Христо Калчев
В очакване на шейха (7)

VII

Понятието чеченец всяваше полумистично напрежение, а у руснаците — панически ужас. Сам по себе си това беше парадокс. Русия беше завладяла Кавказ по времето на Екатерина Велика и три века методично избиваше непокорните кавказци, но не чеченци, дагестанци, осетинци и прочее се страхуваха от поробителя си, а обратно. Господарят трепереше от своя роб и дори насън се стряскаше при мисълта, че ще се срещне очи в очи с него.

Козела помнеше един пасаж на Солженицин от „Архипелаг ГУЛАГ“. Тогава нямаше представа, че съществуваше такъв народ. Още по-малко, че един ден политическите новини ще започват с военни комюникета от Икерия, както чеченците наричаха независимата си държава, макар тя да не беше нито държава, още по-малко независима.

Солженицин описваше сълагеристите си „зеки“, както ги наричаха офицерите от КГБ, но отделяше от основната маса именно чеченците — мълчаливи, затворени, непримирими и неподчиняеми хора, готови да приемат смъртта, но никога чуждата воля.

Сталин решил с един замах да приключи чеченския въпрос, ползвайки популярния си девиз: „Има човек, има проблем…“. Беше изпратил „СМЕРШ“^[1] да довърши фразата — „… няма човек, няма проблем!“.

КГБ изпразни Кавказ, избивайки мъжете и отвеждайки жени, деца и старци зад полярния кръг.

Сталин умря, децата пораснаха и Брежнев им позволи да се върнат по родните места. И чеченският въпрос възкръсна наново. Момчетата, станали мъже, не забравиха кой е избил бащите им и по древна ислямска традиция, подкрепена с гордия кавказки дух, заживяха с една-единствена мисъл — отмъщение. „Чеченският въпрос“ автоматично се превърна в руска трагедия.

На Козела би му било все едно кой кого избива на три хиляди километра от еврейската му квартира, ако не му предстоеше среща с братя Ямадаеви и ако тази среща не миришеше на кръв.

Ръмеше, свечеряваше се, навяваше остър, северен вятър, а не се чувстваше здрав. Въпреки това излезе, качи се в колата и потегли. Имаше среща в точен час на неопределено място. Някъде в полутъмна София, някой чакаше да се обади, а той се колебаеше дали да рискува и ги извика в еврейския си дом.

В двайсет и един часа все пак се обади.

— Слушам — чу дрезгав глас, кой знае защо преправен.

— С кого говоря? — попита Козела.

— С когото трябва. Къде ще се срещнем, генерал?

Подчинявайки се на физическото си състояние и на тръпките, които го полазваха, Козела продиктува адреса си и насрочи среща за двайсет и два часа. Знаеше, че е допуснал фатална глупост. Уверението на Бенина, че квартирата не се подслушва, беше слаба утеха, но дори и да беше откровена заплаха, вече беше късно. Козела спря колата пред супермаркет „Фантастико“, купи луксозни вина, и се върна в квартирата. Навлече пуловер върху ризата, халат, и седна да чака.

Точно в десет часа отвори на двама от тримата братя. Най-младият отсъстваше. Покани ги мълчаливо, разположиха се в хола.

— Какво ще пиете, господа? — попита той.

— А ти? — попита Руслан.

— Водка.

Руслан отвори дипломатическо куфарче, извади бутилка „Кристалная“ — марка, която Козела за първи път виждаше, и я остави на масата. Това беше подарък. „Щом е подарък, нека бъде!“

Козела стана, взе бутилка „Абсолют“ и две червени „Шато Траминер“, напълни чашите и остави по една бутилка пред двамата братя.

— Какво е положението, господа? Сабри оцеля…

— Временно — отговори Руслан. — Брат ни се грижи за него. Как върви нашият бизнес, генерал?

— Според договора — каза Козела.

— Разбрахме се да работим едновременно? — обади се Джибрил.

— Точно така. — Козела знаеше, че лъже, знаеше, че не му вярват, но не те, той командваше парада и това трябваше да стане ясно тази вечер.

— Как да си обясним тишината, генерал? — попита Руслан.

— Като временна. — Козела запали цигара.

Той знаеше да се владее и беше сигурен, че им внушава спокойствие, но не се чувстваше спокоен и знаеше какво ще се случи, ако братята го заподозрат в лъжа.

— Разменихме информация, момчета. Аз ви дадох име. Домашен, служебен адрес и списък на евентуални капани. Какво получих от вас освен имена? Трябва време да доставя останалото.

— Колко? — попита Джибрил.

— Колкото е необходимо — гласеше отговорът.

— Генерал? — обади се Руслан. — Да разбирам ли, „че необходимо време“ означава резултат в Москва?

Козела кимна.

— Момчета — каза той, — трябва да си имаме доверие. Вие мразите руснаците, но работите за тях. Парадокс, нали?

— На пръв поглед — сухо отговори Джибрил.

Козела се направи, че не чува репликата.

— Работя за Мосад, а тръгвам на лов за техни командоси. Парадокс, нали? Приятел съм с Алкалай, генералските пагони дължа на него. Много вода изтече оттогава, но миналото не се забравя. Моят приятел и ваша цел два пъти ме изведе на симулативен разстрел, същият този велик сабри ми помогна да стана богат човек. Нов парадокс! Мосад чака Шейха! Знаете ли кой е той?

— Кой е той, генерал? — остро попита Руслан.

— Един от братята на основателя на Мюсюлманското братство, Халед Исламболи.

Мускул не трепна върху лицата на чеченците.

— Какво общо има това с нас? — обади се Джибрил.

— На пръв поглед — нищо! Войната с Русия се води с негови пари.

— Нашата война свърши, генерале! — каза Руслан. — Ние не сме войници.

— И аз — кимна Козела. — Но цената на нашата свобода е смъртна присъда — без значение кой командва войската и в какъв храм се моли.

Настана тишина. Чеченците не пиеха, чашите им стояха непокътнати, но Козела не се въздържаше, а и нямаше намерение да го прави. Доля своята, запали нова цигара.

— Каква е целта на лекцията, генерал! В Кавказ децата се раждат с това познание.

— Защо лекция, а не изповед? Имам семейство, а то се нуждае от мен. Физическото му оцеляване е свързано с моето.

— Ние също имаме семейства — каза Руслан.

Козела кимна втори път:

— Търся начин да ме разберете. Ние сме се оплели в мрежа от парадокси! В собствената си страна аз живея нелегално и с фалшива самоличност. И вие не можете да се върнете безнаказано в Чечня. Имате врагове по силата на кръвния дълг, аз също. Застреляха двамата ми синове пред очите ми, враговете ни обаче не са общи. Още по-малко приятелите. Ако прескочим това препятствие, ще бъдем непобедим отряд, момчета!

— Как? — безразлично звучеше гласът на Джибрил, но Козела не очакваше да чуе емоция, още по-малко да види на лицата им.

— Това е препятствието — каза той. — Срещнахме се търговци, разделихме се наемници. Държа втората ни среща, която започна с напрежение, да завърши с песен.

Мълчаха тягостно дълго, преди Руслан да вземе думата.

— Ние знаем кой сте, Козел! Кои сме ние?

— Братя на Сулим Ямадаев. — Това беше единственото, което знаеше за тях.

— Да, братя на Сулим. Воювахме с Джохар срещу руснаците. Той загина. Тогава се скъса пъпната връв на Чечня, появиха се предателите…

Руслан млъкна, но Козела неволно подхвърли:

— Ахмад Кадиров!

Джибрил кимна.

— Той беше сепаратист, но за някои само терорист.

— Защо беше? — попита Козела.

— Ахмад Кадиров е мъртъв, Козел! — каза Руслан. — Шамил го уби. Не само него и брат ни Сулим. Московският театър е негово дело, сега и Беслан. На него дължим славата си на терористи. Няколко звяра превърнаха нашия народ в синоним на злото.

— Така е — каза Козела и наистина го мислеше. — Кремъл е рупорът на тази легенда.

— Да — отговори Джибрил, — живеем в свят на парадокси. Това са твои думи, Козел! Ние работим за Путин, но след като изчистим Кавказ от „ангелите на смъртта“, отново ще се върнем в планините. И руснаците отново ще чуят за братя Ямадаеви.

Козела се усмихна, това беше гримаса и той го съзнаваше.

— Добре, Джибрил! Защо вместо за лов на ангелите на смъртта се целите в командосите на Мосад?

— Ти го каза, Козел! Парадокси… Морис Алкалай ли уби синовете ти?

— Не — каза Козела.

— Тогава защо искаш главата му?

Козела отпи дълга глътка, остави чашата на масата, погледна ги един след друг:

— Защото живеем в парадокс — после се изсмя гърлено. — Момчета, пийте или стреляйте! Няма да стигнем до споразумение. Наздраве!

Братята изпиха на екс чашите си. Така пиеха руснаците, но те бяха „минали“ през Съветската армия.

— Не сме дошли да стреляме, Козел! Дошли сме с мир и ако кажеш, ще си отидем с мир.

Козела поклати глава:

— Предпочитам да останете, момчета, и когато дойде време да се разделим, да го направим по братски.

— Ин шалла! — Руслан пресегна, скъса гърлото на водката подарък. — Ние искаме същото, Козел! Опитай тази водка! Навремето само Брежнев я пиеше. Време е да подредим парадоксите, като гвардейци на парад. Наздраве, генерал! Надявам се тази вечер да го направим.

Наистина се разделиха с прегръдки. Пиянска му работа, мислеше си Козела, изпращайки ги до вратата. Беше три и десет през нощта. Бяха пили много, но на чеченците не им личеше. Неговото състояние щеше да проличи на сутринта с махмурлука. Козела знаеше, че прегръдките са превземки и не им отдаваше никакво значение. Но преди да затвори вратата на асансьора Руслан го погледна в очите:

— Козел. — Гласът му беше равен, спокоен, това не беше глас на човек, изпил шестстотин грама водка. — Знаеш ли какво значи прегръдка на чечен?

Въздух под налягане — помисли той, но каза:

— Кръвна клетва, поне така пише по книгите.

— Сам ще се увериш — каза големият брат, преди да потъне в междуетажната бездна.

 

 

Вторият атентат срещу Алкалай съвпадна с появяването на Шейха. Осми октомври! Денят го засипа със събития. Флора беше ликвидирала Крит и се беше установила в хотел „Илион“ Атина. Исус му съобщи „щастливата новина“, че е поискал ръката на Бенина. Мадам Сабат му изпрати Фон Веер точно когато Руслан му съобщаваше, че снайперистът е пропуснал целта и е ранил сабри във вратните мускули. А самият Фон Веер му изстреля в очите:

— Честито, Козел, пардон, г-н Хоровиц, ще черпиш! Хауки Исламболи е в София. Влязъл е във връзка с Доган. Каква мислиш, е целта му?

— Влад Аберман.

— Бинго! — каза баронът. — Щом търсят оня гений, значи сами ще паднат в ръцете ти. Остава по-лесното. Вдигни пусия и чакай!

Козела не му обърна внимание.

— Джуит иска среща. Има ли връзка с Шейха?

— Нямам представа, Хоровиц. Тя се отчита пред други сили, ако въобще се отчита някъде.

Когато остана сам, Козела отново отиде в Унгарския ресторант на „Оборище“. Исус и Бенина го чакаха. Приличат на реклама от билборд — мислеше той, сядайки при тези красиви, млади хора. Размениха си празни любезности. Стомахът му вреше от снощната водка, беше гладен, ръцете му трепереха, затова предпочиташе да ги държи в джобовете.

— Лошо ли ти е, шефе? — разтревожено попита Исус.

— Не съм спал — каза, поръчвайки си бира и лют унгарски гулаш. После ги погледна „изпитателно“. — Какво искате от мен? Благословия?

Видимо напрегната, Бенина се вмъкна в разговора:

— Информираме, Бен! Соти се чувства длъжен да съобщи новината първо на теб.

— А ти? — попита Козела.

— Виж какво, г-н Хоровиц! Не съм светица, знаете го и двамата, но ако съм длъжна да давам отчет някому, това не си ти!

— Да съм искал такова нещо? — Козела наля половин чаша Хайнекен и жадно я изгълта.

— Не още — продължи Бенина, — очаквам да не го правиш и в бъдеще.

Исус мълчеше с наведена глава. Този копелдак май се чувства виновен? Дори светлото му лице като че ли беше поруменяло.

— Красива двойка сте. — Козела доля бира. — Ни съм равин, ни поп, нито ще дойда на сватбата, нито на развода. Не виждам ролята си във вашето предприятие.

— Между нас се случи нещо, шефе — обади се тихо Исус.

— Нямам нужда от обяснения — прекъсна го Козела. — Пълнолетни сте, действайте както намерите за добре. Не забравяй, че имаме и работа, колега!

— Никога, шефе! Бени знае. Нашите отношения са на светло, но моят бизнес е моя работа!

— Чупете си главите! — каза той. — Шейхът е в София. Намери го, Исусе! Заминавам за една седмица. Като се върна искам адреса му. Търси братовчеда на годеницата ти, респективно — мен.

Сервитьорът му поднесе гулаша.

— Къде е Влад, г-н Хоровиц? Не е ли време да стане един от нас?

Козела й се усмихна подкупващо.

— Извинявай, Бени! Това нито е твоя работа, нито ще бъде. Пийте соковете и вървете! Имам друга среща.

Но преди да си тръгнат Козела спря Исус:

— Засили контрола по магистрала „Тракия“ и търси Шейха! Сега имаш и друг претекст. Пусни командосите по петите на Исламболи. Онези, дето ги търсиш по „Пътя на коприната“. Да ги съберем на едно място?

Точно това трябва да направим помисли Козела, а на глас каза:

— Господ не съди мечтите, момче! Действай!

Обядвал и успокоен, в очакване на Джуит или мадам Сабат, Козела си поръча водка. Още не беше отпил, когато в заведението влязоха две двойки мъже. Първата се настани на бара, зад гърба му, втората седна до вратата срещу него. Идва помисли той, когато я видя да се задава.

Паркира малкото си рено срещу заведението, пресече улицата и влезе.

— Стреляли са по Морис Алкалай, г-н Хоровиц!

— Чеченци?

— Сабри твърди, че вие имате пръст в тази работа.

— На две хиляди и петстотин километра?

— Козел — мадам Сабат се надвеси над масата, — не говорите с идиоти! Разстоянията отдавна не са преграда!

Козела надяна отегчената си маска, отпи от водката, запали си цигара.

— Вижте, Джуит, отношенията ми с Морис започнаха добре, минаха през подозрения, кризи, изтезания. Ако не той лично, то поне Джон ви е разказал биографията на нашата връзка. Най-добре е да преустановим общата работа. Доверието е луксозна стока. Не я ли притежаваме, най-добре да се разделим. Нямам намерение да се оправдавам нито на него, нито на вас, нито на Господа Бога. Утре сутрин заминавам. Ще намерите ключовете в пощата.

Думите му като че ли объркаха еврейката. Поне така съдеше по мълчанието й.

— Къде отивате, г-н Хоровиц? — каза тя, когато все пак проговори.

— Вече не знам. Имах намерение да се погрижа за семейството си и да се върна. При така стеклите се обстоятелства, втората част от плана отпада.

— Обадете се на Морис. — Тази жена беше свикнала да заповядва. — Чака ви на телефона!

Козела извади апарата, издири името в менюто.

— Слушам те, сабри!

— Фалшива тревога, Козел! — чу той. — Джоана с теб ли е?

— Да.

— Дай ми я моля и забрави! Заловиха атентатора.

Козела й подаде слушалката, но не разбра дума от разговора. Говореха на иврит. Когато мадам Сабат изключи апарата, очите й излъчваха съвсем друго настроение.

— Сабри поднася своите извинения, Бен! Аз моите. Щастлива съм да ти кажа, че беше прав. Чеченска работа. Атентаторът е мъртъв. Един бандит по-малко. Чувал ли си за Сулим Ямадаев?

— Не — изтръпнал, каза Козела.

— Той беше легенда, в десетката на терористите. Брат му Бадруди е стрелял в сабри. Направили са го на решето.

— Мъртъв?

— По̀ мъртъв не може да бъде! — възбудено отговори тя. — Отново, моите извинения! Погрижи се за семейството си. Чака ни напрегната работа.

После стана бодро, подаде му сухата си жилава длан, кимна на охраната и напуснаха ресторанта.

Сега си еба майката! помисли си Козела.

В девет часа на другия ден, девети октомври, щеше да лети за Атина, заедно с Руслан и Джибрил Ямадаеви. Прокълнат ли съм, да му ебеш майката? Защо все аз съм вестителя на леталните новини?