Христо Калчев
В очакване на шейха (9)

IX

В София температурата беше девет градуса, ръмеше, духаше остър северен вятър. Атина ги посрещна обляна в слънце, топла и приветлива. През целия полет Руслан не отрони дума. Загледан през люка, стиснал с ръце сгъваемата маса, не се докосна до менюто. Единственото му движение беше да отпива от водата, но и Козела не очакваше кой знае каква общителност от чеченеца. Отдаваше поведението му на болка по загубения брат и отмъстителни мечтания, но когато излязоха от аерогарата, Руслан пое дълбоко въздух:

— За първи път летя, Козел. Отвратително!

Напуши го смях. Най-малко аерофобията беше обяснението, което очакваше. Имаше всякакви хора. Чеченецът не беше единствения ловец на лъвове, който припада при вида на мишка.

Таксито ги отведе пред хотел „Елион“. Полетът траеше час и четиридесет минути, а трафикът от летището до хотела — два часа и десет. Треперещ от нерви, Козела плати на шофьора и се обърна към спътника си.

— Водка! Всичко друго може да почака!

Влязоха в бара на „Елион“. Козела поръча коняк за него, „Смирноф“ за себе си, на екс изпи двайсет и пет грамовата си чаша, с жест заповяда на бармана да долее и едва тогава реши, че е време да обърне внимание на спътника си.

— Знаеш ли защо сме в Атина, Руслан?

— Не.

— Време е да попиташ?

Чеченецът поклати глава.

— Любопитството е вредно, Козел.

— Наричай ме Бен — каза той и продължи: — Ще ти поверя жена си и сина й. Ще се разделим на летището. Вие — за Африка, аз — за Москва.

— Не говоря езици.

— Флора, жена ми, ще се оправи.

— Оръжие? — попита Руслан.

— Ръце в джобовете. На място ще си доставиш каквото ти трябва.

Руслан поклати глава.

— Жена ти да потвърди, че ще търпи моето присъствие!

Тази деликатност беше разбираема и Козела я приемаше. Нещо повече — уважаваше я. Ако срещу него беше не чеченски убиец, а някакъв европеец, би си помислил, че има работа с джентълмен.

— Наздраве, Руслан! Жена ми е в хотела. Като поема необходимата доза отрова ще ти я представя.

Козела извади телефона, зарови се в менюто, намери търсения номер и го набра.

— Готов ли си, Влад? — каза, когато чу гласа на евреина.

— Да, Козел!

— Чакам те в „Елион“! — това беше заповед. — Кажи на портиера, че търсиш Бен Хоровиц. — Изля втората водка в гърлото си, и каза на Руслан: — Ще доведа жена си… — и излезе.

 

 

Флора беше наела двеста и първи апартамент. Козела почука според уговорката, но не беше довършил сигнала, когато вратата се отвори и молдовката увисна на врата му. Усещаше вътрешните й ридания, но очите й бяха сухи. Спасявам или убивам тази жена? мислеше той, докато я въвеждаше в стаята.

 

 

— Знаеш ли коя е най-голямата далавера в света, момче? — попита Козела.

— Имаш предвид, бизнес? — разсеяно каза Аберман.

Беше нарисувал дамски чадър на широк бял кадастрон и номерирал съставните му части.

— Както щеш го наричай. Бизнес, търговия, далавера, чувство за вина.

Аберман се замисли.

— Има много отговори, Козел.

— Бен Хоровиц! — остро го прекъсна Козела. — Изброй ми някои от тях!

— Що за идиотски изпит? Наркопазар, оръжеен експорт, шоубизнес, порно, спорт… много са.

— Точно така — кимна Козела. — Но по-голям от тях е Холокоста.

Няма по-печеливша търговия от кожата на сънародниците ти.

— Отвратително, г-н Хоровиц! Не очаквах да чуя подобна гадост от устата ти.

— Но вярна. Вие осребрихте всяка капка еврейска кръв. В милиардни тиражи надхвърлихте реланса. Това, което правиш ти, с нищо не е по-различно от който и да било ционистки ход. Всичко е търговия, Владко! Декретът на Бен Гурион, фондацията, Ротшилд, кръга „Билденберг“, дори шедьоврите на Спилбърг. Целта е една и съща! Този шибан бастун, който си нарисувал тук…

— Това е чадър, г-н Хоровиц!

— Все в гъза… — грубо го прекъсна Козела. — Ще го пълниш с кокаин, нали?

— Де да беше толкова лесно. — Аберман опита да противоречи, но Козела нямаше намерение да го слуша.

— Ноу-хау, нали? Защо не го продадеш на арабите? Познавам човек, който ще го оцени на теглото ти в диаманти.

Аберман се замисли.

— Станах излишен? Така ли да го разбирам, г-н Хоровиц?

— Не още. От тебе зависи дали ще продължиш, или ще вземеш асансьора за Хадес.

Козела седна. До този момент беше ходил от ъгъл до ъгъл, едва потискащ напрежението си. Ставаше все по-зле и все по-трудно плуваше в това море на парадокси.

— Следиш ли ми мисълта, Влад?

Евреинът кимна.

— Асансьора за Хадес? — повтори тихо той. — Готвиш се да ме пратиш в Ада?

— Не аз — каза Козела — и не в Ада. В Африка. Ще работиш под контрол, момче! Излиташ утре! Там, където отиваш, е пълно с евреи, но зад гърба ти — чеченец. Ясен ли съм?

След известно колебание Аберман попита:

— Ноу-хауто?

— Претория. Дестинация — това няма да разбереш никога. Дешифрирай ми тези рисунки!

Аберман отпи глътка вода, навлажни сухите си устни.

— Дамски чадър, китайско производство, има точно определено тегло — четиристотин грама. Основата е бамбук, спиците — алуминий. На струг се сваля вътрешният слой на дървото и олеква със сто грама, кухината се запълва с прах, е… да го наречем кокаин. Полира се със сандалово масло и кучетата не го надушват. Разбира се, чадърите не стават за употреба и са крехки, но в един пакет според китайските стандарти се поместват 5 килограма прах. В една пратка — половин тон. ДЕА надуши хранителните канали, но гледа през пръсти на китайската контрабанда. Там пушат опиум и не посягат на твърда дрога. Гарантирам поне три безпрепятствени пратки.

— Какво се иска от мен? — попита Козела.

— Доставка, часовникарски струг, помещение и охрана.

— Ще ги имаш! — Козела стана отново. — Внимавай, г-н Аберман, решиш ли да ме пренесеш в жертва на Холокоста, чеченецът ще ти окачи ташаците на ухото! Като черешки!

— Кой е той? — плахо попита Аберман.

— Ще го видиш. Млад мъж, спокоен, тих, дори джентълмен. Влад. — Козела се усмихна криво. — До едно време. Не го подценявай, ако не искаш да минеш през деветте кръга на Ада!

Козела сложи длан на бравата, но преди да отвори вратата, подхвърли:

— Утре пътуваш! — и го остави да гадае съдбата си.

 

 

Вечерта представи Флора на Руслан Ямадаев. Нямаше нужда от много приказки. Жена му беше свикнала да не задава въпроси. Чеченецът нямаше нужда от отговори. Той беше представил претенциите си и чакаше резултата им. Козела — също, но за разлика от Ямадаев, той знаеше размера на провала.

На свой ред и Джибрил беше намерил смъртта си, но едва ли имаше човек, който би съобщил тази новина на Руслан. Всеки случай не на живия чеченски боевик, загубил втори брат за чужда кауза.

Козела се беше задоволил да му каже, че Алкалай отсъства от Москва и това бави операцията, но знаеше, че тази лъжа не може да издържи дълго. И още една лъжа му тежеше на шията като „воденичен камък“, колкото и да мразеше банални сравнения. Беше обещал на мадам Сабат да доведе Влад Аберман в София. Вместо това го изпращаше в Претория под охраната на Ямадаев.

Живееше в парадокси, потънал в лъжи. Лъжеше всички, включително и Флора, но беше невъзможно да излъже себе си. Един ден, така или иначе щеше да застане очи в очи с истината. А тогава „… еба ли му майката, ще мисля после“ реши той, набирайки телефона на Плъха.

— Колега, на тринайсети ще бъда в София. Бъди така любезен да ме посрещнеш!

— Имаш го, колега! — с умишлено разлигавен глас отговори бившият полковник Симеон Мишев. — Някакви претенции?

— Вземи „блондинката“ със себе си — каза Козела и изключи.

 

 

Бенина трябваше да пътува до Бургас да осъществи някаква среща, на връщане да се отбие в Стара Загора, в Пловдив, в Пазарджик и да се прибере в София.

Беше петък следобед, когато помоли Исус да я придружи.

— Не ме оставяй сама, скъпи — кокетно помоли тя. — Светът е пълен с изкушения.

Бяха се любили, пушеха по гръб.

— Кога? — попита той.

— Трябва да взема от една позната писма и да ги разнеса на близките й. Не мога да откажа. Да тръгнем тази вечер. Ще преспим на Слънчев бряг, ще се разходим и… ще бъдем заедно.

— Добре — разсеяно отговори Исус.

Бенина само това чакаше, скочи от леглото, каза:

— Приготви се! Облечи костюм, скъпи! Искам да си най-красивият мъж в България!

Докато Бени отсъстваше, Исус се обръсна, обу джинси, черна риза, черен блейзър, зареди БМВ-то с бензин и когато паркираше я видя да се задава.

Бени отвори вратата и седна до него.

— Аз съм готова — каза тя.

— И аз. — Исус включи на скорост и подкара.

Прекараха четиристотин километра в празни приказки, в любовни закачки, в планове за бъдещето. Пиха кафе на мотел „Ихтиман“, обядваха на „Петолъчката“ преди Сливен и спряха пред хотел „България“ в Бургас. Исус взе паспортите и тръгна към рецепцията, Бенина набра някакъв телефон и отиде при него.

— Ще се чакаме в бара — каза тя и после се обърна към рецепционистката. — Ще потърсят Бенина Аберман. Млади мъже, двама или трима, моля ви, препратете ги в бара.

— Не ги ли познаваш? — попита Исус, влизайки в заведението.

— Не — нехайно отговори Бенина. — Познати са на една близка.

Исус продължаваше да не се усеща, дори тогава, когато зад гърба му застана един млад здравеняк, една глава по-нисък от него, но плещест като щангист.

— Вие ли сте, Бенина? — попита той.

— Да. — Бенина отвори чантата си и му подаде бял запечатан плик.

— Благодаря! — каза мъжът. — Поздравете Джуит!

— Това беше… — весело каза Бени. — Нощта е наша, скъпи! Предлагам да пийнем кафето, да хапнем в ресторанта и да се хвърлим в леглото.

Така и направиха, но Исус, сляп и глух като див петел в любовен период, продължаваше да не разбира какво става. Или поне не си даваше труд да вникне в акцията на любовницата си.

Сутринта се изчукаха под душа, разплатиха се в хотела и тръгнаха по обратния път. Подобна операция се извърши и в хотел „Верея“ в Стара Загора. Този път дойдоха трима мъже, завариха ги да обядват, пиха по едно малко уиски с тях, получиха плик, настояха да платят сметката и си отидоха.

Наближаваха Пазарджик. Бенина шофираше по нейно настояване. Исус търсеше рок балади по радиостанцията, когато погледът му попадна върху отворената й чанта, лежаща на седалката. Отвътре се подаваха още два бели запечатани плика. „Куриер!“ помисли той и изведнъж изтръпна. Влизаха в Пазарджик. В паметта му прозвучаха думите на Козела: „Командосите на «Кидон», «Дув Девам» са разположени по оста София-Бургас“. Генералът наричаше дестинацията „Тракия“. Дали Бенина не минава по същия маршрут? помисли той.

— С колко души имаш среща в Пазарджик?

— Не знам — отговори Бенина. — Колкото дойдат, толкова!

БМВ-то излезе от магистралата, мина под нея, достигна предградията, когато тя спря, извади телефона и набра някакъв номер.

— Търся г-н Коен — по всяка вероятност това беше той, защото Бенина продължи, — влизам в Пазарджик. Ще ви чакам в дневния бар на хотел „Тракия“ — и добави: — Двама сме, аз съм тъмнокоса с черно кожено яке, мъжът ми е рус, по джинси и блейзър. Лесно ще ни познаете, г-н Коен! — после се обърна към Исус. — Карай ти, скъпи, не познавам града!

В Пазарджик процедурата се повтори. Мъжете бяха двама и на уговорената среща преди тях.

Предупреденият е въоръжен мислеше Исус, когато гледаше предаването на писмото. Бенина получи запечатан пакет с размерите на кутия цигари, който трябваше да предаде в София. Нямаше съмнение, именно това бяха командосите, които Козела му „поръча“ чрез Таки и Скорпиона.

— Какво ти е, Соти? Изглеждаш замислен!

— Не. — Исус я прегърна през рамото. — Чакам те да си свършиш работата.

— Приключихме — каза Бенина. — Тръгваме за София.

Тогава Исус има глупостта да попита:

— Защо прескочихме Пловдив?

Бенина го стрелна с лешниковите си очи. Нищо друго, освен неприятна изненада не се четеше в тях.

— Забравих! — сухо каза тя. — Откъде знаеш, че трябваше да спра там?

— Не знам. — Исус вдигна рамене. — Град между София и Бургас. В чантата ти има още един плик.

Бенина мълча известно време, набра телефона и се изтегли в преддверието на дневния бар. Не бяха минали две минути, когато двамата командоси се върнаха. Исус не чуваше разговора. Не видя дали Бенина им предаде писмото до пловдивските командоси, но и не я попита.

— Тръгваме ли?

Бени кимна. Пътуваха мълчаливо, слушаха музика, бяха преполовили разстоянието, когато чу гласа й:

— Ти знаеш кои бяха тези мъже, нали?

— Аз? От къде на къде? За първи път ги виждам!

— Аз също — каза Бенина, — но и двамата знаеме кои са, скъпи!

— Надценяваш ме — каза той, но знаеше, че е направил изключително левашка грешка. — Нито съм покойната Ванга, нито Нострадамус!

Бенина не му повярва, а той съзнаваше, че е по-добре да остави този разговор без последствия. Когато паркираха пред квартирата Бенина каза:

— Трябва ми колата! Ще се върна след един час.

Исус й подаде ключовете, изчака я да потегли и набра телефона на Козела.

— Видях евреите — каза той, когато го свързаха. — Бенина ми ги показа. Разнесе им някакви пликове, но схвана, че разгадах кои са!

— Поръчител? — глухо и отдалече попита Козела.

— Еврейката… Джуит…

— Кой замести Маласа?

— Едно копеле, викат му Шахматиста.

— Дръж го изкъсо, Исусе — заповяда Козела. — Той е евентуалният фингър. И не се опитвай да работиш за своя сметка, момче! Справиш ли се, ще бъдеш богат човек. Не се опитвай да „щипеш“! Чувството за вина е по-шибано от вината. По-достойно е да си виновен, отколкото крадец!

Исус нямаше нужда от повече. Генералът му даваше да разбере, че е разгадал двойното му счетоводство.

 

 

Козела затвори телефона и се облегна на седалката.

Захождаха на летището в Кейптаун. Флора и майка й спяха. Осип и чеченецът играеха някаква руска игра с пръсти. Козела затвори очи, чу командата: „Затегнете коланите!“ и телефона му отново завибрира в джоба. Беше Алкалай.

— Шейха е в София, генерал. В „Хилтън“, под името Исмаил Азар.

 

 

Бенина Аберман беше изправена пред отвратителна алтернатива. Кръвта и моралът й подсказваха, че трябва да разкаже всичко на мадам Сабат, сърцето — че трябва да пази Исус. Една дума и красивия й любовник щеше да бъде мъртъв.

Седяха тримата в хола на барон Йохан фон Веер, но явно очакваха някой, защото Джоана я посрещна с думите:

— Не бързай с доклада, Бени!

Нямаме време! мислеше Бенина, докато тази мистериозна жена й сервираше чай. Йохан седеше мълчаливо, пушеше навъсен, отпиваше малки глътки от зеления си „Ърл Грей“^[1] и с цялото си поведение демонстрираше яда си.

Тайно ме псува!, мислеше Бенина. Може да съм курва, но това не е негова работа. Вече не е и никога няма да бъде!

След половин час се появи и Джон Хакел. Бенина вече трепереше от нерви. Знаеше, че Исус я чака, знаеше много повече. Любовникът, годеникът, бъдещият й съпруг и тя не знаеше какъв е точно, беше започнал да я подозира, а това значеше, че ще бъде принудена да лъже и работодателите си, и него.

Джон Хакел отказа чая, поиска скоч и седна мълчаливо. Тягостно мълчание цареше в хола, но май не домакинът налагаше настроението. Нещо витаеше във въздуха и все повече я изнервяше.

— Говори, Бенина! — каза Хакел. — С кого се срещна?

— С когото трябваше — отговори неуверено тя. — Писмата стигнаха до адресатите.

— Пловдив? — обади се Йохан.

— Джоана знае! — отговори Бенина. — В центъра на града имаше полицейска хайка, така и не разбрах каква. Помолих момчетата от Пазарджик да предадат пратката.

— Бенина — обади се отново Джон Хакел, — знаеш ли какво е заповед?

— Мисля, че да — все по-тихо и все по-неуверено отговаряше тя.

— Кога една заповед е изпълнена?

— Какво искате да кажете, г-н Хакел? Обвинявате ли ме? Казах ви, Пловдив ми се стори опасен.

— На теб или на Исус? — сухо попита мадам Сабат.

Бенина не издържа и ревна. Тежки конвулсии я раздираха. Знаеше, че се е провалила и че провала й е достояние на висшите офицери от Мосад.

— Обичам този мъж! — каза тя. — Какво да правя? Лудо влюбена съм. Той не знае нищо, честна дума! Дума не съм му казала!

— Успокой се, момиче! — Хакел стана. — Говори! Избърши си сълзите и говори, по дяволите!

— Исус видя ли нашите хора, Бени? — попита мадам Сабат.

Бенина се извърна към нея.

— Не, честна дума — каза тя, знаейки, че не й вярват. — Не, Джоана, за бога, аз не съм предател!

Бенина беше готова да падне на колене пред тази жена, от която единствено очакваше и разбиране, и помощ.

— Те не знаят какво е любов, Джоана! — продължи да стене Бени. — Чакаше ме в колата, докогато бях на срещите, честна дума, Джоана! Кълна се…

Докато траеше тази тирада Бенина не забеляза, че Джон Хакел е минал зад гърба й. Усети го едва когато прехвърли примка около врата й. Трийсетина секунди по-късно беше мъртва.

— Погрижи се, Йохан! — заповяда мадам Сабат.

Измъкна от чантата си найлонов пакет и го просна на пода. Когато го разгърна, той се превърна в саван. С Хакел положиха безжизненото тяло в плика, дръпнаха ципа и Фон Веер го отнесе в съседната стая. През нощта щеше да го натовари в багажника на колата си и с тежести да го удави в язовир „Искър“.

Когато останаха сами, мадам Сабат се обърна към Хакел:

— Знаеш ли кой е любовникът на Бенина, Джон? Някакъв младок, блондин.

— Човек на Козела, Джоана. Не е изключено да е снимал командосите.

— Да се погрижим за него, приятелю?

— Не бързай — каза Хакел. — Козела! Младокът сам няма да предприеме нищо.

Мадам Сабат отпи глътка и вторачи умните си очи в него.

— Почнаха да се трупат случайности, Джон! Случайно двама чеченци посягат на сабри, подозрението пада върху Козела, но той се оказа чист. Държи Влад Аберман, праща свой сътрудник по стъпките на нашите хора. И това ли е случайно, г-н Хакел? Доган е жив, поръчката в сила. Случайно, нали? Исламболи е в София, Козела случайно отсъства от държавата. Не станаха ли много случайностите, колега?

Хакел кимна замислен.

— Разбирам те, Джоана! На твое място и аз бих се съмнявал в него.

— Тогава да си разменим местата, Джон! Как би постъпил?

— Ще ти отговоря утре, Джоана!

Мадам Сабат поклати глава:

— Не, г-н Хакелман, веднага! И не става дума за отговор. Заповед, колега! Русият трябва да потъне, а когато „Кидон“ изтръгне Влад Аберман от Козела, ти ще имаш личната грижа да го отстраниш! Помогни на Йохан да прибере товара в багажника и се върни! Ще говоря със сабри, искам да присъстваш!

 

 

Мина час, Бенина не се появяваше. Исус включи телевизора, „мина“ по програмите, намери футболен мач по Ринг ТВ и се загледа. Тотнъм срещу Евертън. Сравнително непознати отбори, но по-добре от нищо. Малко по малко се увлече и не усети как мина първото полувреме.

Бенина я нямаше. Телефона не отговаряше. Исус предполагаше къде е. Шефовете на Мосад я бяха извикали на доклад и най-вероятно беше изключила апарата. Започна второто полувреме… и завърши.

Бенина я нямаше.

Исус беше гладен, отряза парче хляб, салам, отвори бутилка бира, седна, зачака. Бяха минали три часа, когато отново я потърси. От информацията отговориха: „Временно нямате връзка с този номер“.

Знаеше, че не бива да се безпокои, че Бенина е на служба, както и той, разбира се. Професионалният живот нямаше нищо общо с личния. Той беше прозрял нейната задача, но се надяваше нито тя, нито шефовете й да проникнат в неговите. Разкриване и „осветление“, както се изразяваха тарикатите, беше равносилно на смъртна присъда. Тогава вместо на сватба, щеше да присъства на собственото си погребение. Отвори втора бира и отново се просна пред телевизора. Спря се на „течащ“ екшън и се загледа. Малко по малко сюжетът му се изясни. Беше достатъчно елементарно, за да се нуждае от особени тълкувания, но наситен със стрелба и кръв. Третата бира го беше приспала. Събуди се в два и десет през нощта, вдървен от студ. Телевизорът излъчваше реклами, но Бени я нямаше. Бяха минали осем часа, а заяви, че ще отсъства един. Исус напълни гореща вана — най-добрия начин да се стопли, но когато излезе червен като рак вече течеше десетия час. Облече се, загаси телевизора и набра номера на Козела.

— Знаеш ли колко е часът, младок? — чу сърдития глас на генерала.

— Бенина изчезна! — без да му обръща внимание, обзет от паника, каза Исус.

Козела отговори:

— Типично за Аберманите! Влад — също — и прекъсна разговора.

Панически го набра отново. Козела беше изключил апарата.

Къде по дяволите е Бенина?, мислеше той. Козела беше единствения човек, способен да го насочи по следите й. Отказа? Дали не ме наказа за двойното счетоводство? Исус излезе в дъждовната и ветровита октомврийска нощ. Къде да вървя на майната си? Тръгна безцелно из пустите улици на София.

Това го спаси. Макар и временно.

Щом прекоси Докторската градина, обратно към квартирата, видя пред входа паркирани джип Тойота и Ауди 80. Прикри се в сянката на дърветата и зачака. Трима мъже излязоха от входа, шмугнаха се в колите, запалиха и изчезнаха.

Когато шумът на двигателите заглъхна, Исус тичешком прекоси улицата, нахлу в дома си и се огледа. По мозайката на антрето имаше следи от грайфери, чекмеджетата му бяха отворени и съдържанието разбъркано. Седя няколко секунди като истукан в средата на хола, после влезе в спалнята, измъкна залепените с тиксо „Мозберг“ и „Глог“ под матрака, от калъфката на възглавница плика с пари, който държеше в квартирата си, и без да пали стълбищното осветление слезе на входа. От другата страна на градината в платения паркинг беше БМВ-то. Оглеждайки се като крадец, какъвто всъщност беше, Исус се качи в колата и запали. На къси светлини излезе на улицата. А сега накъде? помисли той, знаейки, че отговорът е някъде далече из островите на Средиземно море.

Отново набра телефона — същия резултат: „Временно нямате достъп до този номер“.

 

 

На летището в Йоханесбург Влад Аберман изчезна. Беше зарязал багажа си, документите, един сак, по-скоро ръчна чантичка, натъпкана с пари. Включително и очилата му бяха в нея. Флора беше завела майка си и Осип в хотела на аерокомплекса. Чакаха Влад да излезе от тоалетната на ресторанта. На петнайсетата минута Козела го потърси — нямаше никой. Между ресторанта и фоайето дремеше дебел негър, нещо средно между портиер и охрана. Отговори недружелюбно, дори злобно.

— Не съм видял никакъв бял мъж, а и да съм, не е твоя работа!

Козела се върна на масата, почти сигурен какво е станало с Влад. Мосад го беше отвлякъл под носа им. Чечът, както сам той се наричаше, стана и излезе. След пет минути се върна.

— Отвлекли са го! — каза той. — Трима мъже и една жена.

— Негърът ли ти каза?

— Бившият! — отговори чечът.

Верен на природата си Руслан беше изтръгнал насилствено признания и по стар навик беше ликвидирал негъра. Половин час по-късно с един линкълн континентал рент-а-кар потеглиха към Кейптаун, макар че целта им беше на север.

Козела влезе във връзка с фирма и капарира бъдещия си имот в Претория. Представи се като посредника на Флора и от нейно име извърши сделката. Акуратните германци свършиха работата, изпратиха му снимки на къщата, на прилежащия двор и интериора. Кореспонденцията продължи. Козела поиска имота да се огради с двуметрова каменна ограда, гараж за три коли, басейн с прилежащ барпатио, смяна на интериора по негов вкус. Когато фирмата завърши работата, Козела преведе сумата по сметката им и получи нотариален акт и ключове. Беше се превърнал в собственик на двуетажна къща на улица „Дер Лейбен“ в престижния квартал Вюрст.

Полицията задължително щеше да потърси убийците на негъра и в никой случай не биваше да ги открие в Претория.

Пътуваха дванадесет часа по гладкия като постлан с фурнир асфалт.

Козела настани Флора, сина й и майка й в хотел „Атлантис“ и с Руслан слязоха на пристанището. Влязоха в някаква кръчма африкаанс,^[2] на езика на бялото население. Трябваше да обядват и да се върнат в Йоханесбург.

Бялата полиция гледаше през пръсти на негърските убийства, но нищо не им гарантираше, че черната не е по петите им. Трябваше да се отърват от колата, да се уверят, че никой не ги преследва и едва тогава да се отправят към столицата на ЮАР. Бяха грохнали от умора, поне Козела. На Руслан не му личаха ни гняв, ни страдания, още по-малко нещо, което би могло да мине за емоции. Пътуваше мълчаливо, ядеше, когато имаше какво, пиеше, когато пиеше Козела, спеше, когато се разделяха по стаите си, но изглеждаше по един и същ начин и не задаваше въпроси. Козела върна колата в рент-офиса, унищожи паспорта на Бен Хоровиц и отново се превърна в Йон Марин. Нае две стаи в „Риц Карлтън“, и каза на Руслан:

— След два часа те каня на тържествен обяд — и се качи в стаята си.

Лежа един час със затворени очи, но сън не го ловеше. Къде да търся това еврейско копеле? беше мисълта, която не му излизаше от главата. Знаеше, че има оскъдни възможности, но и тези, с които разполагаше не можеше да ползва, докато не подсигури тила на жена си. И още една мисъл не му излизаше от акъла.

Джибрил! Все някога чечът щеше да научи за смъртта на брат си. Как ли щеше да реагира, ако го научи от него? А от някой друг? И двата варианта бяха взривоопасни.

Козела стана с мъка, избръсна се, взе душ, преоблече се и слезе в ресторанта. Руслан го нямаше. Беше изпил четири водки, бяха минали три часа, когато боевикът-кавказец, Руслан Ямадаев се появи на вратата. Зад него взирайки се с късогледите си очи примигваше Влад Аберман. Козела изпусна чашата. Не може да бъде? Затвори очи, но когато ги отвори се увери, че не сънува. Господи! помисли си Козела, чакайки ги да стигнат до масата. Остарявам ли, или започвам да вярвам в чудеса?

Руслан се пресегна, взе цигара от кутията му, запали и попита:

— Как умря Джибрил, Козел? Не се опитвай да ме щадиш! Искам истината!

Козела не отговори, извади телефона си, набра Алкалай.

— Сабри, кой уби Джибрил Ямадаев? Искам пълни подробности!

— Надявам се, че не да ме записваш.

— За лична консумация, Морис! — каза Козела. — Моля те не спестявай детайлите! — после подаде слушалката на Руслан.

Чечът изслуша с мъртво лице подробности около екзекуцията, върна му телефона и излезе от ресторанта.

— Това ли е всичко, сабри? — каза Козела.

— Чу всичко необходимо — беше отговорът.

Изключи телефона и се обърна към Аберман.

— Къде изчезна, смахнато копеле?

— Моля ви се, генерал — с плачливи нотки в гласа каза Влад, — не искам да виждам този чеченски звяр! Той е чудовище, повярвай ми! — и млъкна. Руслан Ямадаев се връщаше в заведението.