Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (12)

10

„Рънингуолф“. Къде, по дяволите, беше Талон? Сега трябваше да патрулира по улиците. От часове се опитваше да се свърже с него. Отново се обади на Ник, но научи само, че и той нито е виждал, нито се е чувал с Талон.

Това беше крайно необичайно за келта. Ахерон можеше да долови, че с Талон всичко е наред и не е наранен, пък и можеше да го проследи, ако пожелаеше. Но Аш никога не прекаляваше с използването на силите си. След като в миналото бе издирван и преследван, не можеше да си позволи да причини същото на някой друг. Освен ако възникнеше неотложна спешна ситуация. Свободният избор не бе нещо, в което той с лека ръка ще си позволи да се намесва.

Докато Аш прибираше телефона в джоба си, космите на врата му настръхнаха.

„Виж колко безпомощна изглежда…“

„Да, но е достатъчно силна, за да ни нахрани всичките.“

Гласовете нашепваха в съзнанието му също като шестото чувство на Спайдърмен за надвиснала беда… А катерачът по стени си въобразяваше, че притежава суперсили.

Аш затвори очи и локализира мястото, откъдето долитаха тези гласове. Бързо откри, че принадлежаха на четирима мъже и две жени деймони, намиращи се в малка пресечка на „Роял Стрийт“. Тръгна към паркинга, където бе оставил мотоциклета си, но след малко се спря. Нямаше как да стигне до тях навреме с конвенционални средства. Озърна се, за да се увери, че никой няма да го види, след което събра около себе си йоните от въздуха. Остави тялото си да се разпадне в нищото и използва силите си, за да изкриви времето и пространството. Невидим, той се понесе из града, право към пресечката, където бе видял деймоните да заклещват една непозната жена. Тя се бе свила, отвсякъде обкръжена от деймони, безпомощно сплела ръце пред гърдите си.

— Моля ви, не ме наранявайте — умоляваше ги жената. — Вземете чантата и ме оставете на мира.

Най-високият деймон прокара ръка през косата й и се ухили злобно.

— О, няма да те боли. Или поне не дълго.

Ахерон се материализира в обичайната си форма. Изгради щит около жената, за да я защити и обърка. В представите си тя щеше да види и запомни само някаква непозната фигура, която бе разпръснала нападателите.

В действителност той подсвирна.

Деймоните се извърнаха едновременно към него.

— Здрасти — поздрави ги той свойски, щом закрачи към тях. — Деймони, да не би да се каните да изсмучете душата на едно невинно човешко създание, а?

Те се спогледаха, преди да се разбягат.

— О, тая няма да я бъде — извика им Аш и изгради още един щит, който да ги изолира и да не им позволи да напуснат уличката. — Нито един деймон няма да се измъкне жив оттук.

Те се блъснаха в невидимата стена и паднаха по гръб.

— Боже — заговори Аш с престорено съчувствен тон, — това може и да ви накара да разберете как се чувстват мухите, блъскащи се в предното стъкло на кола.

Деймоните се изправиха на крака. Най-високият от тях, почти колкото Аш, присви очи.

— Не се страхуваме от теб, Нощен ловецо.

— Добре. Така битката ще бъде по-равностойна. — Аш разпери ръце и със силата на мисълта си създаде жезъл.

Мъжете деймони тутакси се втурнаха към него, докато жените отстъпиха назад. Ахерон удари първия деймон, попаднал в обсега на жезъла му, а с върха му прониза втория. После заби единия край на жезъла в земята, за да го използва като опора и подскочи, изригвайки третата си жертва. Накрая освободи острието от върха на обувката си и го запрати право в гърдите на последния деймон, който веднага се разпадна.

Аш се приземи грациозно на улицата, докато първите два деймона се надигаха и съвземаха, а двете жени деймони им пазеха гърба.

— О, хайде, момичета, елате насам — подкани ги той. — Не бъдете толкова срамежливи. Поне ви давам шанс да се биете, какъвто вие никога не давате на вашите жертви.

— Виж какво — заговори водачът им с разтреперан глас. — Пусни ни да си вървим и ще ти се отплатим с ценна информация.

Аш се изсмя презрително.

— С каква информация бихте могли да разполагате? И струва ли си тя, та да ви пусна и да убиете още хора?

— Струва си — обади се другият. — Отнася се за… — Думите му секнаха, защото изхърка като удушен.

Преди Аш да помръдне, всичките деймони се стопиха. За пръв път от векове той беше толкова смаян, че не успя дори да помръдне. Какво ставаше тук, по дяволите?

Нападнатата жена се изправи и се хвърли в ръцете му.

— Ти ме спаси!

Аш се намръщи. Не можа да си обясни как тя бе успяла да го види, докато не го целуна страстно.

— По дяволите, Артемида — озъби се той и я отблъсна. — Махни се от мен.

Силно раздразнена, тя изръмжа глухо. Пусна го и мигновено се преобрази от невзрачна блондинка в гневна и свирепа богиня. Кестенявата й коса се стелеше върху раменете й, докато тя стоеше с ръце на кръста и го гледаше нацупено.

— Как разбра, че съм аз?

— Не мислиш ли, че след единайсет хиляди години вече познавам вкуса ти?

Тя скръсти сърдито ръце пред гърдите си.

— Обзалагам се, че ако бях истинско човешко създание, щеше да преспиш с мен тази нощ.

Той въздъхна отвратено и накара жезъла си да изчезне.

— Нямам време за твоята дребнава ревност. Знаеш, че имам други грижи.

Тя облиза устни и пристъпи до него, сетне плъзна ръце по раменете му. Наведе се и му прошепна в ухото:

— Аз съм най-важната ти грижа, любими. Прибери се у дома с мен, Ахерон. Ще се постарая гостуването ти да си струва труда. — Близна го с език по ухото, от което по тялото му полазиха ледени тръпки.

Аш я отблъсна.

— Имам главоболие.

— Ти имаш главоболие от двеста години!

Той я изгледа студено.

— Ти пък от единайсет хиляди години страдаш от предменструален синдром.

Тя се засмя на саркастичната му забележка.

— Някой ден, любов моя, някой ден…

Аш се отдалечи от нея на достатъчно разстояние, за да не продължи да му пуска безгрижно ръка.

— Защо си тук?

Артемида сви рамене.

— Исках да видя как се биеш. Обичам, когато ставаш толкова сериозен и смъртоносен. Харесва ми как мускулите ти вибрират, когато се движиш. Всичко това наистина ме повдига.

Този път, по изключение, той не си направи труда да коригира това „повдига“, резултат от слабото й владеене на американския жаргон. Вместо това очите му потъмняха, защото го манипулираше по такъв начин. Мразеше игричките, които тя му разиграваше, особено когато като залог се използваше животът на други хора.

— Значи създаде деймоните от нищото и после ги унищожи?

Богинята побърза да скъси разстоянието помежду им.

— О, не, те си бяха истински. И не съм аз тази, която ги уби. Повярвай ми, обичам да гледам как тялото ти се движи, когато се впускаш в атака. Не бих ги прибрала, докато ти се биеш с тях.

— Искаш да кажеш „не бих ги очистила“?

— Хм… прибрала… очистила… — Артемида леко го захапа по рамото, докато ръцете й галеха гърдите му. — Ако продължиш да ми говориш така, ще те отведа с мен у дома.

Главоболието му още повече се засили. Отстрани ръката й от чатала си, където тя го беше сграбчила.

— Арти, можеш ли поне за минута да останеш сериозна? Ако не си ги ликвидирала ти, тогава кой го направи?

— Не зная.

Той се отдръпна от нея. Отново. Артемида тропна с крак, като дете, на което са отнели любимата играчка. Изгледа го кръвнишки.

— Мразя косата ти да е така рошава. И какво е това на носа ти?

Аш усети как пиърсингът му изчезна и дупката зарасна. Стисна зъби. Без съмнение косата му отново беше руса.

— По дяволите, Артемида, аз не ти принадлежа.

Очите й блеснаха застрашително.

— Принадлежиш ми, Ахерон Партенопей — процеди тя гневно и собственически. — Целият си мой. Съзнанието ти, тялото ти и душата ти. Никога не го забравяй.

Той присви очи.

— Нямаш реална власт над мен, Арти. И двамата го знаем. Ако се стигне до там, ще стане ясно, че моите сили ще сразят твоите.

— О, не, любов моя. Докато твоята армия от Нощни ловци и защитаваните от нея хора са по-важни за теб от самия теб, аз винаги ще имам власт над теб. — Усмихна му се студено, след което изчезна от света на хората.

Аш изруга. Обзе го детински подтик да изпрати една мълния, която да прогърми по улицата. Нямаше съмнение, че тя се опитваше да го примами обратно в храма си. И като някакъв идиот щеше да отиде. Налагаше се. Все още не знаеше кой бе ликвидирал деймоните, а след като не е била Артемида, от това следваше, че някой друг си играе с него.

Лошо се пишеше на този друг глупак, който дръзваше да се изпречи на пътя му. Търпеше Артемида, понеже нямаше друг начин. Но не бе длъжен да търпи никого другиго. Можеше да се закълне в чука на Архон, че ще смаже главата на следващия, който го вбеси.

 

 

— И така — каза Съншайн на Талон, като се настани на леглото и подви крака. Беше облечена само с тениската, която взе назаем от него. — Да не би да смяташ да ме държиш тук завинаги?

Излегнат до нея, той си взимаше от подноса, който тя бе приготвила за тях. Шоколадовите блокчета „Марс“ Съншайн бе добавила по негово изрично настояване.

— Зависи. Възнамеряваш ли да ме тъпчеш с тези здравословни боклуци или мога да опека пържолата, която остана в хладилника?

Съншайн сбърчи нос, докато поглъщаше поредната ягода.

Още бе изумена, че намери малък, таен запас от свежи плодове в най-долното отделение на хладилника му. Изглежда този мъж изпитваше отвращение към всяка храна, която не беше токсична.

— Не разбирам как все още си здрав, след като нагъваш скапаната храна, с която са претъпкани кухненските ти шкафове. Знаеш ли, че преброих пет вида чипс?

— Нима? Трябваше да са шест. Дали не съм изял всичкия с вкус на барбекю?

— Не е смешно. — Но все пак се засмя.

— Успокой се — каза той, като протегна ръка към чипса с банан, който тя бе приготвила. — Вземи си банан.

Тя повдигна вежди, но после погледът й се плъзна по великолепното му голо тяло.

— Вече ти опитах банана.

Талон й се усмихна.

— Мисля, че по-скоро моят банан опита теб.

Съншайн отново се засмя, като се наведе към него, за да му подаде една ягода. Той притисна ръката й към устните си, прокара език по пръстите й и нежно ги захапа, преди отново да пусне ръката й.

Не приличаше на нито един от мъжете, които бе срещала досега. Но за нещастие това нямаше да трае дълго. Сърцето й замря, когато я порази суровата реалност. Трябваше по-скоро да се махне оттук, защото после щеше да й бъде още по-трудно да го направи. Не й се искаше да наранява нито него, нито себе си.

— Знаеш ли, Талон — поде младата жена, докато ровеше из ягодите, — последните два дни си прекарах адски забавно, но вече наистина трябва да се прибирам у дома.

Талон преглътна ягодата и отпи от водата. По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Не можеше да я отведе в дома й, особено сега, когато деймоните още душеха по следите й, пък и Аш изрично му бе заповядал да я охранява. Атлантът никога не прощаваше пренебрегването на задълженията. Нощните ловци бяха защитници. Всеки, който не спазваше кодекса, щеше да прекара вечността, обречен на безкрайни мъки.

Не че Талон се нуждаеше от подобна заплаха. Истината бе, че за нищо на света той не желаеше да види Съншайн наранена. Харесваше я много повече, отколкото си мислеше, че е възможно да хареса жена. Но най-лошото бе, че му беше безкрайно приятно да си прекарва времето с нея. Толкова отдавна не бе споделял вечерите си с някого. А и с нея бе така лесно да се разговаря, толкова бе забавна и сърдечна.

— Ще останеш ли тази нощ, ако те помоля?

Видя как в очите й се изписа тъга.

— Бих искала, но какво ще стане утре? На сутринта няма да можеш да ме отведеш у дома, а ако аз взема лодката, ти няма как да напуснеш колибата.

— Мога да те отведа у вас утре вечер.

Съншайн протегна ръка и се заигра с малките му плитки. Усмивката й бе нежна и преливаща от съжаление.

— Не, Талон. Колкото и да ми се иска да остана тук, трябва да се прибера вкъщи. Имам работа за вършене и освен това не съм толкова богата, че да не върша нищо. Всеки ден, през който не съм на пазарния площад, не изкарвам пари. Знаеш, че трябва да се храня. Пшеничените кълнове не са евтини.

— Ако става дума само за пари…

— Не е само това, Талон. Трябва да се върна към живота си.

Знаеше, че тя има право. Рано или късно те ще трябва да се разделят.

Щеше да я отведе в дома й, както тя желаеше, но след това пак щеше я закриля, притаен в сенките на нощта.

„Бъди част от света, но никога не принадлежи на него.“

Той си припомни една отдавна отминала нощ, когато Ахерон му каза тези думи.

„Заради работата ни се налага да общуваме с хората. Но докато се движим сред тях, трябва да оставаме невидими сенки. Никога не позволявай на някого да те опознае. Никога не давай на хората шанс да разберат, че ти нямаш възраст. Движи се в мрака винаги нащрек, постоянно готов за действие. Ние сме единствената преграда между хората и робството. Без нас те всички ще загинат и душите им ще бъдат завинаги изгубени.

Нашите отговорности са огромни. Нашите битки са многобройни и легендарни. Но когато нощта свърши, ти ще се прибереш самотен в дома си, където никой няма да знае какво си извършил, за да спасиш света от заплахите. Никога няма да се къпеш в слава. Никога няма да познаеш любовта и семейното щастие.

Ние сме Нощни ловци.

Ние сме могъщи завинаги.

Ние сме обречени на самота завинаги.“

Талон пое дълбоко дъх. Времето му с нея бе изтекло.

— Добре — рече. — Ще те отведа обратно в дома ти.

Пое лицето й в шепи и я целуна страстно. И като я вкуси, мислите му отлетяха далече назад в миналото.

— Спиир? — долетя зад вратата раздразненият глас на чичо му. — Ще бъдеш ли така любезен да се откъснеш за един следобед от прегръдките на жена си, за да започнеш най-после истински да работиш с мен? Честна дума, по начина, по който го давате вие двамата, направо се чудя как вече не сте народили пет дузини деца.

Ниния се засмя, както го беше възседнала.

— Отново го загази.

— Да, но си струва, Нин.

И както често правеше, Ниния се наведе над него и потърка нос в неговия, преди да го целуне страстно и да се отдръпне от него.

— По-добре върви, иначе чичо ти ще ни отсече главите.

Талон потръпна при спомена. В него се пробуди старата му болка.

Съншайн се отдръпна и потри нос в неговия, също както го правеше някога Ниния.

Той застина. Нещо не беше наред. Тези спомени, нейните жестове… Начинът, по който тя събуждаше емоциите му. Обхвана с длан бузата на Съншайн и се взря в дълбините на тъмнокафявите й очи. Нищо в чертите й не му напомняше за жена му, но жестовете й, държанието й…

— Талон? Какво не е наред?

Не успя да отговори. Не смееше да й каже, че му напомня за една жена, която бе обичал преди хиляда и петстотин години.

— Нищо — промълви тихо. — Трябва да се облечеш.

Тя се изправи.

— Спиир?

Талон грабна одеялото и се покри, когато призрачното сияние на Киара се появи в колибата му.

— Нещо не е наред ли? — попита отново Съншайн, забелязала как той внезапно се почувства много неудобно.

Той поклати глава.

Като видя Съншайн, Киара рязко спря.

— Имаш компания ли?

Не й отговори. Не можеше да го стори, без да разкрие на Съншайн, че Киара е с тях.

— Някакъв проблем ли има? — попита я той.

— Не — отрече Съншайн.

— Да — потвърди Киара. — Не знаеш ли, че Ахерон те търси? Талон се намръщи. Грабна мобилния си телефон от нощното шкафче и набра номера на Ахерон. Никой не отговори.

— Да не би да си е изключил телефона? — зачуди се той.

Сега не само той, но и Съншайн се намръщи.

— Чий телефон?

Киара поклати глава.

— През цялата нощ той непрекъснато се опитваше да се свърже с теб.

Талон още повече се намръщи. Погледна към телефона и набра номера на Ник. Отново никакъв отговор.

— Странно — замисли се Талон. — Защо никой не отговоря?

Съншайн сви рамене.

— Не е толкова странно. Вече е почти два след полунощ. Може би всички спят.

— Повярвай ми — поклати глава Талон, — точно сега тези момчета би трябвало да са будни. — Обърна се към сестра си. — Киара, къде е Ахерон?

— Киара? — учуди се Съншайн. — Ахерон? Какво говориш?

Киара не обърна внимание на намесата й.

— В момента той е с Артемида, но се тревожи за теб.

— А ти защо не дойде по-рано? — попита Талон.

— Не можах. Нещо блокираше пътя ми към теб.

— Откога започна това?

— Не зная. Нещо като невидима сила е обгърнало всичко около теб. Някакво мрачно зло.

— С кого говориш? — попита Съншайн.

— Съншайн, моля те, след малко ще ти обясня. Първо се нуждая от няколко отговора. — Отново погледна към Киара, която оглеждаше с любопитство Съншайн. После отиде до нея и отпусна ръка на рамото й.

— Какво беше това? — стресна се Съншайн, цялата изтръпнала.

Киара отскочи назад, сякаш допирът й до Съншайн я бе поразил като удар.

— Ниния — пророни задъхано сестра му, погледна го удивено, после се намръщи.

Нещо в него го застави да изкрещи в знак на отрицание. Този път, като заговори на Киара, той прибягна до родния си келтски език.

— Nae, не е тя. Не е възможно.

— Възможно или не, но е тя, brathair. Тя притежава душата на Ниния. Не я ли почувства?

Талон се втренчи в Съншайн. Сърцето му заби лудо. Можеше ли това да е истина? Загърна по-плътно одеялото около бедрата си и пристъпи към мястото, където стоеше Съншайн, притиснала длани към лицето си. Той повдигна главата й нагоре, за да може да надникне в тъмните й очи.

Усещаше я, въпреки че го отричаше. Беше го доловил още в първия миг, когато я видя на светлината на уличната лампа. В най-дълбокото кътче на съзнанието си през цялото време знаеше, че тя е неговата Ниния. Знаеше го от първия път, когато я вкуси.

При това разкритие ръцете му се разтрепериха.

— Как е възможно? — запита се той.

Но в сърцето си вече знаеше отговора. Камул му я бе изпратил. Тя бе тук, за да го унищожи отново.

Гърдите му се стегнаха дотолкова, че не можеше да диша. Ето защо бе толкова привлечен от нея. Ето защо не искаше да я изостави. Камул искаше тя да го съблазни, за да може Талон да види как тя ще умре още веднъж. В ръцете му.

Затворил очи, Талон притисна Съншайн до себе си и я прегърна здраво, разкъсван от желанието да се пребори с боговете от небето и земята, само и само да я задържи, макар да знаеше, че накрая ще загуби тази битка. Никой не можеше да победи един бог.

Съншайн се размърда в опит да се освободи от смазващата му прегръдка, за да си поеме дъх.

— Талон, плашиш ме. Какво става?

— Няма нищо. Просто трябва да те заведа у вас.

„Далеч от мен, преди боговете да са разбрали, че си тук и да решат да те накажат заради това.“

— Спиир? — обади се Киара, но гласът й сега прозвуча от далеч. — Не мога да остана. Отново ще ме прогонят от тук.

— Киара?

Но тя вече бе изчезнала.

Талон потисна емоциите си. Точно сега не можеше да си позволи да им се поддаде. Толкова много неща имаше да свърши, така че се нуждаеше от всичките си сили, за да посрещне предизвикателството да опази Съншайн. Да не говорим, че трябваше да разбере какво блокираше силите на Киара и телефона на Ахерон. Държеше в ръцете си живота на Съншайн. Но този път нямаше да я разочарова.

Талон стисна зъби, обзет от яростното желание да можеше да промени историята.

„Остани с мен, Спиир, моля те, не тръгвай с желание за отмъщение в сърцето си.“

Ако се бе вслушал в думите на Ниния през онзи ден, когато чичо му бе убит, животът му щеше да поеме в съвсем друга посока. Но тъй като бе смазан от скръб и ярост, той не изпълни молбата на Ниния, пък и тя не посмя повече да спори с него. Както винаги, Ниния се бе отдръпнала, за да го остави да следва своя път. Той бе препуснал направо към северното галско племе и го бе опустошил, без да подозира, че както той, така и галите са жертва на заговор.

Когато узна истината, вече бе прекалено късно да се извинява. Галите бяха закриляни от бога на войната Камул. Вожд на племето им бе синът на Камул. Гневът на бог Камул още влияеше върху живота на Талон.

„Ще съществувам само, за да те видя да страдаш…“

И богът удържа на обещанието си.

Не, той не можеше да се бори с Камул и да го победи. Като Нощен ловец беше силен и могъщ, но не чак дотам, че да може да убие един бог. Всъщност с него бе свършено, освен ако Съншайн не се върнеше към живота си, като напусне неговия, и то веднага.

След като се облякоха, Съншайн си събра нещата, за които се върна три пъти. Талон й помогна да се качи в лодката и двамата се отправиха обратно към Ню Орлиънс. Колкото по-скоро я отдалечи на достатъчно разстояние от себе си, толкова в по-голяма безопасност щеше да е тя.

Веднага щом се озовяха в града, щеше да се свърже с Ахерон, за да провери дали той може да се свърже с друг Нощен ловец или скуайър, който да бди над Съншайн по времето на фестивала Марди Гра. Някой, чието присъствие няма да я застрашава, ако деймоните тръгнат по следите й.

Като стигнаха до гаража, Талон реши да остави мотоциклета и тази вечер да използва своя додж „Вайпър“. Трябваше да бърза, пък и не желаеше да излага Съншайн на повече опасности.

Нарушавайки толкова ограничения на скоростта, че им изгуби броя, Талон закара Съншайн до апартамента й, където първата му грижа бе да позвъни на Ахерон от стационарния й телефон.

— Какво правиш в града? — запита го сърдито Ахерон.

— Казаха ми, че си се опитвал да се свържеш с мен.

— Кой ти го каза? Мисля, че инструкциите ми бяха ясни. Да останеш с жената в колибата си.

Талон се намръщи. Това бе странно. Досега Киара никога не бе допускала грешка. Никога не го бе лъгала.

— Да, така е, но после… — Той замлъкна, докато обмисляше какво да отговори.

Какво ставаше тук?

— Да?

— Нищо, Ти Рекс. Предполагам, че не съм те разбрал правилно.

— Тогава защо още говориш по телефона с мен? — попита Аш. — Трябва да се върнеш с нея в колибата си. Веднага.

Талон никак не се стресна от надменния му тон. Аш можеше да бъде потаен и раздразнителен, но никога досега не се бе държал като гаден, властен господар.

— Не мога, Ти Рекс. Тук става нещо странно. Трябва да я оставя в жилището й.

— Защо?

Талон се огледа, за да се увери, че Съншайн не може да чуе разговора им. През целия път на връщане тя не бе проговорила нито дума, а сега седеше на дивана, скицираше нещо и изглежда напълно бе забравила за него. Искаше му се това да продължи и занапред.

Но за по-голяма сигурност той снижи глас.

— Тя е моята жена.

— Извинявай, но не те разбрах.

Талон още повече снижи тон.

— Мисля, че Съншайн е преродената Ниния.

— Е, вече става много интересно, нали?

— Да, но повече не мога да я защитавам. Нуждая се от някой друг да бди над нея, ясно ли е?

— Да, разбирам твоята дилема.

Талон се намръщи. Дилема? Тази дума не беше типична за Ахерон.

— Да не би нещо да не е наред с теб, Ти Рекс?

— Не. Просто съм загрижен за ситуацията. Сега ще я оставиш ли?

— Налага се.

— Но може би трябва да изчакаш до утре вечер.

— Какво?

— Тази вечер никого не мога да изпратя. Защо не продължиш да я пазиш, докато не намеря някой друг, който да те замести? Не вярвам достатъчно на Зарек, за да я поверя на грижите му. А ти?

— Не, по дяволите. Имаш право. Определено не желая да я оставя тук незащитена.

— Да. Това може да се окаже проблем. Прекарай деня там, а утре аз ще се погрижа да уредя въпроса.

След тези думи връзката прекъсна. Талон окачи слушалката на стената със странно чувство в стомаха. Нещо в този разговор просто не беше наред. Но като огледа стаята, грижите му се стопиха при вида на Съншайн. Тя още седеше на дивана, рисуваше в скицника си и си тананикаше някаква весела песничка.

Това бе любимата песен на Ниния. Същата, която тя си припяваше, докато работеше. Копнеж и болка го разкъсаха така силно, че едва можа да помръдне. Но любовта му превъзмогна всичките му останали чувства.

Въпреки волята си той откри, че несъзнателно е започнал да пристъпва към нея. Коленичи пред любимата си, отпусна глава в скута й и я прегърна плътно, благодарен, че отново я има, без значение колко различно изглеждаше или се държеше сега.

Неговата Ниния се бе завърнала.

Съншайн остана смаяна от това колко познати й бяха жестовете му. Инстинктивно прокара ръка по меката му златиста коса, докато си припомняше още неща от техния отминал живот. Той бе правил това. И то много пъти.

— Какво става, Талон?

— Иска ми се да можех да ти кажа. — Надигна глава, за да я погледне в очите. Мъката, спотаена дълбоко в черните му очи, се предаде и на нея. Сърцето й затуптя буйно заради него.

Талон се отдръпна. Сега знаеше коя бе тя и му беше почти невъзможно да я напусне. Но нищо друго не можеше да направи. Тя трябваше да изживее този живот с някой друг. Какъв избор имаше? Никога не би сторил нещо, което да я нарани. Не и този път.

Веднъж вече я бе убил, но нямаше да го стори отново. Нямаше начин да бъдат заедно, докато проклятието тегнеше над него.

Стикс си поигра с мобилния телефон, замислен за разговора си с Талон.

Усмихна се.

О, толкова сладко бе това. Талон вече знаеше, че Съншайн е преродената му мъртва жена. Идеално. Просто идеално. Не можеше да се надява всичко да се подреди по-добре, развиваше се точно според техните планове.

Зарек бе захапал въдицата и бе допуснал да го обвинят. Сега Талон беше напълно разсеян заради жена си. Валерий беше под контрола на Дионисий.

А Ахерон…

Е, за него бе планирал нещо много специално. Или както казваха кажуните, потомците на френските заселници в Ню Орлиънс: „Нека игрите да започнат“.