Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (15)

Епилог

От анализа на всички деликатни ситуации, които разгледахме в това есе, се очертава един изход, който ще ни подготви за предизвикателствата от тоя род — а това е психологическа еволюция вътре в нас. Тя не се свежда просто до запазване на хладнокръвие, а предполага дълбока промяна на връзката ни с книгите.

Тази еволюция включва най-напред отхвърлянето на цяла поредица от забрани, най-често подсъзнателни, които тегнат над представата ни за книгите и ни карат да мислим още от ученическите ни години за тях като за неприкосновени предмети. И ако се случи нещо да променим, изпитваме чудовищно угризение.

Без да се справим със забраните, ще ни бъде невъзможно да вникнем в този безкрайно мобилен обект, какъвто е всеки литературен текст. Мобилността му е още по-голяма, когато въпросният текст е съставна част от разговор или писмено обсъждане и се променя от субективността на всеки читател и от диалога му с другите. Вникването предполага да развием особена чувствителност към всички виртуални възможности, на които текстът става носител при тези обстоятелства.

Но също така е невъзможно без предварителна работа върху личността си — да се вслушаш в себе си, в интимните резонанси, които ни свързват с всяка творба и чиито корени водят началото си от нашата собствена биография. Понеже тази среща с нечетените книги ще бъде толкова по-обогатяваща — и споделима с другите, — колкото този, който я преживява черпи вдъхновението си от най-съкровеното в себе си.

Това ново вглеждане в текстовете и в самите нас ни напомня друго подобно — това, което се очаква от една психоанализа. Тя е призвана да освободи личността от вътрешните препятствия и така да я отвори към всички възможности за творчество чрез един път, на който тя самата е господар.

* * *

Да станем творци — това е целта, към която ни водят направените тук констатации вследствие на поредицата от примери. Цел, достъпна за тези, които при вътрешното си пътуване, са се освободили от усещането за вина.

Да говорим за нечетени книги — това е истински акт на съзидание, който дори и дискретен, е също толкова достоен, колкото и редица обществено признати занимания. Вниманието, отделяно на традиционните начинания в областта на изкуството в крайна сметка пренебрегва, дори не познава други, по-непопулярни практики, тъй като последните се упражняват естествено под някаква форма на нелегалност.

При все това как да отречем, че да говорим за нечетени книги представлява автентична творческа дейност, която има същите изисквания като другите видове изкуство? За да се убедим в това е достатъчно да помислим за всички способности, които тази дейност мобилизира като тези да се вслушаме във виртуалното в произведението, да анализираме новия контекст, където то се вписва, да отделим внимание на другите в разговора и на техните реакции и да водим едно завладяващо повествование.

Да станем творци не засяга само изказванията за не-четени книги. В една по-висша степен творчеството, какъвто и да е обектът му, само по себе си включва известно откъсване от книгите. Понеже, както добре го показва Оскар Уайлд, съществува едно противоречие между четене и творчество, всеки читател поема риска, изгубен в книгата на другия, да се отдалечи от собствената си вселена. И ако коментарът на нечетените книги е вид творчество, творчеството, обратно, предполага да не навлизаш прекалено в книгите.

Да станем сами творци на наши лични произведения — това е нормалното и логично продължение на обучението ни за изказване по повод на нечетени книги. И това творчество бележи гигантска крачка напред в овладяването на самия себе си и в освобождаването от бремето на културата, която често за ненаучилите се да я владеят е пречка да съществуват и съответно да сътворят нещо.

* * *

Ако да се научим да говорим за нечетени книги, това е първата среща с изискванията на творчеството, по тази причина върху тези, които преподават, тежи една особена отговорност. Те трябва да изведат на преден план тази практика в личния си опит, защото те са хората, призвани да я популяризират.

И така, ако нашите студенти са запознати в ученическите си години с изкуството да четат, включително и да говорят за книгите, то умението да се изказват за нечетени книги, по необясними причини, отсъства от програмите. Като че ли никога не е подлаган на съмнение постулатът, според който трябва да си чел една книга, за да можеш да говориш за нея.

Защо тогава се учудваме на объркването им по време на изпит, когато им се налага да говорят за книга, която не „познават“ и се оказват неспособни да намерят в себе си думи, за да се изкажат?

Получава се така, понеже студентите не си позволяват да измислят книги, което пък произтича от факта, че преподаването не си е изиграло ролята за развенчаването на мита за задължителното четене на книги. Парализирани от респекта към текстовете и от забраната да ги променят, принудени да ги учат наизуст и да знаят какво „съдържат“, много студенти губят вътрешната си способност за спасение и отказват да извикат на помощ въображението си в ситуация, когато то би им помогнало най-много.

Да им покажем, че една книга се измисля отново при всяко четене, това означава да ги научим да се измъкват невредими и дори да извличат полза от множеството трудни ситуации. Тъй като да умееш да говориш с финес за това, което не познаваш, струва много повече от вселената на книгите. Светът на културата се отваря за тези, които притежават способността, присъща на много писатели, да скъсат връзките между изказването и неговия предмет и да говорят за самите себе си.

Това означава да ги просветлиш за основното, а именно — за света на творчеството. Какъв по-хубав подарък можем да направим на един студент от това да събудим сетивата му за изкуството да измисля, т.е. — да сътвори себе си. Всяко преподаване трябва да се опитва да помогне на тези, за които е предназначено, да им помогне да придобият достатъчно свобода по отношение на произведенията и да станат самите те писатели или хора на изкуството.

* * *

Поради всички причини, споменати в това есе, аз ще продължавам от своя страна, без да позволявам критиките да ме отклонят от поетия път, да говоря с постоянство и душевно спокойствие, за книгите, които не съм чел.

Ако процедирам по друг начин и се присъединя към тълпата пасивни читатели, ще имам усещането, че предавам самия себе си, тъй като изневерявам на средата, от която идвам и на пътя, който съм изминал сред книгите, за да успея да творя. Ще изневеря и на призванието си в момента да помагам на другите да победят страха си от културата и да се осмелят да се откъснат от нея, за да започнат да пишат.