Шерилин Кениън
Танц с дявола (15)

14

Танатос лежеше в топло, удобно легло в къщата на един деймон Спати. И той, и семейството му, както деймони, така и аполити, спяха по стаите си, в очакване на залез-слънце, когато щеше да е безопасно да излязат навън.

След като предишната нощ беше изгубил следата на Зарек, Танатос беше претърсвал навсякъде, докато изтощението не го беше надвило.

Деймоните го бяха пренесли тук, за да си почине, и макар че все още беше изморен, не можеше да спи повече. Не и докато кошмарите го измъчваха.

Усещаше повика на оракулите, мъчещи се да го призоват обратно в клетката му в Тартар.

Ала той отказваше да се подчини.

В продължение на деветстотин години бе чакал този миг. Часът на разплатата.

В деня, в който го беше създала, Артемида му беше обещала, че ще може да убие Зарек от Мизия. А после, по някаква неизвестна причина, беше променила споразумението им.

Нищо не бе станало така, както тя му беше казала.

Вместо да живее в богатство и разкош, той беше затворен в тясна килия, забравен и сам.

— Никой никога не бива да узнае, че си жив — казала му бе тя. — Поне докато не се нуждая от теб.

И ето че той бе зачакал. Година след година, век след век, крещейки на богинята да го освободи или да го убие.

Ала тя никога не му бе отговорила и той беше научил, че има неща по-страшни и от краткия живот, който така ужасяваше неговите събратя, аполитите.

Безсмъртие в черна дупка беше далеч по-страшно.

Нямаше да се върне. Нямаше да позволи отново да го затворят в плен. Би сринал Олимп из основи, преди да го допусне.

Артемида толкова се боеше Нощните ловци да не излязат извън контрол, че се беше погрижила за това. Него нямаше кой да спре.

Нещо пробяга през ума му. Късче от спомен.

Видя себе си като аполит… видя…

Образът се превърна в този на Зарек, убиващ жена му.

Танатос изрева от ярост.

Не, да убие Зарек, би било твърде малко.

Искаше Зарек да страда така, както бе страдал той.

Страдание.

Болка…

За първи път от деветстотин години насам Танатос се усмихна. Да. Миналата нощ Зарек беше защитил една жена. Беше я подкрепял до себе си на снегохода.

Неговата жена.

Танатос се изправи на крака и си наметна палтото. Въпреки че беше изтощен, нямаше повече да се мъчи да заспи. Облече се бързо и тихо.

Щеше да открие Нощния ловец. Да намери неговата жена.

Тя щеше да умре, ала Зарек… Зарек щеше да остане жив. Точно както самия него. Във вечно страдание, раздиран от болка по изгубената си любов.

 

 

Зарек поспря, загледан в Астрид, която беше заспала, докато двамата си говореха.

Говореха си.

Никога не бе подозирал, че може да го направи с когото и да било. Но пък вече бе направил доста неща, които не бе вярвал, че ще му се случат някога.

Дори и заспала, тя изглеждаше уморена. Под милите и очи имаше тъмни кръгове.

Зарек положи целувка върху устните й и се отдалечи тихичко, така че да не я събуди.

Демонът лежеше на пода, където по-рано беше седяла. Тя също беше потънала в сън. Едната и ръка беше сгъната под главата, а другата — мушната под брадичката и. Приличаше на малко момиченце. Нищо чудно, че Аш я харесваше.

Той отново погледна към Астрид. Неговата сила.

Неговата слабост.

Сими беше тази на Аш.

И той имаше отговорност и към двете.

Усещайки върху плещите си цялата тежест на този товар, Зарек взе едно одеяло и зави демона.

Тя се усмихна в съня си и каза съвсем тихичко:

— Благодаря, акри.

Зарек хвърли изпълнен с копнеж поглед към палтото си, което все още беше под Астрид.

Взе друго одеяло и отиде да завие и нея. След това бръкна в джоба си и извади дреболиите, които беше взел със себе си, когато малко по-рано се бе качил в колибата, за да донесе храна за Сими.

Остави ги до Астрид и сложи ръката и върху тях, така че да може да ги „види“, когато се събуди.

Ръката му се задържа върху лицето и.

— Ще ми липсваш — прошепна, знаейки, че дори след като се превърне в Сянка, тя ще го измъчва.

В крайна сметка нуждаеше се от нея повече, отколкото се нуждаеше от храна и въздух.

Тя беше неговият живот.

Пое си дълбоко дъх и прокара пръсти през косата и, оставяйки я да го сгрее. Представи си я пламенна и мека в ръцете му. Начинът, по който бе изглеждала, когато свърши за него.

Начина, по който звучеше гласът и винаги когато изричаше името му.

О, да, наистина щеше да му липсва.

И точно заради това трябваше да се погрижи тя да е в безопасност.

Заповядвайки си да се откъсне от утехата, която тя му предлагаше, Зарек остави двете жени и отиде в края на тунела, извеждащ в гората.

Нарамил колкото оръжия можеше да носи, той отвори вратата на тавана, потрепери, когато го блъсна струя студен въздух, и отиде да намери Танатос.

 

 

Странен звук нахлу в съня на Астрид и я изтръгна от него.

— Този Зарек ми харесва. Той е свестен тип.

Астрид примига няколко пъти и отвори очи, разпознала гласа на Сими. Понечи да стане и почувства нещо под ръката си.

Няколко от фигурките на Зарек лежаха там и когато прокара пръсти по тях, осъзна какво изобразяват.

Всяка една от тях представляваше герой от „Малкият принц“. Бяха общо шест: самият Малък принц, Овцата, Слонът, Розата, Лисицата и Змията.

Бяха прекрасни произведения, изработени с повече грижа към детайла, отколкото всички останали, които тя беше „видяла“.

— Оставил ми е дори отварачка за консерви, та да не се налага да използвам зъбите си. Харесва ми. Металът не е хубав за зъбите. — Сими млясна с устни. — Свинско с боб на клечка. Ммм. Любимото ми.

— Сими? — Астрид се надигна и седна. — Къде е Зарек?

— Не знам. Събудих се преди няколко минути и открих тази вкусна храна, която ми е оставил.

— Зарек? — повика Астрид.

Той не отговори.

Разбира се, това беше съвсем в негов стил.

— Сими, той в колибата ли е?

— Не знам.

— Би ли проверила, моля те?

— Зарек! — изкрещя Сими.

— Сими, това и сама можех да направя.

От гърдите на демона се откъсна тежка, подразнена въздишка.

— Окей, но не позволявай бобът ми да се разтопи. — Тя поспря, а после добави: — Акри каза да те пазя, Астрид, не да ходя да ти изпълнявам задачи. Зарек е голям Нощен ловец и може да се разхожда наоколо сам.

Астрид усети как Сими изчезва и се връща след няколко минути.

— Не, и там го няма.

Сърцето на Астрид задумка в гърдите и.

Може би просто беше излязъл за още храна.

— Оставил ли е бележка, Сими?

— Не.

 

 

Зарек отвори с ритник вратата на първата аполитска къща, на която се натъкна. Малката общност аполити от няколко десетилетия живееха в покрайнините на Феърбанкс, ала той никога не ги беше закачал.

Кодексът на Нощните ловци им забраняваше да нараняват който и да било аполит, преди да се е превърнал в деймон, който се храни от хората. Стига да не се месеха никому, да не причиняваха зло на хората и да живееха живота си, докато не умрат, когато навършеха двайсет и седем години, те получаваха съвсем същата защита, която и всяко човешко същество.

Именно заради това, поне според Сими, Зарек беше прокуден в изгнание. За Артемида и останалите богове убийството на аполит бе също толкова сериозно престъпление, както и това на човек.

Само че в този миг Зарек на драго сърце би престъпил и този, и който и да било закон, за да опази Астрид.

В мига, в който изкърти вратата, жените в къщата изпищяха и хукнаха да се скрият, а мъжете се нахвърлиха върху него.

С помощта на телекинеза Зарек ги прикова към стените.

— Дори не си го и помисляйте — изръмжа той. — Изобщо не съм в настроение да се занимавам с вас. Дошъл съм за Танатос.

— Не е тук — каза един от мъжете.

— Вече се досетих. Досетих се също така, че можете да се свържете с него. Така ли е?

— Не.

— Той ще ни убие — писна детско гласче от задната част на къщата.

Страхът в детския глас го поуспокои. Ала само малко.

Той пусна аполитите, които беше притиснал до стените.

— Кажете на Танатос, че ако ме търси, ще го чакам извън града, в Мечата падина.

Той се обърна и прекрачи прага, а след това спря.

Аполитите залостиха вратата зад него и зашушукаха, докато не решиха кого да изпратят при Танатос.

Доволен, че ще доставят съобщението му, Зарек се подсмихна и се отправи към снегохода си.

Качи се и подкара към мястото на срещата. Когато стигна, извади телефона на Споон и се обади на Джес.

Каубоят вдигна на третото позвъняване.

— Хей, ескимосе, ти ли си?

— Да, аз съм. Слушай, оставих Астрид в колибата си.

— Какво си направил? Ти да не си…

— Да, луд съм. Само че те са в безопасност там, където се намират. Искам да изчакаш около три часа и да отидеш да я вземеш. Това би трябвало да ми осигури достатъчно време.

— Достатъчно време за какво?

— Не го мисли. Влез в колибата ми и кажи на Астрид кой си. Тя ще се появи от едно скривалище заедно с друга жена. Бъди мил с малката — тя принадлежи на Аш.

— Каква малка?

— Ще видиш.

— След три часа? — повтори Джес.

— Да.

Джес помълча няколко секунди.

— Ами ти, ескимосе?

— Какво аз?

— Няма да направиш нещо глупаво, нали?

— Не, ще направя нещо умно. — С тези думи Зарек затвори.

Метна телефона в раницата и извади цигарите си. Запали една и зачака в студа, съжалявайки, че е без палто.

Ала от съжалението за липсващото палто мислите му се насочиха към Астрид и това бързо го стопли.

Как му се искаше да я беше любил още веднъж.

Да усети кожата й до своята. Дъха й върху лицето си. Ръцете й — плъзващи се по тялото му.

Никога не бе познавал нищо и никой като нея. Но разбира се, тя беше нимфа. Напълно различна от всеки друг във Вселената.

Той все още не можеше да повярва какво изпитва към нея.

Как тя успява да уталожи болката, която си бе мислил, че никога няма да го напусне.

Странно как успяваше да откъсне мислите му от миналото. От всичко.

Нищо чудно, че Талон беше готов да умре за Съншайн.

Сега го разбираше прекрасно.

Само че Зарек не искаше да умре за Астрид. Искаше да живее за нея. Искаше да прекара остатъка от безсмъртието си до нея.

Ала не можеше.

Вдигна очи към планините наоколо и се замисли за Олимп. Домът на Астрид.

Смъртните не можеха да обитават там, а боговете не живееха на земята.

Нещата между тях бяха безнадеждни.

А той беше достатъчно прагматичен, за да го знае. Той нямаше наивна страна, която да го подлъже да повярва дори за миг, че нещо би могло да ги обедини. Всеки помен от оптимизъм беше пропъден с ритници от него, преди да беше станал достатъчно голям, че да се бръсне.

И все пак не можеше да заглуши онази част от себе си, която бе раздирана от болка заради тази загуба. Онази част, която крещеше с вик, извиращ от дъното на душата му, Астрид да остане с него.

— Проклети да сте, мойри. Проклети да сте всичките!

Ала те всъщност бяха. Много, много отдавна.

До ушите му достигна звук от мотора на снегоход, който приближаваше.

Зарек не помръдна, докато машината не дойде съвсем близо и спря. Той седеше на една страна, опънал крака пред себе си и кръстосал глезени. Сложил ръце на гърдите си, търпеливо чакаше неговият противник да слезе.

Танатос свали каската си и го погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Наистина си тук.

Зарек наклони глава на една страна и го дари със студена, зла усмивка.

— Клин клин избива, сладурче. Рано или късно, всички танцуваме с дявола. Тази вечер дойде твоят ред.

Танатос присви очи.

— Ти си арогантно копеле.

Зарек пусна цигарата на земята и я стъпка с подметката на ботуша си.

След това се надигна от снегохода с горчив смях.

— Не, не съм арогантно копеле. Не съм нищо, освен боклук, докоснал се до една звезда. — Той извади двата пистолета „Глок“ от раменните си кобури. — А сега съм копелето, което ще те избави от мъките ти.

И той откри огън.

Не очакваше да има ефект и беше прав.

Единственото, което изстрелите постигнаха, бе да накарат Танатос да залитне назад. А Зарек да се почувства малко по-добре.

Той изхвърли пълнителите в снега, презареди и отново стреля.

Танатос се изсмя.

— Не можеш да ме убиеш с пистолет.

— Знам. Обаче е страшно забавно просто да стрелям по теб.

А с малко повече късмет, навярно би могло да го отслаби достатъчно, че Зарек да има поне някакъв шанс да го убие.

Това бе всичко, с което разполагаше.

Когато изстреля и последния пълнител, той запрати оръжията си по Танатос, а след тях метна и две гранати.

Никакъв резултат.

Танатос дори не трепна.

Ръмжейки, Зарек се нахвърли върху него.

Вкопчени един в друг, двамата се сгромолясаха на земята. Зарек раздаваше юмруци и ритници с всичка сила.

Кръв започна да облива Танатос, ала същото можеше да се каже и за Зарек.

— Не можеш да ме убиеш, Нощни ловецо.

— Ако може да ти тече кръв, значи, може и да умреш.

Танатос поклати глава.

— Това е просто мит, който човеците си повтарят, за да се почувстват по-добре.

Зарек отново го изрита и извади сгъваемия си меч. Натисна копчето на дръжката и дългото метър и половина острие изскочи навън.

— Нощните ловци също са мит, ала ако ни отсечете главата, умираме. Ами ти? Можеш ли да си закачиш главата наново?

В очите на деймона проблесна паника.

— Така си и мислех.

Зарек замахна.

Танатос се наведе и се извъртя на една страна, като в същото време извади от колана си дълга, богато украсена кама.

Умението на Зарек да върти меча беше позакърняло, но докато се биеха, спомените започнаха да се завръщат.

О, да, не беше забравил как да намушква разни неща.

Острието му поряза Танатос през гърдите и той политна назад, съскайки.

— Струваш ми се уплашен, Танатос.

Деймонът изви устни.

— Не се боя от нищо, най-малко пък — от теб.

И се нахвърли отгоре му, преди той да успее да се дръпне. Улови ръката, с която Зарек държеше меча, и я изви. Зарек изсъска, пронизан от болка.

Ала това беше нищо в сравнение с раната, която камата на Танатос нанесе на лявата му ръка.

Той изруга.

Вдървената му ръка не можеше да удържа меча.

С един ритник Танатос го събори на земята.

След това натисна гръбнака му с коляно и го дръпна за косата, оголвайки шията му.

Зарек опита да го отхвърли от себе си, ала беше безсилен да направи каквото и да било, освен да чака Танатос да му отсече главата.

Острието на камата се впи във врата му и Зарек затаи дъх, боейки се да помръдне, да не би сам да помогне на оръжието да пререже гърлото му.

В мига, в който металът потъна в плътта му, през снега проблесна мълния и запрати Танатос назад.

Зарек се свлече по очи в снега.

— Не, не, не — заяви Сими, появявайки се в човешка форма до Зарек. — Акри каза, че не може да убиеш Зарек. Лош Танатос.

Зарек се претърколи по гръб, тялото му — раздирано от невъобразима болка.

— Какво си ти? — попита Танатос, изправяйки се на крака.

— Това не те вълнува. — Коленичила до Зарек, Сими докосна порязването на челото му и погледна ръката и шията му, които кървяха. — О, не, ранен си лошо, Нощни ловецо. Сими много съжалява. Мислехме, че ще се върнеш, но после Астрид се разтревожи и ме накара да изляза да те потърся. Обаче не изглеждаш никак добре. Преди беше много по-привлекателен.

Танатос тръгна към тях.

Зарек се изправи с усилие и й помогна да стане.

— Сими, върви си, преди да си пострадала.

Тя изпръхтя като кон.

— Той не може да ме нарани. Никой не може.

Танатос атакува с камата си.

— Ето, виж.

Сими се обърна и го остави да я прониже в гърдите.

Танатос заби острието до дръжката, а после го издърпа рязко.

Очите на демона се разшириха и тя ахна от болка.

За миг Зарек си помисли, че се преструва, ала после тя залитна назад. Очите й, когато ги вдигна към Зарек в агонизиращо неверие, бяха пълни със сълзи.

— Не трябваше да боли — проплака тя като малко дете. — Аз съм неуязвима. Акри каза така.

Сърцето на Зарек заби като чук.

От крайчеца на устните и се процеди кръв.

С един ритник Зарек запрати Танатос назад и вдигна Сими. Въпреки че ранената му ръка трепереше от мъчителното усилие, той затича към снегохода.

Танатос остана на мястото си, чакайки.

Гледаше ги как си тръгват, а върху устните му играеше усмивка.

— Точно така, Зарек. Бягай при своята жена. Покажи ми къде си я скрил.

 

 

Артемида почувства как взривната вълна премина през храма и като земетресение. Нещо нададе яростен, гибелен рев.

Прислужниците и вдигнаха глави с пребелели лица.

Артемида се изправи в трона си. Ако не знаеше, че не може да бъде, би си помислила…

Вратата на личните й покои стана на парчета, които полетяха в стаята, сякаш понесени от мощно торнадо.

Жените изпищяха и се втурнаха към вратата, която извеждаше навън, за да се скрият от неочакваната вихрушка. Артемида също искаше да побегне, ала страхът я прикова на мястото и.

Твърде рядко виждаше тази страна на Ахерон.

Прекалено много се боеше от него, за да го тласне дотам.

Той излезе от спалнята и. Дългата му черна коса се развяваше около лицето; очите му бяха станали кървавочервени и в тях бушуваха пламъци, докато свръхестествените му сили се надигаха в него. Кучешките му зъби се бяха издължили.

Той бе именно това, от което Артемида се боеше най-много в цялата Вселена. В това си състояние можеше да я убие само с мисъл.

Обзе я паника. Ако не успееше да го успокои, останалите богове щяха да усетят присъствието му и тогава тежко и горко на всички.

А най-вече — на нея.

Използва силите си, за да прикрие неговите, надявайки се, че ще успее да ги замаскира като свои. С малко повече късмет, другите богове щяха да си помислят, че тя се е развилняла.

— Ахерон?

Той изруга на атлантски и я задържа с невидима стена. Артемида усети неговата агония. Раздираше го мъчителна болка, ала тя не знаеше защо.

Всичко в храма и се носеше във вихъра на неговите сили и яростта му. Единствените неща, които все още стояха на земята, бяха те двамата.

— Артемида? Имам проблем.

Богинята потръпна при звука на Астрид в главата си.

— Не сега, Астрид. В момента съм заета.

— Нека да отгатна. Ахерон е разгневен?

— Това е много повече от гняв, Астрид. — Гласът му беше нисък, дълбок и опасен. Кървавият поглед на Ахерон прониза Артемида. — Как така Сими е била ранена?

Страхът на богинята се утрои.

— Демонът е ранен?

— Сими умира — изрекоха Астрид и Ахерон в един глас.

Артемида закри устата си с ръка. Почувства как и прилошава. Как я обземат ужас и невъобразим страх.

Ако нещо се случеше с демона му…

Той щеше да я убие.

С помощта на силите си Ахерон я придърпа грубо към себе си.

— Откъде Танатос се е сдобил с една от моите ками, Артемида?

Тръпка на вина премина през тялото и при този въпрос. Когато преди седем хиляди години беше създала първия Танатос, тя му беше дала оръжия, с които да може да убива Нощни ловци. По онова време и се беше сторило божествена справедливост той да използва една от атлантските ками на Ахерон, за да ги убива.

В мига, в който разбра, че една от камите му липсва, Ахерон беше събрал всичките си оръжия и ги бе унищожил.

А сега Артемида знаеше защо.

Направил го бе, за да защити своя демон.

— Не знаех, че камата ти ще го нарани.

— Проклета да си, Артемида. Ти ми отне всичко. Всичко!

Артемида почувства болката му, скръбта му. Мразеше го за това. Ако тя умреше утре, него изобщо нямаше да го е грижа.

Ала за демона — той ридаеше.

Защо не можеше и нея да обича и брани така?

— Аз ще ида да го доведа, Ахерон.

Ахерон не й позволи да помръдне.

— Да не си направила каквото и да било, Артемида. Познавам те. Няма да й помагаш, нито да се опитваш да я лекуваш по какъвто и да било начин. Просто я вдигни и я донеси тук при мен. Закълни ми се в реката Стикс.

— Заклевам се.

Той я освободи.

Артемида се пренесе само за миг от храма си в подземното скривалище на Астрид, Сими и Зарек. Демонът лежеше на пода, а Зарек и Астрид бяха коленичили до нея.

— Искам при Акри! — Сими пищеше и хлипаше истерично.

— Шшш — мъчеше се да я успокои Зарек. Той беше стегнал раната и с турникет — и турникетът, и ръката му бяха облени с кръв. — Трябва да се успокоиш, Сими. Така още повече влошаваш нещата.

— Искам при татко! Заведи ме вкъщи, Астрид. Трябва да си вървя вкъщи.

— Не мога, Сими. Тази сила ми е отнета, докато не произнеса присъдата си пред майка ми.

— Искам при акри — проплака тя отново. — Не искам да умра без него. Страх ме е. Моля ви, моля ви, отведете ме вкъщи. Искам при татко.

Зарек вдигна очи, усетил как над тях пада сянка, и видя лице, което не беше виждал от деня, в който бе станал Нощен ловец.

Артемида.

Дългата и кестенява коса падаше на къдрици около стройното и красиво тяло. Носеше дълга бяла рокля и зелените и очи проблясваха зловещо в мъждивата светлина на тунела.

Зарек затаи дъх, полу очаквайки тя да го убие. Никой Нощен ловец нямаше право да се намира в присъствието на бог.

Сими я видя и нададе ужасен писък.

— Не и тя! Тази крава ще ме убие!

— Млъквай! — сопна се Артемида. — Повярвай ми, ужасно би ми харесало да умреш, но ако това стане, ще има да ми натяква до безкрай.

И тя вдигна Сими на ръце, въпреки протестите й.

След това погледна към Астрид и Зарек.

— Осъди ли го вече?

Преди Астрид да успее да отговори, капакът на тавана зад гърба и се отвори с трясък.

Зарек изруга, виждайки Танатос да влиза през нея.

Обърна се, за да заповяда на Артемида да вземе и Астрид заедно със Сими, но богинята вече беше изчезнала.

Той трябваше да защити Астрид съвсем сам.

Проклета да беше Артемида заради това!

— Бягай! — изкрещя той на Астрид и я побутна към вратата, която водеше в колибата му.

— Какво става?

— Танатос е тук, така че, освен ако не притежаваш някаква божествена сила, която е в състояние да го убие, бягай!

— Къде е Артемида?

— Изпари се.

Астрид изкриви лице в отвратена гримаса, а после направи каквото й беше казал.

Докато Зарек я повдигаше, за да излезе през дупката на тавана, Танатос стигна до тях.

Зарек го изрита назад.

— Няма да ми се изплъзнеш, Нощни ловецо. Само че не за теб съм дошъл.

Кръвта на Зарек се вледени при тези думи. Той се обърна и видя, че погледът на Танатос е прикован в Астрид.

Деймонът облиза устни.

— Отмъщението е ястие, което се сервира най-добре студено.

След като Астрид излезе от подземието, Зарек скочи от стълбата и започна да налага Танатос с всичка сила.

— Намираш се в Аляска, тъп задник. Тук всичко е студено.

Запрати го в стената и се втурна към вратата.

Щом се озова в колибата, той затвори и за ключ и след себе си. Плъзна печката върху капака, а след това бръкна, за да извади норката и малките и. Майката здравата го нахапа, но той не трепна.

Възможно най-внимателно ги прибра в раницата си и се втурна навън.

Астрид беше точно до вратата.

— Зарек, ти ли си?

Той я целуна.

— Определено се надявам да си ти.

Той изсумтя.

Време за губене нямаше, затова Зарек се втурна към снегохода на Танатос и откъсна един маркуч от него. След това отведе Астрид до своята машина.

— Трябва да се махнеш оттук, принцесо. Силите ми не могат да го удържат много дълго.

— Как ще карам, без да виждам.

Зарек се взираше в нея, мъчейки се да запомни лицето й. Начинът, по който изглеждаше под лунната светлина, която пробиваше облаците.

Беше красива, неговата звезда.

Единствена в цялата Вселена.

Чу как Танатос се освобождава.

И тогава направи нещо, което не беше правил никога преди. Беше сила, която Аш му беше показал преди векове, ала никога не бе имал случай да я използва.

До тази вечер.

Целуна я страстно.

Астрид почувства топлината на устните му и докато езикът му танцуваше с нейния, очите й запариха.

Тя се отдръпна задъхана от него и тогава си даде сметка, че вижда всичко наоколо.

Сърцето й спря да бие.

Зарек стоеше пред нея, а очите му имаха същия бледосин цвят, който придобиваха нейните, щом изгубеше зрението си. Устните му бяха подути и ожулени, едното му око — посинено.

Около носа и ухото му имаше засъхнала кръв, по разкъсаните му дрехи — също.

Беше жестоко пребит, а не бе казал и дума.

Астрид усети как нещо я задавя при вида на кръвта, която все още шуртеше от раната в ръката, където Танатос го беше пронизал.

Той й подаде раницата и заопипва снегохода, докато запали двигателя.

— Върви, Астрид. Феърбанкс е право натам. — Той посочи към една пътека, навлизаща между дърветата. — Не спирай, докато не стигнеш.

— Ами ти?

— Не се тревожи за мен.

— Зарек! — сопна се тя. — Няма да те оставя тук, за да умреш.

Той се усмихна тъжно и взе лицето и в шепите си.

— Всичко е наред, принцесо. Нямам нищо против да умра за теб.

Той я целуна лекичко по устните.

Танатос изскочи през вратата на колибата.

— Качвай се на снегохода, Зарек. Сега!

Той поклати глава.

— Така е най-добре, Астрид. Ако съм мъртъв, той няма да има причина да те нарани.

Сърцето й сякаш се пръсна на хиляди късчета при тези думи. При саможертвата, която бе готов да направи за нея.

Понечи да възрази, ала снегоходът потегли. Опита се да задейства спирачките, но Зарек очевидно използваше силите си, за да поддържа машината на скорост.

Последното, което Астрид видя, бе как слепият Зарек се обръща, за да посрещне Танатос.

 

 

Аш грабна Сими от ръцете на Артемида в мига, в който тя се материализира пред него.

Приютил своето „детенце“ в обятията си, той я отнесе до леглото на Артемида.

— Акри! — проплака Сими, заровила лице в гърдите му. — Сими е ранена. Ти ми каза, че не може да бъда ранена.

— Знам, Сим, знам.

Той я притискаше към себе си, боейки се да махне импровизираната превръзка и да види колко сериозно е пострадала.

По бузите и се стичаха сълзи и от това неговите очи също овлажняха. По навик, той започна да й пее — прастара люлчена песен, с която я приспиваше, когато беше съвсем мъничка.

Сими се поуспокои малко.

Аш избърса сълзите от студените й бузи и дръпна плата настрани.

Камата му бе потънала дълбоко в нея, минавайки съвсем близо до сърцето и, ала раната беше чиста и вече не кървеше толкова много. Несъмнено благодарение на Зарек.

Дължеше му много повече, отколкото би могъл да му върне някога.

Призовавайки на помощ силите си, Аш сложи ръка върху раната и я излекува.

Сими се огледа наоколо, а после вдигна очи към него.

— Сими по-добре ли е?

Той кимна и се усмихна.

— Сими е съвсем добре.

Тя погледна към гърдите си. Вдигна ризата си и надникна отдолу, сякаш за да се увери с очите си, че наистина е добре.

След това избухна в смях и се хвърли в ръцете му.

Аш я притисна до себе си толкова силно, че накрая тя проплака да я пусне.

Той я целуна по челото и го стори.

— Върни се в мен, Сими.

Като никога, тя не започна да спори, а начаса прие формата си на дракон и легна върху сърцето му.

Там, където беше нейното място.

Аш бавно се обърна към Артемида.

Адски подразнена, тя стоеше с ръце на хълбоците и напрегнато тяло.

— О, хайде де, не може още да си ядосан. Постъпих както трябва. Върнах ти го.

— Нея! — Резкият му вик я накара да подскочи. — Сими не е „то“, Артемида. А „тя“ и искам веднъж да те чуя как казваш нейното име.

Артемида вирна предизвикателно брадичка и като присви зелените си очи, се насили да каже:

— Сими.

Аш наклони одобрително глава.

— Що се отнася до това, че си постъпила както трябва… не, Арти. Правилно би било да не крадеш от мен. Правилно би било да ме послушаш, когато ти казах да не създаваш друг Танатос. Днес постъпи умно и затова аз на свой ред ще постъпя по същия начин и няма да те убия. Виж, с Танатос нещата стоят другояче.

— Не можеш да се махнеш оттук, за да го убиеш.

— Не е нужно да се махна, за да го убия.

 

 

— Ти, копеле! — изрева Танатос и блъсна Зарек настрани.

Зарек опита да се изправи, но тялото вече отказваше да му се подчинява.

Нямаше част от него, която да не го боли.

Все още използваше силите си, за да е сигурен, че снегоходът се движи в правилната посока.

Беше напълно изтощен, не му беше останало нищо, с което да се бие. Да не говорим, че така или иначе, не можеше да види Танатос.

Ударите сякаш се сипеха от всички страни.

Точно както когато беше човек.

Той се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

Зарек лежеше в снега, вледенен и облян в кръв, ала не спираше да се смее.

— Ти. Аз. Животът. И това, че както обикновено, задникът ми замръзва.

Танатос го изрита свирепо.

— Ти си умопобъркан.

Да, така беше. Ала повече от всичко беше уморен. Твърде изтощен, за да стане, да помръдне, да се бие повече.

Помисли си за Астрид.

Да се бие за нея…

За първи път имаше нещо, за което да живее. Причина да си вдигне слепия задник от земята и да се бие.

Затвори очи и се опита да повика на помощ отслабващите си сили.

До ушите му достигна звук на кама, напускаща ножницата си.

— Зарек — прошепна гласът на Аш в ума му.

Зарек потръпна, когато зрението му се завърна изведнъж.

— Какво, по дяволите.

Пет лъскави нокътя се появиха на лявата му ръка.

Зарек се усмихна при вида им и когато сви ръката си в юмрук, почувства как острите ръбове се забиват в дланта му.

Аш открай време го познаваше твърде добре.

— Между лопатките на Танатос има полумесец — прошепна гласът на Аш. — Пронижи го и той ще умре. Артемида никога не създава нещо, което не може да бъде унищожено.

Зарек скочи на крака.

Веждите на Танатос се извиха изненадано.

— Значи, все пак не си напълно свършен.

— Ами изглежда, че дяволът току-що си домъкна задника чак в Аляска, за да види снега. Хайде, копеле, да потанцуваме.

Той го удари и Танатос отхвърча назад.

Изглежда, че Аш му беше дал не само ноктите си. Сила, каквато не бе познавал никога преди, изпълваше тялото му. Пое си дълбоко дъх и цялата болка, която изпитваше допреди малко, се изпари.

Танатос го цапардоса през лицето.

Зарек се разсмя, когато болката дойде за миг и се изпари. Не можа дори да го замае.

Танатос пребледня.

— О, да, с основание се страхуваш. — Зарек го запрати назад. — Кофти е, когато не си най-голямото страшилище, нали?

Зарек го вдигна и го метна във въздуха.

Танатос се преметна в снега. Опита да се изправи, ала падна.

Зарек се приближаваше бавно.

Време бе да сложи край на всичко това.

Стъпи върху гърба на Танатос, за да го задържи на място, и разкъса палтото и ризата му, разкривайки знака с формата на полумесец.

Значи, Аш не го беше излъгал.

— Можеш да ме убиеш, Нощни ловецо, но това няма да промени факта, че заслужаваш да умреш, задето уби Дирцея. Тя беше невинна, а ти и отне живота.

Зарек се поколеба.

— Дирцея?

— Дори не си я спомняш? — Танатос настръхна от ярост и се извъртя, за да го погледне обвинително. — Тя беше едва на двайсет години, когато ти я покоси.

Мислите на Зарек се върнаха към онова, което бе видял в очите на Сими…

Русокосата жена, която Танатос беше нанизал на меча му.

— Тя бе твоя?

— Съпругата ми, копеле такова.

Зарек се взираше в знака на Танатос.

Трябваше да го убие.

Ала не можеше.

И двамата бяха жертви на една и съща ръка. Тази на Артемида.

И не беше справедливо да убие Танатос за това, че иска отмъщение.

Жаждата за разплата бе нещо, което Зарек разбираше отлично. По дяволите, та той бе продал живота си за нея. Как би могъл да вини Танатос, задето бе постъпил по същия начин?

До ушите на Зарек достигна звук от снегоход, идващ насам.

И без да поглежда, знаеше, че е Астрид. Несъмнено беше обърнала машината в мига, в който вниманието му беше отвлечено от битката.

С помощта на силите, получени от Аш, той завърза Танатос за земята.

Деймонът закрещя да го пуснат.

Да го убият.

Зарек познаваше и двата отчаяни вика. Безброй нощи бе лежал буден, правейки съвсем същото.

Проява на милост би било да го убие. Ала това не беше негова работа.

Той беше Нощен ловец, а Танатос…

Щеше да остави Ахерон да се оправи с него.

Астрид спря снегохода и се втурна към него.

Сега, когато виждаше, очите и имаха по-тъмносин цвят.

— Безопасен ли е?

Зарек кимна.

Тя се хвърли в обятията му и Зарек залитна назад.

— Полека, принцесо. Държа се на крака единствено със силата на волята си.

Астрид погледна покрай него и видя Танатос на земята, сипещ ругатни по тях двамата.

— Защо не го уби?

— Не съм аз този, който трябва да го стори. Дотук бях с това, да играя по свирката на Артемида. Време е да кажа на „кравата богиня“ да се разкара.

Астрид пребледня.

— Не можеш просто да си тръгнеш, Зарек. Тя ще те убие.

Мрачна усмивка изви устните му.

— Нека само опита. Тъкмо съм в настроение за битка. — Той изсумтя. — Е, аз винаги съм в настроение за битка.

Астрид затаи дъх при тези думи. Те и дадоха надежда.

— Ами ние? — попита тя.

За първи път виждаше болката върху лицето му, когато я гледаше, страданието в очите му с цвят на среднощно небе.

— Няма „ние“, принцесо. Никога не е имало.

Астрид отвори уста, за да възрази, но преди да успее, се появиха майка й и Саша, в човешката си форма.

Астрид я погледна развеселено.

— Мъничко закъсня, мамо.

— Вината е на сестрите ти. Ати ми каза да не идвам. Дойдох веднага щом тя ме пусна.

Изкривил устни, Саша впи очи в Зарек, който отвърна на свирепия му поглед.

— Извинявай, Скуби. Не ми остана нито една кучешка бисквитка.

Саша оголи зъби.

— Наистина те мразя.

Зарек го гледаше с не по-малко неприязън.

— Чувствата са взаимни.

Без да им обръща внимание, Темида продължи да говори на Астрид.

— Имаш ли присъда, дъще?

— Невинен е. — Тя посочи към Танатос, който все още ги проклинаше. — Ето го доказателството за милосърдието и човечността му.

Пронизителен писък процепи въздуха, последван от пълна тишина.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Зарек.

— Артемида — отвърнаха в един глас Астрид, майка й и Саша.

Темида въздъхна.

— Не бих искала да съм на мястото на Ахерон тази нощ.

— Защо? — попита Зарек.

Отговори му Саша:

— Никога не ядосвай една богиня. Никой не би могъл да каже какво ще му стори, задето те отърва.

На Зарек му стана зле, когато си спомни някои от нещата, които Ахерон му беше казал в миналото и които намекваха, че Артемида си изкарва гнева върху него.

— Не го наказва действително, нали?

Израженията на другите трима бяха предостатъчен отговор.

Зарек потрепери, когато си спомни колко пъти Аш го беше молил да не влошава нещата за него. Колко пъти той му беше отвръщал да се продъни в ада.

Саша отиде при Танатос.

— Какво ще стане с него? — попита Зарек.

Темида сви рамене.

— Зависи от Артемида. Той й принадлежи.

Зарек въздъхна.

— Може би щеше да е по-добре да го бях убил.

Астрид избърса кръвта по лицето му с ръкава си.

— Не — каза майка и. — Това, което стори за Сими и за дъщеря ми, заедно с милостта, която си проявил към Танатос, са причината да приема присъдата на дъщеря ми, въпреки че тя наруши клетвата си за безпристрастност.

Астрид му се усмихна, ала Зарек изобщо не беше доволен от това, как се бяха развили нещата.

— Хайде, Астрид — каза майка и. — Да си вървим у дома.

Думите се забиха като нож в сърцето на Зарек, който не бе в състояние да откъсне очи от Астрид.

Да я пусне да си отиде…

Трябваше да го направи.

И въпреки това всяка молекула на тялото му крещеше да я задържи. Да се пресегне и да улови ръката и в своята.

— Имаш ли да кажеш нещо, Нощни ловецо? — попита майка и.

Имаше, ала думите не идваха.

През целия си живот беше силен. Щеше да бъде силен и тази нощ. Никога нямаше да я прикове към себе си. Не би било правилно.

Понякога звездите падат на земята.

Думите на Ахерон прозвучаха в ума му. Вярно беше. Падаха и ставаха също така обикновени, както и останалата пръст на планетата.

Неговата звезда беше единствена по рода си.

И той никога нямаше да позволи да бъде като всички останали. Да стане обикновена или омърсена.

Не. Мястото и беше на небето. Заедно с нейното семейство.

Със смрадливия и вълк.

Но не и с него.

— Нека животът ти бъде хубав, принцесо.

Устните на Астрид потръпнаха. Очите и бяха пълни с неизплакани сълзи.

— И на теб, принце от приказките.

Майка и я улови за ръката, Саша взе Танатос и те изчезнаха само след миг.

Всичко беше точно както преди нейната поява.

И все пак — нищо не беше същото.

Зарек стоеше насред двора си сам. Нямаше вятър. Нищо не помръдваше.

Умиротворено. Спокойно.

Всичко, освен сърцето му, което се късаше.

Астрид си беше отишла.

Беше за нейно добро.

Защо тогава сърцето му беше разбито?

Отпусна глава и тогава забеляза кръвта, която капеше от ръката му.

Най-добре да се погрижи за раната възможно най-бързо, преди мечки или вълци да надушат миризмата му. Въздъхна и влезе в празната си колиба. Затвори вратата и я залости, след което отиде до шкафа и го отвори.

Тук наистина беше невъзможно да се погрижи за раната си. Тъй като така и не му бяха доставили генератора, водата беше замръзнала и нямаше никаква топлина, с която да стопи каквото и да било.

Дори кислородната вода беше станала на камък.

Ругаейки, Зарек прибра кислородната вода обратно в шкафа и вместо нея взе бутилка водка. Алкохолът вътре се беше сгъстил, но все още беше течен.

Някъде отвън долетя тихо звънене. Зарек излезе на двора и прибра раницата, която Астрид беше оставила. Норката и малките и все още бяха вътре и все още — в кисело настроение.

Без да им обръща внимание, Зарек извади телефона.

— Да?

— Джес е. Обади ми се Ахерон, за да ми нареди да се прибера у дома заедно с Анди. Обаче исках първо да те чуя, да се уверя, че все още си жив.

Зарек взе норката и малките и в колибата и отново ги прибра на сигурно място в печката.

— След като вдигнах телефона, предполагам, че да, все още съм жив.

— Ама че отворко. Искаш ли все още да дойда да взема Астрид?

— Не, тя… — Думата го задави. Прокашля се и се насили да я изрече: — Тя си тръгна.

— Съжалявам.

— За какво?

Между тях се възцари тишина.

След няколко секунди Джес проговори отново:

— Между другото, някой каза ли ти за Шарън? В цялата тази бъркотия аз нямах време.

Зарек замръзна с ръка върху печката.

— Какво за нея?

— Пострада от Танатос, докато той се мъчеше да те открие, но ще се оправи. Ото ще остане тук още няколко дни, за да се увери, че ще си намери нова къща и че ще има кой да се погрижи за нея, когато излезе от болницата. Просто сметнах, че ще искаш да знаеш. Аз… ъъъ… изпратих и цветя от твое име.

Зарек изпусна бавно дъха си. Болеше го, че тя е пострадала, а той дори не знаеше. Той съсипваше всичко, до което се докоснеше.

— Благодаря ти, Джес. Мило беше това, което направи за мен. Оценявам го.

Нещо изтрака в слушалката. Толкова силно, че ухото на Зарек писна.

— Моля? — Джес сякаш не вярваше на ушите си. — Нали говоря с Ледения Зарек? Не с някакво копие, изпратено на негово място от извънземните или нещо такова?

Зарек поклати глава.

— Аз съм, задник.

— Е, ти го каза.

Зарек се усмихна вяло.

— О, я млъквай.

— Е, добре тогава. Аз се изнасям. Майк ще ми откара задника оттук, преди да е замръзнал напълно. А между другото, Споон си тръгна по-рано. Каза да ти предам да не се тревожиш да му връщаш телефона. Знаеш ли, като за аполит, съвсем не е толкова лош. Пък и живее наблизо. Може би трябва да му се обадиш някой път.

— Ти на сватовник ли се правиш?

— Ъ, не! Определено не. И този поток на мисли доста ме плаши. Чувал съм немалко истории за вас, гърците, и всичко това. Всъщност знаеш ли какво, забрави, че изобщо споменах Споон. Е, аз да се измитам. Грижи се за себе си, Зи. Ще се видим онлайн.

Зарек затвори телефона и го изключи. И защо не? Така или иначе, Джес беше единственият, който му се обаждаше.

Стоеше насред колибата си, раздиран от толкова жестока болка, че му беше трудно да диша.

Останал сам, той се нуждаеше от Астрид по начин, който умът му не бе в състояние да обхване. Искаше нещо нейно.

Не, нуждаеше се от него.

Бутна печката настрани и се върна в тунела, където можеше да си спомни как я прегръща. Тук, в мрака, можеше да се преструва, че тя все още е с него.

Ако затвореше очи, можеше дори да си представи, че тя е в сънищата му.

Ала не беше тя. Не и наистина.

Дрезгава въздишка се откъсна от гърдите на Зарек, докато се навеждаше да вдигне палтото си от земята. Понечи да го облече и долови дъх на рози.

Астрид.

Той притисна палтото до себе си и зарови лице дълбоко в кожата, така че да улови уханието и.

Държеше го с разтреперани ръце, докато чувства и спомени се разбиваха в него като вълни и го разтърсваха.

Нуждаеше се от нея.

О, богове, обичаше я. Обичаше я повече, отколкото си беше представял, че е възможно. Помнеше всяко нейно докосване. Всеки неин смях, когато беше край него.

Начина, по който го беше превърнала в човек.

И не искаше да живее без нея. Дори за миг. Дори за един-единствен миг.

Зарек се свлече на колене, неспособен да понесе мисълта, че никога вече няма да я види.

Стиснал палтото, което ухаеше на нея, той зарида.

 

 

Аш се отдръпна от Зарек, за да може да остане сам със скръбта си.

Артемида стоеше в двора на храма и пищеше, изпаднала в един от пристъпите си заради присъдата, така че Аш беше сам в тронната и зала, със Сими — на сигурно място върху гърдите му.

— Какви глупаци са тези смъртни — промълви той.

Ала някога любовта и него беше превърнала в глупак. Тя го правеше с всички. И хора, и богове.

И все пак не можеше да повярва, че Зарек я бе пуснал да си отиде, така както не можеше да повярва, че тя си бе тръгнала.

— Och mensch!^[1]

Артемида се материализира пред него.

— Как е възможно! — беснееше тя. — Никога през живота си не е отсъждала, че някой е невинен!

Аш я погледна спокойно.

— Просто защото досега не е съдила невинен човек.

— Мразя те!

Той се изсмя горчиво.

— О, моля те, недей да ми вдъхваш напразни надежди. Почти получих ерекция от тази мисъл. Кажи ми поне, че този път омразата ти ще трае повече от пет минути.

Артемида понечи да го зашлеви, но той улови ръката и, така че вместо това тя го целуна, а после се откъсна от устните му с писък и изчезна.

Аш поклати глава. С времето щеше да се успокои. Винаги ставаше така. Само че в момента той си имаше други неща, за които да се тревожи. Затвори очи и прекоси разстоянието между Олимп и света на хората. И там откри онова, което търсеше.

 

 

Зарек рязко вдигна глава и видя, че се намира насред златно-бяла стая. Беше огромна, със златен куполовиден покрив, украсен с релефни изображения на диви животни. Бели мраморни колони обкръжаваха помещението, в центъра на което се намираше голяма отоманка с цвят на слонова кост.

Най-много обаче го изненада това, че пред отоманката стоеше Ахерон и се взираше в него със странните си сребърни очи, в които се вихреха мъгли.

Атлантът имаше дълга златно-руса коса и изглеждаше странно уязвим… което за него беше напълно невъзможно. Облечен бе в тесни черни кожени панталони и черна копринена риза с дълги ръкави, която не беше закопчана.

— Благодаря ти за Сими — каза той, накланяйки глава към него. — Оценявам онова, което стори за нея, когато беше ранена.

Зарек се прокашля, изправи се на крака и впи гневен поглед в него.

— Защо си бърникал в главата ми?

— Налагаше се. Има неща, които е по-добре човек да не знае.

— Остави ме да мисля, че съм убил собствените си хора.

— Нима щеше да ти е по-лесно да приемеш истината? Вместо от лицето на старицата, щеше да бъдеш преследван от лицето на млада жена и нейния съпруг. Да не говорим, че би притежавал знанието как да убиеш всеки Нощен ловец, който се изпречи на пътя ти, включително и Валерий, а ако го беше направил, дори аз нямаше да съм в състояние да те спася.

Зарек потръпна при споменаването на брат му. Колкото и да не му се искаше да го признае, Аш беше прав. Като нищо можеше да използва знанието си, за да убие Валерий.

— Нямаш право да си играеш с умовете на хората.

Съгласието на Ахерон го порази.

— Не, нямам. И ако щеш, вярвай, много рядко го правя. Но не заради това си ядосан наистина, нали?

Зарек настръхна.

— Не знам за какво говориш.

— О, да, знаеш. — Аш затвори очи и наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да чуе нещо. — Знам всяка твоя мисъл. Също както и в нощта, когато погуби аполитите и деймоните след случилото се в Табърли. Опитах се да ти дам душевен покой, като премахнах спомените ти, но ти отказваше. Не можех да спра сънищата ти, а М’Адок не искаше да помогне. И за това те моля за прошка. Ала в момента имаш много по-голям проблем от това, което ти причиних в опита си да ти помогна.

— Нима? И какъв е той?

Ахерон протегна ръка и върху дланта му се появи образ, от който дъхът на Зарек спря.

Астрид ридаеше. Седеше в малка стая заедно с три други жени, които я прегръщаха, докато тя плачеше.

Зарек се приближи до образа само за да си спомни, че не може да го докосне.

— Толкова боли — хлипаше тя.

— Ати, направи нещо! — каза една руса жена, поглеждайки към червенокосата, която като че ли беше най-голяма от трите. — Върви да го убиеш, задето я е наранил.

— Не! — извика Астрид през плач. — Да не сте посмели. Никога няма да ви простя, ако му направите нещо.

— Кои са жените с нея? — попита Зарек.

— Трите мойри. Червенокосата е Ати или Атропос. Клото е онази с русата коса, която държи Астрид, а тъмнокосата е Лахезис или Лахи.

Зарек се взираше в тях, а сърцето му се късаше от болката, която беше причинил на Астрид. Последното, което някога бе искал, беше да я нарани.

— Защо ми показваш всичко това?

Ахерон отвърна на въпроса му с въпрос:

— Спомняш ли си какво ти казах в Ню Орлиънс?

Зарек го погледна накриво.

— Тогава ми наговори цял куп глупости.

Така че Ахерон повтори:

— „Миналото е мъртво, Зи. А бъдещето ще бъде такова, каквото го направиш тук, през тази седмица.“ — Аш впи изгарящ поглед в него. — С помощта на Дионисий, ти пропиля шанса си в онази нощ, като нападна ченгетата, ала си спечели нов шанс, когато спаси Съншайн. — Той посочи към Астрид. — Сега си изправен пред друг решаващ избор, Зи. Какъв ще бъде той? — Ахерон сви дланта си и образът на Астрид и сестрите и изчезна. — Всеки заслужава да бъде обичан, Зарек. Дори ти.

— Млъкни! — изръмжа Зарек. — Не знаеш какви ги говориш, Ваше Височество. — Той буквално изплю титлата. До гуша му беше дошло другите да му изнасят лекции, когато си нямаха представа какво е преживял.

Лесно му беше на някой като Ахерон да говори за любов. Какво знаеше един принц за усещането от това, всички да те мразят? Да те презират?

Нима някой някога го беше заплювал?

Ала Ахерон не отговори.

Не и с думи.

Вместо това в ума на Зарек изникна образ. Древногръцки дом, а насред него — русокос младеж, окован във вериги и облян в кръв, докато го биеха.

Момчето молеше онези, които го бяха наобиколили, за милост.

Дъхът на Зарек секна, когато разпозна лицето му…

— Разбирам те по начин, по който никой друг не би могъл — тихо каза Ахерон. — Удава ти се рядка възможност, Зи. Не я пропилявай.

За първи път в живота си Зарек се вслуша в Ахерон. И го погледна с новооткрито уважение.

Двамата си приличаха много повече, отколкото той би могъл да предположи, и неволно се запита как ли Ахерон бе открил човечността, която самият той бе изгубил толкова отдавна.

— Ами ако я нараня? — попита Зарек.

— Възнамеряваш ли да я нараниш?

— Не, но аз не мога да живея тук, а тя…

— Защо не я попиташ, Зи?

— Ами майка и?

— Какво за майка и? Беше готов да се противопоставиш на Артемида заради Танатос. Нима Астрид не заслужава поне толкова?

— Повече. — Зарек срещна погледа на Аш с огнена решителност. — Къде е тя?

Преди да успее да мигне, той се озова в атриума, който Ахерон му беше показал.

Ати вдигна глава и ахна.

— На никой мъж не е позволено да влиза тук!

Онази, която Ахерон беше нарекъл Клото, понечи да се нахвърли отгоре му, но спря рязко, когато самият Ахерон изникна до Зарек.

Ала Зарек не виждаше нищо друго, освен Астрид, която си седеше там, със сълзи в очите, и се взираше в него, сякаш бе призрак.

С разтуптяно сърце той се приближи до нея и коленичи пред стола и.

— Звездите не бива да плачат — прошепна той, така че единствено тя да го чуе. — А само да се смеят.

— Как бих могла да се смея, когато нямам сърце?

Зарек взе ръката и в своята и целуна връхчето на всеки от пръстите и.

— Имаш сърце. — Той сложи ръката и върху гърдите си. — Сърце, което бие само за теб, принцесо.

Несигурна усмивка пробяга по устните и.

— Защо си тук, Зарек?

Той избърса сълзите от бузите и.

— Тук съм, за да взема своята роза, стига тя да иска да дойде у дома с мен.

— Изобщо не си прави труда! — извика Ати. — Астрид, моля те, кажи ми, че не вярваш на тези дрънканици!

— Той е мъж, сестричке — намеси се и Лахи. — Ако устните му се движат, значи, лъже.

— Вие трите не се бъркайте! — обади се Ахерон.

Ати настръхна.

— Моля? Ние сме мойрите и.

Един кос поглед на Ахерон я пресече по средата на изречението.

— Защо не ги оставим сами? — каза Атина на сестрите си и трите излязоха забързано покрай Ахерон, който гледаше Зарек и Астрид, скръстил ръце на гърдите си.

Зарек все така не откъсваше очи от Астрид.

— На воайор ли ще се правиш, Аш?

— Зависи. Ще ми предложиш ли нещо за гледане?

— Ако продължиш да стоиш там — определено. — При тези думи той погледна през рамо.

Ахерон наклони глава на една страна и се обърна, за да си тръгне. В този миг вятърът улови част от ризата му и я отвя назад, оголвайки едното му рамо. Зарек зяпна при вида на червените резки, които се показаха под дрехата. Резки, които той от опит знаеше, че са оставени от камшик.

— Почакай! — обади се Астрид. — Ами душата на Зарек?

Ахерон настръхна едва забележимо, преди да повиши глас:

— Артемида?

Богинята изникна до него.

— Какво? — изръмжа тя.

Ахерон кимна към Астрид и Зарек.

— Астрид иска душата на Зарек.

— О, сякаш ме е грижа. И какво изобщо прави той тук? — Артемида присви очи срещу Астрид. — Би трябвало да знаеш, че не можеш да го водиш тук.

Аш се прокашля.

— Аз го доведох.

— О! — Артемида начаса се успокои. — И защо го направи?

— Защото мястото им е заедно. — По устните му пробяга иронична усмивка. — Предначертано е от съдбата.

Артемида извъртя очи.

— Моля ти се!

Астрид се изправи.

— Искам душата на Зарек, Артемида. Върни му я.

— Не е у мен.

Всички бяха поразени от думите и.

— Как така не е у теб? — Гласът на Ахерон беше остър и гневен. — Не ми казвай, че си я изгубила.

— Естествено, че не. — Артемида погледна към Зарек и Астрид и ако не знаеше, че е невъзможно, Зарек би си помислил, че е смутена. — Никога не съм му я отнемала.

Тримата я зяпнаха невярващо.

— Какво? — каза Аш.

Изкривила устни, Артемида гледаше Зарек.

— Не можах да я взема. Това би предполагало да го докосна, а тогава той беше отблъскващ. — Тя потрепери. — За нищо на света не бих сложила ръка върху него. Той миришеше.

Ахерон се обърна към Зарек с широко отворена уста.

— Ти, късметлийско копеле. — После отново се обърна към Артемида. — След като не си го докоснала, как така е бил безсмъртен Нощен ловец през всичкото това време?

Артемида го изгледа високомерно.

— Е, май все пак не знаеш абсолютно всичко, а, Ахерон?

Аш направи крачка към нея и тя изписка и бързо се отдръпна.

— Инжектирах му ихор — бързо каза тя.

Зарек беше поразен. Ихорът беше минерал, който се съдържаше в кръвта на боговете и се говореше, че ги прави безсмъртни.

— Ами силите на Нощен ловец? — попита Ахерон.

— Тях му ги дадох отделно, заедно със зъбите и всичко останало, за да не разбереш, че не е като другите.

Ахерон и отправи уморен, пълен с отвращение поглед.

— Сигурен съм, че отговорът на този въпрос изобщо няма да ми хареса, но трябва да знам. Ами слънчевата светлина, Артемида? След като душата му си е у него, предполагам, че никога не е бил прокуден от дневната светлина, нали?

Изражението й беше предостатъчно.

— Ти, кучко! — изръмжа Зарек и се втурна към Артемида.

За негова изненада, Ахерон бе този, който го спря, преди да е стигнал до нея.

— Пусни ме. Искам да й изтръгна гръкляна!

Астрид го дръпна назад.

— Остави я, Зарек. Тя си има своите проблеми.

Зарек изсъска на Артемида, оголвайки вампирските си зъби.

Които в миг изчезнаха.

Зарек прокара език по човешките си зъби.

— Подарък — каза Ахерон.

Зарек се поуспокои мъничко, а после — още повече, когато си даде сметка, че Астрид е обвила ръце около кръста му. Тялото й беше долепено до гърба му и гърдите й опираха в гръбнака му.

Зарек затвори очи и се опи от това, да я усеща.

— Свободен си от Артемида, Зарек — каза тя в ухото му. — Беше признат за невинен и си безсмъртен. Кажи ми какво искаш да направиш с остатъка от вечността?

— Искам да лежа на плажа на някой топъл остров.

Дъхът на Астрид секна при думите му. Тя глупаво бе очаквала да каже нещо за нея.

— Разбирам.

— Ала най-вече — продължи той и се обърна в прегръдките и, така че да е с лице към нея — искам да вбеся всички.

— Всички?

— Да — отвърна той, дарявайки я с рядка усмивка. — Както аз виждам нещата, ако те напусна, ще страдаме нещастно само аз и ти. Ако те взема със себе си, това ще вбеси всички, освен нас двамата. Особено онова краставо нещо, което наричаш вълк. Тази идея определено ми се струва страшно привлекателна.

Астрид повдигна вежди.

— Ако по този начин се опитваш да ме ухажваш, принце от приказките, не…

Той я прекъсна с целувка толкова властна, че тя настръхна. Сърцето й заби лудешки.

Зарек я ухапа лекичко по устните, а после се отдръпна, за да я погледне.

— Ела с мен, Астрид.

— И защо да го правя?

Той впи изгарящ поглед в нея.

— Защото те обичам и дори да лежа на самото слънце, пак ще замръзвам от студ, ако ти не си до мен. Нуждая се от своята звезда, за да чувам смях.

Астрид се разсмя от вълнение и го целуна по ескимоски.

— Бора Бора, приготви се да ни посрещнеш!

Зарек запечата думите и с истинска целувка.

Ужасно д-ъ-л-г-а целувка.