Елси Лий
Дипломатична любовница (3)

Глава III

В събота Нони осъзна, че светът се е променил. Причината не бе в това, че сексът бе вече навлязъл в живота й. Тя просто откри нови перспективи в познатите неща, мисълта й сякаш се изостри в посока към едно вътрешно съзнание за нещо, незабелязвано до този момент.

Всъщност тя бе разбрала живота такъв, какъвто е, докато преди бе живяла в света на мечтите. Легнала на шезлонга в задния двор, Нони се чудеше колко ли е пропуснала. Книгите описваха чувствата на човека, какво правеше той и защо го правеше, но до този момент тя никога не бе свързвала нито една от тези книги с хората, които познаваше. Абстрактно погледнато, Нони знаеше за седемте смъртни гряха и разните съпровождащи ги добродетели. От анатомична гледна точка тя разбираше човешкото тяло и болезнените изменения, които то може да претърпи. Но никога не бе помислила, че много от тези неща можеха да бъдат присъщи на приятелите и познатите й. Братовчед й Артър бе казал, че е прекалено умна. Нони си мислеше, че всъщност е красива глупачка.

Съквартирантките й например бяха общителни, макар и различни, но какви са те в действителност? „Защо се разбираме толкова добре? Защо ги харесвам? — чудеше се Нони, като тайно ги наблюдаваше. — Какво зная за тях? Какво зная за себе си? Хващам се на бас, че те ме разбират по-добре, отколкото аз тях.“

Анис: шотландка, вдовица, с много светлосини очи и гъста, лъскава коса, падаща на естествени вълни, очертавайки по този начин лицето й. Превъзходна секретарка, вярна приятелка, компетентна домакиня, забележителна в умението си мълчаливо да ръководи къщата и наемателите й. Въпреки това в нея нямаше капка коварство. По дух тя бе млада и весела като другите, имаше и много мъже около себе си, но защо не се бе омъжила след всичките тези четиринадесет години?

Сега Анис лежеше на шезлонга под големия чадър, за да се предпази от жаркото слънце, и преглеждаше неделните вестници. Срещу нея на масата Джилиън си правеше маникюр в розово, който въобще не й отиваше.

Млечната сестра на Йорк бе типична английска красавица със златноруса коса и сини очи. Единственото традиционно нещо у нея бе външният й вид. Тя обожаваше Йорк и го следваше, „което обясняваше скандалните й любовни афери“, мислеше си Нони. Това бе причината и за запазването на апартамента му във Вашингтон. Защо не Ню Йорк, Лондон или Лос Анжелис, ами Вашингтон? За един актьор там нямаше нищо друго, освен домогвания до Филаделфия и Бродуей. Деланд си задържа апартамента в „Тендоу Гардънс“, в началото на Джорджтаун. Актьорът бе винаги в списъците на поканените за различните празненства на посолствата — събития дългоочаквани, където всеки един, когото не си срещал дълго време, представлява нов, интересен събеседник.

Изведнъж Нони разбра, че въпреки повърхностното си отношение към живота, Йорк гледа много сериозно на ролята си на „глава на семейството“. Въпреки изискванията на кариерата си, чиято цел бе да се достигнат Лорънс Оливие и Ричард Бъртън, той намираше време да прескача за ден-два и да предпазва Джил от разни бъркотии, каквото беше намерението й да сподели с едно момиче от гръцкото посолство наетия апартамент.

Три месеца по-късно от местната полиция разговаряха с гръцкия посланик и Зое бе набързо депортирана. Но как бе станало така, че Йорк уж случайно бе дошъл в последния момент, за да попречи на Джил да подпише договора за наема? Дали Анис му бе изпратила… Дали между нея и Йорк нямаше някакво тайно споразумение по отношение на Джилиън, или пък Анис не следеше предпазливо квартирантките си?

Хеда беше напълно самостоятелна. Обута в износени джинси, тя щастливо се грижеше за розите в дъното на двора. На двадесет и седем бе вече доста напълняла. Не се съобразяваше с модата и се носеше безвкусно. Джил буквално започна да я образова в тези неща, като се оплакваше от пропорциите на тялото й и й забрани да си купува неща, по-големи от фиба за коса, без нейното лично одобрение. Хеда мълчаливо прие наложения й диктат, но на същия ден трябваше да си купи официален вечерен тоалет. Джил беше в отпуск и Хеда се бе върнала вкъщи с някакво обикновено тъмножълто изделие, в тон с тъмните й очи и царствената диадема от кафяви панделчици.

Ако Анис бе твърде сдържана, а Джил — лекомислена, Хеда беше абсолютният баланс между тях.

„Тя иска да бъде просто Kinder, Kuche, Kirche^[1], но ако й се наложи да бъде друга, би могла да го направи. От нас четирите тя е най-земната. За нея заобикалящият я свят е без значение. След пет години щеше да е в разцвета на силите си, а след двадесет — майката от матриархалното общество, истинска Grossmuter^[2].“

С въздишка Нони се обърна по гръб и се предаде на слънцето.

— Нони, тези бикини са направо скандални — запротестира Анис. — Какво ще си помислят съседите?

— Всички във Вашингтон знаят, че вдовицата Бенедикт ръководи уважаван „дом“ — отвърна Нони, — а съседи има навсякъде.

— В съседите ни бе пълно тази сутрин със слуги от френското посолство — отбеляза Хеда. — Разговарях с градинаря.

— За тор! — промърмори Нони, а Анис се засмя.

— Откъде знаеш? — учудено попита Хеда.

— За какво друго си говорите с него, госпожице Бърбанк? — поинтересува се Джил. — Кой се нанася?

— Дук дьо Шеванел — с безразличие отвърна Хеда.

Джилиън изпищя възторжена:

— Френски дук на метър от нас?

— Спокойно! — посъветва я Нони. — Сигурно е женен, с четири деца. Представям си го: с малък, тънък мустак, боядисан в черно, за да подхожда на подпухналите му очи, десетина излишни килограма на корема си и мадам дукесата, която внимателно следи всяко негово излизане и връщане, което автоматически изключва развитие на контактите им с околния свят. Евентуално Анис може да бъде поканена, нали е стопанка на нашия дом, но ние въобще няма да се класираме.

— Познаваш ли го? — попита подозрително Джилиън.

— Не, но френските дукове са такива — мързеливо отвърна Нони.

— Няма да се учудя, ако си парфюмира мустаците…

— Не е женен — спокойно рече Хеда. — На четиридесет и девет години е, дори има внуци, но няма съпруга — настъпи пълна тишина, в която тя придърпа черджето, което подлагаше под коленете си, към следващия храст. — Какво ви стана? — възбудено попита Хеда. — Езиците ли си глътнахте?

Анис се надигна.

— Още една важна клечка — раздразнено констатира тя. — За бога, Нони, покрий се?

— Хм, в Сен Тропе французите виждат много по-смели неща — запротестира Нони.

— Особено във Фолие Бержер — добави Джил, като започна да си прави педикюр. — Била ли си някога там, Нони?

— Веднъж, когато братовчед ми Артър бе в Париж и чичо Едуард ни разведе из града — с прозявка отговори тя.

Джил завистливо отбеляза:

— Добре си си живяла.

— Нима вие не сте? — отвърна Нони. — Майката на Хеда я довела тайно от Унгария като недеклариран багаж. Джил била дълго време бездомна, докато майката на Йорк не я взела със себе си, а Анис била сираче, което се оженило за любовта си от детските години, за да я загуби само след седмица. Честно казано, буквално бледнея пред вас.

— Не е ли малко необичайно да присъстваш на сватбата на родителите си? — заяде се Анис.

— И да отблъснеш наистина богат испански принц — добави Хеда.

— Ръцете му бяха все влажни — потрепери от отвращение Нони, — а и дворецът му също.

— Прекалено романтична си — равнодушно отбеляза Джилиън.

— Семейство Деланд са направили това, което моите родители щяха да направят, което пък, от своя страна, означава, че дори да не бяха загинали, животът ми щеше да бъде толкова скучен, колкото и сега.

— Но не и по-скучен от моя — отбеляза Анис. — Единственото, което правех, бе да ходя на църква и да прекарвам ваканциите си с леля Мери.

— Да, но си имала Доналд.

— Така е — съгласи се Анис мигновено, — а ти имаш Йорк.

На входната врата се позвъни и Джилиън метна шапката си върху лака за нокти.

— Аз ще отида — тя изчезна с дългите си крака, а в двора настъпи отново тишина.

Не бяха забелязали отсъствието на Нони предната вечер, като изключим случайния въпрос:

— Кога се прибра снощи?

— Малко след вас, предполагам — предпазливо отвърна Нони, но Анис вече казваше на Хеда:

— Впиши още един в списъка за довечера — поканих Оливър Невинс заради вчерашната му помощ.

— Всъщност стават двама, Хеда — изведнъж се сети Нони. — Поканих Хенри Девиниш.

— Хенри? — сякаш неволно рече Джилиън, а Хеда вече записваше името. — Кога се озова тук?

— Вероятно снощи. Той е новият ни военен аташе. Познаваш ли го?

Лицето на Джил придоби странно безизразно изражение.

— Разбира се — също така безизразно отговори тя. — Той е много близък приятел на Йорк…

— А? — възкликна Нони. — Благодаря за предупреждението.

Легнала на слънце, със затворени очи, тя мислеше.

Колкото пъти си спомнеше за снощи и за Йорк, за тялото му, за ръцете, за устните му, Нони приятно потръпваше. Явно сексът бе нещо чудесно, ако е с точно определен мъж. С известна предпазливост тя се спря на тази мисъл.

Само един ли подобен мъж съществува за една жена? Очевидно не, иначе как бихме си обяснили разводите? И все пак в този момент за нея нямаше значение ничие друго мъжко тяло, освен тялото на Йорк, и тази мисъл я обезпокои. Трябваше да го забрави, защото Йорк Деланд бе определено далеч от това, което Нони бе очаквала, макар и смътно, от своя бъдещ съпруг. В миналото тя бе мислила просто за мъж: чист, интелигентен, с добро чувство за хумор; някой, с когото да се смее и споделя пълно душевно разбирателство. Сега на фона на изживяванията й с Йорк Нони разбра, че е по-добре да се увери, че мъжът, който има срещу себе си, може да й даде същите сексуални вълнения, и тази мисъл я обезпокои още повече. Може би трябваше да опита с много мъже, преди да намери някой равен на Йорк в леглото, но щеше да мине време. „Трябваше да започна по-рано“ — мислеше си тя, но най-важното нещо сега бе да забрави Йорк възможно най-бързо.

Хенри? Вероятно би опитала с него, но и той като Йорк не бе никак постоянен в чувствата си. Нони въздъхна и бързо разлисти бележника си с имена на мъже, но за съжаление установи, че нито един не й се стори по-привлекателен от Йорк. „Ох, по дяволите — каза си тя. — Може би не трябваше въобще да започвам.“ Но вече бе твърде късно, а и мислите й бяха прекъснати от Джилиън, следвана от мъжки гласове.

— Нони, покрий се! Някой идва! — изсъска й Анис.

— Гадост! — измърмори Нони, като търсеше с ръка хавлиената кърпа. През присвитите си от слънцето очи тя видя Хенри да върви след Джил. Зад тях, с поглед, вперен равнодушно в нея, бе Йорк Деланд. За миг я обхвана ужас. „Не съм готова за това.“ После изведнъж нещо в неговото изражение я ядоса: „Чака да види как ще реагирам.“ Тя отново отпусна облегалката на шезлонга и се излетна в него със затворени очи.

— Йорк! — каза Нони, почти с отвращение.

— Не ни посрещате особено радушно — запротестира той, докато Джил казваше с тънкия си глас:

— Познавате се с всички, освен с Хеда, госпожица Конради, господин Хенри Девиниш.

Хенри отвърна с тенорния си глас:

— Приятно ми е, Хеда… Анис, много мило от ваша страна, че ме поканихте.

Джил добави:

— Четири часът е. Ще донеса напитките.

Най-после се обади Йорк с дълбокия си баритон:

— Обречената Танагра е Нони. Нони, мила, почти гола си.

— А ти си подранил с два часа — ядосано му отвърна тя, като отвори очи и махна мързеливо с ръка. — Здравей, Хенри!

— Ако бях дошъл след два часа, по-разголена ли щеше да бъдеш? — попита Йорк с интерес.

— Да — веднага отговори Нони, — защото при мен щеше да има някой, което щеше да развихри с пълна сила въображението ти, момчето ми.

— А ние всички познаваме твоето въображение — добави Хенри, като целуваше пръстите на Нони. Той седна върху хавлиената кърпа, като все още държеше ръката й. — Струва ми се, че прекъснахме важно философско размишление.

— Вероятно — зелените очи на Йорк й се усмихнаха. — Нали ти казах, тя е от тези, които мислят — след което отиде да погледне розите.

— Я по-добре да чуем как си охарактеризирал нас — намеси се Анис. — Разкажи ни, Хенри.

— „Анис ще те погледне като през стъкло, но усмихната. Хеда ще огледа първо чорапите и копчетата ти, а ако си гладен, ще те нахрани. Джилиън просто ще те наблюдава, а с Нони внимавай, защото тя е мислещо същество!“ — невинно изрецитира Хенри.

— Гадняр такъв — Йорк се излегна в шезлонга точно срещу Нони, а Хенри пусна ръката й, като преди това леко я стисна. — Нали ти казах, че е вещица. Всички са вещици.

— Но аз съм най-злата от всички — спокойно се съгласи Нони.

— Защото е дребничка и пъргава върху метлата си — мрачно добави Йорк, а Анис се изкиска:

— Нони може да се събере в джоб или дори под яката ти — обясни тя, докато Хенри изглеждаше смутен. — Ние сме твърде големи.

— Я ми кажете какво замисляте? — не се предаваше Хенри.

— Не нов модел шапка във всеки случай — отвърна Хеда. — Изражението й не е съвсем благочестиво.

Нони влезе в ролята си:

— Мислех си и се молех! — с патос рече тя.

— Моля те, не се глези! — каза Йорк със заповедническия си глас.

— Не се глезя, а се плезя.

— За бога, не се карайте — обади се Джилиън.

— Мисля, че ще се омъжа — бързо каза Нони и с едно движение се изправи в седнало положение.

Последва страхотна тишина.

— Хм — промърмори Йорк, стана и се отправи към количката е напитките. — Не знам дали това е завеса след първо действие, или прелюдия към типично женски „клю-клю“ разговор на чаша чай, но давай направо, за да видим финала.

— Нони, скъпа! — обади се Хеда. — Имаш ли си някой?

— Или е само плод на въображението ти? — попита Анис.

— Ще се омъжваш? — изписка Джил. — Чудесно! Ами халки? Рубин ще ти подхожда най-много! А как се казва той?

— Не мисля, че ще е честно, ако ви кажа. Не считате ли, че първо на него трябва да кажа?

— Разбира се — сърдечно се съгласи Йорк.

— Ах, Йорк! — тя задиша ускорено, протегнала ръка напред. В същия миг той падна на едно коляно, за да я докосне почтително с устни. — Знаех си, знаех, че ще ме разбереш.

Тук всички се разсмяха, а Йорк допълни:

— Не ти ли казах, че това са най-прекрасните жени в целия свят, Хенри? Малко да ги отпуснеш и веднага ще направят подобна сцена — той щракна с пръсти и се обърна да си налее нещо.

— И все пак аз искам да зная за кого ще се омъжва — настояваше Хенри.

— О, все още не съм си го избрала. Но не се притеснявай, Хенри, ти не си включен.

— Кои са всички тези хора, които никога не съм виждал, а и защо трябва да съм с тях, след като искам да бъда единствено с теб? — с тъга попита Хенри.

— Приятели, дошли за барбекюто — отвърна Нони. — И ако искаш да знаеш, те никога не са те виждали. Занеси чиниите на Хеда…

— Когато вещиците се веселят, магьосниците работят — включи се Йорк, внезапно материализирайки се на кухненската врата. — Какво има за мен, мила?

— Салата, подправките и салфетки — тя бързо постави тези неща върху поднос и му го подаде, а през това време Хенри излезе с чиниите.

Йорк се спря за миг.

— Бързо ли се прибра вкъщи, мила?

Тя кимна и се усмихна.

— Още веднъж ти благодаря!

— И аз ти благодаря — очите му бяха неспокойни. — Но никога вече няма да си момичето от твоята песничка.

— Няма значение — Нони повдигна леко рамене. — Оставаме ли приятели завинаги?

— Докато сме живи — с драматизъм в гласа я увери той, като отваряше вратата.

Гостите представляваха разнородна смесица: приятелки на Хеда, служители от посолството, професор Джордж Хемптън, с когото Нони се беше запознала на един научен конгрес като негова преводачка и който бе очарован от нея. Анис продължаваше да седи на масата под чадъра, приела вече ролята на грациозна домакиня, заобиколена от Оливър и един висш служител, чиято съпруга бе в много напреднала бременност. Хеда се разпореждаше с барбекюто с помощници около нея. Джилиън явно разговаряше с Хенри за миналото, а Йорк бе навсякъде — задаваше крайно неудобни въпроси на бременната жена, правеше двусмислени намеци на най-непривлекателните момичета, помагаше на Хеда, като предизвикваше ураган от смях около себе си. Бе „включил“ не заради себе си, а просто да накара всеки да се почувства като част от това парти.

Облегната на оградата, Нони си мислеше, че под маската на актьора се крие един прекрасен човек. На Хенри му бе скучно, въпреки че не го показваше, вероятно и Йорк скучаеше, но поне не му личеше.

Съвсем близо до нея един тъжен глас запита:

— Мога ли да се присъединя към партито ви, мадмоазел?

Изплашена, тя се извърна, присви очи и видя мъж, който се бе надвесил над оградата. Беше с кестенява коса, тънки мустаци и тъмни очи, които сякаш очакваха положителен отговор. Без съмнение това бе дук дьо Шеванел.

— Ох, господи! — започна да се извинява тя. — Извинете, че ви смутихме. Не знаехме, че сте пристигнали.

— Да, тази сутрин. Вече разговарях с една от вас.

— За градинския тор? А тя си е помислила, че сте градинарят.

— Oui, jai ete mechand!^[3] — съгласи се той. — Но не си парфюмирам мустаците, мадмоазел Нони.

— Вие сте подслушвали!

— Naturlement^[4] — равнодушно отвърна той. — Как иначе истинските мъже могат да опознаят жените? И бих добавил, че никога не съм виждал нищо по-смело в Сен Тропе.

Нони се засмя.

— Щом не си парфюмирате мустаците, вероятно нямате излишни килограми на корема си — тя започна да си играе с няколко счупени летвички от оградата, — което означава, че можете да се проврете оттук.

Той се оказа здравеняк, около сто и деветдесет сантиметра висок. „Велики боже!“ — помисли си Нони, докато го водеше към масата с големия чадър.

— Анис, това е нашият нов съсед, който е по-висок от оградата. Госпожа Бенедикт, дук дьо Шеванел…

Той се наведе над ръката на Анис, а Хеда гледаше слисано.

— Не, скъпа, не е бил градинарят — тъжно каза Нони. — Госпожица Конради, господин дук дьо Шеванел…

За миг Хеда бе изтръгната от спокойствието си. Йорк й каза тихо:

— Стегни се!

— Не може да бъде! — не вярваше тя. — За дук знае много за градинския тор! — усмихна му се и загрижено попита: — Вечеряли ли сте?

— Ще разберете, че съзнанието на Хеда се ръководи само от най-насъщните неща — малко престорено се обади Йорк и подаде ръка. — Аз съм Йорк Деланд.

— А аз съм един от почитателите ви, господин Деланд — кимна дьо Шеванел.

Само след секунда Йорк бе окупирал гостенина и официално го представяше на другите гости, а Нони си каза: „Дава му ясно да разбере, че зад четирите жени стои влиятелен мъж.“

— По дяволите! — оплака се Хенри. — Дори минутка не мога да бъда с теб.

— Но нали ти е приятно?

— Освен че не мога да се добера до теб.

— Аз съм най-малката вещица, затова не можеш да ме хванеш.

— Имам кола — очите му решително се присвиха — и утре ще отидем някъде да вечеряме. Не те моля, а ти казвам! Да си готова в шест — целуна я по носа точно когато се чу гласът на Йорк:

— Хенри? Къде ли е отишъл? Хенри, ела да ми помогнеш… по-късно ще флиртуваш.

— Изоставиха ме — тъжно отбеляза дук дьо Шеванел. — Ще разговаряте ли с мен, госпожице Нони?

— Хеда е отишла за топли франзели — предположи тя, усмихвайки се, като погледна към добре напълнената му чиния.

— Да — едва разбрано отвърна той, защото устата му бе пълна със салата. — Alors, expliquer moi Noni…^[5]

— Анис е втори секретар — без да осъзнава, Нони премина на френски. — Аз съм първи преводач, Джилиън е шеф на персонала и на стенографския отдел, а Хеда отговаря за центъра за изследвания и библиотеката. Това е всичко, господин дук.

— За съседите ми името ми е Жервас — каза той с укор. — О, франзелките! Mersi mille jois!^[6]

— Не говоря френски, господине — извини се Хеда.

— Казва се Жервас и явно очаква да го нахраниш заедно с някои мъже тук — каза й Нони.

— Да, макар че съм готвач moi mem^[7].

— Можеш ли да ме научиш да готвя истинска рибена чорба? — Хеда седна в краката му. — Зная, че тук рибата не е същата, но мен ме интересува начинът…

Жервас кимна:

— Каня ви на вечеря и там ще ви покажа.

— Жервас? — Анис леко се задави.

— Той и Хеда имат специален разговор за рибената чорба.

— Това обяснява нещата — включи се Йорк. — Рибата отделя вредните за нея вещества под формата на тор. Ето че се връщаме отново към основното занимание на Хеда.

Момичетата се засмяха, а професор Хемптън прочисти гърлото си и каза:

— Съвременните торове се състоят предимно от съставки на азота, което пък е вредно за калция в костите.

— Няма значение — добави Йорк. — Елате на следващата сутрин и ще видите Хеда да заравя останките от рибата около розите.

— И те всички ще имат силни и здрави зъби! — възкликна Нони.

— С двадесет и три процента намаляваме вероятността от кариес — допълни Анис.

Йорк се засмя и отиде да изпрати част от гостите.

— Аз също трябва да тръгвам — Оливър целуна Анис по бузата. — Прекрасно парти, скъпа, и много повече от това, което заслужавах. Длъжник съм ти. Какво ще кажеш за една вечеря в четвъртък?

— Нямам нищо против, но ще съм скапана — предупреди го тя. — Сър Робърт и лейди Мойра заминават със следобедния полет. Знаеш какво означава това!

— Прекалено добре — съчувствено се съгласи той. — Суматоха, търчене насам-натам, паника и всеобщ хаос, над което ти, сладурче, ще се извисиш като птица феникс. Господин дук, за мен бе удоволствие да се запозная с вас! — усмихна се Оливър, ръкува се за довиждане и се обърна към Нони: — Au revoir, sarvel do widrenia, sbohewu istenhorraid^[8].

— Довиждане — тя учтиво се обърна и се усмихна на обърканото изражение на дука. — Оливър е работил преди мен като първи преводач, а сега притежава собствена туристическа агенция. Заедно търгуваме с комисиони. Надявам се, че си купил изделието на „Фамекс“.

— Разбира се! А изкарваш ли добре например за палто от норка?

— Ако исках, и диамантена гривна можех да си купя — увери го тя. — Дано нещата да вървят все така добре.

— Човек трудно може да те забрави, Нони! — Оливър я погали приятелски. — Спирам тук, за да кажа… на сър Робърт в четвъртък, а в случай че няма време, кажи му, че съм звънял.

— Той винаги има време, щом е за теб — в хор се обадиха момичетата. — Ти си неговата гордост, Оливър. Той тайничко си мисли, че бащинската му ръка управлява агенцията „Невинс“.

— До известна степен е вярно — сериозно отвърна Оливър и пристъпи към Хеда и Джил, за да ги прегърне за довиждане.

Жервас беше все така объркан, дори след като седна в освободения от Оливър шезлонг.

— В какво ви е въвлякъл този млад мъж? За какво изделие ставаше дума, Нони?

— Изделие на „Фамекс“. Никога не бях чувала за него, а и не ме интересуваше — весело отвърна тя. — Имах малко излишни пари и точно когато се чудех какво да си купя с тях, дойде Оливър. Не зная как ги бе вложил, но на следващата седмица те се утроиха и дори носеха допълнителни дивиденти! След още две седмици ние ги продадохме на стоковата борса.

— Ние? — повтори Жервас объркан.

Анис се засмя.

— Нони е нашият финансов експерт. Дядо й притежава банка в Цюрих и затова тя разбира от инвестиции.

— Освен това — Джилиън се присъедини към тях — тя познава шефове на корпорации и VIP^[9] — прекрасни възрастни джентълмени, които й пошушват как да спечели.

— И е достатъчно щедра, за да сподели с нас чутото — заключи Анис.

— Това е истински приятелски жест — съгласи се Жервас, но когато го погледна случайно, Нони улови извънредно острия поглед на тъмните му очи, преди те да се отправят към Анис. В суматохата от последни разговори, пожелания и целувки преди тръгване тя забрави за това. Много хора не можеха да повярват, че Нони Айлън проявява интерес към парите, ограничаващ се, разбира се, не само с чисто покупателната им способност.

Вече почти всички си бяха заминали. Хеда и Джордж Хемптън натъжени разговаряха за една увредена розичка. Джилиън накара Хенри да й помогне в кухнята, Йорк гасеше огъня от барбекюто, а Нони почистваше пепелниците и метеше плочника.

— Entin^[10], госпожа Анис — дук дьо Шеванел се протегна в шезлонга. — Прекалявам с гостоприемството ви, но нали трябва само да се промуша през оградата, ако мога въобще да го сторя след това страхотно угощение, така че ще ме изтърпите още няколко минути.

— Разбира се! Всъщност обикновено не сме толкова шумни.

— Да — каза Йорк, — понякога е и по-зле.

— Шумът го вдигаш ти — отбеляза Нони. — Какво разказваше на Поли Харис? Очаквах всеки момент да роди от смях.

— Не питай — бързо рече Анис. — Нещо, което не може да се повтори.

— Как тогава можеше да се смее на това? — учуди се Жервас. — При нейната напреднала бременност.

Йорк се усмихна:

— Анис, вашият съсед явно ви хареса.

— Sans doute^[11] — отвърна Жервас. — Във Франция обичаме вещиците…

— През целия следобед, когато разговаряхме, Жервас ни е подслушвал — издаде го Нони.

Дукът намигна на Йорк.

— Е, когато сте далеч от дома си, мон дио, бъдете спокойни, защото аз, Жервас дьо Шеванел съм тук… — с величествено движение той насочи показалец към гърдите си и леко се оригна. — Извинете, ако не получа удар от преяждане…

Йорк се засмя.

— Вие по рождение сте силен човек — каза той, излегна се в един шезлонг и въздъхна.

— Сега, когато важните господа си заминаха, не остана ли малко кафе и бренди?

Това бе най-хубавата част от вечерта — да седиш отпуснат на шезлонга в тъмнината на фона на лека музика и да запалиш последна цигара. Нони бе седнала с кръстосани крака върху плочите, а Йорк придърпа стола си точно зад нея.

— Удивително — замислено каза Жервас.

— Държат се покровителствено! — рече Нони. — Кое е удивителното, скъпи Жервас?

— Че през всичките пъти, когато съм идвал във Вашингтон, не сме се срещали.

— Да, но трябва да ни е било отредено все някога да се срещнем — Анис бе малко напрегната и машинално погали ръкава си.

— По-добре късно, отколкото никога, казвам ти. Колко е малък цветът, нали? — добави Джилиън бързо на лондонско наречие.

— Винаги съществува утре — обади се Хеда, — а тогава ще ядем пилешки паприкаш.

— В китайски чинийки — радостно предложи Нони, — а ако го сервираш сега, ще има и вино.

Жервас погледна уморено към невинните им лица:

— Мон дио, наистина ще го направят! Добре си ги научил, Йорк! — засмя се той.

— Е, признавам се за победен!

Пръстите на Йорк погалиха нежно Нони по врата, а Джордж тихо попита:

— Каква марка вино?

Настъпи тишина.

— Боже господи, и той също!

— Какво и той? — заядливо попита Хенри. — Всеки знае, че пилешкият паприкаш върви с вино „Трамине“.

— Аз предпочитам „Понте-Кане“ — надменно каза Джил.

— Оставям ти да избереш, Хенри, но и най-доброто няма да ми хареса достатъчно.

— Всъщност — Джордж прочисти гърлото си — доброто „Трамине“ струва почти колкото „Понте-Кане“, но по-малко отлежало, разбира се.

— Не издържам повече! — Йорк стана сред всеобщ смях. — Лека нощ, сладки вещици! Господин дук, оставям ги под ваша закрила. Накарайте ги да си легнат, преди да съмне. Професор Хемптън, много ми допаднахте! Хайде, Хенри, целуни момичетата за лека нощ! — той целуна ръката на Анис, топло прегърна Хеда, после Джил. — Лека нощ и внимавайте!

Докато групата се изправяше на крака, Йорк се наведе и повдигна Нони:

— Време е за сън — бодро каза той, като я изтупваше от полепналата по нея прах. — Лека нощ, мила! — с един пръст повдигна брадичката й и я целуна нежно по устните. — Приятни сънища, Нони!

После си тръгна, като едва ли не принуди Хенри да тръгне с него, Жервас се промуши през оградата, а Джордж, спазвайки етикета, се ръкува с всички.