Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (18)

18

Джулиън се разхождаше из кабинета си, очаквайки съобщението, което щеше да го насочи към Лара. Вече беше вдигнал хората си по тревога и Фартингейл стоеше до вратата в очакване на по-нататъшното развитие. Чакала вероятно знаеше точно кога се е върнал в Лондон и че е посетил лорд Станхоуп.

Откриването на човека, виновен за смъртта на Даяна, вече не беше приоритет в живота на Джулиън. Той още искаше негодникът да си получи наказанието, но не и за сметка на любим човек. Най-накрая беше успял да остави смъртта на Даяна в миналото и това го караше да се чувства прекрасно. Сега беше свободен да даде безрезервно сърцето си на Лара. Но не беше ли прекалено закъснял?

Фартингейл го повика от коридора и Джулиън веднага нададе ухо. Стигна до вратата с две големи крачки и я отвори.

— Съобщението, което чакахте, пристигна, милорд — каза Фартингейл, подавайки му сгънат лист.

— Задържа ли куриера?

— Да, милорд. Един лакей го пази. Но се боя, че няма да е това, което очаквате.

— Доведи го — заповяда рязко Джулиън.

Фартингейл се дръпна настрана, когато един мускулест лакей избута напред някакво кльощаво улично хлапе, не повече от дванадесетгодишно. Беше дребно, жилаво, войнствено и невероятно мърляво.

— Нищо не съм направил! — изхленчи момчето, докато се опитваше да се измъкне от ръцете на мъжа.

— Някакъв тип ми даде един шилинг да занеса бележка на лорд Мансфийлд. Не е престъпление.

— Аз съм лорд Мансфийлд — каза Джулиън. — Няма да ти направя нищо, момче. Можеш ли да ми опишеш човека, който ти даде бележката?

— Не му видях лицето, кълна се. През цялото време си стоеше в хубавичката карета. Кочияшът му ми даде бележката и шилинга. Това са много мангизи, не си ги давам.

— Не ти искам парите, момче. Само това ли можеш да ми кажеш? А каретата? Имаше ли герб?

— Ако питате за шарените картинки отстрани — не, беше чисто черна. Сега мога ли да си вървя?

— Пусни го, Дженкинс — каза Джулиън на лакея. — Момчето не знае нищо ценно. Кажи да му дадат да яде, преди да го изпратиш.

— Благодаря, милорд, благодаря — каза момчето, свеждайки глава с уважение.

Дженкинс го изведе.

— Мога ли да направя нещо друго, милорд? — запита Фартингейл.

— Да, Фартингейл. Моля те, чакай пред вратата. Веднага щом прочета бележката, ще пратя съобщение на лорд Станхоуп. Трябва да го дадеш на някой лакей да го отнесе възможно най-бързо.

— Разбирам, милорд — отвърна Фартингейл, докато излизаше от кабинета и затваряше вратата зад себе си.

Джулиън се взря в бележката, почти страхувайки се да я прочете. Макар да знаеше, че си въобразява, чувстваше зли вибрации да се излъчват от листа хартия. Ръцете му трепереха, докато отваряше бележката. Думите скочиха срещу него. Не беше нито повече, нито по-малко, отколкото беше очаквал.

Кратко и по същество, съобщението заявяваше, че ако иска малката му циганка да остане жива и здрава, трябва да дойде в изоставения текстилен склад на кея в десет часа тази вечер. Нямаше подпис, но нямаше и нужда. Беше от Чакала.

Джулиън изригна проклятие. Нищо в бележката не показваше, че Лара е невредима. Треперейки от гняв, той смачка хартията в юмрука си и я хвърли в камината.

Знаеше точно къде да намери изоставения текстилен склад. Беше в най-мръсната част на града, толкова опасно място, че малцина се осмеляваха да ходят там през нощта, с изключение на закоравелите главорези и убийци. Мисълта, че Лара е там, караше тръпки на паника да пробягват по гръбнака му. Сладката, невинната Лара. Тя не знаеше нищо за утайките на лондонското общество и преживяването сигурно бе ужасно за нея.

Погледна часовника си. Беше девет часът. Имаше един час да се приготви за срещата, която би могла да доведе и до смъртта му. Преди да излезе, надраска бележка до Станхоуп и я даде на Фартингейл да я изпрати. Ако всичко тръгнеше добре, Рандал щеше да пристигне с драгуни тъкмо навреме, за да му помогне, но не прекалено рано, за да осуети опита му да спаси Лара.

 

 

Лара нямаше представа за времето. Разбра, че е започнало да вали, защото чу дъждът да чука по стените на постройката. Когато огладня отново, хапна малко от вкоравения хляб от торбата и изтърси останалото в ъгъла за плъховете. Ако получеха нещо за ядене, нямаше да й обръщат внимание.

Беше проучвала закования прозорец безброй пъти през целия ден. Дори се беше качила на един обърнат кош, за да го огледа по-отблизо. Разочарованието беше горчив хап. Трябваше й някакъв лост, но нямаше такъв.

Продължи да се разхожда, без да обръща внимание на къркорещия си стомах и гаденето, което не преставаше да я измъчва. Изведнъж погледът й падна върху бюрото. Високите му и тънки крачета го държаха в право положение, но беше опасно наклонено, сякаш по-силен вятър би могъл да го преобърне. Или по-силно побутване. Събирайки силите си, Лара започна да бута с усилие бюрото. То падна и се счупи.

С ликуващ вик тя измъкна едно от крачетата му. За съжаление, то не изглеждаше достатъчно здраво, за да послужи за това, което й беше необходимо, но тя нямаше да се предаде толкова лесно.

Хванала крачето като тояга, тя замахна с цялата си сила и удари по дъските, препречващи прозореца. Те дори не помръднаха. Опита отново. И отново. Ръцете чак до раменете я заболяха, но онова, което стана после, съкруши духа й. Крачето се счупи.

— Ох, не! Моля те, боже, не.

Отпусна се на колене и захлипа, скрила лице в шепите си. Джулиън щеше да умре и тя не можеше да направи нищо против това.

Лара не знаеше колко време е стояла така. Дневната светлина намаля и фенерът угасна. Стаята потъна в мрак. Тя чу тупкането на малки крачета и в гърлото й се надигна паника. Качи се на един кош и подбра полите си. Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Дращене откъм прозореца привлече вниманието й. Още плъхове? Един звук я накара да скочи от коша и да се приближи към прозореца.

— Кой е?

— Лара? Ти ли си? Слава богу, че те намерих.

Гласът не беше на Джулиън, тя беше сигурна в това.

Но й беше толкова познат, колкото и нейният собствен глас.

— Аз съм — Рондо. Търся те часове наред. Тази сграда е огромна; всички дупки са заключени или заковани. Видях те през цепнатините на прозореца, но изчаках да се уверя, че си сама.

— Рондо! Какво правиш в Лондон? Как ме намери?

— Дълга история. Ще ти разкажа по-късно.

— Какво ще правиш?

— Ще те измъкна оттук. Но най-напред трябва да намеря нещо да изкъртя тия дъски.

— Побързай — настоя Лара. — Чакала възнамерява да убие Джулиън. Скоро ще дойде тук.

— Чакала ли?

— Да, мъжът, който иска смъртта на Джулиън. Ти предаде Джулиън на хората на Чакала. О, побързай, Рондо — добави тя с нотка на отчаяние.

— Прости ми, Лара. Кълна се, ще ти се реванширам. Връщам се след малко.

Лара се заслуша в тишината зад прозореца и усети искрица надежда. Кой би помислил, че Рондо ще се появи в Лондон? Толкова много въпроси без отговори, но никой от тях нямаше значение точно сега. Единственото важно нещо беше да се измъкне от това опасно положение и да спаси живота на Джулиън.

Рондо се върна след малко. Лара го чу под прозореца.

— Рондо, ти ли си?

— Да. Намерих желязна тръба в уличката. Ще свърши работа. Дръпни се.

Възбуда пробяга през нея, когато Рондо започна да откъртва дъските с желязото. Когато един гвоздей поддаде, Лара едва не заръкопляска. Още един изскочи и едната дъска падна, но пространството беше прекалено тясно, за да може да се промъкне през него. Тя зачака със затаен дъх, докато Рондо яростно къртеше друга дъска.

Внезапно Лара замръзна. Гласове. Идваха зад заключената врата.

— Тихо — изсъска тя. — Някой идва.

Виждаше как пот капе от челото на Рондо, но въпреки трескавите му усилия търпяха поражение. Отчаянието й беше огромно.

— Трябва да се махнеш, Рондо. Бързо, преди да те открият.

— Няма да те оставя, Лара.

— Трябва. Подай ми тръбата през прозореца. Може да ми послужи.

— Не мога да те оставя — повтори Рондо.

— Върви, бягай. Веднага. Нямаш оръжие, ще те убият. Иди при баща ми. Знаеш къде живее. Кажи му къде да ме търси и го помоли да доведе помощ.

Вероятно беше успяла да го убеди, защото той й подаде тръбата през прозореца и изчезна. Беше последният възможен момент. След секунди вратата се отвори. Един мъж, когото не познаваше, влезе вътре. Приличаше на главорез. Възможно ли беше това да е Чакала? Тогава някой влезе след него и по гръбнака й пробяга ледена тръпка. Инстинктивно скри тръбата в гънките на полата си, взирайки се в лицето на Чакала — мъжа, когото веднага позна.

— Вие!

— Добър вечер, скъпа. Вярвам, оценяваш гостоприемството ми.

— Вие сте Чакала? Онзи, който иска смъртта на Джулиън?

— Изненадана ли си? — запита Чакала. — Къде ти е циганската интуиция? Мислех, че вече си се досетила. Сигурен съм, че любовникът ти вече е разбрал.

— Ако говорите за Джулиън, той е мой съпруг. Оженихме се в Шотландия.

— Мансфийлд се е оженил за тебе? Наистина съм изненадан. Мислех, че просто те иска за игри в леглото. Не мога да представя Мансфийлд да замърси благородната си кръв с цигански примес, не че има някакво значение. Съпругът ти ще умре днес, а ти ще умреш с него.

— Милорд, вижте там! — възкликна наемният главорез, привличайки вниманието му към прозореца. — Момичето се е опитвало да избяга.

Чакала погледна към прозореца, лицето му се изкриви в маска на гняв.

— По дяволите тоя Крокет! Каза, че оттук не можело да се избяга. С какво откърти дъската?

Лара стисна здраво тръбата, скрита в гънките на полата и. От думите й капеше сарказъм.

— С ръце.

Толивър се извърна рязко и се озова лице в лице с нея.

— Остроумието няма да ви спаси, милейди. — Обърна се към наемния главорез и изсъска: — Чакай Скорпиона отвън, Барне. Разположи останалите на различни места около склада. Може да си имаме неприятности. Доведи ми Скорпиона веднага щом дойде. Остави светлината, има друг фенер пред вратата.

— Ами ако Скорпиона не е сам? — запита Барне.

— Ще бъде сам — изрече самоуверено Чакала. — Прекалено много държи на циганчето си, за да не се подчини на инструкциите ми. Ако поради някаква причина не е сам, заеми се с него и остави другите да се оправят със спътниците му. Не забравяй обаче — предпочитам лично да убия Скорпиона. Искам го жив, за да наблюдавам лицето му, когато убия жена му. Искам той да знае, че тя е втората жена, която умира заради него.

Барне остави фенера на един кош и излезе от стаята. Чакала пристъпи заплашително към Лара.

— Ти си привлекателна малка вещица. Има достатъчно време, преди да пристигне мъжът ти, за да опитам чаровете ти. Никога не съм имал циганка, а съм чувал, че са горещи и винаги готови.

— Не ме докосвай — изрече Лара с върховно спокойствие въпреки бясното препускане на сърцето си.

Отстъпи, докато не усети стената зад гърба си. Чакала се приближаваше. Тялото му притисна здраво нейното. Тя усети ерекцията му да се надига заплашително и си пое дъх, за да си възвърне малко смелостта. Той сграбчи гърдите й с две ръце, пръстите му се забиха болезнено в нежната й плът и гневът й придаде кураж. Когато той се наведе, за да потърси устата й, тя опря ръце в гърдите му и го бутна силно. Той залитна назад.

Сега или никога, помисли тя, докато измъкваше тръбата от гънките на полата си, събра всичките си сили и замахна към главата на Чакала. Хванат неподготвен, той вдигна ръка, за да отбие удара. Тръбата удари някъде между лакътя и китката му с противно изпукване. Той изрева и притисна наранената ръка към гърдите си.

— Кучка! Проклета циганска кучка! Счупи ми ръката!

— Иска ми се да беше главата ти — извика Лара, поглеждайки към вратата с подновена надежда.

Направи една крачка, после втора, но Чакала реагира бързо въпреки нараняването. Вдигна здравата си ръка и я зашлеви с опакото на дланта си. Тя се строполи на пода, мъчейки се да остане в съзнание.

— Това ще ти бъде за урок. — Той извади пистолет от колана си. — Ще умреш първа. Любовникът ти ще гледа как издъхваш, преди да го убия.

 

 

Джулиън нае един файтон да го закара на кея. Нареди на кочияша да го остави в далечния край на улицата и предпазливо тръгна пеша към изоставения склад. Усети да го следят нечии очи и разбра, че го наблюдават. Без да обръща внимание на бодването в тила, спря пред вратата на склада и опита резето. Вратата се отвори под ръката му, но преди да успее да влезе, почувства дулото на пистолет да се опира в гърба му.

— Хубаво, че дойде сам — изръмжа Барне. — Влизай вътре, Скорпионе.

Джулиън замръзна.

— Къде е съпругата ми?

— Скоро ще я видиш. Мърдай.

Неотслабващият натиск на дулото в гърба му убеди Джулиън да се подчини на наемния главорез на Чакала. Влезе в едно помещение, подобно на пещера, и спря, оглеждайки се, за да разбере къде се намира. Барне вдигна фенера, сложен на един кош близо до вратата, и побутна Джулиън напред.

— При Лара ли ме водиш? — запита Джулиън. — Чакала с нея ли е?

— Много питаш — изръмжа Барне. — Виждаш ли ей оная врата там? — Джулиън кимна. — Върви натам.

Джулиън се приближи към вратата с напрегнато тяло, сетивата му бяха нащрек. Знаеше, че е в неизгодна позиция и на драго сърце би дал собствения си живот, за да спаси Пара. Единственият светъл лъч в иначе мрачното бъдеще беше надеждата, че съобщението, което беше пратил на лорд Станхоуп, е стигнало до получателя си и че Станхоуп се е свързал с лорд Рандал. Но щеше ли помощта да пристигне навреме?

Барне смушка Джулиън в гърба с дулото на пистолета.

— Спри пред вратата.

Джулиън спря преди затворената врата. Тялото му се напрегна, когато чу глухо тупване от другата страна на вратата и още един странен звук, който прати ледени тръпки по гръбнака му. Нищо, дори смъртна заплаха не можеше да му попречи да отвори рязко вратата и да нахлуе вътре. Спря изведнъж, замръзвайки пред сцената, която се разкриваше пред него.

Лара лежеше неподвижно на пода. Ранена ли беше? Мъртва? Гняв експлодира в него. Спусна се към нея и коленичи. Нежно повдигна главата и. Тя изстена и отвори очи. Джулиън въздъхна с облекчение.

— Джулиън. Защо дойде? Чакала ще те убие.

— Може да се опита, любов моя. — Когато тя понечи да се надигне, той й помогна да седне. — Не мърдай — предупреди я.

После се изправи и се обърна, за да застане лице в лице с Чакала, оголил зъби в яростна маска.

— Значи ти си бил. Подозренията ми излязоха верни.

Лявата ръка на Чакала висеше безсилно. Джулиън го огледа внимателно, съсредоточавайки се върху нараняването му, и се запита дали огнената му циганска съпруга е причината за него.

— Скорпиона. Колко хубаво, че дойде — изрече Чакала през зъби.

— Какво е станало с ръката ти?

Очите на Чакала светнаха в мрачна злоба.

— Питай любовницата си. Решил съм тя да умре първа. Преди да те убия, искам да ми кажеш какво е да знаеш, че две невинни жени са умрели заради тебе.

— Мръсник такъв! — изръмжа Джулиън. — Защо? Защо човек с твоя произход ще се заеме с контрабанда и убийства?

Колкото повече време даваше на Чакала да говори, толкова повече растяха шансовете да пристигне помощ.

— Джобовете ти никога не са били празни — изфуча Чакала. — Никога не си се тревожил, че ще идеш в затвора за длъжници. Не и високопоставеният и могъщ граф Мансфийлд. Не знаеш какво е да те чака мрачно бъдеще.

— И се зае с контрабанда — вметна Джулиън.

— Поне имам пари да поддържам начина на живот, който ми харесва. Контрабандата е доста изгодно нещо, затова ти трябва да бъдеш премахнат. Рандал няма да узнае, че аз съм Чакала, след като умрете двамата с Лара.

Карай го да говори, повтаряше си Джулиън.

— Защо ти беше да се сближаваш със Станхоуп?

— Отначало беше само по работа. По-късно, след като се досетих, че циганите помагат на Скорпиона, исках да държа Станхоуп под око, ако е замесено циганчето, дъщеря му. Подозренията ми се потвърдиха, защото не мина много време и ти започна да се увърташ около полите й. Известно време не знаех, че ти си Скорпиона.

— Пусни Лара — настоя Джулиън. — Ако я убиеш, нищо няма да разрешиш. Искаш мене.

— Не мога да я оставя жива. Знае прекалено много.

— Джулиън…

До момента Лара беше пазила безизразно мълчание. Той се обърна към нея, изражението му беше мрачно и предупреждаващо.

— Нека аз да се справя с това, любов моя.

Тя понечи да стане и той й помогна да се изправи. Усети я как трепери под ръката му и я привлече към себе си.

— Дръпни се от него, скъпа — изрече Чакала. — Обещах ти, че ще умреш първа, и говорех сериозно. Искам бързо да свърша с това, за да се погрижа за раната си.

— Никъде няма да ходи — опълчи се Джулиън, избутвайки Лара зад себе си.

Прецени шансовете си, ако реши да нападне Чакала. Можеше да успее, ако не беше наемният му главорез. Той стоеше точно до вратата, мънистените му очички и нетрепващото дуло на пистолета гледаха право към Джулиън.

— Не си и помисляй да пробваш — предупреди го Чакала. — Моите хора са навсякъде около сградата. Няма да стигнеш далече, дори ако по някакво чудо минеш край Барне и излезеш оттук.

Вдигна пистолета със здравата си ръка и го насочи към Джулиън.

— Исках момичето да умре първо, но предполагам, няма значение кой от двама ви ще бъде пръв. И двамата ще умрете.

— Залегни, ще го нападна — изрече Джулиън достатъчно тихо, за да го чуе само Пара.

Три неща станаха наведнъж. Джулиън се метна срещу Чакала, Лара тупна на пода и пистолетът изгърмя. Куршумът не улучи, Чакала падна под тежестта на Джулиън и пистолетът излетя надалече. Чакала извика и се хвана за счупената ръка.

Бърнс насочи пистолета си към Джулиън, но той дръпна пред себе си Чакала като щит, осуетявайки намерението на Барне.

— Не стреляй, глупак, такъв! — извика Чакала. — Ще ме улучиш.

Барне като че ли се обърка, после се обърна и се прицели в Лара. Тя се хвърли към оръжието, което беше изпуснал Чакала. Барне я държеше на прицел, когато неразкованите дъски на прозореца се разлетяха с трясък и едно стройно тяло на млад мъж се метна през отвора. Мъжът се удари в Барне. Барне стреля. Куршумът заседна в мека плът. Мъжът изсумтя и рухна. Светлината от фенера освети лицето му и Лара изкрещя името му.

— Рондо!

Джулиън беше зашеметен от внезапното нахлуване на циганина през прозореца. Какво, по дяволите, прави той тук?

Чакала, очевидно измъчван от силни болки, не оказваше голяма съпротива, но Джулиън не смееше да го пусне, за да се погрижи за Лара и Рондо. Бърз поглед му показа, че Барне е презаредил пистолета си, и това едва не го подлуди, защото инстинктивно разбра, че Лара е следващата мишена. Рондо се опитваше да се надигне, но изглежда, беше зле ранен и не можеше да му помогне много. Тогава Джулиън забеляза пистолета на Чакала, който беше изхвърчал от ръката му, когато той го беше нападнал.

— Пистолетът, Лара, пистолетът!

Всичко ставаше толкова бързо, че на Лара й беше трудно да го възприеме. Рондо беше ранен, а Джулиън се бореше за живота си. Тя трябваше да направи нещо. Осъзна, че пистолетът на Чакала е близо до нея още преди Джулиън да я предупреди. Протегна ръка, сграбчи оръжието и го дръпна към себе си. Ръцете й трепереха, когато вдигна пистолета и се прицели в Барне, който вече беше презаредил своя и го беше насочил към нея.

Без да си дава време да мисли, тя натисна спусъка. Барне извика и изпусна пистолета си. Изстрелът му улучи стената. Лара се взря в оръжието, което стискаше, и го пусна, сякаш я беше ухапало. Никога, дори в най-дивите си мечти не си беше представяла, че ще стреля по друг човек. Но заплахата за собствения й живот, за живота на детето, което растеше в нея, и за живота на Джулиън беше повече от достатъчно основание.

За съжаление Барне беше по-жилав, отколкото Лара бе очаквала. Тя загледа с ужас как той взема пистолета си и започва да го презарежда, макар и несръчно. Кръвта, пропила ръкава му, като че ли не го притесняваше, защото той спокойно вдигна оръжието и го насочи към нея. Тя чу как Джулиън изкрещява името й и се стегна срещу болката, с която куршумът щеше да разкъса тялото й. Сега можеше да направи само едно — да затвори очи и да се моли.

Лара чу изстрел, но не почувства болка и очите й се отвориха. Барне лежеше на пода, а зад него един мъж с униформа стоеше в рамката на вратата, спокойно презареждайки пистолета си. Понеже не можеше да разбере какво точно е станало, тя загледа с трепет как един висок, як мъж минава покрай драгуна. Носеше авторитета си като костюм, ушит по поръчка.

Мъжът, който влезе след него, й беше също толкова скъп, колкото и Джулиън.

— Татко!

Лорд Станхоуп разтвори ръце и Лара влетя в прегръдката му.

— Миличката ми! Слава богу. Страхувах се, че може да стигнем прекалено късно.

— Не можехте да дойдете в по-подходящ момент — каза Джулиън. — Лорд Рандал, мога ли да ви представя Чакала?

Лорд Рандал изгледа презрително престъпника.

— Лорд Толивър? Трябваше да се досетя. Ще бъдете обесен заради това. Предадохте доверието ми и собствената си страна за лично обогатяване.

— Щях да успея, ако не беше Скорпиона — изръмжа Толивър. — Ще плати с живота си.

От удобната си позиция Лара забеляза нещо, което никой друг като че ли не виждаше. Макар че лявата ръка на Толивър още висеше безжизнено отстрани на тялото му, дясната му ръка беше свободна. Когато Джулиън го побутна към Рандал, Толивър бръкна в джоба на палтото си и измъкна малък пистолет. Трябва да е бил зареден и готов за стрелба, защото той се извъртя рязко и мушна дулото в корема на Джулиън.

Лара извика, но беше твърде късно. Пистолетът гръмна. За щастие, Джулиън реагира в мига, когато усети дулото да се притиска към корема му. В последния възможен момент успя да бутне ръката на Толивър нагоре, отклонявайки изстрела към не толкова незащитена част от тялото си.

Почти веднага около Толивър загъмжа от мъже, които го обезвредиха. Изведоха го от стаята, както викаше, че иска лекар, който да се погрижи за счупената му ръка. Лара се отдели от баща си и се спусна към Джулиън, изхлипвайки облекчено, когато видя, че гърдите му се вдигат и спускат равномерно.

Рандал коленичи до нея със загрижено изражение.

— Жив ли е?

— Да, но губи много кръв, опасно е.

— Най-добре е да не го местим, докато дойде лекар. Ще пратя веднага да повикат някого. Притиснете раната, може да помогне да се спре кръвта.

Лара откъсна парче от фустата си и го сгъна на няколко пласта. Тогава отвори ризата на Джулиън и притисна тампона към раната. Платът почервеня, тя усили натиска и с облекчение видя, че кръвта започва да тече по-бавно.

— Погледнах и Рондо — каза лорд Станхоуп, приближавайки се към тях. — Жив е. Не знам как е попаднал тук или защо, но има нужда от лекар.

— Рондо ми спаси живота — каза Лара.

Рандал стана, за да повика помощ.

— Как сте Мансфийлд? — запита Станхоуп.

— Бил съм и по-добре — изстена Джулиън. — Вие с лорд Рандал и драгуните пристигнахте наистина навреме.

— Джулиън! — извика Лара, радостна, че го вижда ободрен. — Слава богу! Лорд Рандал прати да повикат лекар.

Джулиън понечи да стане, но тя не му позволи.

— Не, не мърдай. Загуби много кръв. Чакай да дойде лекарят.

— Как е Рондо?

— Жив е — каза Станхоуп. — Ще се погрижим за вас двамата. Господи, какво се разигра тук…

Погледът на Джулиън се спря върху Лара.

— Добре ли си? Толивър не те е… наранил, нали?

— Много добре съм. Не бих позволила на Толивър да ми стори нещо. Не говори, Джулиън, пази си силите.

— Лара е добре, Мансфийлд — обади се Станхоуп. — Всичко е под контрол.

Джулиън усети, че ще припадне. Болката го държеше в съзнание, но той знаеше, че е само въпрос на време, преди съзнанието да го напусне, а имаше толкова неща, които, искаше да каже на Лара. Само да можеше да мисли ясно.

— Аз… ние… трябва да поговорим — изрече той слабо. — Нещо… което трябва да знаеш.

— Не може ли да почака? — запита Лара.

— Не може, искам… да го кажа… сега. Бракът ни…

Дъхът заседна в гърлото й.

— Какво за брака ни?

Той искаше да й каже, че съжалява, задето беше отказвал да приеме любовта, която тя така искрено му беше предложила. Задето е бил такъв глупак по отношение на циганския им брак. Задето е вярвал, че една циганка не е достатъчно добра за граф Мансфийлд. Имаше нужда да й каже, че Даяна е неговото минало, докато тя е бъдещето му.

— Съжалявам… за нашия… брак. Бях… глупак да мисля, че бракът ни… Даяна е… беше… Това, което изпитвам към тебе, не е…

Думите му заглъхнаха, после секнаха напълно.

Беше ли разбрала Лара това, което се опитваше да й каже, запита се той в последния миг на ясно съзнание. Даяна беше мъртва. Това, което имаха заедно с Лара, беше надхвърлило чувствата, които беше изпитвал към Даяна. Обясненията засядаха в гърлото му, очите му се затваряха.

Лара се отпусна назад на пети, зашеметена от думите на Джулиън. Дали искаше да й каже, че не я обича и никога няма да я обикне? Това ли искаше да каже?

— Лекарят скоро ще дойде — каза Станхоуп, слагайки ръка на рамото й. — Сигурен съм, че съпругът ти ще се оправи.

— Чу ли, татко? — прошепна тя. — Джулиън не ме обича. Още има чувства към мъртвата си годеница.

— Сигурен съм, че грешиш — зае се да я утешава Станхоуп. — Ами той лично ми каза, че те обича.

Лара сведе глава, отчаянието я заслепяваше за всичко друго, с изключение на собствената й душевна болка.

— Чух го, татко.

— Чу бълнуванията на ранен човек. Той дойде да те спаси, нали? Готов беше да пожертва живота си заради твоя.

— То е, защото Джулиън е мъж на честта. Ожени се за мене, понеже беше редно да постъпи така. Би спазвал обетите си поради тази причина. Няма да приема тези условия. Направи много, за да изправи пред правосъдието човека, отговорен за смъртта на годеницата му. Толкова много я обича.

— Ще поговорим за това по-късно, скъпа. Нещата често не са такива, каквито изглеждат.

Лекарят пристигна скоро след това. Прегледа Джулиън за няколко минути, после отиде да види Рондо. Обяви с непроницаем глас, че не би могъл да работя в такава мръсотия.

— Безопасно ли е да ги преместим? — запита Рандал.

— По-добре да ги преместите, отколкото да рискувате да се заразят бог знае с какво — изрече остро лекарят. — Ваденето на куршуми е рискована работа.

— В каретата ми има място и за двамата — каза Станхоуп.

— Вие можете да ни последвате с вашата карета, докторе.

— Внимавайте — предупреди Пара, докато драгуните изнасяха Джулиън и Рондо от стаята.

Станхоуп я потупа по рамото.

— Не се тревожи, Пара, ще бъдат много внимателни.

Докато излизаше навън след драгуните, Пара усещаше, че умът й е в безпорядък. Имаше да мисли за много неща. Цялото й бъдеще беше заложено на карта. Но беше сигурна в едно. Ако Джулиън се беше опитал да й каже, че никога не я е обичал, нямаше да му се натрапва.