Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (18)

16

Вейн не беше обикновен върколак, установи Съншайн. Той беше супер върколак, съдейки по грубата му, рязко очертана аура.

Влезе в колибата, облечен в избелели дънки, бяла тениска, протъркано кожено рокерско яке и черни каубойски ботуши. И имаше тяло, което би предизвикало улично задръстване. А когато свали слънчевите си очила, дъхът заседна в гърлото й.

Висок колкото Талон, той бе зашеметяващо красив. Смайващо зелените му очи бяха в съвършен контраст с косата му, която на пръв поглед изглеждаше тъмнокестенява, но при по-внимателно взиране сякаш преливаше във всички познати цветове. Имаше нюанси в пепелно и златисто, червено и черно. Съншайн никога през живота си не бе виждала подобна коса.

Поне не у човешко същество…

Той я носеше дълга, стигаше малко под яката му. Виждаше се, че не полага особени грижи за поддържането й, само прокарваше пръсти през нея, за да я приглади.

Ала най-силно я плени първичната, ясно осезаема мъжка сексуалност, която излъчваше. Сексуалност, която си съперничеше по сила с чувствеността на Талон. Вейн се движеше с плавната грациозност на хищник, със сведена глава, като че ли бе готов за атака.

Брр, този мъж беше неустоим звяр.

— Подрани — рече Талон.

Вейн сви рамене и сякаш за миг цялото му тяло се превърна в симфония от движения.

— Отне ми по-малко време да напусна глутницата, отколкото очаквах.

Върколакът я погледна и я дари с усмивка, от която коленете й омекнаха.

— Наистина ли ми поверяваш своята женска, келтски воине?

— Да, поверявам ти я, защото в това блато управлявам аз.

Вейн повдигна скептично вежди.

— Това заплаха ли е?

— Обещание, Вейн. Разположих армията си пред дома ти, за да защитя семейството ти. Сега искам същото от теб.

— Уважавам доверието ти, келте. Но само защото зная колко рядко го даваш някому.

Двамата се спогледаха разбиращо.

Вейн надяна отново очилата си.

— Готова ли си, бейби?

Съншайн настръхна от безцеремонното свойско обращение. Може и да беше готин, но тя нямаше да позволи да му се размине подобна наглост.

— Ти не си ми гадже, нито брат, така че най-добре се откажи от „бейби“ и тям подобни, става ли?

Този път той я удостои с убийствените си трапчинки.

— Да, госпожо — рече и й отвори вратата, за да мине покрай него. — Ще се видим след залез-слънце, келте.

— Да, ще се видим.

Съншайн се поспря на верандата и се огледа, за да разбере с какво ще пътуват.

— Къде е лодката ти?

— Не ползвам лодка. Шумна е и твърде бавна.

— И как ще се измъкнем оттук?

Вейн се усмихна дяволито и й протегна ръка.

— Вярваш ли ми?

Да не би да се шегуваше?

— Не, аз дори не те познавам.

Той се засмя — топъл, плътен звук, който бе съблазнителен и чаровен, но колкото и да е странно, не й въздейства. Оценяваше привлекателността му, ала сърцето и лоялността й принадлежаха на Талон.

— Добре тогава, Дороти^[1] — рече спътникът й, — затвори очи, тракни три пъти с токове и кажи: „Няма по-хубаво място от дома.“

— Какво?

Преди Съншайн да успее да мигне, той улови ръката й и двамата се изстреляха от верандата, озовавайки се в гористата местност, където между дърветата лъкатушеше пътека. Съншайн нямаше представа как се бяха озовали тук, ала от колибата на Талон нямаше и следа.

— Какво направи? — ахна тя.

— Телепортирах те.

— Ти какво, да не си Скоти^[2]?

Той я изгледа присмехулно, все едно се наслаждаваше на недоумението й.

— Правилното название е страничен скок във времето. Просто те пренесох през хоризонталното време от верандата на Талон през блатото към мястото, където съм скрил мотора си. Съвсем просто е.

— Хоризонтално време? Не разбирам.

— Времето се движи в три посоки — обясни той. — Напред, назад и странично. Ако не правиш нищо, времето винаги тече напред, но ако уловиш Ритис в удачния момент, можеш да избереш една от другите посоки.

Напълно объркана, тя сбърчи чело, опитвайки се да проумее какво й казва.

— Какво е Ритис?

— Поради липса на по-добро определение, това е изкривено или деформирано пространство.

Докато тя продължаваше да се мръщи, той свали якето си.

— Нека ти го обясня по следния начин. — Хвана горната част на ръкава при рамото с дясната си рака и края на ръкава с лявата. — Времето прилича на този ръкав… Ако искаш да се придвижиш оттук — повдигна дясната си ръка — до тук — после повдигна лявата, — виждаш ли колко дълго трябва да пътуваш?

Тя кимна, отбелязвайки дължината на ръкава му. Този тип наистина имаше дълги ръце.

— По същество Ритис представлява невидими вълни, които през цялото време се движат около нас. Преминават през всичко на тази планета. Те се движат непрекъснато, отразяват се и понякога се изкривяват. По същество правят това. — Той събра ръкава между ръцете си, така че лявата и дясната се озоваха една до друга. — Сега пътуването от ръка до ръка отнема няколко секунди, вместо няколко часа.

— Леле — промълви тя, сякаш разбираше. — Значи можеш да пътуваш във всяка посока на времето? Дори можеш да се връщаш назад в миналото?

Той кимна.

— И как го правиш? Как улавяш този Ритис?

Той облече отново якето си.

— Бейби, в този свят аз съм всемогъщият Оз и не са много нещата, които не бих могъл да направя.

О, този тип наистина започваше яко да й лази по нервите.

— Престани да ме наричаш „бейби“.

Той наклони глава и се придвижи до дървото. Две секунди по-късно като с магическа пръчка изневиделица се появи черен лъскав мотор.

— Добре, как го направи?

— Накратко, аз съм магьосник. Мога да променя всеки физичен закон, познат на човечеството и още няколко, които все още не са известни.

Съншайн бе искрено впечатлена.

— Това е сериозно постижение.

Отново прозвуча дълбокият му, мрачен смях.

— Бейби, ако не беше с Талон, щях да ти покажа кои са истинските ми таланти.

Съншайн можеше да се обзаложи, че щеше.

Той й подаде една каска.

— Наричаш ме бейби, само за да ме дразниш, нали?

— Баща ми винаги казваше, че съм роден, за да му лазя по нервите. Предполагам, че не мога да се сдържам.

— Направи ми услуга. Опитай.

Той се ухили, показвайки отново обезоръжаващите си трапчинки, свали очилата, пъхна ги в джоба на якето си и нахлузи каската на главата си.

— Я ми кажи — поде Съншайн, — след като владееш всички тези магии, защо ти трябва мотор, за да стигнеш до града? Не може ли просто да прескочиш във времето и да ни телепортираш до площада?

— Бих могъл — отвърна той, докато пристягаше кожената каишка на каската под брадичката си. — Но както Ахерон обича често да казва, само защото умееш да правиш нещо, не означава, че трябва да го правиш. Лично аз не бих искал да се превърна в нечия лабораторна мишка, затова се опитвам да не се появявам изневиделица в населени места, ако мога да го избегна.

Обяснението му й прозвуча съвсем логично.

— След като можеш да пътуваш във времето, хрумвало ли ти е някога да промениш миналото?

— Да.

— А някога правил ли го?

Той поклати глава, а лицето му доби мрачно и сериозно изражение.

— На този свят има сили, които е по-добре да не бъдат закачани. Да промениш нечия съдба определено е едно от тях. Повярвай ми, мойрите прилагат доста сурови методи, за да накажат всеки, който е достатъчно глупав, за да се намеси в решенията им.

Заплашителните му думи отекнаха в ушите й. Звучеше все едно някога бе сторил тази грешка и на Съншайн й се прииска да го попита дали е така, ала вътрешният й глас й нашепна да не го прави.

Сложи си каската, сетне се качи отзад на мотора, като се опита да запази максимална дистанция помежду им. Вейн беше красив мъж, но нещо в него я изнервяше и това далеч не бе фактът, че е върколак, нито че броди във времето. Имаше нещо у него, което не й вдъхваше доверие.

По нейна молба той я отведе в малката художествена галерия, където държеше заключена количката с творбите си и й помогна да я откара на „Джаксън Скуеър“. Когато стигнаха, беше малко след десет и вече се бе събрала огромна тълпа.

— Не разбирам — промърмори Вейн, докато буташе количката й до мястото, където беше сергията на Селена. — Защо трябва да излагаш стоката си, щом само ще се срещнеш с клиент?

— Камерон каза, че първо иска да види всичко, което продавам. Щом се налага да излагам работите си заради него, защо в същото време да не продавам и на други клиенти.

Показа му къде иска да разположи количката. Вейн се подчини, но не изглеждаше особено щастлив от задълженията си.

Селена се ококори, като ги видя двамата.

— Отново някой нов, Съни?

— Не, той просто е…

— Куче пазач — уточни Вейн и й протегна ръка. — Ти си Селена Лорънс, нали? По-голямата сестра на Аманда?

Селена кимна и разтърси ръката му.

— Познаваш Аманда?

— Познавам Кириан.

— Нима само аз не познавам Кириан? — нацупи се Съншайн.

Селена се засмя, сетне се обърна отново към Вейн, който тъкмо разгъваше малката маса на Съншайн, върху която тя обикновено подреждаше евтините си керамични изделия.

— Сега сме посред бял ден, така че съм сигурна, че не си Нощен ловец. Скуайър ли си?

Вейн се вцепени.

— Не ме обиждай. Не служа на никого.

— За съжаление той не е особено дружелюбен — обясни Съншайн, докато подреждаше сергията си. — Мисля, че има бяс или нещо подобно.

Вейн я изгледа наполовина развеселено, наполовина смутено.

— Знаеш ли, Съншайн, харесва ми твоя дух.

Тя понечи да отговори, но усети, че някой я наблюдава.

Уплашена и обезпокоена, младата жена огледа тълпата наоколо и видя едно ведро, усмихнато лице, което й бе не по-малко познато от нейното собствено.

Съншайн грейна.

Макар че не беше много висока, възрастната жена се открояваше сред множеството и то не само заради безумно яркочервената риза, която носеше. От нея се излъчваше присъствие и атмосфера, също толкова силни и могъщи като тези на Талон или Вейн.

Стоманеносивата й коса бе сплетена на плитки, увити на венец около главата й. От годините лицето й бе прорязано от бръчки на щастие и безброй усмивки, а тъмнокафявите й очи бяха блестящи и пълни с доброта. Това бяха очи, които привличаха хората към тази изключително мъдра жена.

— Бабче! — извика Съншайн, когато възрастната жена я приближи. — Какво правиш тук? Мислех, че се закле никога повече да не стъпваш в Ню Орлиънс по време на Марди Гра.

Баба й я притисна силно към гърдите си, после я погледна. Беше минала почти година, откакто двете се бяха видели за последен път. О, беше толкова страхотно да види отново баба си!

Старата жена прокара длан нагоре-надолу по ръката на внучката си, сякаш искаше да се увери, че е добре.

— Е, такова беше намерението ми, но майка ти ми се обади и ми каза, че си била пълна с въпроси за келтското си потекло. Затова реших да дойда и да те изненадам.

— И определено го стори. Но се радвам, че си тук.

Баба й повдигна неодобрително вежди, когато зърна Вейн.

— А ти си?

— Вейн Каталакис.

Тя извърна поглед към Съншайн.

— Къде е този Талон, за когото ми каза майка ти?

— Ще дойде по-късно, бабче.

Възрастната жена кимна, извади изпод ризата си малък медальон и го сложи на шията на внучката си.

— Какво е това?

Баба й го нагласи така, че да е видим за всеки, който я погледне.

— Пази го близо до сърцето си, малка моя. Ако онзи мъж отново те преследва, нека знае кой те закриля.

— Какъв мъж? — попита Съншайн, надявайки се, че баба й не знае за отвличането.

Напразно.

— Зная какво се е случило, Съни. Знаеш, че зная.

По дяволите. Баба й притежаваше някои тайнствени ясновидски способности.

— Не мисля, че твоят медальон ще го уплаши, бабче.

— Ще останеш изненадана. А ако не го стресне, значи си заслужава това, което ще го сполети. — Баба й я потупа по рамото и се извърна към Селена. — Правиш ли онези упражнения, които ти показах, госпожо Лорънс?

— Да, госпожо. Усещам как силите ми нарастват с всеки изминал ден.

— Чудесно. А сега е по-добре да се връщам при Старла. Ако онова смрадливо копеле приближи до бебчето ми…

— Бабо! — ахна Съншайн. Никога досега не бе чувала баба си да използва подобна дума.

— Е, такъв е. Щом тормози внучката ми, ще сваря брадавиците му в олио и ще нахраня вълците с главата му.

Последното накара Вейн да се задави.

— Знаете ли, всъщност вълците изобщо не обичат да ядат глави. Месо, да, но главите са наистина доста твърди за дъвкане. Да не говорим, че черепът засяда между зъбите.

Баба й го изгледа унищожително.

— Да не би да ми се правиш на умник, момче?

— Да.

— Млади човече — поде старицата с надменен тон, — нима майка ти не те е научила как да се държиш?

— Майка ми ме е научила само на едно нещо и мога да ви уверя, че то не включва добрите обноски.

Баба й кимна.

— Виждам. Но ти предстои да научиш много важен урок в този живот.

— И той е?

— Един ден ще трябва да допуснеш по-близо до себе си и някой друг, освен брат си и сестра си.

Лицето на Вейн се вкамени, а очите му засвяткаха диво и свирепо.

— Какво знаете за най-близките ми?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Чака те труден път, Вейн Каталакис. Иска ми се да можех да го облекча, но трябва сам да го извървиш. Само едно запомни: ти си по-силен, отколкото си мислиш.

— Повярвайте ми, госпожо, силата ми е единственото, в което никога не се съмнявам.

При тези думи баба й се усмихна.

— Изумително е какви лъжи казваме на другите, нали?

След това му обърна гръб.

— Селена, Съншайн. Двете внимавайте и се грижете за себе си. И, Съншайн, когато настъпи нощта, следвай сърцето си. Прави каквото ти казва и то няма да те подведе.

— Добре, бабо, ще го направя.

Баба й я целуна по бузата, после се запъти към „Света Ан“.

След като изчезна от погледите им, Съншайн се извърна и видя, че Вейн изглежда обезпокоен и напрегнат.

— Съжалявам. Тя доста често се държи така с хората. Има навика да казва каквото й хрумне.

Вейн не отвърна нищо. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на черната желязна ограда, заобикаляща площада.

Съншайн довърши подреждането на сергията си, после погледна часовника си. Имаше още малко време, преди уречената среща с Камерон, затова извади скицника си и започна да драска. Преди да се осъзнае, бе нарисувала портрета на мъжа, който я бе отвлякъл.

Вейн погледна скицата.

— Дяволски добра прилика.

Съншайн се смрази.

— Познаваш ли този тип?

— Ами, да. Разбира се, че го познавам. Както и Талон. Селена навярно също го познава.

— Селена — рече Съншайн и подаде скицата на приятелката си, — познаваш ли този мъж?

— Разбира се, това е Ахерон.

— Кой е Ахерон? — попита Съншайн. Всички около нея не спираха да споменават името му, ала тя нямаше представа кой е.

— Поради липса на по-добро определение — рече Вейн, — това е шефът на Талон.

— Защо шефът на Талон ще ме отвлича? Смяташ ли, че е защото иска да ме държи по-далеч от него?

Вейн се засмя.

— Не е в неговия стил. Ако Аш иска да те държи далеч от Талон, просто ще цъфне на прага ти и ще те изплаши до смърт. Освен това, тъкмо той бе начело на спасителния отряд, който те освободи от похитителите ти.

Е, хубаво беше да го знае. Но защо приличаше толкова много на мъжа, който я бе отвлякъл? Смръщи чело.

— Той е бил там, когато Талон ме измъкна от лапите на Камул?

— Да, и аз също бях там. Не си ли спомняш?

Младата жена поклати глава. Спомняше си единствено Талон.

— Колко добре познаваш Талон и Ахерон? — попита тя Вейн.

Той сви рамене.

— Съвсем наскоро срещнах Талон, но пътищата ми с Ахерон са се пресичали веднъж или два пъти през вековете.

— Ти също ли си безсмъртен?

Вейн завъртя отрицателно глава.

— Моята раса просто живее доста по-дълго от човешката.

— Колко по-дълго?

— Около хиляда години, плюс-минус век или два.

Леле. Това наистина си беше дълго.

Съншайн не можеше да си представи какво би било да има на разположение толкова много време, за да планира бъдещето си. Ала нещо дълбоко в нея й подсказваше, че навярно толкова дълъг живот би бил по-скоро проклятие, отколкото благословия, особено ако трябва да го изживееш сам.

Наблюдаваше как Вейн оглежда зорко множеството около тях. Лешниковозелените му очи явно не пропускаха нищо.

— Защо говориш толкова открито за това, докато Талон отказва да ми каже каквото и да било?

Той сви рамене.

— Аз не съм се заклел да пазя тайна, освен това предполагам, че през последните няколко дни си видяла достатъчно стряскащи и откачени гадории, така че аз съм най-малкият ти проблем. А и ще се осмелиш ли да кажеш на някого, че всъщност съм вълк, който се прави на човек? — Замълча и й се ухили лукаво. — Предизвиквам те да го сториш — изрече бавно. — Това, приятелко, е най-бързият начин да се озовеш заключена в килия с гумени стени.

Тя не се съмняваше в думите му. И това обясняваше защо на него не му пукаше да говори открито за „различията си“.

— Ти наистина ли си вълк?

Той кимна.

— Тогава как можеш да бъдеш и човек?

— Ние сме различна порода от вас, хората. Моята раса е създадена преди около девет хиляди години, когато прапрадядо ми е решил да спаси живота на синовете си, като с помощта на магия преплел нишката на тяхната ДНК с тази на неколцина избрани животни. Така сме се родили ние. От един син са произлезли две същества, нещо като полубратя, като едното е притежавало човешко сърце, а другото — животинско. Аз съм пряк потомък на животните.

— Значи имаш сърце на вълк?

Вейн отново кимна.

— Както и морала му и инстинктите му за самосъхранение.

— А искал ли си някога да бъдеш човек?

— Не, никога. Защо да го искам?

Но Съншайн долови, че той крие нещо. Изпитваше много повече чувства, отколкото искаше да признае и беше очевидно, че не иска тя да задълбава в това. Така че младата жена смени темата.

— А боли ли, когато си сменяш формата? Като във филмите ли е, където върколаците се покриват с козина, докато костите им хрущят зловещо?

Той изсумтя презрително.

— Не. Това са чисти холивудски драматизации. След като сме родени с магия, през повечето време използването й е безболезнено. Болката ми не е по-голяма от тази, която почувства ти, когато се телепортирахме от колибата на Талон до моя мотор. Усещаш само нещо като съвсем лек токов удар, който разтърсва тялото ти. Всъщност дори може да ти достави удоволствие, ако го направиш както трябва.

— Сигурно е много яко да можеш да правиш всичко това. — Тя наклони глава, присви очи и се вгледа в него.

— Какво правиш?

— Опитвам се да си представя как би изглеждал като вълк.

— Моли се никога да не разбереш.

Младата жена отстъпи крачка назад.

— Знаеш ли, мисля, че вие, момчета, наистина плашите хората.

— Понякога го правим.

Тъй като не желаеше да се задълбочава повече, Съншайн продължи да чака. Но за нещастие, Камерон не се появи.

Вейн се опита да я убеди да се върне при Талон, но тя отказа.

— Може би той просто закъснява. Навярно е имал друга среща или нещо подобно. Не мога просто да си тръгна.

При тези думи Вейн издаде ниско ръмжене, също като на вълк, и седна зад сергията й. Облегна се на черната желязна ограда и докато тя седеше на стола си и драскаше в скицника си, той наблюдаваше зорко керамичните й изделия и рисунките й.

Следобедът се влачеше бавно, но нищо не се случи. Камерон така и не се появи. Селена напусна сергията си в четири за кратка почивка.

Сега Вейн се бе разположил на тротоара зад нея. Дългите му крака, кръстосани при глезените, бяха протегнати и стигаха чак до улицата. Беше се облегнал на лакти. Позата му изпъваше тениската върху съвършеното му тяло.

— Всеки ден ли правиш това? — попита той.

— Да.

— Човече, адски е отегчително. Какво правиш, за да не полудееш?

— Обикновено скицирам или рисувам и преди да се усетя, денят е минал и е станало време да се прибирам у дома.

— Е, не го разбирам.

Хората, които не притежаваха артистична душа, обикновено не разбираха.

— Здрасти, Съншайн, имаш ли нещо ново?

Съншайн се обърна и видя Брайди Мактиърни да приближава от срещуположната страна. Висока, едра и пищна, Брайди имаше лице на някой от ангелите на Ботичели. Косата й бе толкова тъмнокестенява, че изглеждаше черна, докато притежателката й не излезеше навън. Тогава се виждаше, че е блестящо тъмночервена. Брайди обикновено я пристягаше с шнола, като оставяше няколко дълги къдрици да обрамчват лицето й.

Истинска сладурана, Брайди бе една от постоянните й клиентки. Дори бе купила някои от картините на Съншайн и бе украсила стените на бутика си с тях.

— Не — поклати глава Съншайн, — съжалявам. Напоследък не съм развихряла въображението си, нито съм рисувала „Джаксън Скуеър“. Най-вече работих върху поръчки на клиенти.

— По дяволите, току-що се нанесох в нов апартамент и се надявах да ми предложиш нещо, което да направи голите стени по-поносими.

Съншайн се намръщи. Брайди обичаше жилището си на „Ибервил“.

— Защо се премести?

— На Тейлър не му харесваше да изминава целия този път до града през нощта, затова реших, че ще е по-удобно, ако живея по-близо до местоработата му.

— Но ти работиш във Френския квартал.

— Зная. Това е една от жертвите, които се налага да правим в името на любовта. — Усмихна се на Съншайн, но си пролича, че беше насила.

Тъкмо от това се боеше Съншайн. Защо винаги жената трябва да се жертва в името на любовта? Защо поне веднъж мъжът да не го направи?

Брайди въздъхна.

— Обади ми се, когато нарисуваш нещо ново, което би ми харесало, става ли?

— Разбира се. Между другото, изглеждаш наистина страхотно. Да не си отслабнала?

Брайди засия.

— Вече съм петдесети размер. Но трябва да ти призная, че постоянно гладувам.

— Да, но пък си супер.

— Благодаря. Тейлър ме записа за часовете по аеробика в клуба му, които са четири пъти седмично. Те също помагат да се свалят много килограми.

— Не ми звучиш особено въодушевена.

Болка засенчи очите на Брайди и тя извърна поглед.

— Честно казано мразя да обличам анцуг и да влизам в стая, пълна с кльощави жени в трика, като че ли изобщо имат нужда да правят тези упражнения. Това ме кара повече от всичко да закопнея за понички със сметанова глазура, напук на всяка диета.

Съншайн прихна.

— Няма нужда да ми го казваш. Лично аз смятам, че трябва да се забрани на всички под размер четиридесет и четири да носят нещо друго, освен панталони от зебло.

Брайди отново се усмихна.

— Като заговорихме за размери на дрехи и кльощави жени, май е време да се връщам в магазина. Грижи се за себе си.

— Ти също.

Брайди се запъти към бутика си.

— Кой беше това? — Вейн се бе изправил и се взираше след отдалечаващата се Брайди с жаден блясък в очите.

Как го правеше? Мъжът, или по-скоро вълкът, се движеше удивително безшумно.

— Името й е Брайди Мактиърни. Собственичка е на бутик на „Ибервил“.

— Тя е… много хубава.

Съншайн бе смаяна, че го мисли. Повечето мъже се плашеха или просто губеха интерес от ръста на Брайди и рубенсовата й фигура. Докато Вейн изглеждаше така, сякаш току-що бе видял супермодел от плът и кръв. Той примигна и отново се отпусна върху тротоара.

— Знаеш ли, бих могла да те запозная с нея.

Вейн я погледна, сетне извърна очи. Но Съншайн успя да зърне проблесналото съжаление в зелените му очи.

— Вълците не общуват с хората. Вие, приятелчета, се плашите до смърт, когато разберете какви сме. Да не споменавам, че жените от вашата раса са твърде крехки. Не бих искал да имам вземане-даване с никоя от вас, от страх да не я нараня или убия, докато се съвкупяваме.

— А хората казват, че аз не си поплювам и говоря, каквото ми е на ума. Господи. Ти просто си плещиш каквото ти хрумне, нали?

— Вече ти казах — аз не съм човек. Нямам вашите задръжки.

Предполагаше, че е вярно. Но беше жалко. На Брайди щеше да й се отрази добре да има мъж, който да я приема такава, каквато е, да не я подлага постоянно на строга диета, нито да й предписва убийствени упражнения.

— И така — поде Вейн след няколко минути, — какво има между теб и келта? Вие двамата просто се наслаждавате на секса или споделяте нещо много повече?

— Защо питаш?

— Защото ти пожела да узнаеш цялата ми биография. Предполагам, че е съвсем честно да ми кажеш нещо и за себе си.

Съншайн седна до него.

— Не зная. Когато съм с Талон, имам чувството, че си пасваме идеално. Все едно той е част от мен, която не съм съзнавала, че ми е липсвала, докато не го срещнах.

— Той не се ли чувства по същия начин?

Съншайн въздъхна тъжно.

— Кой знае? При него е трудно да се каже. Не съм сигурна, че тъкмо аз съм жената, която обича.

— Вярно е. Изглежда Талон не си пада много по емоциите. Въпреки това, мисля, че ти означаваш много за него, след като ми се обади да те пазя.

— Защо така мислиш?

— Първо, да се противопостави на заповедите на Ахерон не е най-разумното, което може да стори един Нощен ловец. Онзи мъж ги контролира на живот и смърт. Второ, Талон бе готов да се спазари с мен, за да се погрижа за безопасността ти. А това също никак не е разумно.

— Защо? Ти няма да го нараниш, нали?

— Не и в момента, но като вземеш предвид постоянната опасност, в която живеят моите хора, да имаш дълг към един Убиец Катагария граничи с чистата глупост.

— Какъв Убиец?

— Истинското определение на това, което съм.

Съншайн се намръщи насреща му.

— Добре, но какво по-точно означава Убиец Катагария?

— Някой, който убива без угризение.

По гърба й полазиха студени тръпки, но при все това й бе трудно да повярва, че той е способен на хладнокръвно убийство. Без съмнение, той беше див и първичен, но въпреки всичко, което бе изрекъл, не изглеждаше напълно лишен от съвест.

— Наистина ли би го направил?

— Бейби, бих убил майка си, без да се замисля нито за миг.

Припомни си какво бе казала баба й за най-близките му роднини.

— Да, но би ли убил брат си или сестра си?

Вейн извърна поглед.

Съншайн го сръчка в рамото.

— Не си толкова аморален, на колкото се правиш, Вейн Каталакис. Мисля, че дълбоко в себе си ти си повече човек, отколкото си мислиш.

Съншайн се върна при сергията си и седна на стола. Продължи да оглежда хората наоколо, но докато слънцето бавно клонеше към хоризонта, а от Камерон продължаваше да няма следа, тя не видя никого, който дори отдалеч да изглежда заплашителен.

Е, поне никой, освен пазачът й.

Талон бе буден и облечен преди залез-слънце. Кръстосваше колибата, нетърпелив да излезе и да намери Съншайн. Накрая безпокойството го надви и той се обади на Вейн.

— Тя все още е жива и здрава — информира го Вейн, без да си дава труд да го поздрави. — Съншайн — подвикна, — келтът иска да се увери, че не съм те изял или нещо подобно.

Докато чакаше Съншайн да се обади, Талон потърка главата си при странното чувство за хумор на Вейн.

— Талон?

— Здравей, скъпа, добре ли си? — попита келтът, тутакси облекчен да чуе провлаченото южняшко звучене на гласа й.

Беше най-красивият звук, галил някога слуха му.

— Добре съм. Абсолютно нищо не се е случило. Денят наистина бе доста отегчителен. Като се изключи Вейн. Той е много интересен типаж в стил Куджо.

Талон се усмихна. Настроението му мигом се подобри, но едва след като разбра, че тя е добре.

— Обзалагам се. Просто бъди внимателна, а аз ще дойда при теб колкото се може по-бързо.

— Добре. До скоро.

Сърцето му се сви, когато чу звука от целувката, която Съншайн му изпрати, преди да подаде телефона на Вейн. Господи, колко обичаше тази жена.

— Ах, Тали, аз също те обичам, скъпи.

— Млъквай, развратнико. Не ти е позволено да ми се глезиш, само моята любима може.

Вейн изпръхтя възмутено.

— Знаеш ли, някой ден наистина ще те накарам да ми платиш.

— Да, а аз ще ти донеса допълнително няколко кутии с кучешки бисквити.

Вейн се засмя добродушно.

— Заради това последното, ми дължиш допълнително цяло блюдо сочни ребърца, блатен плъх такъв.

— Имаш го. Между другото, как се справяш? Удържаш ли човешкия си облик без проблеми?

— Аз съм просто супер. Дори успях да задържа върху себе си повечето дрехи и всичко останало.

— Да, постарай се и занапред да е така. Не ми се иска Съншайн да ослепее при вида на мършавото ти тяло.

— Повярвай ми, щом още не е ослепяла при вида на тлъстия ти, космат задник, моят изобщо няма да й навреди.

— Космат? Извини ме, но май определено ме бъркаш с брат ти.

Вейн отново се засмя.

— А сега сериозно, слънцето ще залезе след петнайсет минути. Веднага ще тръгна към вас.

— Държа фронта, Къстър^[3]. Не се тревожи.

— Благодаря, Седящ Бик. Доскоро.

Талон затвори и зачака, докато усети познатия сърбеж по кожата си, което винаги бе знак, че слънцето е залязло и вече е безопасно да излезе навън.

 

 

Бяха изминали четирийсет и пет минути след залез-слънце, когато Съншайн помоли Вейн да измине краткото разстояние до ъгъла, където се намираше сергията с разхладителни напитки и да й донесе нещо за пиене. Отначало той се възпротиви, но накрая тя го убеди, че ще му е пред очите през цялото време и няма да изчезне, докато той се върне.

Веднага щом той се нареди на опашка, тя чу тихото изсвирване на Селена.

— Боже, онзи мъж там е наистина ужасно страховит. Все едно на челото му е написано „сериен убиец“.

Съншайн се обърна и видя изключително висок, тъмнокос мъж да завива иззад ъгъла. Когато мина покрай тях, конете от двете страни на „Декатур Стрийт“ изпръхтяха и се изправиха неспокойно на задните си крака. Все едно бяха усетили някакво зло в него. Непознатият изглеждаше толкова невероятно зловещ, че стомахът на Съншайн се сви на топка.

— Дали да извикам на Вейн да се върне?

— Не зная. — Селена стана от масата си за карти, приближи се и застана до приятелката си. — Ако направи някакво движение към теб, ще го сграбча, а ти викай с все сила.

— Добре. Може би просто ще ни подмине.

Но мъжът не го направи.

Когато се изравни със сергията й, погледна към нея, сетне спря.

На свой ред Съншайн прикова поглед в ужасяващите сребърни нокти на лявата му ръка.

Докато се приближаваше към масата й, той не бе промълвил нито дума. Младата жена преглътна и инстинктивно пристъпи по-близо до Селена. Мъжът би бил удивително красив, ако не изглеждаше толкова свиреп.

Съншайн и приятелката й се спогледаха нервно.

Тъмният му, смразяващ кръвта поглед се бе насочил към купите, украсени с древногръцки изображения, които бе заимствала от един музеен каталог. С нежност, на която не би й хрумнало, че е способен, той прокара ръка по червените фигури върху една от купите. В тъмните му очи проблесна копнеж, сякаш рисунките бяха събудили у него някакви горчиво-сладки спомени.

— Ти ли си ги правила? — попита той Съншайн буквално потрепери, когато настойчивият му черен взор срещна нейния. Мъжът имаше дълбок, предизвикателен глас с толкова силен акцент, че й бе нужна минута, за да разбере въпроса му.

— Да.

— Хубава изработка.

Съншайн нямаше да се слиса повече, ако бе извадил пистолет и я бе застрелял.

— Благодаря.

Когато бръкна в джоба си, тя се стегна, готова крещейки да повика Вейн, но после осъзна, че мъжът просто е извадил портфейла си.

— Колко струва?

— Ти какво правиш тук?

Погледът на Съншайн се плъзна покрай мъжа и видя, че Талон се приближава. Озова се до нея с дългите крачки на разярен хищник. Бързо.

— Не е твоя работа, келте — изръмжа непознатият.

— Разкарай се от Съншайн, Зарек, или се кълна, че лично ще ти помогна.

Зарек пъхна обратно портфейла в джоба си и се извърна с лице към Талон.

— Опитай, келте, и ще изтръгна сърцето ти.

Талон се хвърли напред и избута Зарек, който политна, но се окопити светкавично и на свой ред му се нахвърли. Но Талон приклекна и успя отново да го бутне назад.

Вейн се появи изневиделица и ги разтърва.

— Хей, хей, хей! — озъби се на Талон. — За какво е всичко това?

— По-добре никога да не те видя близо до нея, Зарек. Говоря сериозно.

Зарек се отърси, после се обърна и се отдалечи с гневни крачки към сградата на презвитерианската църква.

Съншайн се ужаси, когато видя свирепото изражение на Талон. Наистина изглеждаше готов да убие някого.

— Талон?

— Не се приближавай — предупреди я Вейн. — Добре ли си, келте?

Талон не отговори. Усещаше единствено яростта, надигаща се в гърдите му. Настойчивото, изгарящо желание да разкъса Зарек на парчета. В мига, в който го зърна, в съзнанието му проблесна образът на Зарек в алеята с неговата жертва. Бог да му е на помощ, ако някога нападне Съншайн по този начин. Щеше да го убие, независимо от последствията.

Без да каже нищо, привлече Съншайн към гърдите си и здраво я притисна. Плъзна ръка в косите й, уви един кичур около юмрука си и вдъхна топлото й ухание на пачули, умиротворен от сладостта да я държи в прегръдките си.

— Трябваше да я наглеждаш, Вейн — озъби се на Ловеца шейпшифтър.

— Това беше просто Зарек. Успокой се. Не правеше нищо лошо, просто разглеждаше грънците й.

— Можеше да я нарани.

— Но не го направи.

— Да, и имаш дяволски късмет за това.

Зарек все още кипеше от гняв, докато вървеше надолу по Пиратската алея. Кога най-сетне щеше да го проумее? Всеки път, щом се опиташе да помогне на някого, това винаги се обръщаше срещу него и го цапардосваше по задника. Позна жената в мига, в който я видя, и се зачуди защо Талон я бе оставил незащитена. Стисна зъби.

— Супер. Нека тогава момичето да умре.

Какво му пукаше?

Спря, когато наближи края на алеята. Обзе го непознато, студено усещане. Не бе изпитвал нищо подобно от нощта, когато пресече границата между човешкото си съществуване и се превърна в Нощен ловец.

— Зарек.

Обърна се и се озова лице в лице с Дионисий. Гръцкият бог имаше безупречно сресана къса кестенява коса. Носеше тъмно сако от туид върху тъмносиньо поло и приличаше на високоплатен корпоративен бос.

— Ако смяташ да ме поразиш, Дионисий, давай, направи го.

Дионисий се засмя.

— Моля те, наричай ме Дион. Дионисий звучи толкова старомодно.

Зарек се скова, когато богът се приближи към него. Мощта на божественото същество бе толкова явна, че въздухът около него пращеше.

— Защо говориш с мен?

Дионисий посочи с палец към пешеходната зона.

— Чух малката ти препирня с Талон. Мислех си, че бихме могли да се споразумеем, ти и аз.

Самата идея накара Зарек да изсумти подигравателно.

— Би било равносилно на това да сключа сделка с Луцифер.

— Да, но аз не мириша на сяра. И се обличам по-добре. Луц винаги прилича на сутеньор. — Предложи цигара на Зарек. — Хайде, вземи си. Дори е от предпочитаната ти марка.

Зарек се възползва от поканата, но изгледа подозрително гръцкия бог, докато палеше цигарата.

— И така, каква е сделката?

— Много е просто. В този град има едно момче, което ми прави някои услуги. Снощи ти налетя на него. Онзи, който прилича на шефа ти.

— Да, познавам копелето. Дължа му няколко удара.

— Зная. Жалко, че двамата се срещнахте при подобни обстоятелства. Но ако забравиш гнева си, мисля, че предложението ми доста ще ти допадне.

— И то е?

— Моето момче се нуждае от някои неща. Е, ние бихме могли да те убием, но лично аз смятам, че е по-добре мъж с твоите „специални“ качества и умения да е на наша страна, отколкото да се носи във вечността като безплътна сянка. — Дионисий замълча.

— Продължавай да говориш.

— От теб искам единствено да не ходиш на лов. Върни се у дома, както иска Ахерон и остани там до началото на Марди Гра. По време на празненствата в моя чест Стикс ще се свърже с теб. Помогни му с окончателните приготовления и аз ще ти дам това, което искаш най-много.

— И какво искам най-много?

— Край на мъченията ти.

Зарек не можеше да не му го признае — богът знаеше какво да предложи.

— Не се опитваш да ме изиграеш, нали?

— Кълна се в реката Стикс, че ако ни помогнеш, ще те избавя от болката ти. Напълно. Без номера. Без никакво увъртане. Една мълния и ти ще си по-мъртъв от мъртъв.

— А ако не се съглася?

Дионисий се усмихна злобно.

— Хадес пази едно много приятно кътче от Тартар за теб.

Зарек всмукна дълбоко от цигарата си и се изсмя мрачно.

— Като че ли това може да ме изплаши. Какво ще ми направи той? Ще откъсне плътта от костите ми? Ще ги натроши? Май ми хрумна нещо по-добро. Защо не ме тръшне на земята и не ме тъпче, докато кръвта ми изтече. Или пък да ме застави да пълня бездънна яма? О, почакай, вече съм бил там, преживял съм го и дори го имам на видеозапис.

Зелените очи на Дионисий засвяткаха гневно.

— Не мога да повярвам, че Артемида те оставя жив.

— А аз не мога да повярвам, че ти си бог и не разполагаш с по-страшна заплаха от тази. Но не се тревожи — додаде, когато видя, че Дионисий се кани да го порази. — И без това мразя тези задници и не ми пука колко от тях ще се превърнат в сенки.

Древногръцкият бог тутакси се успокои.

— Предполагам, че знаеш номера на мобилния ми? — попита Зарек.

Дионисий кимна.

— Ще се чуем.

— Супер. Ще се видим във вторник.