Христо Калчев
В очакване на шейха (3)

III

На вратата се почука. Козела прехвърли револвера си от вътрешния джоб под колана и с ръце на кръста отвори. Беше Ангел Сотиров. Сотан или Исус, но беше три и половина сутринта и Козела си въобразяваше, че единствен той бодърства в мотела.

— Трябва да говорим, шефе!

— Влизай! — огледа коридора и затвори вратата. — Защо не спиш, вампир такъв?

— Сън не ме хваща!

Исус извади мобилния си телефон и го включи на гласова поща. Козела чу гласа на Хакел, на Влад, на мадам Сабат, своя. Всички разговори бяха записани тук, в мотел „Рай“.

— Откъде имаш този запис? — съзнавайки безсмислието на въпроса си, попита Козела.

— Малас… — каза Исус. — Той е къртица, шефе!

Козела беше изтръпнал, изтрезнял, разбуден.

— Какво чакат, Исус? — прегракнало каза той. — Щом знаят кои сме и къде сме, защо не са направили десант на комплекса?

Исус изглеждаше съсредоточен, угрижен, но в никакъв случай уплашен.

— Американците знаят, че Муктада ас Садр и милициите му са в джамията на Хюсеин и въпреки това стоят на почетно разстояние от целта.

— Предполагаш, че има кордон около нас? — уморено попита Козела, но вътрешно знаеше. Има, разбира се!

Исус поклати глава.

— Кордон няма още, но къртици със сигурност! Проверих пътищата, имаме хора по цялата магистрала. Чисто е. Къртицата не е готова… не му достигат сведения. Все още не сме взели решение, опипваме почвата и евреите!

Това беше вярно. Козела го знаеше по-добре от който да е друг. Къртицата имаше нужда от две информации: кога и кой ще удари Исламболи и Доган, и какво ноу-хау.

Тази вечер трябваше да се решат тези загадки. Къртицата, ако имаше такава, или Исус играеше особена до този момент, непонятна и за него игра, беше избързал с един ден.

— Какво предлагаш? — попита Козела.

— Димка за къртицата и бърза евакуация — отговори русият гангстер.

— Разкарай евреите и се върни! — заповяда сухо Козела.

Но когато остана сам, набързо събра багажа си, излезе на ливадата пред мотела, заобиколи го, качи се в BMW-то и без светлини излезе на магистралата. После изключи телефона и натисна газта. Все още не знаеше, че пътува към Лесидрен. Там беше Аберман и трябваше да го прибере по най-бързия начин.

 

 

Ситуацията беше или кризисна, или Козела се поддаваше на излишна паника, но беше оцелял до днес само защото следваше интуицията си и избягваше да участва в „каубойски филми“. И въпреки това в бягството имаше нещо подличко. След десетина минути щяха да забележат, че го няма. От кой бягам, всъщност? От полицията, от къртиците, от себе си? Майната му! Телефонът иззвъня, беше Хакел. Не отговори на повикването. Напротив, натисна газта, стрелката на спидометъра стигна сто и петдесет километра, това беше скоростта, която трябваше да поддържа четиридесет минути.

Когато Хакел се отчая и прекъсна връзката, Козела набра Аберман. Щом чу гласа му, каза сухо, заповеднически:

— Стегни си багажа! До един час съм при тебе — и изключи.

Кой може да е къртица, мама му стара? Евреите нямаха причина да го изпържат. Всеки случай не в този момент. Друго би било, ако Влад и ноу-хауто му беше в ръцете им. Кой тогава, би имал сметка да торпилира кораба? Исус?… Някой от обкръжението му?… Малас и мутрите? Малас… Това гадно копеле беше причинило смъртта на родителите си, обвинявайки Бенина. Защо точно нея? Промиваше мръсната си съвест или искрено вярваше, че не е виновен за гибелта им. Какво би му пречело да сключи договор с полицията? Какво ще спечели — помилване, реабилитация, пари? Помилване със сигурност, реабилитация и пари — никога. А играейки в неговия отбор сметката му набъбваше без да се нуждае нито от помилване, нито от реабилитация. Той беше твърде алчен, за да заколи златната кокошчица. Оставаше Исус. Кое беше това момче всъщност? Някой си Ангел Сотиров… Сотан… гангстер без криминално досие. С вид на Исус Христос и изкусител като сатаната. Но нали именно той го беше предупредил за къртицата? Козела му беше намекнал, че го готви за наследник в „бизнеса“. Исус му показа записа на гласовата поща. На всичко отгоре въртеше любов и с еврейката. Не, абсурдно, глупаво е, не се връзва! Кой е къртицата, д’еба мама му? — продължаваше трескаво да мисли Козела. — Някой от обкръжението?…

Телефонът иззвъня отново, Исус беше открил липсата му.

— Кажи? — сухо попита Козела.

— Няма да те питам къде си, шефе — каза той. — Имам нужда от инструкции!

— Чакай там! — без да е сигурен в думите си заповяда Козела. — Скрия ли Аберман, ще се върна. Търси къртицата!

— Намерих я — каза Исус.

— Кой?

— Малас.

— Сигурен ли си?

— Не напълно. Някои неща не знам. Мога да го свитна или да те чакам.

— Както решиш, така действай!

Козела се замисли.

— Евакуирай евреите! — каза той. — Джуит и Хакел в София. Там са под легационна протекция. Дръж Бенина в неведение, а на Малас кажи… не, аз ще му се обадя. Чакай ме, Исусе! Ще заповядам на Малас да пръсне отбора по всички гранични пунктове, под твой контрол. Ако шикалкави — преразход. Дръж го под око. Това копеле не пожали родителите си, не вярвам да има милост и към нас. Отдаде ли му се възможност, ще ни продаде без да му мигне окото!

Отново изключи телефона.

Наближаваше разклона за Ловеч, когато потърси Плъха.

— Г-н Мишев? — каза, когато чу гласа му.

— Гласът ти е специфичен, приятелю — каза Симеон Мишев.

— Трябва ми една справка! — без да му обръща внимание продължи Козела. — Сотан!

Плъха помълча миг-два.

— За кога ти трябват подробности?

— За вчера.

След ново мълчание, Плъха отговори:

— Ще я имаш утре, но…

— Но?… — нервно попита Козела.

— Ако има пробойна, търси я другаде. Утре до обяд ще ти продиктувам подробности.

Табелата Лесидрен изплува пред очите му, май беше стигнал навреме. Козела слезе от магистралата, намали скоростта и подкара към родния си дом.

Малас! Никой друг не би имал полза от провала му, но и никой освен Козела не би се заел да направи от един подлец богат човек.

Телефонът отново иззвъня — Алкалай.

Паниката започва!, помисли той, но не отговори на повикването. Когато Алкалай се отказа и спря, Козела изключи апарата и паркира пред бащината си къща. На западната тераса, под бледата светлина на отраженията, разпозна Влад Аберман. Паниката беше обхванала и младия еврейски гений.

Козела беше грохнал от умора, алкохолът вреше в тялото му. Вместо за София, както имаше намерение да пътуват, се качи в хотелската база на кинодейците, нае две стаи с фалшивите паспорти на Аберман и своя. Каза му, че ще тръгват утре следобед, без да е сигурен в думите си, прибра се в стаята си, събу си обувките и се просна върху леглото с джинси и яке, както беше потеглил от мотела. Събуди се в дванайсет на обяд. Взе душ, преоблече се и потърси Аберман в стаята му. Нямаше го, но багажът му беше там. Завари го да пие сок в бара и да прелиства вестниците. Всъщност младият евреин го чакаше с кървясали от безсъние очи и треперещ от нерви.

— Спокойно, момче! — каза, отпускайки се до него. — Сега ще хапнем и тръгваме за София.

— Какво се е случило, Козел?

— Ще ти отговоря по пътя — беше ядосаният отговор. — И не употребявай този прякор! Никога!

Козела стана, барът беше на самообслужване, осведоми се къде биха могли да се нахранят, но докато чакаше бармана да му наточи бирата, някаква младежка компания от селото влезе в бара.

— Долу е екшън, Маринка — каза един от тях на бармана, — като в американски филм. Полицията е блокирала къщите от Аквариума до Кретлев.

Козела изтръпна. Отново шансът беше му помогнал и отново беше минал в дванайсет без пет през фаталното място. Взе бирата и се върна на масата.

— Плановете се промениха, момче — каза той. — Ще поостанем някой и друг час.

После набра телефона.

— Къртицата? — попита Козела, когато чу гласа на Исус.

— На една ръка разстояние — беше отговорът.

— В преразход и дълбоко потапяне! — заповяда Козела.

Готвеше се да се обърне към Аберман, когато телефонът иззвъня. Търсеше го Плъха.

— Погрешна следа, колега! — каза Козела. — Нямам нужда от данни, небето се проясни!

Трябваше му време, за да измисли път за отстъпление. Не бяха много възможностите, д’еба мама му. Един процент. Трябваше да е магьосник, за да го намери.

 

 

На 25 септември Влад Аберман излетя от София за Атина. Трябваше им близо сто часа да изчакат да оредее полицейската блокада и да се разпусне мъртвата хватка в селото. Въпреки това, по черните пътища през Тетевен и Беклемето, Козела се добра до София.

Скри евреина в бърлогата си на ул. „Екзарх Йосиф“, предупреди Флора да го посрещне на атинското летище, купи му билет чрез една от бандитските частни компании и се обади на Алкалай.

— Къде си, сабри? — попита той.

— В Истанбул! Чувам, че си разпуснал отбора.

— Налагаше се, Морис. Трябва да се видим!

— Кога? — попита Алкалай.

— Веднага!

— Тогава заповядай в хотел „Таксим“! Ще те чакам за вечеря!

— Ще дойда на закуска — отклони поканата му Козела.

След това отиде на бара да изчака Плъха.

В същия брой на списание „Политика“ бяха отпечатани две диаметрално противоположни концепции на най-известните политолози в света — Збигнев Бжежински и Чомски.

Бжежински предлагаше бързо и радикално задушаване на ислямизма чрез политико-религиозно торпилиране на държавите. Чомски проповядваше мирен подход, посочвайки кървавия провал на Радован Караджич, Радко Младич в Босна и Косово и дългогодишното фиаско на Ликуд в Израел. И двете доктрини бяха крайни, но от съпоставянето им можеше да се изведе някакъв среден и разумен извод. Войната не вършеше работа. Дори победените създаваха повече проблеми на победителите от една пасивна война на идеи. Подходът на Чомски, да се налеят милиарди в третия свят, за да се нахрани и образова местното население също не вършеше работа. Хуманитарните помощи се превръщаха в оръжие, а посредниците — в милионери. Врагът оставаше същия в християнския свят и цивилизацията на белия човек.

Какво трябва да се направи д’еба мама му!, мислеше Козела. Той знаеше, че нито философска, нито социологическа, още по-малко правна култура му достига, за да предложи или проведе лечение-панацея. Но интуицията му подсказваше, че ако обединените усилия на белите държави вземат в ръцете си контрола върху търговията с оръжие и разпределението на хуманитарните инжекции, все някакъв ред, макар и привиден, би могъл да се постигне. Докога могъщите християнски държави ще търпят някаква шайка фанатизирани аналфабети да колят като агнета поданиците им пред камерите на Ал Джазира и докога ще стърчат джамии в центъра на християнските столици?…

Плъха се зададе, мина покрай портиера и влезе в дневния бар на хотела. По стар шпионски навик тръгна към бара без да се оглежда, но Козела знаеше, че погледът му шареше по огледалата и че го е видял от входа.

— Мараба! — каза Мишев, отпускайки се до него на високия стол.

— Бира — подхвърли той на барманката. — Хайнекен, без пяна!

Когато останаха сами, продължи с половин уста:

— Добре изглеждаш, Козел!

— Аз Козел, ти Плъх! Заеби зоологията! Как си, колега?

— Добре, генерале! Нося ти сведения от три източника. Писмен, аудио и устен. Какъв искаш?

— Вербален — усмихна се Козела. — Той поне не е доказателство пред следовател.

— Веднага ли? — попита Плъха.

— С бирата — беше отговорът. — Чака ме дълъг път!

 

 

Исус беше сирак, намерен през седемдесет и първа година пред входа на едно русенско сиропиталище. Ангел Сотиров беше име, дадено му по случайност. Когато го изкъпали и русата му коса грейнала, лекарят, който го записал в регистрите, попитал: „Как се казва това ангелче?“. „Няма име“ — отговорила обърканата медицинска сестра. „Тогава Ангел — казал лекарят. — Кой го намери?“ „Сотето, портиера“ — отговорила сестрата. „Как му е името на Сотето?“ — продължил да пита лекарят. „Петър Сотиров?“ — бил отговорът. „Тогава, това ангелче ще се казва Ангел Петров Сотиров.“

Лекарят записал името в регистрите и Исус започнал официалния си живот. Бил добър спортист, добър ученик, но своенравен, горделив и буен. Бързо станал любимец на директора и ужас за съучениците си. Директорът, покойник отдавна, му предложил да изкара гимназията във Военното училище като стипендиант на БКП. В онези години това било възможно. Под пагон, Исус станал още по-голяма напаст, но понеже натрупал и сили и умения, до такава степен писнал на преподаващите офицери, че когато се дипломирал алтернативата била милицията или цивилния живот. Армията се нуждаела от дисциплина, а Исус бил от онези, които трудно асимилирали смисъла на това понятие.

Животът му като милиционер (еквивалент на полицай) започнал от сержантския състав. Служил в Бяла, Долна Митрополия, във Видин и бързо натрупал пагони. Като старши лейтенант и заместник-началник на Окръжно управление в един момент осъзнал, че има професия, но е скитник. Това съвпаднало с „промените“. Десети ноември го заварил като кандидат-член на БКП и капитан в Русенското окръжно управление на МВР. Бил началник на криминалния отдел, когато генерал Семерджиев провел чистка. Исус се озовал на улицата без работа, без жилище и без нито един спестен лев.

Тогава някой, Козела не запомни името, го препоръчал на Плъха. За седем-осем години „работа на сянка“ Сотан, както беше известен сред бившите ескадронисти, се сдобил с жилище, успял да се ожени, да се разведе, натрупал някой лев, но както казваха французите „Апетитът идва с яденето!“.

… Златните минарета на Истанбул блеснаха пред очите му. Време беше да се съсредоточи и подготви за срещата с великия „сабри“. Размислите върху Исус можеха да почакат, въпреки че преди да влезе в хотела, имаше нужда от още нещо.

Козела набра номера и чу гласа му след първия позив.

— Готов ли си? — попита той.

— Предприех акция на своя глава, шефе! — отговори Исус.

— Как да те разбирам? — потискайки паниката си.

— Изпълних половината от инструкциите — евакуацията. Но къртицата се оказа славей. Пее, та се къса.

— Под натиск? — попита Козела.

— Под груб натиск, в частен кафез! — отговори Исус. — Май не е за телефон.

— Той ли е лицето, което търсим?

— О, да, шефе, и не само! Още трима плуваха в лайното!

— Къде са? — попита Козела.

— В лайното — беше отговорът, — завинаги…

Козела помълча миг-два после каза:

— Добра работа, Исусе! Ще ти се обадя след няколко дена. Изстискай славейчето като лимон! Скоро ще се видим, момче!

Влизаше в града успокоен и като че ли разведрен.

Май ще отмъстя за тебе, Ас! — помисли той преди да се включи в претоварения истанбулски автопоток.

 

 

Хотел „Таксим палас“ тънеше в османско великолепие. Най-старият и луксозен хотел на Истанбул, разположен на едноименния площад, все още беше емблемата на града, въпреки че всички световни хотелски вериги стърчаха като планински върхове около него. Козела паркира BMW-то и тръгна по червената пътека към швейцара.

Атентати, бомбени заплахи — световната психоза владееше и Турция. Още повече че самата тя бълваше фундаменталисти, воини от кюрдската освободителна армия и въпреки че със закон ограничаваше действията на уахабитите, те спокойно се ширеха в деветмилионния полис.

Козела спря пред униформения портиер и каза бавно на английски:

— Моля, предупредете вашия гост, г-н Алкалай… Морис Алкалай, че Йон Марин го чака в бара на ресторанта!

Алкалай обаче го беше изпреварил и четеше „Таймс“ пред някаква чаша с жълтеникава течност.

— Добро утро, сабри! — Козела седна срещу него.

Старият генерал на всички възможни световни разузнавания остави вестника и уморен разтърка очи.

— Играеш ли бридж, Козел? — попита той.

— Не — беше отговорът.

— Покер?

— Играех някога — търсейки смисъла на този разговор, разсеяно каза Козела.

— Тогава знаеш, че тази игра, а и всяка друга се подчинява на правила!

— Да — каза Козела.

— Ти каква игра играеш? — все още кротко, въпреки враждебността на въпроса продължи Алкалай.

— Своята игра… по своите правила, сабри! Понякога регламентът съвпада с твоя… исках да кажа на Мосад. Понякога има и различия. Но ако има игра — аз я водя, ако има правила — аз ги налагам! Ясно ли се изразявам?

Алкалай остави този въпрос без отговор.

— Принуден съм да ти отнема известни пълномощия, Козел! България е географско понятие върху глобуса. Тя не е ничия собственост, въпреки че някои ваши управници мислят друго. Това, което е добро за мен… или Мосад, както ти се изразяваш, е добро за България, респективно и за тебе!

— Защо не те разбирам, сабри? — отегчен попита Козела. — На различни езици ли говорим?

— По всяка вероятност — кимна Алкалай. — Ти не изпълни нито едно от условията, гарантиращи кожата ти. Явно съм ги казал на чужд за теб език.

— Сабри — усмихнат каза Козела, — ако днес говорим разбираемо, би ли повторил какво трябваше да извърша?

Почетният Билденберг все повече заприличващ на Франклин Делано Рузвелт отпи от сока и попита:

— Жив ли е Доган?

— Да.

— Взривени ли са джамиите на „Таухид“?

— Не.

— Къде е Володя Аберман?

— На сигурно място.

— Защо не е тук в момента?

— Морис — Козела направи знак на сервитьора да приближи, — Джон може да ти отговори на този въпрос.

Поръча кафе, минерална вода и когато останаха сами продължи:

— Не съм наемник, нито изпълнител. Можеш да ме третираш като съучастник в част от делата ти… в малка част, Морис! Не съм евреин и вашата кауза не е моя!

— Но и мюсюлманин не си, нали? — прекъсна го Алкалай.

— Още по-малко.

Козела запали цигара и вътрешно се напсува, че е пътувал шестстотин километра за един безсмислен разговор.

— Схващам не по-зле от теб ислямската заплаха, Морис. На свой ред мога ли да ти задам няколко въпроса, които всъщност цял свят си задава?

— Моля.

Сините очи на Алкалай блестяха злобно, свитите му устни издаваха гняв и напрежение, но гласът му беше тих и спокоен.

— Ти идваш от Чечня, нали?

— Да.

— Путин, Буш и Шарон дават награди за главите на Ахмад Кадиров и Шамил Басаев, нали?

— Да — кимна Алкалай.

— Те живи ли са?

— Знаеш отговора, Козел.

— Награди има и за Бен Ладен, Заркауи, Виктор Бут, Ас Садр, за Хауки Исламболи. Прав ли съм, сабри?

— Да — продължи да кима Алкалай.

— И трите най-могъщи световни сили — САЩ, Руската федерация и Световният еврейски конгрес не могат да се доберат до наградите?

— Не още — отговори сабри, но този път в гласа му се чуха метални нотки.

— Тогава, защо бързате с Ахмед Доган? — продължи Козела. — С какво е толкова важен някакъв си балкански цървул, при положение че вдъхновителите и работодателите му се радват на добро здраве?

Алкалай изчака сервитьора.

— За какво мислиш, че ни трябва Аберман, Козел?

— За пари — беше отговорът.

— Точно така. Тези пари ще се превърнат в оръжие, оръжието ще попадне в ръцете на бедни, мотивирани християни и евреи, с чиято помощ Бут, Путин и Шарон ще ликвидират изброените от тебе рицари. Въпросните лица не са територията на Великите сили, Козел, и затова пътят към тях е толкова труден. Акцията трябва да бъде военна, но благословена от политиците. Сам знаеш, че това е невъзможно. Подходът трябва да е обратен. Акцията да изглежда криминална, изпълнителите й от престъпния контингент. Това е твоята роля. Ако не беше политическото съображение, отдавна щеше да си ненужен, Козел! А това както ти е известно е синоним на мъртъв. Ясен ли съм?

— Цинично откровен! — каза Козела, отпивайки от кафето. — Морис, минавало ли ти е през ум, че всички вие сте една шайка бездарни, кабинетни търтеи? Не го схващай като обида. Питам човешки. Усъмнявал ли си се някога в целесъобразността на действията ви, или поне в смисъла?

Алкалай мълча дълго, успокои погледа си, отпусна лицевата маска, допи сока. Даваше вид на човек, който се готви да тръгва, но преди това постави дългите си кокалести пръсти на масата и се надвеси над него.

— Ти май не разбираш защо си тук, Козел? Още по-малко че въпрос на мой каприз е дали да умреш веднага, утре, в София или в Крит. Разбери добре, приятелю, няма да повтарям повече! Ти си на служба, макар че никой няма да ти плаща. Напротив, от теб се очаква крупен паричен масив, това е залог за живота ти. Запомни добре! След десет минути нашата среща свършва. Хакел твърди, че Аберман подготвя стоката, но това е една част от уговорката. Прибираш се в София, подготвяш отстраняването на Доган, ликвидация на движението му и пращаш регионалните банди, ако не да разрушат, поне да осквернят джамиите на тази напаст божия! На вашата Нова година ще получиш официална благодарност за преданата си дейност. Не очаквай да доживееш пролетта, ако продължаваш да се изявяваш като самостоятелен играч, създаващ правилата на играта. Това исках да ти кажа, стари приятелю! Честна дума, ще се чувствам отвратително, ако се наложи да те отстраня! Но ще съм принуден да го направя!

Алкалай стана, закопча сакото си и стъпвайки тихо по дебелите бухари излезе от бара. Козела допи кафето, качи се в колата и тръгна на север. Беше десет и половина сутринта, но той не беше спал две денонощия и очите му горяха. Ще преспя в Одрин — реши и натисна педала на газта.

Когато излезе от града, намери някаква станция със стари рок парчета и излезе на магистралата. Какво ще стане, ако изпреваря сабри? — помисли той. — Или да го чакам да ме заколи като жертвен овен на Пасха? Знаеше, че не може да вземе решението веднага. Не можеше да го вземе сам. Май трябва да напускам Крит — помисли той. После се заслуша в музиката и се остави на движението.

Когато наближи Одрин потърси Исус.

— Кажи, шефе?

— Малас диша, нали?

— Все още, макар на командно дишане!

— Изземи му функциите, Исусе! Днес е петък, в сряда искам всички налични артисти на едно място. Наеми мотел „Божур“ под някакъв претекст. Измисли празник, но в седем вечерта всички артисти да са налице! Кажи на Малас, че това е цената на кожата му. Ти ще гарантираш срещата и ще се заемеш с персонала. По някое време ще дойда и аз. Това е, момче! Действай! Всеки е длъжен да мре по малко за родината си!

Козела изключи телефона, отби и влезе в околовръстното шосе на Одрин.