Кони Мейсън
Нещо повече от скандал (17)

17

— Какво! — изрева Джулиън, когато научи за отвличането на Лара. — Къде бяхте всички, когато съпругата ми беше отвлечена? Как можа да се случи под носа ви?

— Бяхме отвън пред вратата — оправда се Гавин. — Само един друг клиент влезе вътре. Надникнах вътре и го видях да говори със собственичката на магазина, а Лара разглеждаше някакви женски дрехи. Нищо не ми се стори подозрително, затова останахме на местата си пред вратата.

Джулиън изскърца със зъби, вбесен.

— Проверих зад завесата и намерих задната врата. Очевидно е извлякъл Лара оттам. Къде е собственичката?

— Ела насам, Джулиън — извика Кристи. — Горката жена вече се свестява. Била е зле ударена по главата.

Джулиън коленичи до жената. Кристи й помогна да се надигне. Очите на търговката още бяха разширени и тя изстена тихо, когато Кристи я подкрепи.

— Можете ли да ми кажете какво стана със съпругата ми? — запита Джулиън с мек глас.

Искаше да вика и да крещи, но беше достатъчно разсъдлив, за да осъзнае, че ако избухне, само ще изплаши ранената жена.

— Ох, не знам — изхлипа тя. — Тъкмо говорех с един клиент, който влезе след съпругата ви, и усетих ужасна болка в главата. Не знам нищо друго, само се свестих и видях лердката на Макдоналд наведена над мене.

— Как изглеждаше мъжът? Можете ли да го опишете?

— Ох, не, милорд, не го видях добре. Носеше шотландско наметало и шапка, приличаше на планинец. Съжалявам, милорд — изхлипа тя, криейки лице в ръцете си. — Защо някой ще иска да отвлича съпругата ви?

Лицето на Джулиън се вкамени.

— Това е дълга история. — Бръкна в джоба си, извади една златна лира и я пъхна в ръката на жената. — За безпокойството и за нараняването, добра ми жено.

— Надявам се да намерите жена си, милорд. Такава мила красавица.

— Да — измърмори Джулиън с глас, пълен с решимост.

Синджън влезе в магазина и си проби път през планинците, скупчили се около Джулиън.

— Огледах наоколо, Джулиън, обаче никой не знае нищо. Но едно нещо не ми излиза от ума.

— Говори, човече! — избухна Джулиън.

— Една жена каза, че видяла затворена карета да излиза бързо от уличката, приблизително когато Лара е била отвлечена. Каза, че едва не я прегазила. Когато разпитах и други за това, също си спомниха, че са видели черна карета да се отдалечава бързо по улицата.

— По дяволите! Копелетата, които ни нападнаха, не са си отишли, както мислехме. Били са се скрили някъде и са наблюдавали Гленмур, изчаквали са възможност да ударят. Като не можаха да хванат мен, са нападнали Лара. Били са сигурни, че ще тръгна след тях.

— Какво ще правиш? — запита тревожно Синджън.

Челюстта на Джулиън се вкорави. Трябваше само човек да погледне в очите му, за да види мрачното обещание за отплата, горящо в дълбините ми.

— Ще намеря съпругата си. И господ да им е на помощ на похитителите.

— Амин — каза Синджън. — Мислиш ли, че са я отвели в Лондон?

— Предполагам, че точно там са я отвели. Това сочи логиката. Чакала иска да ме примами в Лондон, където ще бъда достъпен за неговите наемни главорези. Знае, че докато Лара е при него, няма да продължавам разследването.

— Ще дойда с тебе — предложи Синджън.

— Не. Вече изложих семейството ти опасност, като дойдох тук. Наивно мислех, че Чакала ще се откаже от мене. Остани тук, при съпругата и децата си, Синджън. Оценявам предложението ти, но ще ми бъде по-лесно, ако знам, че само моят живот е изложен на опасност.

— Ще помолиш ли лорд Рандал за помощ?

— Не съм сигурен, че ще бъде разумно. Няма да правя нищо, което може да ядоса Чакала и да постави живота на Лара в по-голяма опасност, отколкото е сега.

Джулиън изхвърча от магазина така, сякаш самият дявол беше по петите му. Един от планинците му подаде юздите на коня.

— Отивам в Гленмур — каза той на Синджън, докато се мяташе на седлото. — После заминавам за Лондон да говоря с бащата на Лара. Ако това копеле знае нещо за отвличането й, ще плати с живота си. Ще намеря Лара, дори това да е последното, което ще сторя в тоя живот.

Лара се свестяваше полека. Челюстта я болеше ужасно, виеше й се свят. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че е в някаква карета, която трополеше по пътя с главоломна скорост и я друсаше непоносимо. Тя се опита да се стабилизира на седалката и се сблъска с нещо твърдо.

Нейният похитител!

Вдигна глава и погледна в суровите, безцветни очи на мъжа, когото веднага разпозна.

Крокет.

— Защо? — запита с треперещ глас.

— Събуди се — изръмжа той.

— Къде ме водите?

— Много питаш, момиче. Не се тревожи, няма да ти направя нищо. Какво ще се случи с тебе, след като станеш безполезна — виж, това е друга работа. Чакала ще реши.

Тръпка премина по гръбнака на Лара.

— Водите ме в Лондон, нали? Ще се срещна ли най-накрая с Чакала?

— Може би.

— Какво иска от мене?

— Нищо. Той иска Скорпиона. Ти си примамката, за да го хванем.

— Не познавам никакъв Скорпион. Сбъркали сте.

— Чакала не бърка, момиче — изръмжа той. — Джулиън Торнтън, граф Мансфийлд е Скорпиона, точно така.

— Ако Джулиън е Скорпиона, правите голяма грешка, като мислите, че ще тръгне да ме търси. Не е чак толкова привързан към мене.

Крокет се изсмя дрезгаво.

— Луда си, ако мислиш така, момиче. Сега млъкни, говориш прекалено много.

Лара замълча. Не защото й беше заповядано да направи така, а защото имаше нужда от време да помисли. Джулиън щеше да тръгне да я търси, тя го знаеше така, както знаеше собственото си име. Обичаше го толкова много, но изглежда, щеше да стане инструментът за неговата смърт. Пожела си, не, замоли се той да остане в Гленмур и да избегне клопката, която му готвеха.

Може би щеше да успее сама да се спаси. Пътуването до Лондон само с Крокет и кочияша на каретата като охрана представяше множество интересни възможности. Сигурно би могла да надхитри двама мъже, които имаха повече мускули, отколкото мозък. Прекара следващите няколко часа в планиране на бягството — само за да види надеждите си попарени, когато десетина типа се присъединиха към тях в хана за смяна на карета, където бяха спрели, за да сменят конете и да купят храна.

— Какви са тези хора? — запита Лара.

Всички като че ли бяха под командването на Крокет.

— Това са моите хора — похвали се той. — Ще получат хубава награда за днешната работа, щом стигнем Лондон.

— Значи ме водите в Лондон.

Крокет изруга под нос.

— Предполагам, няма значение, че знаеш къде те водим. — Подаде й някаква пита. — Изяж това. Не знам кога пак ще има нещо за ядене.

Присвиването в стомаха убеди Лара да изяде мазната пита. Сега ядеше за двама, трябваше да храни добре детето си.

— Ще спрем ли за през нощта? — запита тя, облизвайки трошиците от пръстите си.

— Много е опасно.

— Но трябва да… — Прехапа устни и се изчерви.

— Нужникът е зад кръчмата — каза Крокет. — Ще дойда с тебе.

Той отвори вратата и слезе. Лара го последва. Най-после вън от каретата, помисли тя радостно, докато се оглеждаше, търсейки помощ. Зърна едно конярче. Може би би могла да привлече погледа му или да извика, за да му даде да разбере, че е отвлечена. За съжаление момчето беше толкова заето с конете, че дори не погледна към нея. Въпреки това си струваше да извика.

— Не бих опитал, ако съм на твое място, момиче — изръмжа Крокет. — Не и ако ти е мил животът на конярчето.

— Няма да му посегнеш! Та той е невинен.

— Та това е само някакво си момче, което не означава нищо за мене.

Лара ахна, осъзнавайки, че си има работа с безсърдечен и луд човек. Свърши бързо работата си, спря колкото да си измие ръцете и лицето в бъчва дъждовна вода и неохотно се върна в каретата. Когато се поколеба пред вратичката, беше безцеремонно блъсната вътре от нетърпеливия Крокет.

Свря се в най-далечния ъгъл, облегна глава на възглавниците и се уви плътно с наметката си. Беше изтощена. Но далеч по-лошо от изтощението беше това, че мазната пита беше разбъркала деликатния й стомах и сега й се гадеше. Докато каретата трополеше в нощта, стомахът й се преобръщаше опасно тя вече не можеше да сдържа ужасяващите напъни за повръщане. Надигна се и затисна устата си с ръка.

— Сега какво те мъчи, момиче? Не виждаш ли, че се опитвам да спя?

— Лошо ми е — изстена Лара. — Ако не спрем сега, ще изцапам каретата.

— По дяволите! — изригна Крокет. — Това някаква хитрост ли е?

Звукът, който тя издаде, трябва да го беше убедил, защото той почука по покрива и каретата спря. Единият от придружаващите ги ездачи отвори вратичката.

— Какво има?

— На момичето му е лошо — каза Крокет, дръпвайки се настрана, докато Лара излизаше, олюлявайки се, от каретата. — Наблюдавай я. Не знам какво е намислила, обаче няма да стане.

На Лара й беше все едно какво казва или мисли Крокет. Тръгна към банкета на пътя. Притисна корема си с две ръце, преви се и избълва съдържанието на стомаха си. Когато свърши, откъсна парче от долния край на фустата си и си избърса устата. Един от хората на Крокет трябва да се беше смилил над нея, защото й предложи своя мях с вода. Лара го прие с благодарност. Намокри малко парчето плат, почисти лицето и ръцете си, а после си изплакна устата и отпи голяма глътка.

— Какво ти стана? — изрева Крокет откъм каретата.

— Готова ли си? — запита пазачът.

— Благодаря — каза Лара. — Виждате ми се разумен човек. Ще ми помогнете ли да избягам?

Мъжът хвърли нервен поглед над рамото й и видя, че Крокет го наблюдава.

— Лоялен съм към Крокет. — Хвана я за ръката, обърна я и я побутна към каретата. — Влизай вътре, момиче.

Дотук с благородството, помисли тя, докато се качваше в каретата и се настаняваше в най-далечния ъгъл.

— Промених си намерението — каза Крокет. — Има един хан надолу по пътя. Хората ми могат да си починат, аз също. Пък и не ми се ще да прекарам нощта в карета с жена, дето ще ми повръща.

Лара не каза нищо, за да не би Крокет да реши друго. Чувстваше се ужасно и не искаше с нещо да навреди на нероденото си дете. Не отвори уста, докато не стигнаха до хана и Крокет я завлече вътре.

— Искам да се изкъпя — каза тя с най-високомерния си тон, след като Крокет плати за две стаи. — Моля, нека някой да донесе вана и гореща вода в стаята ми.

— Това се доплаща — каза ханджията.

Крокет й отправи отровен поглед и сложи още една монета на тезгяха.

— Пригответе баня за дамата.

После хвана Лара за ръката и я дръпна нагоре по стълбите.

— Слагам пазач пред стаята ти — каза той, докато отваряте вратата и я бутваше вътре. — Ще бъда в съседната стая, а това е вторият етаж, така че не си и помисляй да скачаш през прозореца. — Тръгна към вратата. — Приятно къпане, момиче. — Спря на вратата и се вгледа в нея. — Хубаво парче си. Ако не ме беше страх от Чакала, щях лично да те пробвам.

— Махай се! — изсъска Лара. — Джулиън ще те убие, ако ме докоснеш.

Той излезе, а смехът му остана да виси след него в стаята. Лара затръшна вратата и се облегна на нея. Още беше там, когато прислужниците дойдоха с ваната и горещата вода.

След четири дни стигнаха английската граница. След онази първа нощ Крокет реши, че спирането в хановете е по-безопасно от нощното пътуване по заснежените пътища.

Щом прекосиха английската граница, снегът се обърна на леден дъжд. Не за първи път от началото на нейното изпитание Лара беше благодарна за подплатената с кожи наметка, която беше купила в Инвърнес. Тази мисъл пораждаше друга. Тя се надяваше, че собственичката на магазина не е била сериозно ранена от удара, който й беше нанесъл помощникът на Крокет.

Сега бяха доста навътре в Англия и Крокет потърси стаи в един хан в покрайнините на Ковънтри. Скоро щяха да стигнат Лондон и Лара отчаяно търсеше начин да избяга преди срещата с Чакала.

Беше научила, че мъжете, които бяха дошли с Крокет в шотландските планини, са контрабандисти от нетния кораб. Щом стигнаха в Англия, всички без Доркс, който караше каретата, се разделиха с тях. Крокет и каза, че се връщат на кораба, който ги чакал в тайно заливче на корнуолското крайбрежие. Крокет и Доркс трябваше да се присъединят към тях веднага щом предадат Лара в ръцете на Чакала.

Тя влезе бавно в хана. Беше изтощена, гадеше й се, едва се движеше. Очевидно беше прекалено бавна според Крокет. Хващайки я за ръката, той почти я издърпа вътре. Тя едва не припадна, когато той я пусна, и се хвана за един стол, за да не се строполи. Беше яла малко от неособено приятната храна, която й осигуряваше Крокет, и беше отслабнала. Лицето й беше забележимо изпито, пурпурни сенки загрозяваха нежната кожа под очите й.

След като нае стаи, Крокет я бутна към стълбите с излишна грубост. Доркс ги последва. Нито Лара, нито Крокет или пък Доркс забелязаха младия циганин, който седеше в един ъгъл до огъня, стиснал халба бира. Но той ги видя и позна двамата мъже и Лара. Изчака, докато изчезнат нагоре по стълбите, и ги последва. Криейки се в сенките, видя Крокет да придружава Лара до стаята и да затръшва вратата зад нея.

Остана долепен до стената. Това, което видя, не му хареса. Един мъж с груба външност се намести пред вратата на Лара, държейки зареден пистолет в скута си. Младият циганин се смъкна по стъпалата и се върна на мястото си пред огъня. Нямаше оръжие, а и не беше толкова глупав както някога. Беше направил нещо невероятно глупаво и заради това вече не беше добре дошъл сред своите хора.

Рондо остана в общото помещение през цялата нощ. Беше буден и нащрек на следващата сутрин, когато Крокет слезе по стълбите и поръча закуска за хората си. След миг Рондо се примъкна към вратата, оседла коня си и зачака. Беше причинил нещо ужасно на Лара и беше наказан. Сега съдбата му даваше шанс да поправи причиненото. Очевидно Лара беше попаднала в голяма беда и той беше виновен за това.

Никога не беше искал да й навреди. Наистина, много ревнуваше от Драго и го беше предал, а после искрено съжаляваше за това. Сега от него зависеше да помогне на Лара.

Лара лежеше на леглото напълно облечена. Не си беше давала труда да се съблича в никоя от нощите, откакто беше отвлечена, защото Крокет имаше навика да нахлува в стаята й всяка сутрин и да я извлича от леглото, за да потеглят на път. Тази сутрин не беше по-различна. Вратата се отвори с трясък и Крокет влезе в стаята.

— Време е да тръгваме — изръмжа той. — Пратих човек при Чакала. Чака ни в Лондон тази вечер.

Тя се надигна на лакти. Главата й беше замаяна.

— Не ми е добре.

Крокет я сграбчи за ръката и я дръпна да стане.

— Не бива да те нараняваме, но търпението ми се изчерпва.

— Кой е Чакала и какво иска от мене?

— Скоро ще разбереш. Казах на готвача да ти увие нещо за из път, ще ядеш в каретата. Побързай сега, не се туткай.

Избута я грубо надолу и после в каретата. Качи се след нея и бутна ръцете и мазна торба.

— Яж, защото това може да е всичко, което ще получиш за днес.

Миризмата я задави. Тя остави торбата настрана.

— Не съм гладна.

Крокет вдигна рамене.

— Както щеш.

Денят сякаш нямаше край. Лара разбра, че наближават Лондон, защото видя познати места. Беше гладна, но едва ли би понесла храната, която й беше осигурил Крокет.

Пазеше тайната за детето на Джулиън, осъзнавайки колко е наложително да опази невинното дете, което носеше. Ужасно много искаше това дете и се надяваше, че и Джулиън ще го иска, когато му каже за него. Може би, ако имаха свое дете, точно това би му помогне окончателно да прати Даяна в минното, където й беше мястото.

Зловещ мрак забулваше лондонските улици, когато каретата наближи пристанището.

Лара инстинктивно разбра, че тази част от града, през която минаваха сега, беше едно от най-лошите места в Лондон. Долнопробни проститутки открито привличаха клиенти по ъглите на улиците, джебчии дебнеха за вероятни жертви. Складове се редуваха със съмнителни кръчми от двете страни на осеяните с боклуци улици, а вонята на гниеща смет, примесена към соления въздух, дразнеше сетивата на Лара.

— Къде ме водите? — запита тя.

— Където ще бъдеш на сигурно място, докато чакаме Скорпиона да се появи.

— Какво ви кара да мислите, че ще се появи? Може да преследвате не когото трябва.

Крокет се ухили многозначително.

— Ще се появи.

Каретата хлътна в зеещата паст на една тъмна алея и спря. Лара погледна през прозореца и видя сляпа дървена стена.

— Какво е това място?

Крокет отвори вратичката и слезе. После хвана Лара за ръката и я издърпа от каретата. Един плъх мина наблизо; тя изпищя изненадана. Жлъчка се надигна в гърлото й; смрадта беше почти непоносима.

— Хайде, идвай — каза Крокет и я повлече по алеята.

Лара се уплаши, че ще я убият и ще оставят тялото й на плъховете. Тогава видя Крокет да отваря една врата, която не беше забелязала дотогава, и си поотдъхна.

Той я дръпна напред и я бутна през отвора.

— Влизай, момиче.

Доркс беше намерил отнякъде фенер. Влезе преди тях, за да им осветява пътя. Светлината разкри изоставен склад, целият в дупки. Играта на сенките по мръсните стени го караше да изглежда зловещ и заплашителен. Празни кутии и кошове се търкаляха наоколо. Миризмата на стара плесен и гниещо дърво едва не я накара да повърне.

— Не спирай — каза Крокет.

Побутна я към една врата в отсрещния край на помещението. Отвори я и я бутна вътре. Лара се препъна и падна, подпирайки се на ръце, за да омекоти падането. Надиша се на колене.

— Тук ще бъдеш на сигурно място — изръмжа Крокет.

— Ще ме оставите тук?

— Засега. Не знам какво е намислил Чакала за тебе, след като се отърве от Скорпиона. Съмнявам се, че ще те остави жива. Прекалено много знаеш за операцията му.

— Джулиън няма да влезе в капана на Чакала. Твърде умен е за това.

Той се засмя.

— Кажи го на Чакала. Аз скоро ще се върна в морето. Най̀ ме влече контрабандата.

И без да престава да се смее, излезе от стаята.

— Чакай! Не ме оставяй на тъмно.

Крокет помисли, после се обърна към Доркс. Онзи изчезна и след малко се върна с друг фенер. Сложи го на един обърнат кош.

Гласът на Лара се издигна в паническа нотка:

— Кога да очаквам Чакала?

Не искаше да остане на това място. Не искаше да примамва Джулиън към смъртта му. Трябваше да избяга.

— Ще дойде, когато бъде готов. — Доркс подаде на Крокет торбата с храна, която Лара беше отказала тази сутрин, и я остави до фенера. — Ето ти ядене, ако си гладна. Може повече да ти хареса, като започнеш да примираш от глад.

Лара преглътна мъчително, в гърдите й се надигна паника, когато Крокет и Доркс излязоха и затръшнаха вратата зад себе си. Изскърцването на дървеното резе, спуснато на мястото си, я накара да изтръпне от страх. Ами ако Чакала не дойде? Щеше ли този склад да се превърне в нейния гроб? Притисна ръце към корема си. Не! Нямаше да приеме покорно смъртта. Щеше да оцелее, за да даде на Джулиън неговото дете.

Беше толкова уморена, че не можеше да мисли ясно. Пътуването до Лондон беше изтощително. Събирайки сили, тя взе фенера и започна да претърсва стаята. Вероятно някога е била канцелария, защото намери разклатено бюро и нестабилен стол. Два дървени коша лежаха под прозорец, закован с дъски. Наоколо се търкаляха други кошове.

Лара седна на един от кошовете, за да помисли. Прозорецът беше твърде високо за нея, дори ако успееше да откове дъските, които го препречваха. Огледа кошовете под него. Би могла да достигне прозореца, ако се качи на един кош, помисли тя, но това още не решаваше проблема й. Като че ли нямаше нищо, с което да разбие прозореца.

Беше уморена, ужасно уморена. Може би, ако си починеше малко, щеше да й хрумне някаква идея. Събра два коша, легна и затвори очи. Сънят дойде почти веднага.

Лара се събуди от дневната светлина, проникваща през дъските на закования прозорец, и от ужасното чувство, че е обречена да умре тук. Надигна се, изведнъж осъзнавайки, че е гладна. Погледът й падна върху торбата с храна, която й беше оставил Крокет. С гримаса на отвращение я отвори и потърси нещо, което да не разбунтува стомаха й. Намери две парчета черен хляб сред останалата мазнотия и заръфа едното.

Фенерът беше почти догорял, но през прозореца проникваше достатъчно светлина, за да може да види пред какво трябва да се изправи, и перспективите не бяха особено обнадеждаващи. Трябваше да има нещо, което да може да направи, но какво?

Джулиън стигна в Лондон един ден след Лара. Беше яздил като самия дявол, спираше на всеки няколко часа в най-тъмната част на нощта, за да поспи на твърдата земя. Изтощен и измъчен, спря най-напред в дома на Станхоуп.

Джийвърс отговори на настойчивото му чукане и той нахлу вътре с мрачно изражение.

— Къде е Станхоуп?

— Лорд Мансфийлд, станало ли е нещо? Лорд Станхоуп ще се радва да ви види. Лейди Лара с вас ли е?

— Стана нещо много лошо. Надявам се Станхоуп да изясни нещата. Тук ли си е? Трябва веднага да го видя.

Една врата се отвори и Станхоуп излезе в преддверието.

— Аз поемам оттук, Джийвърс, благодаря ти. Елате в кабинета ми, Мансфийлд, трябва да говоря с вас.

— И аз с вас — изрече сурово Джулиън. — Къде е Лара?

Шок, а после страх се изписа на лицето на Станхоуп.

— Да не би да ми казвате, че дъщеря ми не е с вас? Тъкмо вие я отведохте от Лондон без дори едно „ако позволите“. Ще ви пратя в ада, ако нещо е станало с нея по ваша вина.

Търсещият поглед на Джулиън се впи в лицето на Станхоуп.

— Точно същото щях да кажа за вас.

— Защо да го казвате? Лара е моята дъщеря и я обичам.

— Лара е моята съпруга, аз също я обичам.

В мига, когато изрече думите, Джулиън разбра, че говори сериозно. Обичаше Лара. Обичаше я така, както никога не беше обичал Даяна, въпреки че беше привързан към нея, въпреки че си беше обещал да й бъде добър съпруг. Но страстта му към Лара беше непреодолима сила. Такава, каквато може да разяде отвътре един мъж. Трябваше да го знае, защото го изпитваше достатъчно често напоследък. Лара беше въздухът, който дишаше, водата, която пиеше. Беше пълна с живот и дух, и с дива красота, която караше сърцето му да пее. Прокле се, че не е познал любовта, когато го беше поразила за първи път.

— Какво е станало с Лара? Защо не е с вас? Казвате, че е ваша съпруга. Това е хубаво, защото щях да поискам да се ожените за дъщеря ми, след като сте я компрометирали.

— С Лара се оженихме в Шотландия, в имението на брат ми. Отвлякоха я преди десет дни.

Станхоуп пребледня като мъртвец.

— Отвлечена? Защо? Кой би направил такова нещо?

— Нямате ли представа? — запита Джулиън.

— Аз ли? Какво говорите, за бога? Защо да знам каквото и да било за отвличането на дъщеря ми? Само някакво чудовище би направило подобно нещо.

На Джулиън му беше трудно да повярва, че Станхоуп има нещо общо с отвличането на Лара. Но имаше само един начин да научи истината.

— Какво е участието ви в контрабандата по английското крайбрежие? — запита той направо.

— Какво! Да не сте полудели? Нищо не знам за никаква контрабанда. Никога не бих се свързал с такива хора. Имам толкова пари, колкото ми трябват, защо да се занимавам с контрабанда?

Джулиън беше склонен да му повярва, но не изцяло.

— Ами лорд Толивър? Вие с Толивър изглеждате доста близки напоследък. Той често ви посещава тук.

Станхоуп изглеждаше объркан.

— Какво общо има Толивър с всичко това? Ние прокарваме един законопроект в Парламента.

— Чували ли сте за Скорпиона?

— Да не би да говорите за Скорпиона предателя? Толивър подозираше, че той е мозъкът зад контрабандистите. Помоли ме да си държа ушите и очите отворени. — Замълча, сякаш се досети за нещо. — Да не би да намеквате, че Толивър е Скорпиона?

— Не, разбира се, че не. Знам със сигурност, че Толивър не е Скорпиона.

Очите на Станхоуп се присвиха.

— Откъде можете да бъдете сигурен?

— Защото аз съм Скорпиона. Известно време работих като агент на короната под ръководството на лорд Рандал. Последната ми задача беше да изправя Чакала пред правосъдието. За съжаление и Лара попадна в тази игра.

— По-добре ми обяснете, Мансфийлд — изрече строго Станхоуп.

Джулиън бързо обясни как се бяха срещнали с Лара.

— Значи дъщеря ми ви е спасила живота и вие сте се оженили за нея с цигански ритуал — изрече замислено Станхоуп, след като Джулиън замълча. — Но не сте го смятали за законен брак. Имам какво да кажа за ужасното ви поведение, след като всичко това отмине, но сега животът на дъщеря ми е в опасност и това е основната ми грижа. Кажете ми защо е отвлечена Лара и от кого.

— Причината да напусна Лондон с Лара беше, че Чакала забеляза интереса ми към дъщеря ви и смяташе да я използва, за да стигне до мене. Нали разбирате, това копеле узна моята самоличност и си постави за цел да ме убие, преди да открия достатъчно доказателства и да нахлузя примката на врата му. С Лара се крихме известно време при Пиетро и Рамона, после избягахме в Шотландия, когато един от техните хора ни предаде.

— Да не би да ми казвате, че животът на Лара е в опасност, защото някой иска смъртта ви?

— Точно така. И този някой е Чакала.

— И подозирате, че Толивър е Чакала?

— Какво сте чували за финансите му?

— Преди няколко години джобовете му бяха празни. По някакъв начин възстанови загубите си и напоследък изглежда добре обезпечен.

Джулиън асимилира информацията, после запита:

— А Дънбар, вторият син на лорд Крофърд?

— Не знам нищо за него. Изглежда симпатичен. Заподозрян ли е?

— И той, и Толивър имат достъп до привилегирована информация.

— Ще направя всичко, за да помогна. Дъщеря ми означава за мене повече от цялото ми богатство. Ще дам какъвто откуп поиска Чакала.

— Не става дума за откуп — каза Джулиън. — Той иска мене, не пари.

— Какво ще правите?

— Прибирам се у дома да чакам съобщение от Чакала. Ще направя всичко, каквото поиска, за да освободи Лара.

— Дори с риск за собствения ви живот?

Джулиън се усмихна мрачно.

— Дори с риск за собствения ми живот, но се надявам, че няма да се стигне дотам.

— Ще кажете ли на Рандал за последното развитие на нещата? С какво мога да помогна?

— Рандал ще настоява да прати драгуни да ми помагат. Опасявам се, че ще ядосат Чакала и ще изложат на опасност живота на Лара. Останете тук, където мога да се свържа с вас. Ще ви съобщя, когато получа вест от Чакала. Подозирам, че ще поиска да отида на някое съмнително място в града, без оръжие и сам.

— Ще дойда с вас.

— Не. Нужен сте ми тук. Ще ви кажа къде трябва да се срещна с Чакала и можете да съобщите тази информация на Рандал. — Лицето му се вкамени. — Чакала иска мене и ще ме получи.

— Опазете дъщеря ми, Мансфийлд — замоли се Станхоуп. — Не я познавах през първите тринадесет години от живота й. Тя стана благословия за мене в последните години. Не мога да я загубя сега.

— Нито пък аз — изрече Джулиън през зъби.