Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (12)

Десет

— Ще се разделим на две групи — Горфийнд инструктира Фенрис, Тагар и рицарите на смъртта. Около тях всички останали се суетяха да вдигат лагера. — Трябва ми…

Изведнъж всички звуци замряха и той се огледа. Детуинг се беше върнал при тях и както преди, изглеждаше безупречно като човек. Той срещна погледа на Горфийнд.

— Да не помислихте, че няма да се върна?

— Не, разбира се, че не.

Нещо в начина, по който каза това, подразни великия дракон и той сключи черните си вежди. Горфийнд осъзна, че думите му могат да бъдат приети като проява на наглост и побърза да добави:

— Напълно се доверявам на думата ви, лорд Детуинг.

Драконът изглежда се успокои. Горфийнд продължи:

— Трябва да стигнем до Алтерак, а от там до Даларан. Можем ли да помолим за помощ вас и децата ви?

— Може. Сега ще ги извикам.

Детуинг отметна глава, отвори уста по-широко, отколкото бе възможно за човек, и нададе някакъв странен ромолящ вик, който погъделичка ушите и създаде фантоми на други звуци… и довя студен вятър с мирис на стара смърт. Някои от орките се свиха настрани и дори самият Горфийнд едва запази спокойно изражение, когато земята се разтресе и затътна под краката им, сякаш отвръщаше директно на черния дракон. Накрая Детуинг затвори устата си и лицето му възвърна нормалния си вид.

— Готово — каза той и се усмихна с очевидно задоволство от смущението както на орките, така и на рицаря на смъртта. — Ще дойдат.

— Благодаря — Горфийнд се поклони и се обърна към двамата оркски вождове.

Той не гореше от желание да ги помоли за това и се опасяваше, че може да откажат, но трябваше да го направи.

— Задачата ви ще е опасна, но от съществено значение. Трябва да отидете до Гробницата на Саргерас^[1].

Тагар изръмжа нервно и дори по-непоклатимият Фенрис го изгледа недоволно.

— Значи ни изпращаш на сигурна смърт! — сопна се Фенрис.

— Съвсем не. Там се намира един от артефактите, от които се нуждае Нер’зул. Ще изпратя и Рагнок да ви помогне и обясни какво…

— Гул’дан… могъщият Гул’дан умря там! — прекъсна го Фенрис. — Чували сме историите… как Гул’дан извадил гробницата от дълбините на океана само за да бъде атакуван от чудовищни неща, пазещи ужасното място. Знаем, че много малко са оцелели, а повечето са умрели там, виещи от болка… В мрака живее зло, Горфийнд!

Рицарят на смъртта си позволи само миг да се порадва на този коментар. Той знаеше, че човеците на този свят смятат орките за чудовищни и зли същества.

— Мислите ли, че бих изпратил вас и дори един от рицарите си, ако не бях убеден в успеха ви?

Те нямаха отговор на това и си размениха нервни погледи. Горфийнд ги удостои с мъртвешката си усмивка.

— Така е по-добре. Както казвах, трябва да вземете един определен артефакт. Рагнок ще ви обясни подробностите. Щом го откриете, се върнете възможно най-бързо при Тъмния портал, където ще се срещнем отново. Кланът Уорсонг няма да може вечно да разсейва Алианса.

И двамата вождове кимнаха, видимо по-уверени. Горфийнд ги изгледа за миг. Тагар беше силен боец, но му липсваше финес и разсъдливост. Фенрис обаче беше достатъчно умен и ловък за двама и изражението му показваше на Горфийнд, че ще държи под око младия вожд на Боунчуър. Доволен, Горфийнд се обърна към дракона.

— Велики Детуинг… можеш ли да ги отнесеш до гробницата?

Драконовият човек кимна.

— Знаем за този остров — каза той. — А ето ги и децата ми — мисля, че ще могат да пренесат и двете ви групи.

Още докато думите преминаваха от устните на Детуинг, Горфийнд дочу внезапен шум, сякаш заваля силен дъжд, а тежките му капки пронизват въздуха и се удрят в скалите и земята наоколо. Горфийнд вдигна поглед и видя тъмни очертания в звездното небе, но те определено не бяха дъждовни капки. А земята под краката му отново се разтресе. Изведнъж той забеляза ярки оранжеви петънца, които се появиха докато проблясъците се уголемиха, издуха и придобиха ромбовидни форми. Очите му се разшириха, когато той осъзна, че оранжевите петънца са всъщност огнената магма в огромните усти на зверовете, а увеличаващият се шум бе от пляскането на гигантските им криле.

Горфийнд гледаше изумен как драконите се спускат надолу. Самата земя се разтресе, когато мощните създания се приземиха, а от устите им прокапваше течен огън, блестящ и страховит. Имаше красота в смъртоносния им вид. Люспите им проблясваха на звездната светлина — лъскави и черни като среднощно езеро, а ноктите им, разположени върху земята или върху огромните скални късове, наподобяваха полирано желязо, което в очите на Горфийнд изглеждаше като живо, смъртоносно продължение на земята, върху която се намират.

Всички дракони кацнаха на земята, свиха огромните си жилести криле и огледаха отблизо орките с абаносовите си очи, въртяха глави и леко помръдваха опашки, а Горфийнд ги оприличи на котки, оглеждащи плячката си, преди да я погълнат, и леко потръпна.

— Това са децата ми — заяви Детуинг с нескрита гордост в гласа. — Най-великите същества в цял Азерот!

Той посочи към един особено едър дракон наблизо, от челото на когото стърчаха два мощни рога.

— Сабелиан — представи го Детуинг и драконът наклони глава. — Това е моят лейтенант. Той и неговите спътници ще пренесат орките ви до въпросния остров. А до Алтерак ще ви заведа лично аз.

— Поласкан съм — започна Горфийнд, но Детуинг го прекъсна, махайки нетърпеливо с ръка. Очите му проблеснаха като въглища.

— Не се превъзнасяйте толкова, рицарю на смъртта. Не го правя от уважение към вас, а за да осигуря успеха ви. Моите планове ще пропаднат, ако се провалите. Надявам се да не става така, в случай че искате да останете живи… е, поне толкова живи, колкото сте сега.

Детуинг се усмихна самодоволно. После се изсмя, звукът се понесе като обикновен човешки смях, но после се измени в нещо много мрачно и зловещо. Той отметна глава назад и вдигна ръце, а жестът му призова вятър, който изблъска Горфийнд и останалите орки в скалите зад тях. Какво правеше той? Горфийнд се зачуди за един ужасяващ миг, в който сякаш всичко се оказа някаква страховита шега, а Детуинг вече се е изморил да си играе с тях.

Пламъците в угасващия лагерен огън проблеснаха и се завихриха яростно, хвърляйки гротескови танцуващи сенки. Сянката на маниакално смеещия се Детуинг се изду и уголеми, и изви, сякаш бе живо същество, измени формата си, а по планинската верига се простряха огромни криле, които покриха всичките му дракони и по-голямата част от заобикалящата ги земя. За трети път тази вечер земята се разтресе и този път много от орките не успяха да се задържат на крака. Внезапно се появиха цепнатини, изгаряща пара изпълни пространството над тях, червено-оранжевата магма в дълбините им отрази течния пламък, който прокапваше от устите на драконите.

Докато сянката му нарастваше и придобиваше по-ясни очертания, човешкото тяло на Детуинг се изкриви. Краищата му се размиха, сякаш се сляха със сенките зад него. Единствено очите му останаха ясни, издължиха се и се извиха, придобивайки червеникав блясък от отразените пламъци, но продължиха да искрят по-ярко от тези дребни огньове. Тялото продължаваше да се изменя, а сянката да нараства и да замъглява първоначалните му очертания. Като че ли притежаваше собствена субстанция и по някакъв начин се отблъскваше от скалите. Тялото се издължи и увеличи обема си, бързо достигайки размерите на сянката си. Беше черен дракон, да, но и повече от това — това бе най-големият черен дракон, най-мощният и силен, най-опасният от всички… бащата на орляка.

Горфийнд реши, че този трябва да е перфектният представител на вида си, но докато фигурата му придобиваше ясни очертания, рицарят на смъртта осъзна, че й липсва тъмната красота на децата му. Гигантски плочи от бляскав метал покриваха гръбнака на дракона от опашката до тила на дългата му тясна глава. Под тях Горфийнд долови червени, златни и бели отблясъци в лъчисти линии, сякаш разтопеният огън по някакъв начин… проникваше навън. Сякаш металните плочи, затегнати върху гръбнака на Детуинг, физически крепяха тялото му като едно цяло. Но резултатът от това имаше изкривен, нехармоничен вид и Горфийнд осъзна защо Детуинг е толкова прецизен за външния вид на човешката си форма — драконовата му форма беше увредена.

Сега на гущеровото лице искряха червени очи. Детуинг разпери широките си криле, а огромната им жилава повърхност бе тъмна като беззвездно небе и набръчкана като кожата на старец. Тялото му пулсираше от енергия като знойна топлина от бушуващ пожар.

— Хайде ела, дребни рицарю на смъртта… ако смееш — заповяда Детуинг, с дълбок тътнещ глас.

Той наведе главата си почти до земята и Горфийнд всъщност осъзна, че се е вцепенил, но принуди тялото си да се подчини. Треперещ, той се покатери върху дракона до мястото, където вратът му се свързваше с тежките бронирани рамене. За щастие, неестествените метални плочи се оказаха удобни за хващане. Останалите последваха примера му и скоро цялата група на Горфийнд бе по гърбовете на драконите.

Без предупреждение Детуинг се изстреля във въздуха с един мощен отскок и помитащо оттласкване на крилете, издигайки се в небето само със силата на мускулите си. Горфийнд се хвана здраво, усещайки отдалечаването на земята, а Детуинг се издигна още повече, размахвайки криле, подчиняващи въздуха така, сякаш драконът бе лек като перце. Сабелиан и избраните му другари се отделиха, понасяйки се напред, докато накрая изчезнаха в нощта. Детуинг сви надясно, накланяйки крилото си толкова силно, че Горфийнд помисли, че ще докосне земята, и се насочи към Алтерак.

* * *

Ейдън Перинолд, крал на Алтерак и пленник в собствения си дворец, се събуди рязко. Той беше сънувал и все още помнеше откъслечни картини на нещо огромно и тъмно, нещо гущероподобно, което се извисява над него и… се смее. Той реши, че вероятно това изобразява метафората на съдбата му.

Кралят потърка лице, отърсвайки се от кошмара, но не можеше да заспи. Мърморейки, той стана от леглото си. Вероятно малко вино щеше да помогне. Той си наля чаша от тъмната червена течност — червена като кръв, помисли си той — и бавно отпи, замисляйки се за изборите, които бе направил, за да стигне до тук.

Навремето му се струваха толкова лесни, толкова мъдри и правилни. Орките щяха да унищожат всичко по пътя си. Затова той преговаря с тях, за да спаси хората си. Той се намръщи към чашата си, спомняйки си разговора си с Оргрим Дуумхамър. Всичко щеше да мине толкова добре… само дето не стана така. Неговото т.нар. „предателство“ бе разкрито и орките се бяха провалили в единственото нещо, което уж умееха най-добре — да унищожават. Глупави големи зелени гадини.

Изведнъж вратите на спалнята му се отвориха рязко. Перинолд се сепна от шума и разля виното по дрехите си, когато няколко едри фигури нахлуха вътре. За миг той просто зяпна, увлечен в мислите си за огромните зелени негодници, и си помисли, че сега те напират в спалнята му. Положението стана още по-невероятно, когато орките — какво правеха орки в замъка му? — го сграбчиха и го понесоха към вратата. Перинолд успя да се овладее и се опита да се освободи. Без да забавя крачка, единият от тях преметна краля на рамо, като чувал с картофи и продължиха напред. Преминаха през замъка, покрай труповете на стражите и излязоха през главните порти. После орките отново изправиха Перинолд на крака.

— Не! Моля ви, аз… — гласът му замря.

Огромно същество, голямо колкото самия замък, се извиси над него — маса черни люспи, блестящи плочи и жилави криле. Дългата глава, голяма колкото краля, се обърна да го огледа с блестящите си червени очи.

— Крал Перинолд.

Сухият глас като че ли не излезе от широката, пълна със зъби уста на дракона, и Перинолд с ужас осъзна, че съществото не е само. Някой седеше на врата му. Или не някой, а може би нещо, поправи се Перинолд, забелязвайки проблясващите очи на ездача, закачулената мантия и странно увитите крайници. Не беше ли чувал за подобни същества по време на Втората война? За агентите на Ордата?

— Крал Перинолд — повтори ездачът. — Дойдохме да говорим с вас.

— Да? — отвърна Перинолд, а гласът му прозвуча като лек писък. — С мен? Наистина ли?

— По време на войната вие сключихте съюз с Ордата.

— Да? — Перинолд започна да се овладява. — Да! — бързо повтори той. — Да, точно така. Със самия Дуумхамър! Аз бях негов съюзник! Аз съм на ваша страна!

— Къде е Книгата на Медив? — попита странният ездач. — Дай ми я!

— Какво? — този неправдоподобен въпрос за миг пропъди страха на Перинолд. — Книгата? Защо?

— Нямам време за разправии — сопна се ездачът.

Той промърмори още нещо, махна с ръка и изведнъж Перинолд се разтресе от болка, раздираща цялото му тяло.

— Това е само малко показно за това, което мога да ти причиня — информира го странникът, а думите му като че ли достигнаха до агонизиращия Перинолд някъде отдалеч. — Веднага ми предай книгата!

Перинолд се опита да кимне, но се свлече на земята. И болката изчезна. Все още треперещ, той бавно се изправи и погледна двете мощни създания пред себе си, а изгарящите очи на драконите проникнаха в душата му. Но по някакъв начин погледът им вече не бе така болезнен, както преди. Болката бе помогнала на Перинолд да проясни мислите си и да се фокусира. Това можеше да се окаже добра възможност за него, ако успееше да овладее положението.

— Книгата е у мен — призна той. — Или по-скоро бях заповядал да бъде открадната от Стормуинд и сега знам къде се намира — той потърка нехайно петната от вино върху дрехата си. — Помислих си, че може да ми се наложи да я използвам като разменна монета. Алианса ми отне трона и кралството, защото се съюзих с вида ви в последната война.

Перинолд огледа ездача — рицар на смъртта, помисли си той, спомняйки си за този вид същества. Да, определено беше рицар на смъртта, което означаваше, че е важен за Ордата. Кралят се замисли.

— Ще ви дам книгата… ако ми направите една услуга.

Ездачът не отговори, но нещо в присъствието му показваше, че все още го слуша.

— Алианса е позиционирал войски в кралството ми — да ме наблюдават и да ме контролират. Унищожете ги, и книгата ще е ваша.

За миг ездачът остана неподвижен, а после кимна.

— Много добре. Ще го направим. После ще се върнем, за да ни кажеш къде е книгата.

Рицарят на смъртта прошепна нещо на черния дракон и той отскочи във въздуха и разпери криле. Перинолд се сепна от странно шумолене навсякъде около него, последвано от още няколко тъмни форми, които се понесоха в небето.

Кралят се загледа в отдалечаващите се черни дракони и избухна в смях. Можеше ли да бъде толкова лесно? Да размени някаква стара книга със заклинания, която самият той не можеше да използва, за свободата си и независимостта на кралството си? Той продължи да се смее, макар да осъзнаваше маниакалното ехтене.

— Какво става? — дочу се глас.

Перинолд се сепна, но бързо разпозна най-големия си син.

— Това… беше дракон… и май заедно с рицар на смъртта!

Алидън продължи с треперещ глас.

— Какво им каза? Как ги убеди да си тръгнат?

Перинолд продължи да се смее и явно не можеше да спре.

— По дяволите! Татко! — избухна Алидън, удряйки баща си в лицето достатъчно силно, за да го събори на земята. — Две години се опитвам да залича петното, с което омърси името ни! Две години! — Алидън изгледа злобно баща си, а по бузите му се стекоха сълзи. — Ти глупав, егоистичен негодник! Ти съсипа всичко!

Перинолд поклати глава и се изправи на крака, но спря внезапно, след като нов шум заглуши обвинителните думи на сина му. Какво беше това? Прозвуча като… да, изстрел на балиста, свистенето на въздуха и рязкото освобождаване на товара, а после и тъпият звук от удара. Той го чу отново и отново и осъзна, че звуците идват от хълма в далечния край на града. Близо до лагера, в който бяха настанени силите на Алианса. Той знаеше какво означават тези звуци и отново се засмя. Драконите бяха започнали атаката си.

Алидън се вторачи в него, после се обърна в посока на звука и обратно към него, а на лицето му бавно се изписа осъзнаване и ужас.

— Какво си направил, татко? — настоя той. — Какво си направил?

Но Перинолд не можа да се овладее, за да отвърне. Вместо това се свлече на земята, седна и се разтресе, сподавяйки едновременно смеха и риданието си. Той слушаше шума от разрушение и смърт, сякаш никога в живота си не бе чувал нещо по-хубаво.

* * *

— Ето там — Сабелиан се завъртя в кръг и грациозно се приземи. — Корабите.

— Кораби ли? — беше попитал Тагар, когато Рагнок му обясняваше плана, държейки се здраво за врата на огромния черен дракон, докато летяха в нощта. — Мислех, че драконите ще ни пренесат до самия остров.

Но рицарят на смъртта бе поклатил закачулената си глава.

— Прекалено е далеч, за да прелетят директно до там — беше обяснил той. — Драконите ще ни отнесат до пристанище Менетил, откъдето ще вземем кораби, за да довършим пътуването си.

Фенрис се беше намръщил.

— Менетил… това е името на кралски род в този свят — беше промълвил той.

— Да… и е преден пост на Алианса — беше признал Рагнок. — Но това е най-близкото пристанище до острова.

Фенрис не беше доволен от тази идея, но явно не можеше да я оспори. Драконите се приземиха в една хълмиста местност близо до пристанището, от което я делеше малък воден басейн. Фенрис скочи от гърба на дракона и се загледа в тъмния воден проток. Изглеждаше тих, но тук-там се виждаха светлини. Най-вероятно пристанището се охраняваше. Той даде знак на воините си, посочи към пристанището и вдигна пръст към устните си. Възможно най-тихо Фенрис навлезе във водата и заплува, а драконите, изпълнили задачата си, се понесоха към небето. Те бяха долетели възможно най-близо, за да не събудят хората, които дори в този малък град лесно биха усетили наближаването на няколко гиганта.

Повечето орки не носеха брони и плуваха бързо, но тези, които бяха дори частично покрити с метал или кожа, се затрудняваха. Орките изплуваха подгизнали и замръзнали. Фенрис ги огледа. Зелените им лица изглеждаха пребледнели на оскъдната светлина. Вождът им се намръщи. Той загреба малко кал в шепата си и започна да маже лицето си.

— Покрийте се с кал — заповяда тихо той на Тагар и другите орки. — Трябва да действаме бързо, тихо и незабелязано.

Всички бяха съгласни. Фенрис усети остра болка от носталгичен спомен, виждайки как лицата на другарите му отново стават кафяви. Навремето това беше цветът на кожата им, всички орки бяха здравословно кафяви като земята или кората на дърветата. Толкова ли лошо е било тогава? Какво бяха спечелили оттогава, за да си струва загубата на целия им свят? Понякога си задаваше подобни въпроси, но сега се отърси от меланхоличните си мисли и фокусира вниманието си върху другарите си, кимайки доволно, след като всички изглеждаха като кафяви петна в мрака.

— Трябват ни само няколко кораба. Ще вземем онези трите, които са най-близо до брега. Движете се бързо и убийте всеки, който ви се изпречи на пътя. — Той изгледа гневно Тагар. — Само тези, които ви се изпречат. Тагар, контролирай хората си. Убивайте тихо, не искаме някой да надуе сирената.

— Нека опитат! — изрева Тагар. — Ще напълним морето с костите им!

— Не! — острият шепот на Фенрис го прекъсна. — Спомни си какво нареди Горфийнд! Влизаме и излизаме, и толкова!

Тагар изръмжа, но Фенрис продължи да го гледа гневно, докато вождът на клана Боунчуър кимна.

— Добре.

Фенрис стисна секирата си, която имаше тясно острие, къса дръжка, но страховити ръбове.

— Да вървим.

Те се запромъкваха напред през влажната земя с приготвени оръжия. Първите орки тъкмо стигнаха дървения кей, когато към тях се приближи едно джудже, явно патрул. То още не ги беше забелязало, но много скоро щеше да го направи и Фенрис кимна към двамата воини отпред. Единият от тях се спусна напред, сграбчи главата на джуджето, прокара секирата през гърлото му и я отсече. Тялото се стовари с тъп звук, а главата му се търколи малко встрани от него. Изражението му показваше наченки на изненада.

Орките продължиха към лодките, които Фенрис бе посочил. Появи се още един страж, този път човек, и един от воините на Тагар бързо го повали с един-единствен смъртоносен удар по главата. Фенрис кимна одобрително. Той се безпокоеше за орките Боунчуър, но може би те не бяха чак толкова подивели и недисциплинирани, колкото предполагаше.

Той продължи напред, но чу някакъв пукащ звук… и кратък задъхан вик. Фенрис се завъртя. Оркът все още стоеше надвесен над жертвата си и издаваше пукащия звук, но не и писъка. И още докато Фенрис осъзнаваше какво точно прави оркът Боунчуър, писъкът се усили и се въплъти в думи.

— А-а! — викаше от болка стражът. — Краката ми! Яде ми краката!

Дочу се вик и в сградите се повиха светлини. Човеци и джуджета заприиждаха като че от нищото и Фенрис осъзна, че няма да успеят да се измъкнат без бой. Той атакува яростно, надявайки се всичко да свърши бързо. Орките му се събраха около него и набързо елиминираха човеците в района. Но Фенрис знаеше, че не след дълго пристанището ще се напълни със защитници.

— Към корабите! — изкрещя той, вдигайки високо секирата си.

Орките се покатериха на корабите, а един от клана Боунчуър, който довлече останките на една от жертвите си, освободи котвата. Макар и тромаво, орките успяха да оттласнат и трите кораба от пристанището и да се понесат към залива отвъд. Докато се отдалечаваха от брега обаче, забелязаха лумването на сигнален огън.

— Това е заливът Барадин, който се пази от флотилията на Кул Тирас — каза Рагнок. — Щом видят сигнала, ще пристигнат за броени минути.

— Значи трябва да изчезнем, преди да пристигнат — отвърна мрачно Фенрис.

Той издърпа чифт гребла от дългия сандък между пейките, разположени по дължината на кораба, и ги подаде на най-близкия воин.

— Гребете! — извика той, присегна се към още гребла и ги раздаде на другите орки. — Гребете с всички сили!

Другите два кораба го последваха и скоро орките вече пореха водата, поддържайки висока скорост с мощните си ръце. Но не беше достатъчно, осъзна Фенрис, виждайки приближаването на по-големи кораби.

— Военните кораби на Кул Тирас! — потвърди Рагнок, оглеждайки очертанията им. — Адмирал Праудмуър мрази орките… няма да спре пред нищо, докато не ни унищожи!

— Можем ли да ги победим? — попита Фенрис, макар да знаеше отговора, преди рицарят на смъртта да поклати глава.

— Те са обучени за битка по вода, а и лесно могат да ни изпреварят. Нямаме шанс!

Фенрис вдигна очи към осеяното със звезди небе и кимна.

— Може би. Но пък може и да имаме. Продължавайте да гребете!

Корабите им се движеха бързо, но както Рагнок бе предположил, военните бяха по-бързи. Корабите на човеците се приближиха и Фенрис успя да види мрачните мъже, облечени в зелени униформи и стоящи в готовност по високите парапети на кораба. Много от тях държаха лъкове, а други — къси мечове, секири и копия. Той знаеше, че воините му могат да победят голям брой човеци на сушата, но тук, в морето имаха сериозни пречки.

За щастие, не бяха дошли сами. Точно когато първият военен кораб се приближи дотолкова, че Фенрис да види лицата на мъжете, една тъмна фигура се спусна от небето. Масивните й криле плющяха достатъчно силно, за да изтласкат кораба назад и да съборят хората на борда. После драконът отвори широко челюсти и избълва огън, който погълна носа на кораба. Покритото с катран дърво веднага се възпламени и скоро целият кораб бе обвит в пламъци. Шумът от крясъците и пращенето на огъня изпълниха сърцето на Фенрис с надежда.

Но човеците не отстъпиха. Корабите им отново се приближиха и отново черният дракон прекъсна атаката им, овъглявайки дърво и плът. Хората направиха трети опит, но ударите им отскачаха от здравите люспи на дракона и третият кораб бе превърнат в пепел и кости. След това военните кораби преустановиха атаката си и оставиха орките да избягат, а от крадените кораби се надигнаха радостни възгласи.

— Отказаха се! — извика Тагар от носа на кораба до тях.

— Добре знаят, че не могат да се борят с дракони — поправи го Фенрис. — Но не мисля, че ще се откажат.

— Някакви следи от огън по другите кораби? Сигнален огън? — попита Рагнок.

Фенрис се загледа в отдалечаващите се кораби.

— Да. Виждам сигнален огън и дим — каза накрая той.

— Предупреждават другата част от флота — каза Рагнок. — Ще ни чакат.

Тагар се изсмя.

— Предупреждението ще дойде твърде късно — извика той, облизвайки кръвта от острието на секирата си. — Докато човеците съберат кураж да ни последват отново, ние отдавна ще сме изчезнали с плячката си.

Фенрис кимна. За пръв път се надяваше вождът на клана Боунчуър да е прав и да опровергае опасенията му.