Шерилин Кениън
Танц с дявола (11)

10

Джес вдигна поглед и видя най-голямото стадо деймони, което беше срещал през живота си. Трябва да бяха поне четирийсет, но му беше трудно да ги преброи… особено при положение че според него не всички бяха видими. Сетивата му на Нощен ловец му подсказваха, че в гората се крият още, готови да заемат местата на тези тук.

Някои носеха кожени дрехи, други — кожуси. Някои бяха мъже, други — жени. Но всичките имаха няколко общи черти — руса коса, остри кучешки зъби и неестествената привлекателност, типична за расата им.

Дори и така, един поглед му беше достатъчен, за да различи лидера им. Беше деймон, когото вече беше срещал, докато издирваше Зарек. Само че вместо да побегне от Зарек, както правеха повечето деймони, този се беше втурнал след него.

Преследвал го беше заедно с Джес и останалите.

Лидерът беше с една глава по-висок от другите и стоеше малко пред тях. За разлика от онези зад гърба му, в неговите очи нямаше страх. Единствено неприкрита, осезаема решителност. И злост, която стигаше до дъното на душата.

Сайра издаде звук, който беше смесица от неверие и развеселеност.

— Какво, по дяволите, е това?

Предводителят на деймоните се усмихна.

— Бих отвърнал „най-големият ви кошмар“, но мразя клишетата.

— Ти си истински!

Всички от „добрите“ се обърнаха, за да погледнат Ото, който се взираше в лидера на деймоните така, сякаш виждаше самия Дявол.

— Познаваш ли този тип, Карвалети? — попита Джес.

— Е, знам за него — отвърна скуайърът с натежал глас. — Когато бях дете, баща ми разказваше за деймона, наричан Танатос. Смятахме, че си измисля.

— Че си измисля какво? — попита Бьорн, хвърляйки поглед към Танатос.

— Истории за екзекутора на Нощни ловци, наричан Дневният палач. Те се предават в семейството ми от поколения. От един скуайър на друг.

— И искаш да ми кажеш, че този задник е той? — изрече Бьорн в същия миг, в който Сайра попита:

— Екзекутор на Нощни ловци?

Ото кимна.

— Предполага се, че някога Артемида създала убиец за вас, в случай че излезете извън контрол. Лъчите на слънцето не го убиват и не се нуждае от кръв, за да живее. Легендата твърди, че е непобедим.

Танатос изръкопляска саркастично.

— Много добре, малки скуайъре. Впечатлен съм.

Очите на Ото станаха ледени.

— Баща ми твърдеше, че преди около хиляда години Ахерон убил Танатос.

— Не искам да се правя на интересен — обади се Бьорн, — но на мен той не ми изглежда особено мъртъв.

Танатос се разсмя.

— Защото не съм. Поне не повече, отколкото си ти.

Той тръгна към тях бавно, методично.

Джес настръхна, готов за битка.

Танатос сложи ръце зад гърба си и се усмихна сухо на Ото.

— Един въпрос, човеко. Баща ти някога разказвал ли ти е за Спатите? — При тези думи той погледна към Нощните ловци. — Несъмнено вие, по-възрастните Ловци, си ги спомняте? — Той въздъхна с носталгия. — Ех, доброто старо време… Нощните ловци ни преследваха, ние ги убивахме. Живеехме в подземни катакомби и крипти, където Ловците не можеха да влязат, без да бъдат обладани от духове. Интересно време беше да си аполит или деймон.

Той погледна през рамо към тълпата деймони, повечето от които ги гледаха неспокойно. Имаше един-двама, които сякаш не изпитваха страх и именно на тях Джес обърна най-голямо внимание.

Не знаеше нищо за деймоните воини, но знаеше как да се разправи с всеки, който искаше да вкуси човешка душа.

Когато Танатос отново проговори, гласът му беше мрачен, злокобен.

— Но това беше преди цивилизацията и съвременните удобства. Преди светът на човеците да се развие достатъчно, че да можем да съществуваме нощем, преструвайки се на едни от тях. Аполити, притежаващи бизнес и къщи. Деймони, играещи видеоигри. Накъде отива този свят?

Движението на Танатос беше толкова бързо, че никой нямаше време дори да мигне. От ръцете му изскочи вихър и повали всички скуайъри.

Той огледа хаоса с доволен вид и заяви:

— А сега, преди да съм оставил хората си да се нахранят с вас, докато аз убия Нощните ловци, навярно бихме могли да си поговорим мъничко? Или наистина искате да се биете с мен, докато взаимно си изчерпвате силите?

— Да говорим за какво? — попита Джес, заставайки малко по-близо до Сайра. Макар да знаеше, че тя прекрасно може да се грижи за себе си, на него му беше здраво вкоренен навик има ли жена наблизо, да я закриля.

— За това, къде е Зарек — процеди Танатос през стиснати зъби.

— Не знаем — отвърна Сайра.

— Грешен отговор.

Един от непознатите му скуайъри нададе вой и Джес с ужас видя как ръката му беше прекършена надве от нищо.

Пресвета майко божия, никога не беше виждал нещо подобно.

Бьорн се хвърли в атака.

Танатос го хвана и го преметна на земята. Разкъса ризата му, откривайки знака на Артемида върху рамото му, след което прониза жигосаните стрела и лък с изкусно украсена златна кама.

Бьорн се превърна в прах като някой деймон.

Никой не помръдна.

Джес беше завладян от такава ярост, че не можеше да диша. Деймонът го беше направил с такава лекота. Досега Нощните ловци знаеха, че има само три начина, по които могат да умрат. Пълно разчленяване, слънчеви лъчи или обезглавяване.

Очевидно обаче Ахерон им беше спестил един важен и невероятно бърз начин.

Това не беше хубаво и в този момент Джес беше бесен, че никой не го беше предупредил.

Само че това трябваше да почака. Тук имаше невинни хора, а ако се биеше с Танатос в присъствието на Сайра, и двамата щяха да бъдат като с вързани ръце, докато Танатос щеше да разполага с цялата си сила.

— Искаш Зарек? — попита Джес.

Танатос бавно се изправи.

— Затова съм тук.

Джес беше потресен от случилото се и макар че не познаваше Бьорн отдавна, той му се беше сторил свестен. Ужасно бе да изгуби свой другар, и то от ръката на Танатос.

Само че щеше да скърби по-късно. Точно сега искаше да се погрижи скуайърите да оцелеят.

Джес погледна към Сайра и й изпрати телепатично съобщение:

Спаси скуайърите. Аз ще изведа Задника на разходка.

А на глас каза:

— Тогава ме последвай и да те видим колко струваш действително. На Зарек ще му е приятно да ти види сметката.

И той се затича към форда си.

 

 

Зарек все така лежеше гол във водата, притиснал Астрид в обятията си. Не можеше да преброи колко пъти през последните няколко часа бяха правили любов. Толкова много, че разсеяно се запита дали тялото няма да го боли, когато се събуди.

Несъмнено никой не би могъл да бъде толкова акробатичен, дори насън.

Беше изтощен от любенето им и едновременно с това усещаше покой, какъвто не беше познал никога досега.

Това ли изпитваха другите?

Астрид се надигна.

— Кога за последен път си ял захарен памук?

Той се намръщи на неочаквания въпрос.

— Какво е захарен памук?

Астрид зяпна слисано.

— Не знаеш какво е захарен памук?

Той поклати глава.

Усмихвайки се, Астрид стана и го издърпа на крака.

— Да се поразходим по крайбрежната алея.

Окей, тя май наистина си беше изгубила разсъдъка.

— Няма никаква алея.

— О, има. От другата страна на ей онези скали.

Зарек погледна натам и видя кей, който го нямаше допреди малко.

Колко странно, че се беше появил в съня му по нейно искане, а не по негово. Той я изгледа подозрително.

— Ти да не си Ловец на сънища, преструващ се на Астрид.

— Не — усмихна се тя. — Няма да ти отнема нищо, Зарек. Просто се опитвам да ти дам един хубав спомен.

— Защо?

Астрид въздъхна при вида на изражението му. Милото отношение към него му беше толкова чуждо, че дори не бе в състояние да проумее защо и се иска да го накара да се усмихне.

— Защото заслужаваш да имаш такъв.

— Защо? Нищо не съм направил.

— Ти си жив, Зарек. — Астрид натърти думите, мъчейки се да го накара да разбере. — Само заради това заслужаваш поне малко щастие.

Съмнението в очите му я жегна като нож.

Твърдо решена да се докосне до него, тя си „измагьоса“ чифт бели шорти и синьо потниче, а след това му помогна да облече черни дънки и тениска.

След това го поведе към сънуваната тълпа.

Зарек мълчеше, докато изкачваха стъпалата, отвеждащи до старомодната дървена алея. Видимо се напрегна, когато прекалено близо до него започнаха да минават хора, и Астрид изпита отчетливото чувство, че е на ръба на това, да изругае.

— Всичко е наред, Зарек.

Той се озъби на един мъж, приближил се твърде много.

— Не обичам да ме докосват.

И все пак дори не спомена факта, че тя го държеше за ръка.

И това я разтопи.

Усмихвайки се на себе си, Астрид го отведе до малък щанд, където една жена продаваше хотдог и захарен памук. Тя купи един от най-големите, зарови ръка в леката, пухкава розова захар и му я подаде.

— Ето. Една хапка и ще разбереш какъв вкус има амброзията.

Зарек посегна да го вземе, но тя отмести ръка.

— Искам аз да те нахраня.

В очите му припламна гняв.

— Не съм животно, че да се храня от ръката ти.

Лицето на Астрид помръкна при думите му и доброто й настроение начаса повехна.

— Не, Зарек. Не си животно. Ти си моят любовник и искам да се грижа за теб.

Зарек замръзна при тези думи, взрян в прекрасното и искрено лице.

Да се грижи за него?

Част от него изръмжа при тази идея, ала една друга, непозната нему част, изведнъж се пробуди.

Една гладна част.

Копнееща част. Раздирана от нужда.

Част от него, която бе затворил под ключ и изоставил толкова отдавна, че едва си спомняше.

Отдръпни се.

Не го стори.

Вместо това си заповяда да се наведе и да отвори уста.

Усмивката й го изгори, докато странната захар се стопяваше в устата му.

— Видя ли, че не боли? — Тя сложи ръка върху бузата му.

Не, не болеше. Беше топло и прекрасно. Щастливо дори.

Ала беше само сън.

Много скоро щеше да се събуди и отново ще бъде скован от студ.

Сам.

Истинската Астрид нямаше да му предложи захарен памук, нито щеше да го прегърне насред морските вълни, разбиващи се в брега.

Истинската Астрид щеше да го гледа със страх и подозрение върху красивото си лице. Бранена от бял вълк, който го мразеше толкова, колкото се ненавиждаше и самият той.

Истинската Астрид никога нямаше да отдели време, за да го опитоми.

Не че имаше значение. Нали смъртната му присъда беше подписана. Той нямаше време за истинската Астрид.

Нямаше време за нищо друго, освен за оцеляване. И именно заради това този сън означаваше толкова много за него.

За първи път в живота си беше прекарал един хубав ден. Надяваше се само да си го спомня, когато се събуди.

Астрид го разведе наоколо и двамата играха аркадни игри и ядоха бърза храна, за която Зарек и каза, че само е чел в интернет. Въпреки че нито веднъж не се усмихна, той беше като дете в любопитството си.

— Опитай ето това — каза тя, подавайки му захаросана ябълка.

Астрид бързо научи, че да ядеш захаросани ябълки с вампирски зъби, далеч не е лесно.

Когато Зарек най-сетне успя да отхапе един залък, тя го погледна очаквателно.

— Е?

Той преглътна, преди да отговори.

— Вкусно е, но не мисля, че имам желание да го повторя. Не е чак толкова хубаво, че да си струва всичките усилия.

И той метна ябълката в един голям бял кош за боклук, а Астрид се разсмя.

След това го заведе да го научи на една от любимите си аркадни игри, скийбол. Той се оказа забележително добър.

— Къде си се научил да хвърляш така?

— Живея в Аляска, принцесо, земя на снегове и лед. Няма кой знае каква разлика между това и хвърлянето на снежни топки.

Думите му я учудиха. В ума и се появи странна картинка — видя как Зарек си играе в снега… нещо, което изобщо не се връзваше с характера му.

— С кого се замеряш със снежни топки?

Той метна още една топка по рампата и я вкара в централния кръг.

— С никого. Хвърлях ги по мечките, за да ги подразня достатъчно, та да се приближат и да мога да ги убия.

— Убивал си малки мечета?

Зарек я погледна развеселено.

— Уверявам те, че изобщо не бяха малки, принцесо. И за разлика от зайците, те стигат за повече от едно ядене. А и ти трябват по-малко кожи, за да си направиш палто или одеяло. Когато скове студ, не се намира кой знае какво за ядене. Преди да се появят магазините, през повечето време беше или мечешко месо или глад.

Гърдите на Астрид се стегнаха при тези думи. Знаеше, че не му е било лесно да оцелее през всички тези години, но от това, което и разказваше, и се прииска да разпери ръце и да го прегърне с всичка сила.

— Как ги убиваше?

— Със сребърните си нокти.

Тя беше поразена.

— Убивал си мечки с нокти? Моля те, кажи ми, че има и по-лесни начини да го правиш. Копие, лък, пистолет?

— Беше много преди появата на огнестрелните оръжия. Пък и освен това не би било честно спрямо мечката. Тя не може да ме нападне от разстояние. А така — тя има нокти и аз имам нокти. Победителят печели всичко.

Астрид поклати невярващо глава.

— Не си ли бил раняван?

Той сви нехайно рамене и метна нова топка.

— По-добре от това, да гладувам. Пък и съм свикнал на рани. — Той и хвърли дяволит поглед. — Да ти трябва меча кожа за пред камината, принцесо? Имам богата колекция.

Астрид не видя нищо смешно във въпроса му. Гърлото й се беше свило от думите му, искаше и се да ридае. Пред очите и се редяха картини, в които той беше съвсем сам, ранен, теглещ през арктическия сняг мечка, която беше поне десет пъти по-тежка от него, само за да има какво да сложи в уста.

А да замъкне мечката до вкъщи, беше само началото. След това трябваше да я одере и нареже на парчета, преди останалите животни да са надушили нея или кръвта им.

После трябваше да я сготви.

Без никой, който да му помогне, и никакъв избор, освен да го направи или да гладува.

Зачуди се колко ли дни беше прекарал без никаква храна…

— Ами през лятото, когато слънцето грее по повече от двайсет и два часа? Искам да кажа, не е имало как да запазиш месото за дълго, а и не си разполагал с достатъчно време, за да посадиш и отгледаш каквото и да било. Какво си правел тогава?

— Гладувах, принцесо, и се молех да дойде зима.

Сълзи изпълниха очите и.

— Толкова съжалявам, Зарек.

Той стисна челюст. Отказваше да я погледне.

— Недей. Вината не е твоя. Освен това гладът не беше толкова страшен, колкото жаждата. Слава на боговете за бутилираната вода. Преди това винаги имаше няколко дни, когато не успявах да стигна до кладенеца, въпреки че е съвсем близо до вратата.

Той посегна за нова топка, ала Астрид сложи ръка върху неговата и го спря.

Зарек се обърна да я погледне, устните му — полуотворени. Астрид го привлече в прегръдките си и го целуна, жадуваща да му даде поне някаква утеха, някакво облекчение.

Зарек я притисна до себе си с всичка сила. Тя отвори уста, за да го вкуси напълно и да почувства как силата му я залива.

Най-сетне той се откъсна със стон.

— Защо си тук?

— Тук съм заради теб, принце от приказките.

— Не ти вярвам. Защо наистина си тук? Какво искаш от мен?

Астрид въздъхна.

— Невероятно подозрителен си.

— Не, просто съм реалист и сънища като този никога не ми се случват.

Астрид повдигна вежди.

— Никога?

— Не и през последните две хиляди години.

Тя изглади бръчката на челото му с върха на пръста си и му се усмихна.

— Е, нещата се променят.

Зарек наклони глава на една страна. Не го вярваше дори за минута.

Някои неща никога не се променяха.

Никога.

— Зарек!

Той усети странно подръпване в гърдите.

Ала не беше Астрид.

— Какво има? — попита тя.

— Зарек!

Беше мъжки глас, който го викаше. Глас, който идваше сякаш от много далеч.

— Изведнъж се почувствах странно.

— Как по-точно? — попита тя.

— Зарек!

Крайбрежната алея внезапно притъмня. Зрението му започна да се замъглява, зави му се свят и той почувства как се откъсва от Астрид.

Бореше се с цялата си сила, за да остане с нея. Да остане в съня си.

Не искаше той да свършва. Не искаше да се събуди в един свят, където никой не го щеше.

Трябваше да се върне при нея.

Моля ви, само още една минута…

— Зарек! По дяволите, момче, не ме карай да те шамаросам. Последното, което ти трябва сега, е сътресение на мозъка. Събуждай се!

И той наистина се събуди и видя над себе си Джес, който го разтърсваше здраво.

Зарек изруга и го изрита назад, запращайки го в стената.

Грозната ругатня на каубоя, изскочила от устата му, когато се блъсна в ламперията, се сля с тази на Зарек, който усети как гърбът и ръката му затуптяха от болка в отговор на нараняванията на Джес.

Само че не го беше грижа. Възнамеряваше да прибави още много към тях, така че каубоят да не е в състояние да върви, без да куца.

Беше длъжник на копелето заради изстрела в гърба.

А той винаги си плащаше дълговете, при това — с лихвите.

Скочи от леглото с ръмжене, готов за битка.

— Хей, полека, Зи! — каза Джес, избягвайки пестника на Зарек. — Успокой се.

Зарек се движеше дебнешком, като лъв, неизпускащ от очи ранена газела. Лъв, който възнамеряваше да вечеря с тази газела.

— Полека? Ти ме простреля в гърба, кучи сине!

Лицето на Джес се вкамени и той го изгледа смразяващо.

— Да не си посмял да обиждаш майка ми. И по-добре спри и помисли за малко. Бях наемен убиец от деня, в който станах достатъчно голям, за да държа пистолет. Ако аз ти бях гръмнал тъпия задник, сега нямаше да имаш глава. Тъй като и мен ме е прострелвал в гърба приятел, определено никому не бих искал да причиня същото. Нито дори на свадливец като теб. И защо, по дяволите, бих се наранил, само за да ти направя гадно? За бога, момче, размърдай си мозъка.

Зарек все още не беше готов да му повярва. Макар че беше почти излекуван, гърбът му все още болезнено напомняше, че някой беше направил всичко по силите си, за да го убие.

— Тогава кой стреля по мен?

— Един от тъпите скуайъри. Проклет да съм, ако знам точно кой. Ако не е твоят личен скуайър, те всичките си приличат.

Зарек се поколеба, мъчейки се да сложи ред в събитията от последните няколко дни.

Всичко в главата му сякаш беше обгърнато в мъгла. Последното, което наистина си спомняше, бе как се опитва да си тръгне от къщата на Астрид…

Той се намръщи и се огледа наоколо, давайки си сметка, че все още е тук.

Джес го беше събудил, напълно облечен и в легло, в което изобщо не помнеше да си беше лягал.

А после се смръщи още повече, видял, че Астрид е в същото легло.

Онова, което беше сънувал.

Какво, по дяволите.

Джес презареди пушката си.

— Виж, нямам време за това. Знаеш ли кой е Танатос?

— Да, срещали сме се.

— Добре. Защото тази вечер той вече уби един Нощен ловец и идва след мен. Така че искам да се изпариш оттук. Възможно най-бързо.

При тези думи стомахът на Зарек се сви.

— Какво?

Лицето на Джес беше мрачно и смъртоносно.

— Уби един Нощен ловец без никакво усилие. През живота си не бях виждал подобно нещо. А сега идва за теб, Зи. Време е да се направиш на лисица и да се изметеш от Далас.

Какво означаваше това? Ако главата го болеше преди, то беше нищо в сравнение с мъчителното усилие да разшифрова жаргона на каубоя.

— Каквото и да правиш — гласът на Джес тегнеше от предупреждение, — не оставяй Танатос да се доближи до знака ти с лъка и стрелата. Очевидно действа като мастиленото петно върху гърдите на деймоните. Едно пробождане и се превръщаме в прах.

Зарек се намръщи на думите му.

— Какъв знак с лък и стрела? Аз нямам такъв.

Джес изсумтя.

— Разбира се, че имаш. Всички имаме такъв.

— Не и аз.

Джес вдигна поглед от пушката си; лицето му имаше крайно невесел вид.

— Може би е на място, което не можеш да видиш. Като задника или нещо такова. Знам, че не може да нямаш. Там те е докоснала Артемида, когато е пленила душата ти.

Зарек поклати глава.

— Артемида никога не ме е докосвала. Не можеше дори да се доближи до мен, без да потръпне от отвращение, затова използва пръчка, за да ме превърне в Нощен ловец. Заклевам ти се, по тялото ми няма никакъв знак.

Джес зяпна от изненада.

— Я чакай. Да не искаш да ми кажеш, че са те заврели тук, където няма никакви деймони, а ти дори нямаш слабо място? Каква е тая тъпотия? Аз живея насред царството на деймоните, при това с ахилесова пета, за която никой не си е дал труда да ми спомене, а ти, който нямаш такава, си стоиш тук, където не те грози никаква опасност?

Джес закрачи напред-назад. Навик, за който Зарек беше научил по време на един от среднощните им телефонни разговори. Подхванеше ли една от тирадите си, Джес не можеше да бъде спрян току-така.

— Къде е справедливостта в цялата тази работа! — възмущаваше се той. — А после Аш ме моли да дойда тук и да ти спася задника и ето че ние измираме като мухи, докато ти си недосегаем. А, не, така изобщо не може. Обичам те, мой човек, обаче — дяволите да го вземат. Изобщо не е справедливо. Топките ми замръзват тук, а ти, ти изобщо не се нуждаеш от защита. А в същото време на мен само дето не са ми лепнали на гърба една мишена, на която пише: „Хей, деймони на стероиди, целете се ей тук“.

Джес май никога нямаше да млъкне.

— Даваш ли си сметка, че като захапах ключовете си, за да си извадя портфейла и да платя на бензиностанцията, те замръзнаха в устата ми? Последното, което искам, е да умра в това забравено от бога място, от ръцете на някакво изчадие, за което никой досега не е чувал, ако не броим Гуидо, скуайъра убиец от Джърси. Кълна се, нечий задник ще ми плати за това.

Джес си пое дъх, но преди да успее да продължи, входната врата се отвори с трясък, от който цялата къща се разтресе.

По гърба на Зарек полази позната студена тръпка.

Бледа следа от спомен припламна в ума му, смътна и смущаваща.

И преди беше усещал това.

Без да има време да помисли, той затръшна вратата на спалнята и я заключи с помощта на телекинеза. След това бутна Джес към прозореца.

— Тя има вълк някъде в къщата. Намери го и го изведи оттук.

Мощен удар разтърси вратата.

— Излез, Зарек — изрева Танатос. — Мислех, че обичаш да си играеш с деймони.

— О, с теб ще си поиграем, копеле, и още как. — Зарек изкърти с телекинеза прозореца и блъсна Джес през него, докато Танатос продължаваше да блъска по вратата.

Зарек прекоси стаята и вдигна Астрид, която все още спеше дълбоко.

— Изведи я оттук — каза, докато я подаваше на Джес през прозореца. Каубоят едва я беше поел от ръцете му, когато вратата стана на трески. Зарек се обърна бавно.

— Майка ти не те ли е учила, че е невъзпитано да се натрапваш?

Танатос присви очи и прикова студен, суров поглед в него.

— Майка ми стана на прах, когато бях само на година. Нямаше време да ме научи на каквото и да било. Виж, ти ме научи — и то много добре — как да преследвам и убивам враговете си.

Думите му така слисаха Зарек, че той не можа да се предпази от първото му нападение.

Мощна въздушна струя го блъсна право в гърдите.

Зарек се претърколи, извличайки сила от болката.

Страшно го биваше в това.

Докато се подготвяше да се хвърли в атака, отекнаха два изстрела. Танатос политна напред, а после се обърна, ръмжейки.

Очите на Зарек се разшириха при вида на двете дупки от куршум, зейнали в черепа на деймона. Дупки, които зараснаха в миг.

Откъм коридора се чу как Джес изруга.

— Какво си ти!

— Джес — сопна се Зарек. — Махай се. Мога да се оправя и сам.

Танатос се нахвърли върху Джес и Зарек се метна на гърба му, притискайки го към касата на вратата.

— Върви! — изкрещя той на Джес. — Не мога да се бия, докато си тук. Нуждая се от всичката си сила.

Джес кимна и се втурна към входната врата. Зарек го чу как се забави достатъчно, за да изведе вълка.

— Най-сетне сами — изсмя се той, когато Танатос го блъсна към насрещната стена. — О, удоволствието от болката.

Танатос го изгледа с отвращение.

— Ти наистина страдаш от лудост, нали?

— Ни най-малко. Трябва да ти кажа, че се наслаждавам на всеки миг от нея.

Зарек остави силите си да се надигнат в него, докато ръцете му не запариха от тях. Привлече йоните във въздуха, зареди ги до краен предел и ги насочи към Танатос.

Ударът запрати деймона в другия край на коридора.

Събирайки още сила, Зарек го отхвърли по-назад, чак в кабинета и не спря, докато Танатос не се приземи пред огнището.

Ако имаше здрав разум, Зарек щеше да се възползва от това и да побегне.

Само че той нямаше чак толкова здрав разум. Освен това Танатос просто щеше да го последва, а той беше прекалено стар и прекалено вбесен, за да бяга.

Танатос се изправи на крака.

Зарек запрати нова струя към него, поваляйки го в купчинка върху дивана, където деймонът остана да лежи неподвижно. Той поклати глава.

— Слуша й какво ще ти кажа. Защо не ме потърсиш, когато си готов да играеш с големите момчета?

След това излезе от къщата и с помощта на силите си заключи вратата след себе си.

Чу как Танатос блъска по нея, мъчейки се да излезе, но дори не погледна назад. Отиде до снегохода, който трябва да принадлежеше на деймона, отвори резервоара за горивото и се увери, че е достатъчно пълен.

Откъсна един маркуч от двигателя и всмукна от бензина.

После се върна до къщата и извади запалката си.

Щракна я и изплю бензина върху къщата, след което се загледа как пламъци обхващат вратата.

Още няколко разходки до снегохода и най-сетне той се отдръпна и огледа пламъците, които бързо поглъщаха къщата на Астрид.

Добре, че тя беше богата — след като това приключеше, щеше да й се наложи да си намери ново място за живеене.

Зарек извади цигара от джоба на палтото си, усмихна се и запя тихичко класическата песен на „Токинг Хедс“: „Триста шейсет и пет градуса… къщата изгаря до основи“.

 

 

Астрид се събуди от оглушителен рев. За миг липсата на зрение я дезориентира, ала после си даде сметка, че са я изтръгнали от магическия и сън.

Но как?

Двамата със Зарек трябваше да спят още поне един ден.

По звуците и изправеното положение на тялото си разбра, че вече не се намира в леглото си.

По-скоро — в нечия кола.

— Зарек? — попита тя колебливо.

— Не, госпожо — провлачи плътен глас със силен южняшки акцент. — Името ми е Съндаун.

Сърцето на Астрид задумка.

— Къде е Зарек? Саша?

Нечия ръка я докосна успокоително по рамото.

— Спокойно, миличка. Всичко ще бъде наред.

— Къде е моят вълк?

От начина, по който въздухът се раздвижи пред лицето и, се досети, че Съндаун размахва ръка на няколко сантиметра от върха на носа и.

— Да, сляпа съм — каза раздразнено. — Кажи ми къде е Саша.

— Той е косматото нещо в краката ти.

Астрид въздъхна облекчено, ала това беше само половината от тревогата и.

— Ами Зарек?

— Оставихме го.

— Не — заяви тя, а сърцето и отново задумка. — Не бива да го оставям.

— Нямахме друг…

Астрид така и не чу края на изречението — прекалено заета бе да се мъчи да отвори вратата.

Силна ръка я дръпна назад.

— Хей, лейди, това, което правиш, е опасно. Трябва да те отведа възможно най-далеч от къщата. Вярвай ми, ако има някой, който може да се справи с тази ситуация, това е Зарек.

— Не, не може. — Тя се опита да стане. — Трябва да се върна. Ако някой открие, че не съм с него, той е мъртъв. Не разбираш ли?

— Лейди.

Астрид отблъсна ръката му.

— Ще изпратят Танатос при него. Трябва да се върна.

— Ти знаеш за Танатос?

Астрид протегна ръка, опитвайки се да открие устата му и да я опипа за вампирски зъби.

Той я избегна.

— За Ахерон ли работиш? — попита тя.

— А ти?

— Отговори ми. Ти един от неговите хора ли си?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Да.

Астрид въздъхна облекчено. Слава на Зевс!

— Аз съм съдницата на Зарек. Ако го оставя без надзор, Артемида ще повика Танатос, за да го убие.

— Неприятно ми е да ти го съобщя, но тя вече го направи. Току-що оставих двамата да си уредят сметките в къщата ти.

На Астрид и се зави свят. Как беше възможно?

— Сигурен ли си, че е бил Танатос?

— Той така твърди, а след като го видях как се разправя с нас, Нощните ловци, съм склонен да му повярвам.

На Астрид направо и прилоша при тази новина. Това не можеше да се случва. Защо й беше на Артемида да наруши споразумението им? Знаеше, че богинята няма търпение присъдата да бъде произнесена, и все пак…

— Трябва да ме върнеш обратно. Зарек не може да го убие. Никой от вас не може.

— Какво искаш да кажеш?

— Единствено Ахерон притежава силата да убие Танатос. Единствено Ахерон. Никой от вас няма шанс срещу него.

Съндаун изруга.

— Е, добре. Дръж се здраво, а аз ще се моля на Бога да грешиш, лейди.

Астрид усети как Саша се размърда, когато Джес обърна колата с движение, което я накара да се почувства като на панаирджийска въртележка.

— Шшт, Саша. — Тя посегна надолу и го погали успокоително.

— Къде сме? Какво стана?

Почувства как Саша помръдна лекичко, за да погледне към Съндаун. От гърдите му се откъсна ниско ръмжене.

— И кой, по дяволите, е този, дето сякаш е излязъл от „За шепа долари“^[1]?

— Приятел е. Така че се дръж добре.

— Добре? Много хубаво. Няма да го ухапя. Засега. — Саша се поотпусна. — Защо се намирам в пикап? Как се озовах тук? И струва, че главата ми ще се пръсне?

— Упоих те.

Астрид изпита отчетливото чувство, че Саша присви очи и оголи зъби насреща и.

— Какво си направила?

Гневът в гласа му я накара да потръпне.

— Нямах друг избор. Но по-късно ще ми се накрещиш. Сега имам проблем.

— И той е?

— Танатос е на свобода. И иска главата на Зарек.

— Чудесно, Дневният палач има вкус.

— Саша!

— По-силно е от мен. Знаеш, че не харесвам онзи откачен звяр.

Астрид въздъхна и зарови ръка в козината му, за да погледне през неговите очи. Той се покатери в скута и, за да вижда през прозореца.

След няколко мили Астрид най-сетне започна да разпознава пейзажа — наближаваха къщата.

Ала онова, което я уплаши, бе гледката на голям пожар в далечината.

Съндаун изруга и натисна газта.

Когато се приближиха още малко, Астрид видя, че къщата и гори. Пред нея имаше самотна фигура, ала тя не можеше да каже дали е Зарек, или Танатос.

Ужасена, Астрид затаи дъх, надявайки се, че Зарек е този, който бе останал жив.

Едва когато Съндаун спря колата, Астрид различи фигурата й и прималя от облекчение.

Очертан от светлината на пламъците, там стоеше Зарек. Астрид пусна Саша, отвори вратата и се втурна натам, където го беше видяла.

Нямаше представа как е оцелял в срещата си с Танатос, нито пък къде е Екзекуторът. Единственото, което имаше значение, бе да стигне до Зарек.

Искаше да го докосне, да се увери, че е невредим.

Беше прекосила половината от разстоянието, което я делеше от него, когато пронизителен мъжки вик, изпълнен със страх, процепи въздуха.

Астрид се закова на място, мъчейки се да разбере откъде бе дошъл.

Чу как снегът скърца някъде отстрани и предположи, че е Съндаун, тръгнал към Зарек. Саша се приближи зад нея и завря муцуната си в ръката и.

Викът като че ли не беше дошъл от никого от тях.

И тогава отекна експлозия.

Астрид коленичи и използва Саша, за да види какво се случва.

Къщата и се бе взривила. Пламъци и отломки се издигнаха високо във въздуха, сливайки се зловещо със северното сияние.

А от горящите развалини излезе Танатос. Съвършено невредим.

Дори косата му не беше опърлена.

Беше ужасяваща гледка.

Зарек изруга.

— Ти никога ли не умираш?

Вместо отговор Танатос замахна. Зарек избегна юмрука му и на свой ред нанесе зашеметяващ удар.

Съндаун се приближи до Астрид.

— Трябва да те отведа…

Тя се затича още преди да беше довършил.

— Саша — извика тя. — Нападай.

— Как ли пък не! — сопна се вълкът. — Може и да съм твой пазител, но това е домашният любимец на Артемида. Не мога да го убия. Късмет ще е, ако успея дори да го объркам за малко. А знаеш какво правят хората с ранените вълци. Застрелват ги.

Астрид изпадна в паника. Не виждаше. Чуваше единствено звуци от битка, ударите на плът в плът.

Някой я сграбчи и я хвърли на земята, а след това покри тялото и със своето.

Тя изпищя.

— Престани! — сопна се Зарек.

Той се претърколи с нея, след което я изправи на крака и я побутна напред.

— Какво става? — попита Астрид, докато Зарек продължаваше да я тласка напред.

— Нищо особено — отвърна той отегчено, ала едновременно с това — задъхано. — Някакъв непобедим задник се опитва да ме убие. А ти нямаш работа тук. — Той я пусна. — Отведи я оттук, Джес.

— Не мога.

Зарек изви устни. Ако можеше да си позволи загубата на сили, която това щеше да му причини, щеше да му прасне един.

Вместо това единственото, което можеше да стори, бе да се обърне и да посрещне Танатос, който го следваше неумолимо.

— Какво има, Зарек? Боиш се да умреш?

Зарек изсумтя презрително, докато побутваше Астрид към Джес.

— Да умреш, е лесно. Трудно е да живееш.

Танатос поспря, сякаш думите на Зарек го бяха хванали неподготвен.

И по този начин даде на Зарек точно това, от което се нуждаеше. Той извади деймонската си кама от ножницата, скрита в ботуша му, втурна се напред и я заби в гърдите на Танатос, където би трябвало да се намира белегът, приличащ на мастилено петно. При нормални обстоятелства този удар би трябвало да освободи човешките души, пленени в деймонското тяло, и обикновено силата, с която те излизаха на свобода, беше достатъчна, за да накара деймона да се пръсне на късчета и да се превърне в прах.

Само че този път не стана така.

Танатос издърпа камата от тялото си и посегна към Зарек.

— Аз не съм деймон, Нощни ловецо. Забрави ли? Бях аполит, докато не те срещнах.

Зарек се намръщи.

Танатос го сграбчи за яката и го придърпа към себе си.

— Забрави ли жена ми, която уби? Селото ми, което унищожи?

През ума на Зарек пробягаха спомени. Но той не виждаше друго, освен своето село.

Не, почакай. Спомняше си нещо… Мимолетният образ на непобедим деймон, ала не мъжът, който беше пред него сега.

Този имаше червени горящи очи. Не, онзи беше друг.

Мислите му се върнаха в Ню Орлиънс. Към…

Защо не можеше да си спомни?

Помнеше Съншайн Рънингуолф в склада с него, докато той казваше на Дионисий и Камул да си заврат заповедите в задника, а следващото, което помнеше, бе как се разделя с Ахерон на многолюдната улица.

През главата му припламна мълния. Той видя нещо. Ахерон? Или себе си?

Зарек се мъчеше да въведе ред в мислите си.

О, да върви по дяволите. Единственият спомен, който му трябваше, беше този тук.

Той срита Танатос в слабините.

Деймонът се преви одве.

— Жив или мъртъв, да те сритат в топките боли, нали?

Танатос изсъска и изруга в отговор.

Зарек стовари сплетените си в едно юмруци върху гърба му.

— Ако някой има предложение как да убием този тип, готов съм да го чуя.

Джес поклати глава.

— Не ми остана динамит. На теб да ти се намират някакви гранати?

— Не и у мен.

Танатос се изправи.

— Кажи „умри“, Нощни ловецо.

— Добре. Вземи и умри, а?

Зарек наведе глава и се хвърли в атака. Вкопчени един в друг, двамата паднаха на земята.

След това Танатос се изправи и разтвори ризата на противника си. От начина, по който движеше ръце, Зарек се досети, че се опитва да открие знака с лък и стрелата, за който му беше казал Джес.

— Изненада, копеле, мама е пропуснала да ти каже това-онова за мен.

В далечината се разнесе звук на двигател. Зарек чу приближаващото се бучене над гласовете на Джес, който убеждаваше Астрид да се махне, и Астрид, която отказваше, докато Саша лаеше и я побутваше.

Изведнъж, в същия миг, в който Зарек се откъсна от Танатос, се появи снегоход, носещ се с огромна скорост.

— Наведи се!

Зарек не разпозна гласа и при обикновени обстоятелства не би се подчинил, но пък — защо не? Омръзнало му бе този деймон да му сритва задника.

Хвърли се на земята и се претърколи встрани, докато тъмнозеленият снегоход прелиташе над главата му. Мъжът, който го караше, беше облечен изцяло в черно и носеше черна каска. Той спря рязко и извади пистолет.

Ярка светлина припламна в мрака и блъсна Танатос в гърдите, запращайки го назад.

Танатос изрева.

— Как смееш да ме предадеш! Та ти си един от нас!

Мъжът преметна дълъг крак над снегохода и отново зареди пистолета за сигнални ракети, докато отиваше към мястото, където Зарек все още лежеше на земята.

— Е — горчиво каза новодошлият, — трябваше да помислиш за това, преди да убиеш Бьорн. — Той стреля повторно и Танатос отново полетя назад. — Той беше единственият от тях, когото можех да понасям.

Непознатият протегна ръка и помогна на Зарек да се изправи. След това свали каската си и му я подаде.

— Вземи жената и се махай оттук. Побързай.

В мига, в който срещна погледа му, Зарек го позна.

Единственият Нощен ловец, когото мразеха повече и от него.

— Споон?

Русокосият Нощен ловец аполит кимна.

— Върви — каза той и презареди. — Аз съм единственият, който може да го удържи, но не мога да го убия. В името на Аполон, някой да намери Ахерон и да му каже, че Дневният палач е на свобода.

Зарек се втурна към Астрид.

— Не! — изрева Танатос.

Зарек видя взрива, изригнал от ръката на Танатос, още преди да се е откъснал от дланта, и инстинктивно се хвърли към Споон. Мълнията пропусна целта си, но за сметка на това улучи вълка на Астрид.

Животното изскимтя и се превърна в мъж, а после отново във вълк.

Зарек се закова на място, осъзнал, че домашният любимец на Астрид беше шейпшифтър Катагария.

Защо една сляпа жена, която има Катагария за другар, би приела в къщата си провинил се Нощен ловец?

— Саша? — извика Астрид.

Джес изтича при шейпшифтъра, за да го прикрива, а Зарек отиде при Астрид.

— Приятелчето ти шейпшифтър беше улучено, принцесо.

Страх набразди челото на Астрид.

— Добре ли е?

Зарек я вдигна и я отнесе при Джес, а после изруга, давайки си сметка, че Джес не би могъл да отведе и нея, и вълка на безопасно място. След подобен енергиен удар, шейпшифтърите известно време си сменяха формите, без да искат.

Джес с усилие отнесе човека вълк на сигурно място във форда си и потегли веднага щом можа.

Зарек сложи каската на главата на Астрид.

— Изглежда, че сега сме само аз и ти, принцесо. Без съмнение ще предпочетеш да те оставя тук с деймона.

Астрид се поколеба, чувайки омразата и гнева в гласа му.

— Имам ти доверие, Зарек.

— Значи си глупачка.

Той я улови за ръка и я отведе настрани от битката на Споон и Танатос.

Грубо и помогна да се качи на един снегоход.

Астрид очакваше да се отдалечат от шума на битката, ала вместо това те се насочиха към него. Тя инстинктивно закри лице, когато нещо изтрещя близо до тях.

— Качвай се — сопна се Зарек. — По-бързо.

Астрид усети как седалката подскача и ето че шумът вече оставаше зад тях. Сърцето на Астрид биеше лудешки, докато чакаше да се случи още нещо.

След известно време, което и се стори часове, но вероятно бяха само няколко минути, Зарек спря машината.

Астрид отново почувства как седалката се раздвижи, сякаш някой беше слязъл, и тъй като ръцете на Зарек все още бяха около нея, тя предположи, че трябва да е Споон.

— Благодаря — каза Споон. — Никога не съм очаквал да получа помощ от Зарек от Мизия.

— Нито пък аз от Споон. Откога деймоните се обръщат срещу собствената си раса?

От гласа на Споон капеше отрова:

— Никога не съм бил деймон, римлянино.

— А аз никога не съм бил шибан римлянин.

Споон се изсмя горчиво и отсечено.

— Примирие?

Астрид усети как Зарек се размърда зад нея.

— Примирие. — Зарек като че ли се обърна назад, за да погледне натам, откъдето бяха дошли. — Имаш ли някаква представа какво е това нещо, което ме преследва?

— Терминатор. Единствената разлика е, че този има разрешение от Артемида.

— Какво искаш да кажеш?

— Сред моята раса съществува легенда за Дневния палач, според която Артемида избрала един от нас, за да бъде личният й страж. Обичан повече от всички от хората й, той нямал никакво слабо място. Веднъж отприщен, целта му е да унищожава Нощни ловци.

— Искаш да ми кажеш, че е нещо като Торбалан?

— Съмняваш ли се в думите ми?

— Не. Не и след това, което видях.

Астрид чу как Споон изпусна дъха си.

— Чух, че Артемида е обявила кръвен лов за теб. Реших, че ще умреш от ръката на Ахерон.

— Е, все още не съм екзекутиран. Вярвай ми, нужно е нещо повече от онова нещо, за да ме довърши. — Зарек направи пауза. — Просто от любопитство — какво правите тук всички вие? Да не би Ахерон да ви е свикал, без да ме покани?

— Бьорн дойде, защото преследваше група деймони. Аз дойдох, защото почувствах Призоваването.

— Призоваването? — повтори Астрид. Ако трябваше да е откровена, тя не знаеше почти нищо за аполитите и деймоните. За това отговаряха Аполон и Артемида.

— То е като сигнален огън — обясни Споон. — И никой, в чиито вени тече аполитска кръв, не може да му устои. Дори и в този миг усещам как Танатос ме вика. Мисля, че единствената причина да мога да му устоя, е, че съм Нощен ловец. Ако не бях… Да кажем просто, че те очаква нещо адски страшно.

Зарек изсумтя.

— Съмнявам се. Е, как мога да го убия?

— Не можеш. Артемида го е създала така, че да може да ни открива и убива, но самият той няма никакво слабо място. Дори слънчевата светлина. А най-лошото е, че ще унищожи всеки, който се опита да те приюти.

Да те приюти.

Мислите на Зарек отново се върнаха към селото му.

Към старицата, издъхнала в ръцете му…

Какво се мъчеше да му каже умът му?

— Танатос опитвал ли се е да ме убие и преди? — попита той Споон.

Аполитът изсумтя.

— Все още си жив, така че отговорът очевидно е не.

И все пак.

Зарек слезе от снегохода.

— Ето, вземи Астрид и…

— Не ме ли чу какво ти казах, Зарек? Не мога да я взема със себе си. Танатос ще я убие, задето те е подслонила. Остави ли те, тя е обречена.

— Обречена е, ако остане с мен.

— Всички си имаме проблеми и тя е твоят. Не моят.

Астрид силно подозираше, че Зарек показа среден пръст на Споон.

— Ще ти се, гърко — каза аполитът, потвърждавайки подозрението и.

Зарек отново се отпусна върху снегохода.

— Хей, Зарек? Имаш ли мобилен телефон у себе си? — попита Споон.

— Не. Изгоря заедно с къщата й.

Астрид чу как снегът изскърца под стъпките на Споон, докато той се връщаше при тях.

— Вземи този и когато си на сигурно място, звънни на Ахерон. Може би той ще успее да ти помогне с жената.

— Благодаря. — В думата имаше повече войнственост, отколкото благодарност. — Но какво ще правиш ти без телефон и снегоход?

— Ще мръзна, какво друго. — Последва кратка пауза. — Не се тревожи за мен. Уверявам те, че ще се оправя.

Ръцете на Зарек отново се обвиха около Астрид и тя го чу как запали двигателя на снегохода.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Нагоре по реката от лайна, без гребла.