Елси Лий
Дипломатична любовница (7)

Глава VII

Подобно на променливия нрав на Йорк времето се оправи и на следващия ден се събудиха под чисто и слънчево небе, а термометърът бясно се покачваше. Нони метна навън влажните дрехи, за да изсъхнат. Вятърът беше попътен и тя седна в командната кабина, заобиколена от бои и четки.

— Въобще не зная как се рисуват декори — каза му колебливо Нони, — но все пак ще опитам.

— Няма значение, просто ги нарисувай така, както си ги представяш.

В крайна сметка не бе толкова трудно, дори много приятно, защото Нони определено усещаше как трябва да изглеждат. Дори доста авторитетно обясняваше нещата, които бе нарисувала.

— Това са леки панели от дърворезба, присъща за Ориента. Оцветяват се с различни цветове от двете страни: за сцената в спалнята — бяло и яркожълто, а тук като фон на пурпурния костюм — нещо между цвят на грозде и синкаво, просто трябва да е синьо-зелено — твърдо каза тя.

Той се наведе над рамото й. Спокойно й задаваше въпроси за материалите и платовете, но не каза нищо за крайния ефект. Нони нямаше представа какво е мнението му, пък й беше и все едно, защото действително тя така виждаше всичко в тази пиеса. Въобще не знаеше дали не струват много пари, дали са подходящи за сцена, но като скици бяха определено добри.

Нони се загледа в далечината, смутена за миг. От време на време Йорк сякаш четеше мислите й и им се възхищаваше. Той внимателно постави скиците в най-горната преграда на пътната си чанта. Когато се върна, попита:

— Кога започва позирането ми?

Тя го наблюдаваше как вдигна котва и бързо извъртя яхтата, за да улови вятъра. Когато силно опъна въжето, платното се изду и те потеглиха. Застанал зад кормилото, Йорк й се усмихваше, а тя внезапно си каза: „Никога няма да мога да го забравя, никога няма да мога да го извадя от ежедневието си.“ Това бе мрачна констатация. Нони се загледа далече над танцуващата зелена вода, която така отиваше на очите му, и с отчаяние си помисли: „Това не е любов, не може да е любов — просто някакво глупаво влюбване. Та той ще е отвратителен съпруг. Няма нищо общо с моите мечти. Ох, боже!“

Но оставаше фактът, че вече е свикнала с него, с ръцете и устните му, с гласа и движенията, с начина, по който се държи в леглото. Малко или много знаеше какво обича да яде, кога и как, кое намираше за смешно и кое за сериозно. Знаеше как да го развесели и кога, за да избегне дори и най-малкото му раздразнение от собственото й чувство за хумор, да накара смръщените му вежди да възвърнат естественото си положение.

— Е?

— Ще си взема боите — неуверено каза тя. — Може и сега да започнем.

Не беше лесно. Движението на яхтата създаваше трудности, платната хвърляха сянка, а и Йорк не стоеше на едно място, тъй като имаше работа по кормилото и въжетата. В самата Нони също имаше промяна — вече не искаше да прави този портрет, почти се страхуваше от него. Улови се, че наслагва боя върху платното с надежда, че резултатът ще бъде лош.

Но не беше.

Променящата се светлина беше проблем, но въпреки това Йорк сякаш изплува изпод пръстите й: ястребовият нос и брадичката, тъмната коса, леко начупена от вятъра, прекрасно очертаните устни, които едва се усмихваха, откритата шия и жълто-кафявата риза, и най-сетне очите…

Въпреки нежеланието си Нони внимателно работеше. Йорк сякаш инстинктивно заставаше в желаната от нея поза. Постепенно художникът в нея взе връх над неохотата й да рисува и лекото й объркване. Личното отношение към модела нямаше място в рисуването.

Когато наближиха Анаполис, тя бе приключила с основната работа по портрета. Това, което ставаше, беше въпрос на доизпипване: прибавяне на светлосенки, лек допълнителен щрих тук-там — всичко това можеше да се направи вкъщи. Макар и все още в груби форми, портретът бе готов. Като затваряше тубичките с боя и опаковаше четките и другите рисунки, Нони се чудеше дали този портрет ще виси някой ден над камината в стаята на Катрин Остенд.

— Можеш ли да ми помогнеш? — извика Йорк. Тя бързо прибра всичко в каютата и изтича обратно, за да му помогне да пуснат котва. Платната бяха свалени и завързани за последен път и Йорк с въздишка тръгна от носа на яхтата към командната кабина.

— Хайде да слезем на брега за вечеря!

— Не е ли по-добре да останем тук?

Той кимна в знак на съгласие.

— Утре ще направим цялостно почистване, а тази вечер нека си представим, че сме на официална вечеря. Издокарай се заради мен.

— Лесно е да се каже, но след две седмици без помощен персонал…

Йорк се засмя и я прегърна.

— Е, и аз няма да съм самата хубост, но поне ще се обръсна.

Слезе долу в каютата, като си подсвиркваше тихо, а Нони клекна в командната кабина и се загледа в брега. Над нея чайките се рееха на фона на спускащия се залез. Утре ще е вече на брега, ваканцията свърши. Всичко свърши. „Свикни с тази мисъл — каза си тя. — Никой не може да прекара остатъка от живота си на яхта, рисувайки картини.“ Нони стана и слезе долу, за да види с колко храна разполагат и да състави възможно най-подходящото меню.

За последен път те седнаха в кабината, наляха си по един аперитив и загледаха в настъпващата вечер растящия брой светлини по брега.

Йорк протегна ръка и нежно я положи върху нейните.

— Ще ми позволиш ли да видя портрета си? — попита я тихо.

— Да, разбира се — отвърна тя след миг, събрала кураж. Донесе го от каютата и спокойно каза: — Надявам се, че ще ти хареса, Йорк, защото не мога да го унищожа. Портретът е доста добър.

Той остави чашата си върху масичката, взе платното, като го подпря на кормилото, и се облегна назад в стола си. Започна да го изучава мълчаливо: от портрета го гледаше мъж, чието лице изразяваше сила и характер, устните — чувство за хумор, а веждите говореха за интелигентност, примесена с лукавост. Овалът на лицето бе нарисуван майсторски, а зелените очи гледаха право напред. Всичко това бе допълнено от усещането за остър ум, нежност и някаква странна тъга — един мъж, който заслужаваше да бъде обичан, на който можеше да се довериш и разчиташ, и все пак търсещ и оптимист дори в мъката от разочарованието.

Това бе Йорк за Нони. Макар че имаше още работа по портрета, тя знаеше, че той е най-доброто нещо, което някога бе правила.

— Това аз ли съм… наистина? — попита той.

— Така те виждам аз — тихо отговори Нони — Да, това си ти!

— Хм — кимна спокойно в отговор Йорк. — Добър е!

— Благодаря.

— Какво ще го правиш по-нататък?

— Трябва да го довърша, а след това — гласът й леко затрепери — можеш да го вземеш, ако искаш.

— Или?

— Или ще го запазя за първата си изложба.

— Бих искал да го имам — каза той, като присви очи. — Много си щедра, Нони, мила!

— От благодарност за храната и спането през тези две седмици? Не, не е там причината…

— Да ми платиш с портрета? Та ти ми плащаш всяка нощ, Бамби, нали? — дяволито попита Йорк.

— Това не беше плащане, а интензивен курс по… основи на анатомията — леко отвърна тя и отиде да нагледа вечерята.

Беше гореща и задушна нощ. Те привършваха вече последната бутилка от ликьора бенедиктин.

— Мътните ги взели тези дрехи — меко възкликна Йорк. Съблече се гол и постла плажната хавлия и възглавница на пода на командната кабина. — Свали си и твоите за последен път! Такъв задух е тук, пък и наоколо няма никой…

„За последен път! Направи го както никога досега!“ Нони се сгуши в него, като си помисли с тъга: „Защо трябва това пътуване да свършва?“

— Не искам да свършва, Нони, мила! — промърмори той. Ръцете му се движеха по цялото й тяло, сякаш съзнателно искаха да съхранят спомените. — Никога вече няма да имам толкова мека възглавница — Йорк отърка брадичка в гърдите й с въздишка.

Нони го сгуши в себе си и насочи невиждащ поглед към звездите. „Ничия друга глава няма да бъде като тази!“

— Будна ли си? — изведнъж попита той.

— Да!

За секунда Йорк се размърда.

— Знаеш ли какво стори с мен? — дълбокият му глас бе замечтан. — През тези две седмици ти беше всичко за мен. Бе мълчалива, когато аз исках това, говореше, когато исках да те слушам, и слушаше, когато исках да говоря.

Тя поглъщаше всяка негова дума и с тъга си каза: „Ти също ми даде това, от което се нуждаех.“

— В хубаво и лошо време — никога не се оплака. Очевидно бе наистина щастлива — недоумяващо продължи той. — Ти не само ми даде това, което исках, но ме накара и да те заобичам. Като си спомня как издържа и не се скара с мен!

Нони се засмя.

— Предупреден си да не опитваш втори път.

— Ох, как ще ми липсваш, мила моя — ниско каза той. — Не само нощем, но и денем — зарови глава в гърдите й и леко въздъхна. — Не искам да прекалявам с благодарностите, но — Йорк се извъртя малко, за да може да се облегне на лакът и да я вижда по-добре — ще те… обичам до края на дните си заради тези две седмици, Бамби! Ако за в бъдеще въобще представлявам нещо, то ще е, защото ти ми даде време за размисъл — той затвори уморено очи и отново отпусна глава върху гърдите й. — В театъра е много лесно да попаднеш на… боклуци, защото си скапан, а истинското изисква твърде много усилия да го намериш и да го задържиш.

След полунощ вятърът разхлади въздуха. Нони почти се събуди и усети, че я отнасят долу в каютата. Тя се сгуши под завивките, без да отваря очи, и мърморейки, нацупи устни, докато той не я целуна и леко се засмя. После тя се потопи в приятната топлина, като го очакваше да легне до нея.

Все още бе сама, в предната каюта светеше, но не се чуваше дори звук… Нони отвори очи, изправи се и седна, като се наметна със завивките. По халат Йорк се бе облегнал на кутията за лед, замислено пушеше и гледаше портрета, облегнат на тоалетната масичка. На лицето му бе изписана неописуема мъка, която я шокира.

— Какво има, мили? — попита тя, силно обезпокоена, и моментално лицето му надяна маската на веселост.

— Нищо, Нони — бодро каза той и се обърна към нея. — Не исках да те събудя — намали осветлението, съблече халата и потъна в обятията й.

— Не, има нещо — настоя тя, — нещо, което те притеснява. Хайде да унищожим портрета, мили!

— За бога, в никакъв случай! — извика той. — Да не си посмяла. Той е мой! Нали ми го подари?

— Шшт! — тя нежно галеше косата му. — Разбира се, твой е. Шшт!

Той се успокои, пое си дълбоко въздух, като също я милваше.

— Тебе никой никога няма да може да те нарисува, мила — промърмори той. — Как може да се нарисува гласа ти или несравнимия вкус на топлите ти гърди? Или невероятната извика на веждите ти, когато натъжено се надяваш някой да запали газовия котлон? — той леко се засмя. — Мене човек лесно може да ме сложи на платно. Аз съм с едно измерение, но при теб всичко е одухотворено. Човек трябва да е известен и с опит — продължи той с нисък глас, — но дори тогава…

Той я придърпа върху себе си и трескаво започна да търси чувствителното й място с пръсти. Изстена от удоволствие, когато тя го прие. Държеше я изправена върху себе си, поставил ръце върху гърдите й, като се взираше в лицето й през тъмнината на каютата.

— Докога ще бъдеш само моя, мила? — промърмори той и силно я стисна, без да дочака отговор.

Последния ден, през който беше горещо като в пещ, яхтата трябваше да се почисти, палубата да се измие, нетрайната храна да се изхвърли, да се напълни резервоарът с гориво… Без да се срамува, Нони работеше гола в командната кабина и каютите, а Йорк, по бански, беше на палубата.

— Какво ще правим с чаршафите и хавлиените кърпи?

— Постави ги в калъф за възглавница. Ще ги дам за пране и ще ги изпратя обратно на собственика.

— Трябва ми още вода — отчаяно рече тя. — Счупихме едно шише по време на бурята.

— Това ли е всичко? Е, няма как — отвърна Йорк.

До обяд тя бе потънала в пот, но каютите бяха идеално чисти.

— Той няма да си познае яхтата — засмя се Йорк.

Беше два след обяд и горещината растеше с всяка измината минута, а водата изглеждаше като изцъклена. Те скочиха да поплуват. После легнаха голи, задъхани от плуването.

— Мила, ти ми даде всичко, а аз дадох ли ти това, което желаеше? — тихо попита той.

— Не зная още — също така тихо отвърна тя. — Да! Мисля, че получих всичко, от което се нуждаех, но не мога да кажа дали наистина е така, докато не премина през… трето действие.

— Кой е той? — попита Йорк с приглушен глас. — Не, не ми казвай — бързо добави той, но… не е Хенри, нали?

— Бедният Хенри — потисна тя усмивката си. — Какво имаш против него?

— Познавам го — бе сериозният му отговор. — Не е този Хенри, когото ти познаваш.

— Няма — нежно каза тя. — Няма да е Хенри, мили! Кога заминаваш за Калифорния?

— Утре. Със самолета в десет и после в 12.30 от Айдълуетд.

— Ще пристигнеш ли навреме за едно къпане в басейна? — подразни го тя.

— Да — известно време не каза нищо. — Нони, знаеш ли как да ме намериш, ако се наложи, за всеки случай? — изправи се нервно, търсейки хартия и молив. — Офисът на Хари Бранд в „Туенти сенчъри фокс“ или хотелът в Бевърли Хилс, а и Милт Вайсберг, нюйоркският ми агент, ще знае къде се намирам всяка една минута.

Тя взе листчето хартия, разсеяно го погледна и се пресегна да го остави в дамската си чанта.

— Едва ли ще има нещо, за което ще се наложи да те безпокоя, но все пак — благодаря.

— Дори не зная дали някога ще почувстваш нужда от мен — меко каза той. — Две седмици в морето биха изморили дори Тристан и Изолда, а да не говорим за момичето, затворено с мен. Хайде — той се изправи и се обърна за цигара. — Да се обличаме и да тръгваме.

Нони стоеше и гледаше в далечината, а Йорк даде сигнал на пристанищната лодка и заключи вратата на командната кабина. „Не се обръщай, защото ще ти домъчнее за спомените, които оставяш след себе си.“ Тя се качи на моторната лодка, усети, че Йорк скача зад нея, куфарчето с материалите за рисуване и всички чанти бяха натоварени.

— Тук има малко храна, която не си заслужава да се хвърли — каза тя на лодкаря.

— Ще я дам на някого, госпожо.

Те маневрираха около другите плавателни съдове, за да вземат желаещи да слязат на брега. Йорк се бе скрил зад тъмни очила, говореше с твърд акцент, което учуди Нони, докато не осъзна, че той все още я пази. „Глава на семейството“ — каза си тя и му се притече на помощ с няколко умело подбрани израза на гръцки, които смутиха и него, и останалите пасажери.

— Дяволче — възкликна той, когато й помагаше да слезе от лодката. — За бога, какво каза?

— О, просто, че денят бе чудесен, но горещ и че се радвам да си взема душ, когато се прибера вкъщи.

— И всичко това на гръцки?

— Да — засмя се тя. — На гръцки.

Йорк се справяше с неделния трафик, а Нони разпитваше за Холивуд.

— Коя ще е партньорката ти?

— Един бог знае. Някоя от анемичните им блондинки, мисля.

— Какъв е сюжетът?

— Започваш да ме измъчваш — засмя се той. — Морско пътешествие до Рио де Жанейро или някаква изтънчена любовна история сред природните забележителности на Ривиерата, не си спомням точно.

— И с двете ще се справиш добре — увери го тя. — Кога свършваш?

— След месец или месец и половина, не повече — твърдо отвърна той. — После следва Ню Йорк и нашият „Отело“ — засмя се, като видя учуденото й изражение. — Ще дойдеш ли на премиерата, Нони, за да събереш овации за костюмите и декора?

— Възнамеряваш да ги използваш? — тихо попита тя.

— Като основа в работата на професионалистите — кимна той. — Изкушавам се да ги запазя за себе си, но чувството за чест ме принуждава да призная, че вероятно би се справяла отлично като театрален дизайнер, Бамби.

Нони не отговори веднага.

— По-скоро бих била добър портретист — рече тя с равен глас. — Приятно ми беше да ти помогна, но това бе просто щастлива случайност. Имам особена представа за тази пиеса.

— Може би. Но театърът не те привлича!

— Само като зрител.

— Странно — разсъждаваше той на глас. — Имаш някакъв инстинктивен нюх за тези неща, природно усещане за синхрон, а и гласът ти… Никога ли не си искала да станеш актриса? Повечето момичета мечтаят за това.

— Веднъж се сдобих с правото да играя Фифи, балерината в Cirque dHiver — призна тя с усмивка.

Йорк силно се засмя.

— Ох, Бамби! Голям опит имаш, няма що!

В Бетезда намериха едно празно такси и натовариха нещата й в него.

— Какво ще им кажеш? — попита той.

— Че съм била на пътешествие по източното крайбрежие с едно семейство, приятели, и че сме наели лодка за няколко дни.

— Звучи убедително — кимна той. — Довиждане и всичко хубаво — добави с равен глас и я обърна с лице към себе си. — Забрави ме, Нони, мила! Не съм подходящ за момичета като теб. Не се отдавай на романтични сънища и носталгия по минали неща, чуваш ли? Аз съм голям артист, не ставам!

— Да — ясно каза тя. — Не си това, за което винаги съм мечтала, Йорк, въпреки че си много над това, което ти мислиш за себе си — тя се загледа в далечината, разтревожена. — Все ще си вътре в мен. Всъщност аз много те обичам, но ти не се притеснявай, моля те! Научи ме на всичко, за което съм ти искрено благодарна, и скоро ще се спра на нещо — тя се усмихна. — Завинаги приятели, нали?

— Да, но дори и да се спреш на нещо, Бамби, моля те, нали поне малко ще ме обичаш?

— Разбира се — тя отърка буза в неговата. — Ти бе първият и е истина, че за мен ти си най-добрият, най-милият и най-внимателният. Винаги ще те обичам за това.

Той я хвана за раменете и я придърпа към себе си за последна целувка.

— Таксито чака — каза той, а очите му блестяха студено. — Да те благослови бог, Нони!

Тя излезе от колата му и отиде до таксито. Йорк потегли на скорост още преди тя да затвори вратата…

Към средата на август Нони разбра, че въпреки предпазните мерки, които бяха взели, нещо бе станало и тя бе забременяла.