Елси Лий
Дипломатична любовница (8)

Глава VIII

Това бе кулминационната точка на месец, изпълнен с вътрешно напрежение, в което Нони виждаше прекалено ясно, че единствената перспектива е любовта. Чувстваше някаква странна самота, по-скоро духовна, отколкото физическа, макар че и тя присъстваше. На два пъти тя падна от леглото в стремежа да се сгуши в друго тяло, което липсваше.

Завръщането й не предизвика никакви коментари, освен обичайните възторжени викове за хубавия й тен. Историята с приятелското семейство мина, никой не се заинтересува особено. Хеда излизаше в отпуска, Анис щеше да я последва след две седмици. Джил също, но около Деня на труда.

Въпреки това нищо не беше същото. Хеда си стоеше вкъщи, очевидно да бъде близо до Джордж, който преподаваше в летни курсове. Анис бе напрегната и по-неразговорлива от всякога, въпреки че Нони чуваше шума от отварянето на задния вход всяка нощ. С Джилиън бе най-трудно. Нони бе сигурна, че всеки уикенд тя преспива с Хенри, който се проявяваше като пълен мерзавец /такъв, какъвто й го описа Йорк/, защото все още се опитваше да прелъсти Нони. Тайно Нони се чудеше как Джил понасяше мократа му уста. Дори обратното, очевидно Джил почти се обиждаше от твърдата съпротива на Нони — как можеше да прави тя така, след като Джил го намираше за толкова готин? „Много лесно, дори само защото е гаден във всичко“ — мрачно си мислеше Нони. Радваше се, когато разбираше, че всяка седмица се оплаквал на Джил за неуспеха си.

В къщата на Бенедикт караници нямаше, но ги нямаше и веселите забавления и всички се държаха коварно учтиво една към друга. Ден след ден времето ставаше все по-влажно и дори климатичната инсталация не помагаше.

Господин Тревелиън хапеше нервно устни и изведнъж настоя да се извърши Процедурата. Разбира се, всичко бе наред. На теория, въпреки мерките за сигурност, всички архиви от секцията се заключваха и можеха да се извадят само от двама души. На практика архивите се отключваха сутрин, когато някой се нуждаеше от нещо, и оставаха отворени през целия ден, освен ако всички не си тръгнеха. Много рядко се случваше Нони и Анис да отсъстват едновременно, но ако това се наложеше, те своевременно заключваха всичко и за три години господин Тревелиън нито веднъж не им бе искал ключовете.

Мълчаливо момичетата ги освободиха от ключодържателите и се върнаха към Процедурата: „Би ли спряла за десет минути? Имам нови данни за архивата“ или „Анис, съжалявам, но ми трябва отново белгийският доклад. Ще дойдеш ли за секунда?“ Това бяха най-неприятните моменти в работата, това страхотно суетене. Кое ли бе предизвикало недоверие у господин Тревелиън. Заповед отгоре ли беше, или той сам си бе навил това? Изглеждаше сериозен… Очевидно Анис не знаеше нищо, но когато предаваше ключовете си на господин Тревелиън, лицето й бе мъртвешки бледо…

Служебните задължения откъсваха Нони от личните й проблеми. Пряката й работа — внимателен прочит, превод, работа с речниците — сякаш остави Йорк на заден план. Навсякъде наоколо цареше унилост, жегата бе страшна и хората очакваха годишната си отпуска или вече въздишаха по нея, защото бе отминала, но нямаше никакви признаци за безпокойство или за вземане на специални предохранителни мерки в посолството. Съвестта й бе абсолютно чиста. Абсолютно сигурна бе и в Анис и се притесняваше за вътрешната й неувереност. Кой знае какви неприятности имаше в любовта и като капак на всичко намекът за евентуална нелоялност към посолството лесно можеше да извади от строя твърде нежната по природа Анис. Нони се притесняваше за нея много повече, отколкото за Джилиън. Когато Джил избухнеше, бе типично по женски и никой не можеше да я спре, но с Анис не бе така. Тя по-скоро експлодираше и безвъзвратно се пръскаше на парчета.

Нони се стремеше да не се намесва между нея и Жервас. Каквото и да направеше, тя рискуваше повече да навреди, отколкото да помогне. Намеренията му за в бъдеще може би не бяха сериозни като тези на Анис, но както казва поговорката: „За да преброим яйцата под птицата, можем да счупим и малкото, които са останали.“ Към края на работната седмица Нони се престраши и влезе в кабинета на първия секретар.

— Господин Тревелиън — официално попита тя, — бихте ли казали нещо за успокоение на госпожа Бенедикт?

— Работата е там, че не мога — той нервно потропваше с пръсти върху бюрото. — Едва ли би се зарадвала да узнае, че е изтекла информация и очевидно източникът е нашето посолство — сивите му очи изглеждаха безцветни зад очилата. — Прекалено много ви казах, госпожице Лито, но не мога да понеса унилото й настроение, нито пък на сър Робърт. Нито се опитвам да го засилвам — избухна той. — Един бог знае какво и как е станало, но докато не се разбере това, ще съблюдаваме за пълна сигурност.

Нони му се усмихна.

— Предчувствах, че е така. Би ли поне загатнал за каква информация става дума?

Той поклати раздразнено глава.

— Наистина не зная нищо, освен че е нещо достатъчно важно, за да викат сър Робърт всеки ден по средата на отпуската му.

— Мога ли да намекна на Анис, че става дума за предохранителни мерки, не за недоверие?

Господин Тревелиън изду устни.

— Да, разбира се — отвърна той бързо. — Ще й го кажеш, защо не! Тя работи при нас от десет години, ти — от три и както посланикът казва: „След толкова години лоялност може ли човек да бъде нечестен?“

— Бедният Алън. Бесен ли беше? — със съчувствие попита тя.

— Не, но лейди Мойра взе слушалката, когато свършихме с него — първият секретар премига, — и не разбрах дали я чувах по телефона, или звуковата вълна ме удряше направо в ушите.

Нони потисна усмивката си. Представи си пронизващия английски глас, който разкъсваше Алън на парчета за това, че прекъсва отпуската на сър Робърт.

— Е, това ме поуспокои малко. Благодаря! — простичко каза тя. — Анис си има и други неприятности и това й дойде твърде много.

Преди Нони да има възможност да говори с Анис, дипломатическата поща дойде, а с нея и Оливър. Когато после бе предадена на господин Тревелиън /който шумно заключи кабинета си отвътре/, Анис закри уста с носната си кърпичка и избяга от стаята, като сподави плача си.

— Какво става? — попита Оливър.

— Нищо, което те засяга — тихо му отвърна Нони. — Не работиш вече при нас, Оливър — той я гледаше сащисан. — Не питай нищо — каза тя в момента, когато той отвори уста. Затвори я с мляскане и се взря в нея. — И не прави грешката да разпространяваш клюки — с равен глас завърши тя, — защото, каквото и да мислиш, не е така. Разбра ли ме?

— Не — тъпо отвърна той, — но все някак ще разбера или ще се обадя на сър Робърт — тръгна към кабинета на първия секретар, разбра, че е заключено, и объркан се извърна към Нони.

— Сър Робърт ни нареди да спазваме пълни мерки за сигурност.

— Мили боже, но защо?

— Ти знаеш по-добре, не е нужно да питаш.

Той бавно кимна и каза:

— Извинявай — но не си тръгна.

Нони го наблюдаваше как крачи напред-назад в стаята, мрачен и сериозен. Разбираше вълнението му. Познаваше Анис и бе работил с нея седем години. Дали не е имало нещо повече между тях? Винаги се отнасяха един към друг с някакво очарователно чувство на близост, но в този момент…

— Нуждаеш ли се от нещо, Оливър? — учтиво го попита тя. Той се спря и я погледна. — Не е време за случайни посетители — продължи тихо. — Ако търсиш сър Робърт, няма го…

Оливър сви устни.

— Чакам да се видя с Алън, т.е. с първия секретар — с равен глас отговори той. — Това достатъчно ли е?

Тя кимна и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Господин Тревелиън, Оливър Невинс е тук. Иска да разговаря с вас, като се освободите.

— Да, помолете го да изчака, госпожице Лито.

Оливър бавно се наведе и седна.

— Госпожице Лито?

— Анис го приема много навътре — каза Нони. — Как е пазарът тези дни?

— Хм, нищо ново — той задържа погледа си върху вратата на първия секретар и с усилие я погледна. — Всичко е замряло за момента — вдигна рамене, извади цигара, като говореше на интервали. — Заради туристите сега всичко е замразено… дори в чужбина… нищо до есента, когато ще започнат да мислят за зимни пътешествия… Последното бе „Ронсез и Пимента“, но аз ти го дадох.

Това не бе истина, но господин Тревелиън отвори вратата и Оливър скочи на крака. Нони надраска името и стана да вземе папки и пликове, а двамата мъже влязоха обратно в кабинета. Виждаше ги как разговаряха и се смееха: Алън се извиняваше, че трябва да се обади по телефона, и с жест каза на Оливър да изчака. Оливър се наведе, за да хвърли една смачкана хартия в кошчето за смет, винаги си е бил чистник.

Анис се върна с мъка в очите, но с нов грим. Нони умираше да й каже какво й бе споделил господин Тревелиън, но сега не беше моментът и така и не намери подходящ до края на деня. Това, което успя да направи, бе да помоли Анис да й помогне в откриването на ново досие и бързо й прошепна:

— Изскубнах нещо от него. Не подозират нас! Ще ти кажа после! Оттук ще ходя на обяд с Оливър — светлосивите й очи блестяха от напрежение.

— Вкъщи тогава, но не казвай нищо на Оливър! Това е заповед!

След като заключи архивата и върна ключа на господин Тревелиън, Анис изглеждаше така, сякаш току-що бяха отменили смъртната й присъда. Нони се повъртя, но на Анис й диктуваха нещо дълго и накрая тя почисти бюрото си, даде ключа си на първия секретар и весело й смигна. За известно време тя разсеяно гледаше изписаната дума „Ронсез и Пимента“, преди да си спомни за комисионата на Оливър. Не й я беше дал, вероятно бе пристигнала по време на отпуската й, което означаваше, че две-три седмици е остаряла и че е пропуснала шанса. Беше готова да я хвърли, но реши, че си заслужава да провери, като се прибере. Шест вечерта не бе късен час за дъщерята на Бернар Лито да повика брокера си у дома.

— Никога не съм го чувал, Нони — господин Бетелхайм каза мрачно по телефона. — Звучи ми като нещо от Южна Америка, но тук не сме търгували досега с подобна фирма. Искаш ли да проверя?

— Не, благодаря — уклончиво отвърна тя. — Щом никога не си я чувал, значи съм записала погрешно името. Извинявай, че те притесних!

— Не, не — весело рече той. — Все пак утре ще ти се обадя. Госпожа Бетелхайм и аз заминаваме в петък за един месец в скандинавските страни, а ти имаш повече от десет хиляди незаключени пари, Нони. Чувам, че „Ронда Майнс“ са намерили нещо — или втора диамантена жила в Танзания, или още злато в Канада — все още не е известно. Днес затвориха в единадесет.

— Включи ме на двеста — реши тя — и ми сигнализирай на хиляда и шестстотин.

Няколко минути те разговаряха за пазара. Той имаше друга комисиона, но на Нони не й хареса особено. Накрая тя затвори и разсеяно се взря в една точка. Шест плюс пет правеше единадесет. Гросфатер рядко си лягаше преди полунощ. Тя позвъни до Цюрих.

— Ja, ja „Ронсез и Пимента“ aber wo hast du dieser, Нони? — попита той. — Това е дълбока резерва, още е рано да говорим. Не ми е ясно как си разбрала.

— И аз толкова знам — озадачена, рече тя, — освен ако не е търговски пътник от Вашингтон. Не се притеснявай, гросфатер. Съмнявам се, че ще каже на някой друг, а и аз не съм го споменавала пред никого, освен на Бетелхайм.

— И какво? — прозвуча напрегнатият му глас.

— Каза ми, че никога не е чувал подобно име — Нони внимателно повтори разговора.

— Gut, gut^[1] — не можеше да се сгреши въздишката на облекчение в гласа му. — „Ронда Майнс“, да, това е ново… и Бетелхайм заминава за месец? Gut, gut! Предполагам, че искаш нещо от това за приятелките си?

— Така възнамерявах най-напред — призна тя, — но няма да приема, ако с нещо обърквам нещата, гросфатер. Дори не зная къде е в списъците, нито цената. Мога да забравя за това, ако пожелаеш.

— Не, не, имаш комисионата, трябва да я използваш — разсеяно каза той. — И не е латиноамериканска, а испанска, в списъка на борсите в Мадрид и Париж. Пет хиляди песети — това са около осем американски долара, но не се обаждай на Бетелхайм. Аз ще я ръководя оттук. Мога да си позволя да ти отстъпя хиляда акции.

Нони се задъха.

— Много щедро от твоя страна, гросфатер — тя запази спокойствие. — Ще ме прикриваш ли? Ще ми трябват няколко дни, за да прехвърля сумата телеграфически.

— Es machht nicht^[2] — изръмжа той. — Но въобще не ми харесва фактът, че някак си разбрала за това. Bitte, Lammcheu^[3], виж дали можеш да разбереш. Не — поправи се той, — по-добре нищо не прави. Това ще го озадачи и ще каже и на други. Как можа да се случи това?

— Не зная, но когато свърши, ще разбера — обеща тя. — Междувременно няма да казвам на никого.

— la, ia, човек може винаги да е сигурен в теб, моя Бамби — дядо й изгрухтя от удоволствие. — Ти не си като Клотилда.

Нони избърза да попита:

— Какво е направила сега братовчедката Клотилда?

Опитът й подсказа, че той ще се впусне в подробни обяснения, както ставаше досега в телефонните им разговори. Тя изпрати целувка на баба си и затвори телефона, за да помисли с тревога за Оливър Невинс. Бе предполагала, че комисионите му идват от разни туристи, но така ли бе в действителност? За първи път Нони се сети, че всички комисиони са от Европа. „Фамекс“ беше италианска, а преди нея имаше една шведска фирма и нещо в Германия, а сега и „Ронсез и Пимента“. Може би улавяше „слуховете“ в различните посолства. Без значение на какъв език са, Оливър щеше да ги разбере. Той бе съвършен лингвинист. Абсолютно проницателен, в случай че една-единствена дума можеше да му донесе печалба. По подобен начин тя бе спечелила от търговеца на обувки, който Анис доведе.

Въпреки това, когато свързваше мистериозното изтичане на информация от посолството с тревогата на дядо си, Нони започваше да се съмнява, макар че не виждаше никаква връзка между двете. Как е възможно едно нарушение в мерките за сигурност да рефлектира в испански инвестиции?

На следващата сутрин на улицата тя махна на Жервас и изпита странното усещане, че той би могъл да й отговори. Когато се прибра у дома същия ден вечерта, тя бе сигурна в това. Чичо й Едуард най-накрая бе отговорил на писмото й, за което бе почти забравила, но той и леля Луиза били в Сардиния. По изключение дядо й бе запазил присъствие на духа, когато бе разбрал, че Жервас дьо Шеванел живее врата до врата с племенницата му — нещо, което бе почти толкова обезпокоително за чичо Едуард, колкото „Ронсез и Пимента“ бе за дядо й.

Не че имаше нещо подозрително около самия Жервас. Чичо Едуард го познаваше добре — ancien regime^[4], член на почетния легион, замък в поречието на река Лоара, жилище в Париж на… дъщеря, омъжена за белгийски граф, син с влияние сред семейство Ротшилд. Жервас бе управител на френската борса.

Дотук добре, но Нони прочете останалото с широко отворени очи:

„Носят се слухове за някакви манипулации. Изглежда, това става от няколко години насам, но все още не е разкрито, защото мястото се променя всеки път. Разбира се, никой от борсата не се примирява лесно, но Макс ми загатна, че световните пазари били атакувани три пъти за половин година и папа е силно обезпокоен!“

Нони се обезпокои още повече, след като прочете и останалото:

„Макс ми препоръча да ти пиша всичко подробно nous te poions cherie опитай се да разбереш какво прави Жервас във Вашингтон. Това е огромен bonne chance, че той ти е съсед и че вече сте в приятелски отношения. Ситуацията е много деликатна, но сигурно ще можеш да помогнеш на семейството и, както казва Макс, нали имаш висок коефициент за интелигентност.“

Нони сгъна писмото обратно в плика и се почувства малко зловещо. Не се и съмнява, че ставаше дума за много пари, но не беше ли чист късмет, че директорът на френската борса живееше до четири момичета в посолството, откъдето бе изтекла информация? Жервас започна пръв надбягването. Барбекюто — идеален момент да се представи, наистина знаеше как се приготвя рибена чорба, но много хитро той използва точно този интерес на Хеда към кулинарията. Тогава Нони се чудеше защо се интересува толкова от инвестициите й, защо е винаги свободен вечер, когато се събираха в градината, или защо извикваше на Хеда от прозореца си: „Ако донеса стек и пържени картофи, мога ли да се присъединя към вас?“

От седмици Жервас се промушваше през оградата и сърдечно бе посрещан от четирите млади съседки, които нищо не подозираха. Чувстваха се като у дома си с него, свободно разговаряха. Той бе по-възрастен от Йорк, но също като него им бе като по-голям брат.

Да, всичко съвпадаше прекалено добре и по някакъв начин бе свързано с наивното им женско съдружие. Три атаки на световния пазар! Нони имаше зловещото предчувствие, че и тя е участвала в тях, а Жервас умишлено им е показвал избраните от него вратички. Сърцето й заби тежко — дали френската борса подозира, че дядо й стои зад манипулациите?

О, не! Нито един пазар, нито една финансова институция не би допуснала това дори за секунда. Но може да са мислили, че той не знае какво възнамеряваше да направи внучката му… Нони винаги бе усещала целенасоченото приятелство на Жервас — ето защо тя бе писала на дядо си. Жервас сигурно е имал досиетата на всички. Анис е била най-лесната жертва — най-близо до неговата възраст, вдовица, която лесно може да бъде свалена чрез общата им любов към музиката. Но той до нищо не се е добрал. Анис беше част от сдружението, но Нони по принцип не говореше за финансовите им операции, защото комисионата е хубава, когато възможно най-малко хора знаят за нея, а на Джилиън не можеше да се разчита, че ще си държи устата затворена.

И сега, когато Жервас бе направил така, че Анис да се влюби в него, дали щеше да се отдръпне, щом знаеше, че тя не може да му даде нужната информация? През последните три нощи не се чу шум от отварянето на задния вход, а Анис бе дори много весела. Нони я бе успокоила относно разкритието на Алън Тревелиън.

— О, слава богу! Човек никога не знае, но като капак на всичко… — възкликна Анис и очите й заблестяха от напиращите сълзи.

— Недей, те мислят за сигурността ни — тактично каза Нони. — Просто трябва да останем чисти, докато не се завърне сър Робърт.

— Трябва ли все пак да те оставя да се справяш сама? — колебливо попита Анис.

— О, разбира се! Нуждаеш се от почивка, скъпа, а и сър Робърт ще се нуждае от теб, като се върне. Аз ще се оправя с Алън или ще повикам Джил, ако се отвори много работа.

 

 

В събота сутринта Анис натовари чантите си на МГ-то и отпътува.

— Не зная точно къде ще съм. Като начало — в Рехобот, а после вероятно в Норфолк и по крайбрежието на Вирджиния — сериозно каза тя. — Ще се видим след две седмици.

— Приятно прекарване и си почини хубаво — пожела й Нони. Когато тя се обърна, за да се прибере вкъщи, погледът й долови как една от завесите в съседната къща се раздвижи. Жервас? Всички мъже ли са мерзавци? „Йорк не е — каза си тя внезапно, — но това е глупаво. Единствената причина, която ме кара да мисля, че не е такъв, е, защото е далеч от мен. Никога не съм очаквала, искала или молила за нещо повече от това, което той ми даде.“

Джил бе заминала при приятелите си от фермата, Хеда тръгна за Колумбия Мерина, където един приятел на Джордж имаше лодка от вибропласт, пригодена за спускане по река Потомак. Мисълта за Хеда, за силните й крака, които шляпаха по водата, и кафявите й плитки, развявани от вятъра, бе някак далеч от Нони. На брега или във водата, главното за Хеда бяха продуктите за устройването на пикник.

Останала сама в къщата, Нони се качи в стаята и написа писмо до чичо си Едуард. Сбито и точно тя му изложи всичко, раздвоена от това, което знаеше, и това, което подозираше, и направи още три копия — по едно за Макс, дядо й и за себе си. Като залепи пликовете, тя си каза, че въпреки всичко късметът не беше изцяло на страната на Жервас. Той със сигурност знаеше, че е свързана с един от приятелите му, но не знаеше, че е разбрала за отношенията му с Анис, което я бе довело до разкриване на самоличността му.

В стаята бе светло. Нони постави триножника, взе портрета на Йорк и се залови да довърши работата си. Почувства се необичайно добре, освободена от напрежението, защото на платното Йорк изглеждаше много красив. Щастливо работи през целия ден, довършвайки една след друга рисунките и скиците, които бе направила на „Тиана Ту“. Когаго накрая почисти, тя доволно се порадва на колекцията си. Чичо Едуард бе прав, че от нея би станало първокласен художник. Последните й работи показваха значителен напредък, от тях лъхаше зрялост и топлина. Само да можеше да доразвие таланта си и до края на годината можеше да направи първата си изложба.

Трябва да заеме портрета от Йорк и портретите на момичетата до кръста и заедно с останалите неща щяха да бъдат достатъчни, за да се направи изложба в Париж или Рим, защото, ако преценката й бе вярна, Вашингтон не бе мястото, подходящо за подобно нещо.

Беше още твърде рано, за да знае със сигурност, но Нони започна силно да се тревожи. Менструацията й се забавяше. Легнала на градинския шезлонг, късно след обяд, тя си спомни какво пишеше за това в книгите. Може би всичко бе следствие на половия живот, който бе водила? Ами ако не беше, тогава какво? В сферата на мечтите тя си помисли, че би било много хубаво да има дете от Йорк. Разбира се, нещата не се изчерпваха с това, но преди да може да прецени кои са отрицателните страни на въпроса, Хеда изникна внезапно на двора и замръзна при вида на Нони.

— Шест часът е — каза тя объркана. — Няма ли да се облечеш за срещата си?

— Нямам среща. Но ако е шест часът, ти ще закъснееш за твоята, скъпа!

— О, да… — Хеда се засуети наоколо, като се преструваше, че й е все едно.

— Джордж ще идва. Ще ви преча ли?

— Не, разбира се, че не! Има достатъчно място за всички.

Нони се засмя и стана.

— Сигурна съм, че има достатъчно храна — винаги е имало — отбеляза тя, — но се съмнявам, че има нужда от такива като мен да се навъртат наоколо — Хеда изглеждаше стресната. — Имам усещането, че тази вечер е по-специална — продължи Нони, като тръгна към къщата. — Успех, мила, и късмет в лова.

Като се промуши зад кормилото на ферарито, Нони подкара напосоки, премина по моста Чейн в посока към Вирджиния. В селската странноприемница, където управителят я настани на усамотена в ъгъла маса, тя си поръча печено пиле и с невиждащ поглед се взря в една точка. Това, което ставаше, бе много лошо. Трябваше добре да го обмисли и да постъпи разумно.

Как да постъпи най-разумно, ако е бременна?

Аборт, разбира се. При всички тези нови закони това няма да е проблем, но Нони си каза „не“, докато вземаше от салатата. Другият вариант бе да роди и да осинови детето, но в такъв случай трябваше да напусне Вашингтон. При тази мисъл Нони си каза, че хората ще превърнат всичко в сензация. За тях тя ще бъде новата Скарлет, упорито ще се опитват да разберат кой е бащата. Не можеше да позволи да се разчуе, докато не се увери, че Йорк е извън съмнение. Дори не трябва да ходи в Ню Йорк. Нали той ще бъде там известно време за „Отело“. Джилиън щеше да му каже адреса й. Не можеше да разчита на това, че не се срещат, защото само един поглед може да ги издаде.

Ох, за бога, какво нещастие! — мрачно си каза тя. — Защо не помислих, преди да го направя?

Плати си сметката и подкара замислено към къщи, усещайки всеки нерв в тялото си да копнее за мъж — не обезателно Йорк, защото, въпреки най-новата клюка за пламенния му романс по западното крайбрежие, Нони не откри да изпитва някаква особена ревност. Всъщност тя бе леко обезпокоена за бедния Йорк — той бе привикнал да има до себе си жена всяка нощ, дори и да бе напълно непозната. Той си оставаше такъв, какъвто е — бързо намираше тялото заместител. „Да можех и аз като него!“ — завистливо въздъхна тя…

— Нони, подариха ми някои неща. Ще дойдете ли четиримата да хапнете прясна майонеза от сьомга и кайсии в шампанско? — извика Жервас от задния прозорец.

— Съжалявам, но тази вечер съм сама — поклати глава. — Хеда и Джил имат срещи, а Анис е в отпуска, ти знаеш.

По начина, по който погледна, се разбра, че не е знаел, и това го смути.

— Нали ти си тук, ще дойдеш ли, Нони? Ennuyons-nous ensemble, heins? — придумваше я той.

— Никога не си отегчителен, мон шер дук — бързо отговори тя, — а менюто ти е много по-добро от моето.

Той се засмя.

— Добре, значи в седем, нали?

Нони се преоблече, като много внимателно подбра тоалета си — екзотичен кафтан, който Джил й бе преправила от старо тъмножълто сари. Жервас не би могъл да научи нищо повече от нея, но вероятно тя можеше да измъкне нещо от него.

Не успя. Вечерята бе обилна, разговорът — приятен, но безсмислен. Жервас не спомена нищо за инвестиции, не зададе лични въпроси. Нони му зададе един:

— Колко дълго ще останеш? Не любопитствам, но се питам дали не бих могла да ти помогна.

— Няма да е за дълго. Дойдох за една справка и се надявам скоро да свърша, ако всичко продължи да се развива така гладко.

Те взеха кайсиите и шампанското и се преместиха в салона, където той посвири малко на пиано. По гробовното изражение на лицето му Нони бе готова да се закълне, че Жервас бе този, чието сърце бе разбито. Дали пък Анис не се бе отдръпнала първа? Тя нищо не разбираше и когато Жервас позвъни, за да я покани на вечеря преди неофициалната премиера на един френски филм, тя прие, без да се колебае. И отново въобще не стана дума за женското им сдружение. Изглежда, дукът преживяваше отсъствието на Анне много силно. Чувстваше се приятно, когато говореше за нея или когато е сред нейни приятели.

Хенри замина със самолет за Англия по някаква специална задача. Джил си възвърна обичайното състояние и къщата на Бенедикт бе отново същата. В събота ходиха на едно частно езеро, където Жервас обра точките, като улови огромна костенурка, която създаваше много неприятности на собственика.

— Скъпи приятелю, с радост ти я подарявам! Сигурен съм, че добре си похапва, съдейки по пораженията в собственото ми имение — мрачно каза господин Редфилд.

В неделя изпържиха риба и тактично поканиха всички съседи, „защото, когато човек яде нещо, не може да се оплаква, че му мирише. И преди да дойдете, си затворете добре прозорците!“ Във вторник бяха поканени да си опитат от костенурката. Нони бе много благодарна на Жервас за това, че покани и Джордж, и Хеда, която внимателно следеше за приготовленията.

— О, благодаря ти, Жервас — горещо каза тя. — Може би втори път никога нямаше да имам такъв шанс.

— Хайде да отидем пак другия уикенд и да видим дали не можем да уловим още една! — засмя се той. — А какво ще кажеш за един кош със сливи и кайсии?

— Хеда би се радвала на всичко, което е храна — отбеляза Джил. — Какво ще кажете да си опечем прясна царевица?

— В събота, но всички трябва да помогнат да я наберем — Жервас изглеждаше по-спокоен сред приятелското отношение на съседите си. Анис щеше да се върне скоро. Нони писа на чичо си Едуард, който й бе отговорил: „Той е пред банкрут. Върти се все още около вас, защото е влюбен в Анис.“

Оливър бе изчезнал безследно.

— Извън града е — каза Джил. — Звънях му, защото една от стенографките иска да ходи на Хавайските острови, но Мери вдигна слушалката. Представяте ли си? Направо е невероятна по телефона!

— Да, представям си — отбеляза Хеда. — Не е възможно да е толкова глупава, колкото изглежда, иначе защо Оливър ще я държи при себе си?

— Може би защото спи с нея.

— Предполагам, че е така — тихо се съгласи Хеда. — И винаги съм мислила, че е така, след като… — тя се стресна и попита: — Джил, ще вечеряш ли?

 

 

В офиса Алън стоеше пребледнял.

— Седни, Нони. Сър Робърт се връща следващата седмица — с равен глас каза първият секретар. — Ти и Анис сте чисти, но явно нещата са по-сложни, отколкото ги мислехме. Сър Робърт ми нареди да се консултирам с вас: забелязали ли сте нещо особено през последните шест месеца? Постоянен посетител, странно телефонно обаждане? И аз не зная точно какво — въздъхна той. — Ловим се за сламки. Очевидно това е някоя друга Кристин Кийлър, като изключим, че момичето е мъртво и че никой не разбра коя организация стои зад името й. Сещаш ли се за нещо, което би ни ориентирало, дори нещо абсурдно?

— Не веднага. Единственият постоянен посетител е Оливър, а почти всички телефонни обаждания са странни. Можеш ли да ми кажеш какво е станало?

— Изтичане на секретна информация: кога и къде ще се състои дадено събрание, условията на търговско споразумение, което трябваше да се изпрати на една конференция — неща от този род. И това продължава от доста време. Наели сме всички детективски бюра. Ние научихме последни, защото нищо от тази информация не ни засягаше пряко и не ни засяга. Освен ако според мнението на Интерпол единственият възможен начин да изтече тази информация не е чрез дипломатическата поща. Може и да не е нашата. Разбрах, че всяко посолство било помолено да направи собствена проверка, но в един момент се оказва, че времето на инцидента съвпада само с това на нашето посолство. Ето защо ви казах, че сте чисти. Зная, че често сме нехайни при извършване на Процедурата. Сър Робърт или аз трябва да държим пощата или да ви стоим на главите, но аз действително имам поглед върху всичко — подчерта Алън. — Нито една от двете не е имала достъп, а ако едната отсъства, другата носи пощата на мен или на сър Робърт. Можем да се закълнем в това и слава богу! Поне аз го сторих през последните две седмици, но работата е там, че ние затваряме капана, когато вече мишката е избягала.

— В такъв случай трябва да е някоя секретарка в единия от двата края на веригата, нали? — замислено се намръщи Нони. — Как иначе биха взели информацията от пощата? Нали нямат никакъв код или шифър?

— Имаха, докато онова момиче, Зое Патрос, не бе убито в апартамента й в Лондон.

— Където тя работеше за гръцкото посолство, а в свободното си време тънеше в разврат — промърмори Нони.

Алън се взря в нея.

— Откъде знаеш това?

— Та тя се занимаваше със същото тук преди три години. Джил се канеше да живее при нея, докато не се появи Йорк и не сложи край на всичко. Предполагам, че Интерпол има официален доклад по случая, но и Джил може да знае нещо, което да ни насочи към извършителите. Ще видя какво мога да науча от нея!

— Би било добре — първият секретар въздъхна и благодари. — Не бих посмял да моля Анис за това, дори и да беше тук. Много е изнервена, но ти си жена с перспективи, Нони!

— Нали баща ми е съдия — отвърна тя, но ако Алън Тревелиън знаеше колко многопосочни са нейните перспективи, щеше да е не по-малко изнервен.

Дали заради това Жервас беше във Вашингтон? Бе казал, че е привършил почти работата си, а и защо би се интересувал един управител на борса от дипломатически пактове и събрания? Тя искаше да се консултира с него, да му разкаже за цялата тази бъркотия. Той трябваше да докаже, че е чист, но във френското посолство, не в това на Нони. Тя не смееше да предприеме такава необмислена постъпка.

От другата страна на нещата стоеше дядо й. При него всичко бе по-различно. Ако даденият случай не го интересуваше, тя можеше да разчита на мълчанието му, но ако дори той и някои висши международни финансови кръгове не знаеха за съществуването на шпионска мрежа? От негова страна той може би притежаваше свързващото звено, така отчаяно търсено от Интерпол, и подобно на Ротшилд, когато пунктовете на борсата спадаха, той подчиняваше хората на парите, което, в края на краищата, винаги издигаше двете семейства на върха.

Съществуваше и Джил, която бе познавала убитото момиче, и Йорк, който може би не е имал сериозна причина да забрани на двете да живеят заедно. Лесно би могла да му се обади — никога не би отказал разговор с нея. Сега, когато Анис я нямаше, можеше да се обади от офиса без риска, че ще я подслушат. Но някак не можеше да се застави да го направи.

Преди всичко съществуваше Оливър Невинс, когото Нони бе видяла на яхтата на гръцкия магнат и който вероятно спеше с Мери-Ан — заместничка на Анис. Нони не бе пропуснала неудачната забележка на Хеда. Откъде вземаше тези комисиони? Не бе възможно да съществува нечестна игра между тях. Той знаеше, че дядо й е банкер и никога не би рискувал да й даде нещо нередно. Бетелхайм веднага би го открил, като изключим последния път, когато не бе разбрал за „Ронсез и Пимента“, а и Оливър явно не предполагаше, че Нони разполага с много по-голяма информация, отколкото един брокер.

Все повече и повече Нони чувстваше по някакъв странен начин, че се намира в средата на нещо. Но на какво и какво да прави по-нататък? Немислимо бе да каже на Оливър, че го е видяла на „Не Не“. Ако не е бил там заради бизнеса си, какво й влизаше на нея в работата? Може би е бил просто на пътешествие по океана със Стратос Медина, притежател на остров в Егейско море и собственик на всичко, което Онасис не притежаваше. Истина или не Оливър щеше да отговори така и да попита Нони защо не му е махнала с ръка. Не можеше да го пита и за „Ронсез и Пимента“, докато дядо й не разрешеше, но какво извинение щеше да даде за това, че иска да знае спонсора на „Фамекс“, след като фирмата бе банкрутирала.

Въпреки всичко тя се обади в пътническата компания. Оливър още го нямаше.

— Ще се върне идната седмица. Мога ли да помогна с нещо? — попита Мери-Ан, а Джил беше права: по телефона тя създаваше впечатление на много веща и уверена.

— Не, мислех си, че може би е искал да дойде на барбекю в събота — импулсивно каза тя. — Искаш ли да дойдеш, Мери-Ан, с или без приятел? Ще си печем прясна царевица.

— Много бих се радвала — зарадва се Мери-Ан. — Ще оставя бележка на Оли, в случай че се върне по-рано. Хей, хиляди благодарности, Нони! Да донеса ли нещо?

„Оли!“ — учуди се Нони.

— Нищо, освен самата себе си, скъпа. Около седем, облекло — по желание.

 

 

Джилиън веднага си спомни Зое.

— Мъртва! — очите й се разшириха от ужас. — Ох, бедното момиче. Всъщност не се учудвам. Тя не бе нищо друго, освен момиче от някое порносписание. Йорк го разбра само за десет минути. Имаше дебели бедра и задник и въобще… — тя сгърчи нос от отвращение. — А двете стаи за прислугата бяха предназначени за една семейна двойка, но Йорк каза, че ако наистина са женени, не би хапнал нищо от техните ръце, защото Луиз беше лесбийка, а Том — хомо. Какво е станало с нея, Нони?

— Била застреляна в лондонския си апартамент.

— В Лондон? — Джил се намръщи. — Мислех, че са я прехвърлили в Мадрид или в Париж.

— Вероятно това наистина е било така и всичко е станало, след като е получила заповедта за прехвърляне — с равен глас рече Нони. — Кой зае мястото ти, когато я напусна?

— Клара някоя си… Не, тя се представяше като Клорис. Беше канадка, но с ескимоска кръв, което е все едно да бъдеш евразиец. Каква ужасна история, Нони! Кому е нужна смъртта на Зое? — тя потрепери.

— Явно се е правила на новата Мата Хари, без да може да танцува, но за сметка на това е имала приятели за всички свои вкусове. Скъпа, моля те, напрегни умната си глава и се опитай да си спомниш всичко, което знаеш.

Очите на Джил се присвиха.

— Защо, щом като е мъртва?

— Защото това засяга до известна степен сър Робърт — натъртено отвърна Нони — и трябва да запомниш, че си била проверена от съображения за сигурност. Така че ще ми кажеш всичко и пред никого ни дума, ясно? Това, което е нужно да се знае, са имената на хората, които е познавала, на местата, където е ходила, имала ли е някой татенце любовник и т.н.

— Заподозряна ли съм? — тъпо попита Джил.

— Ни най-малко. Ти си единствената ни искрица надежда, защото шефовете ни искат да разберат кои са били по-близките й приятели и към кого точно да насочат вниманието си. Естествено този, който й е издавал заповеди, няма благородно да си признае това.

— Отвратителна история, нали? — промърмори Джил след малко. — Ако не беше Йорк да ме изведе от тази ситуация… — тя мълчаливо гледаше ръцете си. — Добре, дай ми лист и химикал.

Когато свърши, стана.

— Това е всичко — равнодушно каза тя. — Ако се сетя още нещо, ще ти кажа. Надявам се, че ще ви помогна. Зое се оправяше сама, но в същото време беше мило, беззащитно момиче, от тези, които не знаят какво вършат. Май трябва да отида да си легна…

Нони занесе сведенията на Алън Тревелиън, на когото очите едва не изхвръкнаха от орбитите, а и Нони не бе по-малко изненадана, защото „покровителят“ на Зое бе Стратос Медина.

Не писа на дядо си, нито сподели за това с Жервас, с когото лакомо вечеряха омари в „При Джак“. Това бе работа на Интерпол, ЦРУ, Скотланд Ярд. Тя си имаше свои проблеми, защото бе вече сигурно, че забавянето на менструацията не се дължи на промяната в климата. Беше задържала портрета, за да изсъхне добре, но той само й напомняше за устните и очите, които искаше да забрави, а в петък той бе за нея неоспоримо доказателство за глупостта й.

Когато купи позлатена рамка, тя погледна за последен път бащата на детето си и си каза: „Какви глупости можеш още да извършиш?“ Безспорно бе, че трябваше да спи с мъж, който поне би бил поносим съпруг, ако се наложеше. Сега бе бременна от човек, когото обичаше, но не желаеше за съпруг.

— Извинете, но това е Йорк Деланд, актьорът, нали? — попита човекът, който й постави рамката, и при нейното кимване продължи. — Първокласна работа! Мога ли да зная кой го е рисувал?

— Аз. Той е роднина на съквартирантката ми, госпожица Морисън — с безразличие каза тя, без да обръща внимание на неприкритото му любопитство. — Ако обичате, опаковайте я и я изпратете на…

Като извади листчето с адреса, който Йорк й бе дал, тя издиктува името на секретаря му в Ню Йорк. Без да вдига поглед, Нони се обърна и излезе от магазина.

Съботното барбекю беше като в доброто старо време. В отсъствието на Хенри и в присъствието на Джордж, Джил и Хеда бяха щастливи. Жервас беше любезен домакин, но отстъпваше на Йорк, а по начина, по който тъмните му очи се стрелкаха към всеки нов гост, Нони разбра, че той се надяваше Анис да се е върнала преди определеното време.

Най-ценната новина /ако това беше вярно/ дойде от Мери-Ан, която каза, че туристическата агенция „Невинс“ не е имала маршрута по Егейско море.

— Той би могъл да измисли нещо за теб, Нони, но аз мислех, че вече си ползвала отпуската си.

— За брат ми е. Има свободни няколко седмици, преди да започне училище. Разбира се, мога да уредя нещо в Ню Йорк, но си казах, ако Оливър организира такъв маршрут, защо да не му се доверя.

— О, много мило от твоя страна — развълнува се Мери-Ан. — А и всички от посолството сте много мили! Кога се връща сър Робърт?

— Не зная — спокойно отвърна Нони. — Вземи си още кебапчета, Мери-Ан. Не е ли превъзходна готвачка нашата Хеда?

Анис се завърна и изглеждаше така, сякаш въобще не е била в отпуска, но въпреки това беше необичайно оживена.

— Натъкнах се на Оливър в Рехобот. Доскуча ни и отидохме във Вирджиния Бийч, надолу по крайбрежието, чак до Хатерас, и всичко това за няколко дни. Прекарахме страхотно, танцувахме всяка вечер, запознахме се с много готини хора. Трябва да направим барбекю! Трябва да отвърна на жеста на хората, на които гостувахме. Имаш ли нещо против, Хеда?

— Не, разбира се — колебливо отговори Хеда, — вече направихме две, докато те нямаше. Единия път пържихме риба, а Жервас донесе прясна царевица за печене. Той хвана една костенурка в имението на Редфилд — със задоволство добави тя — и ни покани на вечеря, така че видях как я приготвя.

— О, звучи интересно — Анис погледна разсеяно в далечината. — Как е той?

— Липсват му разговорите за музика — леко се включи Нони. — Покани ме на вечеря — някой му изпратил прясна сьомга, а после пихме шампанско с кайсии и около час слушахме Дебюси.

Анис затвори за миг очи и каза живо:

— Е, радвам се, че животът е хубав за всички.

Но този път не се чу шум от отваряне на задния вход и въпреки че Жервас си беше вкъщи, той не се появи за барбекюто следващата седмица. Сега Анис ходеше на работа почти всеки ден с Нони.

— Вече Оливър ще ни взема с колата си. Чудя се какво ще правя с моята кола. Нали нямаш нищо против, скъпа?

— Не, разбира се — но вътрешно в себе си Нони беше много против. Не й се живееше с тази нова Анис, която смело се увърташе около Оливър, докато Жервас бе станал учтиво сдържан, твърдо овладял чувствата си. С една нова далновидност, сякаш придобита от изживяванията си с Йорк, Нони усещаше дълбоко в душата си, че Анис и Жервас се обичат не толкова заради секса, а заради духовното в тях. Ако Анис се бе върнала на старата си връзка с Оливър, то бе единствено, за да се опита да забрави за Жервас, и Нони бе достатъчно проницателна, за да разбере, че това нямаше да стане.

Нищо не бе в състояние да я накара да забрави Йорк и нищо не можеше да замени Жервас в мислите на Анис, но изключително любопитно бе кое ги държи настрана един от друг.

После си каза, че всъщност причината бе по-скоро в Анис, отколкото в Жервас. Той все още живееше в съседната къща, но вече никой не се провикваше от прозореца: „Имам агнешки котлети… голямо парче шунка… говежди бъбреци и вино. Мога ли да дойда?“ Пианото не се чуваше — Анис вече не свиреше. Когато се срещаха на улицата, Жервас махваше учтиво с ръка, но не се спираше за лек badinage^[5].

Хенри се завърна от Англия и Джилиън отново не сваляше поглед от Нони, докато тя отбиваше атаките му с това, че има предварително уговорени ангажименти, и накрая той влезе в офиса във вторника преди Деня на труда и каза:

— Довечера ще вечеряш с мен!

— Много съжалявам… — започна тя, но спря, защото лицето му се изкриви в язвителна усмивка.

— Можеш и ще го направиш — той се надвеси над бюрото й, сериозен. — Ако наистина имаш друга среща, отложи я! Ще те взема в седем.

Без да каже нищо повече, той се обърна на пети и излезе, а Нони гледаше след него, обзета от истинска паника.

По някакъв начин Хенри бе разбрал…