Джон Конъли
Шепнещите (4)

3

Джеремая Уебър тъкмо си бе налял чаша вино, за да се потопи в удоволствието от приготвянето на вечерята, когато звънецът на вратата иззвъня. Уебър не обичаше привичните му занимания да бъдат прекъсвани, а четвъртъчните вечери в сравнително скромния му дом — скромен поне по богаташките стандарти на Ню Ханаан, Кънектикът — бяха свещени и неприкосновени. В четвъртък вечер той изключваше клетъчния си телефон, не отговаряше на домашния (и в интерес на истината, малцината му приятели, които познаваха странностите му, предпочитаха да не го безпокоят, тъй като смъртта, предстояща или вече настъпила, бе единственото приемливо извинение) и със сигурност не отваряше, когато някой звъни на вратата. Кухнята му бе в задната част на къщата и той държеше вратата затворена, докато готви, така че през стъклото на входната врата можеше да се види най-много хоризонтален лъч светлина. В дневната светеше лампа, както и в спалнята му на горния етаж, но никъде другаде в къщата не бе осветено. От аудиосистемата в кухнята звучеше Бил Еванс. Понякога Уебър прекарваше предишните дни от седмицата в планиране точно каква музика да си пусне, докато готви и се храни, какво вино да пие с вечерята, какви блюда да приготви. Тези малки удоволствия му помагаха да запази разума си.

Това означаваше, че онези, които знаеха, че си е у дома в четвъртък вечер, едва ли щяха да го прекъснат, а онези, които не знаеха това с положителност, нямаше да могат да се уверят в присъствието или отсъствието му само по светещите в къщата лампи. Дори клиентите, които ценеше най-много, някои от които бяха богати мъже и жени, свикнали нуждите им да бъдат удовлетворявани по всяко време на деня и нощта, се бяха примирили, че в четвъртък вечер Джеремая Уебър няма да е на тяхно разположение. Специално този четвъртък обичайната му програма бе леко объркана от поредица продължителни телефонни разговори, така че когато се прибра вкъщи, вече минаваше осем, а сега наближаваше девет и той още не беше вечерял, така че съвсем не бе в настроение да бъде прекъсван.

Уебър беше изискан тъмнокос мъж в началото на петдесетте, красив, но може би с малко женствена красота — впечатление, което се засилваше от вкуса му към папийонки на точки, ярки жилетки и поредицата културни интереси, които включваха, но не се изчерпваха с операта, класическия и модерния балет. Поради това случайните му познанства навеждаха на мисълта, че може да е хомосексуален, но Уебър не беше гей; всъщност беше много далеч от това. Косата му още не бе започнала дори да се посребрява, генетична особеност, която го правеше поне с десет години по-млад и благодарение на която успяваше да се среща с жени, които по всички стандарти бяха прекалено млади за него, без да буди онова неодобрително, макар и нелишено от завист внимание, каквото предизвиква обикновено такъв натоварен любовен календар. Относителната му привлекателност за противоположния пол, в комбинация с известната щедрост по отношение на онези, които печелеха неговото благоразположение, се беше оказала нож с две остриета. Довела беше два брака до пълен провал, само за първия от които съжаляваше истински, защото беше обичал първата си съпруга, макар и недостатъчно. Дъщерята от този му брак и негова единствена рожба се беше погрижила пътищата за комуникация между отчуждилите се съпрузи да не бъдат прекъсвани, благодарение на което той живееше с убеждението, че през повечето време първата му жена гледа на него с обич и удивление. Вторият брак обаче бе грешка, и то такава, която нямаше намерение да повтаря. Затова когато ставаше дума за секс, вече предпочиташе случайните партньорки пред обвързването и въпреки че бе платил за апетитите си с разбитите бракове и финансовите щети, които вървяха ръка за ръка с тези неща, сега рядко му липсваше женска компания. В резултат на това напоследък имаше сериозни проблеми с изтичането на средства и беше принуден да взема мерки за оправяне на положението.

Тъкмо се готвеше да се заеме с обезкостяването на пъстървата, която лежеше на малка гранитна плоча, когато чу звънеца. Изтри пръсти в престилката, взе дистанционното и намали звука още повече, след което се ослуша внимателно. Отиде до кухненската врата и погледна видеоекранчето до интеркома.

На стъпалата пред входа стоеше някакъв мъж. Носеше тъмна мека шапка и лицето му беше извърнато настрани от обектива на камерата. Но докато Уебър го наблюдаваше, се размърда, сякаш някак си бе усетил, че го разглеждат. Държеше главата си наведена, така че очите му оставаха в сянка, но краткият поглед, който Уебър успя да хвърли на лицето му, бе достатъчен, за да го убеди, че човекът на стълбите му е непознат. Като че ли имаше белег на горната устна, но може би това бе само игра на светлината.

Звънецът звънна за втори път, човекът задържа пръста си на бутона, така че поредицата от два тона зазвуча отново и отново.

— Какво е това, по дяволите? — каза високо Уебър. Пръстът му натисна бутона на интеркома. — Да? Кой сте вие? Какво искате?

— Искам да поговорим — каза мъжът. — Няма значение кой съм, но положително ще ви бъде интересно да чуете за кого работя. — Говорът му бе леко неясен, сякаш имаше нещо в устата си.

— И кой е той?

— Аз съм представител на фондация „Гутлиб“.

Уебър дръпна ръка от интеркома. Десният му показалец отскочи към устата и той започна да гризе нокътя — навик, останал му от детинство, който бе признак за притеснение. Фондация „Гутлиб“: той бе участвал само в няколко трансакции. Всичко бе минало през трети участник, адвокатска фирма в Бостън. Опитите да разбере точно какво представлява фондация „Гутлиб“ и кой взема решенията за покупките се бяха оказали безплодни и той бе започнал да подозира, че тя не съществува като нещо повече от удобно название. Когато продължи да упорства в проучванията, получи писмо от адвокатите, с което го уведомяваха, че въпросната организация държи много на своята анонимност и всяко по-нататъшно ровене ще доведе до незабавното анулиране на всички сделки от нейна страна; освен това подходящо адресирани слухове ще дадат да се разбере, че господин Уебър може би не е толкова дискретен, колкото биха очаквали някои от клиентите му. Тогава Уебър се беше отказал. Фондация „Гутлиб“, реална или само фасада, бе закупила чрез него някои необичайни и скъпи неща. Вкусовете на онези, които се криеха зад нея, очевидно бяха много специални и когато Уебър успяваше да задоволи тези вкусове, му се плащаше незабавно и без никакви въпроси и пазарлъци.

Но последната покупка… Трябваше да е по-предпазлив, да внимава повече за произхода на предметите, каза си той, въпреки че беше наясно, че просто подготвя лъжите, с които да докаже на мъжа пред вратата, че няма вина, ако се стигне дотам.

Посегна към чашата с вино с лявата ръка, но не премери добре движението. Чашата се разби на пода и изпръска пантофите и крачолите на панталона му. Изруга и се върна при интеркома. Мъжът още бе там.

— В момента съм доста зает — каза Уебър. — Навярно става дума за нещо, което може да бъде обсъдено през деня.

— Сигурно може — отвърна човекът, — но изглежда, че напоследък трудно успяваме да привлечем вниманието ви. В офиса и в магазина ви бяха оставени няколко съобщения. Ако не ви познавахме, можехме да се усъмним, че умишлено ни избягвате.

— Но за какво става дума?

— Злоупотребявате с търпението ми, господин Уебър, също както злоупотребихте с търпението на фондацията.

Уебър отстъпи.

— Добре, идвам.

Погледна локвичката вино на покрития с черни и бели плочки под, прескочи внимателно натрошените стъкла и докато сваляше престилката, си помисли: „Колко жалко.“ Запъти се към вратата, като спря само за да свали пистолета от поставката за шапки над закачалката и да го пъхне в задния джоб на панталона си под жилетката. Оръжието бе малко и лесно за криене. Погледна отражението си в огледалото за всеки случай, после отвори вратата.

Мъжът отвън беше по-нисък, отколкото бе очаквал. И беше облечен в тъмносин костюм, който преди може и да е бил скъпа покупка, но сега изглеждаше стар, въпреки че бе запазил известна елегантност през годините. В малкия джоб на сакото имаше синьо-бяла носна кърпа на точки, която бе в тон с вратовръзката. Главата му още беше наведена, но сега това бе част от жеста при свалянето на шапката. За момент Уебър имаше странно видение: че шапката се вдига, отнасяйки със себе си темето на посетителя като равно отрязано яйце, и че може да надникне в кухината на черепа. Но всъщност видя само разпуснати кичури бяла коса, напомнящи фитили захарен памук, и куполовидна глава, забележимо заострена на върха. После човекът го погледна и Уебър инстинктивно направи малка крачка назад.

Лицето бе съвсем бледо, ноздрите — тесни тъмни дупки в основата на тънкия, идеално прав нос. Кожата около очите беше набръчкана и посиняла, подсказваше за болест и разложение. Самите очи едва се виждаха, скрити зад гънките кожа, които се спускаха над тях от челото като восък от топяща се нечиста свещ. Под очните ябълки се виждаше червена плът и Уебър си помисли, че този човек трябва да е живял непрекъснато сред прах и пясък. Но що се отнася до болестта, проблемите му очевидно не свършваха с това. Горната му устна беше обезобразена и напомни на Уебър за онези снимки на деца с разцепено небце от неделните вестници, предназначени да изтръгват благотворителни дарения, само че това не беше разцепено небце. Беше рана, отвор в кожата с форма на стрела, който разкриваше бели зъби и обезцветени венци. Освен това беше отвратително инфектирана, кървавочервена и на места изпъстрена с пурпурни, потъмняващи до черно петна. Уебър имаше чувството, че сякаш вижда как бактериите разкъсват плътта на човека, и се чудеше как ли понася това изтезание и какви ли лекарства е принуден да взема, за да може да спи. И как ли събира смелост дори само да се погледне в огледалото, което ще му напомни за предателството на тялото и явно близката смърт? Заради болестта бе невъзможно да се прецени възрастта му, но Уебър прие, че е между петдесет и шейсет години, ако се вземат предвид нанесените от нея поражения.

— Господин Уебър — поде посетителят и въпреки раната гласът му бе мек и приятен. — Позволете да се представя. Името ми е Ирод. — Усмихна се и Уебър, изплашен, че раздвижилите се лицеви мускули още повече ще разкъсат раната на устната му и ще я отворят чак до септума, едва успя да сдържи гримасата на отвращение. — Често ме питат дали обичам децата. Приемам спокойно този въпрос.

Уебър не знаеше какво да каже и затова просто отвори малко по-широко вратата да пусне непознатия вътре, дясната му ръка небрежно се вдигна към кръста и спря там, на педя от пистолета. Докато влизаше в къщата, Ирод кимна учтиво и хвърли поглед към кръста му, сякаш даваше на Уебър да разбере, че знае за пистолета и че той ни най-малко не го тревожи. Погледна към отворената врата на кухнята и Уебър го покани да влезе. Направи му впечатление, че Ирод вървеше бавно, но причината не бе в болестта, той просто се движеше предпазливо. Щом влезе в кухнята, остави шапката си на масата и огледа всичко наоколо с блага одобрителна усмивка. Само музиката сякаш не му се понрави.

— Звучи като… Не, това е „Паваната“^[1] на Фуре^[2]. Обаче не мога да кажа, че одобрявам онова, което правят с нея.

Уебър отвърна с почти незабележимо повдигане на раменете:

— Изпълнението е на Бил Еванс. Кой не харесва Бил Еванс?

Ирод направи лека гримаса на отвращение.

— Никога не съм харесвал подобни експерименти — каза той. — Боя се, че съм пурист в повечето неща.

— Всеки е различен — отвърна Уебър.

— Така е, така е. Светът щеше да е скучен, ако вкусовете на всички ни бяха еднакви. И все пак трудно бих се отказал от убеждението, че е по-добре да се противопоставяме на някои вкусове, вместо да им се отдаваме. Ще възразите ли, ако седна?

— Моля, заповядайте — отвърна Уебър със следа от неудоволствие в тона.

Ирод седна, при което забеляза виното и счупената чаша на пода.

— Надявам се, че не съм бил причината за това.

— Виновно е собственото ми невнимание. Ще почистя по-късно. — Уебър не искаше ръцете му да са заети с четката и лопатата, докато този човек бе в кухнята му.

— Изглежда, че съм ви прекъснал, докато сте приготвяли вечерята си. Моля ви, продължавайте. Не искам да ви откъсвам от заниманията ви.

— Няма нищо. — Уебър реши, че също така е за предпочитане да не обръща гръб на Ирод. — Ще продължа, след като си тръгнете.

Ирод се замисли върху това за момент, сякаш се бореше с импулса да възрази и чакаше той да отмине, като котка, която решава да остави хващането и размазването на пеперуда за по-нататък. Вместо това разгледа бутилката бяло „Бургундско“ на масата, като я завъртя леко, за да може да прочете етикета.

— О, много добре — каза. — Бихте ли имали нещо против да ми налеете една чаша?

Почака търпеливо, докато Уебър, който не беше свикнал гостите му да предявяват подобни претенции, извади от кухненския шкаф две чаши и наля на Ирод количество, което при дадените обстоятелства бе повече от щедро, после наля и на себе си. Ирод вдигна чашата и помириса виното. Извади от джоба на панталона си носна кърпа, сгъна я внимателно и я сложи на брадичката си, докато отпиваше с ъгълчето на устните си, за да избегне раната. Малко от виното покапа надолу и попи в кърпата.

— Прекрасно, благодаря ви. — Ирод размаха кърпата и се извини: — Човек свиква с необходимостта да жертва малко от достойнството си, за да продължи да живее, както му се иска. — Усмихна се отново. — Както може би се досещате, аз не съм здрав човек.

— Съжалявам да чуя това — каза Уебър. Помъчи се да вложи известно чувство в думите си.

— Благодаря за съчувствието — сухо отвърна Ирод. Вдигна пръст и посочи горната си устна. — Тялото ми е разядено от злокачествени образувания, но това е отскоро: некротизиращо заболяване, което не се повлия от пеницилина и ванкомицина. Почистването на раната след това не успя да премахне цялата некротична тъкан и сега, изглежда, ще е нужно ново сондиране. Странно, но казват, че моят съименник, убиецът на деца, е страдал от некротизиращ фасцит на слабините и гениталиите. Може да се каже, че е бил наказан от Бога.

„За цар Ирод ли ми говориш, или за себе си?“, зачуди се Уебър и онзи сякаш чу мисълта му, защото изражението му изведнъж се промени и дори незначителната добронамереност, която бе проявявал до този момент, окончателно се загуби.

— Ако обичате, седнете, господин Уебър. Също така може би ще свалите оръжието от колана си. Едва ли ви е удобно да го държите там, където е, а аз не съм въоръжен. Дойдох тук, за да поговорим.

Леко сконфузен, Уебър извади пистолета, седна срещу Ирод и го сложи на масата. Все пак му бе подръка, в случай че му потрябва. Прехвърли чашата с вино в лявата си ръка, просто за всеки случай.

— Е, да преминем към работата — поде Ирод. — Както ви казах, аз представлявам интересите на фондация „Гутлиб“. Доскоро се считаше, че отношенията ни с вас са взаимноизгодни: вие ни доставяхте стока, а ние плащахме без възражения и без закъснение. Понякога искахме да вършите някои неща вместо нас, да закупувате определени предмети на аукционите, когато предпочитахме да крием своите интереси. Отново ще кажа: мисля, че в тези случаи бяхте компенсиран за отделеното време повече от адекватно. Всъщност ви бе позволено да купувате тези предмети с наши пари и да ни ги продавате обратно с повишение на цената, значително надхвърлящо комисионните на посредник. Прав ли съм? Не преувеличавам естеството на нашето споразумение, нали?

Уебър поклати глава, без да каже нищо.

— После, преди няколко месеца, ви поръчахме да купите магьоснически наръчник за викане на духове: седемнайсети век, френски. Описан бе като подвързан с телешка кожа, но бяхме наясно, че това е просто хитрост за избягване на нежелано внимание. Човешката и телешката кожа, както и двамата знаем, имат много различна структура. Уникална вещ, меко казано. Дадохме ви цялата необходима информация за успешна сделка. Не искахме книгата да отиде на публичен търг, дори на дискретен и специализиран, какъвто обещаваше да е този. Но вие за пръв път не успяхте да доставите стоката. Както изглежда, друг купувач бе стигнал там преди вас. Върнахте парите и ни информирахте, че следващия път ще се справите по-успешно. За съжаление естеството на уникалността е такова, че никога няма „следващ път“.

Ирод се усмихна отново, този път със съжаление: разочарован учител, застанал пред ученик, неспособен да схване елементарно понятие. Откакто Ирод бе влязъл, атмосферата в кухнята се бе променила, осезаемо се бе променила. Не беше само нарастващото притеснение от посоката, която вземаше разговорът. Не, Уебър имаше чувството, че гравитацията постепенно нараства, че въздухът натежава. Когато опита да вдигне чашата към устата си, тежестта й го изненада. Струваше му се, че ако стане и се опита да ходи, ще гази сякаш в кал или тиня. Ирод променяше самата същност на помещението, от него се излъчваха енергии, които преобразуваха строежа на всеки атом. Около умиращия, защото той наистина бе на умиране, се усещаше напрежение, сякаш не беше от плът и кръв, а от някаква неизвестна материя, замърсено химическо съединение, извънземна маса.

Уебър успя да вдигне чашата до устните си. В неприятна имитация на унижението на Ирод преди минути по брадичката му покапа вино. Той го избърса с дланта си.

— Не можех да направя нищо — каза. — За езотеричните и редки находки винаги ще има конкуренция, съществуването им трудно може да бъде запазено в тайна.

— Но съществуването на наръчника „Ла Рошел“ беше тайна — възрази Ирод. — Фондацията жертва много време и усилия, за да открива интересни предмети, които може да са забравени или загубени, и е много внимателна в своите проучвания. Наръчникът беше открит след дългогодишно издирване. Бил е неправилно вписан към осемнайсети век и след труден процес на насрещни проверки от наша страна тази грешка бе потвърдена. Само фондацията ни знаеше каква е стойността на наръчника. Дори неговият собственик го приемаше само за антикварна рядкост; може би я бе считал за ценна, но не бе имал представа колко желана може да е за истинския колекционер. От своя страна фондацията възложи на вас да действате от нейно име. От вас се искаше само да се погрижите плащането да бъде извършено и след това да осигурите безопасно транспортиране на стоката. Цялата трудна работа ви беше спестена.

— Не разбирам какво намеквате — каза Уебър.

— Нищо не намеквам. Говоря за това, което се е случило. Станали сте алчен. В миналото сте имали вземане-даване с колекционера Грейдън Тюл и сте знаели, че Тюл има особена слабост към магьосническите наръчници. Дали сте му да разбере за съществуването на наръчника „Ла Рошел“. В замяна на това той се е съгласил да ви плати откривателски хонорар и е предложил на собственика сто хиляди долара повече от сумата, която фондацията беше определила, за да е сигурен, че наръчникът ще отиде при него. Вие не сте предали пълната сума на продавача, а сте задържали половината за себе си, в добавка към откривателския хонорар. След това сте платили на друг посредник в Брюксел да действа вместо вас и магьосническият наръчник е отишъл при Тюл. Не мисля, че съм пропуснал някоя подробност, нали?

На Уебър му се искаше да възрази, да отрече, че казаното от Ирод е истина, ала не можеше. Надеждата, че измамата му може да мине, бе глупава, но само в ретроспекция. Струваше му се, че замисленото от него е напълно осъществимо, дори разумно. Парите му трябваха: през последните месеци приходите му бяха намалели, защото бизнесът му не можеше да не бъде засегнат от икономическата криза. Освен това дъщеря му бе студентка по медицина втора година и нейните такси му идваха в повече. Фондация „Гутлиб“, както повечето клиенти, плащаше добре, но не плащаше достатъчно често и от известно време той се справяше трудно. Като бе уредил Тюл да купи магьосническия наръчник, той си беше докарал общо сто и двайсет хиляди долара, след като се бе разплатил с посредника от Брюксел. За него това бяха много пари: достатъчно, за да облекчи бремето на дълговете, да покрие своята част от таксите на Сюзън за следващата година и да остави малко за себе си в банката. Започна да изпитва възмущение срещу Ирод и неговите похвати. Не беше служител на фондация „Гутлиб“. Задълженията му към нея бяха минимални. Вярно, действията му при продажбата на магьосническия наръчник не бяха съвсем почтени, но такива сделки се сключваха непрекъснато. По дяволите Ирод. Засега имаше достатъчно пари, за да държи главата си над водата, и си бе спечелил благосклонността на Тюл. Ако фондация „Гутлиб“ го отрежеше — нека. Ирод не можеше да докаже нищо от онова, което току-що беше изрекъл. Ако се стигнеше до разследване за парите му, Уебър разполагаше с достатъчно фалшиви квитанции за продажби, с които да обясни едно малко състояние.

— Струва ми се, че вече трябва да си вървите — каза той. — Бих искал отново да се заема с приготвянето на вечерята си.

— Не се и съмнявам. За жалост се опасявам, че не мога да оставя нещата така. Ще трябва да се намери някаква форма за компенсация.

— Не мисля. Не знам за какво говорите. Да, в миналото съм работил за Грейдън Тюл, но той също си има свои информатори. Не мога да бъда държан отговорен за всяка провалена сделка.

— Не ви търсим отговорност за всяка провалена сделка, а само за тази. Фондация „Гутлиб“ много държи на всичко, свързано с отговорността. Никой не ви е принуждавал да правите това, което направихте. Това е радостта от свободната воля, но също така и проклятието й. Трябва да поемете вината за своите действия. Да поправите стореното.

Уебър понечи да заговори, но Ирод го спря, като вдигна ръка.

— Не ме лъжете, господин Уебър. Това ме обижда, а вие заприличвате на глупак. Дръжте се като мъж. Признайте какво сте сторили и можем да се разберем как да възстановите щетите. Признанието е полезно за душата. — Той се протегна и сложи дясната си ръка върху тази на Уебър. Кожата му бе влажна и студена, болезнено студена, но Уебър бе неспособен да се помръдне. Ръката на Ирод сякаш го натискаше надолу. — Хайде, единственото, което искам от вас, е да бъдете честен. Ние знаем истината и сега трябва просто да намерим начин и двамата да оставим това зад гърба си.

Тъмните му очи заблестяха като черни кристали в сняг. Уебър бе вцепенен. Той кимна и Ирод отвърна със същото.

— Напоследък нещата вървяха много трудно — каза Уебър. Очите му започнаха да парят и думите засядаха в гърлото му, сякаш щеше да се разплаче.

— Знам това. Сега времената са трудни за мнозина.

— Никога досега не съм постъпвал така. Тюл се свърза с мен по друг повод и аз просто се изпуснах пред него. Бях отчаян. Грешен ход. Извинявам се, на вас и на фондацията.

— Извиненията ви се приемат. За жалост сега ще трябва да обсъдим въпроса за възстановяването на щетите.

— Половината пари вече ги няма. Не знам каква сума имате предвид, но…

Ирод изглеждаше изненадан.

— О, не става въпрос за пари — каза той. — Ние не искаме от вас пари.

Уебър въздъхна с облекчение.

— Тогава какво? — попита той. — Ако искате информация за неща, които ви интересуват, аз може би ще съм в състояние да ви я осигуря на по-ниски цени. Мога да поразпитам, да се свържа с познатите си. Сигурен съм, че мога да ви намеря нещо, което ще ви компенсира загубата на магьосническия наръчник и…

Замълча. На масата се бе появил кафяв плик, от онези с картон отзад, които се използват за изпращане на фотографии.

— Какво е това? — попита.

— Отворете го и вижте.

Уебър вдигна плика. На него нямаше име и адрес и не бе запечатан. Бръкна вътре и извади само една цветна снимка. Разпозна жената на нея, хваната явно когато не е подозирала, че я снимат, обърнала леко глава надясно, докато гледа през рамо, с усмивка, някого или нещо извън обхвата на обектива.

Беше дъщеря му Сюзън.

— Какво означава това? — попита той. — Заплашвате дъщеря ми ли?

— Не като такава — отвърна Ирод. — Както вече ви казах, фондацията се интересува много от идеята за свободната воля. Вие имахте избор по въпроса за магьосническия наръчник и го направихте. Наредено ми е сега да ви дам друг избор.

Уебър преглътна.

— Продължавайте.

— Фондацията е поръчала изнасилването и убийството на вашата дъщеря. Може би ще бъде известна утеха за вас да чуете, че не е задължително деянията да бъдат извършени в този ред.

Уебър инстинктивно погледна към пистолета си, после понечи да посегне към него.

— Трябва да ви предупредя — продължи Ирод, — че ако нещо се случи с мен, дъщеря ви няма да доживее до края на тази нощ и страданията й ще бъдат много по-тежки. Пистолетът все пак може да ви потрябва, господин Уебър, но не сега. Оставете ме да довърша и след това помислете.

Колебаейки се как да постъпи, Уебър не стори нищо и съдбата му беше решена.

— Както казах — продължи Ирод, — взето е решение за извършването на определено деяние и е задължително то да бъде извършено. Предлага се и друг вариант.

— Какъв е той?

— Да отнемете собствения си живот. Това е вашият избор: собственият ви живот, приключен бързо, или животът на дъщеря ви, отнет бавно и много мъчително.

Уебър го погледна втрещено.

— Вие сте луд. — Но още докато го казваше, знаеше, че това не е вярно. Надникнал бе в очите на Ирод и не бе видял в тях нищо друго, освен абсолютно здрав разум. Възможно бе чрез достатъчно болка човек да бъде докаран до лудост, но с мъжа, който седеше насреща му, случаят не беше такъв. Напротив, болките го бяха дарили с пределна прозорливост: той нямаше никакви илюзии относно нещата, които могат да сполетят всекиго на този свят, и беше напълно наясно какви страдания може да причинява животът.

— Не, не съм. Имате пет минути, за да решите и изберете. След това ще е твърде късно да спрете онова, което ще се случи.

Ирод се облегна назад. Уебър взе пистолета и го насочи към него, но той дори не мигна.

— Обадете се. Кажете им да я оставят на мира.

— Значи сте направили своя избор?

— Не. Няма никакъв избор. Предупреждавам ви, че ако не се обадите, ще ви убия.

— И тогава дъщеря ви ще умре.

— Мога да ви подложа на изтезания. Мога да стрелям в коляното, в слабините ви. Мога да ви причинявам болка, докато не се съгласите с моите искания.

— Дъщеря ви все пак ще умре. Знаете това. Дълбоко в себе си вие съзнавате, че онова, което ви бе казано, е истина. Трябва да го приемете и да изберете. Четири минути и трийсет секунди.

Уебър дръпна назад ударника на револвера.

— Казвам ви за последен път.

— Мислите ли, че сте първият, на когото се предлага подобен избор, господен Уебър? Наистина ли вярвате, че не съм правил това и преди? Накрая трябва да изберете: вашият живот или животът на дъщеря ви. Кой ви е по-скъп?

Ирод зачака. Прикова поглед в часовника си, броейки секундите.

— Исках да видя как пораства. Исках да видя как се омъжва и става майка. Исках да бъда дядо. Разбирате ли?

— Разбирам. Тя все още може да изживее живота си и децата й ще носят цветя на вашия гроб. Четири минути.

— Нямате ли някого, когото обичате?

— Не, нямам.

Уебър разбра колко безсмислени са доводите му и пистолетът в ръката му трепна.

— Откъде да знам, че не ме лъжете?

— За какво? Че дъщеря ви ще бъде изнасилена и убита ли? О, мисля, че знаете, че не съм се шегувал.

— Не. За това… За това, че ще я пуснете.

— Защото аз не лъжа. Не ми е необходимо. Други лъжат. Моята работа е да ги запозная с последствията от техните лъжи. За всяка грешка трябва да се заплаща. Всяко действие предизвиква противодействие. Въпросът е: кого обичате повече, дъщеря си или самия себе си?

Ирод стана. В едната си ръка държеше мобилен телефон, в другата — чашата с вино.

— Ще ви оставя за момент сам със себе си — каза той. — Моля ви, не се опитвайте да използвате телефон. Ако го сторите, договорката ни отпада и дъщеря ви ще бъде изнасилена и убита. О, и моите сътрудници ще се погрижат вие също да не доживеете до разсъмване.

Уебър не се опита да спре Ирод, когато той излезе бавно от кухнята. Изглеждаше вцепенен от уплаха.

В коридора Ирод разгледа отражението си в огледалото. Оправи вратовръзката и изтръска някакво влакънце от сакото. Обичаше този стар костюм. Обличал го бе в много случаи като този. Погледна часовника за последен път. Долови говор, идващ от кухнята. Зачуди се дали Уебър не е проявил глупостта да опита да се обади, но тонът не беше такъв. После си помисли, че може би разиграва сцена на разкаяние или казва сбогом на дъщеря си, но когато приближи, чу думите му:

— Кой си ти? Ти ли си онзи, човекът, който ще причини болка на моята Сюзи? Ти ли? Ти ли?

Ирод надникна в кухнята. Уебър се беше втренчил в един от кухненските прозорци. Видя на стъклото неговото и своето отражение и само за миг сякаш зърна трета фигура, твърде нематериална, за да е човек в градината, който наднича вътре, но в кухнята нямаше никого, освен живия Уебър, или по-точно Уебър, който скоро щеше да бъде мъртъв.

Уебър се обърна да го погледне. Плачеше.

— Проклет да си — каза. — Да гориш в ада!

Допря пистолета до слепоочието си и дръпна спусъка.

Звукът от изстрела отекна от покритите с плочки стени и под на кухнята и накара ушите му да запищят. Уебър се свлече на пода и остана да лежи с извит гръб до прекатурения стол. „Аматьорски начин да насочиш пистолет към себе си“, помисли си Ирод, но от Уебър едва ли можеше да се очаква да бъде професионалист в самоубийството, самото естество на акта изключваше това. При изстрела цевта бе отскочила нагоре и куршумът беше отнесъл парче от върха на черепа, но не бе успял да го убие. Очите му бяха широко отворени, устата се отваряше и затваряше спазматично, също както устата на рибата върху плочата в последните мигове от живота й. В изблик на милосърдие Ирод взе пистолета от ръката на Уебър и довърши работата вместо него, после допи остатъка от виното в чашата си и се приготви да тръгва. Спря на вратата и погледна отново към кухненския прозорец. Нещо не беше наред. Бързо отиде до ъгъла и погледна навън към спретнато поддържаната и меко осветена градина на Уебър. Тя бе оградена с високи стени, затворена с порти от двете страни на къщата. Не видя никакви следи от друг човек, но тревогата му остана.

Погледна часовника си. Вече бе стоял тук твърде дълго, особено ако изстрелите бяха привлекли внимание. Намери централното табло на електрозахранването в килер под стълбището и загаси всички лампи, след което извади от вътрешния си джоб синя хирургическа маска и покри с нея долната част на лицето си. В известен смисъл вирусът H1N1 бе дар Божи за него. Понякога хората още го зяпаха, когато се разминаваше с тях, но погледите, които привлича човек с такива набиващи се в очи признаци на заболяване като неговото, бяха колкото любопитни, толкова и съчувствени. После, скрит в сенките, Ирод се сля с нощта и прогони завинаги от съзнанието си Джеремая Уебър и неговата дъщеря. Уебър беше направил избор, правилния избор по негово мнение, и на дъщеря му щеше да бъде позволено да живее. Ирод, който работеше сам, не би й причинил зло въпреки заплахите си към Уебър. Защото беше почтен човек посвоему.