Брайън Хейг
Игра за милиарди (22)

22

Фил Джаксън се оказа прав.

Мия Дженсън се появи на прага на Джак малко след девет в една мрачна вечер в четвъртък. Ърни и Хауи, дежурните от охранителната фирма, я видяха да пристига с непозната кола и да паркира в алеята. Веднага пуснаха номера й на местните ченгета, с които имаха споразумение, и след десет секунди имаха името и адреса й във Вашингтон. След още трийсет секунди знаеха, че е федерален агент.

Това спешно проучване беше осъществено от Хауи, мъжа в микробуса. Ърни, наблюдателят на място, беше паркирал край тротоара две къщи по-надолу. Имаше увреден слух, затова извади слуховия си апарат, нахлупи слушалките на главата си, промуши усилвателя през прозореца на колата, облегна се на седалката и се заслуша.

Мия отиде направо до вратата, позвъни и зачака. Ърни чуваше дишането й — апаратът му беше доста добър.

Лампата над вратата светна, след което Джак отвори.

— Да не би да продавате сладки в полза на момичетата скаути? — попита той. Истински шегаджия.

— Не съвсем, мистър Уайли. — Мия мушна значката си в лицето му. — Аз съм федерален агент от Службата за криминални разследвания към Министерството на отбраната. Имам няколко въпроса.

Джак изобщо не се изненада.

— Да се обадя ли на адвоката си?

— Няма да е необходимо.

— Как се казвате?

— Дженсън. Защо не ме поканите вътре?

— Предпочитам да говоря тук. Няма да се бавите много.

— Така ли искате, мистър Уайли?

— Ето какво, мис… как е малкото ви име?

— Агент. Специален агент. Предпочитам официалните отношения.

— Прекрасно име.

— Благодаря. Гордея се с него.

— За какво е всичко това?

— Познавате ли човек на име Пери Арван?

— Да. И какво от това?

— Вие ли се обърнахте към Капитол Груп с предложението да изкупят фирмата му „Арван Кемикълс“?

— Може би.

— Как научихте за полимера, разработен от него?

— А вие откъде разбрахте, че съм научил за него? — контрира Джак с очарователна усмивка.

— Не е ваша работа. — Не му се усмихна в отговор.

— Добре, значи не е и ваша.

Ърни извади сандвич от мазна хартиена торбичка и усили звука до край. Закуската му беше направила жена му — любимото му ръжено хлебче с пастърма. Отхапа голяма хапка и задъвка бавно. Започваше да става забавно.

— Защо избрахте Капитол Груп за партньор?

— Това въпрос ли е?

— Не прозвуча ли като въпрос?

— Не. Беше твърде глупаво, за да е въпрос. Капитол Груп е една от най-богатите и най-мощни корпорации в света. Полимерът е в област, в която те са специалисти. Огледах още четири други фирми и се спрях на тях. Не е много трудно да се досетите.

Тогава, съвършено неочаквано, Мия попита:

— Познавате ли конгресмен Ърл Белцър?

Ърни нямаше понятие кой е Белцър и не знаеше защо жената задава точно този въпрос, но имаше достатъчно здрав разум, за да се досети, че тя иска да се добере до нещо съществено. Свали сандвича от устата си и се заслуша внимателно.

След миг колебание Джак отговори:

— Не мога да кажа, че го познавам.

— А ако аз ви кажа, че ви имам на снимка заедно с Белцър?

— Ще кажа, че лъжете — отвърна Джак развеселен.

— Обичате ли китайска храна, мистър Уайли? Тогава почти не се докоснахте до нея, така че съм любопитна.

След доста дълга пауза Джак каза:

— Мисля, че разговорът свърши.

Всякаква следа от безгрижие и веселост се изпари от гласа му.

Мия бързо подпря вратата с ръка, преди той да успее да я затръшне пред лицето й.

— Разговорът ще свърши, когато аз кажа. Слушайте внимателно, защото ще направя това предложение само веднъж. Смятам да разбия сладката далавера, която въртите вие, момчета. Вече имам цял куп доказателства. И събирам нови всеки изминал ден. Може да ми отнеме още седмица, може би няколко месеца, но ще ви пипна — вас и симпатягите от Капитол Груп. И това ще е един от най-големите удари, които се помнят.

— След като е толкова сигурно, защо още не е станало?

— Ще стане много скоро, повярвайте ми. И тогава вие и някои други ще се озовете в затвора. Не някой федерален голф клуб, а истински затвор, пълен с най-гадния боклук, който сме успели да съберем от улицата. В затвора обожават богати разглезени мъже, мистър Уайли. Нужно ли е да обяснявам какво се случва на такива места? Гледате филми. Имате представа какво е. Един едър симпатяга от Принстън ще бъде голям хит в банята.

— Много смешно. Изглеждам ли изплашен?

— О, няма да е комедия, мистър Уайли. Един-двама от вас ще получат шанс да избегнат тази съдба. Ще проявят ум и ще се споразумеят срещу показания. Предлагам ви тази възможност, мистър Уайли, и редкия шанс да сте пръв. Ако не сте вие, ще бъде някой друг. В тази игра, повярвайте ми, не е забавно да си близо до края на въжето.

— Вървете си — отсече Джак много категорично и затръшна вратата.

Мия остана отпред за момент, после се качи на колата си и потегли.

Ърни се свърза с Хауи по радиостанцията.

— Ей, записа ли това? — попита го.

— Всичко — отвърна Хауи.

— По-добре го покажи на Марти веднага. Прилича ми на голям проблем.

— И още как — каза Хауи. След пет минути пусна записа на Марти О’Нийл по телефона.

 

 

Мич Уолтърс не беше на разположение и с него не можеха да се свържат, защото беше на Бермудите. Присъстваше на нещо, което наричаха сбирка на изпълнителните директори — слаб претекст шайка червендалести богати бели мъже да се измъкнат, за да поиграят голф в прекрасна обстановка.

Фил Джаксън беше затънал до гуша в юридическите проблеми на просълзен американски сенатор, когото ФБР беше хванало в крачка с половин милион в брой, натикан във фризера в сутерена му. В мига, в който федералните отвориха капака, сенаторът си спомни, че ако някой можеше да го отърве от задаващия се политически отстрел, това беше вашингтонската легенда Джаксън. Докато агентите тършуваха из къщата му, той се скри в банята, обади се на Фил по мобилния си телефон и го помоли за помощ.

Нямаше никакво юридически издържано обяснение за това как парите се бяха оказали там, но той беше проявил поне достатъчно разум да държи устата си затворена, когато агентите нахълтаха с размахани заповеди и значки. Сега, когато след час го чакаше пресконференция, Джаксън беше изключил мобилния си телефон, така че с треперещия от страх сенатор да могат да поблъскат главите си заедно и да му измислят алиби на спокойствие. От това зависеше всичко — цялата му дълга, богата политическа кариера, репутацията му, може би и свободата му. Дали щяха да могат успешно да обяснят как такава сериозна пачка пари мистериозно се бе материализирала във фризера му?

За късмет съпругата на сенатора, любяща и лоялна партньорка, грижовна майка на две деца тийнейджъри, беше починала само преди два месеца от рак. Джаксън беше брутално откровен относно цената на свободата. След трийсет минути сълзливи препирни и клетви, че никога не би опетнил паметта на покойната си съпруга, сенаторът най-накрая прие неизбежното — да обвини нея беше последният му, а може би и единствен шанс. Сега двамата седяха и обмисляха как точно да прехвърлят вината върху нея.

При това положение оставаше само Даниъл Белуедър, който в момента също беше доста зает — полуоблечен се търкаляше по пода заедно с принц Али и пет голи момичета на повикване. Всички бяха блондинки, разбира се, и осигуряваха необуздани удоволствия за по хилядарка на нощ всяка.

Пазачът на Али, имамът, когото кралят беше изпратил, за да следи сина му, държеше в едната си ръка чаша с джин, а в другата — блондинка с пищен бюст. Ентусиазмът на Али се беше оказал заразителен за фанатика с желязна воля. След три седмици с него сега имамът беше по-често пиян или надрусан, отколкото трезвен.

Макар по принцип да смяташе, че мобилните телефони са голяма досада, този път Белуедър беше доволен, че е взел своя. Избута една анорексична блондинка от коленете си, натисна бутона и чу Марти да казва:

— Чуй това.

В продължение на три минути той слушаше краткия разпит на Мия и ехото на нейните заплахи, забравил за Али, забравил за прекрасните блондинки, забравил всичко.

След като записът свърши, Марти попита:

— За каква снимка става дума? Представлява ли нещо, заради което да се безпокоите?

Да, по дяволите, беше нещо, заради което трябваше да се безпокоят, тъй като ухилената му физиономия несъмнено беше в средата на снимката, значи ставаше дума за катастрофа. Само че Белуедър все още беше прекалено пиян, за да отговори свързано. Значи онази жена знаеше за обяда с Ърл. Какво още знаеше? От колко време ги наблюдаваше? От колко близо? С какви други доказателства разполагаше? Въпросите идваха един след друг и се блъскаха в главата му.

Увереността на Фил Джаксън, че тя е чисто и просто прекалено амбициозна кариеристка, очевидно се оказваше куха. Тази агентка вече се превръщаше в кошмар за фирмата, тъй като, изглежда, знаеше тайните им.

— Да — успя да отговори той на Марти най-накрая. — Има за какво да се безпокоим.

— Коя е тя?

— Вчера беше лека досада. Днес е отрова.

Изпита силно желание да позвъни на Уайли и да го предупреди да си мълчи, за да не пострада. За жалост така щеше да се издаде, че го следят и наблюдават.

— Искаш ли да я проверим?

— Да, но без да ви хванат. Не трябва и да си помислят, че го правите, разбираш ли?

— Тя е федерален агент. Разбирам много добре.

 

 

В девет на следващата сутрин Мия влезе в кабинета на Ники, затвори тихо вратата и деликатно седна на самотния стол — протрита, разпадаща се антика, може би по-стара от самия Пентагон. Ники говореше по телефона и кастреше някакъв нещастен агент, който беше провалил обещаваща следа и важно разследване. Дори изруга няколко пъти, което бе необичайно за него.

Мия сложи на коленете си папката и зачака търпеливо.

— Зает съм, какво има? — тросна се Ники, след като затвори телефона. Беше едва сряда, а той вече изглеждаше уморен и изтощен. Папки с двайсетина нови случаи за разследване бяха кацнали на бюрото му. Беше в отвратително настроение.

— Трябва да поговорим, Ники.

— Добре, какво има?

— Спомняш ли си, когато ме попита за Капитол Груп?

— Да, и ти ме отряза.

Мия се смути за момент, макар че не смяташе да го признава.

— Ето какво… нека си остане между мен и теб. Дай ми дума, че ще го пазиш в тайна.

— Не, няма да ти дам дума.

— Ники, става дума за нещо голямо.

— Не се пазаря с агентите си. Ако си научила нещо, кажи ми го.

Мия стана и вдигна папката пред лицето му. Ники я отвори и зачете.

— Откъде намери това, по дяволите?

— Имам свой източник.

— Очевидно е вътрешен.

— Естествено. Но не смятам да го разкривам. Поне засега. Дори и пред теб, Ники.

— За бога, ти си федерален агент, а не репортер. В тази служба не важи Първата поправка.

Последва дълга пауза, през която двамата се гледаха гневно. Ники опита да я сплаши с поглед. Безуспешно. Мия беше стиснала зъби, скръстила ръце.

Доста ядосан, той бързо си даде сметка, че именно това бе проблемът с тази брилянтна служителка, завършила право в Харвард. Извън службата я очакваха всякакви повече от добри възможности. Можеше да му каже да върви по дяволите, без да й мигне окото. И бездруго беше цяло чудо, че се е заела с неблагодарната работа при тях. Всеки момент би могла да дойде на себе си и да се премести на по-зелени пасища.

— Предполагам, имаш сериозна причина — добави той и кимна.

— Най-добрата. Дадох дума. И само така източникът ми ще продължи да съдейства. Залогът е много голям. Съществуват двайсет милиарда прекрасни причини да искам той да продължава да говори. Не казвам, че непременно ще се случи, но убиват или осакатяват хора за далеч по-малко. Засега колкото по-малко хора знаят кой е източникът ми, толкова по-добре. Това включва и теб.

Ники не беше съгласен, но не възрази. Би било безпредметно.

— Това истинско ли е? — попита той и вдигна папката между палеца и показалеца си, като че ли беше тиктакаща бомба.

— Съвсем истинско.

— Знаеш ли какво означава?

— Мисля, че знам. Полимерът на Капитол Груп не е бил изпитан както трябва. Което означава, че незабавно трябва да спрем цялата програма. Следва разследване за измама срещу една от най-мощните и влиятелни корпорации във Вашингтон. Пропускам ли нещо важно?

— Какво ще кажеш за скандала, който ще разтресе столицата?

— Добре, ще го добавим в списъка.

В папката, която Ники държеше като епруветка със заразни микроорганизми, имаше доклад, изготвен от фирма, наречена „Съмит Тестинг“. Той съдържаше окончателните резултати от финансирано по частен път изследване, поръчано и платено от фирма на име „Арван Кемикълс“. В доклада се твърдеше, че след четири месеца чудодейните свойства на полимера стават нестабилни и изчезват. Един ден покритието може да те защити от почти всякакви бомби. На следващия не би издържало и лек ветрец.

— Кога са започнали програмата за нанасяне на полимера в Ирак? — попита Ники. Като че ли вече реагираше бързо.

— Преди около три месеца и половина. Обаче изостават безобразно с графика. Така или иначе, стотици военни машини вече са обработени, но уязвими.

— Знаеш ли какво означава да се опиташ да спреш това?

— Помисли какво означава да не го спреш, Ники.

— Защо ти не ми помогнеш?

— Хиляди войници понастоящем се движат по улиците на Ирак и си мислят, че са защитени и от най-опасните бомби, с които могат да ги изненадат джихадистите. Поемат рискове, за каквито иначе не биха и помислили. Докато някоя сутрин не се сблъскат с жестоката изненада.

Ники размаха доклада във въздуха.

— Откъде да знам, че информацията е надеждна?

— Вчера разговарях с президента на „Съмит Тестинг“. Фирмата е почтена. Репутацията й в бранша е безупречна. Била е наета от Пери преди близо две години, за да проведе изпитания в реални условия в Ирак. Частна фирма, работеща за отбраната, се е съгласила да бъде опитно зайче. Десетки машини били обработени и изпратени на най-опасните места. Четири месеца никакви проблеми — всичко било идеално. И после един ден полимерът се разпаднал.

— Как? — попита Ники. — Защо?

— Имат предположение, без обаче да са сигурни, че това е обяснението.

— Да чуем предположението тогава.

— Реактивните експлозиви в полимера са на азотна основа. Случва се рядко, но подозират, че ултравиолетовите лъчи от слънцето по някакъв начин разрушават способността на тези частици да реагират. Процесът започва постепенно, после става лавинообразен. Физиците могат да го обяснят по-добре от мен, но е ясно, че проблемът е налице.

Изведнъж Ники си даде ясна сметка колко взривоопасно щеше да стане четивото в ръката му. Висши служители от Министерството на отбраната бяха настоявали да бъде сключен договор с Капитол Груп веднага и без търг. Ники беше чувал слухове за оказван натиск и услуги. Всички големи контракти за отбраната предизвикваха лавина от гадни слухове, много често раздухвани от завистливи конкуренти, но в сградата, която полагаше усилия да управлява петстотин милиарда годишно, обикновено не им обръщаха внимание, стига да не бяха твърде сериозни или достоверни.

Ники прокара длан по ниско подстриганата си коса.

— Значи искаш от мен да докладвам за това нещо въз основа на предположения? Да спра най-големия, най-рекламирания пробив на десетилетието в областта на отбраната заради подозрения?

— Това, че полимерът се разпада, не е подозрение, Ники. Хайде да не спорим. Имаш доклада. Той е безспорен факт. Единственото несигурно нещо е причината, поради която полимерът губи свойствата си.

Ники се отпусна зад бюрото си. Престори се, че отново чете доклада и мисли. Не беше нерешителен, нито се страхуваше от репутацията и влиянието на Капитол Груп. През двайсетте години, през които беше в този занаят, беше видял всичко. Беше участвал в изобличаването на корпоративни гиганти, бяха го ругали и заплашвали, веднъж дори хвърлиха тухла през стъклото на колата му. Не, последствията не го безпокояха.

Безпокоеше го Мия.

Дни наред му се обаждаха, за да го питат с какво се е захванала. Колкото и голям да беше Пентагонът, манталитетът вътре беше като в провинциално градче — на всеки ъгъл, във всеки коридор дебнеше по някой клюкар и интригант. Беше се захванала с Капитол Груп и проверяваше договорите и съпътстващите материали, които се намираха в отдел „Договори“. Правеше всичко това на своя глава. Въпросът беше защо. Той се досети за три възможни причини и не хареса нито една от тях.

В действителност обаче беше без значение. Нямаше избор. Никакъв. Най-накрая с неприкрита неохота той каза:

— Добре, ще занеса това горе при шефа, но не се радвам, Мия. Ролята на безгласна буква никак не ми харесва.

— Постъпваш правилно, Ники — отвърна Мия, като направи явно усилие да прозвучи окуражаващо. — Ще ти кажа всичко, когато му дойде времето.