Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Namesake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Джумпа Лахири

Заглавие: Името

Преводач: Зорница Христова

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Обсидиан“

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-082-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9019

История

  1. — Добавяне

3
1971 г.

Семейство Гангули са се преместили в университетско градче извън Бостън. Доколкото знаят, други бенгалци тук не живеят. Градът има историческа част, къса улица с колониална архитектура, която привлича туристи през летните уикенди. Има бяла енорийска църква с камбанария, каменна сграда на съда, пристроен със затвор, сводеста обществена библиотека и дървен кладенец, откъдето според слуховете е пил легендарният бостънец Пол Ривиър. През зимата след залез по прозорците палят свещици. Ашок е назначен като асистент по електроинженерство в университета. Преподава на пет групи и печели шестнайсет хилядарки годишно. Има си кабинет, името му е ецвано върху лентичка черна пластмаса до вратата. Заедно с другите членове на факултета ползва услугите на възрастна секретарка, мисис Джоунс, която често оставя чиния с бананов сладкиш до кафе машината в общата стая. По неговите догадки мисис Джоунс, чийто съпруг до смъртта си е преподавал в английската катедра, трябва да е на възрастта на майка му. Само дето живот като нейния майка му би намерила за обиден: да се храни сама, да се блъска самичка с колата до работа посред сняг или киша, да вижда децата и внуците си най-много три-четири пъти годишно.

Работата е всичко, за което Ашок е мечтал. Винаги се е надявал да преподава в университет, вместо да работи за някаква корпорация. Какъв трепет да стои зад катедрата пред аудитория, пълна с американски студенти! Какво задоволство изпитва да гледа името си в графа „Преподаватели“ в университетския указател! Как се радва всеки път, щом мисис Джоунс го извика: „Професор Гангули, жена ви е на телефона“. От кабинета на четвъртия етаж се разкрива широк изглед към двора, ограден от обрасли с лози тухлени сгради, а при хубаво време Ашок сяда на някоя пейка и обядва, заслушан в звъна на камбаните от часовниковата кула. В петък, след като свърши последният час, ходи в библиотеката да чете чуждата преса, окачена на дълги дървени табла. Изчита как американците бомбардират в Камбоджа маршрут за доставки към Северен Виетнам, чете за убитите по калкутските улици наксалити — екстремисти — и за зреещата война между Индия и Пакистан. От време на време се качва на слънчевия, безлюден горен етаж на библиотеката, където е литературната секция. Разхожда се между лавиците и всеки път неудържимо го привличат любимите му руснаци, където винаги го приветства името на сина му, гравирано в златно по гърбовете на ред зелени, червени и сини книги с твърди корици.

За Ашима преселването в предградията е по-драстично и стряскащо от прехода между Калкута и Кеймбридж. Съжалява, че съпругът й не е приел мястото в Североизточния университет, тъй че да си останат в града. Стъписана е, че в това градче тротоари, кажи-речи, няма, нито улични лампи и обществен транспорт, че километри наред магазин не се вижда. Не иска да се учи да кара новата тойота корола, която им се налага да купят. Макар да не е вече бременна, понякога още смесва фъстъци, оризови ядки и лук. Да си чужденка, проумява Ашима, е все едно цял живот да си бременна — вечно чакаш и все ти тежи, все ти е някак особено. Непрекъсната отговорност, скоби, зейнали в обичайния досега живот — само дето откриваш, че предишният ти живот е изчезнал, заменен с нещо по-сложно и по-трудоемко. Както бременните, осъзнава Ашима, чужденците извикват същото любопитство у хората, същата смесица от съжаление и респект.

Когато Ашок е на работа, разходките й извън апартамента се ограничават до университета, където живеят, и намиращата се в непосредствена близост историческа част на града. Обикаля насам-натам с Гогол, пуска го да потича из двора, сяда с него в дъждовните дни да гледат телевизия във фоайето за студенти. Веднъж седмично прави трийсет самоси, които продава в студентското кафене по двайсет и пет цента едната, редом с линзерите на мисис Ецолд и баклавата на мисис Касолис. В петък води сина си в обществената библиотека на детския „Час за приказки“. Когато Гогол става на четири, тя го води и връща от университетската детска градина три пъти седмично. Докато той е в градината, за да рисува с пръсти и да учи английската азбука, Ашима не е на себе си, отвикнала да остава самичка. Липсва й навикът на детето да стиска свободния край на сарито й, когато вървят заедно. Липсва й сърдитият, пискливо момчешки гласец, с който й казва, че е гладен, уморен или че му се пишка. За да не бъде сама у дома, сяда в читалнята на обществената библиотека, в едно кресло от напукана кожа, пише писма на майка си, чете списания или някоя от донесените от вкъщи бенгалски книги. Стаята е приветлива, светла, с доматеночервен килим и хора, които четат вестници около голяма кръгла дървена маса с подредени в средата форзиции или тръстики. Когато й домъчнее за Гогол, отива до детската читалня, а там, закачена на дъската за съобщения, стои негова снимчица в профил: седнал на пода на една възглавничка в часа за приказки да слуша как библиотекарката мисис Ейкън, чете „Котката с шапката“.

След две години в претоплената, субсидирана от университета квартира Ашок и Ашима са готови да си купят къща. Вечер, след като хапнат, слагат Гогол на задната седалка на колата и се отправят на оглед. Прескачат историческия квартал, където живее деканът на факултета; веднъж годишно, на 26 декември, Ашок и Ашима получават покана за чай в огромната къща от осемнайсети век. Затова пък оглеждат по-скромните улици, с оставени по моравите детски басейнчета и бухалки за бейзбол. Всички собственици са американци. В къщите им се ходи с обувки, котешки тоалетни се въргалят из кухните, кучета лаят и скачат, щом Ашок и Ашима натиснат звънеца. Научават имената на различни архитектурни стилове. Накрая се спират на двуетажна колониална къща с обков в наскоро застроен парцел, необитавана досега, построена върху четвърт акър земя. Това е парчето Америка, което ще обявят за свое. Гогол ги придружава до банката, седи и ги чака да подпишат безброй формуляри. Ипотеката е одобрена, през пролетта ще се нанесат. Като местят багажа до новата къща, Ашок и Ашима са удивени колко неща притежават; всеки от тях е пристигнал в Америка с един куфар и дрехи за няколко седмици. Сега са се насъбрали достатъчно броеве на „Глоуб“, за да увият с тях всички чинии и чаши. Имат целогодишни течения на списание „Тайм“ за изхвърляне.

Стените на новия дом са боядисани, алеята насмолена, терасата и фасадата покрити с водоустойчив лак. Ашок фотографира стая по стая (с Гогол винаги в кадър), за да видят дома му роднините в Индия. Гогол е заснет как отваря хладилника, как уж говори по телефона. Доста набито детенце с пълни бузки, но вече вглъбени черти. Когато позира за снимка, с труд му измъкват усмивката. Къщата е на четвърт час от най-близкия супермаркет, четирийсет минути до търговския център. Адресът е Пембъртън Роуд 67. Съседите са семейство Джонсън, семейство Мъртън, семейство Аспри и семейство Хил. Има четири скромни спални, две бани, два метра високи тавани и гараж за една кола. В дневната има камина от тухли и френски прозорец с изглед към двора. В кухнята има пълен набор електроуреди в жълто, въртящ се поднос за подправки и имитиращ теракота балатум. Акварел от бащата на Ашима, керван камили в раджастанска пустиня, е рамкиран в местното фото и е окачен на стената в дневната. Гогол има собствена стая, легло с чекмедже и метални лавици, които събират конструктори, диафилмчета и таблетки за скици. Повечето му играчки са взети от гаражни разпродажби, също както и повечето мебели, завесите, тостерът и комплектът тигани и тенджери. Отначало Ашима не иска да внася в дома си такива неща, срамува се да купува старите вещи на чужди хора, на всичко отгоре американци. Но Ашок й изтъква, че дори техният декан пазарува оттам, че дори и в палат да живеят, американците не се свенят да нахлузят панталони, купени втора ръка за петдесетина цента.

Когато се нанасят, наоколо е още съвсем голо. В двора им не растат дървета, входът им не е опасан от храсти, тъй че циментовата основа се вижда съвсем ясно. През първите няколко месеца четиригодишният Гогол играе в неравния прашен двор сред пръчки и камъни, изпоцапва си гуменките и оставя следи. Това е измежду първите му спомени. Цял живот ще си спомня онази студена, навъсена пролет, когато ровичкаше из прахоляка, събираше камъни и откриваше черно-жълтите саламандри изпод някоя преобърната плочка. Ще си спомня как другите деца в квартала се смеят и карат големите си велосипеди по пътя. Ще си спомня топлия, ослепителен ден, в който пръстта се изсипа от един камион, и как няколко седмици по-късно излязоха на терасата, за да видят как по плешивата черна морава са прераснали тънки стръкчета трева.

Отначало вечер потеглят на разходки с колата, малко по малко изследват новия район: изоставени черни пътища, сенчести второкласни шосета, фермите, откъдето наесен можеш да купиш тиква, а през юли — малини в зелени картонени кутии. Задната седалка на колата е застлана с найлон, пепелниците на вратите още са запечатани. Карат, докато се стъмни, без конкретна посока, покрай скрити езера или гробища, покрай слепи, задънени улици. Понякога напускат града и стигат до някой от плажовете покрай Северното крайбрежие. Дори през лятото никога не отиват да плуват, нито се пекат на слънце. Ходят облечени както винаги. Докато пристигнат, будката за билети е празна, тълпите са се разотишли; на паркинга са останали само шепа коли, а единствените хора наоколо са дошли да разходят кучетата си, да се порадват на залеза или да претърсват пясъка с метални детектори. Докато карат нататък, семейство Гангули предвкусват мига, в който тънката лентичка на океана ще се изпъне пред тях. На плажа Гогол събира камъчета и копае тунели из пясъка. Двамата с баща му скитосват на бос крак, крачолите навити до насред прасеца. Гледа как татко му вдига хвърчило за броени минути, тъй високо, че Гогол трябва да отметне глава, ако иска да види реещата се из небето цветна точица. Вятърът плющи край ушите, сковава лицата им. Гларуси пърхат над тях, спускат се толкова ниско — да протегнеш ръка, ще ги пипнеш. Гогол ту хуква в морето, ту се връща на пясъка, оставя плитки, нетрайни стъпчици и си мокри навитите крачоли. Майка му го навиква през смях, вдига сарито си няколко пръста над глезените, взема обувките си в ръка и нагазва в разпенената ледена вода. Протяга се към Гогол, поема ръката му.

— Не ходи надалеч — моли го тя.

Вълните се връщат, набират мощ, мекият тъмен пясък сякаш не спира да мърда под стъпалата им и ги вади от равновесие.

— Падам. Сякаш ме дърпа навътре — повтаря Ашима.

 

 

През август, когато Гогол става на пет, Ашима открива, че отново е бременна. Сутрин се насилва да хапне една филийка, само защото Ашок й я препича и я гледа как дъвче в леглото. Постоянно й се вие свят. Дните й преминават в лежане до розовото пластмасово кошче за хартиени отпадъци, щорите спуснати, и с метален привкус в устата. Гледа „Достойна цена“, „Пътеводна светлина“ и „Пирамида за 10 000 долара“ на телевизора, който Ашок пренася от всекидневната до нейната страна на леглото. Когато по обяд се довлича до кухнята да намаже на Гогол филия с желе и фъстъчено масло, миризмата от хладилника я блъсва в носа и тя е уверена, че вместо със зеленчуци чекмеджето е пълно със смет, че месото гние по рафтовете. Понякога Гогол ляга до нея в голямата спалня, чете книжка с картинки или оцветява с пастели.

— Ще ставаш батко — казва му тя един ден. — Ще има кой да ти вика „Дада“. Кой като теб!

Друг път, щом чувства прилив на сили, кара Гогол да й донесе фотоалбума и двамата гледат снимки на бабите и на дядовците, на чичовци, лели и братовчеди, за които той няма спомен, макар веднъж да е ходил в Калкута. Помага му да разучи четиристишие за деца от Тагор и кои божества обкръжават десетръката Дурга при пуджо: вляво Сарасвати с лебеда и Картик с пауна си, вдясно Ганеш с мишката и Лакшми с кукумявката. Всеки следобед Ашима ляга да спи, но преди да задреме, включва Канал 2 и заръчва на Гогол да гледа „Улица Сезам“ и „Електрическата компания“, за да поддържа научения в забавачницата английски.

Вечер Гогол и татко му сядат да вечерят самички; цяла седмица ядат пилето с къри и ориза, сготвени от баща му в неделя в двете очукани метални тенджери. Докато храната се топли, Ашок казва на Гогол да затвори вратата към спалнята, защото майка му не търпи миризмата. Малко е странно да гледа баща си да властва из кухнята, заел мястото на Ашима край печката. Като седнат на масата, все нещо не достига: разговорът между родителите му, звукът от телевизора в дневната, където вървят новините. Баща му вечеря, надвесил глава над чинията, прелиства последния брой на списание „Тайм“ и от време на време поглежда да види дали Гогол също се храни. Не забравя да смеси предварително пилето и ориза за Гогол, но не му го оформя на топчета, които да нареди по чинията като цифрите на циферблат, както ги прави майка му. Гогол е вече научен да яде самостоятелно с пръсти, без да изцапа с храна кожата на дланта си. Вече умее да изсмуква костния мозък от агнешкото, да вади костите на рибата. Ала не му се услажда, ако майка му не е край масата. Вечер след вечер все се надява тя да излезе от спалнята, да седне между баща му и него и да изпълни въздуха с дъха на сарито и жилетката си. Омръзва му да яде всяка вечер едно и също и веднъж дискретно побутва встрани останалата храна. После започва да рисува с показалец в останалия по чинията сос. Играе си.

— Дояж си — казва баща му и вдига очи от списанието. — Не си играй тъй с храната.

— Наядох се, татко.

— Имаш още храна в чинията си.

— Не ми се яде.

Чинията на баща му е лъсната, пилешките кости оголени от хрущяла и сдъвкани на розова каша, дафиновият лист и пръчицата канела изглеждат нови-новенички. Ашок клати глава укорително и неумолимо. Всеки ден му се свива сърцето, като гледа как хората хвърлят недоядени сандвичи или ябълки, от които едва са отхапали.

— Довърши си вечерята, Гогол. На твоята възраст аз съм ял консерви.

 

 

Тъй като почва да повръща в мига, в който тръгне колата, през септември 1973 г. Ашима не може да придружи мъжа си за първия ден на Гогол в основното училище в града. Впрочем Гогол пристига чак за втората седмица на учебната година. Първата е изкарал в леглото също като майка си — неспокоен и без апетит, оплаквал се е от болки в стомаха и дори е повърнал в розовото пластмасово кошче. Не иска да ходи на училище. Не иска да облече новите дрешки, които майка му е купила от „Сиърс“ и е окачила до тоалетката, нито да носи кутията за обяд „Чарли Браун“, нито да се качва на жълтия училищен автобус, който спира на края на Пембъртън Роуд. За разлика от забавачката, училището е на няколко километра и от къщата, и от университета. На няколко пъти са го водили да му покажат постройката — ниска, длъгнеста, тухлена сграда със съвсем плосък покрив и знаме, което плющи на върха на забит сред двора висок бял пилон.

Гогол има причини да не иска да ходи на училище. Казали са му, че там няма да се нарича Гогол, а ще се води с новото, истинско име, което родителите му са избрали най-сетне — тъкмо навреме, преди момчето да тръгне на училище. Името Никил е изкусно скачено със старото. Освен че е съвсем порядъчно бенгалско име и значи „цялостен, всеобхватен“, то доста прилича на „Николай“, първото име на руския Гогол. Името осенило Ашок, както гледал разсеяно гърбовете на книгите в библиотеката, и той хукнал към къщи да пита какво мисли Ашима. Отбелязал, че е относително лесно за изговор въпреки риска американците да го скъсят до „Ник“, с тяхната мания да съкращават. Ашима уж не е против, но насаме си поплаква, мислейки за баба си, починала преди няколко месеца, за писмото й с истинското име на Гогол, останало вечно да пърха някъде между Индия и Америка. Понякога още сънува как отваря плика, открит след толкова години в кутията им на Пембъртън Роуд, и открива, че листът е празен.

Само че Гогол не иска новото име. Не разбира защо да не може да си остане със старото.

— Защо трябва да ми викат така? — пита той с насълзени очи.

Друго щеше да бъде, ако и родителите му го наричаха Никил. Само че те обясняват, че новото име ще го използват само учителите и съучениците му. Бои се да бъде Никил. Някой, когото не познава. Комуто е непознат. Родителите му го утешават, че и те имат по две имена, също както и всичките им бенгалски приятели тук, всичките им роднини в Калкута. Това е то да си голям, това е то да си бенгалец. Пишат му го на листче хартия и го карат да го препише десет пъти.

— Не се притеснявай — добавя баща му. — За мен и за майка ти винаги ще си Гогол.

 

 

В училище ги посреща секретарката мисис Макнаб, която дава на Ашок да попълни регистрационния формуляр. Той вади копие от акта за раждане и картона с ваксините и мисис Макнаб ги прибира в една папка с формуляра.

— Насам — казва тя и ги повежда към директорския кабинет. „Кандейси Лапидъс“, гласи табелката на вратата.

Мисис Лапидъс уверява Ашок, че пропуснатата първа седмица няма да бъде проблем, че нещата тепърва ще се уреждат. Мисис Лапидъс е стройна висока жена с къса, руса до бяло коса. Носи сини седефени сенки и лимоненожълто костюмче. Подава ръка на Ашок и му казва, че в училището вече има две индийски дечица, Джаядев Моди от трети клас и Рекха Саксена от пети. Семейство Гангули не ги ли познават? Не, отговаря Ашок. Мисис Лапидъс поглежда към формуляра и се усмихва на момчето, което стои вкопчено в ръката на баща си. Гогол е облечен в бледосин панталон, червено-бели гуменки и раирана блуза по врата.

— Добре дошъл в училище, Никил. Аз съм директорката мисис Лапидъс.

Гогол забива очи в гуменките си. Директорката произнася новото име по-иначе от родителите му, втората сричка провлечена, като „кийл“.

Тя се навежда, изравнява лицето си с неговото и протяга ръка към рамото му.

— Можеш ли да ми кажеш на колко години си, Никил?

Когато повтаря въпроса, който пак остава без отговор, мисис Лапидъс пита:

— Мистър Гангули, Никил разбира ли английски?

— Естествено, че разбира — отвръща Ашок. — Синът ми е напълно двуезичен.

За да докаже, че Гогол разбира, Ашок прави нещо нечувано досега: заговаря сина си на английски, внимателно и с акцент.

— Давай, Гогол — потупва го той по главата. — Кажи на мисис Лапидъс на колко години си.

— Какво беше това? — пита мисис Лапидъс.

— Кое по-точно, госпожо?

— Как се обърнахте към детето? Беше нещо с „Г“.

— А, това ли, така го наричаме само вкъщи. Но истинското му име трябва да бъде — е — той поклаща решително глава — Никил.

Мисис Лапидъс смръщва вежди.

— Боя се, че не разбирам. Истинско име ли?

— Да.

Мисис Лапидъс разглежда формуляра за регистрация. Не й се е налагало да решава подобен проблем с другите две индийчета. Отваря папката, разглежда акта за раждане и картона с ваксините.

— Май има някаква грешка, мистър Гангули. Според тези документи официалното име на сина ви е Гогол.

— Точно така. Но позволете ми да ви обясня…

— … че искате да го наричаме Никил.

— Точно така.

Мисис Лапидъс кимва.

— И защо?

— Така искаме.

— Не съм сигурна, че ви разбирам, мистър Гангули. Може би Никил е презиме? Или прякор? Много от децата тук имат прякори. В този формуляр има графа…

— Не, не, не е презиме — казва Ашок. Започва да губи търпение. — Няма презиме. Няма прякор. Истинското име на сина ми, училищното му име е Никил.

Мисис Лапидъс стисва устни и се усмихва.

— Но той явно не реагира на него.

— Моля ви, мисис Лапидъс — казва Ашок. — Често се случва детето да се обърка в началото. Дайте му малко време. Уверявам ви, че ще свикне.

Навежда се и този път на бенгалски, спокойно и тихо, моли Гогол да отговаря, когато мисис Лапидъс му зададе въпрос.

— Не се плаши, Гогол — казва той и повдига с пръст брадичката на сина си. — Сега си голямо момче. Няма да плачеш.

Мисис Лапидъс не разбира нито дума, ала слуша внимателно и пак чува същото име. Гогол. Леко, с молив, тя го записва във формуляра за регистрация.

Ашок подава на сина си кутията с обяда и едно яке в случай че застуди. Благодари на мисис Лапидъс.

— Бъди добро момче, Никил — казва той на английски. Двоуми се за миг и си тръгва.

Щом остават сами, мисис Лапидъс пита:

— Радваш ли се, че ставаш ученик, Гогол?

— Мама и татко искат да имам друго име в училище.

— Ами ти, Гогол? Ти искаш ли новото име?

Детето мълчи, после клати глава.

— Това „Не“ ли значи?

Гогол кимва.

— Аха.

— Значи решено. Можеш ли да напишеш името си на това листче?

Гогол взема молив, стиска го здраво и рисува буквите на единствената дума, която умее да пише по памет, само дето от нерви „L“-то излиза наопаки.

— Какъв красив почерк — похвалва го мисис Лапидъс. Скъсва стария формуляр и нарежда на мисис Макнаб да напечата нов. После повежда момчето за ръка по застлания с килим коридор с боядисани циментови стени. Отваря една врата и представя Гогол на учителката му мис Аткинс — с коса на две плитки, гащеризон и сабо. В класната стая заварва плетеница от прякори: Андрю е Анди, Александра — Санди, Уилям — Били, Елизабет — Лизи. Нищо общо с училището, което познават Ашок и Ашима: писалки, излъскани черни обувки, сериозни имена, „госпожо“ и „господине“ от най-крехка възраст. Тук единственият официален ритуал е вричането във вярност към американското знаме, преди да започнат занятията. После през целия ден си седят около общата кръгла масичка, пият пунш, ядат сладки и подремват на пръснатите по пода оранжеви възглавнички. Първата вечер детето се връща с писмо до родителите си от мисис Лапидъс, сгънато и окачено с връвчица на врата му, в което се казва, че в училище ще наричат сина им Гогол — той така предпочитал. Ами нашите предпочитания, чудят се Ашок и Ашима и клатят глави. Ала тъй като и на двамата им е неловко да настояват, налага се да се примирят.

Така Гогол почва да се образова. Пише галеното си име върху листове грапава бледожълта хартия, ведно с главните и малките букви от азбуката. Учи се да събира и изважда, да изписва по някоя дума. На кориците на читанките оставя името си за поколенията, изписано под ред други с молив втори номер. В час по рисуване — най-любимия му предмет — името му е изчегъртано с кламер по дъната на глинени чашки и купички. Лепи сурова юфка върху картон и поставя подписа си с дебели мазки върху картините си. Ден след ден носи творбите си на Ашима, а тя гордо ги слага на вратата на хладилника. „Гогол Г.“, гласи подписът в долния десен ъгъл, сякаш иначе ще го сбъркат с някой друг Гогол в училище.

 

 

През май се ражда сестра му. Този път всичко става набързо. Една съботна сутрин слушат касети с бенгалски песни и се готвят да идат на разпродажба в квартала. Гогол тъкмо закусва замразени гофрети и се ядосва, че музиката му пречи да чува звука на анимационното филмче по телевизията, когато на майка му й изтичат водите. Баща му спира касетата и се обажда на съпрузите Нанди, които вече живеят на двайсет минути от тях и си имат момченце. После звъни на съседката мисис Мъртън, предложила да погледа Гогол, докато Нанди пристигнат. Макар и подготвен какво има да става, когато мисис Мъртън пристига с гергефа си, Гогол се чувства отритнат и вече не му е до филмчета. Стои пред прага, гледа как баща му настанява майка му в колата, после им маха за сбогом. За да минава времето, рисува себе си, новото бебе и родителите си, наредени пред къщата. Не забравя да сложи точка върху челото на майка си, очила на носа на баща си, уличен стълб до пътечката към вратата.

— Направо едно към едно — наднича мисис Мъртън през рамото му.

Същата вечер Мая Нанди (която Гогол нарича Мая Маши, все едно е сестра на майка му, негова собствена леля) притопля донесената от нея вечеря и тъкмо тогава баща му се обажда да каже, че бебето се е родило. На другия ден Гогол вижда майка си да седи в леглото, с пластмасова гривна на китката и без твърдия кръгъл корем. През един голям стъклен прозорец вижда сестра си да спи в малко стъклено легълце, единственото бебе в родилното с такава гъста черна коса. Представят го на акушерките. Изпива сока и изяжда пудинга от подноса на майка си. После смутено й дава нарисуваната картинка. Под човешките фигури е изписал своето собствено име, „Ма“ и „Баба“. Само под бебето нищо не пише.

— Не знаех как ще се казва — обяснява Гогол и научава веднага.

Този път Ашок и Ашима са се подготвили. Имат си имена за момче и момиче. Научили са си урока. Разбрали са, че училищата в Америка могат да пренебрегнат заръките на родителите и да запишат детето с галеното му име. Единственият начин да избегнеш подобно объркване, решили са те, е да минеш без галено име, както вече са сторили много техни бенгалски приятели. Дъщеря им ще се казва еднакво и навън, и на галено: Сонали, „златната“.

Два дни по-късно, на връщане от училище, Гогол намира майка си вкъщи с хавлия за баня наместо сари и за пръв път вижда сестра си будна. Облечена е в розови ританки, които скриват ръчичките и крачетата, а край кръглото й като месечинка лице е завързана розова шапчица. Татко му също е вкъщи. Двамата слагат Гогол да седне в дневната на канапето, поставят Сонали в скута му и му казват да я държи до гърдите си и да придържа вратлето й, докато баща му ги снима с новия 35-милиметров „Никон“. Блендата щраква меко на няколко пъти; стаята е окъпана в щедра следобедна светлина.

— Здрасти, Сонали — поздравява я той, седнал сковано, забил поглед първо в лицето й, после към обектива.

„Сонали“ е името в акта за раждане, което ще носи цял живот за пред хората, но у дома скоро почват да я наричат „Сону“, после „Сона“, накрая „Соня“. „Соня“ я прави гражданка на света. Хем е руско като на брат й, хем го има и в Европа, и в Южна Америка. След време така ще се казва италианската съпруга на индийския премиер. В началото Гогол е разочарован, че не може да си играе с нея, че тя само спи, цапа пеленките и плаче. С времето обаче сестричката почва да му отвръща, да се смее, когато й гъделичка коремчето, побутва я в скърцащата люлка или подава нос иззад ръба на креватчето. Помага на майка си да я къпе, носи хавлията и шампоана. Забавлява я на задната седалка в колата, когато в събота вечер отиват на гости у приятели на родителите му. Междувременно всички бенгалци от Кеймбридж са заживели на места като Дедъм, Фремингъм, Лексингтън или Уинчестър, в къщи със задни дворове и алеи за паркиране. Толкова много бенгалци познават, че нямат една свободна събота, тъй че детският спомен на Гогол за събота вечер ще се състои от следната вечно повтаряща се сцена: трийсетина души са се събрали в тристайна къщичка с дворче. Децата гледат телевизия или играят в мазето, родителите хапват и разговарят на бенгалски, който децата им не говорят помежду си. Ще си спомня рядкото къри в картонена чиния, понякога пица или китайска храна, поръчани специално за децата. На Сонината оризова церемония са поканени толкова гости, че Ашок наема помещение в университета — двайсет сгъваеми маси и огромна печка. За разлика от послушния си батко седеммесечната Соня отказва каквато и да било храна. Играе си с буцата пръст, изкопана от двора, и заплашва да пъхне доларовата банкнота в устата си.

— Това дете — отбелязва някой от гостите — вече е истинско американче.

 

 

Докато в живота им в Ню Ингланд навлизат все нови бенгалски приятели, хората в стария, прежен живот — тия, дето познават Ашок и Ашима като Мону и Миту — постепенно редеят. Още близки умират, телефонът звъни посред нощ или идват писма с вест, че лели и чичовци вече не са между живите. Новините за нечия смърт никога не се губят в пощата като другите им писма. Кой знае как, лошите вести винаги съумяват да бъдат предадени при все белия шум и телефонния екот. За десет години в чужбина и двамата осиротяват; родителите на Ашок умират от рак, майката на Ашима — от болест на бъбреците. Рано сутрин траурните вести будят Гогол и Соня, през тънките стени на спалнята се разнася плач. Те пристъпват към стаята на родителите си — неразбиращи и смутени при вида на сълзите им, инстинктивно натъжени. В някои отношения Ашок и Ашима водят живота на съвсем престарели хора, чиито познати и близки са вече изгубени, а те са надживели всички и намират утеха единствено в спомена. Дори живите им роднини изглеждат някак си мъртви: нали все не могат да ги видят и пипнат. Гласовете по телефона, понякога носещи вести за сватби и рождества, карат кожата им да настръхва. Как е възможно да са между живите, че и да говорят? Още по-странно е, като ги виждат, по веднъж на пет-шест години — няколкото седмици в Калкута минават като насън. Щом се върнат на Пембъртън Роуд в скромната къща, която сега им се струва гигантска — нищо не им напомня за тях; току-що са видели стотина роднини, а все пак се чувстват единствените Гангули в света. Тези, с които са израснали, няма да видят новия им живот, това поне знаят със сигурност. Няма да вдъхнат въздуха на влажното утро в Ню Ингланд, няма да видят дима над съседския покрив, нито да зъзнат в колата, докато чакат стъклото да се размрази и двигателят да загрее.

И все пак за някое външно око семейство Гангули са досущ като съседите си — въпреки името върху пощенската кутия и доставяните там „Задгранична Индия“ и „Сангбад Бихитра“. Гаражът им, като всеки друг, съдържа лопати, ножици за подрязване и шейна. Купуват си барбекю, за да пекат лете пиле тандури на верандата. Всяка стъпка, и най-малката придобивка бива разисквана и съгласувана с бенгалските им приятели. Има ли разлика между пластмасовото гребло и металното? Кое е по-добре да си вземат, жива елха или изкуствена? Научават се да пекат пуйка за Деня на благодарността (макар и натъркана с лют пипер, чесън и ким, да окачват венец на вратата си през декември), да връзват вълнено шалче на снежни човеци, да боядисват варени яйца в розово и лилаво по Великден и да ги крият из къщата. Заради Гогол и Соня празнуват все по-тържествено Рождество Христовото — събитие, което децата очакват много по-нетърпеливо от честването на Дурга и Сарасвати. За ритуала пуджо — за удобство насрочван в две съботи през годината — Гогол и Соня биват замъквани в превзета от бенгалци гимназия или зала на „Рицари на Колумб“, където ги карат да обсипват с листенца от невен картонена фигура на богинята и да ядат блудкавата безмесна храна. Къде ще се мери с тукашното Рождество, когато провесват чорапчета на камината, редят мляко и сладки за Дядо Коледа, получават купища подаръци и не трябва да учат.

И не само в това отношение се предават Ашок и Ашима. Макар тя да упорства да носи сари и сандали от „Бата“, Ашок, цял живот свикнал да си шие костюми и ризи, почва да си купува готови. Сменя писалките с химикалки, бръсначите „Уилкинсън“ и четката си от четина на глиган със самобръсначките „Бик“ от по шест броя в пакетче. Макар да е редовен професор, вече не носи сако с вратовръзка на работа. И понеже часовници има на всяка крачка — на нощното шкафче, над печката, докато си прави чай, в колата, с която отива на работа, и на стената срещу бюрото му — неговият „Фавр Льоба“ е изоставен в чекмеджето с чорапите. В магазина оставят Гогол да слага в количката продукти, които сами не ядат, но позволяват на него и Соня: парчета сирене, опаковани поотделно, риба тон, майонеза, хотдог. За училищните обеди купуват на Гогол нарязани колбаси и сутрин Ашима му прави сандвичи с печено телешко или шунка. По негово настояване веднъж седмично скланя да го поглези с вечеря по американски — печено пиле или кюфтета от агнешка кайма.

Все пак правят каквото могат. Задължително водят децата до Кеймбридж, когато в „Орсън Уелс“ се играе трилогията „Апу“, когато в Мемориъл Хол танцуват катакали или свирят на цитра. Когато Гогол минава в трети клас, всяка втора събота го пращат на уроци по бенгалски език и култура в дома на техен приятел. Защото, щом затворят очи, неизменно се стряскат колко американски звучат децата им, как изкусно боравят с езика, който още обърква големите, при това с акценти, на които са свикнали да не вярват. В часа по бенгалски Гогол се учи да чете и да пише азбуката на прадедите си, която започва из дън гърлото с неаспирирано „К“, шества тържествено по небцето и свършва с убягващи гласни, потрепващи чак вън, пред устните. Учи се да изписва букви, увиснали под чертата, и след време успява да сглоби името си от тези изящни контури. Четат на английски за Бенгалския ренесанс и за революционните подвизи на Субхас Чандра Босе. Децата в групата учат без интерес, предпочитат да ходят на софтбол или на балет. Гогол мрази бенгалския, заради който пропуска всяка втора сбирка на кръжока по графика, в който са го записали по препоръка на учителя по рисуване. Провежда се на последния етаж на градската библиотека; при хубаво време ги водят на разходка из старата част на града, заедно с моливите и скицниците, и ги карат да нарисуват една или друга фасада. В час по бенгалски четат от донесените им от Калкута ръчно подшити букварчета, съставени за петгодишни деца и напечатани — няма как да не види — върху нещо подобно на нагънатата тоалетна хартия, която използват в училище.

 

 

Като малък Гогол не се стеснява от името си. Разпознава букви от него по пътните знаци: „GO LEFT“, „GO RIGHT“, „GO SLOW“. За рождените дни майка му поръчва торта, на чиято глазура с ярко захарно синьо е изписано „Гогол“. Струва му се напълно нормално. Не се притеснява, че никога не го открива по значки, ключодържатели или магнитчета за хладилник. Казали са му, че е кръстен на прочут руски писател, роден преди век — век и нещо. Че името му — а значи и неговото — е известно по цял свят и ще се помни вечно. Един ден баща му го води в университетската библиотека да му покаже (на висок за ръста му рафт) цял ред книги на Гогол. После отваря една наслуки, но шрифтът е много по-дребен от този в поредицата „Хлапаците Харди“, която синът му харесва.

— След две-три години — заявява бащата — вече ще можеш да ги четеш.

Макар заместващите учители винаги да поспират неловко, щом стигнат до неговото име в списъка, тъй че Гогол се вижда принуден да се обади, преди да са го извикали, титулярите са наясно, че не бива да правят това. След една-две години децата спират да го закачат, да му викат „Галош“ или „Гага“. В програмите за коледните пиески родителите са свикнали да виждат името му в актьорския състав. „Гогол е изключителен ученик, любознателен и прилежен“, пишат всяка година учителите в отчетите си. „Давай, Гогол“, крещят съучениците му през златните есенни дни, докато момчето играе бейзбол.

Що се отнася до презимето Гангули, до десетата си година е ходил в Калкута още три пъти (двата пъти през лятото и един път за Дурга пуджо), тъй че още си спомня фамилното име, тържествено гравирано над варосаната фасада на татковата му къща. Помни с какво удивление бе видял шестте страници в указателя на Калкута, пълни с наредени в три колонки „Гангули“. Искаше да си ги откъсне за спомен, но един от братовчедите му се беше изсмял. Когато се качваха на такси, баща му сочеше името тук и там: по витрините на сладкарници, книжарници и оптически магазини. Беше казал на Гогол, че „Гангули“ е останало от британците, които не можели да произнесат истинското му презиме, Гангопадхяй.

Когато се връщат на Пембъртън Роуд, момчето помага на баща си да залепи купените на парче златни букви от железарския магазин, за да изпишат „Гангули“ на пощенската кутия. Една сутрин, в деня след Вси Светии, на път за училище Гогол открива, че името им е съкратено на „Ганг“, а към него с молив е дописано „рена“. Ушите му пламват и той хуква към къщи отвратен и уверен в обидата, която ще изпита баща му. Макар че и той носи тази фамилия, нещичко му подсказва, че се гаврят по-скоро с родителите му, отколкото с него и Соня. Вече усеща как касиерите в магазина се подсмихват, като чуят акцента им, а продавачите предпочитат да се обърнат към него, като че ли родителите му са неспособни или пък глухи. Но баща му не се впечатлява от подобни моменти, също както не се разстройва от пощенската кутия.

— Някакви деца са немирствали — махва той и приключва въпроса, а същата вечер минава през железарията, за да набави отново буквите.

После един ден открива, че името му не е като другите. Единайсетгодишен, ученик в шести клас, Гогол бива заведен на екскурзия с историческа цел. С училищния автобус тръгват два класа, двама учители и още двама наставници. Пресичат града и излизат на магистралата. Навън е студен, живописен ноември; небето е синьо и чисто, дърветата сипят яркожълти листа, които покриват земята. Децата пищят, пеят и пият сок от увити във фолио кутии. Първо ги водят да видят текстилна фабрика в Роуд Айланд. Втората спирка е небоядисана дървена къщичка с малки прозорчета, кацнала сред обширен парцел. Вътре, след като свикват с мъждивата светлина, са приканени да позяпат мастилницата върху бюрото, опушената камина, коритото и тясното, късо легло. Казват им, че тук е живял поет. Всички мебели са отделени с въже по средата на стаята, а табелки напомнят да не пипат нищо. Таванът е толкова нисък, че учителите навеждат глави, като минават от една тъмна стая в друга. Разглеждат кухнята с чугунената печка и каменния умивалник и се редят да видят външната тоалетна. Децата пищят от погнуса при вида на желязната тенджера под седалката на един дървен стол. В магазинчето за сувенири Гогол си взема една картичка с къщата и една химикалка във формата на перо.

Последната спирка от екскурзията, недалеч от къщичката на поета, е гробището, където той почива. Няколко минути обикалят от плоча на плоча — една тъничка, друга дебела, трета килната сякаш от вятъра. Плочите са квадратни, заоблени, черни и сиви; по-често съвсем обикновени, отколкото лъскави, обрасли в плесен и мъх. Много надписи са се изтрили. Намират надгробния камък с името на поета.

— Съберете се — казват учителите. — Ще ви поставим задача.

Всяко дете получава няколко листа хартия и дебели пастели с обелени етикетчета. Гогол неволно потръпва. За пръв път стъпва на гробище, само от време на време го е мярвал през прозореца на колата. До техния град има голямо гробище; веднъж, насред задръстване, бяха зърнали отдалеч погребение; оттогава, щом минат оттам, майка му все ги кара да извръщат очи.

За негова изненада не ги карат да нарисуват плочите, а да ги търкат през хартията. Един от учителите прикляка, държи листа с една ръка и им показва как точно се прави. Децата се пръсват сред алеите с мъртъвци, крачат сред листата и търсят собствените си имена. Някои триумфират, открили роднини в гробовете. „Смит!“, викат те. „Колинс!“ „Уд!“ Гогол е достатъчно голям, за да знае, че няма да намери „Гангули“. Достатъчно голям е, за да знае, че няма да бъде погребан, а изгорен, че тялото му няма да легне в късче земя, нито името му ще седи издълбано върху плоча. В Калкута е виждал — от таксита и веднъж от покрива на дядовата си къща — как телата на мъртвите се носят из улиците на раменете на техните близки, украсени с цветя и увити в чаршафи.

Отива до тънка, потъмняла плоча с приятна форма — заоблена горе и завършваща с кръст. Коленичи в тревата, поставя хартията и започва да търка полека с широката страна на пастела. Слънцето вече се скрива и пръстите му са сковани от студ. Учителите и наставниците седят на земята с прострени крака, облегнали гръб на плочите, а дъхът на ментоловите им цигари се носи из въздуха. Отначало сред грапавата, безформена пелена ултрамарин не се разпознава нищо. А после внезапно пастелът среща лекичка съпротива и една след друга буквите никнат магически по хартията: Абиджа Крейвън, 1701–1745. Гогол не познава нито един Абиджа, също както — осъзнава сега — не познава и нито един Гогол. Чуди се как ли се произнася и дали е на мъж или на жена. Отива до друга надгробна плоча, висока по-малко от стъпка, и притиска към нея хартията. Надписът й гласи „Ангуиш Мадър, дете“. Гогол потръпва, представя си как в земята лежат кости, не по-големи от неговите. Други деца, отегчени от задачата, почват да се гонят между надгробните камъни, бутат се, дразнят се, правят балони от дъвка. Ала Гогол върви от гроб на гроб с пастел и хартия в ръка да съживява име след име. Перегрин Уотън, умрял през 1699 г. Езекил и Юрая Локуд, братя, почивайте в мир. Тези имена му допадат, причудливи и ярки.

— Днес такива имена не се срещат често — отбелязва един от наставниците, зърнал пътьом листата му. — Както впрочем и твоето.

Досега не се е замислял, че с времето имената умират, че изчезват също като хората. По обратния път към училище повечето деца смачкват натривките си, замерят се с тях или ги изоставят под тъмнозелените седалки. Гогол обаче мълчи, сгънал прилежно натривките като пергамент в скута си.

Вкъщи майка му е потресена. Що за екскурзия е това? Не стига, дето червосват устните на мъртвите и ги заравят в обшити с коприна сандъци. Само в Америка (все по-често прибягва към тази фраза), само в Америка водят децата по гробища в името на изкуството. В Калкута погребалните клади са най-забраненото място, обяснява тя, и макар всячески да ги пъди, и макар да е била не там, а тук, още вижда пламъците, обгърнали родителите й.

— Смъртта не е занимавка — продължава тя, повишавайки неуверено тон, — не е място да се рисуват картини.

Отказва да изложи натривките в кухнята редом с другите му творения, рисунките с въглен и колажите от списания, прерисувания от енциклопедията елински храм и пастелната скица на фасадата на библиотеката, получила първа награда в спонсорирания от управителния й съвет конкурс. Никога досега не е отхвърляла творба на сина си. Вината, която изпитва при вида на увесения му нос, се разсейва от здравия разум. Как ще готви вечеря за мъжа и децата си, ако в кухнята ще висят имена на умрели?

Ала Гогол държи на тях. По причини, които не може да обясни, пък и сам не разбира особено, тези древни пуритански души, тези първи емигранти в Америка с техните немислими, плесенясали имена го вълнуват дотам, че въпреки отвращението на майка си той отказва да изхвърли натривките. Свива ги на руло и ги качва в стаята си, зад скрина, където майка му никога не би надникнала, и където ще останат — позабравени, но запазени — да прашасват с години.