатно той обясни на бащата, че докладът му няма да създаде никакви проблеми на синьорина Ди Каталита-Госта или на нейния годеник, и пожела на двамата дълъг и щастлив брачен живот. Също толкова деликатно бащата кимна, за да покаже, че е разбрал за какво става въпрос.

Джеймс помоли да разгледа останалата част от къщата, преди да си тръгне. Бащата на Емилия се поколеба.

— За нещастие няколко немски офицери бяха разквартирувани тук по време на окупацията. Срамувам се да ви покажа останалите стаи в състоянието, в което ги оставиха тези животни. Но за нас ще бъде истинска чест, ако дойдете на вечеря след седмица или две, когато всичко бъде подредено и изчистено.

Джеймс каза, че разбира, и се уговори с Емилия и баща й да им дойде на гости след две седмици.

— Има и още нещо — каза синьор Ди Каталита-Госта. — Предполагам, че бих могъл да го нарека услуга, въпреки че не желая да злоупотребявам с добрината ви и да ставам прекалено нахален.

Джеймс го увери, че ще направи всичко по силите си, за да изпълни молбата му.

— Не бих искал да изпреварвам събитията, защото в крайна сметка все още не сте предали доклада си. Но ако прецените, че одобрявате този брак, както се осмелявам да се надявам… дъщеря ми, която е много религиозна, би желала да се омъжи в първата неделя от Великите пости. Това е нещо като традиция сред хората от добрите семейства — да се бракосъчетаят на този ден в Дуомото^[1] — Той сви рамене. — Аз също се ожених на този ден. Това е просто традиция, нали разбирате, но знам, че би означавало много за майката на Емилия, нека Господ дари душата й с покой.

Първата неделя от Великите пости беше след по-малко от седмица.

— Ще видя какво мога да направя, за да ускоря максимално одобрението за брак.

Синьор Ди Каталита-Госта се поклони:

— Оказвате ни чест с добрината си.

— Не се притеснявайте. За мен е удоволствие най-сетне да постигна нещо ползотворно в цялата тази каша.

Джеймс се върна в Палацо Сатриано в прекрасно настроение и дори сблъсъкът с претоплените „Месо и зеленчуци“ на Малони не можа да го помрачи.

В неделя сутринта звънът на телефона го събуди в шест часа. Беше майор Хийткоут, който веднага заговори по същество:

— Какво знаеш за разбеснялата се тълпа в катедралата?

— Не знаех, че в катедралата има беснееща тълпа.

— От военната полиция се опасяват, че това може да прерасне в истински бунт. Иди да видиш за какво става въпрос.

Връзката прекъсна.

Джеймс се облече и слезе на долния етаж. Реши, че ако наистина щеше да си има работа с бунт, е по-безопасно да пристигне с джип, отколкото с мотоциклета си, и отиде да събуди Ерик.

Американецът го гледаше сънливо, докато Джеймс опитваше да му обясни, че предотвратяването на потенциален бунт е малко по-важно от сутрешната чаша кафе, така страстно желана от приятеля му. Въпреки пропуснатото в програмата кафе минаха повече от петнайсет минути, преди намусеният Ерик най-сетне да се качи в джипа и да откара двамата до Дуомото.

Близо до катедралата пътят беше блокиран от голяма тълпа хора. Докато Ерик се опитваше да си пробие път напред, натискайки клаксона, Джеймс забеляза, че тълпата изглежда по-скоро отчаяна, отколкото агресивна. Жените скубеха коси и плачеха, старците протягаха ръце към небето, а малки момиченца със забрадки на главите пищяха истерично. Сред хората имаше много монахини и свещеници, които непрестанно се кръстеха. Гледката беше извънредно странна и малко плашеща.

Внезапно Джеймс забеляза познато лице. Каза на Ерик да отбие и отвори вратата на джипа.

— Доктор Скотера — извика той. — Качвайте се.

Адвокатът изглеждаше леко притеснен, сякаш го бяха хванали да прави нещо непристойно. Въпреки това се качи в джипа и бързо затвори вратата след себе си.

— Трябва да се върнете — настоя той.

— Защо? Опасно ли е?

— За вас? Да, може би мъничко. Тълпата е доста превъзбудена. Но в момента съм по-притеснен за себе си. Не бих искал да ни виждат заедно след безумния ви опит да сложите под контрол търговията с пеницилин.

— А, значи сте чули за това — промърмори Джеймс.

— Приятелю мой — каза доктор Скотера надменно, — не просто съм чул. Събитията от онзи ден вече са пресъздадени в една чудесна балада, която се продава по пет лири на страница. Вашето име присъства доста често в текста, не само във всеки куплет, но също така и в припева, а той се пее, придружен с определени жестове, които всеки път много забавляват аудиторията. Трябваше да послушате съвета, който ви дадох тогава. Сега вече можем ли да си тръгваме?

— Какво изобщо става тук? — попита Ерик, подкарвайки джипа на задна.

— Кръвта се е втечнила. — И двамата го изгледаха неразбиращо, така че доктор Скотера обясни. — Кръвта на светеца. Това е много известна реликва, пазена в специален параклис. Два пъти годишно, винаги в едни и същи дни, засъхналата кръв се втечнява. Ако — какъвто е и случаят в момента — тя се втечни по друго време, това означава, че над Неапол е надвиснала голяма трагедия.

— Искате да кажете, нещо по-лошо от това да бъдете окупирани от германците, младите ви мъже да се сражават в Русия, а Неапол да бъде методично опустошаван от три различни армии?

— Това, разбира се, е просто суеверие — каза доктор Скотера високомерно, — на което образован човек като мен никога не би повярвал.

— Значи днес просто сте станали рано?

Доктор Скотера подсмръкна.

Ерик отби джипа и изгаси двигателя.

— Най-добре ще е да отидем и да видим какво става там.

Двамата си пробиха път през тълпата към една от страничните врати на катедралата. Вътре ситуацията не беше по-спокойна — шумното море от хора се беше разпростряло от стена до стена, някои обикаляха наоколо и излъчваха ясно забележимо напрежение. Най-накрая успяха да открият някакъв свещеник.

— Всичко е заради светеца — въздъхна той. — Заради кръвта. От дълбините на Ада ще се надигнат пламъци, в които мнозина ще загинат.

Хората, които стояха достатъчно близо, за да чуят думите му, започнаха да се вайкат. Свещеникът внезапно се оживи:

— Както и да е — каза той гръмко, посочвайки към друг свещеник, който тъкмо излизаше от вестиария, окачил табличка на врата си, подобно на момичетата, които продаваха цигари в киносалоните — единствено реликва от някой християнски мъченик би могла да предложи на вярващите някаква защита.

Хората забързаха към свещеника с табличката.

Когато Ерик и Джеймс успяха някак да се преборят с тълпата, откриха, че въпросната табличка е покрита с малки бели предмети.

— Ако не бъркам — каза Ерик, след като вдигна един от тях и го разгледа внимателно, — това са човешки кости.

— Реликви, синьор, реликви от древни мъченици — потвърди свещеникът. — Безплатни са за всеки, който дари петдесет лири волни пожертвования след литургията.

— Има ли катакомби тук? — попита Джеймс другаря си.

— Цели километри. Всичките са натъпкани до тавана с кости.

Двамата отново погледнаха към табличката.

— Е, предполагам, че дори и свещениците трябва да ядат — каза Джеймс.

— Майната им — изръмжа Ерик и хвана здраво двамата свещеници, след което ги повлече към вестиария. — Виж дали можеш да откриеш тая кръв — провикна се той през рамо.

Кръвта на светеца се намираше в богато инкрустирана сребърна мощехранилница, която от своя страна беше здраво сграбчена от друг свещеник.

— Кажи им, че ако този театър продължи, ще трябва да се оправят с доста мащабен бунт — предложи Ерик.

Джеймс преведе, но свещениците просто свиха рамене.

— Това е дело на светеца — каза твърдо един от тях. — Той се опитва да ни предупреди.

— Писна ми от тези глупости. — Ерик извади пистолета от кобура си и го насочи срещу свещеника, който държеше мощехранилницата. Другите се прекръстиха в синхрон. — Кажи му, че ако тази втечнена кръв не засъхне отново до две минути, ще си имат чисто нов християнски светец, който да разпродават на малки части.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — попита Джеймс.

Ерик размаха заплашително пистолета си.

— Кажи му още, че днес не съм пил кафе и съм особено кисел.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че идеята ти е наистина лоша — каза нервно Джеймс.

— Нали не искаш да ми кажеш, че според теб тази кръв се е втечнила от само себе си?

— Най-вероятно не, но все пак дойдохме тук, за да предотвратим бунт — припомни му Джеймс. — А все си мисля, че застрелването на свещеник насред катедрала по време на чудотворно събитие пред хиляди свидетели, немалка част от които са доста превъзбудени, може и да не е най-ефективният начин да изпълним задачата си. Особено предвид факта, че сме само двама.

— Мислиш, че трябва да прибера пистолета?

— Да, точно това си мисля.

— Продължавам да твърдя, че тази кръв бързичко ще засъхне, ако този свещеник остави проклетото чудо на мира. Втечнила се е, защото непрекъснато я друса.

— Най-вероятно — съгласи се Джеймс, — но ако италианците са решили да вярват в това, то си е тяхна работа.

— И как точно предлагаш да се справим със ситуацията?

— Е, струва ми се, че свещениците вече са свършили тази работа. Подлудили са тълпата, факт, но също така са предложили и разрешение на проблема под формата на онези реликви. Докато не им свършат реликвите, а от това, което научих, явно си имат неизчерпаеми количества, всички ще бъдат щастливи.

Ерик неохотно свали оръжието си.

— Хиляди извинения — каза Джеймс на свещениците. — Приятелят ми не е закусвал.

Свещениците погледнаха Ерик съчувствено. Един от тях пристъпи напред и пусна парченце кост в джоба на Джеймс.

— Ще те предпази от надигащия се огън — прошепна той. — Също както ти ни предпази от гладния американец.

Те си стиснаха ръцете, а Ерик беше благословен от свещеника с мощехранилницата.

Джеймс се бе насочил към вратата, но се спря и се обърна:

— Между другото, мисля, че познавам едно момиче, което ще се жени тук днес. Синьорина Емилия ди Каталита-Госта.

Свещениците го изгледаха неразбиращо.

— Коя? — попита единия.

— Емилия ди Каталита-Госта. Жени се днес за офицер от генералния щаб, тук, Дуомото.

Свещеникът поклати глава.

— Не и днес. Не е възможно в този ден от Великите пости.

— Но доколкото разбрах, това е някаква традиция? Булките от добрите семейства да се женят днес.

— Точно обратното — увери го свещеникът. — Днес, както и през цялата седмица, в катедралата не се извършват бракосъчетания. Ако някой ви е казал друго, най-вероятно се е объркал.

Докато се връщаха към джипа, Джеймс произнесе бавно:

— Мисля, че отново бях фотуто.

— В какъв смисъл?

— Не знам точно, но мисля, че трябва да посетя синьорина Ди Каталита-Госта и да разбера.

— Мамицата му! — възкликна Ерик.

— Какво става?

— Май ще трябва да си търсим нов транспорт — посочи Ерик.

Джипът вече беше с трийсетина сантиметра по-нисък, след като и четирите му гуми бяха свалени. Но това беше най-малкият проблем. Фаровете, чистачките — всъщност цялото предно стъкло — вратите, капакът на двигателя, че и самият двигател, както и седалките бяха изчезнали. Пред тях стоеше просто скелет, тленните останки на една кола.

— Имаш ли пистолет в кобура си, Джеймс?

— Да. Защо?

— Моля те, застреляй ме веднага. Защото ако ти не го направиш, интендантът ще го стори.

 

 

Отне им няколко часа, за да решат проблема със замяната на разграбения джип. Джеймс отказа предложението на Малони да хапне колационе инглезе, английска закуска, която — знаеше го от опит — също се приготвяше от консерва „Месо и зеленчуци“, но надлежно прегорени в тиган, а не претоплени в тенджерата, взе мотора си и се насочи към красивата къща във Вомеро, където бе разговарял със синьорина Ди Каталита-Госта и баща й.

Установи, че вратата е отключена. Беше много тихо. Той влезе в стаята, където бе провел разпита, и я завари доста по-празна, отколкото я помнеше. Прекрасните картини, тежките мебели, антиките — всичко беше изчезнало, заменено от доста по-ново обзавеждане в стил арт деко. Върху облегалката на един стол беше хвърлено мъжко палто. Джеймс чу шум зад една от вратите в далечния край на помещението.

Той отиде до нея и натисна дръжката. На пода мършав мъжки задник се движеше ритмично между чифт женски крака.

— Съжалявам — възкликна Джеймс и отстъпи назад.

След това замръзна. Чули гласа му, мъжът и жената се бяха обърнали към него. Мъжът, който толкова енергично правеше любов с Емилия ди Каталита-Госта, беше не друг, а собственият й баща.

 

 

— Доколкото разбирам, сме изправени пред епидемия от чудеса — каза бавно майор Хийткоут. Той сведе очи към доклада в ръцете си, като на равни интервали от време прекъсваше четенето, за да стрелне намръщено Джеймс с поглед.

Джеймс прекрасно знаеше какво е съдържанието на доклада. Това, което бе пропуснал да отчете като фактор в Дуомото, беше, че в Неапол гладуват още много свещеници. В резултат разпятията из целия град в момента кървяха, потяха се, плачеха, растеше им коса, оплешивяваха, скърцаха със зъби и като цяло оживяваха по особено колоритен начин за радост на свещениците, в чиито църкви се случваха съответните чудеса. В църквата на Сант Аниело лично Исус Христос бе започнал доста оживен разговор със статуята на Дева Мария, факт, потвърден от няколко независими един от друг вестника. В Санта Мария дел Кармине същият трябваше да бъде бръснат редовно от кралския бръснар, защото брадата му растеше непрекъснато, докато в Сан Гаудисо Синът Господен бе започнал да намига на по-красивите момичета. Междувременно кръвта на градските светии беше развила богат набор от свойства, непознати досега на науката. Тази на някаква светица беше започнала да се втечнява всеки вторник точно в десет часа сутринта, докато кръвта на св. Йоан вреше всеки път, когато се четеше Светото писание.

Най-накрая майор Хийткоут остави рапорта на бюрото си.

— Въпреки всичко съм сигурен, че можеш да ми дадеш обяснение за всичко това — каза той със заплашителна учтивост в гласа.

— Сър — преглътна Джеймс, — италианците изглежда вярват, че над града е надвиснало някакво страховито бедствие. Свещениците просто злоупотребяват с лековерието им. В случая с Дуомото намерих за неуместно да се намесваме в нещо, което очевидно не беше наша работа.

— Предполагам, че си прав. Фактът, че цивилното население в момента е изпаднало в истеричен делириум, защото вярва, че съюзническите войски ще доведат Неапол до някаква неуточнена катастрофа, със сигурност не би трябвало да те засяга.

— Сър… — започна Джеймс отново.

— Не ме прекъсвай! — Майорът удари по бюрото в спонтанен пристъп на гняв. — Някои хора казват, че германците ще се върнат, за да изравнят града със земята, знаеш ли това? Други открито говорят за завръщане към фашизма. Междувременно ситуацията с черния пазар е излязла извън контрол и единствените хора, които не могат да си купят пеницилин на Виа Форчела — благодарение на теб, разбира се — са собствените ни медици. Улиците са залети със сифилитични момичета, които заразяват войниците ни, американците се оплакват, че ПСС им дължи един джип, и — за малко да забравя — той вдигна друг доклад от бюрото, — с твое одобрение един от любимите офицери на генерал Кларк се е оженил за любовницата на бивш високопоставен фашист. — Той погледна Джеймс изпод вежди. — Имаш ли какво да ми кажеш за това?

— Мислех, че въпросният мъж е бащата на госпожица Каталита-Госта, сър.

— Той ли ти каза това?

— Така като се замисля, сър, всъщност изобщо не го е правил. Но определено създаваше подобно впечатление. Сподели неща, като например… ъъъ… че мъртвата майка на Емилия би се радвала много, ако тя и майорът се оженят бързо. Освен това бяха взели отнякъде антични мебели, за да накарат любовното си гнезденце да прилича на истински дом.

— И ти се върза? — попита майор Хийткоут невярващо.

Джеймс нямаше какво да каже.

— Споменатият вече офицер е, или по-скоро беше, тясно свързан с операцията по пристигането на корабите ни, за която, както и сам би могъл да се досетиш, предпочитахме немците да знаят възможно най-малко. Сега той ще трябва да бъде изпратен на малко по-продължителен меден месец, при това без булката си, докато някой се оправи с цялата тази каша.

— Много съжалявам, сър.

— Капитан Гулд, единственото нещо, което ме спира незабавно да те изпратя на фронтовата линия, е осъзнаването на факта, че там имат нужда от добри войници, а не от мекушави некадърници. — Той въздъхна. — Бог ми е свидетел, иска ми се Джаксън никога да не си беше тръгвал. Както и да е. Ето какви са заповедите ми. Ще поставиш под контрол цивилното население на този град и ще използваш всички възможни средства, за да оправиш бъркотията, която лично си натворил. Ще налагаш наредбите и изискванията на Съюзническото военно правителство без никакви изключения и без лични пристрастия. Ясен ли съм?

— Да, сър.

— В такъв случай се махай. И кажи на втори лейтенант Винченцо да влезе.