Джон Конъли
Шепнещите (8)

7

Дали вярвах на Джими Джуъл? Не бях сигурен. Дядо ми веднъж го описа като човек, който би излъгал само по погрешка, но който предпочита изобщо да не лъже. Естествено, Джими правеше изключение за американските митници и по принцип за силите на реда и закона, но дори и когато ставаше дума за тях, предпочиташе по възможност да избягва сблъсъците, за да не му се налага да лъже.

Обаче от онова, което ми беше казано, ставаше ясно, че радарът му е засякъл Джоуел Тобаяс, което бе горе-долу същото, като да те е прехванал безпилотен военен самолет: повечето време можеше просто да си кръжи над теб, но никога не се знаеше в кой момент ще стовари възмездието върху главата ти.

Уверих се, че камионът на Тобаяс е още пред склада и силверадото е паркирано до къщата му, и се отбих да хапна купичка супа от бамя в „Баю Кичън“ на „Диъринг“. Джими бе казал, че Тобаяс прибягвал до помощта на бивши войници, което носеше със себе си куп нови проблеми. Мейн бе щат на ветераните: тук живееха повече от 150 000 ветерани и в това число не влизаха онези, които бяха повикани да се бият отново в Ирак или Афганистан. Повечето живееха извън градовете, изпокрити в селски райони като Каунти. Опитът ми показваше, че много от тях не обичат особено да говорят с външни хора за своите занимания, законни или не.

От масата се обадих по телефона на Джаки Гарнър и му казах, че имам малко работа за него. При все че вече наближаваше петдесетте, Джаки още живееше с майка си, която проявяваше умерена търпимост към пристрастието на сина си към експлозиви домашно производство и други импровизирани муниции, въпреки че строго му бе забранила да ги носи вкъщи. Напоследък в тези мили едипови взаимоотношения се бе прокраднало известно напрежение, предизвикано от факта, че Джаки бе започнал да се среща с жена на име Лайза, която, изглежда, много обичаше новото си гадже и настояваше той да се премести при нея, макар и още да не бе много ясно доколко бе информирана за цялата история с мунициите. Майката на Джаки виждаше в новата жена нежелана конкуренция за чувствата на сина й и напоследък бе започнала да играе ролята „Кой ще се грижи за мен, когато си тръгнеш?“, в която не влизаше лесно, защото някои бели акули бяха много по-слабо подготвени да живеят сами от госпожа Гарнър.

Ето защо Джаки, приклещен между тези два полюса на любов като осъден, чиито ръце са вързани за два състезателни коня с размахан над гърбовете камшик, като че ли се зарадва на моето обаждане и бе повече от готов да поеме едно иначе досадно проследяване, което обаче щеше да го избави от разправиите с двете жени в живота му. Казах му да не изпуска от поглед Джоуел Тобаяс, но ако Тобаяс се срещне с някого, тогава да проследи втория. Междувременно планирах да говоря с Роналд Стрейдиър, Скитащия елен, индианец пънобскот^[1], който участваше в далаверите на ветераните и вероятно можеше да ми каже нещо повече за Тобаяс.

Но за момента имах други задължения: Дейв Еванс ме бе помолил да го заместя за седмичната доставка на бира в „Мечката“ и после да продължа като управител на бара до края на деня. Щеше да е дълга смяна, но Дейв го беше загазил, затова оставих Роналд Скитащия елен за другия ден и тръгнах за „Мечката“ навреме, за да посрещна камиона с пенливото питие. И понеже бе пълно с клиенти, следобедът се изниза бързо, дойде вечерта, а после и нощта, без в слабо осветения интериор на бара да се почувства особена промяна, докато най-сетне мина полунощ и чух зова на леглото.

* * *

Чакаха ме на паркинга. Бяха трима, всичките с черни скиорски маски и черни якета. Зърнах за миг единия, докато отварях вратата на колата, но в същия момент те вече ми се бяха нахвърлили. Замахнах с дясната ръка и едновременно с това нанесох кос удар с лакътя в лицето на някого от тримата. Накрая използвах като нож ключа от колата и почувствах как той сряза маска и разкъса кожата под нея. Чух ругатня и после получих силен удар в тила, който ме просна на земята. До слепоочието ми беше опрян пистолет и мъжки глас каза: „Достатъчно!“ Спря кола. Някой пъхна ръце под мишниците ми и ме изправи на крака. Нахлузиха чувал на главата ми, натикаха ме в колата и ме накараха да легна по корем на пода. Крак, обут в тежка обувка, настъпи врата ми. Извиха ръцете ми зад гърба и след секунди почувствах как върху кожата ми се стягат болезнено пластмасови белезници. Дуло на пистолет почука леко мястото, където бях ударен преди това, и от очите ми изскочиха искри.

— Стой долу и стой мирен.

Тъй като нямах друг избор, сторих каквото ми беше казано.

* * *

Поехме на юг по I-95. Ориентирах се по разстоянието, което изминахме до „Форест Авеню“ и завоя, който направихме, за да излезем на междущатската магистрала. Пътувахме не повече от петнайсет минути, преди да отбием наляво. Чух скриптене на чакъл под гумите, докато спирахме, и след това ме извлякоха от колата. Изпънаха ръцете ми високо над гърба, малко оставаше да ги измъкнат от ставите, и бях принуден да вървя превит надве. Никой не проговори. Отвори се врата. През чувала усетих миризма на застоял дим и урина. Тикнаха ме вътре — с помощта на ритник в задника, който ме запрати на пода. Някой се изсмя. Под мен имаше грапави плочи и миризмата на човешки изпражнения бе отвратително силна. Моите похитители заеха позиция около мен. Стъпките им отекваха. Бях на закрито, но звукът бе някак особен и имах усещане за пространство над главата си. Всъщност вече бях добил доста добра представа къде се намирам. Дори след всичките тези години мястото продължаваше да вони на пожар. Бях в „Блу Мун“ и разбирах, че е направена връзка между Джими Джуъл и мен. Онези, които ме бяха докарали тук, знаеха за нашата среща и бяха стигнали до погрешното заключение, че работя за него. Готвеха се чрез мен да изпратят съобщение на Джими и още преди да бяха започнали, бях сигурен, че ще е за предпочитане да предадат съобщението си лично.

Някой коленичи до мен и чувалът бе вдигнат до носа ми.

— Не искаме да те нараняваме.

Бе същият мъжки глас, който бе говорил и преди — спокоен и овладян, глас на по-млад мъж, в който няма враждебност.

— Може би трябваше да помислите за това, преди да ме бяхте повалили на паркинга — казах аз.

— Беше много бърз с онзи ключ. Стори ни се разумно да те поукротим. Впрочем стига любезности. Отговори на въпросите ми и ще се върнеш при твоята мощна кола, преди главата да те е заболяла наистина силно. Знаеш защо е всичко това.

— Така ли?

— Да, знаеш. Защо следиш Джоуел Тобаяс?

— Кой е Джоуел Тобаяс?

За известно време се възцари тишина, после гласът прозвуча отново, този път по-отблизо. Усетих мента в дъха на мъжа.

— Знаем всичко за теб. Ти си голяма работа, разхождаш се наоколо с пистолет и поставяш лошите момчета на място. Не ме разбирай погрешно: възхищавам ти се и одобрявам направеното от теб. Ти си на страната на добрите и това е достойно за уважение. Затова още дишаш, вместо да потъваш в мочурището с нова дупка в главата, през която да влиза вода. Ще те попитам още веднъж: защо следиш Джоуел Тобаяс? Кой те е наел, Джими Джуъл ли получава информацията? Говори сега или ще замълчиш завинаги.

Главата ми се цепеше, ръцете ме боляха. Нещо остро бодеше дланта ми. Можех просто да им кажа, че Бенет Пачет ме е наел, защото мисли, че Джоуел Тобаяс малтретира приятелката си. Можех, но не го сторих. Не беше само от загриженост за безопасността на Бенет; имаше и известна доза инат. От друга страна, понякога почти няма разлика между ината и принципите.

— Както вече казах, не познавам никакъв Джоуел Тобаяс.

— Съблечи го — каза друг глас. — Съблечи го и му го начукай отзад.

— Чу ли? — попита първият. — Някои от моите приятели тук не държат толкова на любезностите. Може да изляза да изпуша една цигара и да ги оставя да се позабавляват с теб. — В задника ми опря нож и отскочи към слабините. Дори през панталона усетих колко бе остър. — Това ли искаш? После няма да си същият мъж, това е сигурно. Всъщност ще станеш курва.

— Грешите — казах аз с повече смелост, отколкото притежавах.

— Голям глупак си, господин Паркър. Сам ще ни кажеш истината най-много след минута. Гарантирам ти го.

Той пусна чувала да падне над носа и устата ми. Нечии ръце ме сграбчиха за краката и чух неприятно прашене на отлепващ се от ролката як скоч, преди да бъде омотан стегнато около прасците ми. Усукаха здраво чувала около адамовата ми ябълка. След това ме вдигнаха и ме понесоха през помещението. Бях обърнат така, че лицето ми беше нагоре, после повдигнаха краката ми по-нависоко от главата.

Гласът заговори отново.

— Това няма да ти хареса — каза той — и бих предпочел да не ми се налагаше да го правя, но се налага.

Все още успявах да дишам през зеблото, но вече започвах да се задушавам. Опитах да контролирам дишането си, като броях тихо наум от едно до десет. Бях стигнал до три, когато усетих дъх на вмирисана вода, след което бях натопен в нея с главата надолу.

Опитах се да потисна рефлекса за дишане, да задържа въздуха, но пръст намери с пипане слънчевия ми сплит и започна да го притиска. Водата нахлу в носа и устата ми. Започнах да кашлям. После започнах да се давя. Не беше просто усещане, че се давя, главата ми се пълнеше с вода. Когато вдишах, чувалът се залепи за лицето ми и поех течност. Когато опитах да я изкашлям, в гърлото ми нахлу още вода. Започнах да губя представа дали вдишвам или издишвам, кое е горе и кое долу. Сигурен бях, че съм на път да загубя съзнание, когато ме извадиха и ме сложиха на пода. Дръпнаха чувала от долната половина на лицето ми. Обърнаха ме настрани и позволиха да изкашлям водата и храчките.

— Там, откъдето дойде това, има още много, господин Паркър — каза провеждащият разпита, защото той бе тъкмо това: провеждащ разпита ми и мой инквизитор. — Кой те нае? Защо се срещна с Джими Джуъл?

— Не работя за Джими Джуъл — изстенах аз.

— Тогава защо отиде днес в бара му?

— Беше непредвидено посещение. Виж, аз…

Чувалът отново бе дръпнат надолу, бях вдигнат и потопен, пак ме вдигнаха и пак ме потопиха, но нямаше повече въпроси, нито възможност да спра всичко това и мислех, че ще умра. Когато потънах за четвърти път, бях готов да им издам всичко, само и само да се сложи край на изтезанието, наистина всичко. Стори ми се, че чух някой да казва: „Ще го убиеш“, но без всякаква тревога. Беше просто констатация.

Извадиха ме от водата и отново ме сложиха на пода, но още имах чувството, че се давя. Чувалът бе долепен до носа и устата ми и не можех да дишам. Мятах се на пода като умираща риба и се опитвах да избутам чувала, без да ме е грижа, че раздирам лицето си в плочите през зеблото. Накрая се смилиха и го дръпнаха. Трябваше да се насиля, за да поема въздух, защото дихателната ми система сякаш се беше затворила, очаквайки вода, а не въздух. Легнал с лицето надолу, усетих ръце, които натискат гърба ми и изкарват течността от дробовете ми. Докато излизаше, тя изгаряше гърлото и ноздрите ми, сякаш беше киселина, а не мръсна вода.

— Господи — каза същият глас, който беше предупредил, че може да умра, — той направо изгълта половината варел.

Първият заговори отново:

— За последен път питам, господин Паркър, кой те нае да следиш Джоуел Тобаяс?

— Стига вече — изпъшках аз. Ненавиждах умолителния си тон. Бяха ме пречупили. — Стига вече…

— Само бъди откровен с нас. Но това е последният ти шанс. Следващия път ще те оставим да се удавиш.

— Бенет Пачет — промърморих. Срамувах се от своята слабост, но не исках да потъвам отново. Не исках да умирам по този начин. Пак се закашлях, но този път излезе по-малко вода.

— Бащата на Деймиън — обади се трети глас, който не бях чувал до този момент. Беше по-дълбок от останалите, глас на чернокож мъж. Звучеше уморено. — Той говори за бащата на Деймиън.

— Защо? — поде отново първият глас. — Защо те е наел?

— При него работи приятелката на Джоуел Тобаяс. Загрижен беше за нея. Опасяваше се, че Тобаяс я бие.

— Лъжеш.

Усетих, че посяга отново към чувала, и се дръпнах.

— Не — казах, — това е истината. Бенет е добър човек. Просто се тревожеше за момичето.

— Мамка му — каза чернокожият. — И всичко това само защото Джоуел не може да сложи жена си на място!

— Тихо! Момичето казало ли е на Пачет нещо, което да го накара да мисли така?

— Не. Това са само негови подозрения, нищо повече.

— Но в цялата работа има и нещо повече от това, нали? Кажи ми. Стигнали сме дотук. Още малко и свършваме.

Не ми бе останало никакво достойнство.

— Той иска да разбере защо е умрял синът му.

— Деймиън се застреля. Това „защо“ няма да му го върне.

— На Бенет му е трудно да го приеме, загубил е момчето си, единствения си син. Боли го.

Известно време не бе казано нищо повече и аз видях първата искрица надежда, че все пак е възможно да се измъкна жив от всичко това и може би, че Бенет няма да пострада заради моята слабост.

Разпитващият се наведе към мен. Усетих топлината на дъха му върху бузата си и почувствах ужасяващата интимност, която е част от пакта между изтезаван и изтезаващ.

— Защо проследи Тобаяс до камиона му?

Изругах наум. Ако Тобаяс също ме бе проследил, бях в по-лоша форма, отколкото мислех.

— Пачет не го харесва и искаше да представи на момичето доказателства, които да я накарат да го остави. Помислих си, че може да се среща с някоя друга. Затова го следях.

— А Джими Джуъл?

— Тобаяс кара камион. Джими Джуъл познава този бизнес.

— Джими Джуъл познава контрабандата.

— Той ми каза, че се е опитал да привлече Тобаяс да работи за него, но той не приел. Това е всичко, което знам.

Инквизиторът ми се замисли върху думите ми.

— Звучи почти правдоподобно — каза той. — Не много убедително, но правдоподобно. Изкушен съм да приема, че си искрен, поради липса на доказателства за противното, обаче знам, че си умен човек. Любопитен си. Почти съм сигурен, че сексуалните наклонности на Джоуел Тобаяс не са единственото, което е събудило интереса ти.

Виждах войнишките му обувки през дупка в дъното на чувала, бяха черни и лъскави. Те се отдалечиха от мен. Наблизо се водеше разговор, който бе твърде тих, за да разбера за какво става дума. Вместо това се концентрирах върху дишането. Треперех и гърлото ми беше раздрано. След малко чух приближаващи стъпки и черните обувки се появиха отново в зрителното ми поле.

— Сега слушай, господин Паркър. Благополучието на момичето не е нещо, за което трябва да се тревожиш. То не е в опасност, гарантирам ти го. За теб няма да има други последствия, нито за господин Пачет, при положение че и двамата се оттеглите. Давам ти думата си. Тук няма малтретирани, ясно ли е? Няма такива. Каквото и да подозирате или да мислите, че знаете, имате грешка.

— Думата ти на войник? — Усетих, че реагира, и се приготвих за удара, но такъв не последва.

— Очаквах, че ще се окажеш хитрец — каза той. — Не си втълпявай разни неща. Сигурен съм, че си много ядосан или ще бъдеш, щом те пуснем да си вървиш, и ще се изкушиш да търсиш разплата, но аз на твое място не бих го направил. Започнеш ли да ни преследваш, ще те убием. Това не те засяга. Повтарям: това не те засяга. Съжалявам, че трябваше да постъпим така с теб, наистина съжалявам. Ние не сме животни и ако ни бе оказал съдействие още в началото, нямаше да стигнем дотук. Приеми го като трудно научен урок. — Той отново дръпна чувала надолу. — Свършихме. Върнете го при колата и се дръжте внимателно с него.

Лепенката бе махната от краката ми. Помогнаха ми да се изправя и ме придружиха до колата. Аз бях дезориентиран и слаб и на средата на пътя се наложи да спра, за да повърна. Държаха ме здраво за лактите, но поне не ме принуждаваха да вървя превит надве с вдигнати зад гърба ръце. Този път бях напъхан в багажника, не отзад в колата. Когато стигнахме до „Мечката“, ме сложиха да легна на паркинга с лицето надолу и ми свалиха белезниците. Ключовете от колата издрънчаха до мен. Гласът, който преди бе споменал жената на Тобаяс, ме предупреди да не откривам главата си, преди да съм преброил до десет. Останах, където бях, докато не потеглиха, после се изправих бавно и се довлякох до края на паркинга. Успях да зърна задните светлини на отдалечаващ се бързо автомобил. Червен, помислих си. Може би беше форд. Твърде далече бе, за да различа номера.

„Мечката“ бе потънала в мрак и моята кола беше единствената, която бе още на паркинга. Не се обадих в полицията. Не се обадих на никого. Не и тогава. Вместо това подкарах към къщи и по целия път се борих с повдигането. Ризата и дънките ми бяха мръсни и скъсани. Изхвърлих ги на боклука още щом стигнах до къщата. Исках да взема душ, да изчистя мръсотията на „Блу Мун“ от кожата си, но предпочетох просто да се изтъркам на умивалника. Не бях готов да преживея отново усещането от изливаща се в лицето вода.

Онази нощ се будих на два пъти, когато чаршафите докосваха лицето ми, и започвах панически да ги дърпам от себе си. След това реших да спя върху тях и лежах буден, докато мозъкът ми разбъркваше имена като карти: Деймиън Пачет, Джими Джуъл, Джоуел Тобаяс. Пусках отново в съзнанието си гласовете, които бях чул, усещането за унижение, което бях изпитал, когато ме заплашваха с изнасилване. Опитвах да ги разпозная, като ги чуя отново. Оставих гнева да тече през мен като електрически ток.

Трябваше да ме убиете. Трябваше да ме оставите да се удавя в онази вода. Защото сега аз ще започна да ви преследвам и няма да бъда сам. Хората, които ще взема със себе си, ще струват колкото десетима от вас, независимо от военната ви подготовка. Каквото и да правите, с каквото и да се захванете, ще направя всичко на пух и прах и ще ви оставя да умрете в отломките. Заради онова, което ми сторихте, ще ви избия всичките.