Арън Розенберг, Кристи Голдън
Отвъд Тъмния портал (11)

Девет

— По-бързо! По-бързо, дявол те взел!

Данат шибаше юздите по врата на коня си. Животното цвилеше недоволно с разпенена уста, но се подчиняваше. Данат не чуваше звука от все по-бързите удари на копита по отъпканата земя, а само шума от удари на примитивни оръжия, диви ревове, виковете на умиращи мъже, хванати неподготвени от странния мрак, който изведнъж се бе изпарил, разкривайки орките, които ги чакаха. Данат и хората му бяха попаднали право в капана им. Нямаше време за стратегия, нямаше време за нищо друго, освен за битка, а толкова много от хората му бяха поразени от гледката, че не успяха дори да извадят оръжия, преди зелената вълна да ги залее.

Данат затвори очи, но все още виждаше как падат. Коне и мъже погиваха под яростната атака, която бе толкова успешна, колкото брутална и дивашка. Командирът се бе обърнал към Фарол и тъкмо се канеше да му извика предупредително, когато един огромен орк буквално се разби в коня му и го изблъска от седлото. Момчето падна на мига. Данат не видя как Фарол умира, но му се стори, че ще чува виковете му до края на живота си. Фарол гореше от желание за битка и слава и с нетърпение очакваше да убие първия си орк, а дори не получи шанс да извади оръжието си. Данат моментално и с ужас осъзна, че са обречени. Хората му също го разбраха. И знаеха какво трябва да направят.

— Командире! Върни се в крепостта! — настоя Ван, докато се бореше с един много по-едър противник, размахващ боздуган. — Кажи им! Ние ще те прикриваме!

Другите войници се провикваха одобрително. Раздиран от колебание, Данат се замисли. Да остане и да се бие заедно с хората си или да избяга и евентуално да ги спаси?

— Тръгвай! — изрева Ван, обръщайки се рязко към командира си. Погледите им се срещнаха. — За Синовете на Ло…

Оркът се възползва от моментното му невнимание и стовари боздугана си със смъртоносна сила. Преди Ван да се строполи на земята, Данат завъртя коня си и го пришпори, надавайки разярен вик, и пое в галоп далеч от клането… към крепостта. Далеч от Фарол и Ван и всички останали, които бе повел към смъртта.

Командирът прехапа устната си толкова силно, че я разкървави. Те бяха прави, разбира се. Някой трябваше да предупреди Недъргард и той имаше властта и връзките с командването, за да бъде изслушан. Освен това опитът и лидерските му умения бяха твърде ценни, за да бъдат пожертвани. Но, в името на Светлината, той никога не бе правил нещо по-тежко от това да изостави хората си. Данат изруга тихо, разтърси глава, за да проясни мислите си, и отново подвикна на коня си.

Пътеката се извиваше по безжизнената земя, а под копитата на коня му се надигаше червен прах. По едно време Данат се изправи и погледна към огромните каменни стени на крепостта Недъргард. Вече можеше да види стражите на върха й, които сочеха към него и, без съмнение, предупреждаваха останалите за приближаването му.

— Отворете портите! — извика той колкото глас има, вдигайки високо щита си, за да могат да видят инкрустирания върху него символ на Алианса. — Отворете портите!

Тежките порти от дърво и желязо бавно се отвориха и той премина през тях в галоп, без да забавя темпо. Щом влезе вътре, Данат скочи от седлото и се обърна към най-близкия войник.

— Кой командва тук? — попита той, осъзнавайки, че е останал без дъх.

— Моля, кажете името и целта на идването си — отвърна войникът.

— Няма време за това — изръмжа Данат, сграбчи войника за яката на нагръдника му и го придърпа към себе си.

— Кой командва тук?

— Аз — дочу се глас зад гърба му.

Данат пусна войника и се обърна. Изправи се срещу висок широкоплещест мъж във виолетова роба, която го отличаваше като един от магьосниците на Даларан. Мъжът имаше дълга бяла коса и също толкова бяла брада, но въпреки сбръчканото му лице, очите му бяха млади и живи.

— Данат Тролбейн, нали? — попита магьосникът. — Мислех, че ще дойдеш с Туралиън?

Данат кимна, потвърждавайки и двата въпроса. После си пое въздух и промълви:

— Затворете портите и въоръжете хората си! Ордата е тук!

Очите на Кадгар се разшириха, но той не се възпротиви. Даде знак с ръка и войниците бързо се затичаха да изпълнят безмълвната му заповед. Портите бяха затворени, а един човек дойде да отведе изтощения кон на Данат, докато друг се притече към командира с манерка вода.

— Какво се е случило?

— Туралиън ме изпрати с половината мъже, който събрахме в Стормуинд — Данат отпи от водата, топла, но освежаваща, и кимна в знак на благодарност към мъжа, който му я беше донесъл. — Тръгнахме веднага, щом получихме съобщението ви. Той ще пристигне с останалите… Закъсняхме. Орките вече са възстановили портала и ни чакаха там. Момчетата ми… нямаха никакъв шанс.

Кадгар кимна с помръкнали очи.

— Съжалявам за загубата ти, но предупреждението ти ни дава време да се подготвим. Ако Ордата планира отново да атакува Азерот, първо ще трябва да премине през нас. А Недъргард е готова да удържи. Няма да им е лесно да преминат през крепостта.

— Как ще я защитите? — попита Данат, видимо съвзел се от ездата, и се огледа наоколо. — Не виждам много войници, нито пък балисти или други обсадни машини покрай стените.

— Наистина нямаме много войници — съгласи се Кадгар. — Но това не означава, че не разполагаме със защита или оръжия. Ще видиш.

— Сигурно — Данат оголи зъби в усмивка. — А когато орките дойдат, ще ги чакам…

* * *

Орките пристигнаха след около час. Те се спуснаха по пътеката, изпълвайки тесния проход като буен поток, побутвайки се рамо в рамо, устремени към здравите стени на крепостта. Данат и Кадгар стояха зад един от по-високите парапети и наблюдаваха сцената под тях.

— По дяволите… стотици са — прошепна Данат, гледайки как Ордата буквално изпълва поляната пред крепостта и напредва като огромна вълна от плът и оръжия. В разгара на битката той не бе успял да прецени числеността им.

— Така е — каза Кадгар. Младият-стар магьосник не изглеждаше притеснен. — Но не са толкова, колкото бяха през Втората война. Или са претърпели огромни загуби във войната, или сега са задържали част от армията си. Не че има значение, ще ги победим, независимо как ни атакуват. Попита ме за защитата на крепостта? Гледай сега.

Той посочи и Данат забеляза цветните петна, разположени по дължината на стената. Там стояха мъже и жени, облечени във виолетови роби също като Кадгар. Архимагът кимна и всички магьосници вдигнаха високо ръце. Данат усети как косата му се изправя и дочу слабо жужене. После от небето се стрелна светкавица и унищожи първата вълна от орки, разпръсвайки много от тези, които прииждаха зад тях.

— Внушително — призна Данат, а ушите му все още кънтяха от последвалия гръм. — Но колко пъти ще могат да направят това?

Кадгар се усмихна.

— Мисля, че предстои да разберем.

* * *

Туралиън се надвеси над коня си, подканвайки го да забърза още повече. Макар да знаеше, че изчакването на подкреплението от рейнджърите на Алериа бе мъдро, нещо вътре в него му казваше, че може би закъсняват… че нещо вече се случва в Недъргард. Той не беше сигурен дали усещането му се дължи на войнишкия му инстинкт или на собствената му неувереност, но паладинът, обикновено нежен към животните, пришпорваше коня си отново и отново.

До него яздеха хората му, Алериа и рейнджърите й. Елфата забеляза яростното му пришпорване и го изгледа въпросително, но замълча. Той я погледна, и макар да искаше да обясни по-добре вълнението си, можа единствено да каже:

— Нещо вече се случва.

Тя понечи да отвърне, но погледът му я накара да се въздържи. Алериа просто кимна и се надвеси да прошепне нещо в ухото на коня си. Той осъзна, че тя му е повярвала и за миг тревогата и страхът му отстъпиха пред внезапната топлина.

Струваше им се, че ездата им отне цяла вечност. През долините и хълмовете на Голдшир^[1], после през малкото градче Даркшир^[2] и сивата земя на прохода, който неслучайно носеше името Дедуинд^[3], близо до Каразан, където живееше Медив, и към калното, смърдящо Блато на скръбта. Но сега земята се изменяше и Туралиън усети как се олюлява при вида й. Шумата, макар и гниеща и зловонна, поне бе някакъв знак за живот. Земята под тях бе започнала да почервенява и изсъхва, почти мъртвешки.

Алериа се намръщи.

— Усещам я… мъртва — каза тя, опитвайки се да надвика гръмките удари от копита.

Туралиън кимна, но нямаше дъх да отвърне. Те продължиха да напредват през голия пейзаж, докато не достигнаха едно малко възвишение. От там се виждаше крепостта, издигаща се като бял хълм над червената земя. Туралиън спря и се напрегна в опита си да открие какво точно не му дава мира, и прошепна.

— Нещо не е наред.

Алериа прикри очи от ярката слънчева светлина. Тя виждаше доста по-добре от него, огледа се… и зяпна. Туралиън разбра, че е бил прав.

— Атакуват я! — извика тя. — Ордата… Туралиън… сякаш отново виждам Втората война! Сигурно са стотици!

В гласа й прозвучаха едновременно ужас и задоволство, а лицето й отново се изкриви в студена усмивка от омраза и гняв. Той си спомни разговора им, когато тя пристигна в Стормуинд. Изглежда, че Алериа със сигурност щеше да получи шанс да заличи много „вредители“. Той не искаше да я вижда така жадна за смърт… и се опасяваше, че тази жажда може да замъгли разсъдъка й.

— Почти сме ги настигнали — каза той, обръщайки се към нея и командирите й, които се бяха приближили до него. — Ще ударим в гръб и ще ги приклещим между нас и Недъргард. Щом ги победим, ще влезем в цитаделата и ще подкрепим защитата, в случай че отново атакуват. Да вървим.

Те се спуснаха към последното възвишение и точно преди да го изкачат, Туралиън даде знак да спрат. Пред тях се намираше пътеката към последния хълм, очертана от камъни и достигаща до широкото плато.

И от там можеха да видят всичко. Орки, стотици орки напираха по стените на Недъргард, но крепостта явно засега удържаше на ударите им. Тук-там се виждаха зелени трупове. Туралиън видя един, от врата на който стърчеше стрела, няколко други бяха лошо обгорени, а други изглеждаха непокътнати. Той вдигна поглед към фигурите във виолетови роби зад парапета на крепостта и въпреки бедственото положение, се усмихна леко.

— Трябва да ударим, преди да се усетят, че сме тук. Съберете хората и атакувайте по мой сигнал.

Командирите му, включително Алериа, кимнаха и се оттеглиха към отрядите си, за да предадат заповедта. Извадиха се оръжия, приготвиха се стрели, свалиха се щитове и визьори и армията потегли напред. Туралиън и останалите внимателно се придвижиха до ръба на платото, а звукът от копита бе приглушен от прахта… и, слава на Светлината, орките изглеждаха твърде заети да крещят и ръмжат, за да усетят приближаването им.

Време беше. Те достигнаха границата, до която можеха да се движат незабелязано. Туралиън си пое дълбоко дъх и вдигна високо чука си.

— Синове на Лотар! — извика той, а силата на Светлината усили гласа му и го отнесе до всеки един под негово командване. — За Алианса… За Светлината!

Войниците му извикаха зад гърба му и няколко стотици гърла нададоха бойния си вик. Туралиън замахна с чука си напред и даде начало на атаката. Някои от орките в последната редица дочуха виковете и се обърнаха, но бяха пометени от връхлитащите ги коне. Най-крайните воини бяха хванати неподготвени, покосени преди дори да забележат опасността зад гърбовете си. Хората от крепостта нададоха радостни викове, виждайки как Туралиън и хората му настъпват напред, размахвайки чукове, секири и мечове. Алериа и рейнджърите не спираха да мятат стрели с нечовешка скорост и без да пропускат целта, а конете им дори не забавяха ход.

За изненадващо кратко време Туралиън успя да се добере до огромните порти на Недъргард, които се отвориха пред него. Той се поколеба и погледна назад към битката. Срещна погледа на Алериа и й даде знак да се насочи към портите. Тя леко се намръщи… нямаше желание да пропуска битката, но те бяха командири на отряди и дори тя знаеше, че трябва първо да се срещнат с командира на крепостта, и то възможно по-скоро. Елфата кимна и Туралиън пришпори коня си през тесния процеп, отблъсквайки един орк, който се опита да го последва. Алериа яздеше до него, толкова наблизо, че кракът й се опря у неговия, а след миг портите се затвориха зад гърба им.

— А-а, браво, Алериа… доведе Туралиън точно навреме.

Туралиън се обърна към източника на гласа и се усмихна, разпознавайки Кадгар. Двамата се прегърнаха само набързо. На Туралиън му липсваше другарят, когото бе започнал да харесва и почита по време на Втората война и му се искаше да не се срещат точно при такива обстоятелства.

Алериа кимна уважително на магьосника.

— Дойдох възможно най-бързо — каза Туралиън.

Той забеляза още един мъж, когото също разпозна и отдъхна с облекчение.

— Данат — поздрави той своя заместник. — Радвам се да видя, че си в безопасност — после се огледа наоколо. — Но… къде са хората ти?

— Мъртви са — отвърна рязко той.

— В името на Светлината… всички ли? — прошепна Туралиън, който знаеше, че заместникът му бе повел половината войници от Стормуинд.

Данат стисна зъби.

— Орките ни бяха подготвили капан в долината. Избиха момчетата ми, преди да успеем да реагираме — гласът му леко потрепна.

Нарече ги „момчетата ми“… и Туралиън осъзна, че Данат вини себе си за смъртта им.

— Те се пожертваха, за да мога да дойда тук и да предупредя Кадгар за наближаването на Ордата.

— Правилно са постъпили, както и ти — увери Туралиън своя приятел и подчинен. — Ужасно е да загубиш хората си, но сигнализирането на Недъргард е било приоритет. — Той се намръщи. — Кадгар… трябва да разберем защо атакуват сега.

— Очевидно е — трябва да минат през нас, за да достигнат до Азерот — отвърна Кадгар, но Туралиън поклати глава.

— Не, в това няма логика. Помисли само. Не разполагат с численост, за да завземат крепостта и със сигурност го знаят. Готов съм да се обзаложа, че това не е цялата Орда… не може да бъде. Къде са останалите? Защо атакуват само с част от армията си?

Кадгар сключи белите вежди над младежките си очи.

— Наистина имаш право.

— Има един начин да разберем — намеси се Данат. — Доведете ми един орк и можете да сте сигурни, че ще изтръгна от него всичко, което искаме да узнаем.

Туралиън потръпна от начина, по който каза това със стиснати зъби. Той видя в лицето на Данат отражение на заслепяващата омраза на Алериа към орките. Въпреки цялата им бруталност, въпреки всичката болка, мъка и щети, които бяха причинили на този свят, той не можа да сдържи съжалението, което изпита към която и да е жертва на разпит от Данат Тролбейн. Само се надяваше оркът да проговори бързо… за негово добро, а и за доброто на всички.

Командирите очакваха съгласието му. Той кимна неохотно и се обърна към Алериа, но преди да продума, тя вече се беше засилила към една от кулите, нетърпелива да направи нещо, каквото и да е. Елфата предаде заповедта, изчака отговор и се усмихна яростно.

— Няма да отнеме много време — каза тя, а Туралиън очакваше да я види, че слиза от кулата.

Но тя остана на място, намести една стрела на дългия си елегантен лък, прицели се и се присъедини към битката. Алериа се оказа права. След броени минути отвън се чу вик.

— Хванахме един!

Масивните порти се отвориха. Двама от хората на Туралиън влязоха вътре, влачейки един омаломощен и явно загубил съзнание орк. Те захвърлиха тялото на земята точно пред краката на генерала си. Голата зелена глава беше обляна в кръв, а очите — затворени. Дори не помръдна, когато се удари в земята.

— Един орк, все още жив, сър! — докладва единият от двамата. — Получи силен удар по главата, но ще живее. Поне още малко.

Туралиън кимна и ги освободи. Двамата войници козируваха, обърнаха конете си и излязоха през портите, впускайки се отново в битката.

— Да види какво имаме тук — измърмори Данат.

Той върза ръцете и краката на орка с дебело въже и плисна вода в чудовищното му лице. Оркът се съвзе от раз, намръщи се и започна да ръмжи, оглеждайки въжето.

— Защо ни атакувате сега? — настоя Данат, навеждайки се над орка. — Защо нападате Недъргард само с част от силите си?

— Ще ти покажа какво е сила! — изрева оркът и напъна въжетата. Но те бяха достатъчно стегнати.

— Не мисля, че ме разбра — каза бавно Данат, извади камата си и я размаха на сантиметри от лицето на орка. — Зададох ти въпрос и по-добре отговори. Защо атакувате Недъргард сега? Защо не изчакахте да се събере цялата Орда?

Кръв и слюнка опръскаха лицето на Данат. Той се отдръпна изненадан и бавно избърса мръсотията.

— Писна ми да си играя с теб — изръмжа той и се надвеси над орка с камата.

— Почакай! — заповяда Туралиън.

Той не одобряваше насилието и беше започнал да мисли, че дори да позволи на Данат да продължи, оркът няма да каже нищо съществено. Орките притежаваха изключителна поносимост на болка и вероятно този щеше да припадне или умре, преди да проговори.

— Може би има друг начин да изкопчим нещо.

Данат спря ръката си. Той усети погледа на Алериа върху себе си и желанието й да види как звярът страда. Но това нямаше да е от полза за никого.

Туралиън затвори очи, забави дишането си и се насочи към тихия, спокоен източник дълбоко в себе си — центъра, където независимо от всичко, което се вихреше в сърцето или ума му, той намираше покой. Той призова за помощ това място на спокойствие, призова Светлината. Усети гъдела по кожата си, когато тя му отвърна, дарявайки го със сила и неописуема благодат. Туралиън чу как другарите му ахват, а също и изплашения вик на пленника си. Пое си дълбоко дъх, отвори очи и видя познатото сияние около ръцете си. Данат и Кадгар стояха вторачени в него, безмълвни от неочаквания шок. А що се отнася до орка, той се бе свил на топка в краката му и мърмореше нещо неразбираемо. Когато заговори, гласът на Туралиън прозвуча напълно спокоен и твърд. В него нямаше и следа от омраза или гняв. Не и когато някой стоеше огрян от Светлината.

— Сега, в името на Свещената Светлината, ще отговориш ли честно на въпроса ми — попита Туралиън, протегна се и постави ръка върху челото на орка.

Проблесна рязка ослепителна искра. Той почувства как искрата преминава от плът в плът. Оркът изкрещя и когато Туралиън отмести ръката си, на челото му имаше тъмен отпечатък, сякаш беше жигосан. Оркът потрепери и зарида. Туралиън се надяваше да не си е изгубил ума от страх.

— Защо ни атакувате сега? — попита отново той.

— З-за да ви отвлечем вниманието — изплака оркът. — От кражбите.

Макар допреди малко да мълчеше упорито, сега явно вече можеше да говори и бързо.

— Нер’зул се нуждае от някакви неща… артефакти… Той ни заповяда да атакуваме крепостта. Алианса да е твърде зает тук и да не разбира за другото.

Кадгар потъркваше брада. Той се съвзе по-бързо от Данат, който все още се взираше в паладина. Туралиън си позволи да погледне към Алериа и видя, че тя също го гледа изумена, с невярващи очи. Щом погледите им се срещнаха, тя леко поруменя и извърна очи.

— Прост план, но простите планове често са най-добри — каза Кадгар. — И какви са тези артефакти? И защо ще му трябват разни неща от нашия свят, а не от неговия собствен?

Треперещ, оркът поклати глава.

— Не знае — каза Туралиън. — Ако знаеше, щеше да каже.

Под влиянието на Светлината, оркът не можеше да излъже.

Портите се отвориха леко само за да може вътре да се промъкнат двама елфи. Туралиън вдигна поглед, когато се приближиха и присви очи, забелязвайки, че и двамата изглеждат изтощени.

— Какво ново?

— Стормуинд, сър — отвърна единият от тях. — Някой е проникнал в библиотеката. Стражите са открили двамата мъже, охраняващи входа, и още един мъж вътре. Изглежда единият е бил посечен с оркска секира, сър.

— Оркска? В кралската библиотека? — Туралиън се обърна към Кадгар, а после към орка, който се сви настрани. — Артефакти… — измърмори той, сглобявайки картината.

— Идеалното разсейване — принуди се да признае Кадгар. — По дяволите! Бих казал, че простият план е проработил доста добре. Бяхме заети да се бием с орките, докато някой е отмъкнал… — той се обърна към елфите. — Какво точно е отмъкнато, ако изобщо е?

Сега елфските разузнавачи помръкнаха още повече.

— За съжаление, сте прав, лорд магьоснико, наистина липсва нещо.

— И какво е то? — настоя Туралиън.

Елфът прочисти гърло.

— Липсва, ъ-ъ… Книгата на Медив.

— В името на Светлината — прошепна Туралиън, усещайки как стомахът му се свива на топка.

Книгата на Медив? Книгата със заклинания на най-великия магьосник, живял някога на този свят, човекът, който бе помогнал на орките да издигнат първия портал? Книгата, която съдържа всички невероятни магьоснически тайни? И сега е в ръцете на орките? Кадгар също изглеждаше дълбоко поразен.

— Туралиън… Тази книга ми трябва! За да затворя портала!

— Какво? — извика Туралиън.

— Медив и Гул’дан са го създали. Тази книга със заклинания ще ми каже как да го затворя! И не само това, ако орките я докопат, могат да я използват срещу нас по всевъзможни начини! Това е лошо. Това е много, много лошо.

Туралиън поклати глава, понасяйки се към тихото спокойно място в себе си.

— Разбирам. Но не можем да се тревожим за това сега. Навън има орки и дали ни разсейват или не, те си остават сериозна заплаха. Работата ни е да защитим крепостта и да им попречим да преминат отвъд. Щом свършим с това… е, ще продължим от там.

Той изгледа другарите си, които бавно кимнаха. После вдигна поглед към Алериа и му се стори, че видя намек на одобрителен блясък в зелените й очи, преди тя отново да вдигне лъка си и да продължи със стрелбата си.

— Прав си, генерале — каза Кадгар и наклони глава. — Трябва да защитим крепостта. Не можем да подредим пъзела, ако не сме живи.

Туралиън се усмихна мрачно, качи се отново на коня си и се устреми към водовъртежа на битката.