Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (13)

11

Предполагам, че вече е време да тръгваш — изрече Съншайн тихо, макар че част от нея не искаше той да си отива. Апартаментът й внезапно й се стори пуст, когато си помисли, че той няма да е тук.

Така се забавляваха в колибата му, заедно приготвиха храната, правиха любов. Но ето че бе дошъл краят на сексуалната й лудория с него. Време беше всеки да поеме по своя път. Тогава защо толкова я болеше само при мисълта, че никога повече няма да го види?

— Да, предполагам, че е време — кимна Талон.

Пусна ръката й и се насочи към вратата. Все ще може да намери някакво място за спане в съседната необитаема къща. Ще открие подслон, който да не е много далече оттук, така че да може да бди над нея до разсъмване. После ще поспи в къщата до началото на следваща нощ.

Така щеше да е по-лесно. По-лесно и за двамата, ако още сега прекрати връзката им. Нямаше смисъл да прекарва още един ден с нея. Не и след като знаеше, че не може да й даде нищо от себе си. Не и докато представляваше опасност за нея.

Сърцето й се сви, когато той протегна ръка към дръжката на вратата. Отиваше си.

Всичко бе приключило.

Дъх не можеше да си поеме. Нетърпима болка се загнезди в стомаха й при мисълта, че повече няма да го види. Но не можеше просто да стои безучастно и да го остави да я напусне просто така.

— Талон?

Той се спря и погледна назад към нея.

— Защо не останеш за тази нощ? Зная, че не можеш да стигнеш до дома си преди разсъмване.

— Не, по-добре да не оставам.

— Но тогава къде ще отидеш?

Той сви рамене.

„Остави го да си тръгне…“

Не можеше. Или поне не по този начин. Просто не беше честно.

— Хайде. Всяка сутрин излизам рано, така че жилището ще е на твое разположение, докато съм на работа. Обещавам ти, че никой няма да те притеснява.

Талон се поколеба.

„Тръгвай!“

Командата отекна в главата му. Длъжен бе да се подчини. Но не можеше.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попита той.

— Напълно.

Талон пое дълбоко дъх и се върна към нея.

Към жена си.

Към окончателното си спасение.

Към окончателното си унищожение.

Ниния бе всичко за него. През всички тези векове мислеше, че са му спестени всякакви емоции. Че му е спестена болката, пораждана от спомените за жена му. Ала ето че всичко се върна. Дори още по-болезнено от преди.

— Нещо не е наред ли? — попита Съншайн.

— Предполагам, че просто съм уморен — обясни й той, като свали якето си и седна.

Съншайн преглътна, като го видя по тениска, плътно опъната по прекрасното му тяло. Погледът й остана прикован върху впечатляващите му форми. Този мъж имаше най-страхотното дупе, което кожени панталони са обгръщали някога. Краката му бяха дълги, добре оформени — направо великолепни — а и тя много добре си спомняше как се чувстваше, когато тези крака бяха сплетени с нейните. Усещането за цялата му мъжка сила и чар, докато лежеше в ръцете й… докато проникваше между краката й… Едва не простена на глас, като си представи всичко това.

Но сега между тях бе издигната стена. Сякаш той бе заключил от нея част от себе си. Изчезнал бе нежният мъж, който й даряваше и тялото си, и смеха си. Сега пред себе си Съншайн виждаше само един могъщ звяр, който бе пребил нападателите й, карайки ги да побягнат ужасени.

Как й липсваше нежния Талон.

— Защо изведнъж стана толкова корав?

Той повдигна вежди. Изглеждаше объркан от въпроса й.

— Лейди, аз съм корав всеки път, когато си близо до мен.

Страните й порозовяха и тя изпухтя пренебрежително.

— Нямах предвид това. Макар че то е много по-добро от онова, за което говорех. То поне доказва, че ме харесваш.

Талон простена, когато Съншайн сведе поглед към панталоните му. Бе сигурен, че набъбналият му член се очертава съвсем ясно през плата. Усети как задръжките му рухват. Изпълни го желанието да бъде нейният мъж, какъвто винаги е бил на Ниния. С нея никога не се бе преструвал. Тя никога не бе очаквала, че той ще й бъде нещо друго, освен приятел. Нин никога не бе виждала в него жалкото малко момче, което отритваха и ругаеха, което трябваше да почиства след по-добрите. Момчето, което постоянно го унижаваха. Не бе съзирала в него младежа със студено сърце, в който се бе превърнал, защото се бе уморил да бъде бит и обиждан.

Още като дете сърцето му се вледени и той се научи да понася ударите на мъжете от клана. Научи се също да им отвръща и да поваля всеки, който го гледаше с неприязън или си позволяваше злобни забележки за него, за майка му или сестра му.

Спиир непрекъснато си повтаряше, че не се нуждае от ничия любов, от ничия грижа. И постепенно се научи да живее като див горски звяр, винаги готов да ухапе, ако някой се опита да го докосне.

Докато не среща Ниния. Тя опитоми звяра в него. Позволи му да бъде нежен с нея. Да не бъде само непреклонен и непоклатим воин, вечно нащрек, способен на жестокост. С нея той беше просто Спиир. Момчето мъж, жадуващо за нечия обич. Копнеещо да дари някоя жена със своята любов.

Много време бе изминало, откакто Талон бе показвал истинския си облик пред някого. От братството на Нощните ловци го търсеха често за съвети. Ахерон разчиташе на силата и мъдростта му, както и на способностите му като хладнокръвен воин. Но никой от тях, дори и Улф, не го познаваше истински. Пред никого не бе разкривал сърцето си, освен пред жената, която сега беше до него.

Жена, пред която в този живот той не смееше да се разкрие.

— Ти си ненаситен, нали? — попита го тя.

— Само с теб — прошепна той и се доближи до нея, докато се опитваше да съедини в едно жената, която е била някога, с жената, която беше сега. — Никога не съм можел да устоя на изкушението да те докосна. Да бъда вътре в теб. Да усещам ласката на дъха ти върху кожата ми. Да настръхвам от допира на ръцете ти по цялото ми тяло.

Съншайн потръпна от тези негови признания.

Той пристъпи към нея, приличащ на голям дебнещ звяр. Тялото му бе като симфония на движението. Мъжественото му ухание, примесено с миризмата на кожа, завладя сетивата й и я заля с непреодолимо желание. Главата й се замая от целувката му, но успя да го отблъсне, защото беше объркана от думите му.

— Думите ти прозвучаха така, сякаш ме познаваш отдавна. Защо каза това?

— Имам чувството, че винаги съм те познавал. Като че ли съм те пазел от векове в сърцето си.

Младата жена остана потресена от думите му. Това бе мъжът, който обсебваше сънищата й. Келтският поет и племенен вожд. Мъжът, за когото тъй ясно помнеше как препускаше в битки, а сетне се прибираше у дома, за да я люби. Но не можеше да е онзи мъж, нали? И все пак, докато си мислеше за това, тя осъзна колко реални бяха сънищата й. В тях тя бе руса, със сини очи, докато Талон…

Талон изглеждаше същият.

Включително и татуировката на тялото му. И плитките на слепоочието му. Дори носеше същата торква. Единственото различно бе цветът на очите му.

Това не можеше да е истина. Имаше нещо толкова странно във всичко това. Нещо, което я плашеше до безумие. Можеше ли да е същият мъж?

Можеше ли да е той?

Не й се струваше възможно. И все пак, докато живееше с майка си и баща си, тя се бе нагледала на толкова много невъзможни неща в своя живот. На този свят действаха странни неземни сили.

Наклони глава на една страна, за да погледне кожата под дясното му ухо. Там имаше малък белег. Съвсем малка драскотина, която тя като Ниния бе направила на Спиир, докато ловяха риба като деца. Бе замахнала силно с въдицата и кукичката се бе забила под ухото му.

Звездообразният белег още си беше там. Същият както някога. Все едно бе направен вчера.

Не, не беше възможно. Или беше?

Тя потръпна, вече не знаеше на какво да вярва.

Очите му бяха потъмнели, докато я оглеждаше, зажаднял за нея. Дъхът му нежно милваше лицето й. Можеше да усети как сърцето му тупти под ръцете й, да почувства силата и топлината, които й даряваше.

— Толкова много ми липсваше, Нин… Нин… Непозната.

Съншайн се вцепени, когато той рязко се отдръпна назад. По лицето му разбра, че той не по-малко от нея е изненадан от думите си.

— Как ме нарече?

— Непозната.

— Преди това.

— Нищо не казах.

Да, това бе толкова странно. А тя искаше, не, нуждаеше се от обяснение.

— Талон — продължи, като заобиколи стола, за да послужи като преграда между тях. — Кажи ми какво става? Ти знаеш коя е Ниния, нали?

Обсидиановите му очи проблеснаха.

— А ти?

О, боже, беше истина! Той я познаваше. И някак си помнеше тяхното минало. И изобщо не се беше променил. Не можеше да излиза денем, на ярката слънчева светлина. Не беше американски гражданин и все пак…

Е, не бе нужно да си учен или експерт по ядрена физика, за да го разбереш. По някакъв начин Талон беше Спиир. Това означаваше, че той е вампир или безсмъртен, или нещо подобно. Знаеше го.

— Как ме помниш? — попита го.

— Как бих могъл някога да те забравя?

Съншайн отбягна устните му и отново го отблъсна от себе си.

— Добре казано, но не отговори на въпроса ми. Има нещо странно около теб, Талон. Освен това защо си същият, както в сънищата ми. Докато аз изглеждам различно. Но ти — не. Защо?

Талон искаше да й обясни, но не можеше да намери подходящите думи. „След като ти умря, за да мога да си отмъстя, продадох душата си на една гръцка богиня, която сега ме притежава. Така че съм обречен да прекарам вечността като преследвам и убивам вампири заради нея.“ Макар отначало дори на него самия да му бе трудно да повярва в истинността на това твърдение, вече хиляда и петстотин години живееше в тази реалност.

— Отново се държиш кораво — изръмжа тя.

— Не може ли просто да живееш за мига? Да ме приемеш такъв, какъвто съм?

— Добре. Но ми отговори на един въпрос.

— Какъв?

— Кога се дипломира от гимназията?

Въпросът й го обърка.

— Не съм се дипломирал.

— Тогава кога я напусна?

Талон се отдалечи от нея. Имаше въпроси, на които не можеше да отговори. Отказваше да отговори. Сърцето го заболя от болката, стаена в очите й.

— Каква е истината, Талон? Аз не съм глупава. Никой не е толкова алергичен спрямо слънчевата светлина, че дори да не може да се приближи до прозореца. И не си мисли, че не съм забелязала, че никога не си показваш зъбите. Ако докато се целуваме, се приближа до тях, ти веднага се отдръпваш.

На Талон му се искаше да използва силите си, за да я накара да забрави за него. Или поне да смени темата на разговора им с някоя по-безобидна.

— Какво? Искаш да призная, че съм вампир? Че вия срещу луната при пълнолуние?

— А не си ли? Не си ли? — Тя пристъпи към него и притисна ръка към брадичката му, като че ли се готвеше да го помоли да си отвори устата. — Покажи ми зъбите си, Талон.

Той отстъпи назад.

— Не мога.

Тя го изгледа гневно.

— Ти си Спиир, нали? Някак си е станало така, че си ти. И теб виждам в сънищата си. Не е ли така?

Той отклони поглед.

— На никого няма да кажа — настоя тя, като смекчи тона си. — Просто трябва да знам.

— И каква е разликата? — кипна той, все повече уморен от целия този разговор. — Ще ме изхвърлиш ли?

— Не — прошепна Съншайн, вече с по-нежен тон. — Не мисля, че някога бих могла да те изхвърля.

— Тогава защо ти трябва да знаеш?

В очите й отново проблеснаха огнени пламъчета, като ги присви срещу него.

— Защото искам да си откровен и честен с мен, да споделиш живота си с мен.

Думите й го пронизаха като остър нож. Горчив копнеж се загнезди в сърцето му, когато си припомни как не бе имало никаква надежда да я има като смъртен човек. Но тогава те бяха изправени само срещу разликата в неговото и нейното социално положение, както и от клюките за майка му. Докато сега цялата вселена се бе обединила, за да ги държи разделени.

— Какво те кара да мислиш, че искам да споделя живота си с теб? Може би само те използвам заради секса.

С пребледняло лице тя се отдръпна от него.

— Така ли е?

Болката в очите й отново раздра гърдите му. Не искаше да я нарани.

— Ами ти? — попита я той на свой ред, отговаряйки с въпрос на въпроса й. — Кажи ми какво искаш от мен, Съншайн.

— Честно казано, не знам. Част от мен е привлечена от теб, но част от мен се страхува от теб. В очите ти се спотайва нещо много мрачно. Ако поискам да те опозная по-добре, ще ми позволиш ли?

— Не — процеди той през стиснати зъби. — Не можем да си го позволим.

— Тогава поне ми дължиш обяснение защо не можем. Много добре знаеш, че не съм дете, което се нуждае от бащински съвет, преди да вземе решение. Мислех, че ме уважаваш.

— Наистина е така.

— Тогава се дръж с мен като със зряла личност. Кажи ми защо отказваш да ми отговориш дори на най-простия въпрос, свързан с теб.

Това, за което го молеше, бе невъзможно. Никога не можеше да й разкаже за сегашния си живот. Не и докато Ахерон или Артемида не го освободят от клетвата му.

— Ако ти кажа какъв съм, твоят живот ще бъде изложен на опасност.

— Живея в Ню Орлиънс, над един от най-посещаваните клубове в града. Паркирам колата си в алея, където снощи бяха убити двама души. Животът ми постоянно е изложен на опасност.

— Онези снощи не бяха хора и не бяха убити. — Талон сам не можа да си обясни как тези думи се изплъзнаха от устата му.

— Тогава какви са били?

Кажи й…

Призивът беше толкова силен. Никога досега не бе нарушавал кодекса за мълчанието. Никога.

„Деймоните искат да си поиграят с твоята приятелка, келте. Не я оставяй незащитена.“

Тя имаше право да знае какво я застрашаваше.

— Талон. — Младата жена го изрече толкова успокояващо, толкова стоплящо. Почти успя да разруши защитата му. — Повярвай ми. Каквото и да е, на никого няма да кажа.

— Не мога, Съншайн. Просто не мога.

— Не искаш, Талон, не искаш — въздъхна сърдито тя и отпусна ръце. — Супер. Запази си тайните. Давай все така. Изхвърли ме от живота си. Желая ти щастливо бъдеще и свободата да правиш, каквото си пожелаеш.

Тя се отдалечи от него.

Талон протегна ръка към нея, но тя я избягна.

— Съншайн…

— Не ме докосвай. Бясна съм ти.

— Моля те, не ми се сърди.

Тя поклати глава.

— О, изглеждаш толкова трогателен с тези твои очи, като на предано кученце. И с дълбоко трагичната нотка в гласа ти. Но вече ми писна твърде много, за да ми пука. Просто си върви.

Той потрепери от болката в гласа й, както и от жестоката й заповед. Направо му преряза сърцето. В този момент Талон осъзна нещо. Зарек и Ахерон бяха прави. Той се страхуваше. Страхуваше се да си тръгне. Но и се страхуваше да остане.

Последното, което желаеше, бе отново да изгуби Ниния, но при все това, докато гледаше Съншайн, започна да осъзнава, че макар тя да притежаваше душата на жена му, тя не беше неговата съпруга. Беше друга личност. Нова и вбесяваща. Ниния никога не му се сърдеше. Дори и когато бе заслужил гнева й. Винаги бе плаха и срамежлива, а не дръзка и властна като Съншайн.

Ако той й кажеше да не говори за нещо, Ниния щеше да кимне и повече нямаше да повдигне този въпрос. Тя никога нямаше да блъсне с коляното си деймон, нито щеше да се бори с алигатор.

Но най-удивителното бе, че трябваше да признае, че му харесваше огнения дух на Съншайн. Възхищаваше се от способността й да се опълчва срещу него и срещу всички останали около себе си.

— Какво? — попита тя, като примигна, сякаш не вярваше на очите си. — Още ли си тук? Мисля, че ти дадох ясна заповед.

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Не искам да те оставям, Съншайн. Не можеш ли да ме приемеш такъв, какъвто съм?

Съншайн отвърна очи.

— Харесвам малкото, което зная за теб, Талон, но проблемът е тъкмо в това, че е малко. Живееш в блато, изглежда имаш доста пари, нямаш фамилно име и харесваш онези огромни, подмолни алигатори. И имаш момче за поръчки — Ник. С това се изчерпва всичката ми информация за Талон. Списъкът наистина е доста кратък. — Погледна го в очите. — Отказвам да имам отношения с мъж, който не ми доверява дори най-основното в биографията си. А сега, ако искаш единствено да се чукаш с мен, ето къде е вратата. Но ако действително искаш да останеш с мен, първо ми разкажи нещо за себе си. Нещо важно.

— Какво например?

— Кажи ми името на най-добрия си приятел.

— Улф Тригвасон.

Съншайн така се шокира, че челюстта й увисна.

— О, боже мой, ти току-що ми отговори на един въпрос. Мисля, че сега ще настъпи краят на света.

— Не е смешно. Сега може ли да остана?

Тя сви устни, като се замисли за минута.

— Добре, но само защото зная, че не можеш да се прибереш у вас преди слънцето да залезе.

Решена да поддържа дистанция между двамата, докато не започне да отговоря на въпросите й, тя се обърна и пое към спалнята си. Грабна една възглавница и едно одеяло от леглото си, после се върна във всекидневната и му ги подаде.

Талон я изгледа неразбиращо, като пое розовото й одеяло и възглавницата.

— Какво е това?

— Докато не се изясниш с мен, ще спиш на дивана.

— Шегуваш се.

— О, не. Ни най-малко. Няма да те допусна в леглото си, докато не ме допуснеш в главата си.

Талон съвсем се смая, когато тя отиде до отсрещната стена и спусна щорите.

— Нали ти казах за Улф — припомни й той.

Съншайн се обърна към него със сърдито изражение.

— Ти ми даде само едно име. Ооо! Голямо откровение, нали? Е, моите най-добри приятелки са Трина Деверо и Селена Лорънс. Какво ти разкрива това за мен? Нищо. Нищичко. Нула. Зеро. Означава само, че имам някого, на когото мога да позвъня, когато съм ядосана за нещо. И, повярвай ми, ако вече не бе станало толкова късно, сега като луда щях да звъня на една от тях.

Талон изръмжа, но това не я смути. Беше твърде ядосана.

— Тогава ми кажи още нещо за този твой Улф — заговори тя по-бавно, като пристъпи крачка към него. — Какво работи? В Ню Орлиънс ли живее? Женен ли е?

— Живее в Минесота и не е женен.

Съншайн изглеждаше доволна, но все пак го изгледа остро.

— А как се запозна с него?

На Марди Гра, преди сто и две години, когато Улф се бе преместил временно в града заради някаква задача — което обаче той никога не би могъл да каже на Съншайн. Вместо това само въздъхна тежко.

— Отдавна се познаваме.

— Ооо! — отново изфуча тя. — Такива отговори могат да ти помогнат в кариерата, но никога няма да те върнат в леглото ми. И определено няма да ти помогнат да припариш до тялото ми.

— Не се държиш разумно.

— Ха!

Това бе толкова несправедливо. Той се опитваше да я защити, а тя го разпитваше за неща, които нямаше как да й обясни. Отказваше му достъп до тялото си, защото той не искаше да я види наранена. Как можеше да се държи така с него?

Разгневен от непоклатимото й упорство, той изкрещя:

— Аз съм твой съпруг!

Съншайн изсумтя и го погледна слисано.

— Не и в този живот, драги. — Вдигна лявата си ръка и я завъртя пред него. — Не виждам венчална халка на пръста ми. И последния път, когато проверих, ти не се появи в града на седлото на черния си боен кон, за да ме грабнеш и да ме помолиш да бъда твоя до гроб.

При думите й Талон изстина.

— Ти помниш това?

Когато кимна, изглежда част от гнева й се стопи.

— И искам да зная как така ти го помниш.

Той захвърли одеялото и възглавницата на дивана и сломено се стовари върху него.

— Казах ти вече, че не мога да ти кажа.

— Тогава лека нощ, скъпи. Желая ти приятни сънища.

Пристъпи към него, за да го целуне по бузата, преди да се отправи към спалнята си.

Отхвърлен толкова безцеремонно, Талон остана да гледа безпомощно как тя дръпва с царствен жест завесата под носа му. Тази жена умееше да го накара да пламне, но този път не беше по приятния начин.

Направо побесня.

Особено когато тя светна лампата на нощното си шкафче и той можеше ясно да види тялото й през тънкия плат. Сърцето му се разтуптя. Не можеше да откъсне очи от нея, докато тя смъкваше дрехите от чувственото си тяло, за да се мушне гола в леглото си.

Можеше само да си я представя как лежи там, изтегнала знойните си бедра сред розовите чаршафи. С копнеж видя в мислите си как лежи на една страна, а ръката й докосваше леко и отчасти закриваше тъмното зърно на лявата й гърда. Голият й гръб, щедро изложен на жадния му поглед, както и косата й, разпиляна около главата й, сякаш го очакваше да легне в леглото и плътно да се притисне в нея.

Щеше да плъзне ръка по бедрото й, за да обхване меката й плът, да повдигне крака й, да я разтвори, така че да може да се потопи дълбоко в нея изотзад. О, да, сякаш чувстваше как сладкото й меко дупе се притиска към слабините му, а той се плъзга навътре и навън в горещото й тяло. Сякаш усещаше главата й под брадичката си, докато заравя ръка между бедрата й и я гали с пръсти, като в същото време я люби сладко и нежно. Уханието й на пачули ще го обгръща отвсякъде, а тя ще се извива от докосването му и ще стене от екстаз.

Всички хормони в тялото му мигом се събудиха. Слабините му се втвърдиха, изгарящи от желание по нея. Ниния никога нямаше да му причини това. Никога не му бе отказвала тялото си. Нито веднъж. От него се искаше само да свие пръст и да вдигне вежди и съпругата му с радост се озоваваше в обятията му.

Точно сега тя му липсваше повече от всеки друг път.

— Съншайн?

— Не, Талон — твърдо го отряза тя, като изгаси светлината. — Отговорът все още е „не“.

— Нищо не съм те попитал.

— Позната ми е тази нотка в гласа ти, когато изговаряш името ми. Зная какво искаш. И ти знаеш какво искам аз. Можеш ли да отгатнеш кой от нас пръв ще се предаде? — Замълча за кратко, преди да добави: — И само за протокола, това няма да съм аз.

Талон изруга тихо. В този живот тя бе толкова дяволски твърдоглава. Какво се бе случило с неговата кротка Ниния, която му даваше всичко, което искаше, когато го поискаше? Чудесно, тогава ще я остави да си лежи там, необезпокоявана и гола.

Тялото му се стегна от последната дума. С охкане той се извъртя с лице към облегалката на дивана, така че да не може повече да я вижда. Той бе зрял мъж, можеше да се справи с това. Можеше да се контролира.

О, хиляди дяволи! Досега никоя жена не го бе отхвърляла. Беше мъчително и вбесяващо.

Заби юмрук във възглавницата, щом се възбуди още повече. Беше прекалено едър за този диван и му бе адски неудобно, но трябваше да спи тук или да умре.

Съншайн слушаше как Талон се върти на дивана. Почти й стана мъчно за него. Почти.

Но беше уморена от тайните му. Изтощена от загадъчните му игри. Достатъчно бе ровила из колибата му, за да се увери, че най-вероятно не беше наркодилър, особено след като нямаше дори една бутилка „Тиленол“, но за сметка на това пък притежаваше всички видове от най-интересните електронни джаджи. Имаше много кожени дрехи, вносна бира и ужасно много дивидита — достатъчно, за да се потопи с тяхната тежест един боен кораб. Да не говорим за странните оръжия, които откри. Някои от тях бяха много старинна изработка.

Имаше нещо много странно в живота му и докато не разбереше какво е то, нямаше да се доближава до него. Дължеше го на самата себе си — да научи повече за него, преди да позволи на жадните си за него очи отново да я отклонят от правия път.

Обърна се в леглото и си заповяда да заспи. Утре трябваше да работи. За разлика от него тя не разполагаше с неограничени доходи.