Джумпа Лахири
Името (10)

10
1999 г.

На сутринта на първата им годишнина се обаждат родителите на Мошуми. Събуждат ги и им честитят, преди те самите да смогнат да го направят. Освен датата имат да празнуват и друго: предната седмица Мошуми си е взела успешно изпитите и сега й остава само дисертацията. Има и трети повод за празник, който обаче не е споменала — получила е едногодишна стипендия, за да работи по дисертацията си във Франция. Кандидатствала е тайно малко преди сватбата, просто от любопитство дали ще спечели. То си е добра практика, казваше си тогава, да се стремиш към такива неща. Две години по-рано би приела веднага. Ала вече не й е възможно да отскочи до Франция за цяла година — нали трябва да мисли за съпруга, за брака си. Тъй че когато пристига хубавата новина, тя намира за по-лесно да откаже, да скрие писмото, да не повдига въпроса.

Заела се е да организира вечерята, резервирала е места в препоръчан от Доналд и Астрид ресторант. Чувства се малко виновна, че толкова месеци е използвала изпитите като извинение, че е пренебрегвала Никил повече от необходимото. Понякога му е казвала, че отива в библиотеката, а всъщност е седяла с Астрид и бебето Есме в Сохо или пък е тръгвала на самотни разходки. Понякога е седяла сама в ресторант, до бара, поръчвала си е суши или сандвич и чаша вино просто за да си напомни, че все още е способна да бъде сама. Има нужда от тази увереност; на сватбата си, освен обетите на санскрит, тайно се е заклела никога да не става докрай зависима от съпруга си, да не прилича на майка си. Трийсет и две години в чужбина — Англия, после Америка, — а Рина още не може да шофира, няма работа, не различава разплащателен от спестовен влог. И все пак е напълно интелигентна жена, отлична студентка по филология в Президенси Колидж, преди да се омъжи на двайсет и две.

И двамата са се издокарали — Гогол излиза от банята с подарената от нея риза: мъхесто зелено с малко по-тъмна кадифена якичка като на Неру. Едва след като продавачът я бе опаковал, тя се сети за правилото, че на първа годишнина се подарява хартия. Чудеше се дали да не я запази за Коледа, да отиде в „Рицоли“ и да му купи някаква книга за архитектура. Ала нямаше време. Лично тя е с черната рокля, с която е била облечена при първото му гостуване, когато за пръв път преспаха; върху нея — люляков шал, неговият подарък по случай годишнината. Все още помни първата среща, леко рошавата му коса, докато вървеше към нея и бара, тъмните елхови бодлички по бузите му, ризата на зелено и лавандулово райе, леко протъркана на яката. Още помни как се беше стъписала, като вдигна очи от книгата си и го видя: сърцето й подскочи, привличането я жилна моментално и мощно в гърдите. Всъщност тя бе очаквала порасналото момче, което си спомняше — затворено, мълчаливо, с рипсени панталони и суичър, с няколко пъпчици по брадичката. Ден преди срещата бе обядвала с Астрид. „Просто не си те представям с някакъв индиец“, бе заключила Астрид презрително над салатите в „Сити Бейкъри“. Тогава Мошуми не бе възразила, оправда се, че става въпрос само за една среща. Самата тя бе дълбоко скептична — като изключим младия Шаши Капур и един братовчед в Индия, никога дотогава не бе я привличал индиец. Само че Никил наистина й хареса. Хареса й, че не е нито доктор, нито инженер. Хареса й, че си е сменил името от Гогол на Никил; макар да се знаят отдавна, тази стъпка го прави различен от мъжа, препоръчан от майка й.

Решават да тръгнат пеша към ресторанта — на трийсет пресечки северно от апартамента им, четири пресечки на запад. Вече се е стъмнило, но вечерта е приятно топла, тъй че тя се поколебава на входа дали шалът не й е излишен. Няма къде да го сложи, чантичката й е твърде малка. Оставя го да се свлече и го върти из ръцете си.

— Може би не трябваше да го взема.

— Ами ако решим да се върнем пеша? — пита той. — Сигурно ще ти потрябва.

— Може и да си прав.

— Впрочем отива ти.

— Помниш ли тази рокля?

Той поклаща глава. Тя е разочарована, но не и учудена. Вече е забелязала, че набитото му архитектско око не се спира на всекидневни неща. Както например е забравил да скрие касовата бележка за шала, а я е тръснал с изпразнените от джоба монети върху общото им бюро. Не може да го вини, че е забравил. Тя самата вече не помни коя точно дата е било. Една събота през ноември. Но сега тези мигове са избледнели, сякаш бледнеят пред повода, който празнуват в момента.

Тръгват нагоре по Пето авеню, покрай магазините за ориенталски килими, разгънати в осветените витрини. Покрай библиотеката. Вместо да продължат към ресторанта, решават да повървят още малко нататък; все още имат двайсет минути до резервацията. Пето авеню е призрачно без тълпите — само шепа хора и две-три таксита в район, обикновено задръстен от пазаруващи и туристи. Мошуми идва тук рядко, само за гримове от „Бендълс“ или някой и друг филм в „Париж“; веднъж е идвала с Греъм, баща му и мащехата му за по едно питие в „Плаза“. Вървят покрай витрините на затворените магазини: часовници, куфари, палта. Чифт тюркоазеносини сандали я кара да спре. Сандалите са наредени върху пиедестал от прозрачна пластмаса, облян в сноп светлина. Каишките — като на гладиатор — са обсипани с изкуствени диамантчета.

— Грозни или красиви? — пита го тя. Честичко му задава този въпрос, докато заедно разглеждат апартаментите в „Архитектурен дайджест“ или раздела за дизайн на списание „Таймс“. Често отговорите му я учудват и я карат да оцени нещо, което иначе би отхвърлила.

— Почти съм сигурен, че са грозни. Ама трябва да ги видя обути.

— И аз така мисля. Познай колко струват.

— Двеста долара.

— Петстотин. Представяш ли си? Видях ги във „Вог“.

Продължава нататък. След няколко крачки се обръща и го вижда, че още седи пред витрината, приведен да види етикетчето на подметката. В жеста му има нещо хем невинно, хем непочтително и тя рязко си спомня защо го обича. Спомня си колко беше признателна, когато за първи път се появи в живота й. Беше започнала да се страхува, че пак става едновремешната Мошуми, момичето отпреди Париж — недокосната, заровена в книгите, сама. Спомня си каква паника беше — всичките й приятелки бяха женени. Чудеше се дали да не пусне обява. Ала Гогол я бе приел, бе загърбил срама от миналото й. Вярваше му, че е неспособен да я нарани както Греъм. След години любовна потайност беше доста приятно да флиртуваш в аквариум, от самото начало да имаш подкрепата на семейството си; неизбежното и неоспорвано бъдеще ги влечеше след себе си. Ала същата фамилиарност, която я беше привлякла към него, почва да я държи настрани. Вината не е у него, разбира се, ала тя, без да го свързва с чувството на покорство към същия този живот, на който се бе противила, който уж бе загърбила с толкова мъки. Той не беше съпругът, когото очакваше, никога не си беше представяла, че ще вземе човек като него. Може би затова в първите месеци да е с него, да се влюби, да прави тъкмо това, което й е било предписвано, й се струваше дръзко, нередно, сякаш беше престъпила собствената си воля.

Отначало не могат да намерят ресторанта. Имат точния адрес, написан на сгънато листче в чантата на Мошуми, ала той ги отвежда само до няколко офиса в административна сграда. Натискат копчето на домофона, надничат през стъклената врата в празното, застлано с килим фоайе, към голямата ваза с цветя в подножието на стъпалата.

— Не може да е тук — казва тя и опира ръце на стъклото, притиска ги отстрани на очите си, за да засенчи отблясъците.

— Сигурна ли си, че адресът е точен? — пита Гогол.

Обикалят надолу-нагоре в квартала, гледат отсрещния тротоар. После се връщат към същата сграда и оглеждат тъмните й прозорци за признаци на живот.

— Ето го — вижда той някаква двойка да излиза от приземна врата. Там, до осветеното само с аплик преддверие, има дискретна табелка с името на ресторанта — „Антония“. Група сервитьори ги посрещат, отбелязват имената им в някакъв списък и ги отвеждат до масата им. Всичко това им се струва излишно, щом пристъпват в голата трапезария в подземието. Атмосферата е меланхолична, леко запусната като улиците навън. Някакво семейство вечеря, вероятно след театър — дъщеричките са издокарани в смешно натруфени роклички с фусти и големи дантелени яки. Още няколко двойки на средна възраст. Добре облечен възрастен господин вечеря сам. Струва й се подозрително, че има толкова празни маси, че не се чува музика. Надявала се е на нещо по-сърдечно, по-многолюдно. Като за подземен етаж е необичайно просторно, таваните — доста високи. Климатикът е твърде силен за голите й рамене и крака. Тя се увива плътно в шала си.

— Умирам от студ. Мислиш ли, че ще намалят климатика, ако ги помоля?

— Съмнявам се. Да ти дам ли сакото си? — предлага й Никил.

— Не, добре съм — усмихва се тя. И все пак й е неуютно, потиснато. Потискат я двете момчета, сервитьорите от Бангладеш с черни панталони и жакардови елечета, които им поднасят топъл хляб със сребърни щипци. Дразни се, че келнерът, макар да ги обслужва внимателно, не ги гледа в очите, докато описва менюто, а говори на шишето минерална вода между тях. Знае, че е твърде късно да променят плановете си. Но дори и след като поръчват, част от нея все още иска да стане и да си тръгне. Преди няколко седмици е направила нещо подобно в скъп фризьорски салон — тръгнала си е, след като престилката е била завързана зад врата й, докато фризьорката е отишла да види друга клиентка: просто защото нещо в маниера й — в отегченото изражение, с което бе вдигнала кичурче от косата й и го бе заразглеждала в огледалото — й се бе сторило обидно. Чуди се какво му харесват на това място Доналд и Астрид, може пък да е храната. Но вечерята също я разочарова. Поднесена в бели квадратни чинии, аранжирана претенциозно в микроскопични порции. Както винаги по средата си разменят чиниите, ала този път неговата вечеря изобщо не й харесва и остава със своята. Довършва набързо предястието от миди и цяла вечност седи и го гледа как се мъчи с пъдпъдъците си.

— Не трябваше да идваме тук — намръщва се тя изведнъж.

— Защо? — той оглежда одобрително мястото. — Не е лошо.

— Не знам. Не това си представях.

— Дай просто да се отпуснем.

Ала тя не успява. Към края на вечерята осъзнава, че не е нито сита, нито пияна. Въпреки двата коктейла и бутилката вино, която са си разделили, тя се чувства смущаващо трезва. Поглежда тънките пъдпъдъчи костици в чинията на съпруга си и леко й се повдига, ще й се той да приключи по-бързо, за да може да си запали цигара.

— Госпожо, шалът ви — казва един сервитьор, вдига го от пода и й го подава.

— Извинявайте — смотолевя тя, чувства се тромава и развлечена. После вижда, че черната й рокля е покрита с лилави нишки. Бръсва плата с ръка, но нишките се лепят упорито като котешка козина.

— Какво има? — пита Никил, като вдига очи от чинията си.

— Нищо — отвръща; не иска да го засяга, да критикува скъпия му подарък.

Тръгват си последни. Оказва се адски скъпо, много повече от очакваното. Вадят кредитна карта. Като гледа как Никил подписва фактурата, изведнъж й се досвидяват парите. Дразни се защо трябва да дават такъв щедър бакшиш, макар всъщност да няма забележки към обслужването. Някои маси вече са разчистени, столовете обърнати.

— Не мога да повярвам, че вече свалят покривките.

Никил свива рамене.

— Късно стана. В събота сигурно рано затварят.

— Биха могли да изчакат да тръгнем — казва тя. В гърлото й набъбва буца, сълзи замрежват очите й.

— Какво има, Мошуми? Искаш ли да поговорим?

Тя поклаща глава. Не й е до обяснения. Иска да си е вкъщи, да пропълзи под завивките, да забрави за тази вечер. Слава богу, вън вече вали, тъй че вместо да се прибират пешком, могат да вземат такси.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — пита я той по пътя. Личи си, че губи търпение.

— Още съм гладна — казва тя и поглежда навън през прозореца към все още отворените ресторанти — ярко осветени кръчми с надраскани на хартиени чинии специалитети, евтини пицарии със стърготини по пода, ресторанти, в които инак рядко би стъпила. Но сега й се струват приканващи.

— Бих изяла една пица.

 

 

Два дни по-късно почва семестърът. Осмият й семестър в Нюйоркския университет. Вече няма да ходи на лекции, никога през живота си. Нито ще държи изпити. Този факт й харесва — най-сетне свободна от студентския си статут. Макар все още да има да пише дисертация, все още да има научен ръководител, тя вече се чувства безгрижна, някак изтръгната от света, който тъй дълго я е определял, подреждал, ограничавал. За трети път води курс. Френски за начинаещи — в понеделник, сряда и петък, общо три часа седмично. Трябва само да прелисти напред в календара си и да смени датите на сбирките. Най-голямото й усилие ще бъде да запомни имената на студентите си. Винаги се ласкае, когато я смятат за французойка или полуфранцузойка. Приятно й е да я гледат невярващо, като каже, че е родена в Ню Джърси, че родителите й са бенгалци.

Сложили са часа й в осем сутринта — нещо, което отначало я беше подразнило. Ала след като вече е будна, изкъпана, облечена и крачи по улицата с капучино от отсрещното магазинче, тя се чувства ободрена. Ранното ставане само по себе си е постижение. Когато излиза от апартамента, Никил е още в леглото, несмущаван от настойчивия будилник. Предната вечер е приготвила дрехите си, тетрадките — нещо, което не е правила от ученичка. Харесва й да върви толкова рано из улиците, да става сама в полумрака; харесва й смътното обещание на предстоящия ден. Приятна й е промяната от обичайната ситуация — Никил изкъпан, облечен в костюм, изхвърчава навън през вратата, докато тя си налива първата чаша кафе. Благодарна е, че не трябва да гледа бюрото си в спалнята, обградено с чувалите мръсни дрехи; все се канят да ги носят в пералнята, но се сещат един път месечно, когато им се налага да купуват чорапи. Чуди се колко ли дълго ще живее като студентка, въпреки че е вече омъжена, че е доста напреднала в университета и че Никил си има прилична, макар и не твърде бляскава работа. С Греъм би било по-различно — той печелеше повече от достатъчно и за двама им. И все пак това също я дразнеше — караше я да се страхува, че собствената й работа е някак излишна, като лична прищявка. Но това ще се промени, като има редовна работа, припомня си тя. Представя си къде би могла да я отведе тази първа сериозна работа, някъде надалеч, в дълбоката провинция. Понякога се шегува с Никил, че ще трябва да стягат багажа и да идат в Айова или Каламазу. Но и двамата знаят, че дума не може да става той да напуска Ню Йорк, че тя ще трябва да прелита ту насам, ту натам. Идеята й допада — да започне наново на място, където никой не я познава, също както в Париж. Това е единственото, за което се възхищава на майка си и баща си — способността им да загърбят за добро или лошо дома си.

Приближава университета и забелязва, че нещо не е наред. На тротоара е спряла линейка, вратите отзад са разтворени. От телефона на един медицински помощник се разнася пукот. Като пресича, Мошуми надниква в линейката: вижда животоспасителна техника, но не и хора. Въпреки това потръпва. Горе коридорът е пълен. Чуди се кой е пострадал, студент или преподавател. Никого не разпознава, само група объркани първокурсници с формуляри в ръцете.

— Май някой е припаднал — чува да говорят.

— Нямам представа.

Отваря се врата, казват им да се отдръпнат. Очаква да види инвалидна количка и се сепва при вида на носилката, тялото върху нея е покрито с чаршаф. Неколцина зяпачи ахват притеснено. Мошуми прикрива в ръка устата си. Половината от хората край нея извръщат поглед, клатят глави. По подаващите от ръба на носилката крака с бежови ниски обувки се вижда, че е жена. Един професор й казва какво се е случило: секретарката Алис паднала изведнъж до пощенските кутии. Строполила се, както разпределяла пощата. Докато пристигне линейката, била починала от аневризъм. Беше трийсетина годишна, неомъжена, вечно пиеше билков чай. Мошуми не я бе обичала кой знае колко. В нея имаше нещо трошливо и неподатливо на промени — млада жена, която вече носеше предчувствие за старостта.

Призлява й, като си помисли: внезапно умира жена, тъй встрани от света й и все пак тъй близо до него. Влиза в кабинета, който споделя с другите асистенти. Сега там няма никой. Звъни на Никил у дома и на работа. Никой не отговаря. Поглежда часовника си — сигурно още пътува в метрото. Всъщност по-добре, че не го е намерила — спомня си как бе починал баща му — внезапно, без предупреждение. Тази смърт би му напомнила за това. Иска й се да си тръгне, да се прибере у дома. Ала след половин час трябва да преподава. Връща се в стаята с ксерокса да копира програмата си и кратък откъс от Флобер, които ще дава на студентите си за превод. Натиска бутона за свръзка на страниците, но забравя да натисне бутона за телбод. Търси телбода в шкафа за канцеларски материали и когато не го открива, инстинктивно отива до бюрото на Алис. Телефонът звъни. Една жилетка виси на стола й. Отваря чекмеджето, но не смее да пипа нещата й. Намира телбод зад кламерите и пакетчета захарин. Отгоре на хартиено тиксо е написано „Алис“. Факултетските кутии още са полупразни, пощата си седи в едно кошче.

Мошуми отива до своята кутия, за да погледне разписанието на курса си, но тя е празна, тъй че преравя кошчето за своята поща. Взема всяко писмо, адресирано до един или друг професор или асистент, и го слага в съответната кутия. Дори след като открива разписанието си, продължава да довършва прекъснатата задача на Алис. Механичната работа я утешава. Като дете винаги е умеела да подрежда; сама се е хващала да оправя чекмеджета и гардероби, не само своите, но и тези на майка си и баща си. Бе подредила хладилника, чекмеджето за прибори. С тази самовъзложена работа се залисваше през горещите, тихи дни от лятната си ваканция, докато майка й гледаше изумена и пиеше динен шербет пред вентилатора. В кошчето са останали няколко плика. Навежда се да ги вземе. И тогава едно друго име, името на подател, напечатано в левия ъгъл на стандартния плик, привлича погледа й.

Занася писмото с телбода и своята поща в кабинета си. Затваря вратата, сяда зад бюрото си. Пликът е адресиран до професора по сравнително литературознание, който преподава немски и френски. Отваря плика. Вътре има автобиография и мотивационно писмо. Една минута просто гледа вторачено името на листа, отпечатано на лазерен принтер с изискан шрифт. Естествено, че го помни. Когато за пръв път го бе чула, самото име бе достатъчно да я съблазни. Димитри Десджардинс. Той произнасяше фамилията си на английски и тя още я чува така, въпреки френското си образование. Под името е адресът на Уест стрийт 164. Кандидатства за място по заместване, иска да преподава почасово немски. Изчита автобиографията, разбира къде точно е бил и какво точно е правил през последните десет години. Пътувания из Европа. Работа за Би Би Си. Статии и рецензии, публикувани в „Шпигел“ и „Критикъл Инкуайъри“. Докторат по немска литература в Хайделберг.

Запознали са се преди години, малко преди тя да завърши гимназия. По онова време тя и две нейни приятелки, нетърпеливи да станат студентки и отчаяни, че връстниците им не ги канят на срещи, ходят до Принстън, въртят се из университета, разглеждат книжарниците и си пишат домашните в сгради, където могат да влязат без лична карта. Майка й и баща й я насърчават, понеже си мислят, че чете в библиотеката или ходи на лекции — надяват се да остане да учи в Принстън, да живее при тях у дома. Един ден, както трите приятелки си седят на тревата, получават покана да влязат в студентска коалиция срещу режима на апартейда в Южна Африка. Планирали шествие във Вашингтон, да пледират за санкции.

Пътуват с автобус през нощта, за да стигнат рано сутринта за шествието. Всяка от тях е излъгала вкъщи, че ще спи у приятелката си. В автобуса се пуши трева и се слуша безкрайно един и същ албум на „Кросби, Стилс енд Наш“ на касетофон с батерии. Мошуми се е извърнала, разговаря с приятелките си на задната седалка; когато отново поглежда напред, той е седнал до нея. Държи се встрани от останалите, не членува в коалицията и е малко скептичен към всичко това. Слаб и жилав, с малки присвити очички и интелигентно, изтерзано лице, — сексапилно, но не и красиво. Косата му вече редее; колкото има, е руса и къдрава. Има нужда да се избръсне; ноктите му са за подрязване. Носи бяла риза с копчета до долу, избелели джинси с протъркани колене, очила с огъващи се златни рамки, завити покрай ушите му. Заговаря я, без да й се представи, сякаш се познават отдавна. На двайсет и седем е завършил европейска история в Уилямс Колидж. Сега учел немска литература в Принстън, живеел с родителите си, които преподавали в университета, и вече изкуквал. След колежа обикалял из Азия и Латинска Америка. Може би някой ден щял да изкара и докторат. Този безреден живот й допада. Той я пита за името й и когато го чува, се навежда към нея с длан до ухото, макар да е чул прекрасно. „Как по дяволите се пише това?“ — пита той и когато Мошуми го казва, той повтаря погрешно, като всички. Тя го поправя, че „Мои“ се чете като „Мо“, ала той само клати глава и изтърсва „Ще ти казвам, Мишле“.

Прякорът хем я дразни, хем й харесва. Чувства се глупаво, но осъзнава, че с този жест той я придърпва към себе си, сякаш си я присвоява. Когато автобусът утихва и всички започват да се унасят, тя го оставя да облегне глава върху рамото й. Димитри заспива или поне така си мисли тя и също се прави, че е задрямала. Не след дълго усеща ръката му върху крака си, върху бялата джинсова пола. После пръстите бавно я разкопчават. Чакат с минути, преди да преминат от едно копче към друго; очите са още затворени, главата му — още на нейното рамо, докато автобусът се носи по празната тъмна магистрала. За първи път някой мъж я докосва. Тя не смее да мръдне. Отчаяно иска да му отвърне, но умира от страх. Най-накрая Димитри отваря очи. Тя усеща устата му до ухото си и се обръща към него, готова да бъде целуната — за първи път, на седемнайсет. Само че той не го прави. Само поглежда към нея и казва: „Един ден ще разбиваш сърца“. После пак се обляга, вече на своята седалка, сваля дланта си от скута й и отново затваря очи. Тя го гледа невярващо, възмутена от намека, че едва ли досега е разбивала много сърца, и все пак поласкана. През целия път стои с разкопчана пола, чака го да довърши започнатото. Ала Димитри не се докосва до нея, а на сутринта се държи тъй, като че ли не се е случило нищо. На демонстрацията тръгва нанякъде, без да й обърне внимание. В автобуса на връщане сяда другаде.

След това всеки ден тя се връща в университета, мъчи се да го срещне случайно. Няколко седмици по-късно го вижда да върви сам из двора с „Човекът без качества“ в ръце. Вземат си кафе и сядат на някаква пейка. Той я кани да идат на кино, „Алфавил“ на Годар, след това на китайски ресторант. Още потръпва, като си спомни какво бе облякла — стар блейзър на баща й, твърде голям за ръста й, и джинси. Беше подвила ръкавите като на риза, за да се види раираната подплата. Тази бе първата среща в живота й, стратегически планирана за неделя, когато родителите й са на гости. Не си спомня нищо от филма, не хапва нищо и в ресторанта — част от малък търговски център до шосе 1. После, докато накрая той изяжда и двете сладки, без да погледне късметчетата, тя прави грешка: кани го да й кавалерства за абитуриентския бал. Той отказва, откарва я вкъщи, целува я леко по бузата пред вратата и повече не се обажда. Онази вечер я бе унизила; той се бе държал с нея като с дете. По-късно същото лято го среща в киносалона. Той е с високо луничаво момиче с коса до кръста. Мошуми понечва да хукне, но той настоятелно я представя. „Това е Мошуми“, изговаря отчетливо, сякаш от седмици търси повод да го изрече. Казва й, че отива за дълго в Европа, а от израза на момичето си личи, че и тя заминава при него. Мошуми му съобщава, че е приета в „Браун“. „Изглеждаш страхотно“, казва й той, когато приятелката му не ги гледа.

Докато учи в „Браун“, от време на време пристига по някоя картичка, пликове, облепени с ярки, огромни марки. Почеркът му е ситен, но нечетлив, все я кара да напряга очите си. Никога няма адрес на подателя. Дълго време тя мъкне писмата по лекции в чантата си за книги, издули бележника й. Понякога той й праща книги, които е чел и очаква, че ще й харесат. На два-три пъти й звънва посред нощ, тя се събужда и разговаря с часове в мрака; после проспива сутрешните занятия. Едно такова обаждане я окрилява за седмица. „Ще дойда да те видя. Ще те заведа на вечеря“, казва той. Но така и не идва. В крайна сметка писмата му оредяват. Последно й праща кашон с книги и няколко картички, написани в Гърция и Турция, но неизпратени навреме. После тя се премества в Париж.

Изчита отново автобиографията му, след това и писмото. В него няма нищо, освен желание да преподава. Споменава се някакъв дебат, в който Димитри и професорът по германистика участвали преди години. Почти същото писмо съществува на един файл в компютъра й. В третото му изречение липсва точка, която тя прилежно попълва с най-фината си писалка. Не посмява да запише адреса му, макар да не иска да го забрави. В стаята с ксерокса копира автобиографията. Пъхва я в дъното на чантата си. После отпечатва нов плик и пуска оригинала в кутията на професора. На връщане в кабинета си осъзнава, че новият плик няма нито марка, нито пощенски печат, че професорът може да заподозре нещо. От друга страна, се успокоява, че Димитри би могъл да си подаде документите лично; мисълта той да стои тук, в департамента, и да заема обитаваното от нея пространство, я изпълва със същата смесица от отчаяние и възбуда, каквато е чувствала винаги.

Най-трудно й е да реши къде да запише телефона му, в коя част на бележника си. Иска й се да имаше някакъв код. В Париж бе излизала за кратко с един иранец, професор по философия, който пишеше имената на студентите си на персийски върху каталожни картончета, заедно с някаква дребна, жестока подробност, чрез която да ги различава. Веднъж ги бе прочел на Мошуми. „Лоша кожа“, гласеше едната. „Дебели глезени“, пишеше в друга. Мошуми не може да използва такива трикове, не може да пише на бенгалски. Едва помни как се изписва собственото й име, нещо, което баба й я е учила едно време. Най-сетне вписва номера на буква „Д“, без да прибавя към него името. Нали простите цифри не могат да бъдат предателство? Могат да са на всеки. Тя поглежда навън. Сяда зад бюрото си и очите й се отправят нагоре; прозорецът на кабинета стига до горния ръб на стената, тъй че над перваза се вижда само покривът на съседната къща. Гледката предизвиква обратното на световъртеж — замайване, причинено не от земното привличане, а от безкрайните небесни простори.

 

 

Същата вечер у дома след вечеря Мошуми преравя библиотеката в дневната. Откакто са се оженили, книгите им са се смесили, Никил е разопаковал всичко и нищо не си е на мястото. Очите й шарят по купчините списания за дизайн, по дебели албуми на Гропиус и Льо Корбюзие. Никил, наведен над някакъв чертеж върху масата, я пита какво търси.

— Стендал — отвръща му тя. И не лъже. Старо издание на „Модърн Лайбръри“ на „Червено и черно“ на английски, с посвещение „за Мишлето, с обич, Димитри“. Единствената книга, която й е надписвал. Навремето това бе най-близкото нещо до любовно писмо; месеци наред спеше с книгата под възглавницата, после я беше напъхала между пружината и дюшека. Някак си бе успяла да я запази през годините; мъкнеше я със себе си в Провидънс, Париж и Ню Йорк, таен талисман на лавиците, който от време на време поглежда, все още лекичко поласкана от странното му ухажване и винаги любопитна как се е стекъл животът му. Ала сега, докато търси романа, тя не вярва, че ще го намери — може би Греъм го е взел по погрешка, като се е изнасял от квартирата им на Йорк авеню, или пък е останала в мазето у дома на родителите й, в някой от изпратените преди години кашони. Не си спомня да го е слагала в багажа от стария си апартамент, нито да го е разопаковала в новия. Да можеше да попита Никил дали го е виждал — зелено книжле с подвързия от плат, хартиената обложка я няма, заглавието е щамповано в черна рамка на гръбчето. После внезапно го вижда, право пред нея — на лавица, която е огледала преди минута. Отваря книгата, вижда емблемата на „Модърн Лайбръри“ — смелата, гола фигура с факла в ръка. Бе се отказала да я чете още след втора глава. Страницата е отбелязана от жълтееща касова бележка за шампоан. Вече я е прочела три пъти на френски. За няколко дни довършва английския превод на Скот-Монкрийф; чете го на бюрото си в университета, на масата си в библиотеката. Вечер я чете в леглото, преди Никил да легне до нея — тогава я оставя встрани и се зачита в друго.

* * *

Обажда му се през следващата седмица. Вече е изровила картичките, прибрани в незапечатан и ненадписан кафяв плик в кутията с данъчните фактури; изчела ги е удивена, че почеркът и думите му още успяват да я разцентроват. Казва си, че се обажда на стар приятел. Казва си, че шансът да се натъкне на документите му, тъй случайно да попадне на него, просто е неустоим — всеки на нейно място би посегнал към телефона. Казва си, че и той вероятно е женен, също както и тя. Може би четиримата ще идат някъде на вечеря и ще станат добри приятели. Въпреки всичко не казва на Никил за автобиографията. Както стои в кабинета си след седем часа, когато по коридорите ходи само портиерът, дръпва няколко глътки от скритата в дъното на шкафа й бутилка „Мейкърс Марк“ и се обажда. Тази вечер Никил си мисли, че жена му редактира статията си за списанието на Асоциацията на лингвистите.

Набира номера, чува сигнала четири пъти. Чуди се дали той изобщо я помни. Сърцето й се разтупква. Пръстът й се запътва към вилката, готов да натисне.

— Ало?

Гласът му.

— Добър вечер. Димитри?

— На телефона. Кой се обажда?

Тя замълчава. Все още има шанс да затвори.

— Мишлето.

 

 

Започват да се срещат в понеделник и сряда, след края на нейния час. Тя взема влака до неговата квартира в покрайнините, където я чака обяд. Ястията са амбициозни: задушена риба; пухкав огретен, златисто панирано пиле с цял лимон в кухината. Бутилката вино е задължителна. Седят на масата до избутаните встрани книги, лаптоп и тетрадки. След обяда слушат по радиото класическа музика, пият кафе и коняк и изпушват по цигара. Чак тогава посяга към нея. Слънцето се разлива през големите мръсни прозорци на мизерното предвоенно жилище. Има две просторни стаи, ронещи се стени, изподраскан паркет и огромна купчина с кашони, които той още не се е потрудил да разопакова. Леглото, чисто нов дюшек и пружина на колелца, никога не е оправено. След секс Мошуми неизменно се удивлява, че са успели да го отместят на няколко пръста от стената, все по-близо към бюрото отсреща. Харесва й как я гледа, докато крайниците им са още преплетени — задъхва се, все едно я е гонил, напряга се, после се отпуска с усмивка. Косата и космите по гърдите му вече са леко прошарени, бръчици прорязват кожата край очите и бузите. Натежал е, дори е пуснал корем, тъй че тънките му крака изглеждат някак комични. Наскоро е станал на трийсет и девет. Не се е женил. Не си търси работа твърде настойчиво. По цял ден готви, чете, слуша класическа музика. Доколкото тя подразбира, получил е нещо в наследство от баба си.

По време на първата среща, ден след като му се беше обадила, сядат в бара на претъпкан италиански ресторант до университета и не могат да спрат да се гледат, нито да разговарят за документите и за странния начин, по който й бяха попаднали. Той се е преместил в Ню Йорк едва преди месец, опитал се да я открие, но телефонът й е записан на фамилията на Никил. Все едно, съгласяват се двамата. Така е по-добре. Пият по чаша вино. Мошуми се съгласява на ранна вечеря с Димитри, тъй като виното вече ги е замаяло. Той поръчва салата с топъл агнешки език, задушено яйце и сирене пекорино — нещо, което тя се кълне, че не би вкусила, след което почти го изяжда. После отива в „Балдучи“ да купи спагетите и готовия сос с водка, за вечерята им с Никил.

В понеделник и сряда никой не знае къде е. По пътя от спирката на метрото до квартирата на Димитри няма зарзаватчии бенгалци, нито съседи, които да я разпознаят, щом завие към неговата улица. Все едно че живее в Париж — в тези няколко часа при него тя е анонимна и недостъпна за никого. Димитри не любопитства много-много за Никил, дори не пита за името му. Не ревнува. Когато в ресторанта му казва, че е омъжена, изразът му не се променя. За него тези няколко часа са напълно нормални, предначертани, и тя се убеждава колко лесно е всичко. Нарича Никил „мъжът ми“: „С мъжа ми ще ходим на вечеря в четвъртък“. „Мъжът ми ме зарази с тази хрема.“

 

 

Вкъщи Никил нищо не подозира. Както обикновено вечерят, разговарят как е минал денят им. Разчистват заедно кухнята, сядат на канапето и гледат телевизия, докато тя поправя тестове и упражнения. По време на късните новини изяждат по купа ориз „Бен енд Джери“, после си мият зъбите. Както обикновено си лягат в леглото, целуват се, после бавно си обръщат гръб, за да се изтегнат и да заспят. Само че Мошуми не спи. Всеки понеделник и сряда вечер тя се страхува, че той ще усети, ще я прегърне и веднага ще разбере. Стои будна с часове, след като са загасили лампите, подготвя се да му отвърне, да го излъже в очите. „Отидох да пазарувам“ — ще му каже, ако попита; нали първия понеделник бе сторила тъкмо това, на връщане от Димитри бе спряла по пътя и измъквайки се от метрото на 72-ра улица, беше спряла в съвсем непознат магазин и бе купила чифт най-невзрачни черни обувки.

Една вечер е по-зле отвсякога. Става три часа, после четири. През последните няколко нощи на тяхната улица има ремонт, местят и стоварват гигантски контейнери бетон и мазилка. Мошуми е бясна на Никил, задето успява да заспи. Изкушава се да стане, да си налее едно питие, да се изкъпе или нещо такова. Ала умората я задържа в леглото. Гледа сенките на колите върху тавана, чува някакъв камион да вие в далечината като нощен звяр единак. Струва й се, че ще будува до съмване, ала някак успява да се унесе. Събужда се малко след зазоряване от шума на плющящия по стъклата дъжд, който блъска по тях така яростно, сякаш всеки момент ще ги натроши. Главата й ще се пръсне. Измъква се от леглото и дръпва пердетата, после се връща и разтърсва съпруга си.

— Гледай — казва тя и посочва дъжда, като че ли е нещо наистина рядко.

Никил послушно поглежда и без да се буди докрай, сяда в леглото, после отново затваря очи.

В седем и трийсет Мошуми става. Утринното небе е чисто. Излиза от спалнята и вижда, че дъждът е проникнал през покрива, оставяйки грозно жълто петно на тавана и локви из апартамента: една в банята, друга в антрето. Первазът на отворения прозорец във всекидневната е прогизнал и кален, също като натрупаните по него листове и книги. Гледката я докарва до плач. В същото време е благодарна, че има конкретна причина да се разстройва.

— Защо плачеш? — пита я Никил, примижал и по пижама.

— Таванът се е напукал.

Никил вдига очи.

— Не е толкова страшно. Ще повикам някой да го оправи.

— Дъждът е прокапал оттам.

— Какъв дъжд?

— Не помниш ли? На зазоряване беше порой. Направо невероятно. Събудих те.

Ала Никил не помни нищо.

Минава един месец от среди и понеделници. Започват да се виждат и в петък. Един петък се оказва сама в апартамента му; той излиза още с нейното идване, за да купи пръчка масло за белия сос, с който смята да полее пъстървата. Тя го гледа през прозореца как върви по улицата — мъничък, оплешивяващ, безработен застаряващ мъж, който й помага да разбие брака си. Чуди се дали единствена от жените в семейството си е предала съпруга си, дали само тя е невярна. Ей това я разстройва най-много: че изневярата я кара да се чувства странно спокойна, усложненията й носят покой и осмислят деня й. След първия път, докато се къпе, се ужасява от стореното, от гледката на пръснатите си между двете стаи дрехи. Преди да си тръгне, сресва косата си пред огледалото в банята — единственото в апартамента. Държи главата си сведена, поглежда се само в едното му ъгълче. И тогава забелязва, че огледалото е от тези, които, кой знае защо, те ласкаят, някакъв фокус на стъклото или светлината кара кожата й да сияе.

Стените на Димитри са голи. Той все още живее от няколко грамадни брезентови чанти. Мошуми се благодари, че не й се налага да си представя живота му с всички подробности, с цялата неразбория. Оправил е само кухнята, сглобил е стереоуредбата и е измъкнал част от книгите. При всяко нейно идване има скромни признаци на напредък. Тя обикаля из всекидневната, гледа книгите, които е започнал да подрежда по талашитените лавици. С изключение на немските книги, библиотеките им са еднакви — същата яркозелена обложка на Принстънска енциклопедия на поезията и поетиката. Същото издание на „Мимезис“. Същият окомплектован Пруст. Взема голям албум парижки снимки на Атже. Сяда в креслото, единствената му мебел. Тук бе седнала при първото си гостуване, а той стоеше зад нея и разтриваше една точка на рамото й, възбуждаше я, докато тя не стана и не отиде с него в леглото.

Отваря книгата, за да погледне улиците и сградите, които е познавала някога. Мисли за пропиляната стипендия. На пода изгрява голям квадрат светлина. Слънцето свети точно зад нея и сянката на главата й се разстила по дебелите гладки страници, няколко кичура от косата й странно увеличени, като под микроскоп. Отмята глава и притваря очи. Когато ги отваря отново, слънцето се е изплъзнало, един слитък от светлината се свива в дъските на пода, сякаш постепенно се затваря завеса; белите страници на албума в ръцете й посивяват. Чува стъпките на Димитри по стълбите, после ясния звук на ключа му в ключалката. Става да остави албума, търси мястото му на лавицата.