Джон Конъли
Шепнещите (9)

8

Тялото на Джеремая Уебър бе открито от любимата му дъщеря, след като той пропусна да й определи среща за обяд, среща, която тя очакваше с нетърпение не само заради естествената любов на детето към своя родител, но поне в равна степен и заради желанието да го изръси с няколко долара и да хапне свястна храна. Сюзън Уебър обичаше баща си, но той беше странен човек, а и майка й беше намекнала, че финансовите му дела нямало да издържат по-внимателно вглеждане. Недостатъците му като съпруг бяха само едната страна на несъвършената му природа; ако питаха първата му бивша съпруга, той не можеше да бъде на висота при никакви обстоятелства, освен когато ставаше дума за осигуряване на благополучието на тяхната дъщеря. Поне в това отношение можеше да разчита, че той ще се прояви откъм така наречената своя добра страна. И както вече споменахме, тя харесваше Джеремая Уебър. Втората му бивша съпруга, която вече нямаше никакви чувства към него, го смяташе за влечуго.

Когато дъщеря му откри тялото на баща си да лежи на пода в кухнята, първата й мисъл бе за грабеж или покушение. После видя пистолета до ръката му и като си помисли за предполагаемото му несигурно финансово положение, се запита дали не бе посегнал сам на живота си. Макар и в шок, тя бе запазила достатъчно самообладание, за да използва мобилния си телефон и да повика полицията, както и да не докосва нищо в стаята. След това поговори с майка си, докато чакаше пристигането на полицията. Седеше отвън, не вътре. Миризмата в къщата я разстройваше. Това бе дъхът на бащината й тленност. И на още нещо, нещо, което не можеше да определи. По-късно щеше да го опише на майка си като застояла миризма на кибритени клечки, запалени в опит да се замаскира зловонието след обстойно посещение в тоалетната. Изпуши една цигара, поплака и изслуша майка си, която я уверяваше през собствените си сълзи, че не е възможно Уебър да се е застрелял сам.

— Той бе егоист — каза тя, — но не бе чак такъв егоист.

Водещият разследването детектив скоро стигна до извода, че Джеремая Уебър не може да е отнел сам живота си, освен ако не е бил перфекционист, който след като е оплескал първия изстрел, е имал волята и силата да насочи към главата си втори, за да довърши започнатото. При положение че ъгълът, под който бе влязъл куршумът, би изисквал от него да е също и акробат, а дори може би свръхчовек, като се имат предвид катастрофалните наранявания, причинени от първия изстрел. Така че Джеремая Уебър явно беше убит.

И все пак, и все пак…

По ръката му имаше следи от барут. Вярно, че убиецът или убийците му биха могли да допрат пистолета до главата и да натиснат пръста му върху спусъка, за да произведат изстрел, но това обикновено се случваше само във филмите и бе по-лесно да се каже, отколкото да се стори. Нито един професионалист не би поел риска да сложи пистолет в ръката на човек, който не иска да умре. Най-малкото имаше риск, преди да успеят да го накарат да прати куршум в главата си, човекът да стреля в тавана или в пода, или в главата на друг. Освен това нямаше никакви следи от борба и никакви белези по тялото му, които да сочат, че в даден момент Уебър е бил подлаган на принуда.

— Ами ако е стрелял сам — подхвърли един от детективите, — не е успял и тогава някой друг се е смилил над него и е довършил работата?

Но кой стои безучастно и гледа как го убиват? Болен ли е бил Уебър, или толкова съкрушен от проблемите си, финансови или не, че не е виждал друг изход, освен да се самоубие? Възможно ли беше да е намерил човек, който да е така лоялен, че да остане до него, докато стреля в главата си, и когато опитът се оказва несполучлив, да изстреля втори куршум, който да го спаси от страданията? Не изглеждаше много правдоподобно. Но беше по-вероятно самоубийството да е било принудително и чужди ръце да са сложили пръста на Уебър върху спусъка и да са упражнили необходимия натиск, за да изпратят първия куршум в мозъка му, и пак те да са го довършили, вместо да го оставят да умира мъчително в собствената си кухня.

И все пак, и все пак…

Кой би опитал да направи така, че убийството да изглежда като самоубийство, и след това би развалил цялата добре свършена работа, като изстреля втори куршум?

Един аматьор, ето кой. Един аматьор или просто някой, когото не го е грижа кое как ще изглежда. Освен това оставаше въпросът за винените чаши, общо три: една разбита на пода, а другите две на кухненската маса. И от двете бе пито, и по двете имаше пръстови отпечатъци. Не, това не бе съвсем вярно. И двете бяха покрити с пръстовите отпечатъци на Уебър, а по втората имаше и петна, които бяха досущ като пръстови отпечатъци, само че когато ги изследваха, не откриха никакви дъги, спирали или примки. Липсваха всякакви фигури, което водеше до предположението, че в кухнята с Уебър е имало поне още един човек, който е носел ръкавици или някакъв пластир, за да замаскира отпечатъците си, в началото може би за да успокои Уебър, защото кой убиец ще иска да остави върху винена чаша следа от присъствието си на местопрестъплението? Чашата бе изпратена за изследване с надеждата, че от нея ще може да бъде иззета ДНК. По-късно същото това изследване щеше да открие в слюнката от чашата присъствие на необикновени химически компоненти: някакво лекарство. Умен лаборант, работил почти само по интуиция, бе изолирал от слюнката лекарството 5-флуороурасил, или 5-FU, обикновено използвано за лечение на плътни тумори.

Така беше установено, че вторият човек в кухнята през нощта, когато бе умрял Джеремая Уебър, е бял мъж на химиотерапия, което водеше към възможното решение на въпроса за пръстовите отпечатъци: някои медикаменти, използвани при лечението на рака, между които капеситабина, причиняваха възпаление на дланите и ходилата, водещи до лющене на кожата, поява на мехури и след време до изличаване на папиларните линии. За съжаление по времето, когато това беше установено, бяха минали седмици от откриването на тялото и последвалите събития се бяха развили докрай.

И така, един ден след като тялото беше открито, полицията започна да проучва бившите съпруги на Уебър, дъщеря му и неговите бизнес партньори. В течение на времето щяха да стигнат до не една задънена улица, но най-странната от всички бе кореспонденцията в архивите на Уебър, свързана с една институция, наречена Фондация „Гутлиб“, или, по-често, „фондацията“. Защото тази фондация сякаш не съществуваше. Адвокатите, които претендираха, че я представляват, бяха мошеници със съсипана репутация и твърдяха, че никога не са се срещали лично с човек от фирмата. Всички сметки се заплащали с пощенски записи и всички комуникации се осъществявали чрез „Яху“. Жената, която приемаше съобщения за фондацията, работеше в дъното на квартален супермаркет в Натик, в будка заедно с още пет други жени, всичките представящи се за секретарки или посреднички на компании или бизнесмени, чийто офис беше колата или спалнята им, или някоя маса в кафене. Компанията за секретарски услуги „СекСърв“ (чието име според детективите, разследващи смъртта на Уебър, бе неизчерпаем източник на недоразумения, особено когато биваше изговорено гласно) информира полицията, че всички сметки, касаещи фондацията, са заплатени отново с пощенски запис. „СекСърв“ не бе повдигала никакви възражения срещу тази форма на заплащане: в края на краищата тя бе напълно законна. Известно бе, че някои от останалите клиенти на компанията плащаха с торби монети от двайсет и пет цента, а при сегашното положение на нещата шефът на „СекСърв“, чието име беше Обрад, бе благодарен, когато изобщо му плащаха.

— Впрочем какво е това име Обрад? — попита един от детективите.

— Сръбско — отвърна Обрад. — Означава правя щастлив.

Дори го беше написал на визитните си картички: „ОБРАД ПРАВЯ ЩАСТЛИВ“. Полицаите се изкушаваха да поправят граматиката му и да му обърнат внимание, че подобни твърдения, в съчетание с възможните недоразумения, могат някой път да му донесат неприятности, но не го сториха. Обрад бе добронамерен и ентусиазиран. Не искаха да нараняват чувствата му.

— И никога не сте се срещали с човек, който е свързан с фондацията?

Обрад поклати глава.

— Сега всичко се прави по интернет. Те попълват формуляр и превеждат парите, а аз правя щастлив.

Обрад дори им представи копие от формуляра на оригиналния договор, попълнен по интернет. Успяха да го проследят до интернет кафене в Провидънс, Роуд Айлънд, и там следата се прекъсна. Записите идваха от различни пощенски станции в цяла Нова Англия. Никога не използваха една и съща пощенска станция два пъти и преводите не можеха да се проследят, защото пощите в САЩ не приемаха кредитни карти за заплащане на пощенски записи. Така че седяха и чакаха съдебни решения да прегледат записите от охранителните камери във въпросните пощенски станции.

Съществуването на фондацията безпокоеше разследващите полицаи, но опитите да стигнат до нея ги довеждаха най-много до пощенски станции и интернет кафенета. Както се оказа впоследствие, фондацията бе Ирод и това бе само едно от имената, които използваше, за да прикрие своите далавери. След смъртта на Уебър фондацията на практика престана да съществува. Ирод беше решил след време да я активира отново под някаква друга форма. Уебър получи своето наказание и малката група хора, сред която известно време се бяха движили двамата, щяха да се досетят за причината. Ирод не се тревожеше, че някой може да се обърне към полицията. Всички те имаха нещо за криене, всеки един от тях.

* * *

Две нощи след смъртта на Уебър местопрестъплението все още бе заградено с жълта лента, но в къщата вече нямаше полицейско присъствие. Алармената система работеше и местните патрули минаваха редовно оттам, за да сплашват зяпачите. Алармата в къщата се включи в 12,50 ч. след полунощ. Местните полицаи пристигнаха пред вратата точно когато часовникът сочеше 13,10. Предната врата беше затворена и всички прозорци изглеждаха залостени. Зад къщата намериха гарван с прекършен врат. Изглеждаше, че се е блъснал в кухненския прозорец и е задействал алармата, при все че никой от двамата полицаи не си спомняше да е виждал гарван среднощ.

В 13,30 алармата се включи отново, в 13,50 се включи за трети път. Мониторинговата система на охранителната компания показваше, че сигналът всеки път идва от кухненския прозорец, под който бе намерен мъртвият гарван. Решиха, че има някаква повреда, която ще потърсят на сутринта. По искане на полицията алармената система беше изключена.

В 14,10 след полунощ кухненският прозорец беше отворен отвън с помощта на тънка метална пластина, извита в средата, така че горната половина бе перпендикулярна на долната и можеше да се завърти, за да избута резето и отвори прозореца. Някакъв човек се прехвърли през прозореца и скочи тихо на пода в кухнята. Подуши несигурно въздуха, после запали цигара. Ако осветлението бе по-добро и ако имаше кой да го види, той би го описал като чорлав мъж с вехто сако и панталон в почти, но не напълно еднакъв нюанс на черното. Ризата му можеше някога да е била бяла, но сега сивееше като кост и яката й беше оръфана. Дългата му коса беше пригладена назад с брилянтин и откриваше отчетливото оплешивяване от двете страни на челото. Зъбите, както и ноктите му, бяха пожълтели от дългогодишното пушене. Движенията му бяха грациозни, макар и с хищническата грация на скат или паяк.

Той бръкна в джоба на сакото и извади фенерче. Дръпна пердетата на кухненския прозорец, изви главата на фенерчето и остави лъча му да играе по масата, столовете и засъхналата кръв на пода. Не се движеше, а просто следеше светлината с очи, оглеждаше всичко, но не докосваше нищо. Когато свърши с изследването на кухнята, мина през другите стаи в къщата, като само разглеждаше, както и досега, без да пипа. Накрая се върна в кухнята, запали друга цигара от първата и се избави от фаса, като го пусна в умивалника. После отстъпи заднешком към вратата, свързваща кухнята с коридора, облегна се на рамката и опита да установи къде точно бе източникът на безпокойството му.

Смъртта на Уебър не бе дошла съвсем неочаквано. Човекът в кухнята бе наблюдавал отблизо дейността му и дейността на другите като него. Отсъствието на скрупули, което се забелязваше при тях от време на време, не го изненадваше. Всички колекционери бяха еднакви: желанието понякога надделяваше над доброто у тях. Но Уебър всъщност не беше колекционер. Вярно, че беше запазил някои неща за себе си през годините, но печелеше парите си като посредник, помагач, параван за други хора. От лица като него се очакваше известна добросъвестност. Те може понякога да настройваха двама купувачи един против друг, но рядко прибягваха до откровени измами. Това би било неразумно, защото краткосрочната печалба от една-единствена нечестно сключена сделка можеше да съсипе завинаги репутацията им. В случая с Уебър последствията, изразяващи се в размазаните по пода кръв и сиво вещество, бяха фатални. Посетителят пое дълбоко дима от цигарата, ноздрите му потръпнаха. Миризмата, която бе разтревожила толкова дъщерята на Уебър и която, за неин срам, тя свърза с отпускането на бащините си мускули след смъртта му, беше отслабнала, но сетивата на проникналия в къщата бяха силно изострени и в общи линии незасегнати от пристрастяването му към цигарите. Миризмата го безпокоеше. Тя бе неприсъща за къщата. Беше й чужда.

Зад него бе тъмнината на коридора, но той не бе празен. В мрака се движеха силуети, сиви фигури с кожа като изсушен плод, форми без съдържание.

Кухи хора.

И макар да усети, че се събират, не се обърна. Те бяха негово творение въпреки омразата си към него.

Мъжът, който стоеше в кухнята, наричаше себе си Колекционера. Понякога се представяше с името Кушиел, демонът, известен като тъмничар на ада, което може би бе само демонстрация на черен хумор. Той не беше колекционер като онези, на които Уебър бе предлагал разни предмети. Колекционера гледаше на себе си по-скоро като на човек, който урежда дълговете и възстановява балансите. Имаше хора, които биха го нарекли дори убиец, защото в крайна сметка той вършеше тъкмо това, но подобно твърдение би представлявало неразбиране на дейността, с която се занимаваше. Онези, които убиваше, бяха проиграли със своите грехове правото да живеят. И което беше по-важно, душите им бяха продадени, а без душа тялото е само празен съд, който трябва да бъде строшен и изхвърлен. От всеки човек, когото убиваше, той вземаше малък подарък, често предмет с особено голяма сантиментална стойност за жертвата. Това бе неговият начин да ги запомня, макар да получаваше от тази своя колекция и значително удоволствие.

И само как бе нараснала тя с годините!

Понякога тези бездушни същества се застояваха и Колекционера намираше цел, която да ги раздвижи, дори ако тази цел бе само да умножават собствения си брой. Сега, докато те беззвучно се движеха насам-натам зад гърба му, усети промяна в тяхното настроение, ако за такива загубени, отчаяни човешки обвивки можеше да се каже, че са запазили дори и подобие на истински човешки емоции, различни от гнева. Бяха изплашени, но това беше страх, примесен с…

Очакване ли?

Те бяха като тълпа хулиганчета от детска площадка, тероризирани от някой по-силен от тях, очакващи идването на главатаря, на истинския тартор, онзи, който ще прати узурпатора обратно на мястото, което му се полага.

Колекционера рядко се чувстваше несигурен, той знаеше твърде много за този затворен свят и ловуваше в сенките му. Той бе този, от когото трябваше да се боят всички, хищникът, съдията, незнаещ милост.

Но тук, в тази скъпо обзаведена кухня на къща в богато предградие, Колекционера бе неспокоен. Подуши отново въздуха и усети притаеното зло. Отиде до прозореца, протегна ръка към пердетата, но спря, сякаш се боеше от онова, което може да види. Накрая ги дръпна настрани и едновременно с това отстъпи назад, вдигнал леко дясната си ръка да се предпази.

Нямаше друго, освен собственото му отражение.

Но имаше нещо друго и то не беше мъжът, който бе произвел изстрела, убил Уебър, защото Колекционера знаеше всичко за него: Ирод, който винаги търсеше и никога не намираше; Ирод, който се криеше зад измислени имена и компании, който беше толкова умен и такъв специалист в укриването, че понякога дори Колекционера не успяваше да го открие. И неговото време щеше да дойде някога. В края на краищата Колекционера вършеше работата на Бога. Той бе Божият убиец, а кой можеше да се надява, че ще се скрие от Всевишния?

Но това не бе Ирод, беше друг и Колекционера усещаше миризмата му в ноздрите си и вкуса му на езика си, виждаше едва ли не и най-бледата следа от неговото присъствие, както кондензирана влага от дъха си върху стъклото. Той бе присъствал тук и бе наблюдавал как Уебър умира. Чакай! Очите на Колекционера се разшириха, когато започна да прави връзките и предположенията му изкристализираха в убеждения. Не бе наблюдавал как Уебър умира, наблюдавал бе Ирод, докато Уебър умира.

Тогава Колекционера разбра защо това място го беше привлякло, разбра защо Ирод си прави собствена частна колекция от тайнствени вещи, макар да считаше, че самият Ирод още не разбира напълно крайната цел на своите усилия.

Той бе тук. Дошъл бе най-сетне: Смеещият се мъж, Старият изкусител.

Онзи, който чака зад стъклото.