Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (23)

Двадесет и едно

Не беше орк. Беше напълно непозната за Данат раса. Фигурата беше висока и широкоплещеста, с бледосиня кожа, която почти блестеше на слабата светлина на факлата. Изражението му бе сериозно и благородно, подобно на елф, но малко по-грубо. Имаше по-малки заострени уши и широки извити очи. Редица ръбести плочи покриваха горната част от главата му, достигайки точно до строгото чело, а от челюстта му, от двете страни на малката гъста брада излизаха дебели камшичета. Сребърна коса покриваше главата и падаше надолу зад раменете на странника, който бе облечен в пищна брокатена, но доста овехтяла роба, а в ръката си държеше дълъг, богато украсен жезъл. Под изтъркания ръб на робата му се подаваха крака, завършващи с копита, а Данат забеляза, че някъде отзад се движи нещо, което явно бе опашка.

Фигурата проговори с дълбок, спокоен глас, изправи жезъла пред себе си и върхът му заблестя с бледовиолетова светлина, която се отрази в очите му. Тези очи се насочиха към Гризик, който се криеше зад Данат, и леко се присвиха. Той отново заговори, този път по-гневно и Гризик му отговори на същия език.

— Какво е това същество? Какво иска? — изрева Данат към Гризик. — Определено не се радва да те види тук.

— Аз само каза, че води благородни воини тук.

Съществото отново ги изгледа и спря погледа си върху Данат. После прошепна нещо и жезълът му заблестя още по-ярко. Отвори очи и заговори… на перфектен общ език.

— Това… същество… ми казва, че ви е довело тук. Какви сте вие и какво търсите сред почитаните мъртви?

Данат свали щита си и прибра меча си, шокиран от факта, че странникът говори езика му, но още по-загрижен за това да го убеди да им позволи да преминат, отколкото да разбере как го е научил.

— Извинявам се за нахлуването — каза той на странника. — Не желаем да притесняваме нито мъртвите, нито вас. Но оркската Орда се прикрива в тунелите ви и е пленила наш другар. Искаме да го освободим, а също и да елиминираме зеленокожите.

Странното същество, което Данат реши, че трябва да е дренаи, осланяйки се на твърдението на Гризик, че това е дренайски храм, го изгледа гневно при споменаването на Ордата, но накрая кимна.

— Да, орките са нахлули в тунелите ни — призна той, свали жезъла си и го подпря на земята. — Настанили са се в Лабиринта на сенките^[1], който се намира в дълбините на Окиндун и е най-запазен. Там ще намерите другаря си, както и по-голямата част от силите на Ордата.

— По-голямата част? — попита Данат и се наведе леко напред.

— Някои от орките не са тук отскоро — отвърна дренаят. — Живеят тук от няколко години, още преди експлозията. И обитават друг тунел — той поклати глава, а по благородните му черти премина смесица от гняв и скръб. — Те мърсят този храм с присъствието си прекалено дълго време.

— Скоро ще поправим това — увери го Данат.

— Казахте ми каква е целта ви, а сега ми кажете какви сте? Пътувал съм на много места, но никога не съм виждал такива като вас.

— Аз съм човек — отвърна Данат. — Ние идваме от друг свят, наречен Азерот… Орките построиха портал между двата ни свята и ни нападнаха, но ние сразихме армията им и ги отблъснахме обратно. Сега искаме да затворим портала веднъж завинаги и да защитим дома и хората си.

Дренаят го огледа внимателно с немигащи очи и Данат предположи, че се опитва да разбере дали думите му са истина. Накрая той кимна.

— Това е благородна цел — каза той, отдръпна се от вратата и се изправи срещу Данат. — Аз съм Немураан, един от последните окенаи^[2]. Ние бяхме жреците на нашата раса и се грижехме за мъртвите в Окиндун.

Данат представи себе си и Талресар и двамата се поклониха.

— Приветствам решителността ви както да спасите другаря си, така и да премахнете покварата на Ордата — продължи Немураан. — Ако ми позволите, мога да ви помогна и за двете.

— Ще ви бъдем много благодарни — отвърна искрено Данат. Той показа на океная грубата карта, която Гризик бе начертал. — Само това знаем за Окиндун.

Немураан разгледа кривите линии и се засмя, макар и с горчивина.

— Този ли начерта всичко това? — попита той и посочи с израстъците на брадичката си към съществото аракоа.

Гризик вече не се криеше, но стоеше предпазливо настрана сред воините на Алианса. Данат кимна.

— Той броди из тунелите ни с години — продължи окенаят, — но знае само откъде може да открадне нещо.

— Аз не иска прави лошо! — възпротиви се Гризик. — Не знае, че има някой в Окиндун! Никога не взема нещо, ако знае…

— Ако си знаел, че някой може да те хване? — прекъсна го Немураан. — Много внимавайте с този — предупреди той Данат. — Аракоа винаги са били нечестива и себелюбива раса.

— Досега е бил честен с нас — отвърна Данат. — А и му вярвам, че ненавижда Ордата.

— Да! — потвърди въодушевено Гризик, а тъмните му очи проблеснаха. — Мрази всички орки! Моля, моля! Има общ враг!

— Така е — съгласи се Немураан. — Добре тогава, аракоа, от тук нататък започваме на чисто.

Окенаят се обърна към Данат, взе пергамента от ръката му и извади малка черна пръчица от джоба на робата си. Набързо поправи няколко линии, свърза няколко тунела и значително разшири картата.

— Орките са там — каза той и посочи мястото на картата. — Елате, ще ви заведа до там.

Без повече приказки Немураан подаде картата на Данат и се обърна, насочи се към стълбището и затрака с копита по каменния под. Данат погледна към Талресар и Релиън, които кимнаха. После си пое дълбоко дъх и последва дреная към Окиндун.

— Сам ли живееш толкова много години? — попита той Немураан, когато излязоха от втората широка зала и поеха по серия криволичещи коридори.

— Има и други — отвърна окенаят и вдигна жезъла си, за да освети пътя. — Някои от нас оцеляха след атаката на Ордата и избягаха тук. По-късно дойдоха още дренаи, които потърсиха подслон от внезапните нападения на орките. Много от тях загинаха при експлозията, а други се изгубиха. Останахме много малко.

Данат се огледа наоколо, чудейки се къде ли са останалите, но Немураан поклати глава.

— Няма да ги видиш. Макар да изглеждаш благороден и честен, не бих изложил хората си на риск. Те ще останат скрити. Аз ще ти помогна, но ако решиш да ме предадеш, поне расата ми ще оцелее.

— Мъдро решение — съгласи се Данат. — Аз бих постъпил по същия начин.

Те продължиха да вървят, докато накрая достигнаха поредната врата.

— Това е началото на Лабиринта на сенките — каза Немураан. — Зад тази врата се намира Ордата — той се обърна и изгледа Данат отблизо, изражението му бе мрачно, но в очите му се четеше… нетърпение? Радост? — Бих ви помогнал и по-нататък, ако ми позволите — каза тихо той, — но се опасявам, че помощта ми може да не се понрави на всички ви.

Данат се намръщи и вдигна вежда.

— Какво искаш да кажеш?

Окенаят склони глава.

— Аз съм пазител на душите на нашите мъртви — обясни покорно той и стисна с две ръце жезъла си. — В момент на голяма нужда мога да ги призова. Бих го направил сега… те ще се зарадват на възможността да прочистят дома си от нечестивите орки.

Данат леко се разтърси от прямотата в думите на дреная. Той знаеше, че рицарите на смъртта на Ордата са оркски духове в човешки тела, и бе убеден, че духовете съществуват, макар винаги да бе учен, че мъртвите трябва да бъдат оставени да почиват в мир. Но ако Немураан бе пазител на мъртвите, сигурно нямаше нищо лошо в това да ги призове за помощ… нали? Малко по-рано Данат бе казал на Туралиън, че духовете на загиналите му войници ще се бият редом с тях, но това бе само образно казано. А сега явно духовете на някои мъртви можеха да приемат подобна идея буквално. Накрая Данат сви рамене. От подобни въпроси се вълнуваха по-духовните хора, а от военна гледна точка той определено не би отказал допълнителна помощ.

— За нас би било чест — отговори той на Немураан. — Ако това не би ги притеснило или разгневило, с радост ще приемем помощта им.

Немураан кимна и дълбоко се поклони, очевидно доволен от решението на Данат. После се изправи и вдигна жезъла си. Виолетово сияние разцъфна по дължината на коридора, изпълвайки го със светлина, на която отвърнаха множество събудени искри от целия таван. Постепенно искрите станаха по-ярки, цветът им преля от виолетово към синьо, зелено и златисто. После започнаха да слизат и да се издуват, приемайки форма и очертания. Най-близката до Данат и Немураан се промени и прие огромна форма, очевидно на дренаи, но по-едра от последния. Вместо роба, тя носеше орнаментирана броня, на рамото й бе подпрян гигантски чук, а по гърба й се стелеше дълга пелерина. Още и още придобиха ясни очертания и постепенно изпълниха цялата зала. И всички се взираха в Данат и хората му.

От нищото се появи вятър и развя наметалото на Данат и дългата коса на Талресар. Данат почувства остър студ и започна неконтролируемо да трепери. Спектралните воини напредваха, красиви и неумолими, а Данат остана вцепенен от ужас. Водачът им протегна ръка и погали челото му. Човекът извика, когато в съзнанието му нахлуха образи — младият Фарол и Ван в конюшнята преди да потеглят… Думите на Ван, завинаги прекъснати от боздугана… Надвесен над коня си и бягащ от битката, за да може мъртвите да открият мир… Завръщането на Скай’рий… без ездача си… Трупове… толкова много трупове… „Момчетата ми, момчетата ми… Съжалявам, толкова много съжалявам…“ Ордата, силна и въоръжена, изливаща се по плодородни поля, но не на Азерот. Стотици поля, стотици светове… невинни хора, избивани от зелената вълна, която не принадлежи на тези места и изсмуква живота от тях… И се мести на следващото и следващото…

— Душата ти е помрачена, Данат Тролбейн от Алианса — каза духът, макар че лицето му изобщо не помръдна. Думите му прозвучаха в съзнанието му. — Скърбиш за мъртвите. Въпреки че си дошъл тук и сърцето ти е изпълнено с мъка и гняв, истинската причина, която те тласка напред, е чиста и справедлива. Бъди спокоен. Аз съм Боулестраан, някога наричан Ослепителната Светлина. Аз и армията ми ще ти помогнем в тази борба.

Студеният ужас бе изместен от странно чувство на мир. Данат примигна. Той отново погледна към духа и с изненада забеляза, че очите му бяха от чисто злато, а от челото му също се излъчва златиста светлина.

— Дълбоко сме ви задължени — успя да отвърне Данат.

Не му бе лесно нито да изрече думите си, нито да откъсне поглед от фигурата пред себе си. Тогава той се замисли дали това бе имал предвид Туралиън, когато му говореше за величието на свещената Светлина, защото Боулестраан и армията му от духове вече изобщо не изглеждаха толкова ужасяващи. Те бяха величествени, златни, блестящи и красиви. Данат осъзна, че току-що е бил подложен на изпитание и с облекчение забеляза как дренайските духове вече кръжат закрилнически около воините му. Той бързо разклати глава да се съвземе и намести щита си. Извади меча си и стисна здраво увитата му с кожа дръжка. И погледна към Талресар и Релиън.

— Щом излезем, оставате с мен — каза им той. — Трябва да открием Кърдран — после се обърна към хората си. — Орките са зад тази врата. Те не подозират, че сме тук и вероятно очакват атаката ни на зазоряване, след няколко часа. Имаме шанс да ги хванем неподготвени — да се възползваме максимално от него. Щом преминете през тази врата, убийте всеки орк, който ви се изпречи насреща. Крещете, викайте и ритайте каквото ви попадне. Трябва да ги объркаме, да ги накараме да се паникьосат и чудят колко са противниците им и къде са. Така ще бъдат по-лесни мишени.

Войниците кимнаха и вдигнаха юмруци в знак на безмълвен поздрав. Данат също вдигна юмрук. После се обърна към вратата, приготви се и даде знак на Немураан да я отвори. Окенаят хвана дръжката и с изненадваща сила отвори рязко вратата, а ударът на камък в камък отекна като гръм в затвореното пространство сред руините.

— За Синовете на Лотар! — извика Данат и се втурна през вратата.

Вратата водеше към средно голям тунел, където се намираха около дузина орки — някои от тях спяха или дремеха, а други поправяха оръжията си. Когато Данат нахлу при тях, те се сепнаха и вдигнаха погледи. Някои успяха да се изправят и да се пресегнат към оръжията си. Но бяха прекалено бавни. Първият удар на Данат разряза гърлото на един орк, който тъкмо понечваше да подаде сигнал за тревога. Командирът продължи да размахва оръжие, поряза челото на друг, а след това, докато оркът поклащаше глава да проясни погледа си, Данат прониза сърцето му.

Неколцина от хората му вече го бяха последвали. А сега започнаха да прииждат и блестящите златни мъртви — неумолими и величествени, със своите спектрални, но смъртоносни оръжия. При тази гледка орките се паникьосаха, зареваха от ужас и много от тях захвърлиха оръжията си и изпопадаха на земята. И там си и останаха. Повечето орки още не бяха успели да се въоръжат.

— Тръгвайте! — извика Данат към хората си, след като елиминира първите няколко орки. — Тръгвайте! Убивайте всеки, когото видите! — после се обърна към Боулестраан: — Изпрати воините си с тях!

Дренайският командир кимна. Воините-духове вече бяха започнали да се разпределят към хората на Данат.

— Немураан… заведи ме при пленника им!

Окенаят кимна и отвори вратата в далечната стена, повеждайки Данат и двамата рейнджъри към един по-къс и тесен коридор. Гризик също ги последва. Коридорът ги изведе до една по-широка зала, където още орки седяха, ядяха или спяха. За щастие, и двамата рейнджъри бяха приготвили лъковете си. От изящните им ръце излетяха стрели, които повалиха няколко орки, преди дори да се усетят, че не са сами. После Данат се спусна сред тях, посичайки с меча си всички подред, а виковете и крясъците на жертвите му се сляха с шума, който се вдигаше от съседната зала… където хората му вършеха същите страшни неща.

Гризик също не бездействаше. Птицечовекът се стрелна напред в един странно полегат скок, който го отнесе безшумно зад няколко орки. Дългите нокти на изпънатите му напред ръце прерязаха гърлото на един орк с един-единствен замах. Втори орк се обърна и вдигна високо секирата си, но аракоа се наведе рязко, избегна тромавия замах и се извъртя напред. Бързо изкълва очите на орка, а след това преряза и гърлото му. Какъвто и да бе този аракоа, помисли си Данат, виждайки бързото му, безшумно клане, със сигурно не беше пацифист.

— Оттук! — извика Немураан, след като последните защитници на тази вече окървавена зала бяха повалени, и посочи към следващата врата.

Окенаят не бе атакувал директно нито един орк, но самото му присъствие и светлината на жезъла му явно по някакъв начин объркваха орките и ги правеха по-лесни мишени. Новата врата се отвори към една по-малка стая. Половината от помещението беше заето от странна дървена рамка, наподобяваща маса с изправени напречни греди. И към тези греди бе завързана една дребна, мускулеста фигура. Около нея имаше локва кръв, и още толкова засъхваше върху кожата му. Той бе увиснал на въжетата, с които бе вързан, и Данат, колкото и изпечен воин да беше, за миг се стъписа от ужас, виждайки какви жестокости е преживял другарят му.

Само един тежко брониран орк се подпираше на близката стена, а до него бе подпрян боздуган с шипове — явно единствената охрана на пленника. Когато Данат нахлу в стаята, той се изправи с изненада, а очите му се разшириха, когато елфите изстреляха две стрели в гърдите му. Трета стрела се заби точно между очите му и оркът се строполи, преди дори да успее да промълви нещо.

Данат вече се бе заел да развързва въжетата, на които висеше другарят му.

— Кърдран! — извика той, сграбчвайки тялото му. — Кърдран!

Талресар промърмори нещо на музикалния си език, но също пребледня, докато помагаше на Данат да положат джуджето върху масата. Данат стоеше в пълен шок. И двете ръце на Кърдран се изкривяваха по неестествен начин, а белезите и раните по мускулестото му тяло сякаш бяха повече от татуировките му. Ръцете и краката му бяха напълно потрошени, като че са били блъскани с боздуган, а единственият знак, че е още жив, бе слабото повдигане и спадане на гърдите му. Джуджето наподобяваше на нещо, което може да се види само в кланица. Какво му бяха причинили орките?

— О, Светлина… Дори не знам откъде да започна — промълви Данат с дрезгав глас, взирайки се в кървавото, потрошено тяло.

— Аз знам… ако ми позволите.

Данат изведнъж се съвзе. Немураан се бе приближил, а жезълът му блестеше ярко.

— Аз съм жрец. Ще направя всичко по силите си да го излекувам. Но трябва да знаете… връзката на духа на другаря ви с живота е слаба. Мога да опитам да го излекувам или да облекча прехода му. Ако предпочитате да го оставите да премине…

— Не! — извика Данат. — Прекалено много преминаха пред очите ми… моля те. Ако можеш да го излекуваш, направи го.

Данат и Талресар отстъпиха назад, а дренаят протегна ръка. Постави я върху окървавената глава на Кърдран, а с другата ръка вдигна жезъла си. Окенаят затвори очи и започна молитвата си. Данат леко потръпна, когато около тялото на Немураан се появи чисто и нежно сияние. Той не разбираше думите, но звукът им успокои сърцето му. Сиянието се усили около ръката на дреная, която бе поставена върху челото на Кърдран. То продължи да се усилва, докато накрая стана толкова ярко, че Данат се принуди да затвори очи. Той и преди бе виждал такова нещо. Това същество от друг свят, този дренаи, толкова странен на вид… владееше Светлината също като Туралиън.

Леко изпъшкване накара Данат да отвори очи.

— А? К’во? — измърмори Кърдран и замята глава наляво-надясно. — Дайте да ви видя, зеленокожи твари! — Той отвори очи и се вторачи право в синята фигура, надвесена над него.

— Всичко е наред — увери го Данат, преди джуджето да започне да се противи, и постави ръка върху рамото му.

Немураан отстъпи назад, сиянието около него започна да отслабва и той се усмихна.

— Той е… ще се…?

— Направих всичко по силите си. Излекуван е… до голяма степен. Но не всички белези ще могат да бъдат изтрити, нито пък всичко счупено ще бъде като преди.

— Кой е счупен? — изсумтя Кърдран, изправи се бавно, размърда ръце и крака и попипа тялото си. — Ух! Не знаех, че имам толко’а мно’о кръв — после вдигна поглед към Данат. — А-а, Данат, момко! — възкликна той, осъзнавайки кой стои до него, и на широкото му лице грейна усмивка. — Ти си тука, а? Крайно време беше! Не бери грижи… тия твари не можа’а да измъкнат ни една дума от мен. Донесе ли ми чукчето?

— Той трябва да си почива — намеси се дренаят.

— Да бе! Почивката е за мъртвите — изръмжа Кърдран.

— Понякога не е дори за тях — отвърна тихо Талресар, поглеждайки към Немураан.

— Той е воин Уайлдхамър — каза Данат на жреца, давайки му най-доброто обяснение, което можа да измисли. — Донесох го, Кърдран. Ето.

Чукът му бе при Скай’рий, когато грифонът се завърна, а Данат бе достатъчно прозорлив да го вземе със себе си. Той подаде оръжието на джуджето и не успя да сдържи усмивката си, когато Кърдран хвана масивния чук и го вдигна високо… въпреки че сега движенията му бяха малко по-бавни и сковани от преди.

— Мно’о добре — Кърдран огледа чука си и кимна одобрително. — А сега, момко, к’ъв е планът? И кои са тия нови приятелчета?

Той кимна към Гризик и Немураан, а Данат не пропусна да забележи отвращението, което се изписа върху лицето на океная, който бе приет като равен с птицечовека.

— Немураан е окенаи, дренайски жрец на мъртвите — обясни набързо Данат. — Той е един от последните пазители на това място. Дължиш му живота си — той те излекува.

— А-а?! — възкликна Кърдран, който започна да си изглажда картинката. — Благодаря ти, момко. Уайлдхамър не забравят такива дела.

Немураан се поклони вежливо.

— А това е Гризик, той е аракоа — продължи Данат. — Мрази орките, намери ни в гората и ни доведе тук. А планът? — Той вдигна меча си. — Войските ни прочистват тунелите. Останалите ще атакуват скоро и ще отвлекат вниманието на орките. А ние ще открием Нер’зул и ще набучим главата му на кол.

— Аха, ей тоя план ми харесва. И къде е тоя оркски шаман?

И двамата се обърнаха към Немураан, който извърна глава.

— Най-добре защитената зала е някогашното ни място за молитви — каза окенаят. — Сигурно ще го откриете там.

— Води ни! — каза Данат и Немураан кимна.

Той ги изведе от стаята към един къс коридор, който завършваше с една широка и тежка каменна стена, покрита със сложна резба.

— Ето тук, зад тази врата е залата за молитви — в очите му проблесна мъка. — Тук идвахме да почетем мъртвите си и да говорим с тях.

Релиън пробва дръжката.

— Заключена е — каза той.

— Отдръпни се, момко — обади се Кърдран и вдигна чука си. — Мо’е малко да я поодраскам.

Джуджето все още едва се държеше на крака. Данат понечи да се възпротиви, но реши да не го спира. Кърдран трябваше да се увери, че може да се бие. Данат затаи дъх, когато джуджето се изправи и запрати чука си към каменната бариера.

Гръмотевицата, която отекна при сблъсъка, едва не го събори. Последва силно пропукване и облак прах, и когато Данат помаха с ръка, успя да забележи, че вратата се е строшила. През нея се виждаше широка кръгла зала, а в центъра й стояха скупчени няколко фигури. Няколко от тях вдигнаха очи, очевидно изненадани, но двама — не. Единият бе масивен едноок орк, а другият изглеждаше по-възрастен и на лицето си имаше изрисуван бял череп. Този трябваше да е Нер’зул.

За част от секундата погледите им се срещнаха. И още преди Данат да понечи да атакува, Нер’зул прошепна нещо на едноокия орк, обърна се и се втурна към вратата в далечния край на стаята.

— О, не! — извика Данат и се спусна след Нер’зул, но едноокият орк се засили към него и го спря. Дълъг белег разделяше едната страна на лицето му, а окото бе покрито с превръзка, но другото око гледаше гневно към Данат.

— Аз съм Килрог Дед-ай — заяви гордо оркът на общ език със силен акцент, удари се в гърдите с една ръка, а с другата вдигна високо огромната си секира. — Аз съм вождът на клана Блийдинг Халоу. Убил съм много човеци. Ти няма да си последният. Заповядано ми е да ти попреча да преминеш… така и ще стане.

Данат внимателно огледа новия си противник. От белите кичури в косата и бръчките по лицето му си личеше, че е по-стар от него, но тялото му все още бе здраво и мускулесто и самият орк се движеше с грациозността на роден воин. Освен това явно имаше и чест. И по някаква причина Данат реши да му отвърне подобаващо.

— Така да бъде — каза той и вдигна меча си в знак на поздрав. — Аз съм Данат Тролбейн, командир на армията на Алианса. Убил съм много орки и ти няма да си последният. И ще премина!

Той се спусна напред с вдигнат пред себе си щит и меч, вече засилен с мощен замах. Килрог парира удара и едва не отблъсна меча от ръката на Данат, който се прихвана между острието и дръжката на секирата. Данат обаче не се забави и стовари щита си в гърдите на орка. Килрог се олюля и отстъпи крачка назад. Данат се възползва от момента, освободи меча си и замахна отново — този път ниско странично. Върхът му преряза тялото на Килрог точно над кръста и вождът на Блийдинг Халоу изрева гневно, виждайки собствената си кръв. Раната обаче не го забави и той отвърна с бърза атака. Стовари тежкия си юмрук върху щита на Данат, огъна твърдия метал и събори собственика му. После замахна със секирата си, която се изви в една почти ленива дъга и се насочи към долния край на щита. Данат трябваше да отскочи, за да избегне удара, който щеше да го разполови, и потръпна, виждайки как задният край на секирата се удря от вътрешната страна на щита му и го отблъсква надалеч, изкривявайки ръката, с която го държи.

Данат вдигна очи и срещна погледа му. Човекът видя отражението на собственото си страхопочитание в единственото око на Килрог, който кимна. Явно и двамата се приемаха за достойни противници. Изведнъж температурата се покачи и Данат се усмихна яростно. От всички посоки на стаята се чуха писъци — не само от болка, но и от страх, когато воините-духове на Боулестраан отново се появиха, красиви и ужасни, за да подкрепят силите на Алианса. Точните стрели на Талресар и Релиън поваляха орк след орк.

Кърдран се бе съсредоточил върху орките в предната част на стаята, където сам-самичък успяваше да ги държи настрана, замахвайки яростно и хвърляйки стормхамъра си към тях. Бойният му дух бе все така жив, въпреки старанието, което враговете му бяха положили да строшат тялото му.

Килрог бе забелязал всичко това. Той гневно изрева и атакува… но не Данат, а мъжете, които се бяха скупчили от едната му страна. Тежката секира се вдигаше и падаше със светкавична скорост и двама войници паднаха, целите в кръв, докато другарите им отскачаха назад, опитвайки се отчаяно да удържат ударите на разярения оркски водач. Дренайските духове се понесоха към него със смъртоносна решителност, но Килрог избегна атаките им, фокусиран върху човеците. Докато войниците на Данат успяха да покосят другите орки, Килрог си беше прокарал път през тях.

Изведнъж Данат потръпна. Силен монотонен шум изпълни главата му.

— Какво…? — той се огледа на всички страни, но не успя да открие източника му.

После осъзна, че идва иззад другата врата, през която Нер’зул бе избягал. А от процепа под вратата се виждаше светлина. И изведнъж Данат осъзна, че звуците всъщност представляват напяване. Това сияние, напяването и начинът, по който космите по гърба му настръхнаха — всичко това убеди Данат, че явно се готви някаква магия. В името на Светлината, дали не отваряха портал точно сега?

— Изблъскайте ги! — провикна се той към хората си. — Към съседната стая! Бързо!

Но Килрог блокира пътя им. Вождът на Блийдинг Халоу вече бе почти сам. Всичките му воини бяха повалени от биещите се рамо до рамо елфи, джуджета, човеци и дренаи, но той не даваше никакви знаци, че смята да се предаде. Данат виждаше, че огромният орк е готов да се пожертва, за да осигури на Нер’зул нужното време за магията му, каквато и да бе тя.

Изведнъж от другата страна на вратата се провикна глас. Данат не можа да разбере гърления език, но нямаше и нужда — каквото и да се е опитвал да направи Нер’зул, вече бе готов. Дочу се слабо пропукване и сиянието изпод вратата рязко се усили, изпълвайки стаята със светлина и звук. После рязко избледня и изчезна напълно, а в стаята като че ли стана по-тъмно от преди.

Кърдран обаче успя да премине покрай едрия орк. Задъхан, той замахна с всички сили и стовари чука си във вече потъмнялата врата. Входът пропадна със силен трясък и джуджето Уайлдхамър изрита останките настрани, разкривайки по-малката стая и изписания с руни кръг в центъра на каменния й под. Стаята беше празна.

Килрог също се обърна към вратата и се усмихна доволно.

— Преминахте… признавам си. Добре се би, но се провали, човеко. Господарят ми вече е в Черния храм, за да изпълни ритуала си. Вече не можеш да го спреш. Безброй светове ще бъдат стъпкани под краката на Ордата.

— В името на Светлината, ти поне няма да го последваш!

Изпълнен с гняв, Данат поднови атаката си. Той нанасяше удар след удар, но старият оркски воин всеки път успяваше да парира. Килрог грабна щита с една ръка и го хвърли настрани, а с другата си ръка засили секирата си и отблъсна меча му точно преди да разреже корема му. После се ухили на Данат, разкривайки дългите си извити бивници.

— Трябва да се постараеш повечко, човеко — присмя се оркът.

Хвана секирата си с две ръце и замахна към лицето на Данат, после обърна посоката и замахна още веднъж, принуждавайки противника си да отстъпи назад, ако не иска да се прости с главата си. При следващия замах Данат се наведе рязко и засили щита си нагоре. Той се удари в ръцете на Килрог, изблъсквайки ги нагоре, а оркът изгуби равновесие. Данат замахна напред, мечът му уцели корема на орка и потъна дълбоко. Командирът почти се изненада от успеха си.

Килрог изрева, стовари ръцете си надолу, запращайки щита точно върху главата на Данат, и залитна назад. Раната на корема му кървеше обилно, но това явно го разяри още повече. Той отново вдигна секирата си, стовари я върху щита на Данат и тежкото острие потъна дълбоко в метала. После дръпна рязко оръжието си и връзките на щита се скъсаха, оставяйки Данат беззащитен.

— Сега ще се изправим острие срещу острие — каза му Килрог, отскубна щита от секирата си и го захвърли настрани. — И само един от нас ще остане, за да възпее тази битка.

— Съгласен съм — измърмори Данат през зъби.

Той стисна меча си с две ръце, вдигна го над едното си рамо и се спусна напред право към Килрог. Точно, когато оркският вожд пристъпи да го посрещне, Данат рязко спря, използва инерцията да се завърти на един крак, пусна едната си ръка, а с другата замахна навън, за да може ударът му да дойде от обратната страна — сляпата страна на Килрог.

Проблясващото острие уцели врата на изненадания орк и преряза гърлото му. Килрог се строполи, секирата падна от ръцете му, които се вдигнаха автоматично, за да спрат кръвта, струяща от дълбоката рана. Но вождът на Блийдинг Халоу падна на колене с усмивка на лицето.

— Чрез моята кръв… Ордата… ще живее — успя да изпъшка оркът, с притихващ глас. — Предци… Идвам…

Окото на Килрог Дед-ай се изцъкли и той се катурна на една страна върху гравирания каменен под на залата за молитви. Данат стоеше задъхан, но вдигна меча си в знак на почит към падналия си противник.

— Бра’о, момко — каза Кърдран, пристъпи към Данат и го потупа по рамото.

Но Данат поклати глава.

— Провалих се — каза горчиво той и се загледа в трупа на Килрог. — Той беше прав. И направи това, което трябваше… осигури им достатъчно време, за да избягат — Данат се намръщи и стисна зъби. — Каквото и заклинания да са използвали, то ги е пренесло в някакво място, наречено Черния храм. Как можем да ги спрем сега? Дори не знаем къде е това място!

Аракоа се обърна с блеснали очи.

— Гризик знае! Може заведе вас там!

— Знаеш къде…

— Сър! — един от хората на Данат нахлу в стаята, следван от Немураан и носещите се фигури на дренайските мъртви. — Орките се разбягаха, сър! Някои от тях обаче се насочиха навътре в тунелите! — той замълча, явно в очакване на отговор и изглежда се изненада от мълчанието на Данат. — Сър?

Кърдран сръчка командира.

— Ти водиш, момко — напомни му тихо Уайлдхамър. — Дори да си се провалил, не мо’еш го показа на хората, нъл’?

И беше прав, разбира се. Данат кимна и изправи рамене. После срещна погледа на войника.

— Оставете ги да бягат — каза той. — Разбрахме къде е отишъл Нер’зул и трябва да го последваме. Потегляме към мястото, наречено Черния храм.

— Черния храм?

Данат се обърна, долавяйки гнева в спектралния глас на Боулестраан, и видя разярения поглед на духа, който не бе насочен към него.

— Това навремето бе Карабор, нашето свято място. Но орките го поквариха, както правят с всичко, до което се докоснат — той стисна блестящия си чук, който бе напълно чист, въпреки че бе посякъл незнаен брой орки. — Моля се като стигнете там, да прочистите това свято място от тях.

Данат кимна.

— Такъв е планът. Благодаря ви за помощта. За нас бе чест да се бием редом с вас.

— За нас също — отвърна Боулестраан и кимна. — Ти и целият Алианс сте благородни воини и достойни хора. Всичко добро, Данат Тролбейн. Сега ще се оттеглим в мир, докато не бъдем отново призовани.

Той и воините му избледняха, оставяйки след себе си съвсем слабо сияние, което накрая също изчезна. Данат се обърна към Немураан и без да се замисли, каза:

— Ела с нас. Това не е място за живеене. Можеш да служиш на хората си по-добре, ако напуснеш тези руини и се върнеш в света. Можем дори да те вземем с нас в Азерот, ако пожелаеш.

Немураан се усмихна.

— Вашият свят сигурно е чудесен, за да даде живот на хора като вас — поласка ги той. — Оценявам думите ти. Но, не мога да приема, мястото ми е тук. Нашите мъртви ще останат на този свят — почетно положени да почиват в Окиндун или разпилени из гората, или дори застлали пътя, който орките погрешно назовават „Пътя на славата“. Те ще останат тук, в Дренор и аз ще остана, за да се грижа за тях. Свещената Светлина ни е отредила това място с причина и някой ден тя ще триумфира над всички. Дотогава ще се радвам, че съм успял да ви помогна и че ти и хората ти също носите Светлината. Вървете и нека куражът и силата ви отвеят орките като прах пред силен вятър. А кой знае? Може някой ден хората ни наистина да се борят рамо до рамо. — Той се поколеба. — Мога ли да помоля за една услуга, преди да тръгнете?

Данат кимна.

— Само я назови.

— Не позволявайте онзи да развали това, което Светлината му дари. Той със сигурност е благороден и яростен воин, но мъдростта белязва воина точно толкова, колкото и смелостта.

Той посочи към Кърдран, който се намръщи и леко поруменя. Макар и разтревожен, Данат си позволи да се усмихне.

— Ще направя каквото мога, но виждаш какъв е инат.

— А-а! Я стига, вий там!

— Добре де, ранени друже — обърна се Данат към Кърдран. — Имаме да превземаме Черен храм.

Данат Тролбейн се поклони на Немураан и се запъти към тунелите на града на мъртвите, надявайки се молитвите на океная за Алианса да бъдат чути.