Джумпа Лахири
Името (6)

6
1994 г.

Сега той живее в Ню Йорк. През май е завършил архитектура в Колумбийския университет. Оттогава работи за една фирма близо до центъра, с големи, известни поръчки. Не такава работа си е представял като студент; по-скоро би искал да проектира и обновява частни жилища. Това може да стане и после, твърдят консултантите му; засега е най-важно да чиракува при големите имена. И тъй, с лице към кафявия тухлен гръб на отсрещната сграда, той проектира в екип хотели, музеи и корпоративни седалища в градове, които никога не е виждал: Брюксел, Буенос Айрес, Абу Даби и Хонконг. Приносът му е инцидентен и никога негов докрай: стълбище, коридорче, прозорец или шахта за климатик. И все пак той знае, че всеки елемент от сградата, малък или голям, има значение; чувства със задоволство, че след толкова учене, критики и непостроени проекти вижда нещо реално пред себе си. Обичайно работи до късно, често и през почивните дни — чертае проектите на компютъра, прави примерни планове, пише спецификации, строи макети от стиропор и картон. Прибира се в студиото си на „Морнингсайд Хайтс“, чиито два прозореца гледат на запад, към Амстердам авеню. Входът лесно може бъде пропуснат — изподраскана стъклена врата между будка за вестници и салонче за маникюр. За пръв път наема квартира сам, след дългия низ съквартиранти в колежа и университета. От улицата долита толкова шум, че когато говори по телефона на отворен прозорец, хората често го питат дали се обажда от автомат. Кухничката е сбутана там, където би трябвало да се намира антрето: толкова малка, че хладилникът е издърпан встрани, до вратата на банята. На печката стои чайник, който стопанинът никога не е пълнил с вода, на плота пък — тостер, който никога не се включва.

Родителите му се тревожат, че му е малка заплатата, и понякога баща му праща по пощата чекове, с които да доплати наема и сметките към кредитната карта. Разочаровани са, че е отишъл в Колумбийския университет. Надявали са се да избере Масачузетския технологичен институт, другата архитектурна програма, в която е бил приет. Но след четири години в Ню Хейвън той не иска да се връща в Масачузетс — в единственото градче в Америка, което родителите му познават. Не иска да ходи в бащиния си алма-матер, да живее в апартамент на Сентръл Скуеър като родителите си навремето и пак да се връща към улиците, за които му говорят с носталгия. Не иска да се прибира по уикендите, да ходи с тях на пуджо и на бенгалски купони, да си остане безпрекословно в техния свят.

Предпочита Ню Йорк — място, което Ашок и Ашима не познават добре, боят се от него, слепи са за красотата му. Гогол го е посещавал през годините в Йейл, когато са идвали тука от курса по архитектура. Ходил е на няколко купона в Колумбийския университет. Понякога с Рут са се качвали на влака и са ходили по музеи или в Гринич Вилидж или пък са се ровили из книги в книжарницата на „Странд“. Като дете обаче е идвал един-единствен път в Ню Йорк със семейството си, без да добие представа за този град. Един уикенд гостуват на бенгалско семейство в Куинс. Приятелите им ги развеждат из Манхатън. Гогол е на десет години, Соня — на четири. „Искам да видя улица «Сезам»“, бе помолила Соня; мислеше, че е някакво истинско място и заплака, когато Гогол й се присмя и й каза, че такава улица не съществува. Развеждат ги с кола покрай Рокфелер Сентър, Сентръл Парк и Емпайър Стейт Билдинг, а Гогол обръща глава под прозореца, за да види колко високи са сградите. Родителите му не спират да се оплакват от колите, от пешеходците, от шума. Било по-зле от Калкута, казват те. Помни как искаше да слезе и да се качи на някой от небостъргачите, както навремето татко му го бе завел на върха на Пруденшъл Сентър в Бостън. Само дето ги пуснаха да излязат от колата чак на Лексингтън авеню, за да обядват в индийския ресторант, да си накупят индийски продукти, полиестерни сарита и уреди за 220 волта, които да подаряват на роднините си в Калкута. За Ашок и Ашима това беше смисълът да се ходи в Манхатън. Спомня си как му се щеше да минат през парка, да го заведат в Природонаучния музей да види динозаврите или дори да се повозят в метрото. Но Ашок и Ашима не се интересуваха от такива неща.

 

 

Една вечер Еван, един от чертожниците в компанията, с когото се разбират добре, го придумва да идат на парти. Според Еван апартаментът си струвало да се види: мезонет в Трайбека, по случайност проектиран от съдружник във фирмата. Домакинът Ръсел, стар приятел на Еван, е прекарал години в Кения като служител на ООН, в резултат на което мезонетът е пълен с внушителна сбирка африкански мебели, маски и скулптури. Гогол си представя стотици гости в огромно пространство; място, където е лесно да дойдеш и да си тръгнеш незабелязан. Ала когато пристигат, купонът почти свършва — едва десетина гости седят на възглавнички покрай ниска масичка и похапват опоскано грозде и сирене. По едно време Ръсел, който е диабетик, вдига ризата си и си инжектира инсулина в корема. До домакина седи жена, която Гогол не спира да гледа. Коленичила върху пода, тя размазва обилно количество бри върху бисквитка, без да обръща внимание какво прави Ръсел. Вместо това спори през масата с някакъв мъж за филм на Бунюел.

— Хайде де — повтаря му тя, — признай си, че беше страхотен.

Хем кокетна, хем рязка, сякаш малко подпийнала. Тъмнорусата й коса е събрана в небрежен кок с изпопадали край лицето безредни привлекателни кичури. Челото й е високо и гладко, линията на брадичката — плавна и необичайно дълга. Очите й са зеленикави, ирисите обрамчени от тънички черни кръгчета. Облечена е в три четвърти копринени панталони и бяла риза без ръкав, която подчертава тена й.

— Ти какво мислиш? — пита тя Гогол, въвлича го без предупреждение в спора. Когато й казва, че не е гледал филма, тя забравя за него.

Приближава се малко по-късно, докато Гогол скучае, вдигнал поглед към внушителна дървена маска над металното вътрешно стълбище: през кухите ромбове на очите и устата зее белият тухлен зид.

— В спалнята има още по-страшна — сбърчва нос тя и потръпва. — Представи си да отвориш очи и денят ти да почне с нещо такова. — От тона й не е ясно дали не говори от опит, дали не намеква, че е бивша или настояща любовница на Ръсел.

Казва се Максин. Разпитва го за програмата в Колумбийския, споменава, че е завършила в „Барнард“ история на изкуството. Говори, облегнала гръб на колоната, усмихва се непринудено и отпива от чаша шампанско. Отначало той смята, че е по-голяма от него, по-близо до трийсетата, отколкото до двайсетата си година. Изненадан разбира, че се е дипломирала малко след като той е постъпил в Колумбийския, че за година са се засекли в университета, че са живели през три пресечки и сигурно са се срещали по Бродуей, по стъпалата на библиотеката „Ейвъри“. Припомня си как двамата с Рут също бяха живели така близо като непознати. Максин му разказва, че работела като помощник-редактор в издателство за албуми. В момента работела по албум на Андреа Мантеня и Гогол я смайва, припомняйки си за негови фрески в Мантуа и в Двореца на дожите. Разговарят с онзи леко насилен, безпомощен маниер, така характерен за флирта — репликите текат мимолетни, съвсем произволни. Такъв разговор може да води с всеки, само дето Максин фокусира цялото си внимание върху него; бледите й, наблюдателни очи задържат погледа му и за няколко кратки минути го карат да се почувства абсолютния център на нейния свят.

На другата сутрин тя се обажда; в неделя към десет той е още в леглото с натежала от скоча и безкрайните соди глава. Вдига слушалката троснато, малко припряно — очаква да чуе майка си, която ще го разпитва как е минала седмицата. По гласа на Максин се догажда, че е станала от часове, че закуската е изядена, а „Таймс“ — изчетен до последната страница.

— Здрасти, Максин се обажда. От снощи — припомня му тя, без да си прави труда да се извини, че го буди. Намерила номера му в указателя, макар той да не помни да й е споменавал фамилията си. — Леле, колко е шумно при теб. — После, без притеснения или паузи, го кани на вечеря у тях. Посочва деня, петък, и му дава адреса, някъде в Челси. Той решава, че става въпрос за голямо събиране, и я пита какво да вземе, ала тя му отвръща, че щели да бъдат само двамата.

— Май че трябва да те предупредя, че живея с родителите си — добавя Максин.

— Ооо. — Този неочакван факт спихва ентусиазма му и го обърква. Пита дали те не биха възразили да й гостува, дали не е по-разумно да идат на ресторант.

Ала тя се разсмива на думите му и го кара да се почувства глупаво.

— Че защо ще имат нещо против, за бога?

 

 

Взема такси от службата си до Челси и спира пред магазинче за алкохол, за да купи бутилка вино. Навън е хладна септемврийска вечер, вали безспир, дърветата още са отрупани с летните си листа. Завива в затънтена, тиха пресечка между Девето и Десето авеню.

За пръв път от доста време излиза на среща; като изключим няколко незапомнящи се връзки в университета, от Рут насам с никоя не е излизал сериозно. Не знае как да разбира уговорката с Максин, ала колкото и да е странна поканата, той не може да й откаже. Чувства се заинтригуван, привлечен, поласкан от дръзкото й ухажване.

Архитектурата на къщата го стъписва и той дълго й се любува като турист, преди да отвори вратата. Забелязва корнизите над трегерите, дорийските пиластри, изпъкналия антаблеман, черната врата с кръстовидни панели. Изкачва ниското преддверие с парапет от ковано желязо. Името под звънеца е Ратлиф. Няколко минути, след като го е натиснал — достатъчно, за да провери дали не е сбъркал адреса от листчето в джоба на сакото си, — Максин пристига. Целува го по бузата, като се привежда на един крак към него, другият изпънат и леко вдигнат зад нея. Отваря му боса, облечена в черен панталон от мека вълна и тънка бежова жилетка. Доколкото може да прецени, под жилетката няма друго, освен сутиена. Косата й е събрана също така небрежно. Шлиферът му бива провесен на една закачалка, чадърът му — пуснат на стойката. Той се поглежда за миг в огледалото на фоайето, приглажда косата си и оправя вратовръзката.

Тя го повежда надолу по някакви стълби към кухня, която, изглежда, заема етажа, с голяма дървена маса в единия край, а зад масата — френски прозорци, зад които се простира градината. Стените са украсени с литографии на петли и билки и с колекция медни тигани. Керамични чинии и подноси са изложени върху открити лавици редом с безброй готварски книги, гастрономически енциклопедии и трактати за храненето. Островчето за рязане е отрупано със зелен боб, а жената зад него клъцва с ножичка крайчетата на шушулките.

— Майка ми Лидия — обяснява Максин. — А това тук е Сайлъс — сочи тя към ръждивия кокер шпаньол, който дреме под масата.

Лидия е висока и стройна като дъщеря си; правата й коса с цвят на желязо обрамчва по младежки лицето й. Облеклото й е грижливо подбрано — златни накити на врата и ушите, тъмносиня престилка, вързана на кръста, и лъснати черни обувки от кожа. Въпреки бръчките и петната по кожата тя е по-хубава дори от Максин, чертите й са по-правилни, скулите — по-високи, рисунъкът на очите й — по-изящен.

— Радвам се да се запознаем, Никил — усмихва се тя лъчезарно и макар да изглежда заинтригувана, нито спира да реже, нито подава ръка.

Максин му налива чаша вино, без да попита дали всъщност не би предпочел нещо друго.

— Ела — казва тя, — ще те разведа из къщата. — Повежда го нагоре по незастланите стъпала на петте етажа, които скърцат шумно под двойното им тегло. Планът на къщата е прост — по две огромни стаи на етаж, всяка от които несъмнено е по-голяма от апартамента му. Любезно се възхищава от гипсовите корнизи по сводовете, от медальоните по таваните и от мраморните камини; неща, за които умее да разговаря умно и нашироко. Стените са боядисани в пищни тонове: люляк, хибискус и шамфъстък, украсени с множество картини, графики и фотографии. В една стая вижда маслен портрет на момиченце — вероятно Максин, седнала в скута на поразителната, млада Лидия в жълта рокличка без ръкав. По коридорите на всеки етаж лавиците стигат тавана, отрупани с всички романи, които си струва да прочетеш през живота си, биографии, солидни монографии върху всеки художник, всички архитектурни албуми, за които си е мечтал. Въпреки безпорядъка в къщата витае дух на аскетизъм и това му допада: подовете са голи, дървенията — небоядисана, много прозорци стоят без завеси, за да изпъкнат щедрите им пропорции.

Максин се разполага на целия горен етаж: прасковени стени, легло с табли, дълга баня в червено и черно. Лавицата над умивалника е отрупана с множество кремове за врата й, за шията, за очите и ходилата, дневен крем, нощен крем, за слънце или за сянка. Оттам се влиза към сивата дневна, която й служи за дрешник: чанти, обувки и дрехи се търкалят по пода, затрупват паянтовото канапе и облегалките на столовете. Безпорядъкът всъщност няма значение: подобна поразителна къща не ти дава да се разсееш, да се загледаш в дефектите.

— Чудни са тези фризови корнизи — отбелязва той, като гледа тавана.

Тя го поглежда смаяна.

— Моля?

— Така се наричат — обяснява й той и посочва нагоре. — Често се срещат в къщи от този период.

Максин вдига очи, после ги свежда към него.

— Никога не съм знаела — казва тя впечатлена.

Той присяда до нея на паянтовото канапе и прелиства огромен албум за тапетите от осемнайсети век; Максин е била един от редакторите. Всеки крепи с коленете си половината тежест на книгата. В тази къща съм израсла, казва тя и добавя небрежно, че се върнала преди шест месеца: в Бостън живяла с някакъв мъж, ала нещо не се получило. Той я пита дали търси самостоятелно жилище, но тя отвръща, че не й е хрумвало.

— Да наемаш квартира в града е такава досада — казва тя. — Пък и аз си обичам къщата. Не ми се живее другаде.

 

 

При цялата й изисканост му се струва затрогващо старомодно да се прибере у дома след нещастна любовна връзка; той самият не би го направил на този етап от живота си.

На вечерята се запознава с баща й, висок хубав мъж с буйна бяла коса, светлите сиво-зелени очи на Максин и тънки правоъгълни очила, кацнали насред носа му.

— Добре дошъл, аз съм Джералд — кимва той и подава ръката си. После му връчва прибори и платнени салфетки и му предлага да нареди масата. Гогол прави каквото са му заръчали с мисълта, че докосва всекидневните вещи на семейство, което едва познава.

— Теб ще те сложим тук, Никил — сочи Джералд един от столовете. Гогол заема мястото си от едната страна на масата, срещу Максин. Джералд и Лидия сядат в другите два края. Гогол е пропуснал обяда, за да може да тръгне навреме за срещата си с Максин, тъй че виното — по-тежко и гъсто, отколкото е свикнал да пие — вече го хваща. Чувства приятен бодеж в слепоочията и внезапна признателност за деня и неговия завършек. Максин пали две свещи. Джералд долива вино. Лидия носи храната в широки бели чинии: тънка пържола, навита на руло и завързана с конец насред езеро тъмен сос, зеленият боб сварен така, че да е хрупкав. Купа с кръгли, запечени картофчета се подава от ръка на ръка; след това и салата. Вкусват внимателно, коментират колко е крехко месото, колко са свежи шушулките. Собствената му майка никога не би поднесла толкова малко храна на гостите си. Би следила чинията на Максин, би настоявала да й досипва и втори, и трети път. Масата би била скрита под различни плата, тъй че всеки да може да си сипва и сам. Ала Лидия не обръща внимание на чинията му. Не намеква, че има и още. Сайлъс седи до краката й и в един момент тя му отрязва щедра порция от месото си и го храни с ръка.

Четиримата пресушават две бутилки вино и минават към третата. На масата Ратлиф са речовити, имат мнения за неща, към които родителите му са безразлични: филми, музейни изложби, скъпи ресторанти, дизайна на всекидневни предмети. Говорят за Ню Йорк, за любими или презирани магазини, квартали и сгради тъй вещо и леко, че Гогол започва да чувства как въобще не познава града. Говорят за къщата, купена през седемдесетте, когато никой не искал да живее в района, за историята на квартала и за Клемънт Кларк Мур, професор по древни езици в семинарията отсреща.

— Той е инициаторът на жилищната зона тук — казва Джералд. — И е написал „Вечерта преди Коледа“, разбира се.

Гогол не е свикнал с такива разговори на масата, със сладостния ритуал на проточилото се хранене, с приятното безредие от бутилки, трохи и изпразнени чаши. Нещичко му подсказва, че това не се прави за него, че съпрузите Ратлиф всяка вечер се хранят така. Джералд е адвокат. Лидия е куратор на текстилни експозиции в „Метрополитън“. Изглеждат доволни и заинтригувани от произхода му, от годините в Йейл и Колумбийския, кариерата му на архитект, средиземноморските му черти.

— Можеш да минеш за италианец — отбелязва Лидия по едно време, като го гледа на светлината на свещите.

Джералд се сеща за френския шоколад, купен на път към вкъщи, който е и надлежно обелен, начупен и раздаден на всички. После разговорът се обръща към Индия. Джералд разпитва за надигналия се наскоро индуски фундаментализъм — тема, по която Гогол почти нищо не знае. Лидия коментира надълго индийски килими и миниатюри, Максин — курса по будистки храмове, който изкарала преди време в колежа. Не познават човек, който да е ходил в Калкута. Джералд има колега индиец, който тъкмо се върнал от медения си месец в Индия. Донесъл удивителни снимки на дворец, изграден върху езеро. В Калкута ли се намира това?

— Не, в Удайпур — обяснява им Гогол. — Не съм ходил там. Калкута се пада на изток, по-близо до Тайланд.

Лидия наднича в салатната купа, намира парченце маруля и го изяжда с пръсти. Изглежда по-непринудена, готова да се засмее, поруменяла от виното.

— Как изглежда Калкута? Красива ли е?

Въпросът го изненадва. Свикнал е да го питат за бедността, за жегата и за просяците.

— Някои части са хубави — казва той. — От британците са останали чудни викториански постройки. Само че повечето от тях се рушат.

— Звучи ми като Венеция — засмива се Джералд. — Имате ли канали?

— Само като почнат мусоните. Улиците се наводняват. Май че това е най-близката прилика с Венеция.

— Искам да ида в Калкута — намесва се Максин, сякаш цял живот й е било отказвано. Става и отива до печката. — Допи ми се чай. Някой да иска?

Ала Джералд и Лидия се отказват от чая; искат да гледат „Аз, Клавдий“ на видеото, преди да си легнат. Стават, без да раздигнат чиниите; Джералд отнася двете чаши и остатъка от виното.

— Лека нощ, миличък — казва Лидия и го млясва по бузата. После стъпките им проскърцват шумно по стъпалата.

— Предполагам, за пръв път те подлагат на родителски оглед още на първата среща.

— Всъщност беше приятно. Те са чудесни.

— Може и така да се каже.

Поостават още малко край масата, разговарят, шумоленето на дъжда тихо отеква в ограденото пространство зад къщата. Свещите догарят, капки восък се разливат по масата. Сайлъс, който тихо обикаля наоколо, идва да притисне глава към крака на Гогол, гледа го и размахва опашка. Гогол се навежда и го потупва колебливо.

— Като те гледам, май не си имал куче — отбелязва Максин.

— Не съм.

— А искал ли си?

— Като малък. Но родителите ми не искаха допълнителни грижи. А и през две-три години пътувахме до Индия.

Усеща, че за пръв път заговаря пред нея за родителите си, за миналото. Чуди се дали ще го заразпитва за тези неща. Вместо това тя изрича:

— Сайлъс май те харесва. Много е придирчив.

Той я гледа как разпуска косата си, оставя я така за мъничко и я навива несъзнателно на дланта си. После поглежда към него и се усмихва. Гогол отново усеща голотата й под жилетката.

— Трябва да тръгвам — казва той, но му става приятно, че Максин приема да й помогне с раздигането. Не бързат да свършат, зареждат миялнята, бършат масата и плота за рязане, измиват и подсушават тенджерите и тиганите. Уговарят се да отидат в неделя следобед на кино, за да гледат филма на Антониони, който Лидия и Джералд са видели наскоро и коментирали на вечеря.

— Ще те изпратя до метрото — заявява Максин накрая и връзва каишка на Сайлъс. — Трябва да го изведа. — Качват се заедно до преддверието, обличат палтата си. Откъм тавана смътно се чува телевизор. До стълбището Гогол се спира.

— Забравих да благодаря на родителите ти — казва той.

— За какво?

— За поканата. За вечерята.

Тя го хваща под лакът.

— Другия път.

 

 

От самото начало се чувства безпрепятствено вписан в живота им. Тяхното гостоприемство е различно от това, с което е свикнал; Ратлиф са щедри, но не се престарават да угаждат на другите — уверени (в случая с право), че животът им ще му допадне. Джералд и Лидия, заети със собствените си ангажименти, не ги притесняват. Гогол и Максин идват и тръгват когато си поискат, ходят на кино или вечерят навън. Пазаруват заедно по Медисън авеню от магазини, в които трябва да позвъниш, за да влезеш: кашмирени жилетки и неприлично скъпи английски парфюми, които Максин купува без колебание или чувство за вина. Ходят по сумрачни, скромни наглед ресторанти с мънички маси и гигантски цени. Почти неизменно накрая се връщат у тях. А там винаги се намира вкусно сирене или пастет, задължително хубаво вино. Потъват заедно в четирикраката вана, оставили чашите с вино или малцово уиски на пода. Нощем Гогол спи с нея в същата стая, в която е расла, на мекия и провиснал матрак; прегръща по цяла нощ горещото й тяло, люби се с нея точно над спалнята, в която са Джералд и Лидия. Когато остава до късно на работа, просто идва дотук; Максин му поднася вечеря, а после се качват да спят. Джералд и Лидия не възразяват, когато двамата слизат сутрин при тях в кухнята още рошави, за кафе с мляко и препечени филийки френски хляб с мармалад. След първото преспиване го втриса при мисълта да се покаже пред тях; взема душ, облича смачканата си риза и панталоните от миналия ден, но те само му се усмихват, още по хавлии, и му предлагат топли лепкави кифлички от любимата си квартална пекарничка и няколко раздела от вестника.

Влюбва се бързо и едновременно — в Максин, в къщата, в маниера на Джералд и Лидия, — защото не можеш да я обичаш и разбираш, без да обикнеш и всичко това. Обича безредието край нея, безбройните вещи, разпилени по пода и нощното шкафче, навикът й да не затваря вратата на тоалетната, когато са сами на етажа. Хаосът покрай нея — заплаха за все по-минималистичния му вкус — го очарова. Научава се да обича храната, която поднасят у тях — полента, ризото, буябез и осо буко, опеченото в пергамент месо. Започва да очаква тежестта на приборите им в ръцете си, да поставя салфетката недоразгъната в скута си. Научава се да не стърже пармезан на спагетите, ако към тях има миди. Научава се да не слага дървените лъжици в миялнята, както прави неволно първия път, като помага в раздигането. Когато нощува у тях, свиква да се събужда по-рано от обичайното, тъй като Сайлъс лае долу и чака да бъде изведен на сутрешната си разходка. Научава се да предвкусва, всяка вечер, звука на изскачащата от бутилката вино тапа.

Максин не крие миналото си, показва му снимки на бивши гаджета на страниците на албума си от мраморно сива хартия, разговаря за връзките си без смущение и горчивина. Има дарбата да приема безропотно живота си; Гогол постепенно разбира, че тя никога не е желала да бъде друга, да расте другаде и по друг начин. Това е най-голямата разлика между тях, казва си той; по-непривично за него от красивата къща, в която е расла, от частните училища, в които е учила. Не спира да се удивлява как Максин подражава на родителите си, как уважава вкусовете и привичките им. Вечер на масата спори с тях за картини, за книги и общи познати, както се спори с приятели. Нито следа от раздразнението, което той чувства към родителите си. Никакво чувство за принуда. За разлика от Ашок и Ашима, те не й се налагат за нищо, и все пак тя живее предано и щастливо с тях.

Максин с учудване научава разни неща за живота му: че всички приятели на родителите му са бенгалци, че други са ги сватосали, че майка му всеки ден готви индийска храна, че носи сарита и бинди, червена точка на челото.

— Сериозно ли? — пита тя недоверчиво. — А пък ти си съвсем различен.

Гогол не се обижда, но все пак чувства как между тях се пропуква резка. За него уреденият брак на родителите му е хем немислим, хем банален — почти всичките им приятели и роднини са сватосани по същия начин. Но животът им е несравним с живота на Джералд и Лидия: скъпоценни бижута за рождените дни на съпругата, букети без повод, открити целувки, разходки из града или просто вечери, също както при Гогол и Максин. Като гледа как вечер двамата се сгушват на канапето, Джералд облегнал глава върху рамото на жена си, Гогол си дава сметка, че нито веднъж не е ставал свидетел на физическа близост между Ашок и Ашима. Каквато и обич да изпитват един към друг, тя си остава спотаена, невидима.

— Толкова е потискащо — казва Максин, когато той й признава това, и макар да се разстройва от такава реакция, той не може да не се съгласи.

Един ден Максин го пита дали техните искат да си вземе индийска съпруга. Пита от любопитство, без да се надява на някакъв определен отговор. В този момент той се ядосва на родителите си, иска му се да бяха по-други, но в сърцето си знае какъв е отговорът.

— Не знам — казва той. — Сигурно. Какво искат те всъщност няма значение.

Тя му гостува рядко; нямат повод да ходят в неговия квартал, не ги блазни и фактът, че там са само двамата. Все пак от време на време, когато Джералд и Лидия имат гости и Максин не държи да стои при тях, или просто за по-справедливо, тя се появява и малкото пространство бързо се изпълва от парфюма й с дъх на гардении, от палтото, кафявата кожена чанта и захвърлените й дрехи; любят се на канапето всред грохота от улицата. Той се притеснява да я кани; сеща се, че стените са голи, че не се е наканил да купи лампи, с които да смени мъждивия блясък на голите крушки.

— Ох, Никил, това е ужасно — заявява тя в крайна сметка, едва три месеца след запознанството им. — Не мога да те оставя да живееш тук.

Когато майка му бе казала приблизително същото при първото си гостуване в апартамента, той бе седнал да спори, да защитава разпалено достойнствата на самотния си спартански живот. Но когато го изрича Максин и добавя „пренеси се при мен“, Гогол трепва от радост. Вече я познава достатъчно: тя не би го предложила, ако не искаше. И все пак се дърпа: какво ще си кажат родителите й? Максин свива рамене.

— Родителите ми те обичат — отвръща тя, както винаги небрежно и твърдо.

И тъй, той един вид се пренася при нея — само с няколко куфара дрехи. Канапето и масата, чайникът, тостерът, телевизорът и останалите вещи зарязва на Амстердам авеню. Телефонният му секретар продължава да записва съобщенията. Пощата му продължава да пристига там, в ненадписаната метална кутия.

 

 

След по-малко от шест месеца той има ключовете от къщата: Максин му ги връчва на сребърна верижка от „Тифани“. Гогол започва да я нарича Макс, също като родителите й. Дава ризите си на химическо чистене недалеч от дома им. Държи четка за зъби и самобръсначка на претрупания й умивалник. Два-три пъти седмично става рано и тръгва да тича преди работа с Джералд покрай река Хъдсън, чак до Батъри Парк и обратно. По собствена воля води кучето на разходка, държи му каишката, докато Сайлъс души и дращи дърветата, прибира топлите му изпражнения в найлонова торбичка.

Затваря се в къщата по цели уикенди, чете книги от библиотеката на Джералд и Лидия, любува се на слънцето, което по цял ден се влива през огромните голи прозорци. Започва да предпочита едни столове и канапета пред други; когато не е там, успява да си припомни как точно са подредени снимките и картините по стените. Налага се да си напомня да ходи до апартамента, да обръща касетата на секретаря, да плаща сметките си и наема.

През почивните дни често помага в пазаруването и подготовката за тържествените вечери; бели ябълки заедно с Лидия, чисти скариди и стриди, слиза с Джералд в мазето за резервни столове и вино. Мъничко се е влюбил в Лидия и в дискретния, спокоен маниер, с който посреща гостите си. Тези вечери неизменно го смайват: едва десетина гости, седнали край свещите на масата, внимателно подбрани художници, редактори, университетски професори или собственици на галерии, които опитват ястията едно по едно и разговарят интелигентно до края на вечерта. Колко различно е всичко това от вечерите на Ашок и Ашима — весели хаотични сбирки, на които не идват по-малко от трийсет души, помъкнали и децата си. Сервират се риба и месо едновременно, ястията са толкова много, че гостите трябва да се хранят на смени; масата е отрупана с храна, поднесена направо в тенджерата, в която е сготвена. Всеки сяда където намери, в различните стаи на къщата. Половината гости приключват, преди другите да са почнали. За разлика от Джералд и Лидия, които сядат начело на масата, родителите му се държат като келнери в собствената си къща, бдителни и загрижени чакат чиниите на гостите да се струпат край мивката, преди най-сетне да похапнат и те. Понякога, когато край масата на Джералд и Лидия се надига смях и се отваря нова бутилка вино, Гогол вдига чашата си да му долеят и осъзнава, че потапяйки се в семейството на Максин, всъщност предава своето. Не само защото родителите му не знаят за Максин и нямат представа колко време прекарва с нея и с Джералд и Лидия. А и защото разбира, че съпрузите Ратлиф чувстват сигурност, която Ашок и Ашима никога няма да имат. И това няма нищо общо с богатството. Не може да си представи родителите си седнали край масата у дома на Максин да опитват с наслада храната на Лидия, да коментират подбраното от съпруга й вино. Не може да си ги представи въвлечени в някой от разговорите около масата. А той е тук вечер след вечер, желано допълнение към света на семейство Ратлиф, и прави точно това.

 

 

През юни Джералд и Лидия заминават за лятната си къща в Ню Хампшир. Неоспорван ритуал, ежегодна миграция до градчето, където родителите на Джералд живеят целогодишно. В продължение на няколко дни в коридора се трупат брезентови сакове, кашони с напитки, пазарски торбички с храна, каси вино. Заминаването им напомня на Гогол как семейството му се стяга за път към Калкута на всеки няколко години, а дневната се изпълва с подреждани и преподреждани куфари, побрали възможно най-много подаръци за роднините. Въпреки вълнението на родителите му в тези подготовки винаги има някаква тържественост — Ашок и Ашима, нетърпеливи и неспокойни, се приготвят да видят по-малко лица на летището в Калкута, да се сблъскат със смъртта на роднините, починали след последното им гостуване. Колкото и пъти да ходят в Калкута, баща му винаги се тревожи как ще успее да преведе четиримата през такова голямо разстояние. Гогол усеща, че Ашок и Ашима ги тегли преди всичко чувството за дълг. Докато Джералд и Лидия ходят в Ню Хампшър, за да търсят наслада. Тръгват без дандании, по обяд, докато Гогол и Максин са на работа. С тях изчезват и няколко други неща: Сайлъс, част от готварските книги, кухненският робот, няколко романи и дискове, факс машината (за да може Джералд да поддържа връзка с клиентите си) и червеното волво, което обичайно държат паркирано на улицата. На кухненския плот има бележка. „Заминахме!“, е написала Лидия, а листът е обсипан с хиксчета вместо целувки.

Изведнъж Максин и Гогол могат да се разполагат из цялата къща. Скитат из долните етажи, правят любов където сварят, на пода, на кухненския остров, а веднъж дори между перленосивите чаршафи на леглото на Джералд и Лидия. През почивните дни се разхождат голи от стая в стая, нагоре-надолу между петте етажа. Ядат на различни места в зависимост от настроенията си, постилат на пода старо памучно одеяло, понякога хапват готова храна в най-финия порцелан на семейството, заспиват когато им падне, докато силният летен светлик се излива върху телата им през огромните прозорци. Със затоплянето на времето спират да готвят твърде сложни неща. Карат на суши, салати и студена варена сьомга. Превключват от червено вино на бяло. Сега, когато са само двамата, повече от всякога му се струва, че живеят заедно. И все пак, кой знае защо, не се чувства пораснал, а по-скоро зависим. Свободен от всички очаквания и отговорности, доброволен изгнаник от собствения си живот. Не е отговорен за нищичко в тази къща; и без да присъстват, Джералд и Лидия продължават да властват, макар и сляпо, над дните им. Техните книги чете, тяхната музика слуша. Тяхната входна врата отключва, когато се върне от работа. Техните съобщения записва от телефонния секретар.

Научава, че при все красотата си лете къщата има и своите недостатъци — неслучайно Джералд и Лидия бягат оттук всяка година. Климатик не са сложили, нали никога не са тук в най-горещите месеци, а огромните им прозорци не са скрити зад щори. В резултат от това денем в стаите е небивала жега, а нощем — тъй като се налага да отворят широко прозорците — го нападат комари, които свирят в ушите му и оставят сърдити, подпухнали пришки между пръстите на краката му, по ръцете и по бедрата. Копнее за мрежа, която да провеси над леглото на Максин, спомня си тънките сини найлонови шатри, под които са спали със Соня при посещенията си в Калкута — ъглите закачени за четирите подпори на леглото, ръбовете подпъхнати здраво под дюшека, образуващи временно, мъничко, непроницаемо убежище за през нощта. Понякога не издържа, светва лампата и се изправя върху леглото да ги търси с навито списание или чехъл в ръка, а Максин, несмущавана и ненахапана, го умолява да се връща да спи. Понякога ги вижда на прасковенорозовия фон на стената — мънички точици, нагълтали се с кръвта му, току под тавана, винаги твърде високо за него.

 

 

Под предлог, че е затрупан от работа, цяло лято не се връща в Масачузетс. Фирмата му участва в конкурс, предава проекти за петзвезден хотел в Маями. В единайсет през нощта още е в офиса заедно с други проектанти от екипа, до края на месеца трябва да свършат чертежите и макетите. Когато телефонът иззвънява, той се надява да е Максин — да го подканва да си тръгне по-скоро. Вместо това се оказва майка му.

— Защо ми звъниш тук толкова късно? — пита разсеяно той, без да сваля очи от екрана.

— Защото те няма в апартамента ти — отвръща Ашима. — Никога не си там. Посред нощ ти звъня и те няма.

— Там съм си, мамо — лъже той. — Имам нужда от сън. Изключвам телефона.

— Умът не ми го побира защо ти е телефон, като все го държиш изключен — казва майка му.

— Е, защо всъщност ми се обаждаш?

Тя го моли да се прибере идния уикенд, съботата преди рождения му ден.

— Не мога — отвръща той. Казва, че има да гони срокове в службата, но това не е вярно — просто същата събота заминават с Максин за две седмици в Ню Хампшър. Ала майка му настоява; баща му заминавал за Охайо на другия ден — нали трябва да идат на летището да го изпратят?

Гогол смътно си спомня плановете на баща си да прекара девет месеца в малък университет някъде близо до Кливланд; двамата с негов колега са получиш финансиране, за да ръководят изследвания за тамошна корпорация. Ашок му е пратил изрезка от университетския вестник редом със снимка пред сградата на факултета: „Престижна стипендия за професор Гангули“, пише под нея. Отначало се предполага, че родителите му ще затворят къщата или ще я дадат под наем на студенти, за да може и майка му да замине. Ала тя ги стъписва: какво щяла да прави девет месеца чак в Охайо, баща му щял да бъде по цял ден в лабораторията, предпочитала да си стои в Масачузетс, макар и сама у дома.

— Защо трябва да го изпращам? — пита сега Гогол майка си. Знае, че родителите му не пътуват току-така: и най-дребното пътешествие бива изпращано и посрещано. И все пак настоява: — Двамата с Баба и бездруго не живеем в един и същ щат. От тук до Охайо не е по-далеч, отколкото от тук до Бостън.

— Гледай го ти какви сметки си прави — казва майка му. — Моля те, Гогол. Не си се прибирал от май.

— Имам си работа, мамо. Зает съм. Пък и Соня също няма да идва.

— Соня живее в Калифорния. Ти си толкова близко.

— Слушай, не мога да се прибера този уикенд — казва той. Истината бавно се процежда между думите му. Знае, че в този момент само тя го спасява. — Заминавам на почивка. Вече съм уредил всичко.

— Защо чакаш последния момент, за да ни кажеш такива неща? — пита майка му. — Каква почивка? Къде?

— Ще прекарам две-три седмици в Ню Хампшър.

— Аха. — Ашима не е дотам впечатлена, но пък се успокоява. — И защо точно там? Каква е разликата между Ню Хампшър и Масачузетс?

— Отивам с приятелка. Родителите й имат къща там.

Тя замълчава, но синът й знае какво й се върти из главата — така значи, с чужди родители ще почиваш, а своите няма да дойдеш да видиш.

— И къде е това „там“ по-точно?

— Представа нямам. Някъде в планините.

— Как се казва тя?

— Макс.

— Че това е момчешко име.

— Не, мамо. Тя се казва Максин.

 

 

И тъй, на път за Ню Хампшър спират на Пембъртън Роуд за обяд — в крайна сметка на това е склонил. Максин няма нищо против, на път им е, пък и вече е любопитна да види родителите му. Тръгват от Ню Йорк с наета кола, багажникът пълен с повече провизии от изброените в картичката от Джералд и Лидия: вино, пакетчета от определен вид вносни равиоли, голяма кутия зехтин, дебели резени пармезан и асиаго. Като пита Максин защо ще им трябват толкова неща, тя отвръща, че отивали насред нищото — ако трябвало да разчитат на тамошните магазини, щели да карат на чипс, пепси и евтин хляб. По пътя за Масачузетс той й разказва какво е добре да се знае — че няма да могат да се докосват или целуват пред техните, че към обяда им не се сервира вино.

— В багажника има достатъчно вино — изтъква Максин.

— Все едно — отвръща й той. — Нямаме тирбушон.

Правилата я забавляват; нали гледа на тях като на игра за един следобед, аномалия, която никога няма да се повтори. Не прави връзка между него и привичките на родителите му; още не й се вярва, че ще бъде първото момиче, което той е довел у дома. Гогол не се вълнува от предстоящата среща, иска му се да свърши по-бързо. Като слизат пред градинската порта, той осъзнава, че подобен пейзаж й е чужд: търговските площадчета, разлатата тухлена сграда на държавната гимназия, където са учили той и Соня, облицовани с дъски къщи, сбутани една до друга, миниатюрните градинки отпред. Табелата „Тук играят деца“. Гогол знае, че този живот — повод за гордост на собствените му родители — не я засяга и не я интригува; че тя го обича въпреки това.

Алеята за паркиране е заета от камиона на фирма за инсталация на алармени системи. Гогол спира колата на улицата, до пощенската кутия в края на моравата. После повежда Максин по пътечката и натиска звънеца, защото родителите му винаги държат входната врата заключена. Отваря Ашима. Личи си, че се притеснява, облякла е едно от най-хубавите си сарита, сложила е парфюм и червило — за разлика от Максин и Гогол, които пристигат по джинси и мокасини.

— Здрасти, мамо — навежда се той и я млясва. — Това е Максин. Макс, това е майка ми Ашима.

— Толкова ми е драго най-сетне да се запознаем, Ашима — казва Максин и също се навежда да целуне майка му. — Това е за теб — казва тя и й връчва опакована в целофан кошница с консерви пастет и бурканчета с корнишони и чътни, които родителите на Гогол никога няма да отворят и да харесат. И все пак, когато тя пазаруваше в „Дийн енд Делука“, той не тръгна да я разубеждава. Сега влиза с обувки, вместо да нахлузи един чифт от пантофите, които родителите му държат в гардероба в антрето. Двамата гости следват Ашима през всекидневната, после завиват към кухнята. Майка му пак се връща зад печката, където сред димна мъгла се препържват самоси.

— Бащата на Никил е горе — казва тя на Максин, вдига една самоса с решетъчната лъжица и я оставя в покритата със салфетка чиния. — С човека от фирмата за алармените системи. Извинявам се, след минутка ще стане готово — добавя тя. — Мислех, че ще дойдете след половин час.

— Откъде я измислихте тая алармена инсталация? — пита Гогол.

— Татко ти иска да я сложим — отвръща Ашима, — след като ще живея сама. — Напоследък в района им станали две кражби, и двете посред бял ден. — Дори в хубави квартали като нашия има престъпност — казва тя на Максин и поклаща глава.

После слага пред тях чаши с пенесто розово ласи, гъсто и сладко, подправено с розова вода. Сядат в официалната дневна, която иначе не се ползва. Максин гледа училищните фотографии — Соня и Гогол на сиво-син фон, наредени над тухлената камина, портретите на семейството от Олан Милс. Разглежда с Ашима детски албуми. Любува се на плата на сарито й, споменава, че майка й курира текстилни образци в Мет.

— Мет?!?

— Музеят за изобразително изкуство, Метрополитън — обяснява Максин.

— Ходила си там, мамо — казва Гогол. — Големият музей на Пето авеню. С многото стълби. Водих те да видиш египетски храм, сещаш ли се?

— Да, сега си спомних. Баща ми беше художник — казва тя на Максин, като сочи един от дядовите му акварели на стената.

По стълбището се чуват стъпки и баща му пристига в дневната заедно с униформен служител с тефтерче. За разлика от майка му не се е облякъл специално: тънък памучен кафяв панталон, незатъкната, леко омачкана риза с къс ръкав, чехли. Сивата му коса изглежда по-оредяла от последния път, коремът му — по-изпъкнал.

— Ето вашия екземпляр от фактурата. Ако има проблем, само се обадете на посочения телефон — казва мъжът в униформата. Двамата с баща му си стискат ръцете. — И приятен ден! — провиква се той, преди да тръгне.

— Здрасти, Баба — казва Гогол. — Запознай се с Максин.

— Добър ден — поздравява баща му и вдига ръка, като че ли ще полага клетва.

Не сяда при тях. Само пита Максин:

— Това отвън вашата кола ли е?

— Не, под наем я взехме.

— По-добре да я преместим пред къщата.

— Няма смисъл — намесва се Гогол. — И така е добре.

— Човек трябва да бъде внимателен — настоява баща му. — Съседските хлапетии са доста палави. Веднъж оставих колата си на пътя и ми разбиха прозореца с бейзболна топка. Мога аз да я паркирам, ако искате.

— Аз ще ида — казва Гогол и става, раздразнен от вечните страхове на родителите си. Когато се връща, обядът е сложен, малко тежичък за сезона. Освен самосите има панирани пилешки хапки, нахут с тамаринов сос, агнешко биряни, чътни с градински домати. Знае, че такъв обяд се приготвя за повече от един ден, и все пак вложените усилия го смущават. Водните чаши са вече пълни, чиниите, вилиците и хартиените салфетки са наредени по масата в трапезарията, с нейните неудобни високи столове, тапицирани в златисто кадифе, която използват при специални случаи.

— Хайде, почвайте — кани ги майка му, както още подтичва между кухнята и трапезарията, за да довърши последната партида самоси.

Родителите му се държат стеснително, на разстояние — не тъй шумно като с бенгалските си приятели. Питат Максин къде е завършила, какво работят баща й и майка й. Ала Максин, сякаш сляпа за тяхната непохватност, успява да ги разприказва, посвещава им цялото си внимание и Гогол си спомня за първата им среща, когато го бе съблазнила по същия начин. Разпитва баща му за проекта му в Кливланд, майка му — за почасовата работа, която е започнала наскоро в местната библиотека. Гогол следи разговора само донякъде. Изведнъж му се набива в очи, че родителите му не са свикнали да си подават нещата на масата, нито да затварят устите си, като дъвчат. Те пък поглеждат встрани, когато Максин разсеяно се пресяга да прокара ръка през косата му. За негово облекчение тя си хапва обилно, пита майка му как се приготвя това-онова, казва й, че по-вкусна индийска храна не е опитвала, приема да вземе пилешки хапки и самоси за из път.

Когато Ашима признава, че се притеснява да остане сама вкъщи, Максин й съчувства — то си било за страх. Споменава, че веднъж у тях влезли крадци, докато била самичка. Когато им казва, че живее с родителите си, Ашима възкликва:

— Сериозно? Мислех, че в Америка никой не прави това.

Когато им казва, че е родена и расла в Манхатън, баща му поклаща глава.

— Ню Йорк ми идва в повече. Много коли, много високи сгради.

Разказва й как ходили за завършването на Гогол в Колумбийския и за пет минути им разбили багажника, куфарът бил откраднат и се наложило да отиде на церемонията без сако и без вратовръзка.

— Жалко, че не можете да останете за вечеря — казва майка му, когато обядът е към края си.

Но баща му припира да тръгват.

— Не е хубаво да се кара по тъмно — казва той.

След това има чай и купи с пайеш в чест на рождения му ден. Получава картичка, подписана от двамата му родители, чек за сто долара и тъмносин памучен пуловер от „Файлинс“.

— Това ще ти трябва там, закъдето сме тръгнали — одобрява Максин. — Вечер изведнъж става много студено.

На тръгване има прегръдки и целувки за сбогом, подхванати от Максин и несръчно посрещнати от родителите му. Майка му кани Максин непременно да им гостува отново. Гогол получава парченце от вестник с новия телефон на баща си в Охайо и с датата, на която номерът ще се активира.

— Приятен път до Кливланд — пожелава му той. — И успех с проекта.

— Добре — отвръща баща му. — Ще ми липсваш. — После добавя на бенгалски: — Не забравяй да се отбиваш при майка си от време на време.

— Не се притеснявай, Баба. Ще се видим в Деня на благодарността.

— Да, хайде, дотогава. Карай внимателно, Гогол.

Отначало не забелязва грешката. Но когато влизат в колата и си закопчават коланите, Максин го пита:

— Как те нарече преди малко баща ти?

Той поклаща глава.

— Не е важно. По-късно ще ти обясня. — Включва двигателя и излиза на заден на улицата, по-далеч от родителите си, които стоят и му махат до последния възможен момент.

— Обади се да кажеш, че си пристигнал по живо, по здраво — заръчва майка му на бенгалски. Ала той й помахва и тръгва, все едно не е чул.

 

 

С облекчение се завръща в света на Максин, на север през щатската граница. Известно време не виждат нищо различно — все същото разстлано небе, все същата лента на магистралата, край която се редят големи магазини за алкохол и ресторантчета от веригите за бързо хранене. Максин знае пътя, тъй че карта не им е нужна. Той е ходил веднъж-дваж в Ню Хампшър със семейството си, колкото да видят есенните листа; стигали са до място, където човек може да отбие, да направи няколко снимки и да се порадва на гледката, но до вечерта са се връщали вкъщи. Толкова далеч на север обаче никога не е стигал. Минават край ферми, ливади с шарени крави, червени силози, бели дървени църкви, плевни с покриви от ръждясала ламарина. Малки, разпръснати градчета, чиито имена не му говорят нищо. Оставят магистралата зад гърба си и се спускат по стръмни, тесни, двулентови ивици път; планините приличат на гигантски млечни вълни, надвиснали над хоризонта. Над върховете се спускат рехави облаци, сякаш дим се надига между дърветата. Други облаци хвърлят разлети сенки върху долината. Накрая на пътя остават едва няколко автомобила, няма табели за туристически спални или къмпинги, а само ферми и гори, край шосето е пълно с червени и сини цветя. Гогол няма представа къде се намира, нито колко далеч са стигнали. Максин му казва, че са близо до Канада — ако им се прииска, могат да отскочат за един ден до Монреал.

Свиват по някакъв черен път през гора, обрасла с бучиниш и брезак. Нищо не указва мястото на завоя, нито пощенска кутия, нито табела. Отначало не се вижда и къща, нищо, освен плъпналата резеда на високата папрат. Изпод гумите пръскат ситни камъчета, а дърветата шарят каросерията със светлини и сенки. После сенките се разреждат и те стигат до скромна къщичка, облицована с избелели дъски и заградена с ниска каменна стена. Волвото на Джералд и Лидия е паркирано на тревата, защото няма алея. Измъкват се и Максин го повежда зад къщата, още схванат от седене в колата. Слънцето вече залязва, но топлината му все още е осезаема, въздухът — мек и ленив. Пристъпва и забелязва, че в далечината дворът се спуска надолу, после вижда езерото — синева, сто пъти по-дълбока и по-ясна от небесната, опасана с борове. Зад тях се надигат планините. Езерото е по-голямо, отколкото е очаквал, не знае дали ще може да преплува такава дължина.

— Дойдохме — провиква се Максин и размахва ръце над главата си. Тръгват към родителите й, протегнали голи крака от шезлонгите на тревата, пият коктейли и се любуват на гледката. Сайлъс тича към тях, лае възторжено. Джералд и Лидия са потъмнели от слънцето, поотслабнали и много леко облечени: Лидия с бяла блузка без ръкав, загърната в пола от деним, Джералд в омачкани сини шорти и избеляла от носене зелена риза с къс ръкав. Раменете на Лидия са почернели почти като неговите. Джералд е изгорял. Книги лежат в краката им на тревата. Тюркоазено водно конче изпърхва над тях, после кривва нанякъде. Джералд и Лидия извръщат глави да ги поздравят, заслонили очи срещу слънцето.

— Добре дошли в рая — казва Джералд.

 

 

Тук е тъкмо обратното на живота им в Ню Йорк. Къщата е тъмна, леко плесенясала, пълна с груби, довлечени откъде ли не мебели. Тръбите в банята са външни, жиците са зачукани над касите на вратите, от гредите стърчат пирони. На стените има орляци тукашни пеперуди, забодени върху картон и поставени в рамка, карта на областта върху тъничка бяла хартия, семейни снимки край езерото от различни години. На прозорците върху тънки бели пръчки висят памучни завески на квадратчета. Вместо да отседнат при Джералд и Лидия, двамата с Максин спят в неотоплявана колиба недалеч от къщата. Тясна като килия, колибата е строена навремето за игра на Максин. Има мъничък шкаф с чекмеджета, груба нощна масичка между две единични легла, лампа с плисиран абажур от хартия и две дървени ракли за резервни завивки. Леглата са покрити със забравили годините си електрически одеяла. В ъгъла има устройство, чието бръмчене би трябвало да държи прилепите настрана. Необработени греди придържат покрива, а през цепнатината между края на пода и началото на стената наднича трева. Умрели насекоми се валят навсякъде, размазани по стъклата и по стените, плаващи в локвичките вода зад чучурите на мивката.

— Все едно си на лагер — казва Максин, докато разопаковат нещата си.

Ала Гогол не е ходил по лагери и макар да е само на три часа от дома на родителите си, този свят му е непознат.

Денем седи със семейството на Максин на тясната ивица плаж, гледа сияйното нефритено езеро, обградено от къщи и преобърнати лодки. Дълги кейове режат водата. Покрай брега се стрелкат попови лъжички. Гогол прави като домакините си, седи на сгъваем стол, слага памучна шапка, от време на време маже с лосион раменете си, чете и заспива след по-малко от страница. Когато му стане много топло, нагазва във водата и плува към кея; по гладкия пясък, който поддава под стъпките му, няма камъни, нито растителност. Понякога при тях идват дядото и бабата на Максин, Ханк и Едит, които живеят през няколко къщи край езерото. Ханк, пенсиониран професор по класическа археология, винаги носи със себе си томче гръцка поезия, дългите му луничави пръсти превити над страниците. В някакъв момент той се изправя, сваля прилежно обувките и чорапите си, нагазва до прасците във водата и се оглежда с ръце на хълбоците, вирнал гордо брадичка във въздуха. Едит е дребна и слаба, с пропорции на момиченце, късо подстригана, с лице, дълбоко прорязано от бръчки. Двамата са обиколили света: Италия, Гърция, Египет, Иран.

— До Индия не можахме да стигнем — казва му Едит. — Би било хубаво да я видим.

По цял ден двамата с Максин се разхождат край къщата боси, по бански костюми. Гогол ходи да тича около езерото с Джералд, усилни преходи по стръмни, хълмисти и прашни пътеки, толкова рядко отъпквани, че се налага да тичат съвсем по средата. На половината път се намира малкото частно гробище; там лежат хората от рода Ратлиф; там спират Джералд и Гогол да си поемат дъх. Там ще бъде погребана и Максин. Джералд прекарва повечето време в зеленчуковата градина, ноктите му са почернели от грижи по марулите и подправките. Един ден Максин и Гогол плуват до Ханк и Едит за обяд — сандвичи с яйчена салата и доматена супа от консерва. Понякога, ако нощем в колибата стане твърде горещо, вземат фенерче и ходят по пижами до езерото да се къпят без бански. Плуват в тъмните води под луната, водорасли се заплитат в краката им, стигат чак до съседния кей. Непознатият допир на водата по голата кожа го възбужда и когато се връщат на брега, те се любят в измокрената от телата им трева. Гогол вдига очи към Максин, сетне към небето зад нея: толкова звезди наведнъж не е виждал, звезден прах и брилянти.

Макар да нямат да вършат нищо особено, дните им почват да следват една и съща логика. Има известна суровост в живота им, доброволно отричане от удобствата. Сутрин ги буди неспирният птичи цвъртеж, още при първите розови жилки по небето на изток. В седем закусват на закритата веранда над езерото, която им служи за трапезария — домашни сладка, напластени върху дебели филии. Световните новини пристигат с тънкия тукашен вестник, който Джералд купува всеки ден от смесения магазин. Късно следобед се къпят и обличат за вечеря. Сядат с чашите си на моравата, ядат резени от донесеното от Максин и Гогол сирене и гледат как слънцето слиза зад планините, прилепи се стрелкат между високите като десететажни сгради борове, а всички бански висят на въжето. Вечерите им са прости: варена царевица от сергията на съседната ферма, студено пиле, спагети с песто, градински домати, нарязани и посолени. Лидия пече пайове и сладкиши със саморъчно набрани диви плодове. Понякога се губи по цял ден, обикаля антикварите в съседните градчета. Вечер няма телевизор за гледане, само стара музикална уредба, на която понякога си пускат симфонична музика или джаз. През първия дъждовен ден Джералд и Лидия го учат да играе крибидж. Често си лягат към девет. Телефонът в къщата рядко звъни.

Започва да цени тази пълна откъснатост от света. Свиква с тишината, с мириса на затоплената от слънцето дървесина. Няма други шумове, освен случайна моторница, прорязала езерото, или трясване на врата. Подарява на Джералд и Лидия скица на къщата, нахвърляна един следобед на плажа — първата му рисунка от години насам, която да не е за работа. Те я поставят на претъпканата лавица над каменното огнище, до купищата книги и снимки, и обещават да я поставят в рамка. Семейството като че ли притежава всяка частица от пейзажа, не само къщата, но и всяко дърво, всяко стръкче трева. Нищо не се заключва, нито къщата, нито колибата, в която спят той и Максин. Мисли си за алармената система, инсталирана в дома на родителите му, и се чуди защо те не могат да приемат така спокойно физическото си обкръжение. Съпрузите Ратлиф притежават луната, която плува над езерото, облаците и слънцето. Това място се е отнесло добре с тях, станало е като член от семейството. Идеята да се връща всяка година на едно и също място го привлича дълбоко. Ала не може да си представи собственото си семейство да заема такава къща, да играе домашни игри в дъждовните следобеди, да гледа кометите нощем, докато всичките им роднини са събрани върху тъничка ивица пясък. Неговите родители никога не ги е теглило да се откъснат от всичко. Тук би им било самотно; щяха да отбележат, че са единствените индийци. Нямаше да поискат да тръгнат из планините, както правеха те четиримата почти всеки ден, за да гледат как слънцето се потапя над долината. Не биха си дали труда да подправят храната си с пресния босилек, избуял из градината, нито цял ден да варят сладко от боровинки. Майка му не би сложила бански костюм, не би плувала. Той не чувства носталгия по ваканциите със своето семейство. Сега осъзнава, че изобщо не са били ваканции, а объркващи, изморителни експедиции — или до Калкута, или по разни места, където са били чужди и където друг път надали биха отишли. Понякога през лятото са били на екскурзии с едно-две бенгалски семейства — наемаха микробуси до Торонто, Атланта или Чикаго, където гостуваха на други бенгалци. Бащите се скупчваха отпред, редуваха се да шофират, ровеха се в картите на Автомобилната асоциация. Децата седяха отзад с пластмасови кофички с алу дум и студени, сплескани лучи, пържени предния ден, които изяждаха на маси за пикник в държавните паркове. Отсядаха в мотели, спяха по цели семейства в една стая, плуваха в басейни, които се виждат от пътя.

 

 

Един ден преплават с кануто през езерото. Максин му показва как да борави с греблото, да го обръща под ъгъл и да го влачи през мудните сиви води. Говори благоговейно за летата си тук. Любимото ми местенце, казва тя и Гогол проумява, че пейзажът, водата в езерото, в което се научила да плува, е съществена част от нея — повече и от къщата в Челси. Тук загубих девствеността си, признава тя: на четиринайсет, в един навес за лодки, момчето летувало тук със семейството си. Спомня си себе си на четиринайсет — животът му беше съвсем различен, още му викаха Гогол и нищо друго. Спомня си как реагира Максин, когато по пътя от Пембъртън Роуд й разказа за старото име.

— Това е най-сладкото нещо, което съм чувала — каза тя и повече не повдигна въпроса; този тъй важен факт от живота му бе забравен подобно на много други.

Това място ще е неизменно до нея. Тук не е трудно да си представи миналото й, бъдещето й, да си представи как тя остарява. Вижда сивите пръски в косата й, хубавото все още лице, стройното тяло понапълняло и малко отпуснато, седнало в плажен шезлонг под широката шапка. Вижда как тя се завръща скърбяща да погребе тук родителите си, вижда как учи децата си да плуват в езерото, води ги с две ръце към водата, показва им как да се гмурнат от ръба на кея.

* * *

Тук отпразнуват двайсет и седмия му рожден ден, първия в живота му, който няма да чества със собствените си родители било в Калкута, било на Пембъртън Роуд. Лидия и Максин планират специална вечеря, дни преди датата запрелистват готварските книги на плажа. Решават да правят паеля, отиват с колата до Мейн за омари и миди. Пекат пандишпан. Изнасят масата на моравата и долепят до нея масички за игра на карти, тъй че всички да се съберат. Освен Ханк и Едит са поканени многобройни приятели, съседи от езерото. Жените пристигат със сламени шапки и ленени рокли. Моравата се изпълва с коли, сред които притичват деца. Разговорите се въртят около езерото, спада на температурите, края на лятото. Едни се оплакват от моторните лодки, други клюкарстват за съпругата на бакалина, която избягала с някакъв мъж и подала молба за развод.

— Ето го архитекта, когото доведе Максин — представя го по едно време Джералд на някаква двойка, която искала да пристрои разширение към селската си къща.

Гогол обсъжда с тях плановете им и обещава, преди да си тръгнат, да мине да види дома им. На вечеря съседката му по маса, попрезряла жена на име Памела, го разпитва на колко години е пристигнал от Индия.

— Аз съм от Бостън — отвръща й той.

Оказва се, че и тя е оттам, но когато й споменава името на предградието, Памела клати глава.

— За пръв път го чувам — казва тя и продължава: — Една моя приятелка ходи навремето в Индия.

— О, нима? И къде?

— Не зная. Помня само, че се върна кльощава като щека и аз се побърках от завист — разсмива се Памела. — Ама вие сте късметлия в това отношение.

— Не разбирам.

— Не ви ловят болести, искам да кажа.

— Това впрочем не е много вярно — отвръща й леко раздразнено Гогол. Поглежда Максин, иска да улови погледа й, ала тя е улисана в разговор със съседа си. — Непрекъснато се разболяваме. Преди да заминем се ваксинираме. Родителите ми мъкнат по половин куфар с лекарства.

— Но нали сте индиец — мръщи се Памела. — Мислех, че с вашето потекло климатът няма да ви влияе.

— Памела, Ник е американец — казва Лидия и се надвесва над масата, за да го спаси от този разговор. — Роден е в Америка. — После тя се обръща към Гогол и той вижда по изражението й, че след толкова месеци тя не е съвсем сигурна. — Нали така?

С тортата им поднасят шампанско.

— За Никил — обявява Джералд и вдига чашата си. Всички запяват „Честит рожден ден!“ — хора, които до тази вечер не са го познавали. А пък утре ще го забравят. Насред смеха на подпийналите възрастни и писъците на босите им деца, заели се да преследват светулките из тревата, той си припомня, че баща му е заминал за Кливланд преди седмица, че вече е там, в новата си квартира, самичък. И че майка му е сама на Пембъртън Роуд. Знае, че трябва да позвъни, за да види дали е пристигнал по живо, по здраво, да разбере как се оправя Ашима. Ала подобна загриженост изглежда глупаво тук, при Максин и семейството й. Тази нощ, както лежи до Максин, го събужда настойчивият звън на телефона в голямата къща. Измъква се от леглото убеден, че родителите му се обаждат да му честитят, ужасен, че ще събудят Джералд и Лидия. Стъпва с боси крака по студената трева, но не се чува нищо: присънило му се е. Връща се в леглото, свива се до топлото спящо тяло на Максин, обхваща с ръка тънката й талия и подпъхва коленете си под нейните. През прозореца вижда, че в небето пропълзява зора; само шепа звезди са останали, силуетите на околните къщи и борове бавно изплуват. Някаква птица пропява. И тогава си спомня, че няма начин родителите му да го намерят: той не им е дал номера, в указателя също го няма. И че тук до Максин, в тази дива обител, той е вече свободен.