Шерилин Кениън
Танц с дявола (7)

6

Зарек се събуди малко след пладне. Много рядко спеше през целия ден. Беше по-скоро нещо като дрямка. През лятото в колибата му беше прекалено горещо, за да спи добре, а през зимата — твърде студено.

Ала най-вече се дължеше на това, че сънищата му никога не му позволяваха да спи твърде дълго. Миналото го измъчваше прекалено безпощадно, а когато спеше, не можеше да държи спомените далеч от себе си.

Ала когато отвори очи и чу вятърът да свири отвън, се сети къде се намира.

Къщата на Астрид.

Предишната нощ беше пуснал пердетата, така че не можеше да види дали снегът е спрял, или не. Не че имаше значение. През деня той беше като хванат в капан.

Хванат в капан с нея.

Стана от леглото и пое по коридора към кухнята. Как му се искаше да си беше вкъщи. Определено се нуждаеше от сериозно питие. Не че водката можеше да прогони сънищата, които все още витаеха в ума му. Но поне щеше да поотвлече вниманието му от тях.

— Зарек?

Той се обърна при звука на нежния глас, помилвал го като копринена ласка, и тялото му реагира незабавно.

Достатъчно бе само да помисли за името й и начаса ставаше корав като камък и изпълнен с непреодолимо желание.

— Какво? — Не знаеше защо й отговори, при положение че обикновено не би го сторил.

— Добре ли си?

Зарек изсумтя. Никога през живота си не е бил добре.

— Има ли нещо за пиене в тази къща?

— Имам сок и чай.

— Алкохол, принцесо. Имаш ли нещо по-силничко?

— Само Саша и разбира се, ти.

Зарек погледна към дълбоките рани на ръката си, оставени от домашния и любимец. Ако беше който и да било друг Нощен ловец, досега да бяха зараснали. Ала за негов късмет, щеше да си ги запази още няколко дена.

Също като дупката на гърба.

Отвори хладилника с въздишка и извади портокаловия сок. Махна капачката и почти го беше допрял до устните си, когато си спомни, че не си е вкъщи и кутията не е негова.

Свирепата му част му каза да отпие въпреки това — тя така или иначе нямаше да разбере. Само че той не искаше да се вслуша в този глас. Отиде до шкафа, извади си чаша и я напълни.

Астрид едва-едва чуваше звуците, издаващи, че Зарек все още е в кухнята. Беше толкова тих, че тя трябваше да напрегне слуха си просто за да е сигурна.

Пристъпи напред и се насочи към мивката.

— Гладен ли си?

По навик, тя протегна ръка… и докосна топло голо бедро. То беше гладко и изкусително.

Приканващо.

Поразена от неочакваното усещане на дланта си върху голата му плът, Астрид прокара ръка по крака му, преди да си даде сметка, че той не носи никакви дрехи.

Зарек беше чисто гол в кухнята и.

Сърцето и заби лудешки.

Той се отдръпна от нея.

— Не ме докосвай.

Гневът в гласа му я накара да потрепери.

— Къде са ти дрехите?

— Не спя с дънки.

Ръката и гореше от спомена за кожата му под пръстите и.

— Е, трябваше да ги обуеш, преди да излезеш от стаята си.

— Защо? Ти си сляпа. Не е като да можеш да ме видиш.

Да, ама ако Саша беше буден, вече да е получил истеричен пристъп.

— Не е нужно да ми напомняш за недостатъците ми, принце от приказките. Вярвай ми, прекрасно си давам сметка, че не съм в състояние да те видя.

— Е, бъди благодарна за това.

— Защо?

— Защото не си струва да ме вижда човек.

Астрид едва не зяпна при искреността в гласа му. Мъжът, когото беше видяла през очите на Саша, не просто си струваше да бъде видян. Той беше поразително красив. Можеше да се мери с най-красивите мъже, които бе виждала.

Ала после си спомни съня му. Начинът, по който го бяха гледали някога. В ума си той все още беше окаяната отрепка, която другите биеха и ругаеха.

И от това на Астрид й се доплака за него.

— Съмнявам се — прошепна тя с усилие през буцата, заседнала в гърлото и.

— Недей.

Чу го как мина сърдито покрай нея и пое по коридора, а после затръшна вратата на стаята си.

Астрид остана в кухнята, чудейки се как да постъпи. Той бе така изгубен. И сега тя го разбираше.

Не, поправи се тя. Ни най-малко не го разбираше. Как би могла?

Никой никога не се бе осмелявал да се отнася към нея по начина, по който се бяха държали с него. Майка й и сестрите и биха убили всеки, дръзнал да я погледне с презрение. Те винаги я бяха бранили от света, дори когато тя се бореше да се откъсне от тях.

Зарек никога не бе познал какво е да го докоснат с обич. Никога не бе почувствал топлината на истинско семейство. Винаги бе живял в самота, която Астрид дори не бе в състояние да си представи.

Завладяна от тези новопоявили се чувства, тя не бе сигурна какво да направи. Ала искаше да му помогне. Излезе в коридора само за да открие, че той е заключил вратата на стаята си.

— Зарек?

Този път той отказа да й отговори.

Астрид въздъхна и облегна глава на стената, чудейки се дали изобщо има начин, по който да стигне до него. Начин, по който да спаси един мъж, който не искаше да бъде спасен.

 

 

Нареждането на Артемида накара Танатос да побеснее.

— Друг път ще спра!

Как ли пък не. В продължение на деветстотин години беше очаквал тази заповед. Очаквал бе възможност да си го върне на Зарек от Мизия. Никой, най-малкото пък Артемида, щеше да му попречи сега. Щеше да се разправи със Зарек или сам да умре.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Артемида не разполагаше с чак такава власт, каквато си въобразяваше. В края на краищата именно неговата воля щеше да надделее.

А не нейната.

Тя не му беше никаква. Нищо повече от средство за постигане на целта, която твърдо си беше набелязал. Най-сетне щеше да си отмъсти.

Танатос заблъска по вратата на откъснатата от света колиба и чу как от другата страна се разнесоха ниски, панически звуци — аполити, които бързаха да скрият жените и децата си. Аполити, които живееха в страх от всеки, дошъл да ги търси.

— Аз съм светлината на лирата — каза Танатос, изричайки думи, които само един аполит или деймон би могъл да знае. Думи, използвани всеки път, когато деймон или аполит търсеше убежище при някого от своята раса. Фразата беше отпратка към родството им с Аполон, богът на слънцето, който ги беше проклел и изоставил.

— Как така си навън през деня? — Беше женски глас. Изпълнен със страх.

— Аз съм Дневният палач. Отворете вратата.

— Как можем да сме сигурни? — Този път му отговори мъж.

От гърлото на Танатос се откъсна ниско ръмжене. Защо изобщо искаше да помогне на тези хора? Та те бяха напълно безполезни.

Но после си спомни. Някога, много отдавна той беше един от тях. И също като тях би се крил, боейки се от скуайърите и Нощните ловци. От жалките човеци, които идваха за тях в светлината на деня.

Как само ги ненавиждаше всичките.

— Ще отворя вратата — предупреди ги той. — Почуках само за да може да я отключите и да се отдръпнете от лъчите на слънцето, преди да съм влязъл. Така че или я отключете, или ще я изкъртя.

Миг по-късно се разнесе изщракване.

Танатос си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и бавно отвори вратата. В мига, в който прекрачи прага и затвори зад себе си, към главата му се спусна лопата.

Той я улови и дръпна силно, измъквайки една жена от сенките.

— Няма да ти позволя да сториш зло на децата ми!

Танатос взе лопатата от ръцете й и я погледна подразнено.

— Вярвай ми, ако исках да ги нараня, ти не би могла да ми попречиш. Никой не би могъл. Ала не затова съм тук. Тук съм, за да убия един Нощен ловец, който преследва близките ви.

Облекчение се разля по красивото лице на жената и тя го погледна така, сякаш пред себе си имаше ангел.

— Значи, наистина си Дневният палач.

Думите бяха произнесени от мъжки глас и когато обърна глава, Танатос видя един деймон да излиза от сенките. Не изглеждаше на повече от двайсет и няколко години и като всички от расата си беше въплъщение на физическо съвършенство. Красив в младостта и физическия си облик, той имаше дълга руса коса, която падаше на плитки по гърба му. Върху дясната му буза бяха татуирани три кървавочервени сълзи.

Танатос начаса разпозна вида му.

Пред себе си имаше един от редките воини Спати, които бе дошъл да търси.

— Сълзите за децата ти ли са?

Деймонът кимна отсечено.

— Всяко от тях беше убито от Нощен ловец. На свой ред аз убих него.

Сърцето на Танатос се сви от болка. Аполитите нямаха избор и въпреки това биваха наказвани просто защото дръзваха да поискат живот вместо смърт. Зачуди се какво ли биха направили хората и Нощните ловци, ако им кажеха, че имат две възможности: да умрат мъчително в разгара на младостта си или да отнемат човешки души и да живеят.

Като обикновен аполит, Танатос беше готов да умре. Също като жена си…

Зарек беше лишил семейството му дори от тази възможност.

Обезумял, Нощният ловец бе минал през селото на Танатос, погубвайки всички в него. Мъжете едва бяха успели да скрият жените и децата, преди Зарек да ги изтреби до крак.

Никой, изпречил се на пътя му, не беше оцелял.

Никой.

Беше убивал аполити и деймони наред. И наказанието, отредено му за това престъпление, беше изгнание.

Изгнание!

Танатос бе завладян от ярост. Как смееше Зарек да живее в удобство през всички тези векове, докато споменът за онази нощ бе останал в сърцето на Танатос завинаги, като гнойна рана, която никога нямаше да бъде излекувана.

Той отблъсна болката настрани. Сега не беше моментът да остави гнева да го ръководи. Сега трябваше да бъде също толкова студен и пресметлив, колкото своя враг.

— На колко години си, деймоне? — попита Танатос.

— Деветдесет и четири.

Танатос повдигна вежди.

— Добре си се справил.

— Да, така е. Омръзна ми да се крия.

Танатос прекрасно познаваше това чувство. Нямаше нищо по-лошо от това, да си принуден да живееш в мрака. Като затворник.

— Не се страхувай. Нощните ловци няма да те преследват повече. Тук съм, за да се погрижа за това.

Мъжът се усмихна.

— Мислехме, че си просто една легенда.

— Всички добри легенди водят началото си от действителността. Нима майка ти не те е научила на това?

Очите на деймона потъмняха и придобиха измъчен вид.

— Бях едва на три, когато тя стана на двайсет и седем. Нямаше време да ме научи на нищо.

Танатос сложи утешително ръка на рамото му.

— Ще си върнем тази планета, братко мой. Бъди сигурен, отново настъпи нашият час. Ще призова останалите от расата ти и ще обединим войските си. Човеците няма да имат никой, който да ги защити.

— Ами Нощните ловци? — попита жената.

Танатос се усмихна.

— Те са приковани към нощта. А аз не съм. Мога да ги преследвам когато си поискам. — Той се разсмя. — Освен това съм недосегаем за тях. За всички тях аз съм Смъртта, а сега съм у дома си, при своите събратя. Заедно ще подчиним този свят и всички, които го обитават.

 

 

Зарек се събуди от миризмата на рай. Би си помислил, че сънува, ала сънищата му никога не бяха толкова приятни.

Лежеше в леглото и не смееше да помръдне. Боеше се, че апетитното ухание ще се окаже плод на въображението му.

Стомахът му изкъркори.

Чу как вълкът излая.

— Тихо, Саша. Ще събудиш госта ни.

Тези думи накараха Зарек да отвори очи. Гост. Никой, освен Астрид не го бе наричал така.

Мисълта му се върна към седмицата, която беше прекарал в Ню Орлиънс.

— Къде ще отседна — при теб, Кириан или Ник?

— Решихме, че ще е по-добре да имаш собствено жилище.

Думите на Ахерон сякаш бяха сритали нещо в него, което той дори не подозираше, че все още е живо. Никой никога не го беше искал край себе си.

Мислеше, че отдавна вече не го е грижа. И все пак, ето че простичките думи на Астрид докоснаха същата онази непозната част от него, която бяха жегнали и думите на Ахерон.

Зарек стана от леглото, облече се и отиде да я намери.

На прага на кухнята спря и загледа как тя приготвя палачинки в микровълновата. Справяше се забележително добре, като се имаше предвид слепотата и.

Вълкът го погледна и изръмжа.

Астрид наклони глава, сякаш се опитваше да го чуе.

— Зарек? В стаята ли си?

— На прага.

Не знаеше защо й отговори. Не знаеше защо още бе тук.

Вярно, бурята продължаваше да бушува, ала през вековете той беше излизал в не една и две бури като тази, когато живееше тук без никакви съвременни удобства. Имаше време, при това съвсем неотдавна, когато му се налагаше да си търси храна посред зима. Да топи сняг, за да има какво да пие.

— Направих палачинки. Не знам как ги обичаш, но имам боровинки и кленов сироп, или пък пресни ягоди, ако предпочиташ.

Зарек отиде до кухненския плот и посегна да си вземе чиния.

— Седни, аз ще ти ги донеса.

— Не, принцесо — остро отвърна той. След като самият той беше принуждаван да прислужва на другите, отказваше който и да било да прислужва на него. — И сам мога да си ги приготвя.

Тя вдигна ръце, сякаш се предава.

— Както кажеш, принце от приказките. Ако има нещо, което уважавам, то е някой, който сам може да се грижи за себе си.

— Защо ме наричаш така? Подиграваш ли ми се?

— Ти ме наричаш „принцесо“, аз ти казвам „принце от приказките“. Според мен е справедливо.

Неохотно отдавайки и дължимото уважение, Зарек посегна към чинийката с бекон, която стоеше край котлона.

— Как пържиш, след като не виждаш?

— В микровълновата. Просто натискам копчето.

Вълкът се приближи и подуши крака му. След това го погледна обидено и залая.

— Млъквай, Бенджи^[1] — изръмжа Зарек. — Не искам да слушам забележки за хигиената си от някой, който си ближе топките.

— Зарек! — ахна Астрид. — Как можа да го кажеш!

Той стисна зъби. Е, добре, повече нямаше да говори. И без това най-много го биваше да си мълчи.

Вълкът продължи да скимти и джафка.

— Шшш — успокои го Астрид. — Ако не иска да се къпе, това не ни влиза в работата.

Изгубил изведнъж апетит, Зарек остави чинията си на масата и се върна в стаята си, където нямаше да ги обижда със своето присъствие.

 

 

Астрид отиде пипнешком до масата, очаквайки да намери Зарек там. Единственото, което откри, беше чинията му с недокоснатата храна.

— Какво стана? — попита тя Саша.

— Ако не знаех, че е невъзможно, бих казал, че си го засегнала. Само че като нищо е отишъл в стаята си, за да си вземе оръжие и да ни претрепе.

— Саша! Кажи ми какво се случи току-що.

— Добре де. Остави чинията на масата и излезе.

— Как изглеждаше?

— Никак. Лицето му беше напълно безизразно.

Това изобщо не и помогна, така че тя тръгна да го търси.

— Махай се — сопна се Зарек, когато тя почука на вратата му и я отвори. Застанала на прага, на Астрид й се щеше да може да го види.

— Какво искаш, Зарек?

— Аз… — Гласът му заглъхна.

— Ти какво?

Не бе в състояние да изрече истината. Искаше да се стопли. Поне веднъж в живота си искаше топлина. Не само физическа, но и душевна.

— Искам да си вървя.

Астрид въздъхна.

— Ще умреш навън.

— Е, и?

— Наистина ли животът ти няма никаква стойност, нито смисъл?

— Да.

— Тогава защо не си му сложил край досега?

Зарек изсумтя.

— И защо да го правя? Единственото удоволствие в живота ми е мисълта, че вбесявам всички около себе си. Умра ли, те всички ще се зарадват. А определено нямам намерение да им доставям това удоволствие.

За негова изненада, тя се засмя.

— Ще ми се да можех да видя лицето ти, за да знам дали се шегуваш, или не.

— Вярвай ми, говоря съвсем сериозно.

— Тогава ми е жал за теб. Ще ми се да имаше нещо, което да те прави щастлив.

Зарек извърна очи от нея. Щастлив. Той дори не разбираше значението на думата. Тя му бе така чужда, както и думата „нежност“. „Състрадание“.

„Обич“.

Ето това беше дума, която никога не беше влизала в речника му. Не можеше да си представи какво изпитват другите.

От любов Талон едва не бе умрял, за да може Съншайн да живее. От любов Съншайн беше предложила душата си в замяна на свободата на Талон.

Единственото, което той познаваше, беше омраза и гняв. Единственото, което го грееше. Единственото, което го поддържаше жив. Докато мразеше, имаше причина да живее.

— Защо ти е да живееш сама в тази къща?

Астрид сви рамене.

— Приятно ми е да си имам свое местенце. Семейството ми често идва на гости, но предпочитам да съм сама.

— Защо?

— Защото не ми е приятно да се отнасят с мен като с дете. Майка ми и сестрите ми се държат с мен, сякаш съм безпомощна. Искат всичко да вършат вместо мен.

Астрид зачака Зарек да каже нещо, но той не го стори.

— Искаш ли да се изкъпеш? — попита тя след мъничко.

— Дразня ли те?

Астрид поклати глава.

— Ни най-малко. Ти си решаваш.

На Зарек никога не му се беше налагало да се тревожи за неща като къпане. Докато беше роб, никой не го беше грижа дали е чист, или не, а истината бе, че той предпочиташе да ходи мръсен, та никой да не се доближава до него повече, отколкото беше необходимо.

Като Нощен ловец беше съвършено сам още преди изгнанието му в Аляска. А когато беше дошъл тук, дори нещо така простичко като това, да се къпе, се бе оказало толкова сложно, че той почти беше престанал да го прави.

Едва след като хората започнаха да се заселват във Феърбанкс, той си купи голяма вана, която използваше само когато знаеше, че трябва да отиде в града.

Краткият му престой в Ню Орлиънс беше скъпоценна наслада от течаща топла и студена вода и душове, които можеха да текат цял час, преди водата да изстине.

Ако Астрид му беше заповядала да се изкъпе, дори не би помислил да го стори. Но тъй като му беше предложила избор, той се отправи към банята.

— Кърпите са в шкафа в коридора.

Зарек поспря пред дрешника до банята и го отвори. Като всичко в къщата, и той беше грижливо подреден. Кърпите до една бяха прилежно сгънати. По дяволите, дори бяха подбрани така, че да подхождат по цвят на останалата част от къщата.

Грабна голяма пухкава зелена хавлия и отиде да се изкъпе.

Астрид чу пускането на водата и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Странно, преди Саша да го спомене, дори не си беше дала сметка, че Зарек не се е къпал. Той не миришеше или нещо такова и толкова често си миеше ръцете, че Астрид беше предположила, че останалата част от него е също така чиста.

Върна се в кухнята и завари Саша да яде палачинките на Зарек.

— Какво правиш?

— Той не ги искаше. Започнаха да изстиват.

— Саша!

— Какво? Храната не бива да се похабява.

Астрид поклати глава и отиде да направи още палачинки за Зарек. Може би, след като си вземеше душ, щеше да е по-общителен.

Не беше. Ако изобщо беше възможно, докато нагъваше палачинките, беше дори още по-навъсен.

— Отвратителен е — каза и Саша. — Яде като животно. Бъди благодарна, че си сляпа.

— Саша, престани да се заяждаш.

— Какво ти заяждане! Използва вилицата като лопата и се кълна, че натъпка една от палачинките цяла в устата си.

Астрид би била отвратена, ако не беше посетила сънищата му. Никой не го беше научил дори на най-елементарни обноски. Бяха му отредили само един ъгъл на пода, досущ като някакво животно, както го наричаше Саша.

Докато беше човек, храната му беше оскъдна. А веднага след тази мисъл я порази друга — като Нощен ловец, храната му несъмнено беше също толкова оскъдна.

За разлика от останалите като него, Зарек нямаше скуайър, който да сади и отглежда храната му денем. Да се грижи за животни и да му готви. В продължение на векове той беше живял в суровия климат на Аляска, където през зимата източниците на храна бяха силно ограничени.

Астрид усети как и се повдигна при тази мисъл. Ако беше човек, несъмнено би умрял от глад. Нощните ловци не можеха да умрат от недохранване. Ала можеха да страдат от него не по-малко от хората.

Астрид му приготви още една чиния палачинки.

— Какво е това? — попита Зарек, когато тя я сложи пред него.

— В случай че още си гладен.

Той не каза нищо, но Астрид го чу как придърпва чинията и отваря кленовия сироп.

— Не мога още веднъж да го гледам как прави палачинкова супа с кленовия сироп — отсече Саша. — Ако ти трябвам, ще бъда в кабинета.

Астрид не му обърна внимание, заслушана в това, как Зарек се храни. Как и се искаше да може да го види.

— Не, изобщо не ти се иска — каза Саша.

Ала тя имаше чувството, че вълкът пресилва нещата. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че дори Зарек да имаше безупречни маниери, Саша пак щеше да се оплаква.

След като се нахрани, Зарек стана и изми чинията си.

Не, не беше животно. А самотен, наранен мъж, който не знаеше как да се справи в един свят, обърнал му гръб.

Астрид видя в него онова, което и Ахерон бе видял, и уважението и към атланта нарасна неимоверно, дала си сметка, че той забелязва това, което другите не можеха.

Всичко, което тя трябваше да направи сега, бе да намери начин да спаси Зарек от една богиня, която се бе отказала от него. Не го ли стореше, Артемида щеше да нареди Зарек да бъде убит.

Астрид го чу как откъсна една хартиена кърпа от поставката.

— По новините казаха, че бурята продължава и нямат представа кога ще отмине. Казват, че е най-страшната снежна буря от векове насам.

Зарек изпусна уморено дъха си.

— Трябва да си тръгна още тази вечер.

— Не можеш.

— Нямам избор.

— Всички имаме избор.

— Не е така, принцесо. Единствено хората с пари и влияние имат избор. При останалите от нас основните потребности диктуват какво да правим, за да оцелеем. — Той прекоси стаята. — Трябва да си вървя.

Астрид усети, че я обзема паника. Тъй като беше Нощен ловец, действително можеше да си тръгне. За разлика от хората, които бе съдила, животът на Зарек нямаше да бъде изложен на опасност, ако излезеше от къщата тази нощ. Щеше да бъде изложен на студ и сурови условия, но Зарек беше свикнал с това.

Астрид не знаеше как да постъпи. Ако тръгнеше след него, много бързо щеше да му стане ясно, че и тя е безсмъртна.

За частица от секундата си помисли дали да не повика сестрите си, но се отказа. Направеше ли го, те никога нямаше да я оставят да го забрави. Не, трябваше да се справи с това сама.

Но какво би могло да го задържи, когато бе така решен да се махне?

Астрид се обърна към вратата и събори нещо на плота. Вдигна го и малката бутилка с подправка я накара да си спомни за серумите, които М’Адок и беше дал.

Една достатъчно голяма доза от серума Лотос щеше да го държи в безсъзнание в продължение на няколко дни… Само че тогава той щеше да бъде хванат в плен на кошмарите си, неспособен да се пробуди. Нещо такова би могло да го накара да полудее.

Ами ако тя направляваше сънищата му, както правеха Ловците на сънища?

Смееше ли да опита?

Преди да е имала време да размисли, Астрид отиде в стаята си и взе бутилчицата, която беше скрила в нощното си шкафче. Сега оставаше само да намери начин да накара Зарек да го изпие.

Зарек се готвеше да излезе навън в бурята. Вдигна качулката на палтото си и пое по коридора.

Астрид го пресрещна на половината път до вратата. Зарек неволно поспря, когато я видя да го чака там. Връхлетя го желание и го накара да се втвърди до болка. Лицето й беше тъжно и това го порази най-силно от всичко.

О, богове, толкова беше красива! За миг наистина му се прииска да можеше да остане тук, при нея. И той да има късмета на вълка, когото тя бе прибрала от дивата пустош и бе опитомила.

Искаше му се да смееше да протегне ръка към една звезда.

Направи го!

Зарек сви ръце в юмруци, преди да се е поддал на този изгарящ копнеж. Робите нямаха желания и мечти. Те не жадуваха жени, които бяха прекалено добри за тях. Не би трябвало дори да я поглежда, още по-малко пък да е корав от желанието да я докосне.

Колкото и да се съпротивляваше, колкото да се бунтуваше срещу Ахерон и Артемида, не можеше да избяга от истината. Две хиляди години по-късно все още беше роб. Притежание на гръцка богиня, която искаше смъртта му. Можеше да отрича съдбата си колкото си ще, но в крайна сметка знаеше мястото си в този свят.

Жени като Астрид не бяха за такива като него. А за почтени, възпитани мъже. Мъже, които знаеха значението на простички думи като „нежност“, „топлота“, „състрадание“, „приятелство“.

„Обич“.

Той понечи да мине покрай нея.

— Заповядай — каза тя, протягайки му чаша горещ чай.

Уханието беше топло и приятно, но не го сгря и наполовина колкото гледката на леката руменина по бузите и.

— Какво е това?

— Бих казала арсеник и повръщано, но ти и така ми имаш толкова малко доверие, че не смея. Топъл чай от розмарин с мъничко мед. Искам да го изпиеш, преди да излезеш. Ще те стопли, докато пътуваш.

Поразвеселен от това, как бе повторила неговата грубост, първият порив на Зарек беше да го изхвърли. Ала просто не можеше. Това беше дар, в който бяха вложени твърде много грижа и мисъл, а те бяха изключително редки в живота му.

Неприятно му беше да признае колко дълбоко го беше трогнал този така простичък жест. И от това още повече се втвърди.

Благодари й и изпи чая, без нито за миг да откъсва очи от нея над ръба на чашата. О, богове, колко щеше да му липсва; но това беше дори по-безсмислено от всичко останало.

Докато устните му отпиваха от чая, очите му изпиваха нея.

Дънките й обгръщаха дълги стройни крака, които никой мъж не можеше да не си мечтае да почувства обвити около кръста му.

Около раменете му.

Ала онова, което искаше най-силно, беше дупето й. То просто се молеше да бъде обхванато от ръцете му, докато той притискаше мекотата и към слабините си, така че тя да почувства как изгаря за нея.

Против волята си Зарек я видя гола в ръцете си. Устните й — върху неговите, гърдите й — в ръцете му, докато се изгубваше в топлото й влажно тяло.

Трябва да се махна оттук.

Допи чая и й подаде празната чаша.

Тя направи крачка назад, стиснала чашата в ръце, лицето й — още по-тъжно отпреди.

— Иска ми се да останеш, Зарек.

Зарек се наслади на звука на тези така редки думи. Дори и да не го мислеше наистина, от тях го заболя.

— Ама разбира се, че ти се иска, принцесо.

— Истина е. — Искреността върху лицето й го изгори.

Но онова, което чувстваше най-вече, беше гняв.

— Не ме лъжи. Не понасям лъжи.

Мина покрай нея и се насочи решително към вратата, ала когато достигна до нея, главата му се замая. Зрението му се замъгли и той спря, опитвайки се да фокусира погледа си. Изведнъж крайниците му натежаха, сякаш бяха от олово. Трудно му бе дори да диша.

Какво ставаше?

Посегна към вратата и в този миг коленете му се подкосиха. А после над него се спусна мрак.

Астрид потръпна, когато чу как тялото му рухна на земята. Как и се искаше да го беше уловила, преди да е паднал. Но без зрение, не можеше да стори кой знае какво.

Приближи се до него и провери дали е добре. За щастие, изглежда, че не беше пострадал от измамата й.

— Саша? — повика тя, тъй като се нуждаеше от помощта му, за да вдигне Зарек от пода.

— Какво стана? — попита Саша, приближавайки се до нея.

— Упоих го.

Астрид почувства как Саша прие човешката си форма.

От опит знаеше, че е гол — винаги беше, когато променяше формата си. Много рядко го беше виждала в човешки облик. Като воин Катагария, естественото му и предпочитано състояние беше на вълк, ала вродените му магически умения му позволяваха от време на време да приема човешка форма, ако се наложеше. И уменията, и физическата му сила бяха по-ограничени като човек, поради което той предпочиташе да бъде вълк.

Все пак имаше някои неща, които расата му предпочиташе да прави в човешки облик. Неща като чифтосване и хранене.

Като човек Саша имаше дълга руса коса, толкова светла, че беше така бяла, както и вълчата му козина. Очите му имаха наситен електриковосин цвят, който пронизваше и в двата му облика, а лицето му…

Пленително, с изваяни черти. Линиите на лицето му бяха съвършени и изчистени. Мъжествени. Жалко, че Астрид никога не бе изпитвала сексуално привличане към него, защото тялото му беше точно толкова атлетично и мускулесто като това на Зарек.

Ала при цялата си красота и чар, Саша й беше просто приятел, който често се държеше с нея като прекалено грижовен по-голям брат.

— Какво си мислеше? — попита той с дълбок баритонов глас, натежал от магьосническата му сила. Говореше се, че воините Катагария бяха в състояние да съблазнят всяка жена просто като произнесат името й.

Сексуалната им мощ и издръжливост бяха пословични, дори сред боговете.

И все пак единственото, което Астрид можеше да направи, бе да оцени съблазнителната привлекателност на Саша. Нито веднъж не й се беше поддала.

— Не може да си тръгне оттук, преди изпитанието да е свършило, и ти го знаеш.

Саша изпусна раздразнено дъха си.

— С какво го упои?

— Серум Лотос.

— Астрид, имаш ли представа колко е опасен този серум? Убил е безброй смъртни. Една глътка и може да полудеят. Или още по-лошо — да се пристрастят към него така, че да откажат да се събудят от сънищата си.

— Зарек не е смъртен.

Саша въздъхна.

— Не, не е.

Астрид се завъртя на пети.

— Отнеси го в леглото му, Саша.

— Ами думичката „моля“?

Астрид се обърна наляво, надявайки се да се взира сърдито в него.

— Защо си толкова невъзможен напоследък?

— А ти защо ме командориш така? Според мен този мъж ти влияе и това не ми харесва. — Той поспря за миг, преди да продължи. — Никога не забравяй, Астрид, че съм тук по свой избор. Единствената причина да бъда до теб е, че не искам да те видя наранена.

Астрид се пресегна и сложи ръка върху неговата.

— Знам, Саша. Благодаря ти.

Той покри ръката и със своята и я стисна лекичко.

— Не го допускай в себе си, нимфо. У него има толкова много мрак, че напълно ще изличи цялата доброта, която притежаваш.

Астрид се замисли за миг над думите му. От много време насам не се беше смятала за добра.

— Има хора, които биха казали същото и за теб.

— Те не ме познават.

— А ние не познаваме Зарек.

— Познавам тези като него по-добре, отколкото ти, нимфо. Прекарах живота си, биейки се с мъже като този. Мъже, които гледат на света като на враг и които мразят всички около себе си. — Саша я пусна и вдигна Зарек от пода с пъхтене. — Брани сърцето си, Астрид. Не искам отново да те видя наранена.

Докато той отнасяше Зарек в леглото му, Астрид приседна на пода и се замисли над думите му. Имаше право. Толкова беше очарована от Майлс, че дори сляпа, не бе успяла да го види такъв, какъвто бе в действителност.

Ала Майлс беше арогантен. Самомнителен.

А Зарек не бе нито едното, нито другото.

Майлс се преструваше, че го е грижа за другите, докато всъщност го беше грижа единствено за себе си.

Зарек не го беше грижа за никого, а най-малко — за себе си.

Имаше само един начин да разбере със сигурност.

Тя се изправи и отиде в кухнята, където наля чаша сок за Саша.

— Какво ще правиш с него? — попита приятелят и, когато се присъедини към нея след няколко минути.

— Ще го оставя да поспи малко — отвърна тя уклончиво.

Ако Саша знаеше какво си е наумила, щеше да получи истеричен припадък, а тя изобщо не беше в настроение да се разправя с разярени мъже вълци.

Подаде му чашата и той я пое, без да каже нищо. Миг по-късно го чу как отвори хладилника, а тя отиде до кухненския плот, за да го изчака, докато той тършуваше за храна.

Докато Саша отнасяше Зарек в стаята му, Астрид беше капнала мъничко от серума в напитката му. Отне по-дълго време, докато той му подейства — заради метаболизма си шейпшифтърите бяха по-трудни за упояване от хората.

— Астрид, кажи ми, че не си го направила — рече Саша малко по-късно, когато серумът започна да действа.

А после тя чу тихото електрическо припукване, което предвещаваше промяната във физическия му облик. Приближи се до него и установи, че той вече бе вълк и бе потънал в сън.

Останала сама, Астрид обиколи къщата, уверявайки се, че лампите и котлонът са изключени, а отоплението е сложено на приятна температура. След това взе серума Идиос от стаята си и стискайки го в ръка, отиде в спалнята на Зарек.

Отпи глътка, а после се сгуши до него, за да заспи и да научи повече за този мъж и за тайните, спотаени в сърцето му.